Въпрос №16 Небанкови финансови посредници



Дата06.05.2017
Размер160.31 Kb.
ВЪПРОС №16

Небанкови финансови посредници
Значимостта на широко базирания и диверсифициран финансов сектор

Могат да се формулират няколко основни постановки,обясняващи значението и ролята на широко базирания и диверсифициран финансов сектор:

1. Необходим е структорен баланс между банковото и не банковото посредничество-те не са алтернативи,а са еднакво важни и взаимно се допълват.Балансираната финансова система е в състояние успешно да посреща широкото разнообразие от финансови потребности на индивидуалните потребители,бизнесфирмите и правителствения сектор.

2. Развитието на капиталовите пазари и небанковите финансови посредници (НБФП) води до повишаване на конкуренцията във финансовия сектор и противодейства на свръхпечалбите в банкерството.

3. НБФП предлагат алтернативни финансови услуги,като по този начин повишават достъпа до финанси в рамките на цялата финансова система,улесняват дългосрочното финансиране и свързват източниците на финансиране с инвестиции,базирани върху подходящи параметри на риска и възвръщаемоста.

4. Развитието на договорно-спестовните и инвестиционни институции(застрахователни компании,пенсионни фондове и инвестиционни фондове)разширява диапазона на възможностите за спестяване и повишава конкуренцията на пазара на банковите депозити.По този начин се мобилизират дългосрочни финансови ресурси,необходими за развитието на пазарите за акционерен капитал и дългосрочен дълг,както и на финансовите услуги от сферата на лизинга,факторинга и рисковия капитал.

5. Институционалните инвеститори,поради тяхната нарастваща финансова мощ,са важен двигател на пазарни реформи в областта на разкриването на информация и контрола върху корпоративния мениджмънт.

В състава на съвременните диверсифицирани финансови системи се включват следните класове и видове финонсови посредници:



  • банки (спестовни,търговски,кооперативни и др.)

  • институционални инвеститори (застрахователни компании, пенсионни фондове,инвестиционни компании);

  • инвестиционни посредници на капиталовите(борсови)пазари (инвестиционни банкови фирми и брокерски къщи);

  • лизингови и факторингови компании;

  • фондове за рисков капитал;

  • микрофинансови институции (асоциации за взаимно кредитиране в рамките на еднородни групи и общности и други подобни).


Застрахователни компании

Застрахователните компании са едни от най-рано възникналите финансови посредници.В основата на дейността им стои познатият от статистиката Закон за големите числа.

Според предмета на дейност застрахователните компании се делят на две групи:


  • Животозастрахователни компании;

  • Общозастрахователни компании. В САЩ те са известни под наименованието компании на застраховане на имущество и злопулуки.

Застрахователните компании „живот” продават договори(полици),на основата на които изплащат доход в случай на смърт, както и на инвалидност поради болест или пенсиониране.Общозастрахователните компании пък компенсират загуби,нанесени в резултат на нещастни случаи,пожари, кражба, земетресения и автомобилни произшествия.И двата типа застрахователни компании осъществяват финансово посредничество, тъй като в процеса на тяхната дейност акумулират пари, една част от които инвестират на паричните и капиталови пазари. Премиите по застрахователните полици формират пасивите на застрахователните компании. На основата на застрахователните пасиви се извеждат важни показатели, характеризиращи мястото на застрахователната индустрия в икономиката на определена страна.Това са застрахователното проникване и застрахователната плътност.Първият показател представлява съотношение между брутния премиен приход и БВП,а вторият обозначава премийния приход на човек от населението.

Животозастрахователните компании са по-важни институционални инвеститори, тъй като притежават дългосрочни фондове за инвестиране. Това е така, защото при тях съществува сръвнително дълъг период от време между момента на сключване на застрахователните договори и момента на изплащане на застрахователните обезщетения.Освен това те могат сравнително точно да определят своя премиен резерв на базата на анализ на статистически данни, имайки предвид два фактора: (1) очакваните застрахователни обезщетения; (2) очакваните доходи от инвестиции. Очакваните обезщетения са суми, които трябва да се изплатят по застрахователните клаузи,конкретизирани в съответните полици. Очакваните доходи от инвестиции включват лихвите, дивидентите и капиталовите печалби, които компаниите очакват да получат от своя инвестиционен портфейл. Най-голям дял от портфейла на животозастрахователните компании заемат инвестициите в корпоративни облигации, ипотечни облигации, както и в корпоративни акции. Тези дългосрочни инвестиции са високодоходни и си кореспондират с ддългосрочните им пасиви.

Бизнесът на общозастрахователните компании се различава съществено от този на животозастрахователните. Полиците за застраховане на имущества се издават за кратки срокове и е твърде трудно да се предвиди вероятността от сбъдване на застрахователни събития.Честа практика е при потенциално голяма щета няколко общозастрахователни компании да се обединят и да издадат една полица с цел поделяне на риска. Посочените характеристики предопределят значително по-слабото им участие в ролята на инвеститори на капиталовия пазар-те притежават по-ликвидни активи в сравнение с животозастрахователните компании.

В зависимост от формата на собственост застрахователните компании се подразделят на:

- Акционерни компании;

- Взаимни компании;

Акционерните компании са собственост на акционерите и тяхната основна цел е максимизиране на печалбата, докато взаимозастрахователните компании са собственост на притежателите на застрахователни полици. Едно забележително изключение е лондонският Лойдс, който се дефинира като застрахователен пазар, но организационната му структура в по-голяма степен наподобява взаимните компании.
Пенсионни фондове

Съществуват няколко основни начина за акумулиране на средства и изплащане на пенсии:



  • Обществено (социално) осигуряване-финансира се чрез данъци върху заплатите,плащани от работниците,служителите и техните работодатели.Това е традиционната форма за пенсионно осигуряване в континентална Европа.

  • Частни или бизнес-пенсионни фондове-основни институции за спестяване и изплащане на доход при пенсиониране в англосаксонските страни.Техни донори са работодателите,които ги спонсорират; работниците и служителите на корпорациите,правещи вноски за пенсионно осигуряване; а най-често-едновременно и двете страни.Такива пенсионни фондове се създават обикновено към големи корпорацииили синдикати;

  • Публични пенсионни фондове.Създават се от цинтралната и местните власти с цел осигуряване на пенсионен доход за своите служители.

  • Самоосигуряване на гражданите чрез планове Кох или индивидуални пенсионни сметки.

Следователно, съвременното пенсионно осигуряване се базира главно върху мрежата от частни пенсионни фондове.Те осъществяват финансово посредничество,тъй като трансформират активи-вноските по пенсионни договори се трансформират в портфейли от финансови инструменти,в които преобладават норпоративните ЦК.Управлението на тези финансови посредници се осъществява от специално наети професионални мениджъри,от банка,както и от животозастрахователна компания.В практиката функционират два вида частни пенсионни фондове:

    • Пенсионни фондове с дефинирани вноски;

    • Пенсионни фондове с дефинирани пенсионни плащания;

При фондовете с дефинирани вноски всяко лице има индивидуална сметка, по която периодично се внася определена сума от самото него,както и от неговия работодател.Обикновено размерът на вноската зависи от рентабилността на компанията, от заплатата на осигуряваното лице и от прослужените му години.Тези фондове не обещават определен размер пенсионен доход, а той зависи от инвестиционните резултати,постигнати с набраните средства.

Главната особеност на пенсионните фондове с дефинирани плащания е,че размерът на пенсиите се определя най-често от фактори,каквито са получаваният доход и трудовият стаж. Актюерите на пенсионния фонд изчисляват размера на вноските така,че да може да се изплати обещаната пенсия на всяко лице при пенсионирането му.Фондовете, при които вноските и доходите от инвестиции покриват дефинираните пенсионни плащания, се наричат напълно финансирани.При противоположния вариант, когато корпорациите планират да посрещнат задълженията по пенсиите и със средства от текущите си приходи, а не само с пенсионните вноски и доходите от инвестиции – различаваме непълно финансирани пенсионни фондове.

Пенсионните фондове с дефинирани вноски са по-предпочитани в практиката и обемите от средства, които те управляват, нарастват трайно през последните години. Следните две причини обясняват това:

1 .Младите работници и служители нямат икономическа изгода от фондовете с дефинирани пенсионни плащания, докато не посдигнат статут на дългогодишни наети лица. Ако например някои решат да сменят своя работодател, то няма да могат да изтеглят и пренасочат към друг пенсионен фонд средствата, внесени на тяхно име.Това право се нарича вестинг. Обикновено законодателството фиксира една граница от непрекъснат трудов стаж при работодателя, за да могат да се изтеглят 100 % от натрупаните средства под формата на пенсионни вноски. В контраст на това при фондовете с дефинирани вноски средствата се влгат по сметката на всяко лице и могат да се теглят по всяко време при напускане на дадена работа.

2. Работодателите все повече се убеждават, че спонсорирането на фондове с дефинирани пенсионни плащания е по-скъпо и рисковано поради възможността те да се окажат непълно финансирани. Противоположно на това фондовете с дефинирани вноски винаги са напълно финансирани.
Инвестиционни компании и фондове

Инвестиционните компании са най-бързо развиващите се финансови посредници, поради което са наречени „феномени” на съвременната финансова индустрия.По своята същност инвестиционните компании акумулират средствата на множество инвеститори, като им продават собствени акции, след което с набрания капитал формират и управляват диверсифицирани портфейли от финансови инструменти. Така всеки инвеститор, който притежава акции на инвестиционна компания, е притежател и на съответна пропорционална част от общия и портфейл в зависимост от размера на направената от него инвестиция. В организационно отношение инвестиционната компания може да представлява корпорация, тръст или друга форма на сдружаване. Тъй като активите на всяка инвестиционна компания пред-ставляват портфейл от ЦК, то бордът на директорите наема управляваща компания с цел управлението му срещу съответно възнаграждение (такса за управление). За да постигнат икономии от мащаба, управляващите компании сегментират пазара, като създават инвестиционни фондове с различни характеристики. Тази диференциация позволява на мениджърите да привлекат максимален брой инвеститори, имащи различно отношение към и възвръщаемоста. При това на инвеститорите се дава възможност да трансферират средства от един фонд в друг при евентуална промяна в условията на пазара. На своите клиенти инвестиционните фондове предлагат като пакет: (1) диверсификация и по-нисък риск; (2) професионален мениджмънт; (3) ниски транзакционни разходи; (4) документиране и администриране.

Класифицирането на инвестиционните фондове съобразно определени критерии дава възможност за по-цялостно характеризиране на дейността им. Квалификациите на инвестиционните фондове са представени в зависимост от най-важните критерии-капитал, с който оперират, и състав на инвестиционния им портфейл.

Класификации на инвестиционни фондове





Критерии


Видове инвестиционни фондове

  1. Капитал, с който оперират


  • Затворени – фондове с постоянен капитал

  • Отворени- фондове с променлив капитал

2. Състав на портфейла


  • Агресивни

  • Балансирани

  • Консервативни

Затворените инвестиционни фондове емитират точно определен брой акции, които не пренадлежат на обратно изкупуване. Покупката и продажбата на акции на затворен фонд е транзакция, която се реализира на втсричния пазар, т.е. акциите се търгуват на фондовата борса, като цените им се определят от силите на търсенето и предлагането. Един инвестиционен фонд може да получи допълнителни средства за управление единствено чрез нова публична емисия на акции.

За разлика от затворените отворените инвестиционни фондове продължават да продават и изкупуват акциите си след първоначалното публично предлагане. Поради тази си характеристика те са известни като взаимни фондове.

Агресивните фондове инвестират в портфейли, в които преобладават обикновените акции. Вътре в тази категория могат да се обособят различни групи в зависимост от акцента на инвестиционния портфейл. Така например средствата могат да се инвестират в акции на компании на разтежа ; акции на компании от специфични индустрии; акции на компании от определени сектори на индустрията; акции на компании от определени географски области.

Балансираните фондове осъществяват по-широка дивесификация, като комбинират обикновени акции с ЦК с фиксиран доход. Последните включват правителствени ЦК, муниципални облагации, корпоративни облигации, привилегировани акции.

Консервативните фондове са известни още под наименованието облигационни фондове. Подобно на агресивните фондове те могат да се разграничат според инвестиционните им стратегии. Някои инвестират в сигурни ЦК като правителствени облигации или корпоративни облигации с висок кредитен рейтинг. Друга група инвеститори предпочита високорисковите и високодоходни облигации.




Инвестиционни банкови фирми и брокерски къщи

По-конкретно дейността на инвестиционните банкови фирми може да бъде разделена на следните специфични, носещи доходи операции:



  • публични предложения за продажба на ЦК;

  • частен пласмент на ЦК;

  • търговия с ЦК;

  • секюритизация на активи;

  • услуги, свързани с процесите по сливания и поглъщания;

  • мърчънт банкерство;

  • създаване и търгуване с инструменти за рисков капитал;

  • управление на парични средства;

Не всички инвестиционни банки активно участват във всяка от изброените дейности, а са специализирани в предоставянето на по-тесен кръг продукти и услуги. Това е именно философията на инвестиционните банкови фирми през деветдесете години. Един от критериите за класификация на разглежданите банки е в зависимост от операциите, които те извършват, и по-точно според тези, върху които наблягат. Според този критерий американските инвестиционни банки например се подразделят на следните групи:

  • привилегировани банки;

  • банки от главната група;

  • регионални банки;

  • специализирани банки;

  • изследователски банки;

  • „мърчънт” банки;

Привилегированите инвестиционни банки се поставят на първо място, поради техния размер, репутация, присъствие на най-значимите пазари, клиентела. Разликата между тях и „банките от главната група” е само в мащаба на техните операции. Инвестиционните банки от тези две групи са разположени в Ню Йорк, а регионалните- в други финансови центрове на САЩ и обслужват по-малки регионални емитенти. Специализираните инвестиционни банки се наричат още „ бутици” , тъй като извършват точно определен вид операции. Изследователски са банките, които се насочват в създаването на нови продукти за своите клиенти. „Мърчънт” банките са специализирани основно в сделки по сливания и поглъщания между различни корпорации, както и придобиване на акционерни дялове или купуване на облигации със средства от собствения им капитал.

Инвестиционните банкови фирми са изправени пред разтяща конкуренция, която ги кара да преосмислят дългосрочните си бизнес стратегии. Конкуренцията идва не само от страна на търговските банки, но и от институционалните инвеститори, които на базата на новите търговски платформи осъществяват сделки без използването на инвестиционните банки като посредници. Това естествено стимулира последните да разширяват кръга на своите бизнес интереси, ориентирайки се към сфери като обслужване на хедж-фондове, частно банкиране, структурирано финансиране.

За разлика от инвестиционните банки, чиято природа традиционно се свързва с подпомагане първоначалните продажби на ЦК на първичния пазар, брокерските къщи са ориентирани към търговията с тях на вторичните пазари, организирани традиционно като фондови борси. Индивидуалните инвеститори, които най-често прибягват до услугите на брокерските къщи, обикновено се нуждаят от инвестиционално консултиране преди да вземат своите решения. Същевременно някои инвеститори се чувстват достатъчно добре подготвени от теоретично и практическо естество, поради което считат , че не се нуждаят от инвестиционни съвети. За да отговорят на потребностите на своите клиенти, брокерските къщи се разделят на две групи:


  • брокери, предлагащи пълна гама от продукти и услуги;

  • брокери, предлагащи ограничен кръг продукти и услуги, т.нар. дисконтни брокери.

И двата вида брокерски къщи предлагат услуги, които са базисни за брокерската индустрия. На първо място, те действат като технически изпълнители при реализиране поръчките на клиентите. За целта осъществяват връзка с други брокери чрез фондовата борса или чрез извънборсовия пазар и по този начин купуват и продават заявените им от клиентите количества ЦК. На второ място, и двата типа брокерси къщи предлагат и някои допълнителни услуги, като: откриване на брокерски сметки с внасяне на част от необходимата сума за реализиране на сделка; предоставяне на брокерски заеми, известни под наименованието маржин-заеми; подпомагане на късите продажби чрез предоставянето на заеми под формата на ЦК.

Същевременно следва да се подчертае, че брокерските къщи, предлагащи пълната гама от услуги, са сравнително скъпи за дребния инвеститор, докато при дисконтните брокери положението е противоположно-услугите им са на поносими цени, но пък не могат да предоставят инвестиционни съвети. Оттук става ясно, че е на лице определена ниша, която започва да се запълва постепенно с появата и навлизането на пазара на т.нар. електронни или онлайн брокери. Тяхното развитие е обусловено както от огромните предимства, предоставяни от глобалната информационна мрежа, така и от факта, че успяват в задоволителна степен да съчетаят предимствата на двата главни типа брокери и – съответно ниски комисионни и осигуряване на пълен достъп до информация.


Фондови борси

По своята същност фондовите борси (ФБ) са постоянни пазарни центрове, на които вече емитирани ЦК се купуват и продават от членове на борсата. Сделките на ФБ се сключват според официално приети правила и процедури с цел създаване на активен пазар и конкурентно формиране цените на ЦК на големите и фин. стабилни компании. Установените правила и процедури намаляват значително количеството на нереализираните поръчки, което е важно предимство на борсовата търговия.

Същевременно следва да се подчертае, че традиционните ФБ са специфични фин. посредници отличаващи се от останалите в сл. направления:


  • банките, застрах. компании, инвестиц. фондове и повечето други посредници имат за цел да максимизират печалбата и да увеличат богатството на своите акционери, докато ФБ по природа са дружества с идеална цел.

  • Фин. посредници осигуряват външно финансиране на бизнес фирмите, домакинствата и правителството, докато ФБ като типични вторични пазари имат за цел да създадат активен и ликвиден пазар за вече емитирани ЦК.

  • При положение че задълженията на посредниците надхвърлят паз. стойност на техните активи и собственият им капитал стане величина равна или по-малка от нула, те биват обявявани в неплатежоспособност. Такъв сценарий не може да се реализира при ФБ, но те пък могат да изпаднат в ситуация на паз. провал.

ФБ изпълняват три основни функции: /1/ сигнална; /2/ информационна и /3/ създаване на устойчив пазар.

Сигналната функция може да се сравни с „барометър”, отразяващ състоянието и показващ бъдещите промени в деловата активност на съответните икономики. Чрез промените в изчисляваните индекси ФБ превантивно сигнализират за бъдещо оживление или рецесия в икономиката. Сигналната функция се изпълнява единствено от т. нар. централни борси, тъй като на тях се допускат за листване акциите на компаниите, стоящи в основата на съответната икономика.

Изпълнението на информационната функция се свързва с определянето на реални цени на акциите и оттук - реалните стойности на капитала на техните емитенти. По този начин борсите разкриват информация за конкретни компании, която се основава на паз. цени на акциите им. Самите борси не фиксират цените, нито пък техните членове – по-точно е да се каже, че цените се определят на борсите в резултат на съотношението между търсенето и предлагането. В резултат на това ФБ осигуряват много ценна информация, необходима за по-качественото разпределение на ресурсите в икономиката и така повишават достъпа до фин. средства.



Създаването на устойчив пазар се свързва с повишаване ликвидността на търгуваните ЦК. ФБ създават устойчив пазар, на който е възможно да се реализират големи количества акции със сравнително малки изменения в паз. цени. Обикновено се използват четири критерия за устойчивост на борсовия пазар: /а/ честота на покупко-продажбите; /б/ спреда между цени купува и продава; /в/ времето за изпълнение на поръчките; /г/ минималните ценови изменения между поредните сделки. От тази функция на ФБ произтичат две важни ползи:

  1. Корпорациите се улесняват да увеличават капитала чрез емисията на нови акции и облигации

  2. Дава се възможност на притежателите на корпоративни ЦК да получават банк. заеми срещу залог на високоликвидните и устойчиви цени на ЦК.

В световната практика са познати две системи за борсова търговия – аукционна и дилърска. Аукционната е позната още под наименованието система, движена от поръчките, а дилърската – система, движена от котировките. От своя страна аукционната система се разделя на два подвида – непрекъснат аукцион и прекъснат или периодичен аукцион.

На борсите функциониращи като аукционен непрекъснат пазар, всички поръчки се насочват чрез брокери на едно място от борсовия под, наречено търговски пост. Там централни лица подбират подходящи една за друга поръчки за покупка и продажба с цел да постигнат най-добри цени за двете страни. В тази си техническа роля специалистите се водят от основния принцип на аукционния пазар – да използват най-високата предлагана цена за купуване и най-ниската предлагана цена за продажба.върху принципите на аукционния непрекъснат пазар е организирана търговията на Нюйоркската фондова борса, както и на ФБ в Торонто.

При ФБ, функциониращи на принципа на прекъснатия аукцион, сключването на сделки става чрез периодично провеждане на аукциони в рамките на отделните борсови сесии. Търговията се организира от централни лица, изпълняващи функциите на аукционатори. На основата на подадените при тях лимитирани поръчки за покупка и продажба на конкретен вид акции те се опитват да определят цена, при която ще се реализират („задраскат”) максимален брой от тях. Следователно принципът, от който се ръководят аукционаторите, е „принципът на максималното изпълнение”. След като т. нар. официална цена бъде определена, по нея се сключват сделки на базата на „задрасканите” лимитирани и подадени паз. поръчки. Не реализираните лимитирани поръчки се натрупват и участват в образуването на новата официална цена на следващия аукцион в рамките на борсовата сесия.

Дилърските пазари са децентрализирани и представляват мрежа от компютърно свързани помежду си дилъри на ЦК. Дилърите известни още под наименованието маркет-мейкъри, поддържат свой собствен запас от ЦК, като продават от него по цени „продава” и го попълват по цени „купува”. По този начин те оказват услуги на продавачи и купувачи на ЦК, като сключват сделки с тях, а не като подбират двойки от купувачи и продавачи с цел сключване на сделка, както е при аукционните пазари. Основният недостатък на дилърската система е, че инвеститорите не са защитени от т. нар. „дупки в търговията”. Става въпрос за практиката на дилърите да търгуват с публиката на котираните от тях цени „купува” и „продава”, дори когато други клиенти са предложили сделки на по-добри цени, намиращи се между котировките на дилърите. Системата на дилърския пазар е типична за извънборсовите пазари, какъвто е NASDAQ в Сащ. Организацията на търговията на лондонската ФБ наподобява тази на NASDAQ.







База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница