Въпрос №1 Вещно право. Понятие, система, видове вещни права



страница1/7
Дата02.06.2018
Размер1.09 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7
Въпрос № 1

Вещно право. Понятие, система, видове вещни права.
С термина вещно право се означават няколко неща:

1.Клон от правото, по конкретно от гражданското право, който обслужва статиката на гражданските правоотношения. Като част от ГП ВП е уредено нормативно в страните, които има граждански кодекс непосредствено след общата част. В България отсъствието на граждански кодекс е довело до разпокъсана уредба в отделни закони (ЗС, ЗДС, ЗОС и други), което създава проблеми при правоприлагането. Преди 1951 г. материята е била уредена в ЗИСС, акт, според някои автори, имащ кодификационен характер. Този закон (ЗИСС) има 325 члена и съдържа подробна уредба на основните вещноправни институти. Днес ЗС, след последните промени, има ограни4ено прилойно поле о голяма част от материята се урежда от други закони.

2.Със същия термин се означава определена учебна и научна дисциплина, която се свързва с изучаването на правото на собственост и останалите вещни права.

3.Със същия термин се означава определно субективно право, което спада към категорията на притезателните права.

Генезисът на съвременното ВП е в Римското право, което е създало вещноправни институти, познати и днес на множество правни системи, включително някои от термините се възприети и днес.

Обект на ВП са вещите. В теорията се приема, че ВП представлява правоотношение по повод на вещи. По своя характер вещните права са абсолютни. Това означава, че на носителя на вещното право противостои задължението на всички останали правни субекти да се съобразяват с неговите права. На тази плоскост се разграничават вещното от облигационното право, тъй като при последното правнозадължено е лицето по облигационното правоотношение.

Вещните права следва да се отграничават и от прават върху интелектуалната собственост, които също са абсолютни, но нямат за обект вещ.

Субект на ВП – те са посочени в законодателството с оглед на правото на собственост в чл.2, ал.2 ЗС. Това са държавата, общините, кооперациите и дргуи юридически лица, както и гражданите. Изброяването е неточно, тъй като кооперациите посочени като отделен вид ЮЛ. На практика всички субекти на ГП са субекти и на вещни права.

При вещните права е характерна една особеност. Те са „нумерус клаузус” (ограничен брой, затворени от закона). Това означава, че в една правна система могат да съществуват само тези вещни права, които изрично са уредени в законодателството. Това е съществена разлика между вещните и другите притезателни права, сред които могат да се срежнат и „ненаименувани”.

Системата на българското ВП включва следните видове вещни права:

1.Право на собственост. Това е абсолютно, неограничено вещно право. Конституцията в чл.17 разглежда правото на собственост в 2 аспекта – публична и частна собственост. Субект на публичната собственост могат да бъдат само държавата и общините, докато на частната – всички субекти, посочени в чл.2, ал.1 от ЗС. Правото на собственост се урежда основно в ЗС, но има отделни разпоредби и в други нормативни актове.

Освен правото на собственост нашата правна система познава и ограничени вещни права, които ЗС нарича още „вещни права върху чужда вещ”. Еднйо от тях е правото на строеж, уредено основно в чл.63-67 ЗС. В някоисъчинения и актове се нарича още „супервиция”. Това е ограничено вещно право, което се състои в правната възможност едно лице да построи или придобие постройка върху чужд имот и да стане неин собственик. По начало собственикът на терена е собственик и на всичко, построено върху него, освен ако не е уговорено друго. Това „друго” е правото на строеж. Именно то нарушава придобиването по приращение. Правото на строеж бе широко използвано (на практика единствено до 1990 г.), тъй като до тогава държавата напрактика отстъпваше само правото на строеж. Правото на строеж спада към т.нар. „стари вещни права”.

2.Право на ползване. Това е ограничено вещно право, абсолютно, но ограничено, както и правото на строеж по отношение на правото на собственост.

Неговата същност се състои в правото да се използват определени вещи или вещ и да се получават добивите от тях, без да се променят съществено. Правото на ползване елиминира приращението досежно направените насаждения в имота. По начало тези насадения принадлежат на собственика на имота, освен ако той не е уредил други му право на ползване. Правото на ползване е познато от Римското право, а днес е уредено основно в чл.56-62 ЗС

3.Сервитутни права. Това са родова категория ограничени вещни права, наричани още служещи. В миналото аса имали широко разпространение, но днес имат ограничено приложно поле. При тези права винаги е налице един господстващ и един служещ имот. При това положение собственикът на господстващия имот може да си слущи със служещия с оглед използването на своя имот. Най-често срещан пример е правото на преминаване. Уредба – ЗС, ЗУТ и особено чл.7 от Закон за опазване на селскостопанското имущество (ЗОСИ). И сервитутните права спадат към старите вещни права.

4.Право на надстрояване и пристрояване. Това ограничено вещно право дава възмножност на неговия носител да надстрои или пристрои съществуваща сграда и да стане собственик на надстроеното или пристроеното. То е комплексно право и е уредено сравнително по-късно в законодателството. Уредва – ЗС и ЗУТ.

Всички тези вещни права са абсолютни, както правото на собственост. Ограничени са само по отношение правото на собственост, от което те произлизат.

В теорията се поставя под въпрос ипотеката като определено вещно право. Ипотечното право е прието като вещно в чл.23 от Закона за привилегиите и ипотеките ЗПИ (отменен). Ипотеката се приема за вещно право и в Френския граждански кодекс. Понастоящем разпоредбите на ЗЗД не допускат тълкуване, което да приема ипотеката като вещно право. Наистина при нея е налице право на следване, характерно за останалите права. Това ще рече, че ипотекарният кредитор винаги може да се удовлетвори предпочително от недвижимия имот независимо в чии ръце се намира.

Независимо от тази възможност като цяло ипотеката не се приема за вещно право, тъй като тя не дава възможност за характерната за вещното право фактическа власт върху веща. Ето защо на този етап на законодателното развитие ипотеката трябва да се приема като вещно обезпечение.

Системата на вещнбите права не е уредена еднократно за неопределен период от време. В миналото българското право е познавало и други ограничени вещни права. Това е било правото на стопанисване и управление по чл.18 от Конституцията от 1971 г. и правото на кооперативно земеползване според примерния устав на ТКЗС от 1968 г.

Понастоящем тези права не се уреждат от законодателството, а самите нормативни актове са изрично отменени. Днес ЗДС и ЗОС в някои текстове използват термина „управление” относно държавни или общински имоти, но в този случай не се има предвид определено вещно право, а само конкретно проявление на правото на собственост.

Въпрос №2

Понятие за вещи. Видове. Движими и недвижими вещи.
В законодателството липсва дефиниция относно термина „вещ”. Съдебната практика също не е създала дефиниция относно този термин. Това е оставено на правната теория. Оформенио са две становища относно понятие „вещ”.

Според проф. Венедиков вещите са самостоятелни веществени обекти с изключение на хората. Отграничението се прави уместно, тъй като в Римското право робите също са считани за вещи. Достойнството на определението е обособяването на самостоятелния характер на вещта, т.е. отграничението й от другите обекти. Като недостатък се приема определение „веществен”, тъй като по хипотеза то също е неопределено и чрез него не може да се определя и самата вещ.

Другата дефиниция е на Витали Таджер. Според него за ГП вещите са материални предмети, които имат самостоятелно съществуване. Това определение има следните преимущества:

1.То детерминира вещите само с оглед на ГП и по този начин изключва други значени на термина.

2.Посочва съществените признаци на веща:

А) материалност (телесност) – именно този признак отграничава вещите от другите субекти на ГП

Б) вещите имат самостоятелен характер – именно тази самостоятелност определя границите на вещните права по отношение на обектите.

Създаденото определение има дадена практическа стойност. Съобразно приетите признаци към вещите се причесляват и онези обекти, които на пръв поглед нямат веществен характер, но те са самостоятелни. Такива според българското ГП са животните и в този смисъл отговорността за вреди, причинени от тях се категоризира като вреди, причинени от вещи – чл.50 от ЗЗД. Това е една специфична отговорност на непозволеното увреждане.

Делението на вещите може да се осъществи в зависимост от различни критерии. ГП приема за меродавно няколко от тях.

Според това дали вещите участват в гразданския оборот се делят на вещи в оборота и вещи извън оборота. Законодателството по начало не определя кои вещи участват в гражданския оборот, а се задоволява да отграничи онези, които са извън него. Приема се, че това са обектите на публичната собственост, както и онези движими вещи, чието придобиване е поставено под особен режим – огнестрелни оръжия, взривоопасни вещества и т.н. това деление в известна степен е условно, тъй като не осъществява абсолютна забрана за участие в оборота дори на публичната собственост и поставените в особен режим вещи. Публичната собственост също участва в стопанския оборот, но то се извършва съобразно Закона за концесиите. Що се отнася за особения режим, той също не е изцяло забранителен, но изисква предварителни действия преди придобиването на посочените вещи.

С най-голямо практическо значение е деленито на вещите на движими и недвижими. Често пъти в законодателството, практиката и теорията недвижимите вещи се наричат още недвижими имоти. И тук законът, по пътя на законодателствената икономия, регламентира само недвижимите имоти като всичко останало, извън определението се счита за движима вещ. Съгласно чл.110, ал.1 ЗС недвижими имоти са земята, растенията, сградите и другите постройки и въоще всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или постройката. Определението е класическо и съществува в почти всички граждански кодекси. Неговият генезис е в Римското право и измененията в дефиницията в в съвременните законодателства са несъществени. От него се вижда, че недвижимите имоти могхат да се обособят в 2 големи групи:

1.В първата група са изчирно посочените обекти – земя, сгради и т.н. тук се допуска една тафтология като едновременно се употребяват термините „сграда” и „постройка”.

2.Втората група са практически неопределен брой вещи, поначало движими, които стават недвижими след трайното прикрепване към земята или постройката. Изрично се изисква прикрепването да е трайно. Това означава, че не са недвижими имоти онези постройки, които са нетрайно прикрипени (павилиони, лавки) и могат лесно да се отделят от терена. Тези обекти са самостоятелно уредени в ЗУТ.

Този признак „трайност” е много съществен и означава, че прикрепената вещ не може да се отдели от земята или постройката без значително повреждане и на двата обекта – Постановление на пленума на ВС № 6/1974 г.

Всички други вещи извън посочените в чл.110, ал.1 ЗС са движими. Към движимите вещи чл.110, ал.2 добавя и енергията. Енергията няма признака телесност, поради което не отговаря на изискванията за вещ, но фикционната норма я приравнява на вещ с оглед нуждите на ГП и НП.

Практическото деление на недвижими и движими имоти има сериозни последици за законодателството и практиката. Поначало законът регламентира статуса на недвижимите имоти. За тях най-често се предвижда специална форма за придобиване, както и последващи действия, докато за движимите вещи практически несъществуват ограничения. Нашият закон е (чл.18 ЗЗД) предвидил нотариална форма за придобиване на недвижими имоти и вещни права върху такива имоти като неспазването на тази форма води до недействителност на сделката (чл. 26, ал.2 ЗЗД).

Като изключение от нотариалната форма са предвидени 2 други (писмена с нотариална заверка на подписите или обикновена писмена), но те са уредени лимитативно и казуистично. Нормите не подлежат на разширително тълкуване. Формалният характер на придобиването на недвижимите имоти се следва от вписването на придобивните актове в службата по вписванията. Посоченият формализъм не е характерен за движимите вещи. Същевременно законът, с цел икономия, се стреми да регламентира най-пълно правото на собственост върху недвижимите имоти. Правилата за правото на собственост се прилагат съответно и за вещшните права върху недвижими имоти, доколкото законът не постановява друго – чл.111, ал.1 ЗС. Ограниченията върху правото на собственост най-често се свързват с придобиването на недвижими имоти и като изключение с движимите вещи.

Друго деление на вещите ги определя като родово определени и индивидуално определени. Родово определени са онези вещи, при които от значение е само родът (напр. парите). За тях важи принципът „Родът не погива”, което означава по-голяма отговорност от лицето, задължило се да престира родово определени вещи.

Индивидуално определени са онези вещи, при които е настъпила така начерената индивидуализация (спецификация). При тях вещта се характеризира със строго индивидуални белези. Родово определените вещи могат да бъдат обект на заема за потребление, докато индивидуалните - на заема за послужване.

Вещите могат да се делят на главни вещи и принадлежности. Главна е онази вещ, която има самостоятелно съществуване, докато принадлежността следва съдбата на главната вещ – чл.98 ЗС.



Въпрос №3

Владени. Видове владение. Държане.
Владението по изключение е дефинирано в нашия закон.

Гражданското законодателство се дистанцира от дефинициите, изхождайки от латинската максима, че всяка дефиниция е опасна. Изключенито за владението се дължи на многовековната традиция, още повече определението в чл. 68 ЗС е взаимствано от Римското право. Според закона владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Така владението е определено още в древността като използваният термин е „posesio”. Етимологията на думата показва, че тя се образува от термините „potus” и “sedere” („силен” и „установявам се”), което ще рече, че още тогава владението се схваща като фактическа власт, а не правоотношение. Наложеният термин „posesio” се използва в много правни системи, а у нас теорията и практиката означават исковете за защита на владението като посесорни. Владението е изключително широко практическо положение и за това законът му отдава подобаващо място, а в теорията то се нарича още „преден мост на собствеността”. У нас подобна идея се съдържа в чл.373 ГПК, текст, който задължава съдебният изпълнител, когато налага възбрана върху недвижим имот да провери данните за правото на собственост. Ако няма сигурни данни за собствеността, се взима предвид владението към деня на възбраната, т.е. законът приравнява фактическата власт на вещно право.

Според определението владението включва два елемента:

1.Обективан елемент. Той се свързва с фактическата власт върху вещта. Нарича се „corpus posesionis” или само “corpus”. Обективният елемент има ярко изразена външна и зява. Това е властта, която владелецът упражнява върху вещта. Могат да се владея както движими, така и недвижими имоти. Този елемент се доказва лесно и законодателят му определя самостоятелно място. Фактическата власт може да се упражнява както от владелеца, така и от друго лице.

2.Субективен елемент. Той се изразява в държането на вещта като своя. Нарича се „animus posidendi” или само “animus”. Субективният елемент означава, че владелецът упражнява точно такива действия, които би извършвал и собственикът на имота. За разлика от обективния, субективният елемент е трудно доказуем, тъй като е част от психическия свят на субекта. По тази причина законодателят е установил в чл.69 ЗС една оборима презумпция. Предполага се, че лицето държи вещта като своя, докато не се докаже, че е държи за другиго. Тази оборима премпция не само улеснява доказателството, но и разпределя доказателствената тежест в процеса. Разбира се, нейното присъствие не освобождава съда от детайлно проучване на действителната фактическа обстановка – ПП на ВС №6/1974 г.

Наличието на субективния елемент има определящо значение за владението. С неговото отпадане владението се превръща в държане. Субективният елемент изисква извършването на действия, които по категоричен начин да доказват, че вещта се държи като своя. Това означава извършване на действия, които съответстват на определено вещно право. Най-често се владее правото на собственост. Това означава, че владелецът ще извършва действия аналогични на собственика. Възможно е обаче да се владее и ограничено вещно право – наричано в литературата „квазивладение”. При тази хипотеза владелецът извършва действия, които би извършвал и носителят на ограничено вещно право, например ползва имота като ползвател или строи като носител на право на строеж.

Субективният елемент е винаги личен. Той не може да се осъществи от другиго. Този елемент е налице и тогава, когато друг осъществявав фактическата власт. Разбира се, доказването при тази хипотеза е много трудно, тъй като презумпцията в чл.69 няма да намери приложение.

Законодателството разграничава две големи групи владение – обикновено владение, наричано още недобросъвестно и добросъвестно владение. Тук отново се определя само добросъвестното като извън него остават хипотезите на обикновеното владение.

В закона владението еднозначно се посочва като индикация за вещно право върху имота. Освен това обаче законодателството съдържа специална уредба, която дава възможност на владението като фактическа власт да прерастне във вещно право. Законът намира за нормално една дълго упражнявана фактическа власт да се превърне във вещно право и това става по пътя на придобивната давност.

Освен тези две важни практически значения на владението, законът съдържа специални норми, които уреждат правата на владелеца за направените от него разноски за имота и подобренията в имота. Това е една специална уредба, което дерогира общия ред за недопустимост на неоснователното обогатяване, уредена в чл.55-59 ЗЗД.

Освен владението законът урежда в чл. 65, ал.2 ЗС една друга разновидност на фактическата власт – държането. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, което лицето не държи като своя. Става ясно от дефеницията, че при държането липсва субективния елемент. Тази липса най-често се демонстрира с действия от страна на държателя, които недвусмислено показват, че той държи вещта за другимо. Това може да бъде собственикът на вещта или владелецът. Макар и по-скромно по обем, държането има важно практическо значение, поради което се защитава от закона. Най-често срещаният държател е наемателят – лице, упражняващо фактическа власт, което показва, че държи вещта за друг чрез заплащането на уговорения наем. Такъв е също влогоприемателят, залогодържателят и други.

Липсата на субективен елемент поставя държателя в по-неизгодно положение от владелеца. Държателят не се ползва от специалния ред за пеализиране на разноските, направени за съхранение на вещта или за подобрения. За него остава общият ред по ЗЗД. Същевременно държането, колкото и да е продължително не може да прерастне във вещно право.



Въпрос № 4

Придобиване, загубване и защита на владението и държането.
В закона няма изрично уредени способи за придобиване на владение. Правната теория е обособила няколко големи групи от способи за придобиване на владение.

Първата от тях, с най-важно практическо положение е придобиването на владението чрез сделки, типичен производен придобивен способ. Прецизността изисква да се уточни, че в действителност това не са сделки, тъй като при тях няма прехвърляне на права. Става дума за прехвърляне на фактическа власт, поради което е удачно да се говори за квазисделки. Основание за подобно разбиране ни дава чл. 82 ЗС, според който владелецът може да присъедини към своето владение това на праводателя си. Самият термин „праводател” означава, че е налице транслация на фактическа власт. Нормата е уредена с оглед придобиването по давност , но може по аналогия да се приложи във всеки конкретен случай. За разлика от сделките за прехвърляне на вещни права, тук по начало не може да се говори за форма. Форма трябва да е налице само при изключенията на добросъвестното владение, както и на владението, придобито въз основа на предварителен договор.

Втората група способи се означават като придобиване на владение чрез едностранни действия или завладяване. Това донякъде наподобява придобиване на права по първичен способ. Тази група има сравнително ограничено приложно поле. При нея обикновено не се изисква форма или основание за придобиване на владението. Римските юристи са означавали това придобиване с израза „владея, защото владея”.

Третата група придобивни способи намира своето основание в разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗС – придобиване на владение чрез друго лице. При тази хипотеза владелецът осъществява само намерението (анимуса), фактическата власт се реализира чрез друг.

Четвъртата група способи се определя т.нар. „interversio posesionis” – прирастване във владение. Този способ намира приложение само при едни субекти – държателите. За него можем да говорим тогава, когато държателят прибави към фактическата власт и намерението да държи вещта като своя. Например наемателят откаже да плаща наем.

Изгубването на владението е действие с обратна сила на придобиването. Може да се каже, че способите, характерни за придобиването ще са валидни и при изгубването, например прехвърляне на фактическата власт, изоставяне на вещта, изгубване на анимуса, при което другото лице започва да държи вещта като своя или превръщането на владелеца в държател.

За да се изгуби владението е достатъчно отпадането и на анимуса. Самото изгубване обаче трябва да се разграничава от квалифицираното изгубване, с което се прекъсва давностния срок. За него не е достатъчно изгубването на владението, а е необходимо това изгубване да продължи повече от 6 месеца. Разбира се, изгубването може да се дължи и на намесата на друго лице, което отнема вещта, като това от своя страна е основание за владетелска защита.

Макар и да е фактическа власт, законът много подробно урежда защитата на владението. Причините са най-малко две:

1.Широкото значение и употребата на владението в гражданското право;

2.Недопускане на самоуправството.

Владелческата защита е уредена в материалното право – чл. 75, 76 ЗС и чл. 294-296 ГПК като особено исково производство. Самият факт, че защитата попада в главата за особените производства означава, че законодателят отделя специално внимание на посесорната защита. Особеното при нея е, че исковете за защита винаги са подсъдни на районния съд, независимо от стойността на иска. Ако с исковете са защитава нарушено владение на недвижим имот, този иск е подсъден пред онзи РС, в чийто район се намира недвижимият имот.

Втората особеност на защитата е нейната бързина. При тези дела съдът проверява само факта на владението и факта на нарушението. Ако лицето-владелец междувременно е предявило оск за собственост, то не може да предяви и владелчески иск за защита, докато е висящ процесът за собствеността. Това е така, защото съдът ще се произнесе с решение със сила на пресъдено нещо относно вещното право, а това до голяма степен ще предрещи изхода по евентуален посесорен иск. Когато владението е отнето с насилие или по скрит начин, съдът може да наложи на нарушителя и глоба до 100 лв. Решението, относно предаването на имота подлежи на предварително изпълнение.

Материалноправната защита, уредена в ЗС включва 2 посесорни иска:

Първият иск е по чл. 75 ЗС.

1.Обект на защита – с този иск се защитава владението на недвижим имот. Именно в чл. 75 законът говори и за квази владение като допуска с иска да се защитава не само владението на правото на собственост, но и владение на вещно право върху недвижим имот, като изрично се споменава владението на сервитут.

2.Този иск не защитава всяко владение, а само продължителното. Като condicio sine quano е посочен срокът от 6 месеца, който трябва да е продължило владението. Това, само по себе си налага като доказателство в процеса да се представят достоверните данни за продължителността на владението. И в този случай ЗС е създал чл. 83, една оборима презумпция, улесняваща доказването. Според закона, който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже друго. Следователно владелецът, обосновавайки иска си, трябва да установи началният срок на владението и факта на нарушението като срокът между тях трябва да бъде повече от 6 месеца.

3.С иска по чл. 75 се защитава владението срещу всяко нарушение. Това означава, че искът не е личен и дава основание на някои автори да го определят в теорията като квазипетиторен иск (петиторни са исковете, с които се защитават вещни права). Срокът, в който може да се предяви искът по чл. 75 е 6 месеца.

Вторият иск е уреден в чл. 76 ЗС. - нарича се още иск за възстановяване на отнето владение

1.Обект на защита – той е значително по-широк от този предходния иск. Защитава се владението както на движими, така и на недвижими вещи.

2.Искът е по-широк и по съдържание. С него се защитава не само отнето владение, но и отнето държане. В този смисъл държателят може да ползва за възстановяване на фактическата си власт както облигационните искове, така и посесорният иск по чл. 76 ЗС.

3.В разграничение на предходния, искът по чл. 76 не изисква продължителност на владението. Той защитава както продължителното, така и моментното владение.

4.Срокът за предявяване на иска е 6 месеца и той тече от момента на отнемане на владението.

5.Искът по чл. 76 е личен. Той се предявява винаги срещу лицето, което е отнело вещта. Това определено поставя в по-трудна ситуация ищецът по чл. 76, отколкото този по чл. 75.

6.Законът изисква владението не просто да е нарушено, а да е отнето, значи владелецът да е лишен от фактическата власт. Това отнемане трябва да е станало чрез насилие. Терминът се тълкува разширително и се приема, че насилието може да е както физическо, така и психическо, изразяващо се в заплахи.

Скритият начин означава, че владелецът не е поставен в известност за отнемане на владението. Това най-често се случва, когато фактическата власт се упражнява от друго лице. Независимо от предвидените санкции срещу нарушителя, отнел владението, самият той също получава защита от закона, ако владението му е продължило повече от 6 месеца, като може да се защити с иск по чл. 75. Разпоредбата е наложена, за да не се допуска самоуправство – чл. 76 ЗС.

  1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница