Впр. 33 Понятие и теории за юридическите факти
Въпр. 6 Основни наднационални правни системи
Изтегляне 0.92 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Въпр. 7 Понятие за система на правото. Видове системи на правото
- Въпр. 8 Структура на системата на правото
- Въпр. 9 Oбективно и субективно право
- Въпр. 10 Публично и частно право
| Въпр. 6 Основни наднационални правни системи
В нашето съвремие съществуват три основни типа правни системи, които определят облика на правото. Това са: - романо-германската правна система, която се нарича и континентална, и - прецедентната правна система – англо-саксонската; - система на религиозно-традиционното право. РОМАНО-ГЕРМАНСКАТА ПРАВНА СИСТЕМА Възниква и се оформя по пътя на дедукцията (възприемането) на римското частно право. Наименованието романо-германска показва етническите групи, които първи я възприемат. Можем да кажем, че в наши дни романо-германската система е разпространена във всички европейски страни, Латинска Америка, тези страни от Азия и Африка, които са били колонии на европейските държави. Континенталната правна система се формира чрез рецепция на римското частно право. Римското частно право е разгърната и развита правна система. То дава многообразни и обосновани правни решения, съответни на едно развито стоково общество. Римското вещно и облигационно право използва понятия, които са в употреба и днес. Римското право се съдържа в най-различни източници, документи, мнения на юристи, императорски постановления и т.н. Този многообразен материал през 7 век по нареждане на Юстиниян І бива кодифициран, като правната материя е подредена по институти. Тази кодификация носи името Корпус юрис цивилис. В него са събрани най-добрите решения през многовековната история на Рим. Целта е да се улеснят юристите. Тази задача не е могла да се осъществи цялостно, защото след варварските нашествия се забравя. Кодексът е много сложен и неразбираем за тях. Варварите носят свое право. През 13 век в Европа започва духовен процес – Ренесанс. Възраждат се знанията, натрупани от гръцката и римската цивилизации. В областта на правото възраждането се изразява в засилен интерес към изучаване на римското право, преди всичко на Юстинияновия кодекс. В Италия, Чехия, Полша възникват първите университети през 13 век. Първата дисциплина, която студентите изучават е теология. Второто е право. Студентите по право изучават римското право. След като завършат започват да прилагат и обичайните правила, доминиращи в съответния регион. По време на своите академични занятия студентите са изучавали понятията, институциите и систематиката на римското право. По време на своята практика те започват да прилагат понятия, институти типични за римското право. Съответно можем да заключим, че правната практика от 14 в. насетне започва процес на синтез на обичайното право и понятията и институтите на римското право. Можем да заключим, че този процес протича в цяла Европа. Всички обичайни системи възприемат влиянието на римското частно право. През 17 – 18в. са налице първите опити да бъде направена систематизация на обичайното право в съответния регион. Решителната крачка е през 19 в. за оформяне на континенталната система на правото. Направена е кодификацията на правните системи на европейските народи. Предпоставките за кодификацията на континенталното право са три:
Кодификацията започва във Франция. В течение на 10 години в началото на ХІХ век се приемат няколко кодекса. Пръв е гражданският кодекс – 1804 – Кодекс на Наполеон. Кодификацията обхваща наказателното, семейното, гражданското права. След Франция всички Европейски страни приемат закони и кодекси. В края на 19 в. правните системи на европейските страни са коренно различни от положението в началото на века. Правният обичай не е съществен източник на правото. Забранява се прилагането на правните обичаи. Целта била да прилагат само законите. Кодификацията ограничава права, защото правните системи стават много по-организирани и без противоречивост. Законите действат еднакво на територията на цялата правна система. Уеднаквява се терминологията. Създават се много нови правни норми. Характерни черти на континенталната правна система могат да се изброят като включват следните елементи.
ПРЕЦЕДЕНТНАТА ПРАВНА СИСТЕМА Вторият основен тип правна система, подчертава с наименованието си най-важната характерна черта – признаването на съдебния прецедент за източник на правото. Възниква в Англия и източник за нейното развитие е наличието на сложна съдебна система, наличието на конкуриращи се съдебни юрисдикции, които могат да решат един правен спор. В Англия по силата на историческите причини през 12 в. се появяват конкуриращи се правни системи. Първо това са локалните съдилища на англите и саксите. Те са прилагали обичайното право. В същото време, след като през 11 в. норманите завладяват островите установяват силна централна власт и съответно система от централни съдилища, която да прилага тяхното право. В резултат на тази конкуренция се стига до положение, когато един съд приема едно дело, то това означава в голяма степен, че иска да бъде уважен. Излага съображения по съществото на спора. Субективното право не съществува до момента, когато стане обект на съдебен спор. В Англия спецификата на процедиране на съдебната система прави възможно съдът, когато няма обичайна правна норма да създаде такава и да я използва. По своето същество новата норма, която съдът създава представлява или развитие на съществуващото обичайно право или отклонение от него. Трябва да добавим, че тези нови равни норми са обосновани в мотивите на съдебното решение и в този смисъл не представляват произволно решение, а са логично следствие и продължение на съществуващото обичайно право. Тази част от мотивите, в която съдията обосновано излага своите съображения и формулира текста на новата правна норма се нарича Рацио дециденди (разум на решението). След като в съдебната практика възниква подобен аналогичен казус при разглеждането му съдията се позовава на именно тази част от вече постановеното решение. Първоначално това позоваване не е задължително, а е за удобство. В течение на многовековната практика позоваването става задължително. Рацио дециденди се превръща в правна норма. Разбира се в течение на многовековното развитие се натрупват и други черти. Например всяка година се издават специални сборници, в които се събират тези съдебни решения, съдържащи рацио дециденди. В прецедентната правна система 99% от работата на съдиите е да прилагат правни норми. Малко са решенията с Рацио... В този смисъл не всички съдебни решения представляват източник на правото. В наше време само определени съдилища могат да постановят съдебен прецедент. През 2-та ? на 20 в. в прецедентните страни се наблюдава стремеж към доближаване към континенталната правна система. Различията са твърде значими. Те са не само външни, засягат не се само източниците и структурата, но и съществото на юридическата обосновка. РЕЛИГИОЗНИ ПРАВНИ СИСТЕМИ Третият основен вид правни системи на съвременността. При тях правото не е обособено от религията, а е част от нея. В Европейската правна традиция през средновековието е съществувало значително влияние на религията върху правото. Църквата е притежавала юрисдикция в някои области на социалния живот, които по принцип са правни – семейство, престъпления на вярата. Християнството еволюира значително и днес позволява еманципация на правото. Това става 17–18 в. Днес само в ислямските държави има типично религиозни правни системи. В тях предмет на регулиране от правото са не само отношенията между хората, но и отношенията между отделния човек и Бог. Те също са правни. Ислямското право е неразделна част от исляма и много характерно за него е че не се е изменила никак за 1000 г. Ислямското право използва типични равни понятия – субект, престъпление, вина. Субектът реално на правните норми са духовни лица. СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ПРАВНА СИСТЕМА Основното съотношение между източниците на правото и хората, които го прилагат е същото както в континенталната правна система. Тук обаче се основава на една идеология, че ролята на правото е да реши класовите противоречия. Основано е на теориите на Маркс. Поради това е дефинирано като право, което има временно съществуване. От тази гледна точка има съществени характерни особености. Конституционното право се изгражда на принципа на единството на властта. Собствеността – отрича се правото на частна собственост, има само лична. Наблюдава се значително ограничаване на свободата на договаряне. Хората могат да се договорят единствено по повод на вещите, които са тяхна лична собственост. Търговско право не съществува.
1. Правото в най-разпространеното схващане има две характерни черти. Първо – правото се отличава със специфична принуда, чрез която обществото осигурява практическата реализация на правните норми. Второ - втората специфична черта е неговият систематичен характер. Правото представлява разгърната система, в която освен правни норми съществуват и други компоненти – субективни права, юридическо задължение, публични органи, компетентни да решават правни спорове. В заключение нито моралът, нито религията, нито обичаят притежават тези две характеристики: специфична правна принуда и систематичен характер. Система на правото – относително ново понятие. Използва се по-често от средата на миналия век. Заедно с този термин се използват и синонимите правна система, правен ред и правопорядък. Терминът “правен ред” има по утвърдена употреба, но в наши дни бива изместван повече от “система на правото”. Когато говорим за система на правото имаме предвид, че е нещо, притежаващо определени граници. Следователно терминът “система на правото” предполага, че една конкретна система на правото притежава строго определени териториални, персонални и времеви граници. Съществуват национални системи на правото, които притежават точно такива характеристики: действие на определена територия спрямо определени субекти и действие в определени времеви граници. 2. Системите на правото се класифицират съобразно определени критерии. Критериите за разграничаване на правните системи могат да са най-различни: а) според сферата им на действие биват: - национални; - наднационални (наричат се още правни семейства); б) според естеството на правните норми и техниките на техните прилагане правните системи биват: - отворени - При отворените правни системи правните норми се създават по повод на водено дели и целта на създаването на нормата е да се реши делото. Имат по-конкретен характер, а появата и създаването им не е предвидимо; - затворени - При затворените правни системи равните норми имат значително по-общ характер и предвидимост. Това е така, защото правните норми са записани в закони и кодекси. Създават се без оглед на определен казус. в) според това дали системата на правото допуска действието на правни норми от друга правна система: - монистични - При монистичните правни системи се допуска прилагането само на правни норми, създадени вътре в системата от самата нея. Можем да кажем, националните правни системи са почти изцяло монистични до средата на 20 в.; - плуралистични - Плуралистичните правни системи на една и съща територия и едни и същи правни субекти е възможно действието на норми, създадени от други правни системи. По-голямата част от съвременните правни системи са плуралистични.Българската правна система е изградена въз основа на конституцията от 1991г. и е плуралистична, защото допуска действието на територията на Република България и на международни правни норми – ООН, Европейски съюз. Въпр. 8 Структура на системата на правото Системата на правото представлява хетерогенна система, защото в нейния състав влизат различни по своето същество компоненти. а) Най-важният компонент са правните норми – правила за поведение с общ и абстрактен характер. б) Освен тези правила за поведение системата на правото включва и две други разновидности – субективни права и юридически задължения. Те в сравнение с правните норми имат конкретен и индивидуален характер. Правните норми и субективните права и задължения са насочени към поведението на всички правни субекти. в) Третият компонент са така наречените правни догми. Те са правила за поведение, които са задължителни и са адресирани към професионалните юристи и които установяват принципи и норми на поведение при прилагането на правните норми. Правните догми не съществуват във всяка правна система, а само в правни системи, които са достатъчно развити. Основната им роля е да направят възможно действието и прилагането на правото. Пример за правна догма е тезата, че “незнанието на правото не извинява”. г) Четвъртият компонент е системата на юрисдикциите. Тя е част от системата на правото, защото правните норми не действат автоматично в обществото. Юрисдикциите (съдилища и др.) са тази сила, която осигурява ефективността на системата. Една от най-важните характеристики е неговият принудителен характер, определящ се от съда. Поради тази причина юрисдикциите трябва да се включат в системата на правото. Характерни черти на системата на правото са: а) тя представлява идеална система. Тя се материализира в действието на законите и другите нормативни актове. Субективните права се материализират в документа. Както правните норми, така и останалите компоненти представляват една идеална система, която се изгражда по пътя на абстракцията. б) системата на правото е езиково и логически изразена. Когато говорим, че правото е езиков феномен, трябва да кажем, че езикът на правото е различен от съответни говорим и естествен език. Езикът на правото съществува в контекста, в средата на общоупотребявания език, но притежава собствени правила. Между правния и говоримия език съществуват смислови различия. Правните понятия са градивен елемент на правния език, който действа в рамките на съответната национална система. Правните понятия притежават голяма съгласуваност. Те са взаимообвързани с логически връзки помежду си. Ролята на понятията е да опишат действителността. Спецификата тук се изразява в това, че с помощта на правните понятия се създава правна действителност. Чрез правните понятия ние конструираме правната действителност. Те изпълняват освен описателна и конструктивна роля. Правните понятия трябва да се разграничават от т. н. законови понятия. Вторите са резултат на дефиниция, която законодателят дава на определени думи. От тази гледна точка законовите понятия имат по-условен характер и ограничено действие. Правните понятия са резултат от многогодишна историческа еволюция и притежават универсална роля. Те са с приблизително еднаква роля в различните правни системи. Те изразяват общите черти на функционирането на правото. Освен това правните понятия могат да се обединят в юридически конструкции. Въпр. 9 Oбективно и субективно право “Обективно право” наричаме съвкупността от правни норми, които се намират в юридическа сила в една конкретна система на правото и регулират отношенията между правните субекти в тази система. Правните норми са установени по траен начин. Те са фиксирани писмено в т.н. източници на правото. Поради това правните норми са независими от правните субекти, а съвкупността им наричаме обективно право. Самият термин “субективно право” обозначава съвкупността от субективните права и задължения, които принадлежат на правните субекти от една конкретна система на правото и имат приложение в рамките й. Възникването, същността и упражняването на субективните права и юридическите задължения изцяло зависят от действията и целите а отделните субекти. Всеки конкретен субект придобива и упражнява конкретни права и задължения. Поради това и съвкупността и задължения се нарича субективно право. Понятията субективно и обективно право се присъщи и се използват само в континенталната юридическа традиция. Възникват през 17–19 в., когато възниква и теорията за т.н. субективни права на човека. Съгласно тази теория всеки човек от раждането си притежава субективни права, които са неотменимо свързани с личността му. Те са и неотчуждими. Изводът е, че субективното право е първично по начина на възникването си, че субективните права на отделните хора съществуват като естествен природен факт. Следователно, когато законодателят приема закони, създава обективното право, той е длъжен да се съобразява със субективните права на хората. В съвременната теория на правото понятията субективно и обективно право продължават да се употребяват. Правните норми и субективните права и задължения са част от компонентите на системата на правото, а отношенията между тях в съвременните правни системи са значително по-сложни. Обективното и субективното са включени в структурата на правото. Обективно право Обективното право се разбира още като позитивно право. По принцип тези две понятия се отъждествяват. Ако търсим различия между тях, то основното различие е в обема на двете понятия. Обективното право трябва да се разбира в по-широк смисъл на думата, като в правото като нормативна система се включват всички исторически съществували правни системи. В този смисъл и римското право е обективно право – право, което е обективирано в определени източници на правото. Позитивното право може да се разбира в по-тесен смисъл като обективно право, което е действащо към даден исторически момент, валидното право. Това е валидно за определен исторически период. Това е условно разграничение. Причината за отъждествяването на двете понятия е, че позитивното право се обективира във формално избрани източници на правото – правни норми. Следователно позитивното право не може да съществува без външната форма, без външния израз, който то трябва да придобие. Източниците на правото са свойства на позитивното право. За да се превърне волята в общозадължителни правила за поведение, трябва да се обективира, изрази в съответните източници на правото. Това е писмената езикова форма форма на изразяване на обективното право. Това е отличителна черта на правото като нормативна система от другите видове нормативни системи. За да придобие правото общозадължителен характер, трябва да се обективира в съответни източници. По този начин то се превръща в универсална нормативна система. В позитивното право се обективира част от съдържанието на другите нормативни системи,т.е. получава нов външен израз. Всичко това показва, че обективното право има институционална характеристика. На първо място обективното право получава външен израз чрез спазването на процесуални изисквания, установени в правото.Следователно начинът на институционализиране на правото като нормативна система е установен правно. Освен това в правото като нормативна система се институционализира обективно съществуващи, независимо от правото обществени отношения и други явления. От гл.т. на формалния израз на обективното право е характерен йерархичният строеж на неговите източници. Така се осигурява вътрешната непротиворечивост в обективното право. Субективно право Субективното право е предвиденото в обективното право, установено възможно поведение на правните субекти и възможност да се иска определено поведение от друг правен субект. Тези възможности са гарантирани със специфични правни средства. То е свързано с волята на правния субект. То е свързано с автономията на правния субект. То е субективно в смисъл, че принадлежи на правния субект, т.е. субективното право е право на субекта. Връзката между субективното и обективното право се изразява в това, че субективното право се съдържа принципно в обективното право. На първо място то е отразено в обективното право. На второ място субективното право е система от предвидени в обективното право производни от естествените права, субективни права. На трето място връзката на субективното право с обективното е в гарантирането на субективни права с правни средства на обективното право, т.е. установени в обективното право. Защитата е в обективното право. Въпр. 10 Публично и частно право Разграничаването идва още от римското право, където юристите ясно са разграничавали тези правни норми, които са регламентирали частните отношения и публичните отношения от нормите. Тази разлика е била толкова дълбока, че се оформили две системи на правото – частно и публично. През средновековието това разграничение изчезва поради характера на самите системи. Правните системи са били партикуларни, липсвала е единност. През 17–18 в. интересът към римското публично и частно право се възвръща. Системата на римското частно право се реципира от конституционното направление. Съответно на римското частно право се оформят националните системи на частното право, които възприемат системата му. През 19 в. след възприемането на принципите на модерната демокрация и създаването на централизирани държави изградени въз основата на тези принципи започва да се формира и системата на публичното модерно право. Изграждането й е резултат изцяло от усилията на учените юристи през 19 в. Те дават първите определения на нови понятия, специфични за публичното право, станали централни за системата му – държавен орган, власт, разделение на властите, компетентност. Системата на публичното право се изгражда по подобие на съществуващата систематика на частното право. През 20 в. публичното право търпи значително развитие. Съществуват два различни критерия за разграничаване на частно и публично право. - IMPERIUM – власт. Според този критерий публичното право регламентира отношения, които или възникнали едностранно, или по взаимно съгласие и правните субекти в тези отношения не са равнопоставени. Частното право се състои от правни норми, които уреждат възникването на правоотношенията само при наличието на взаимно съгласие на двете страни и при които двете страни са равнопоставени. От тази гледна точка лесно се класифицират публичните или частните отношения. Правоотношението по заплащане на данъци, например, възниква едностранно, следователно то е публично. Правоотношението на гражданство също предполага неравнопоставеност между гражданина и държавата, поради което то е публично. Публични са и всички отношенията между държавни органи. - ИНТЕРЕС – според тази теория можем да намерим действителната граница, основавайки се на интереса в правоотношенията. Правото регламентира интереси. Интересът не е строго правен. Въпреки че понятието е извънправно, то е сигурен критерии и е не винаги свързан с отделната човешка личност – групов интерес. Законът за Юридическите лица с нестопанска цел, например, регламентира два вида юридически лица с нестопанска цел – работещи в обществена или частна полза. Изтегляне 0.92 Mb. Сподели с приятели:
|