Въпроси за храненето. Земният живот и действието на звездите

Представете си, господа, как стои работата с белтъка. Представете си, че вие сте човек във висша сте­пен начетен, вие сте толкова умел човек, че, доверявайки се на майсторлъка си, вие решавате да направите часовник; но вие никога не сте виждали нищо повече от това, как изглежда часовникът отвън. В този случай няма да ви се отдаде веднага да направите часовник. Но ако рискувате напълно да разглобите този часовник, да го разложите на съставните му части и да отбелязвате при това, как цялото това нещо е устроено, то вие, разглобявайки часовника, ще се научите как следва да го сглобите отново. Същото прави човешкият организъм, нашето тяло, с белтъка. То трябва да получи белтъка, да го погълне в себе си и съвсем да го разложи. Белтъкът се състои от въглерод, азот, кислород, водород и сяра, това са най-важните съставни части на белтъка. Белтъкът се оказва напълно разпаднат, така че човек има в себе си вече не белтък, а — ако процесът става в червата — въглерод, азот, кислород, водород и сяра. Виждате ли, сега човекът е разложил белтъка, подобно на човек, разглобил часовник. Вие ще кажете: но ако човек е разглобил часовник един път, то при това придобива достатъчен опит, за да прави часовници и по-нататък; подобно на това на човек би му било достатъчно един път да се нахрани с белтък, за да би могъл след това да създава белтък отново и отново. Но това все пак не е така; защото човек има памет именно като цялостен човек, а тялото като тако­ва не притежава такава памет, която би позволила да се придобие такъв вид опит; тялото похарчва тези възможности в процеса на построяване. Следователно, ние трябва все отново и отново да ядем нов белтък, за да можем да произведем белтък.

Работата стои така, че човек изпълнява нещо крайно сложно, когато той сам произвежда за себе си свой белтък. А именно: той отначало разлага този белтък, който е изял; благодарение на това в цялото си тяло получава въглерод. Вие знаете, че кислородът ние също така поемаме в себе си от въздуха. Той се съединява с въглерода, който имаме в себе си. Този въглерод ние имаме благодарение на белтъка и другите хранителни продукти. Въглеродът преди всичко издишваме под формата на въглена киселина, въглероден двуокис. Но част от него ние задържаме. Сега имаме в нашето тяло въглерод заедно с кислород; по такъв начин ние не задържаме кислорода, който сме приели заедно с храната в състава на белтъка, а съединяваме с въглерода този кислород, който сме вдишали. Следователно, ние строим вътре в организма си нашия белтък не така, както това си представят материалистите; тоест, че ако често ядем кокоши яйца, то това съдържание се разпределя после в цялото ни тяло и след като сме изяли кокошо яйце, то се е разпространило по цялото тяло. Това е неправилно. Са­мата организация на нашето тяло ни предпазва от това, наяждайки се с кокоши яйца, да станем глупави кокошки. Ние не се превръщаме във все по-глупави кокошки, доколкото още в червата унищожаваме този белтък, нали така? Вместо кислородът, съдържащ се в него, ние вземаме кислорода от въздуха. Засега него там още го има. Виждате ли, с кислорода ние вдишваме и азот, доколкото във въздуха винаги има азот. И ние също така не използваме азота, който се съдържа в изяденото от нас кокошо яйце, а пак само този азот, който сме вдишали от въздуха. И водородът, който сме изяли заедно с кокошото яйце, ние също съвсем не използваме; ние правим нашия собствен белтък само от този водород, който прониква в нас през носа и даже през ушите, през сетивните органи. А сярата постоянно получаваме от въздуха. И така, и водорода, и сярата ние също получаваме от въздуха. Въобще от този белтък, който ядем, ние задържаме само въглерода. Всичко останало, необходимо за използване, ние вземаме от това, което получаваме от въздуха.

Виждате, как стои работата с белтъчините. И по доста подобен начин това става и с мазнините. Собственият си белтък ние сами изработваме; от чуждия белтък използваме само въглерода. Собствена мазнина ние също изработваме самостоя­телно. Обаче за тази мазнина ние използваме — макар, всъщност, съвсем малко — част от този азот, който приемаме при храненето. Следователно, работата стои така, че и белтъкът, и мазнината ние произвеждаме самостоятелно. Само това, което получаваме от картофите, бобовите и зърнените култури, се разпространява по тялото, и то, полученото от картофите и зърнените култури преминава не в цялото тяло, а, можем да кажем, достига едва до долната част на главата. Това, което получаваме със солите, постъпва в цялата глава и от него ние след това образуваме, каквото е необходимо за нашите кости.

Виждате ли, господа, доколкото това е така, наша грижа трябва да е да вкарваме в нашето тяло именно здрав растителен белтък! Здравият рас­тителен белтък — това е нещото, от което нашето тяло получава изключително много. Ако ние вкарваме в него кокоши белтък, то тялото ни може да стане доста лениво, вя­ло, нездраво; тогава то лесно се поддава на разрушение, доколкото този белтък е лесно да се разруши. Растителният белтък, тоест белтъкът, който по­лучаваме заедно с плодовете — при растенията той се намира преимуществено в тях, както ви казах завчера, — този растителен белтък представлява за нас особена ценност. Затова човек, който иска да поддържа здравето си, е действи­телно необходимо в менюто му да присъстват плодове, както във варен, така и в суров вид. Той трябва да получава плодове. Ако някой човек се откаже да яде плодове, то това означава, че той, собствено, ще осъди тялото си на крайно вяло храносмилане.

Виждате ли, тук думата е също така и за това, че ние трябва по правилен начин да подхранваме самото рас­тение! Ако искаме правилно да подхранваме растението, то е необходимо да се замисляме над това, че растението е нещо живо. Растението не е минерално образувание, то е нещо живо. Ако ние получаваме растение, то ние го получаваме от семе, поставено в почвата. Растението не може успешно да се развива, ако то получава почва, която самата, макар и малко, не е оживена. Но как да я оживим? Можем да направим почвата жива, ако по правилен, нормален начин я торим. Следователно, нор­мално торене е това, което ни доставя действително нормален растителен белтък.

При това вие все пак трябва да се замислите над следното. Виждате ли, за много дълъг период хората са осъзнали: нормална тор е това, което ние получаваме от кошарите, от оборите на кравите и така нататък; нормална тор е тази, която се изработва в рамките на самото стопанство. Но в ново време, когато всичко стана материалистично, хората казаха: тези неща може да се направят така; да се види, какви вещест­ва се съдържат в торта, а след това да се вземат тези вещества от минералното царство и да се получи минерален тор. Виждате ли, господа, използването на минерални торове означава, че ние внасяме в почвата само соли: по такъв начин само корените стават по-силни. Ние получаваме от растенията само това, което отива в костите на човека. При това не извличаме от расте­нията истински белтък. Поради това растенията, всички наши зърнени култури страдат от някое време от недостиг на белтъ­к! И този недостиг ще се задълбочава, ако хората не преминат отново към нормално торене.

Виждате ли, вече се състоя събрание на земевладел­ците. И там те казаха — макар и, естест­вено, да не знаеха по каква причина става това, — те казаха: да, плодовете стават все по-лоши и по-лоши! И това е истина. По-възрастните знаят, че когато са били млади, всичко, което растеше по полята, беше по-добро. В никакъв случай не трябва да мислим, че тор може просто да се състави от вещества, от които се състои кравешката тор, а трябва да си изясним следното: кравешката тор произхожда не от лабораторията на химика, не, тя произхожда от много, много по-научна лаборатория, която се намира вътре в кравата — наистина, това е много по-научна лаборатория, — и именно благодарение на произхода си кравешката тор представлява това, което усилва не само корените в растенията, но силно действа и по направление нагоре, чак до плодовете включително, и с това съдейства за образуването в растението на нормален, обикновен белтък, благодарение на който човек става много силен.

Ако бихме почнали да торим, използвайки само минерални торове, както им хареса да правят в ново време, или да торим с азот, произведен от въздуха, то, господа, вашите деца, а в още по-голяма степен децата на вашите деца биха имали съвсем бледни лица. Вие не бихте различили цвета на лицата им от цвета на белите ръце. Живата руменина, здравият цвят на лицето зависи от това, доколко правилно се торят нивите.

И така, вие виждате: говорейки за хранене, трябва да се обръща внимание на това, по какъв начин се добиват хранителните продукти. Това е извънредно важно. Видяхте вече от различните примери, че човешкото тяло има свойството страстно да желае това, което му е необходимо. Да вземем, например, следното обстоятелство: затворниците с дълги присъди — а те обикновено получават храна, с недостатъчно съдържание на мазнини, — получават толкова неукроти­ма жажда към мазнини, че ако някъде останат капки по пода от лампа, вне­сена от пазачите в килията, те тутакси се навеждат и излизват тази мазнина по причина, че тялото изключително силно усеща съществения недостиг на кой да е недостигащ му хранителен продукт. Това свойство не се проявява, ако човек постоянно, ден след ден може нормално да се храни. Но ако в продължение на седмици нещо в менюто липсва, тогава тялото проявява към него необичайна жадност. Именно него трябва да добавим към менюто.

Вече съм ви говорил, че с торенето са свързани още много неща. Виждате ли, нашите предци в Европа от XII—XIII век или още по-рано, в някои неща са се различавали от нас. Обикновено на това не се обръща внима­ние! Сред всичко, с което те са се различавали от нас, е било и това, че те въобще не са ядели картофи. Картофът е бил внедрен едва по-късно. Но храненето с картофи е оказа­ло силно влияние върху хората. Виждате ли, ако човек яде зърнени култури, то белите му дробове и сърцето стават особено силни. Те усилват белите дробове и сърцето. Човек в този случай има здрав гръден кош, това му е от полза. Той не е толкова съсредоточен върху мисленето; по-голямо значение има, например, дишането; той също така проявява издръжливост при дишане. Но бих искал веднага да кажа: не трябва да си представяте, че дишането е силно при този, който винаги разтваря прозорците и крещи: «Ах! Какъв свеж въздух!» — и така нататък: не, сила в дишането проявява този, който е толкова здраво устроен, че може да понесе всякакъв въздух. Въобще, очевидно е, че закален е не този, който не може нищо да понесе, а този, който може да понесе всичко.

В наше време има много разговори за закаляването. Само помислете, как закаляват децата. Сега, — особено богатите родители, но и другите също им подражават — сега децата даже ги обличат подобно; докато ние в нашата младост, в детст­вото си обувахме нормални чорапи и бяхме напълно покрити, в краен случай ходехме боси, то сега нещата са така, че дрехите в най-добрия случай стигат до коленете или малко по-надолу. Ако хората знаеха, че при това възниква голяма опас­ност за по-късно възпаление на сляпото черво, тоест апандисита, то те биха се замислили! Обаче модата действа толкова тиранично, че за това даже не се мисли. Сега децата ги обличат така, че дрешките им едва стигат до коленете или малко по-надолу, но ще дойде време и те ще стига само до корема; ще има и такава мода. И така, модата въздейства върху хората извънредно силно.

Обаче причините за всичко това остават незабелязани сред хората. Тук работата е, че човек с цялото си устройство е ориентиран да бъде в състояние вътрешно активно да преработва всичко това, което той приема в себе си като хранителни продукти. Предполагам, че особено важно тук е да се знае следното: човек става по-силен в този случай, ако той по нормален начин преработва нещата, които приема в себе си. Той няма да стане по-закален от това, че в детството му с него са правели неща, за които ви казах. Такава закалка на децата води до това, че ако — просто го вижте — им се наложи да вървят в жега, то те плувват в пот и не могат да продължат. Закален не е този, който нищо не може да понесе; закален е този, който може да понесе каквото и да е. Така че хората преди по-малко се закаляваха, но имаха здрави дробове, здраво сърце и така нататък.

Сега за употребата на картофите за храна. Кар­тофът по-малко обезпечава сърцето и дробовете, картофът се издига в главата — във всеки случай, както ви казах, само в долната част на главата, не и в горната и част — той влиза в долната част на главата, в резултат на което човек започва да мисли твърде критично. Вижте, защо в по-отдалеченото време е имало по-малко вестникари? И кни­гопечатане тогава още не е имало. Помислете колко мисъл се изразходва в света, само за да се издаде един вестник! Да, за това многомислие — макар то и съвсем да не е необходимо, защото е прекомерно много — за това многомислие ние сме задължени на картофите! Защото човек, който яде картофи, постоянно изпитва подбуждане на мисли. Той не е способен за нищо друго, освен за размиш­ления. Поради това неговите дробове и сърце стават слаби; туберкулозата, туберкулозата на дробовете стана особено широко разпространена едва тогава, когато започна храненето с картофи! И хората са най-отслабени в местностите, където почти нищо друго, освен картофи, не се отглежда, където хората живеят с едните картофи.

Именно духовната наука — и аз често съм ви говорил за това — е предназначена да изучава тези материални неща. Материалистичната наука не знае нищо за храненето, тя не знае, кое е здравословно за човека. Това е отличителното свойство на материализма, той винаги само мисли, мисли, мисли, но нищо не знае! Работата е там, че ако искаме правилно да се поставим в живота, е необхо­димо знание. Това е, което исках да ви кажа във връзка с въпроса за храненето.

Сега, ако някой от вас има такова же­лание, би могъл да зададе въпрос за нещо по-конкретно.

Почти всеки човек има незначителни симптоми на атеросклероза. Не можеш да остарееш без да получиш атеросклероза. Ако атеросклерозата се разпространява по цялото тяло, то тогава самият човек не може да си помогне; в този случай цялото тяло става слабо­подвижно. Но ако атеросклерозата не засяга цялото останало тяло и се съсредоточава в главата, тогава настъпва това, което става, когато човек правилно остарява: тогава етерното тяло, за което вчера ви говорих, става все по-силно и по-силно. Тогава етерното тяло вече не се нуждае от главния мозък така много. Последният може да стане изнемощял и закостенял, слабоподвижен. Обаче това етерно тяло може все пак да започне да преодолява тази локална атеросклероза, която по-рано е правела човека стар и слабоподвижен, така че той да може да преодолее атеросклерозата; тогава тя не се проявява така силно. Вашият баща, например, би могъл и да няма сенна хрема, това не е съвсем необходимо, но той е можел да има предразположеност към нея. И тази предразположеност, както виждате, би могла да му бъде от полза. Можем даже да кажем — макар и е възможно това да не се хареса съвсем на някого — можем да кажем: човек, имащ предразположеност към алергична сенна хрема, би могъл да се изкаже така: слава Богу, че имам такова предразположение: алергичната хрема така и не се прояви, но чрез това винаги съм имал предразположение към размекване на кръвоносните ми съдове. Без да е проявена външно, тя, въпреки това, го е за­щитила от атеросклероза, от облагане с варовик. И ако даденият човека има син, той би могъл да има именно такава предразположеност, която при баща му е оставала в скрит вид, вътрешна; при сина това би могло да се прояви външно, предизвиквайки външното заболяване.

Това въобще се явява тайната на наследствеността: че при потомците болно се оказва това, което при предците е било зд­раво. Болестите се подразделят: говори се за атеросклероза, туберкулоза на дробовете, цироза на черния дроб, разстройство на стомаха и така нататък. Всичко това е лесно да се изброи в книга едно след друго, може да се напише, какво представлява болестта; но от това няма голяма полза, по причина, че при всеки човек атеросклерозата, например, протича с известни разлики. Даже няма да откриеш двама човека, при които има една и съща атеросклероза; всеки човек има атеросклероза, отличаваща се от останалите. Виждате, господа, че тук няма никакво чудо.

Имаше някога двама професори (10), преподаватели, и двамата работеха в Берлинския университет. Единият беше на седемдесет години, другият — на деветдесет и две; този, който беше на седемдесет, беше много знамени­т човек. Той беше написал много книги, обаче беше човек, който с цялата си философия беше съвсем предан на материализма, той имаше само такива мисли, които бяха строго материалистични. А такива мисли съдействат за развитието на атеросклерозата. Той и получи атеросклероза. Когато стана на седемдесет, нищо друго не му остана, освен да се пенсионира. А този, който беше на деветдесет години, колегата му, не беше материалист, той почти през целия си живот си остана дете и още преподаваше с много голяма жизнена енергия. Той казваше: не разбирам моя колега, та той е още толкова младо момче! Самият аз още не смятам да се пенсионирам, чувствам се много млад. Другият беше пратен в оставка; това «момче» вече не можеше да преподава. Естествено, този, който беше на деветдесет и две години също имаше склероза; той имаше облагания, склерозирали артерии, но той можеше още да предприема разни неща, даже и с такива арте­рии, благодарение на подвижността на своята душа. Другият нямаше такава възможност.

Сега още нещо към въпроса на господин Бурле за ряпата.

Господин Бурле каза: Човешкото тяло, благодарение на собствения си инстинкт, търси това, което му е нужно. Децата често държат ряпа в ръцете си. Децата и възрастните могат да бъдат заставени да ядат храна, която не им подхожда. Смятам, че това не трябва да се прави, ако у някого някоя храна предизвиква отвращение. Аз познавах едно момче, което не можеше да яде картофи.

Господа, помислете ето за какво. Ако животните нямаха инстинкт по отношение на това, кое е добро и кое лошо за тях, те всички биха отдавна загинали; защото животните на пасищата срещат и отровни растения. Ако те не знаеха точно, че не трябва да ядат отровните растения, то те биха ги ядяли. Но те винаги минават покрай отровните растения. Тук роля играе и нещо друго. Животното грижливо избира за себе си това, което му под­хожда. Налагало ли ви се е някога да гушите гъска? Предполагате, че гъската сама е станала такава ли? Само хората могат да заставят гъската да яде толкова много. Разбира се, с прасетата работата стои по-различно; но как мислите, що за мършави прасета бихме имали, ако не ги заставяхме да ядат толкова много! И все пак с прасетата работата е по-различна. Те получават по наследство нещо, доколкото още предшествениците на дивите прасета са били при­учени към всичко, от което стават тлъсти; защото и в предишните времена са ги отглеждали. Но най-древните прасета — тях действително би трябвало да ги принуждават към преяждане! Нито едно животно никога само няма да вземе това, което не му подхожда. А какво прави материализмът, гос­пода? Той повече не вярва в този инстинкт.

Виждате ли, имах приятел, приятел от младостта, и когато бяхме заедно, ние се отнасяхме към храненето много благоразумно; когато бяхме млади ние много често се хранехме заедно и се въздържахме от храна, за да се поразтоварим. Животът се стече така, че се разделихме и вече след години пристигнах в град, където беше и той и бях поканен на обед. И какво да видя: до неговите чинии стои везна. Попитах го: за какво ти е тази везна, какво правиш с нея? Разбира се, аз знаех, но исках да чуя, какво ще каже той. Той отговори така: току що ми поднесоха месо и аз ще си отмеря толкова, колкото ми се полага по норма, след това ще се заема със салатата. Той претегляше на везната всичко, което беше в чиниите, действайки при това в съответствие с научните препоръки. А какво всъщност правеше той с това? Той се беше отучил от какъвто и да било инстинкт и в края на краищата въобще не знаеше, какво трябва да яде! Както вече казах, някога в една книга беше написано, че на човек са необходими сто и двадесет или сто и петдесет грама белтъчини, — днес става дума само за петдесет грама; всичко това той съвестно си отмерваше. Но това беше неправилно!

Естествено, господа, ако човека има захарна болест, диабет, тогава работата е друга — това се разбира от самосебе си, защото захарната болест, диабетът, е показател за това, че човек, всъщност, е изгубил хранителния си инстинкт.

Към това също така има отношение и следното: ако дете има предразположеност към глистна инвазия, то се старае да предприеме всичко възможно: бихте били удивени от това, как такова дете открива насаждение с ряпа и след това — вие бихте могли да видите това — то изяжда тази ряпа. И даже ако полето е далеч, детето бяга до там и търси ряпата, доколкото то иска да яде ряпа. Най-полезното, което може да се предприеме тук, господа, е да се обърне внимание върху това, кое детето започва охотно да яде или да яде без охота в периода, когато е отделено от гърдите, когато повече не се храни с майчино мляко. Когато детето преминава към външно хранене, наблюдавайки го можем да научим, какво трябва да се дава на човека. Ако детето отначало е принудено да яде това, което, както се предполага трябва да яде, инстинктът му ще бъде разрушен. Следователно, трябва да се ориентираме към какво е насочен инстинктът на детето. Естествено, трябва да се ограничава това, което може да се превърне във вреден навик, именно да се ограничава, но и да се наблюдава какво се налага да се ограничава.

Да вземем, например, дете, при което забелязвате, че макар и, по ваше мнение, прекрасно да го храните, то, въпреки това, за първи път приближавайки се към масата, прави не нещо друго, а докато седне на масата се протяга и взема бучка захар! Виждате ли, именно такива неща трябва да се разбират по правилен начин, доколкото детето, което се промъква на масата за да отмъкне бучка захар, показва че нещо не е наред с черния дроб. Самият факт, че детето краде захар, показва че при него не всичко е наред с черния му дроб. Само дете, на което черния дроб не е в ред — което в случая даже може да бъде излекувано с помощта на захарта, — само такова дете отмъква захар; другите не се инте­ресуват от захарта, те не и обръщат внимание. Естествено, не трябва да се оставя работата да се превърне в лош навик, но трябва да се отнесем към това с разбиране. При това, в този случай можем да разберем две неща.

Виждате ли, ако детето постоянно и упорито мисли, че когато мама и тате не го виждат, може да вземе захар, то по-късно детето ще отмъква и други неща. Ако детето е доволно, ако му дават това, което му е нужно, то никога няма да стане крадец. Така че това има голямо значение също и в морален смисъл: обръща ли се внимание на такива неща или не. Това е много важно, господа. И на поставеният от вас въпрос трябва да се отговори така: трябва да се обръща осо­бено внимание на това, какво иска детето и от какво се отвращава и не следва да бъде принуждавано към това, което не иска. Ако стане, например така, че — както това става при много деца — то не иска да яде месо, то работата е там, че това дете от месото получава чревно отравяне и то иска да го избегне. Тук работата е в инстинкта. Дете, което седи на маса, където всички други ядат месо, а то се отказва от месото, има предразположеност към чревно отравяне от месото. Всичко това трябва да приемете за сведение.

Оттук вие виждате, че науката въобще трябва да стане много по-фина. Науката трябва да стане много по-фина; днес тя е твърде груба! Би следвало науката да се движи не само с помощта на везни и прочее лабораторно оборудване.

Храненето, от което вие в дадения момент главно се интере­сувате, — това е нещо такова, по отношение на което е необходимо истински да се разбере, как то е свързано с духа. Когато хората питат за това и искат нещо да разберат, често привеждам следните два примера. Представете си, господа, журналист, на когото се налага така много да мисли — в по-голямата си част без особена необходимост, — но все пак се налага толкова много да мисли, че човек просто не е в състояние да има толкова много мисли, пък и да са логични. Затова вие ще откриете, че журналистът или въобще човек, професионално пишещ, обича кафето, при това съвсем инстинктивно. Той седи в кафенето, пие кафета едно след друго и гризе писалката си, за да му дойде нещо достойно за написване. Гризането на писалката не му помага, но кафето му помага мис­лите да идват една след друга, защото той трябва да мисли последователно, да навързва една мисъл с друга.

Но, виждате ли, ако нещо е свързано с друго, ако едно нещо произтича от друго, то това е направо вредно за дипломатите. Защото ако един дипломат е логичен, то него го намират за скучен; а те са задължени да бъдат истински събеседници. В обществото не обичат: първо, второ, трето — защото ако първо и второ не са станали, трето и четвърто хич не ги чакай — в обществото не обичат, ако някой е логичен! За журналиста е недопустимо в ста­тия по финансови въпроси да обсъжда странични неща. Но дипломатът може да говори за кабаре и веднага след това за състоянието на държавния бюджет на страната X, а после за буклите на госпожа еди-коя си, после може да прескочи на плодородието в колониите, след това — къде са най-добрите коне и така нататък. Тук трябва да се прескача от мисъл на мисъл. И в този случай, ако желаят да проявят общителност от такъв вид, инстинктивно пият много чай! Чаят разбърква мис­лите; възниква прескачане на мислите. А кафето нанизва мислите една след друга. Ако трябва да се прескача от една мисъл на друга, то следва да се пие чай! Виждате ли, на дипломатическите чаени приеми — вече така се и нарича: «дипломатически чай» — се пие именно чай. А журналистът седи в кафенето и пие кафе след кафе. Тук вие виждате, какво влияние върху мисленето като цяло оказват продуктите, както хранителните, така и служещите за удоволствие! И не само с това работата стои така; най-показателните са чаят и кафето. Но именно от тях е видно, че всички тези неща заслужават заострено внимание. Това е много важно, господа.

Нашата лекция ще се състои сряда, пак в девет часа.