Въпросник по правна логика за студента по право I. Проблемът за същността на правото



Дата11.01.2018
Размер336.29 Kb.
#43592
ТипЛитература
ПРАВНА ЛОГИКА

доц. д-р В. Бузов
ИЗПИТ:

04.04.09 и 25.04.09 – 11:00 ч.

поправка 04.07.09 – 11:00 ч.
Изпита е писмен, да наблегнем на въпроси 1, 2, 6, 7, 11, 12


ВЪПРОСНИК

по правна логика за студента по право


I. Проблемът за същността на правото

  1. Философия на правото и правна логика

  2. Дискусията между правния позитивизъм и теориите за естественото право

  3. Правният реализъм: американски правен реализъм, социологическа
    юриспруденция, психологическа школа

  4. Херменевтичната философия на правото

  1. Диалогични (дискурсивни) концепции за правото

ІІ. Правото като онтологически сложно явление

  1. Нормативното битие на правото

  2. Правото като социален факт

  3. Психическото битие на правото

  4. Правото като ценност

Ш. Юридическите разсъждения - логически анализ

  1. Логиката като наука за законите на истинността и правната логика

  2. Доказателство и опровержение в правото. Дискусията в съда

  3. Юридическата аргументация

  4. Правните норми и нормативните системи в логически аспект

  5. Правните дефиниции

  6. Юридическите решения

IV. Познанието на правото и правното познание

  1. Факт и хипотеза в съдебното изследване

  2. Вероятност и достоверност на съдебните решения

  3. Истина и справедливост в правото

  4. Тълкуване в правото — логическа същност и правила

  5. Методологични проблеми на правните науки

ЛИТЕРАТУРА



  1. БУЗОВ, В., 1999, Аспекта на правната логика, С, "Д. Яков";

  2. БУЗОВ, В., 2006, Светьт на нормите, "Одри";

  3. БУЗОВ, В., 2007, Бележки по философия и логика на правото, Учебно пособие за
    студенти по право, философия, социални и политически науки"Одри";


  4. БУЗОВ, В., 2006, Логика на решенията или как да бъдем ефективни при вземането на
    решения, УИ "Св. св. Кирил и Методий";

  5. БУЗОВ, В., 2006, В защита на модела на нормите - В; Велчев, Б. (съст.), Истина и
    справедливост в наказателния процес, УИ "Св. Климент Охридски", с.74-85;

  6. БУЗОВ,В-, 2003, За същността на нормите и нормативния дискурс - В: Сб.
    "Философия и етика", Библиотека "Диоген", съст. Л. Андреев, УИ "Св.св. Кирил и
    Методий", с. 151-170;

  7. БУЗОВ, В., 2001, Съвременната полска философия на правото - В: Юридически свят N
    1, Sibi, с.64-75;

  8. 8) БУЗОВ, В.(1999), Нормативното битие на правото в логически аспект - В: Правна
    мисъл №2, БАН, с. 61-70;

9) СТОЯНОВ, Ж., 1993, Философия на правото;

  1. ЙОТОВ, Ст., 1995, Въведение във философията на правото, С;

  2. BOUZOV, V., www.ceu.hu/crc/syllabi/alumni/philosophv/bouzov.html

Забележка: Изпитът е писмен - предлагат се по два въпроса от всяка от четирите части като всеки избира да пише по две от тях в рамките на 60 минути.

ЛЕКЦИИ
І. Проблемът за същността на правото.
1. ФИЛОСОФИЯ НА ПРАВОТО И ПРАВНА ЛОГИКА
Предмет на философията на правото и на правната логика.

Правната логика е част от тематиката на философията на правото. Философията на правото, според Венелин Ганев, изучава мястото на правото в цялостното битие, т.е. що е право и неговото значение за човека, истината, доброто и справедливостта. Джон Остин (19 в.) различава аналитична и нормативна юриспруденция. Аналитичната осъществява логически анализ на основните понятия в правото, а нормативната юриспруденция представлява рационална критика и юридическата практика, която бива морална, икономическа, психологическа, като особен интерес пада върху структурата на тези процедури.

Хюго (1798 г.) – в неговия учебник по естествено право

Хегел (1821 г.) – издава основи на философията на правото.

Трябва да се отчете, че най-голяма заслуга за утвърждаване на философията на правото имат представителите на правния позитивизъм, като основно място заема Хърбърт Харт (1961 г., 1969 г.) – неговите книги поражда много дискусии. След книгата на Харт философията на правото става академична дисциплина в повечето департаменти.

Области на философията на правото. Пластовете, в рамките на които се изследва правото:

1) І пласт – езиков – правото като съвкупност от твърдения, правото се разглежда като система от норми, то е сложно явление, което има различни типове битие. С философското понятие битие означаваме единството на явленията, в рамките на тяхната обща същност. Правото на езиково равнище се разкрива като една система от норми, т.е. нормативно битие на правото.

2) ІІ пласт – социален пласт – правото като социален факт, социално битие на правото, като регулатор на обществени отношения;

3) ІІІ пласт – психологически – психично битие, свързано с нормите на съзнанието, правомерното поведение.

4) ІV пласт – аксиологически – правото като ценност, или ценностно битие на правото.

5) някои автори смятат, че има и V пласт – вещно битие на правото – материален пласт на изследване на правото, доколкото книгите също принадлежат към правото. Това е абстрактен философски проблем.

Основните дялове на философията на правото:

1. Проблема за същността на правото, които са проблем на онтология на правото – изследване на битието на правото и на типовете битие.

2. Следваща област е изследване на правното познание – епистемология – изучава правното познание, което осъществяват правораздавателните органи, заедно с това познанието за самото право като правно явление и самите правни институти.

3. Проблемите свързани с доброто, морала се изучават в областта на етиката.

В рамките на социалната философия – още началото на 20 в. се създава международна асоциация по философия на правото и социална философи, тя провежда всяка година световни конгреси, има българска секция.

Правната логика се занимава със структурата на юридическите задължения и в рамките на нейната задача е анализ и критика на юридически разсъждения, от гледна точка на тяхната обоснованост, аргументираност, анализ на структурата на нормативните системи. Най-общо тези задачи се свеждат до разкриване същността на юридическото мислени, като една от формите на практическото.

Защо логиката се отнася към философските дисциплини - разглежда и решава всички проблеми, относно мислене и реалност, мислене и битие. Тя изучава юридическото мислене, като една от формите на практическото, неговата структура и обусловеност.

2. ДИСКУСИЯ МЕЖДУ ПРАВНИЯ ПОЗИТИВИЗЪМ И ТЕОРИИТЕ ЗА ЕСТЕСТВЕНОТО ПРАВО.
Правен позитивизъм.

Сред представителите на правния позитивизъм можем да посочим Джон Остин (1790 – 1859), Хърбърт Харт, Ханс Келзен (последовател на кантовата философия). Изявява се една теза – отхвърля се всякаква зависимост между право и морал, правото регулира дължимото поведение, а морала – съществуващото.

Правото се разглежда като система от норми, установени със закони, в този смисъл то е позитивно, или писано право. Правото се отличава с неговото нормативно битие. Единствен източник на правото са правните текстове, зад които стои авторитета на държавните институции. Що се отнася до нормите – това са правила, които предписват решаването на юридически казуси, като основаната задача на юриста е тълкуването на текстове и прилагането на норми за решаването на казуси. Правните позитивисти смятат, че юридическите разсъждения се подчиняват на строга логика, дедуктивна логика и подлежат на изследване с аналитични методи. За правните позитивисти съдебните решения са приложения на правила, приложения на норми, а истината е главната цел на съдебния процес. Тук може да се посочат различни вариации:

1) Първата теория е теорията на Остин – хуманна теория – независимо дали правните норми са изразени в императивна форма, правните норми са команди, заповеди. Командите предполагат означаване на желание и предполагат способност да се предизвика зло или вреда от този който е изказал командата при неизпълнение. Но възниква въпроса как да се различи правното задължения от други видове задължения, Остин намира едно решение – правото произлиза от суверена, този който управлява, той установява правото. Суверена – този, който има правото да управлява, Остин предлага следното решение – суверена може да бъде определен само емпирично, мнозинството има навика да се подчинява на определен общ началник и той не се подчинява на никой, който да е над него. Суверена се определя чисто емпирично.

2) Хърбърт Харт – обръща внимание на две черти на правните норми: приемственост на авторитета, който създъвъ правото (това е последователност от различни законодатели); трайност на законите (законите остават и след изчезване на техния конкретен създател). Според Харт правото е система от правила, които биват първични и вторични. Първичните правила уреждат отношенията в рамките на социалната група, в рамките на предправния свят. Те са насочени към всички индивиди в социалната група и им казва как да действат при определени обстоятелства. Тези правила служат като стандарти за критика и за оправдаване на санкциите. Но Харт посочва, че само малка общност, свързана от родство, близост, общо чувство и вяра, базирана в стабилна среда може да живее успешно под режима на първичните правила. Вторичните правила превръщат правото в система, специфицират начина, по който първичните правила се въвеждат и променят. Те биват: правила за разпознаване (за идентифициране на действащите в обществото правни норми), правила за промяна (установяват нормативните авторитети), правила за отсъждане (за вземане на решения, които служат за решаване на противоречия между първичните правила).

3) Ханс Кензел – дуализъм на битие, на съществуващо и дължимо. Правото се разглежда като система от норми и нормите съществуват само в система. Заслуга на Кензел е развитието на понятието правна система. Той разглежда различните видове правни системи (статични, динамични, смесени). Той се интересува какво дава стабилност на правната система. Той говори за една обща основна норма, условия за задължаващата сила на цялата система.


Теории за естественото право.

Основната теза на тези теории е зависимостта на правото от морала. Едно правило не може да се счита за част от правото, ако противоречи на морала.

Има някои части на правото, чиято зависимост зависи от морални стандарти. Моралния ред се разглежда като част от природния, в този смисъл, се предполага, че природата фиксира цели за човешките същества, които са заложени в естествения ред на нещата, предполага се, че са фиксирани определени цели за човешките същества. Те разглеждат всичко през призмата на телеологизъм. Дългът е действия в съответствие с целите. Естественото право произтича от човешката същност, от същността на човешките същества, това се изразява и в дискусията за правата на човека. Правата се разглеждат като естествени, една система за социална принуда е право, ако е в съответствие с тази същност и с целите.

Теориите за естественото право си почиват на доста трудни доказуеми философски абстракции. Това, за което те най-често са обвинявани е за т.нар. натуралистическа грешка. Натуралистическата грешка се дължи на извеждане на теория от това което е дължимо за това което е. Натуралистическата грешка е този извод.

Теоретиците на естественото право смятат, че правото не може да се прилага автоматично за решаване на трудните казуси, няма теория за решаването на трудните казуси.

Класически теории за естественото право.

Св. Тома различава 4 вида право: 1) вечно право; 2) естествено право – ръководи поведението на човешките същества; 3) човешко право – създадено от човека, което не винаги съвпада с горните, то е валидно само ако е в съгласие с естественото право; 4) божествено право – кореспондира с вечното право. Св. Тома смята, че правото е порядък на разума за общо добро, постановено от някой който има грижа за обществото.



Съвременна концепция за естественото право (Роналд Дуоркин). Той отправя тежка критика срещу модела на правилата на Харт, правния позитивизъм няма добра теория за решаване на трудните казуси, налага се при тяхното решаване да се прилагат правила, които имат и морално значение. Стандартите с морална природа се разделят на 2 вида: принципи и политики (политически стратегии). Принципите са изисквания, които произтичат от разбирания за морални ценности и справедливост, те описват права (пример – никой не може да спечели от своето злодеяние). Политическите стратегии разкриват определени социални цели за подобряване на съществуващото състояние на нещата (изискванията за ограничаване достъпа на децата до наркотици). И двата типа стандарти ги нарича принципи или основания. Принципите се различават от правните норми, те не предписват конкретно поведение и не влекат точно определени правни последици, могат да бъдат изпълнени в различна степен. При конфликти между норми – или едната важи или другата, при принципите – един може да важи наред с друг, няма йерархия, принципите са основания и то няма да престане да бъде такова. Съдиите са ограничени от принципите, приети в обществото на морално – принципна доктрина. Равнището на правото и морала не трябва да е на конкретно равнище, той говори за вътрешна моралност на правото, която е само на процедурно, формално равнище.

Тези дискусии развиват теорията на правото през целия 20-ти век.


3.ПРАВНИЯТ РЕАЛИЗЪМ: АМЕРИКАНСКИ ПРАВЕН РЕАЛИЗЪМ, СОЦИОЛОГИЧЕСКА ЮРИСПРУДЕНЦИЯ, ПСИХОЛОГИЧЕСКА ШКОЛА.
Правен реализъм.

1) Тук влизат американския правен реализъм (пункционализъм). Американския правен реализъм е школа, която доминира философската мисъл, първата половина на 20-ти век. Тя притежава най-общи характеристики на правния реализъм. Школите различават действителното право от писаното право. Във варианта на американските теоретици се говори за правото в книгите (в нормативните актове) и правото в действие (в неговото приложение). Те претендират правото да се оценява в термините на неговото функциониране. Джереми Бентам (1748 – 1832 г.) – написал е Въведение в принципите на нравствеността и законодателството, той е един от първите автори които разглеждат правото от социална гледна точка. Сред представителите на американския правен реализъм са Оливър Холмс, Роско Паунд, В. Франк. Те отричат нормативния характер на правото, правото е конкретната практика на органите на съда и администрацията, те отричат неговото нормативно битие, не е система от правила, които съдията взема механично за решването на дела. Общите правила не могат да решат конкретните казуси, те трябва да позволят свободна игра, защото един казус може да бъде решен по много начини, зависи от ценностите на съдията. Тези автори се изказват за повече реализъм. Според Оливър Холм правото представлява предсказване на това, което съда би могъл да реши. Неговата програма-статия Пътят на правото от 1897 г. има значение за тази теория.

Правото е факт, който съдиите признават за такова. Правото е средство за реализиране на определени обществени цели и средство за реализация на такива цели. Правото се формира в практиката от правилата за поведени. Роско Паунд нарича една програма Социологическа юриспруденция, програма за претворяването на идеите за правния реализъм в живота. Тази програма представлява програма за социална реформация, идеята е да се наложи като най-ефективно средство за управление на обществото и за разпределение на благата. Той оповестява тази програма през 1911 г. Тя изследва действителното въздействие на правните институции върху обществото, провеждане на социологически изследвани, трябва да се изследват факторите, които затрудняват ефективността на правото, както и правните методи. Изследванията обхващат и историята на правото, той предлага едно министерство на справедливостта, което да реализира тази програма. Той приема, че изследването на правото може да доведе до по-ефективно постигане на неговите цели. Т.е. социологическата юриспруденция е технология за ефективна организация на обществения живот. Той е въвел термина социално инженерство през 1942 г.

Тези автори също критикуват правния позитивизъм. Те не изследват същността на правото, а неговото съществуване в обществото, неговите последици от прилагането му.


2) Психологическата школа – Лион Петражицки (1867 – 1931 г), Ж. Сталев, - към психологическата школа може да се отнесе и скандинавския правен реализъм. Петражицки различава правните явления от моралните, според вида субективни преживявания. Правните явления са атрибутивно – императивни по своята същност или пасивно – активни. Волята е активна, преживяванията са и пасивни и активни, моралните са само императивни (едностранно задължаващи).

В правния психологизъм връзката на съжденията с поведение идва във вътрешния свят на човека. Теория на държавата и правото във връзка с теорията за морала на Петражицки. Количеството на правните явления според него се измерва с количеството правни преживявания, правото има по-важна роля от морала, морала се отнася към сферата на лукса. Заслуга на този автор е популяризирането на понятието интуитивно право, отъждествява се с правно съзнание, правна съвест, но не може да бъде сведено до тях. Има представи за справедливост и добро, но те не са свързани с конкретни нормотворчески факти. Възгледите са резултат от самоопределението на индивида като гражданин. Интуитивното право е стандарт за оценка на позитивното право. Политика на правото – правото като психически фактор, като факт на съзнанието и неговата социална роля за пораждането на определени мотиви на действие, да изследва правото като факт на съзнанието. Политиката на правото служи за предвиждане на социалните промени от въвеждането на нови правни норми. Идеята на Петражицки е за постоянна еволюция в областта на правото. Как психологическата школа обяснява произхода на правото – Ж. Сталев обяснява как се превръща фактическото към нормативното, т.е. съзнанието има свойството да превръща фактическото, трайното, повтарящото се в масовото, колективното поведение, в последствие се осъзнава като изискуемо, дължимо. Психологизма не отрича факта на формирания на психологическия живот на човека под влиянието на социални фактори.

Скандинавския правен реализъм – Ал Рос – различават се от американския правен реализъм, разглеждат правото не като социален фактор, а като психологическо явление. Правото може да бъде обяснено чрез психологичните реакции и асоциации, които определени изрази предизвикват в обществото. Тези автори развиват един доста краен уклон срещу всякакви абстрактни понятия. Всички тези понятия трябва да бъдат емпирично отнесени към нещо, към определен вид поведение, към определен вид реакция. Според тях няма такова нещо като обективно правно задължение, а съществува само психическо усещане за принуда да се постъпва по един или друг начин. Описание на правото чрез един емпиричен език чрез поведението.

3) Школа на свободното право – Ерлих (1913 г. – Основи на социологията на правото), Канторович (1906 г. – борбата за правна наука) – Живото право е вътрешния порядък на човешките общности, като под общности се разбират държава, семейство, корпоративни организации. Живото право се противопоставя на установеното право, правото на законите. Фактическите отношения, отношенията в социалния живот постепенно изкристализират като правни норми. Те различават нормите към установеното право от живото право, само тези, които действително регулират някакви социални отношения. Писаното право е само един от компонентите на понятието за право, ролята на законодателя трябва да открие съществуващата правна норма в съществуващата й роля в живота. Съдията разполага със значителна свобода. Срещу тези автори могат да се отправят редица критики – абсолютизират социалното битие на правото, но те предлагат своите решения.

Правния реализъм се опитва да даде едно емпирично описание на функционирането на правото, на следствия на правото, което се осъществява или със средствата на социалните науки или със средствата на психологията.

4 ХЕРМЕНЕВТИЧНА ФИЛОСОФИЯ НА ПРАВОТО.


Правната херменевтика се разглежда като: 1) дисциплина, която се занимава с тълкуване на правните текстове, разглежда се като правна догматика, като обща теория на разбирането на правото; 2) Второто разбиране е като направление в съвременната философия на правото, което най-общо може да бъде свързано с идеята, че разбирането на правните текстове е главна цел на правните науки и на разбирането на правото въобще, идеята за социалните и хуманитарните науки и разграничаването им от социалните.

Основен метод на природните науки е научното обяснение, което се разглежда като подвеждане на дадено събитие под общ закон, или извеждане на дадено събитие от общ закон. Разбирането е метод, който характеризира социалните и хуманитарните науки.

Разбирането на социалните и хуманитарните науки е предмет на херменевтиката. Херменевтика е школа на съвременната технология, която се занимава с изследване на разбирането. Основната идея е, че в текста се съдържат определени ценности и мисли, които могат да бъдат извлечени чрез интерпретация, за да се постигне разбиране на този текст. В съвременната правна херменевтика се организират 2 направления: хуманитаристко направление и аналитично направление (тясно се опира на анализа на езика със специални методи, за да се разкрият значенията).

Херменевтиката изследва условията на разбирането. Възможни са различни резултати на разбирането.

Представител на това направление е един немски автор – Йохан Есер (1970 г – Предразбирането и приложението на методите в търсене на правото). Той смята че предразбирането е условие за тълкуване, разбиране и прилагане на правото.

Кауфман (Основни проблеми на философията и правото). Законът на правото се отнасят като възможност и действителност. Правото се конституира в херменевтичния акт на разбирането. Този автор смята, че при интерпретацията има възможност да се потъне в една херменевтична спирала.

Правила за тълкуване – Емилио Бети – говори за три типа интерпретация: 1) диагностична или разпознаваща; 2) репродуктивна; 3) нормативна репродукция (да се разкрие действащата норма).

Канони на херменевтиката:

- автономия – да се отхвърлят външни фактори или цели;

- цялостност – хармонизация на законодателството;

- актуалност;

- адекватност – в съответствие с изискванията на живота.


5 ДИАЛОГИЧНИ ИЛИ ДИСКУРСИВНИ ТЕОРИИ ЗА СЪЩНОСТТА НА ПРАВОТО.
Ролята на правото в обществото – в този смисъл може да се говори за противопоставяне на две различни визии на правото, едната е технологична, другата е диалогична визия. В технологичната се включва правния позитивизъм и правния реализъм. Всички те имат обща технологична визия за правото. В рамките на диалогичната визия за същността на правото се развива да бъде коригирана тази относително догматична гледна точка.

Като диалогични са: системната теория за правото (Никалъс Луман, Тюбнер), критическата социална теория (Ю. Хабермас). Тези визии могат да бъдат и противопоставени на модернизъм и постмодернизъм (прогресът на обществото може да бъде достигнат с прогреса на науките и технологиите и също така и с вярата). През 60те години на 20ти век се почуства криза на модернисткия процес за визията на правото. Процесите на глобализацията разклащат модернизма, постмодернизма е философия от времето на глобализацията, наблюдават се нови социални процеси.

Съвременното общество е завладяно от един процес на функционална диференциация. Обществото е представено като относително обособени сфери или подсистеми (стопанство, социална сфера, образование и науки и др.), изразява се в относително обособяване, отделяне на всяка една от тези подсфери. Обществото се разделя на автономни подсистеми, всяка една има организационни структури, цел, образци на поведение и своя логика на развитие. Заедно с функционалната диференциация има и етническа и културна диференциация. Всичко това поражда основния проблем на съвременните държави – нарастваща потребност от управление и същевременно намаляваща ефективност на управлението. Така възниква подмодернистката критика на правото и държавата . Постмодернистките автори критикуват правния позитивизъм, правния реализъм, критикуват ги за техния консерватизъм.

Рационалност – съотношение между средства и цел, рационалността, която се отнася до средствата се нарича инструментална рационалност (ефективност), а рационалността, която опира до избора на цели се нарича ценностна или аксиологическа. Технологичната визия за правото се опира на една инструментална рационалност и за това е критикувана. Ю. Хабермас разграничава 2 типа действия (основната му книга е Теория на комуникативните действия):

- рационално целеви – подчинени на технологичната визия;

- комуникативен консенсус.

На рационално - целевите действия съответства система. Комуникативните действия отговарят на понятието жизнен свят. Хабермас смята, че системата се опитва да подчини жизнения свят, света на ценностите, като проява на това е например монетаризацията, подчиняването на социални директиви. Правото трябва да функционира като посредник за разрешаване на съответните конфликти. Посредническа конституция , която има за цел разрешаване на социалните конфликти.

Идеята на Луман и Тюбнер е правото да се превърне в такава система и да регулира отношенията между отделно обособените социални системи.

Тези теории разглеждат правото като саморазвиваща се система и като посредник в комуникацията. Те не са разновидност на другите системи.


ІІ. Правото като онтологически сложно явление.
6. НОРМАТИВНОТО БИТИЕ НА ПРАВОТО.
Може да се говори за няколко типа битие на правото, правото е онтологическо сложно явление и само разгледани в единство тези типове битие обособяват неговата същност. Отделните школи абсолютизират само отделните типове битие на правото.

Нормативното битие на правото е система от правни норми, които се извличат чрез тълкуване от разпоредбите на нормативните актове. Нормите от езикова гледна точка могат да бъдат отнесени към групата на директивите, т.е. нормите са вид директиви. Директивите са такива езикови актове, които имат за цел да осъществят влияние върху човешкото поведение. Такива са например императивите, съветите, препоръките, такива са и нормите. За разлика от другите видове директиви нормите регулират относително постоянно и категорично човешкото поведение, те са постановени под определен нормативен авторитет, който може да изисква тяхното спазване.

Правните норми се различават от останалите видове норми (морални, естетически и др.) – зад правните норми стои авторитета на държавата и други правни институции. Нормите са предписания или забрани за определено поведение, които имат задължаваща сила. Нормите от формална гледна точка могат да бъдат изразени чрез условни изречения. Ако има определена ситуация и адресат с определени характеристики, то се изисква да се извърши определено действие или бездействие.

Могат да се разграничат общи норми (адресатите могат да бъдат определени чрез множество от най-общи характеристики) и единични норми (отправени към отделни личности). Нормите се делят на абстрактни (предписват на адресата да постъпва по определен начин ако са налице дадени обстоятелства) и конкретни (еднократно се постъпва по определен начин).

В 4 философски концепции за същността на нормите:

1) Лингвистична концепция – нормите като езикови изрази, които са резултат от предписателна употреба на езика;

2) Платонистката концепция – нормите като идеални образци на поведение.

3) Натуралистка концепция – нормите са обективни социални отношения между нормативния авторитет и адресата на нормата.

4) Перформативна концепция – тук се прави разликата между констативни изречения и перформативите (действия изпълнени чрез думи). Нормите също могат да се разгледат като перформативи или действия в смисъл на решения на нормативния авторитет. Решения, с които се класифицират определени действия като задължителни, забранени или позволени. Перформативитие не могат да бъдат истини и неистини като констативите.

От тази гледна точка може да се говори и за различните схващания за валидността на правните норми. Може да се разграничи няколко понятия за валидност:

- фактическо понятие за валидност – нормата е валидна, когато се прилага за решаването на дела или казуси. Предимството на това понятие е, че в правото могат да се прилага и норми, които са вече отменени, но се прилагат към действия извършени, когато те са действали;

- системно понятие за валидност – една норма действа, ако е член на действаща или установена нормативна система.

- съдържателно понятие за валидност – нормата е валидна, когато има обвързваща сила, когато е задължаваща;

- аксиологическо понятие – нормата е валидна, когато е позитивно ценна.

2 типа обосновават на нормите:

1) Нормите се обосновават с оглед на авторитета;

2) Ценностно или аксиологично обосноваване – спазването на дадена норма се разглежда като добро или позитивно ценно, с оглед на постигане на определени морални норми или с оглед на нечии оценки. Някои норми, които не са заложени конкретно, могат да се извлекат от други – аксиологическо тълкуване.

Нормите съществуват в рамките на нормативни системи. Нормативните системи са обект на изследване, те са съвкупност от правни норми и всички техни следствия. По отношение на правните системи стои въпроса за времето. Правната логика описва всички процеси, които нормативните системи изживяват. Правните нормативни системи имат специфична времева динамика. В процеса на правното тълкуване се основава йерархия на правните системи.

7. ПРАВОТО КАТО СОЦИАЛЕН ФАКТ.
Правото е социално, доколкото е ориентирано към потребностите и интересите на социалните субекти. Тук възниква въпроса кои са социалните субекти – като такива, освен индивидите, присъстват общностите, организациите, самите държави. В миналото правото е изразявало интересите на господстващите класи, понятието класа – големи групи от хора които имат общи интереси към средствата за производство и начин за разпределение на благата. Може да се каже, че правото възниква в класовото разделение на обществото и неговия произход може да се определи като класов. Може да се говори за 2 страни на социалния характер на правото:

- класова;

- общосоциална.

В развитието се наблюдава една еволюция от класовия към общосоциалния характер, т.е. защитават се интересите на обществото като цяло. В общосоциалната природа на правото се разкрива обстоятелството, че то е принудено да защитава по един или друг начин тези, които са социално ощетени, в основата на правото е заложена равната мяра, че всички са равни. Но равната мяра за различни личности в обществото (например при индивиди) понякога води до несправедливост, т.е. формално равната мяра трябва да бъде коригирана с даването на определени предимства на тези, които са ощетени в разпределението на социални блага. Правото е общо благо, което се разполага върху всички социални групи и интереси.

8. ПСИХИЧЕСКО БИТИЕ НА ПРАВОТО.
Създаването на правните норми е обусловено от психични процеси в съзнанието на тези, които ги подготвят, обсъждат и променят, обусловени от техните интуитивно - правни убеждения. Интуитивно – правното убеждение е термин на Петражицки. Тълкуването също е мисловен акт, така че то също е в психологическото битие на правото.

Целя процес на установяването и прилагането на нормите преминава през знанието. Императивно – атрибутивните преживявания са психологическия корелат. На основата на тези преживявания възникват определения очаквания. Нормативните очаквания се отнасят до очакване на насрещно поведение, те предизвикват определени действия при очаквано насрещно поведение. Правото е по-ефикасен регулатор от морала. Правото се изменя по-динамично от морала и от тази гл. точка може да се оправдае неговата ефективност.

Отношението между интуитивното и позитивното право – интуитивното е независимо от представите за нормативни факти, т.е. независимо от представата за някакви норми. Интуитивно правните преживявания възникват по-спонтанно в сравнение с другите преживявания. Интуитивното право се отнася за човечеството изобщо, вечни и неизменни постулати на справедливостта. Интуитивното право има по-ограничен обсег, отнася се само до някои материи, свързани с разпределението на правните блага и изобщо с тежестите и облагите в обществото. Интуитивното право се явява опора на икономическия строй. Разминаването между интуитивното и позитивното право води до социални сътресения, същевременно масовото правомерно поведение се опира на съвпадането между интуитивното и позитивното право. Тук възниква въпрос дали интуитивното право е вродено или е придобито – то е плот на културно развитие и в този смисъл е придобито.

9. ПРАВОТО КАТО ЦЕННОСТ


Отношението между правото и ценностите (ценностното битие на правото) – само при определени условия може да се говори, че правото съществува самостоятелно като ценност. Правото опира до един основен проблем – как съществуват ценностите и дали съществуват. Ценностите съществуват в съзнанието и те се формират в акта на оценката, поражда качеството на един предмет като ценен. Тази гледна точка разглежда ценностите като субективни. Друга гледна точка разглежда ценностите като обективни – ценностите са определен тип отношения. Третирането на правото като ценност зависи от решаването на този проблем – субективни или обективни са ценностите. Може да се разглежда парвото като ценност и реализация на ценности, независимо от това как съществуват тези ценности.

Правото се разглежда през призмата на принципа на справедливостта и разпределението на правните блага. Нормите се опират на определени оценки в една ценностна система на законодателя. Един предмет се разглежда като ценен, с оглед на определен стандарт или критерий, но трябва да имаме познание за предмета, за това може да се каже, че оценката има познавателен характер.

Стратегии, които представляват определени социални цели, които могат да оправдаят дадено политическо явление, в този смисъл ценностите се явяват критика за стандарт на правните решения.

Нормите могат да бъдат определени аксиологически, с оглед на оправдаването им за нормативно ценни.




ІІІ. Юридически разсъждения – логически анализ.

10. ЛОГИКАТА КАТО НАУКА ЗА ЗАКОНИТЕ НА ИСТИННОСТТА И ПРАВНАТА ЛОГИКА


Логиката изучава човешкото мислене. Тя е философска наука, разглежда отношението на мисленето към реалността. Такава мисловна процедура е обосноваването – от някакви основания извеждаме следствия, нова мисъл, която признаваме за истина. Логиката се интересува от неемпиричния преход, логиката се интересува от определени формални зависимости между мислите.

Логиката се интересува от аргументираните разсъждения, от които истинността се предава от това което знаем, към това което извеждаме. Логическа необходимост – необходимото е това, което не може да бъде друго (Аристотел). Аристотел е създател на логиката, неговите логически съчинения са обединени в понятието Органон, това е традиционна логика. Модерната логика навлиза от втората половина на 19 в. – Готлоб Фреге, Б. Ръсел.

Едно от първите изследвания разглежда логическата необходимост като психологически категории – зависимост между представи, асоциации. Психологизма разглежда логиката като описателна наука за законите на човешкото мислене. Като представител на психологизма е Джон Ст. Мил.

Втората линия по която се обяснява логическата наука – лигнгвистичо направление – логичските зависимости се свързват с езиковите. Може да се свърже с неопозитивизма. Езикът е отражение на реалността, реалността е първична, езика е вторичен и не може напълно да опише реалността.

Третото обяснение – материализъм – логическите зависимости между мислите са отражение на обективни зависимости между нещата. Подреждането на мислите е подреждане на нещата. Логиката е формална наука, логическата необходимост има обективен характер. Фреге е първият, който се противопоставя на психологизма. Той смята, че логиката е наука за закони и нейния предмет са законите за истинността.

Фреге е инициатор на едно извеждане на логиката от определена теория за езика - езикови категории (семиотични категории). Семиотика – наука за знаците, това е общата теория за знаците и знаковите системи. Семиотиката има 3 равнища на изследване:

1) изследване на знаците и знаковите системи, от гледна точка на тяхната структура – синтаксис;

2) изследва отношенията между знаците и предметите – семантика;

3) прагматиката – интересува се от човешкия аспект на употребата на знаците, за различни цели.

Езика е система от словесни знаци, която функционира на основата на определени правила. Езиковите правила представляват конвенции, споразумения, приети от общността на говорещите език. Лудвиг Видгенщайн смята езиковите правила за конвенции, ако някой не спазва тези конвенции той се изключва от общността, резултата е провал в комуникацията.

Езиковите правила могат да бъдат разделени на: синтактически, семантически и прагматически. Сред синтактическите правила могат да се различат: правила за формиране на езика и правила за следване. Сред семантическите правила могат да се различат: правила, които установяват универсума на езика (областта от предмети и обекти за които има думи), съотношението на обектите и езика, правилата за истинност. Прагматическите правила зависят от контекста, от целите на говорещите и трудно могат да бъдат класифицирани.

Категориите на езика от гледна точка на логиката. Първата от тези семиотични категории е име – израз, който означава някакъв обект или предмет. Фреге е създател на теория за значението на имената и изреченията. Теория за тяхното значение – името обозначава някакъв предмет или обект, заедно с това името изразява определено значение. Денотат – обекта, който името означава, значението е начина, по който името представя денотата. Един и същи денотат може да бъде обозначаван с различни имена с различно значение. В този смисъл значението не е психологическа категория, значението не е някаква представа, значението е обективно (разбира се от всички, когато се изказва). По същия модел той разглежда и изреченията – означават определено състояние на нещата. Значението е мисълта в изречението, (когато се говори за изречение се има предвид само съобщителните изречения). Фреге разбира един много важен проблем – значението на неистинните изречения (отнасят се до някакво несъществуващо значение на нещата) – той решава този проблем като казва, че денотата на изреченията не са просто състоянията на нещата, а денотата са истината и неистината. Всички истинни изречения означават истината като денотат, а всички неистинни изречения означават неистината.

Изреченията логически могат да бъдат характеризирани с модалност. Модалност – допълнителна информация, относно начина на утвърждаване на изречението, относно неговия статут.

Третата категория, която е важна за логиката е функтор – свързват имена или изречения, могат да бъдат наричани още логически връзки или константи. Функторите имат формообразуваща роля – свързват имена, изречения.


Основни функтори, които свързват изречения:


p q

p & q

p V q

p ┴ q

p → q

p ↔ q

и и

и

и

н

и

и

и н

н

и

и

н

н

н и

н

н

и

и

н

н н

н

н

н

и

и




конюнкция

включваща дизюнкция

изключваща дизюнкция

импликация

равнозначност

и – истинно

н – неистинно

p, q – пропозиционални променливи (или истини или неистини).


& - конюнкция - истина когато всички нейни членове са истини. От комбинацията на изречения стойността на съставното изречение е функция на стойностите на съставящите го прости. Този принцип е принцип на композиционност.

V – включваща дизюнкция - сложните изречения се наричат разделителни. Включващата дизюнкция е истинна когато поне един от нейните случаи е истина.

┴ - изключващата дизюнкция е истина, когато едното е истинно, а другото не, т.е. едното или другото, но не и двете заедно.

→ - импликация – когато и двете са истинни. Хризип Стоа пръв дава дефениции на тези логически връзки, той е предшественик на тази логика, но Фреге им дава формален вид. При Хризип импликацията е била дефинирана така – тя е неистинна само, когато първият член е истинно, а вторият е неистинен.

↔ - равнозначност
Обръщане на истината в неистина и неистината в истина.


p

~ p

и

н

н

и

Понятие за умозаключение (логически аргумент) – форма на логическото мислене, при която на основата на предпоставки и правило, извеждаме заключение. Т.е това са трите елемента на умозаключението. Правило – логическата структура, логическата схема, различните видове схеми са следните:

- демонстративни – тези които предават или съхраняват истинността от предпоставките към заключението. Логическо следване – формална зависимост, при която ако предпоставките са истинни, заключението не може да не бъде истинно.

- дедуктивни;

- индуктивни – заключението е само вероятно.
Логическите закони – законите са такива изрази, които са истинни за всички стойности, на съставящите ги променливи:

1) Основни:

- закон за непротиворечието – не може нещо едновременно да се утвърждава и отрича. Аристотел, който е формулирал пръв този закон е смятал, че в неговата основа стои невъзможността един и същи предмет да притежава противоположни свойства, в едно и също време, място и отношение.

- закон за изключеното трето – Аристотел – от две противоположни твърдения едното е истинно, другото е неистинно и няма трета възможност. Този закон се оспорва в т.нар. некласически логики (с повече от две верностни стойности).

- закон за тъждеството – изразява определеността, последователността на мисълта. Една мисъл трябва да остава тъждествена в хода на цялото твърдение.

- закон за достатъчното основание – нито една мисъл не трябва да бъде приета за истина без достатъчно основани за това – Г. Лабниц.

- закон за двойното отрицание.

- закон за свеждане до абсурд – ако от едно твърдение се изведе неговото отрицание, това означава, че твърдението не е вярно.

2) Неосновни закони:

- закони със силогистична структура (силогизъм – умозаключение) – опосредстващо звено са предпоставките, но отсъстват в заключението.


11. ДОКАЗАТЕЛСТВО И ОПРОВЕРЖЕНИЕ В ПРАВОТО. ДИСКУСИЯ В СЪД


Правна логика - юридическите разсъждения не са по различни от другите видове разсъждения, нямат своя собствена специфика. Юридическия дискурс се характеризира с нормативната определеност, която се изразява в тяхната процедурна регламентация. Съществена роля в юридическото мислене имат оценките. Юридическото познание борави с исторически факти, които не подлежат на опровержение. Тук има специфични видове умозаключения – установяването на факти, норми.

Доказателството като логически метод – има се предвид процеса на доказване, в който се подбират основания или доводи, или аргументи за признаването на определен тезис, на основата на логическо правило. Когато се говори за доказателства (в мн.число) – фактически данни, които се отнасят до обстоятелствата по делото, събрани са по специален ред, предвиден в процесуалните кодекси.

Видове доказателства:

1) дедуктивни – тезиса следва логически от основанието, те се делят на преки и непреки, в зависимост от това дали пряко доказваме тезиса или не. Непреките доказателства се делят на: апагогическо (доказателство чрез допускане на противното, верен е тезиса или е вярно неговото отрицание, от антитезиса, който приемаме за верен извеждаме някакво емпирично следствие, опровергаваме антитезиса и косвено доказваме, че тезиса е истина ); разделително доказателство (разглеждаме тезиса в комбинация с други конкуриращи го твърдения, по емпиричен път се изключват всички възможности, освен една, по този начин чрез отстраняване на грешните версии се установява истинността на тезиса). Непрякото доказателство по необходимост трябва да се аргументира с пряко в правото.

Правила за доказване:

- правила за тезиса – трябва да бъде ясно и точно формулиране, това е изискване за определеност на тезиса. Второто правило е за неизменност на тезиса, той не трябва да се променя в хода на доказателството. Нарушението на тези правила водят до логически грешки в доказването, ако тези логически грешки се използват съзнателно, с цел да се постигне успех се наричат софизми.

- правила за основанията (доводите) - основанията трябва да бъдат автономно доказани, т.е. независимо от тезиса, основанията не трябва да си противоречат взаимно и да не противоречат на тезиса, т.е. да са непротиворечиви. Основанията или доводите да бъдат достатъчни за приемането или признаването на тезиса. Ако смятаме, че тезиса следва от основанията се допуска формална грешка, ако смятаме основанията за истини допускаме материална грешка.

2) Индуктивните доказателства – при тях има само предположение. Прякото индуктивно доказателство – от хипотезата се извежда емпирично следствие, ако следствието е вярно можем да заключим, че хипотезата е вероятна. Ако вероятността на основанието е по-голяма от вероятността на хипотезата, то емпиричното следствие е истина. Карл Попър издига една теория, в която свързва рационалността на науката със системата на опровержение, препоръчва на учените да се стремят към по-силни опровержения на техните теории. Той смята, че една теория е научна, ако по-принцип не може да бъде опровергана. В неговата книга „Логика на научното откритие” той препоръчва на учените да се стремят към опровержение и отхвърля пътя, по който се стреми индуктивната логика (която търси механизми за изчисляване вероятността на хипотезите от емпирични следствия). Попър смята, че опровержението не е логически сигурно, показва само вероятността на хипотезата и тя може да бъде опровергана, за това той препоръчва на учените да се стремят към опровержение, защото само опроверженията са логически сигурни, само едно опровержение е достатъчно да опровергае тезиса, а безброй много потвърждения не могат да го докажат. Тази тематика Попър принася в социално - политически теми.

12. ЮРИДИЧЕСКА АРГУМЕНТАЦИЯ
Хаим Перелман – книгата „Новата реторика”, която представлява възражение на старата реторика на Аристотел. Той става родоначалник на една школа за изучаване на юридическата аргументация.

Перелман смята, че в съдебните доказателства са допустими всякакви средства, предимно реториката. Публиката е адресата на аргументацията, към нея се отправя аргументацията, той смята, че съдебните аргументи не са чак толкова формални. Ценностната определеност на юридическата аргументация на позволява да се приложи строга логика. Перелман предлага една класификация на различните видове неформални аргументи.

Оратора трябва да обърне внимание преди всичко на публиката, всички публики са напълно или частично несъизмерими с универсалната публика и помежду си. Класификация на неформалните елементи (квази - логически). Перелман различава 2 вида аргументация:

1) аргументация чрез асоциация:

– квази – логическа,

- аргументация, която е базирана на структурата на реалността – аргументацията, която се опитва да свърже тезиса с определени мнения, които се поддържат от публиката и които са съотнесени към реалността,

- аргументация, която установява структура на реалността (вижданията, убежденията на публиката за реалността) – налагане на нови убеждения на публиката.

Тук става дума за една игра между две равнища – равнището на реалното и равнището на предпочитането. Оратора трябва да представя на публиката, онова което иска да приеме, като й го представя за реално.

2) аргументация чрез дисоциация
2 момента в юридическата аргументация:

- реална – опира се на истини, опира се на логически схеми, търси признание от публиката. Тя представлява приложение на рационалните изводи на логиката. Тази аргументация доминира.

- прагматическа
Уловки:

- логически – подмяна на тезиса, избиране на най-нелепото мислене от всички (дамски аргумент), представяне на лъжлив довод за истинен, за основание се привличат недоказани произволно взети предложения и субективни мнения, обърнато доказателство, адвокатски довод (използване на заблуда),

- психологически.

13. ПРАВНИТЕ НОРМИ И НОРМАТИВНИТЕ СИСТЕМИ В ЛОГИЧЕСКИ АСПЕКТ.

Логическия проблем на нормите е съсредоточен на един проблем в логиката, известен като дилема на Йоргенсен – Ако нормите са изречения в логически смисъл, могат да бъдат истинни или неистинни. Дилемата започва с условието ако дилемите са изречения с логически смисъл от тях може да се извлече истинни и неистинни.

1) Когнитивизъм - нормите съдържат елемент на описание на реалността и от тази гледна точка могат да бъдат истинни или неистинни.

2) Некогнитивизъм – нормите не могат да бъдат истинни или неистинни. Изреченията за норми, които утвърждават, че дадена норма е на лице или не е налице в даден анормативна система. Нормите сами по себе си не са истинни или неистинни, докато изреченията за норми могат да бъдат истинни или неистинни, в зависимост от това дали нормата е член или не на действаща нормативна система.

Съвкупността от всички действащи в даден момент норми се нарича правен ред.











Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница