Въпроси за храненето. Земният живот и действието на звездите



страница6/16
Дата28.05.2017
Размер2.89 Mb.
#22266
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 12 юли 1924 г.
Господа! Казах ви, че ще разгледаме малко история в допълнение към това разглеждане на света, което предприехме. Вие видяхте, как от цялата ос­танала макроприрода постепенно се е формирал човешкият род. И чак когато Земята е умряла, когато вече не е имала свой собствен живот, чак тогава са се създали условия за живот на човека на Земята, чак тогава е могъл да се развие живота на хора и животни на Земята така, както ви го описах.

Видяхме, също така, че в началото човешкият живот е протичал съвсем различно, отколкото днес, и това се е разигравало там, където днес се намира Атлан­тическият океан. Ние трябва да си представим, че по това време там е имало суша; там, където днес се намира Атлантическият океан, е имало твърда земя. Още веднъж примерно ще ви изобразя, как е стояла работата (изобразява го на дъската); тук сега се намира границата с Азия. Това е Черно море. Тук, долу, е разположена Африка, след това, тук се намира Русия и тук ние преминаваме в Азия. Тук биха били Англия и Ирландия. Тук, от тази страна, се намира Америка. Тук, следова­телно, е имало по-рано навсякъде суша, а тук суша е имало съвсем малко; тогава в Европа е имало, всъщност, цяло огромно море. Всички тези страни са се намирали в морето. А ако преминем насам, то и тук, в Сибир, също още е било море; всички това е още море. Тук, долу, където днес се намира Индия — тук се намира това, което е разположено зад Индия, и все пак, тогава е било така, че тя малко се е издигала над морето. Следователно, тук сме имали малко суша; тук отново сме имали суша. В тази част, където днес живее населението на Азия, на предна Азия, където живеят европейците, е било море, от което едва по-късно се е издигнала сушата. А ето тази су­ша е стигала много по-далеч, тя е стигала чак до Тихия океан, където днес се намират много острови; така че островите Ява, Суматра и така нататък — това са части от тогаваш­ната суша, целият островен архипелаг. Следователно, там, където днес е разположен Великият Тихи океан, отново е имало много суша, а в междините е имало море.

И така, първото народонаселение, което сме в състояние да проследим, е било тук, където се е запазила сушата. Ако направим обзор на Европа, можем да кажем: в Европа нещата са се развивали така, че само десет, дванадесет, петнадесет хиляди години преди днешното време, Земята се е втвърдила толкова, че върху нея са можели да живеят хора. По-рано там са обитавали само морски животни, които при своето развитие са излезли от морето и така нататък. Ако бихме поискали тогава да видим хора, то би трябвало да пренесем погледа си насам, където днес се намира Атлантическият океан. Но и тук, в Азия, в Източна Азия също вече е имало хора преди около де­сет хиляди години. Тези хора, разбира се, са оставяли след себе си потомци; и тези потомци, госпо­да, представляват голям интерес, доколкото това са тези, които са развивали на Земята така наречената най-древна култура. Това са народите, които днес наричаме монголи, монголските народи, това са японците и китайците. Те са особено интересни защото представляват остатъци от най-древното население на Земята, от което все още нещо е останало.

Както видяхте, имало е, разбира се, и много по-древ­ни обитатели на Земята; обаче те напълно са загинали. Това е населението, живяло тук, в древна Атлантида.

Никой от тях повече не съществува. Даже ако има техни останки, би се наложило да ги изравяме от дъното на Атлантическия океан. Би трябвало първо да се достигне това дъно — а това е по-трудно, отколкото се смята, — след това да се правят разкопки, но и тогава, най-ве­роятно, така и не би се удало нещо да се намери, доколкото те са имали меки тела — говорил съм ви за това. И културата, която са създавали жестикули­райки, създавали са с помощта на жестове, също не може да бъде открита с помощта на разкопки в Земята, тъй като от нея въобще нищо не е останало! Следователно, това, което е още по-древно от японците и китайците, въобще е недостъпно за съвременната наука. За постигането на тези неща е необходимо да се занимаваш с духовната наука.

Интересно е обаче това, което са оставили китайците и японците. Виждате ли, онези китайци и по-древните япон­ци не са днешните; за това ще кажа още няколко думи — онези китайци и японци са имали, всъщност, култура, която е съвсем различна от нашата. Бихме могли да си съставим за това доста по-правилна представа, ако не бяха юначните европейци, които в последните столетия подчиниха на себе си тези области и направиха всичко съвсем различно. При японците, например, това е станало в най-голяма степен. Японците са запазили само името си, в останалото са станали съвсем като европейците; те приемали от европейците едно след друго всичко, и това, което съществува все още при тях от древната им култура, има изключително външен характер. Китайците са се запазили по-добре, но сега и на тях това повече не им се удава. Защото европейското господ­ство се е утвърдило там не само като начин на управление; в тези области е взел връх европейският начин на мислене. Станало така, че тук е било изгубено всичко, което някога е съществувало. То и не е трябвало да продължава. Така се осъществява еволюцията на човечеството. Но за това ще кажем по-нататък.

Преди всичко ние разглеждаме китайците, тъй като при тях всичко се проявява в по-голяма степен. Те са имали култура, която се е отличавала от всички други култури най вече защото китайците в своята древна култура, всъщност, съвсем са нямали това, което се нарича религия. Китайската култура е била още безрелигиозна култура. Трябва само да си представите, гос­пода, какво се има предвид под «безрелигиозна» култура. Не е ли истина, ако разглеждаме култу­ри, имащи религия, то там навсякъде, като например в древноиндийската култура, откриваме покло­нение на невидими същества, които, обаче, изглеждат приличащи на човека на Земята. Това е свойствено на всички късни религии, че те си представят невидимите същества в антропоморфен вид.

Антропософията не прави това, нали така? Тя си представя свръхсетивния свят не в антро­поморфен вид, а такъв, какъвто той е в действителност, тя преминава също така към това, да вижда израз на свръхсетивното в звездите и така нататък. Забележително е това, че нещо подобно вече са имали китайците. Китайците не са почитали невидими божества, а са казвали така: това, което има тук на Земята, се различава едно от друго в зависимост от климата, в зависимост от свойствата на почвата, на която се намира. Виждате ли, Китай даже в най-отдалечените древни времена вече е бил голяма страна, той и днес е по-голям от Европа! Тази огром­на страна и по-рано е била огромна, тя е има­ла чудовищно голямо и силно население. Не е истина, че населението на Земята нараства — това е само предразсъдък на съвременната наука, която винаги смята така, както и се иска. В действителност в древните времена населението на Китай е било огромно, същото е било и от другата страна, в Южна Америка и в Северна Америка. В древни времена тази страна също се е простирала до Тихия океан. И в сравнение с това, нашето население на Земята не е станало повече.

Следователно, господа, тази култура е съвсем древна. Днес още може да наблюдаваме тази култура, такава каквато тя е била преди осем, десет хиляди години. Тогава тези китайци са казвали: да, тук горе климатът е различен, почвата е по-различна отколкото там, долу; затова всичко е различно, затова и растежът на растенията е различен, затова и хората живеят различно. Но Слънцето преминава навсякъде: то върви по своя път, то минава от топлите области в хладните и така нататък. Тези хората си казвали така: на Земята господстват различията; Слънцето прави всички рав­ни. И те виждали в Слънцето това, което оплодотворява всичко, което прави всички равни. Затова казвали: ако имаме господар, то и той трябва да бъде такъв.

Отделните хора се различават, но той, подобно на Слънцето, трябва да господства над хората. Затова те са го наричали «син на Слънцето». И той е бил задължен да управлява на Земята така, както управлява в света Слънцето. Отдел­ните планети — Венера, Юпитер и така нататък — предизвикват различия, но Слънцето, като господар на планетите, прави всички равни. Според техните представи този, който е цар, е и син на Слънцето. Под думата «син» се подразбира, собствено, това, което принадле­жи към нещо, нали така?

И целият останал живот е бил устроен така, че хората си казвали: да, синът на Слънцето — това е най-важният човек за нас; а другите — неговите помощници, са подобни на това, както планетите се явяват помощ­ници на Слънцето. И те устройвали всичко на Земята така, както го виждали горе, в звездите. Всичко това те правели без молитви. Китайците не познавали молитвата. Те го правели, без да имат, всъщност, това, което по-късно станало култ. По такъв начин те устройвали това, което би могло да се нарече тяхно царство, така че то ставало отражение на небето. Това не би могло още да бъде наречено «държава» — без­образието, което устроили съвременните хора. Но те устройвали това, което е било на Земята като отраже­ние на това, което им се явявало на звездното небе.

Виждате ли, благодарение на него се е получавало нещо съвсем различно от това, което е било по-късно и човек е ставал гражданин на царството. Той не е принадлежал към някакво вероизповедание, той е чувствал своята съпринадлежност към царството. В Китай първоначално не е имало никакви божества и ако по-късно са ги имали, то това е било заимствано от Индия. Първоначално те не са имали никакви божества и цялото си отношение към свръхсетивните светове те изразявали всъщност със своето царство, своята им­перия, в която те имали своите учреждения. Ето защо тези учреждения носели семеен харак­тер. Синът на Слънцето е бил в същото време Отец за останалите китайци и те му служели. Даже царството като еди­нно цяло е носело семеен характер.

Всичко това е било възможно само защото онези хора въобще са нямали такова мислене, каквото са имали хората по-късно. Китайците още не са притежавали такова мислене, като по-късните хора. Това, как ние мислим днес, е било още съвсем чуждо за китаеца. Ние мислим, например, за животното, мислим за човека; ние мислим за вазата, мислим за масата. Древните китайци не са мислили така, а са знаели: има лъв, има тигър, има куче, има мечка, но няма животно въобще. Те знаели: съседът има маса с ъгли, а друг има кръг­ла маса. Те именували отделните неща, а какво е маса въобще, за тях не е имало никакъв смисъл. Те не са познавали масата като такава. Те знаели: това е човек с голяма глава, с дълги крака; това е друг човек с по-малка глава и къси крака и така нататък. Това е голям човек, това е ма­лък човек; но човека в общ смисъл те не са познавали. Те мислили съвсем иначе. На съвременния човек му е невъзможно да се пренесе в начина на мислене на китаеца, в методиката на мисленето му. Затова са му необ­ходими някакви други понятия. Виждате ли, ако човек мисли така: маса, човек, животно — какво означава това? Това може да се формира на юридическа основа; защото юриспруденцията се гради от такива понятия. Но китай­ците още не са можели да измислят юриспруденцията. Тук всичко е било устроено подобно на семейството. В семейството не се ръководят от законовите задължения, ако синът или дъщерята искат да направят нещо. Ако днес в Швейцария някой иска нещо да направи, той проучва, как стои работата в законово отношение и така нататък. От това зависи всичко. И човек трябва да приложи това по отношение на конкретния случай.

Доколкото хората все още имат в себе си нещо китай­ско — защото винаги малко остава! — те зле се ориентират в правните норми и трябва да се обръщат към адвокат. Тези хора също така не се ориентират и в общите понятия. Китайците още не са имали юриспруденцията. Те въобще са нямали всичко това, което впоследствие е залегнало в основите на държавността. Те са имали само това, което всеки човек е можел да види в отделното, в конкретното.

Сега по-нататък. Това оказвало влияние върху цялата реч на китайците. Ако ние казваме «маса», то при това ние си представяме нещо, имащо плоска повърхност и един, два, три и така нататък крака, при това трябва да бъде нещо, което може да сто­и именно като маса. И ако дойде някой и каже за стола, че това е маса, ние му отвръщаме: «Ти си магаре, каква ти маса, това е стол!» И ако някой дойде и започне да говори за това (за черната дъска) като за маса, ние бихме му казали: «Ти си два пъти магаре, защото това не е маса, а дъска». Ние трябва да назоваваме нещата с техните имена в съответствие с нашия език.

При китайците това не е било така, а да кажем — давам само хипотетичен пример, който не е съвсем точен, но вие можете да получите представа за това, — да кажем, китайците са имали един от звуците ОА, ИОА, ТАО за обозначаване на маса, например. Но същият този звук е означавал тогава и много други неща. И така, да кажем, един и същи звук може да означава: дърво, ручей, също така, да кажем, камъче и така нататък. След това те имали друг звук, който би могъл да означава, да кажем, звезда, дъска и, например, пейка. Не смятам, че китайската реч действително е такава, но тя се изгражда на този прин­цип. Китаецът е знаел: има два звука, да кажем, например, ЛАО и БАО, и двата означават съвсем раз­лични неща, само ручеят попада и в едното, и в другото; тогава той обединява двата звука: баолао. Така той е изграждал своята реч! Той е градил речта си не на основата на имената, които се давали на отделните неща, а обеди­нявал заедно различните звуци, обозначаващи различните неща. Звукът би могъл да означава дърво, но също така и ручей. Ако след това той е имал някакъв звук, който сред многото други неща е означавал също така и ручей, то той го е съединявал с другия звук; тогава другият човек е знаел, че той има предвид ручей; ако той е изговарял само един звук, тогава никой не е знаел, какво има предвид. Така сложно е стояла работата и с писмеността. Сле­дователно, китайците са имали изключително сложна реч и изключително сложна писменост.

Но оттук, господа, следват много неща. Оттук следва, че човек не е можел така лесно, както нас, да се научи да чете и пише и даже да говори. Ние действително можем да кажем: четенето и писането са детска работа и ние не сме особено щастливи, когато на­шите деца не се учат да четат и пишат; това би трябвало да бъде по детски лесна работа, но при китайците това не е било така; там до старини човек е оставал вечен студент дотогава, докато се е учил да пише и е овладявал речта. Трябва също да се има предвид, че народът, всъщност, не е умеел да прави всичко това и само този, който се е учил до дълбока старост, е можел да овладее всичко. Ето защо в Китай благородното съсловие се е състояло от най-образованите. Следователно, в Китай това духовно благородно съсловие се е образувало благодарение на речта и писмеността. Това обаче не е ставало така, както на Запад, където дворянството се е присвоявало и после се е предавало по наследство; в Китай е можело да се получи висок ранг и положение само благодарение на образованието, благодарение на учеността.

Трябва да отбележим, господа, че когато днес ние пред­лагаме нашите съждения на външния свят, трябва винаги да се подчертава: ние съвсем не искаме да станем китайци! Следователно, вие не трябва да разбирате казаното от мен така, че ние искаме да станем китайци или изпи­тваме особено възхищение пред Китай. Някои хора, разбира се, могат с лекота да позлословят по този повод; когато преди две години във Виена (6) имахме конгрес, един от нас каза там, че китайците и днес имат някои учреждения, които са по-мъдри от нашите. Моментално писаха във вестниците, че ние искаме да имаме в Европа китайска култура! Ние съвсем нямаме предвид това! Описвайки китайската култура, се говори с похвален тон, доколкото тази култура е носила нещо духовно. Но тя е примитивна, тя е такава, че към нея сега вече няма дос­тъп. Затова вие не трябва да смятате, че бих искал да въведем Китай в Европа! И все пак аз искам да ви опиша тази най-древна култура на човечеството такава, каквато тя е в действителност.

Да продължим нататък. Това, което ви казах тук, е свързано въобще с начина на мислене и чувстване, които са би­ли присъщи на китайците. Онези китайци, а също така по-древните японци, са се занимавали много усилено, извънредно много със своето изкуство, със своето специфично изкуство; те, например, рисували. Когато ние рисуваме, то това е нещо съвсем различно от рисуването на китай­ците. Виждате ли, ако ние рисуваме — искам да взема нещо простичко — ако ние, например, рисуваме топка (изобразява я на дъската) и ако, да кажем, светлината пада оттук, тогава тази топка тук е светла, а тук е тъмна, тъй като е в сянка, тук светлината преминава покрай нея, тук отново изсветлява, доколкото тук пада отразена светлина; а тук ние трябва да дадем особено силна сянка, която предметът хвърля на земята.

Това е пример, как ние рисуваме. Трябва да имаме върху нашия предмет светлина и сенки. Ако рисуваме лице, то тук рисуваме по-светло, ако тук пада светлината; тук го правим по-тъмно. Точно така виждаме, как от човека, ако ние рисуваме вярно, пада сянка на земята.

Но освен това, при рисуването ние трябва да отчи­таме още нещо. Да допуснем, че аз стоя тук и искам да рисувам. Виждам, че отпред седи господин Айзенпрайс, а зад него виждам господин Майер и тези двама господа, които седят отзад; тях трябва да ги нарисувам така: господин Айзенпрайс — много голям, господин Майер и двамата господа отзад — много малки. Така те биха излезли и на фотография, ако бих ги фотографирал — много малки. Когато рисувам това, то постъпвам така: господата, седящи на първия ред ги рисувам много големи, тези на следващия — по-малки, на следващия — още по-малки, а този, който седи най-отзад, има много малка глава и съвсем малко лице. Вие виждате, че трябва да се рисува в съответствие с перспективата. При нас това е задължително. Ние трябва да рисуваме в съответствие със светлината и сянката, ние трябва да рисуваме в съответствие с перспективата. Това следва от нашия начин на мислене. Но тези китайци, господа, при рисуване не са знаели ни светлина, ни сянка, ни перспектива, доколкото те въобще са виждали не така, както нас; те не обръщали внимание на светлината, сянката и перспективата; те казвали така: Айзенпрайс все пак не е великан, а Майер съвсем не е малък и нищожен гном! Те не биха могли така да ги разположат на картината, че единият да стане великан, а другият — гном, това би било лъжа! Това не е истина! — те се замисляли за всичко и рисували това, което са измислили. И китайците, и японците, обучавайки се на рисуване по техния маниер, се учили не на това, да разглеждат външно, но те мислено про­никвали в предмета; те рисували, извеждайки всичко отвътре навън, тъй като е трябвало да мислят. В това се е състояла същността на китайската и японска живопис.

И така, вие виждате: едва късното човечество е започнало да се учи да вижда. Хората, които живеели в Древен Ки­тай, можели само в присъщия им маниер да мислят образно; те не изработвали общи понятия, такива като стол и така нататък, но това, което са виждали, те постигали вътрешно. Това, впрочем, не е удивително, господа, защото китайците са произхождали от такава култура, в която са виждали не така, както днес. Днес ние виждаме така, доколкото между нас и предметът има въздух. Но в областите, от които произхождали китайците, такъв въздух не е имало. Във времената, за които говорим, не са виждали така. В древ­ните времена би било безсмислено да се говори за светлина и сянка, тъй като в плътния въздух тях просто още не ги е имало. Това се е запазило при китайците: изобразявайки предметите, те са минавали без светлина и сенки, без каквато и да е перспекти­ва. Това е дошло едва по-късно. Оттук вие виждате, как китайците са мислели съвсем по друг начин — вътрешно. Те са мислели не така, както по-късните хора.

Но всичко това не е пречело на китайците да проявяват във външните дела изкусност, стигаща твърде да­леч. Виждате ли, докато бях още млад, — сега това малко се промени, — в училище твърдяха: барутът е изобретен от Бертолд Шварц (7). При това се е смятало, че дотогава никакъв барут не е имало и Бертолд Шварц веднъж, занимавайки се с алхимични експерименти, е създал барута от сяра, калиева селитра и въглища. Обаче китайците са правели барут преди хиляди години!

В училище също така ни учеха: Гутенберг (8) е изобретил книгопе­чатането. Макар отчасти това и да се е преподавало правилно, въпреки това, се е създавало впечатление, сякаш по-рано никакво книгопечатане не е имало. Но китайците са го имали преди хиляди години. Също така китайците са владеели изкуството на дърворезбата и са можели да изрязват от дърво чудни неща. Следователно, китайците са имали ви­сока култура, касаеща външните неща. И тази култура на свой ред е била само последен отглас от културата, която по-рано е стояла доста по-високо; тъй като при разглеждането на китайското изкуство се открива, че то води към нещо още по-високо. Обаче китайците са имали една особеност: те съвсем не умеели да мислят в понятия, а само в образи; затова пък, при това те прониквали в същността на предмета. Те са можели също така да правят всички предмети, които са могли да бъдат направени благодарение на външните открити­я, макар и да не са стигнали до парната машина или нещо подобно. Днес китайците, можем да кажем, са лишени от самобитност и собствена култура, но те станали такива едва след като в продължение на столетия са ги третирали европейците.

Вие виждате, господа, че тук е имало култура, в някакъв смисъл духовна; тя е много древ­на — на около десет хиляди години. И относително късно, едва в първото хилядолетие преди началото на християнството хора, подобни на Лао-дзъ и Кон­фуций (9), са записали познанията на китайците. Но тези господа не са записали нищо друго, освен това, което вече е било даденост в семейните обичаи в огромната империя. Те даже са нямали съзнание за това, че откриват морални, нравствени правила и така нататък; те за­писвали това, което заварили в качеството на образец на поведение на китайците. По-рано само са говорили за него. И така, по онова време всичко е било различно. Виждате ли, това е нещо, което и днес още може да се наблюдава сред китайците.

При японците това едва ли може да се види, тъй като те изцяло са се европеизирали: подражавайки, те са приели всичко от европейската култура. Че тази култура е израснала не на самобитна почва, се разбира от това, че тя не е в състояние самостоятелно да достигне до неща, които се явяват чисто европейски. Можем да го илюстрираме със следния пример: японците е трябвало да използват парен кораб. Те си въобразили, че всичко при тях се получава по най-добрия начин. Те, например, видели как се прави поворот с парахода, как се борави с витлото и така нататък. След като техните европейски учители прекарали известно време с японците, те се възгордели и казали: ние вече и сами ще се оправим, можем да поставим някого за капи­тан. Тогава европейците слезли на сушата, а японците на своя параход излезли в открито море. Те искали да пробват поворот и видели, че корабът завива; но те не знаели, как да спрат; и този кораб започнал постоянно да се върти, да танцува в морето, и европейските учители, стоящи на сушата, е трябвало с лодка да влязат в морето и едва тогава успели да спрат кораба. Знаете, че Гьоте има едно стихотворе­ние «Ученикът на магьосника», където юноша подслушал закли­нанията на стария магьосник. На него не му се щяло сам да ходи за вода и той научил как с вълшебни за­клинания да преобразява метлата, че тя да носи вода. И когато старият магьосник излязъл, той се опитал да застави метлата да донесе вода. Той знаел думата, заставяща мет­лата да носи вода. И метлата започнала непрестанно да носи вода — младежът забравил как може да я спре! Представете си, ако стаята ви е пълна с вода, а метлата все носи и носи още; ученикът даже счупил мет­лата, но се появили две метли и двете мъкнели вода! Всичко се наводнило, водата ставала все повече, но старият магьосник се върнал, казал думата и метлата станала отново метла.

Неотдавна, това стихотворение го евритмизираха тук и това достави на хората голямо удоволствие, нали така? Същото е станало и с японците; те не знаели, как да прекратят поворота и корабът се е въртял ли, въртял. Това е бил истински корабен танц, докато учителите, стоящи на брега, не се приближили с лодката и не го спрели.

Оттук следва: макар китайците и да не са откривали европейските неща — това не са могли и японците, — те са открили древни неща, такива като барута, книгопеча­тането и така нататък, те са достигнали до тях в много по-древно време от европейците.

Вие виждате, че китайците много се интересували от обкръ­жаващата среда, проявявали голям интерес към звездите, въобще проявявали голям интерес към външния свят.

Друг народ, който също изгрява в най-древните времена, — това е индийският. Но той вече не стига толкова надълбоко, като китайският. Индийският на­род също има древна култура. Но тази древна култура, бих казал, е по-късна от китайската и се издига от морето. Хората, които са били в по-късна Индия, в по-голямата си част се спускали надолу от Север и когато тук водата се оттеглила, се заселили.

За разлика от китайците, които повече се интересу­вали от това, което се намирало във външния свят и са можели мислено да проникват в предмета, индусите в по-голяма сте­пен насочвали усилията си в самите себе си. Китайците повече размишлявали над външния свят, те в свойствения им маниер размишлявали именно за външния свят; инду­сите повече мислели за себе си, за самия човек. Затова в Индия възникнала култура, силно насочена към вътрешното, самовглъбена. В най-древните времена индийската култура също била все още безрелиги­озна, доколкото в индийската култура религията се е появила едва по-късно. Преимуществено разглеждали човека, при това го разглеждали вътрешно.

Виждате ли, най-добре бих могъл да ви го обясня с пример за това, как тези индуси са рисували, как са се занимавали с живопис. Ако китайците са виждал човек, то те просто го изобразявали, при това те мислено прониквали в него, без да отчитат ни светлина, ни сянка, ни перспектива. Така че ако китаец би поискал да нарисува господин Бурле, то той мислено би про­никнал в него; той не би го направил на едно място черен, а на друго светъл, както правим това ние днес, той не би започнал да прави светлини и сенки; той не би почнал да прави ръцете относи­телно по-големи — защото ние винаги държим ръцете напред. Затова ако китаец би се заел да рисува господин Бурле, то на картината би бил именно господин Бурле.

При индусите всичко било по-иначе. Представете си, как индусите рисували. Ето, те започвали и се опитвали да нарисуват глава. Перспектива при тях също не е имало. Но тук им идвало на ум следното: главата би могла да бъде и друга — и те веднага правели вто­ра, трета и още други, и след това им идвало на ум да направят четвърта или пета. Така те можели една след друга да направят една до друга двадесет, три­десет глави! Толкова много им идвало на ум при вида на една глава. Или при вида на растение, когато го рису­вали; на тях тутакси им идвало в главата, че то може едновременно да бъде и друго — и едновременно се ри­сували много, много млади растения, израстващи от старото растение. Така е било с древните индуси. Те са притежавали колосална фантазия. Китайците нямали фантазия, те правели само нещо конкретно, отделно, но мислено прониквайки в него. Индусите имали колосална фантазия.

Сега, както виждате господа, това вече го няма; действително, ако погледнем господин Бурле, то той има само една глава, и ако някой го нарисува тук (на дъската), той ще успее да нарисува също само една глава. Така че, ако се нарисуват двадесет, тридесет глави, то при това не се изобразява външната действителност. Тук се рисува нещо мисли­мо само в духа.

Такава е била цялата индийска култура. Тя е била напълно вътрешна, духовна култура. Затова когато вие виждате индуското духовно същество, каквото са си го представяли онези хора, то има много глави, рисували са го с много ръце или така, че нещо друго, нещо животинско излиза от това, което се намира в тялото, и така нататък.

Виждате ли, индусите били съвсем различни хора от китайците. Китайците не са притежавали фантазия, а индусите от самото начало са били преизпълнени с фантазия. Затова индусите проявявали склонност към това, постепенно да превърнат своята култура в религия. Китайците никога, чак до наше вре­ме, не са обръщали своята култура в нещо религиозно. Виждате ли, европейците са тези, които объркват едното с другото и говорят за китайска религия. Нито един китаец няма да признае това! Той ще каже: «В Европа имате религия, индусите имат религия; ние нямаме нещо, което да прилича на вашата религия», — ето какво ще ка­же китаецът. Обаче това, към което са били предразположени индусите, е било възможно само благодарение на изключително точните им познания за човешкото тяло, каквито китайците са нямали. Китаецът е можел много добре да се вживее във всичко, което се е намирало навън. Затова и той е рисувал така, както ви описах. Ако той е възприемал нещо, е можел добре да се вживее в него. Виждате ли, ако поставим на масата оцет, сол и пипер и поискаме да узнаем, какви са тези вещества на вкус, то ще трябва първо да опитаме с език пипера, солта или оцета; тогава ще знаем, какви са те на вкус. При древния китаец това не е било така: той е усещал вкуса на нещо докато е още навън. Той е можел действи­телно да се вживее в него. Китаецът се отнасял с доверие към външното. Затова някои фигури на речта подчертавали участието му във външния свят. Ние вече нямаме такива изрази — или в най-добрия случай те носят само образен характер. При китайците те означавали нещо напълно реално. Ако аз се запозная с човек и кажа: този човек е кисел, — то за вас това ще бъде само образен израз. Вие не можете да си представите, че той е действително кисел, като оцет. Но за китаеца това е означавало, че този човек предизвиква в него вкусово усещане, усещане за кисело.

При индусите това не е било така. Индусите умеели много по-силно да се задълбочават в своето тяло. Ако ние се задълбочим в нашето тяло, то само при известни обстоятелства можем нещо да почувстваме в него. Ако всеки път след като обядваме, този обяд остава да ни стои в стомаха, тогава той няма да може нормално да смели храната и тогава ние усещаме болка на това място; ако не ни е наред черния дроб, той не може да отделя достатъчно жлъчка и тогава ние усещаме болка в дясната страна на тялото, дробът ни е болен. Ако белите ни дробове отделят твърде много ексудат, мокрота, тоест слизести секрети, така че те се запълват със слуз, то ние чувстваме: дробовете ни не са наред, не са в норма, те са болни. Съвременният човек чувства своето тяло само в органите, които са болни. В древните времена индусът е чувствал и здравите органи; той е знаел как се чувства неговият стомах, неговият черен дроб. Ако днес човек иска да знае това, той трябва да вземе труп и да го отвори, за да разгледа отделните органи, намиращи се вътре. Ни един човек днес не знае, как изглежда черният дроб, ако не е правил дисекции: трябва да изключим от това число само ду­ховната наука — тя е в състояние да го опише! Индусите мислено се потапяли вътре в човека и са можели да нарисуват всички органи. Все пак, ако при рисува­нето бихте дали задание на индуса да почувства своя черен дроб и да нарисува това, което е почувствал, той би казал: черен дроб — това е един черен дроб, това е друг черен дроб, това отново е друг черен дроб. И той би нарисувал редом един до друг двадесет или тридесет черни дроба наведнъж.

Да, господа, това би било вече друга история. Ако пред мен е завършен човек, а аз му правя двадесет глави, то това е образ на моята фантазия. Но ако аз рисувам човешкия черен дроб и при това изобразявам този черен дроб двадесет, тридесет пъти, то това съответства на дей­ствителността; аз всъщност, изобразявам тогава не нещо фантастично, а тези двадесет, тридесет черни дроба дей­ствително биха могли да възникнат! При всеки човек черният дроб има своя определена форма, тъй както и неговото лице; но тази форма не се явява неизбежна необхо­димост; тя би могла да бъде и друга. И тази способност да стане друга, това духовно начало в нещата, индусите разбирали много по-добре, отколкото по-късните хора. Индусите казвали: ако се изобразява отделно нещо, то това е неистина, необходимо е да си представяме нещото духовно. Ето защо индусите имали висока духовна култура, те не се отдавали постоянно на външния свят, а всичко си представяли по духовен начин.

Индусите настоявали по такъв начин фактически да се изучават нещата. Затова при тях, за да стане един човек образован, пак е трябвало много дълго да учи. Защото не е било достатъчно, човек веднъж задълбочил се в себе си, да е можел веднага всичко да узнае, нали така? Той е трябвало първо да бъде инструктиран за това. Ако ние преподаваме на момче или момиче, то ние трябва да правим това така, че да ги научим да четат и пишат и така нататък; следо­вателно, отвън да ги научим на нещо. При древните индуси не е било така. Ако те действително са искали да научат някого, са го наставлявали, как трябва вътрешно да се потапя в себе си, той е трябвало даже по възможност да изключи вниманието си от външния свят и да го насочи във вътрешния свят. Но ако някой седи и гледа наоколо и вижда всички вас, как седите, то той насочва вниманието си към външния свят. Това правели китайците, те насочвали вниманието си към външния свят. Индусите превели нещо друго. Те казвали: ти трябва да се научиш да гледаш до върха на носа си. При това е трябвало така да гледаш, че да не виждаш нищо, освен края на носа си, нищо друго, часове наред, и да не отместваш поглед.

Да, господа, европеецът ще каже: това е нещо ужасно, ако учат хората, че трябва винаги да гледат върха на носа си. Разбира се, за европееца това е нещо ужасно: той не би могъл да подражава на това. Но в Древна Индия това е било благо. Този, който е трябвало да се учи на нещо, не е трябвало да пише, а е трябвало да гледа върха на носа си. Но благодарение на това, че той е седял на място и с часове е гледал върха на носа си, той е насочвал погледът си към вътрешното и се е научавал да позна­ва белите си дробове, черния дроб и така нататък; той реално е насочвал погледа си навътре. Защото върхът на носа и през първия, и през втория час си остава един и същ; той не вижда на края на носа си нищо особено. Но започвайки с върха на носа си той все повече и повече се вглежда навътре в себе си. И тогава вътре става все по-светло и по-светло.

За това те е трябвало да изпълняват още нещо. Ако ходим, обикновено използваме своите стъпала и крака, нали така? Да, господа, това ходене оказва някакво влияние върху нас. Когато ходим пеша се чувстваме изправени хора. От това се отказвали тези, които преминавали обучение в Индия. По време на обучението те е трябвало да държат единия си крак в такова положение и да седят върху него, а другият — в такова; следователно, те са седели ето така и винаги са гледали при това върха на носа си — за тях е било съвсем непривично да стоят, те са имали такова чув­ство: те не са изправени хора, те са свити като ембрион, сякаш още се намирали в майчиното тяло. Вие можете да видите това, например, във фигурата на Буда. Така е трябвало да се учат инду­сите. Така постепенно те се вглеждали вътре в себе си, учили се да познават вътрешния човек, учили се по напълно духовен начин да познават физическото тяло на човека.

Ако ние се вгледаме в себе си, то чувстваме оскъд­но мислене, повърхностни чувства и почти никаква воля. Индусите чувствали в човека целия свят. Разбира се, вие можете да си представите, че това са били съвсем различни от появилите се по-късно хора. Те също така развивали колосална фантазия; нея те фиксирали в своите поетични, мъдри книги, по-късно — във Ведите или във ведическата философия, която и до днес ни удивява; те фиксирали това във всички легенди за свръхсетивни предмети и ние и до днес още се възхищаваме от тези легенди.

Виждате, каква противоположност: индусите са били тук, а китайци тук, по-горе; китайците са били на­род трезв, външен, те съвсем не са живеели вътре, във вътрешния свят. Индусите са били народът, който напълно е насочвал погледа си навътре, разглеждал е отвътре физическото тяло на човека, което се явява духовно.

И така, разказах ви някои неща за древното наро­донаселение на Земята. Следващия път, господа, ще продължа, за да можем да се придвижим по-нататък, чак до това, как живеем ние сега; така че ще се занимаваме с история и по-нататък.

Но все пак подготвяйте въпроси. Вас все повече и повече ще ви интересуват отделни, конкрет­ни особености, но следващия път ще отделям внимание на поставените въпроси и така, постепенно, ще се придвижваме напред. Сега не мога да ви кажа кога ще се състои следващото занятие. Трябва да пътувам до Норвегия и след десет или четиринадесет дни ще ви кажа, кога ще е следващото занятие.


Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Окултна история


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница