Въпросник по римско частно право су, юф, Право I курс, II семестър 2006/2007 задочно



страница4/9
Дата22.07.2016
Размер1.8 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

2) Роби
Римското право третирало робите като вещи. Гай пише за вещите следното:
"Телесни (вещи) са тези, които могат да се докоснат, като например земята, роба..." - "Corporales (res) haec sunt quac tangi possunt, velut fundus, homo..."

>> Освобожденци


Бивши роби; запазва връзката със своя господар – патронатна зависимост.
Патронатът включва 3 неща:
- вкл реципрочното задължение на издръжка (длъжен е да остави средства на своя бивш роб), робът вече е длъжен е да поддържа господаря си;
- робът се задължава да работи за господаря си безвъзмездно;
- почит – робът е длъжен да проявява почит към господаря си.

>> По време на предкласическото и класическото римско право, когато робският труд съставял основата на цялото робовладелско производство, не е могло да има друго отношение към робите. Наказанията, които били налагани на робите, често без сериозна причина, били извънредно жестоки. Смъртното наказание над робите се изпълнявало обикновено чрез разпъването им на кръст. По времето на Принципата, а после и през Домината са били взети известни мерки за подобряването на положението на робите.



3) Правоспособност и дееспособност на робите
Тъй като робът бил вещ, съответно не можел да бъде субект, а само обект на правото, той нямал никаква правоспособност. Правото на собственика над роба е защитено чрез иска vindicatio in servitutem.
- брак между роби не съществувал;
- съществувало полово съжителство;
- нямали възможност да търсят защитата на съд;
- нямали право да сключват сделки, чрез които да придобиват права и задължения;
- имали само възможността да сключват договори и придобиват права за своите господари;
- сключваните от тях сделки, обаче не могли да задължават господарите им;
- преторът чрез създадените от него искове ограничил отговорността на робовладелеца за сключваните от робите му сделки до размер на това, за което той е дал съгласие, до размер на предоставеното в управление на роба имущество, до обогатяването, което робовладелецът е реализирал.

4) Падане в робство и освобождаване на робите
>> Падане в робство:
- чрез военнопленничество - по силата на самото пленяване, военнопленникът ставал роб; римският гражданин, който успявал да избяга от военнопленничество възвръщал правата си;
- раждане от майка-робиня - детето й е роб, без значение кой е баща му; ако обаче по време на бременноста майката е била свободна, то детето й е свободно също;
- неизправният длъжник, който не изплащал дълга след 60-дневния срок подир извършването на manus iniectio, бил продаван в робство отвъд Тибър;
- заловен крадец на местопрестъплението ставал роб на потърпевшия;
- свободна жена, която е имала плътски връзки с чужд роб въпреки забраната на неговия господар, е ставала робиня на последния;
- сговарянето на двама свободни единият да бъде продаден за да се раздели печалбата водело до загуба на свободата на продадения.

>> Освобождаване от робство:
- чрез завещание - робовладелецът нареждал в своето завещание даден роб да бъде освободен - пряко или чрез налагане на някой от наследниците да го направи (ако е от наследник, ставало по някой от начините между живи);
- чрез ценза - когато веднъж на 5 години се извършвало преброяване, господарят записвал роба в числото на свободните римски граждани - този начин изчезнал по времето на Принципата с премахването на ценза;
- чрез виндикта - господарят, който искал да освободи своя роб осигурявал съдействието на трето лице, което да заяви пред магистрата, че робът е свободен; господарят признавал или мълчал, а магистратът обявявал роба за свободен; по-късно при Юстиниан това вече ставало само с декларация от страна на господаря пред съда;
- "между приятели" или "чрез писмо" при дадено угощение, този начин не е уреден от цивилното право, за разлика от горните; по този начин робовладелецът винаги можел да върне роба;
- в църква - явил се по-късно, по времето на Константин.

5) Свободни. Римски граждани и чужденци
Робовладелското римско право признавало пълна правоспособност само на свободно родените римски граждани, и то на неподвластните свободно родени. Що се касае до освободените, те били подложени на редица органичения.

>> Пълната правоспособност на римското частно право обхващала възможността:


- да се сключват правни сделки (commercium);
- дa се встъпва в брак с римски граждани (conubium);
- да се завещава и да се получава по завещание (testamenti factio);
- да се гласува в народното събрание (ius suffragii);
- да се избират за магистрати (ius honorum).

>> Римско гражданство се придобива:


- по силата на раждане от законен брак;
- когато двамата родители са римски граждани;
- ако единият родител е римски гражданин, а другият не:
--->> се взима предвид дали бракът на родителите е iustum matrimonium (т.е. при наличието на conibium): ако детето е родено от законен от гледна точка на римското право брак, то се гледа положението на бащата, ако не - на майката; ако не е родено от законен брак, то е чужденец.
- при освобождаване от робство;
- чрез осиновяване от римски гражданин по пътя на adrogatio и adoptio;
- чрез специални актове на държавната власт.

>> Чужденци: чужденец (peregrinus) е всеки свободен човек, който не бил римски гражданин, незвисимо дали е бил поданик на Римската империя или не.


- не се ползват с пълна правоспособност;
- правоспособни са по своето национално право;
- по силата на древното право би могъл да придобие гостоприемство в Рим и да се защитава от патрона;
- по-късно придобил възможността за получаване на пълна правоспособност по силата на Правото на народите.

>> Латини: в най-благоприятно положение от всички чужденци; жителите на Латинския съюз;


- можели да гласуват в народното събрание;
- не можели да бъдат избирани за магистрати;
- можели да сключват имущественоправни сделки;
- можели да сключват брак с римски граждани;
- можели да завещават и да получават по завещание.
След разпадането на Латинския съюз повечето латини загубили досегашното си положение.
--->> Втората категория латини били т.нар. latini coloniarii - жителите на основаните от Рим колонии след началото на II в. пр.н.е. в Италия.

>> Peregrini dediticii - жителите на тези неприятелски на Рим страни, които се предали на милостта на победителя, както и онези освободени роби, които приживе са били осъждани на тежки и позорни наказания;


- те нямали правоспособност по никакво свое национално право, защото от гледна точка на Рим, такова не съществувало.

6) Колони
Свободни, но с ограничена правоспособност, поради зависимостта им от земевладелеца. По времето на Принципата колонът бил наемател на поземлен участък, единствените му връзки с наемодателя били тези, по силата на договора за наем. Постепенно зависимостта се увеличила:
- от втората половина на II в. населението в поробените земи не ставало роби, а колони;
- през 332 г. излиза конституция, която задължавала колонът да се върне в наетата от него земя след бягството му;
- през 356 г. излиза закон, който забранявал да се продава земята, без живеещите на нея колони.

>> Колоните не можели да отчуждават земята си бзе съгласието на господаря; последният пък можел да разменя колона за друг, да го прехвърля от едно имение в друго.

>> Колонатни отношения възниквали:
- по рождение;
- по договор;
- чрез 30-годишна давност;
- по разпореждане на закона.

>> Освобождаване:


- чрез освобождаване от собственика (земята остава на собственика);
- ако колонът стане епископ, постъпи в манастир със съгласието на собственика;
- чрез 30-годишна давност - ако колонът живее необвързан от колонатни отношения 30 години, отменено от Юстиниан.


Въпрос 12:
Юридически лица

"Юридическото лице се реализира като правен субект. Ако нещо се дължи на корпорацията, не се дължи на отделните физически лица, нито което дължи юридическото лице, дължат физическите лица."


1) Същност
Юридическите лица са абстрактни субекти на правото, имащи всички необходими характеристики и атрибути, за да участват самостоятелно в гражданския обмен, но като носители на права и задължения, различни от тези на физическите лица.

Съвременното понятие на юридическо лице се е формирало едва в края на XVIII в. и е придобило завършена конструкция в трудовете на германската пандектна романистика от миналото столетие. В този случай обаче, модерната наука е довела едва до логически финал на теоритичния модел, създаден още от великите древноримски юристи.

>> Споровете между юридическите лица и физическите лица са се уреждали след разглеждане от редовните граждански съдилища. Споровете между тях и фиска се уреждали от съответните магистрати, най-често цензорите и квесторите.

>> Дееспособността на юридическите лица - те нямат такава; волеизявление може да има само от физическо лице.

>> До края на римската република юридическите лица се учредявали свободно, стига дейността им да бъде одобрена. В края на републиката някои частноправни асоциации и корпорации станали огнища на политически заговори и се въвели ограничения и контрол. Специален закон на Октавиан ги оставил под надзора на сената.

За да бъде основано едно юридическо лице в къснокласическото и следкласическото римско право, бил необходим първо учредителен акт (посочващ цели, имущество, декларация за съгласие на участниците) с организационна структура. През IV в. императорите въвеждат задължителна регистрация на новосъздадените юридически лица.



2) Белези на юридическото лице
- правоспособност - правно призната възможност да бъде носител на права и задължения;
- самостоятелно обособено имущество - с него участва в гражданския обмен;
- юридическите лица от една страна могат да бъдат с или без членски състав и от друга - частноправни и по публичното право.

3) Асоциации и корпорации
>> Асоциации
Асоциацията със статут на юридическо лице е субект на правото, различен от правните личности на съставящите я субекти - членове. Тя има свое имущество, различно от тяхното, свои собствени права и задължения. Между съставящите я физически (или други юридически) лица имуществените връзки са "външни", а именно - не е налице дълбоко взаимно проникване между имуществата на съставящите я членове.

В къснокласическия и следкласическия период (III-V в.) в древния Рим са съществували различни типове асоциации: занаятчийски колегии по производствени браншове, сдружения на религиозна основа, колегии на бедните, дружествата на публиканите (които в много отношения са били прототип на съвременните акционерни дружества с публичноправно участие и лиценз за определен тип активност; дейността им е била главно събирането на данъците и таксите) и др.



Сдруженията и колегиите правно-технически са конструирани по подобен начин - чрез дялови вноски, даващи определени права съобразно с конкретната цел на сдружаването. Отговорността на отделния член е била правопропорционална на дяловата му вноска.

>> Корпорации


Те също имали членски състав, но икономическите и личните връзки между съставящите ги правни субекти били много по-тесни. Докато при асоциациите в разгледаните хипотези основата на общата дейност е дяловия капитал, то участниците в една корпорация й предоставяли цялото си имущество, т.е. имало е преливане на права и задължения. Класическата юриспруденция е останала с разбирането, че всички физически лица, които взети заедно съставяли корпорацията, носели нейните права и задължения. Това схващане произтича от конструкцията на най-древния консорциум - неподелената фамилна наследствена общност, при която сънаследниците са продължавали да живеят заедно и да експлоатират общо наследството. За разлика от него, участниците в корпорацията са можели да се менят и не са били постоянна величина. Отделният гражданин е можел да я напусне, ако спазва определени условия и изисквания, свързани главно с отчитането на постъпленията и разходите. Това не засягало правата и задълженията й като самостоятелен правен субект.

4) Юридически лица без членски състав - фондации
Това е юридическо лице само с правоспособност и имущество. Типична за този вид е фондацията (обособено и посветено на определена, често хуманитарна цел имущество, с приходите от дейността на което се е осъществявала самата цел). Фондацията е могла да се учреди по гражданскоправен ред чрез дарения или завещание, но е било допустимо след основаването й тя да осъществява и дейности, които биха позволили поддържането и разширяването на основния й капитал. Управлява се от избрани или назначени физически лица; управителните, разпоредителните и контролните органи са могли да се конституират по различен начин - общо събрание и изпълнително бюро, управителен съвет, президент и контролен съвет и т.н. Цел: да се осигури активно участие на имуществото в гражданския обмен съобразно с основната задача на фондацията, както и да се предотвратят евентуални злоупотреби.

В древния Рим близки до съвременните фондации са били имуществата, посветени на благотворителни цели и управлявани от храмовите жреци или членове на градския сенат. Съществували са и такива, основани от частни лица и със самостоятелно управление. Освен подпомагането на болници, приюти и отделни нуждаещи се, някои фондации били посвещавани на развитието на литературата и художественото творчество.



5) Лежащо наследство
Такова наследствено имущество, което никой не се е явил да получи или призованите са се отказали. Върху него е можело да се придобие право на собственост по давност в съкратен срок, макар да е включвало и недвижими имоти. До изтичането на едногодишния срок то е трябвало да бъде пазено и управлявано. Съответният магистрат е назначавал временен управител на имуществото, в този случай е налице само един белег на юридическото лице - патримониум, без титуляр и затова се е назначавало физическо лице да се грижи за него.

Във връзка с наследяването е поставян и въпросът дали в древен Рим "юридическите лица" са имали някаква наследствена правоспособност. В класическата епоха това не е било възможно, защото абстрактният субект бил смятан за "несигурно лице". В следкласическото право то е било допуснато първо в полза на държавата, по-късно - други доближаващи се до юридическото лице публичноправни структури.



6) Публичноправни юридически лица
Такива са били например градските общини, колониите, легионите, жреческите колегии... Всички те са имали свое имущество, участвали са в стопанския обмен и са били ръководени от изборни управителни тела (с изключение на легионите). По белези обаче не са се различавали от частноправните юридически лица.

7) Държавата като юридическо лице
Въпреки наложилото се в края на миналия век схващане, за древноримските юристи държавата не е била юридическо лице, доколкото имуществото й е било смятано за такова на целия римски народ. Народното имущество обаче по време на Републиката и Принципата е било управлявано от принцепса и сената, а по времето на империята е станало частна собственост на императора.

Въпрос 13:
Римската фамилия

1) Домовладелец (pater familias) и подвластни
>> Пълната правоспособност на римския домовладелец и ограничената правоспособност на неговите подвластни са резултат от историческото развитие на римското семейство. В дълбоката древност римското семейство се характеризирало със своята патриархална организация. То представлявало една затворена стопанска единица, която имала във фамилна собственост най-важните обекти на фамилното имущество. Икономическото развитие и класовото разслоение сред римското общество разрушавали постепенно фамилната собственост и патриархалната организация на римското семейство. На мястото на фамилната собственост се развила робовладелската частна собственост. Ликвидирането на фамилната собственост се извършило чрез заграбването й от носителя на фамилната власт и затова то не означавало напълно ликвидиране на римската патриархална фамилия. Главата на фамилията (pater familias) станал собственик на цялото имущество.

>> В широк смисъл familia би включвала и робите, а в по-тесен смисъл - синовете и дъщерите на pater familias, неговата съпруга, снахите, внуците и внучките, както и осиновените. Съответно дъщерите, встъпили в брак не се включват в римската фамилия на баща си.

>> Римската фамилия е построена на базата на фамилната власт:
- patria potestas - властта по отношение на синовете и внуците;
- manus - властта по отношение на жените и снахите.
- властта на домовладелеца била изключително широка и ограничавала правоспособността на подвластните в личноправно и имуществено отношение, дори имал право да ги наказва със смърт. Той можел да води иск за собственост, за да бъдат подвластните върнати в неговата фамилия; имал е и някои специални интердикти. Можел е да продава своите подвластни, те не можели да сключват брак без негово съгласие.
- подвластните не можели да имат имущество, каквото те придобивали ставало собственост на pater familias.
- властта на домовладелеца все пак е била ограничена до някаква степен от обичаите, религиозните вярвания, от контрола на цензорите и не се е израждала в чист произвол. На практика разликата между властта му над робите и тази над подвластните е била голяма.

2) Смекчаване на личноправната и имущественоправната неправоспособност на подвластните
В течение на времето властта на pater familias върху личността на подвластните била намалена, още по времето на Принципата. Тази власт била сведена едва до налагане на изправителни телесни наказания. От гледна точка на имуществото, промените тук започнали с разрешаването за стопанисване на известно имущество (т.нар. peculium). Собстеник на пекулия бил домовладелецът. Друга промяна била в следкласическото римско право, когато е отделен т.нар. peculium quasi castrense . Най-накрая било прието, че всичко което подвластният получи по наследство от майка си, не би принадлежало на неговия pater familias. Тези имоти се наричали адвентични имоти.

3) Агнатство и когнатство
>> Родството в древното римско право било изградено като цивилно, а не кръвно. Съответно родственици (агнати) били подчинените на една фамилна власт; в това число членовете на фамилията, братята, синове на pater familias, дори да не е жив, с изключение на еманципиринаите такива. Съответно омъжената сестра, също престава да бъде част от фамилията, а се присъединява към тази на мъжа си.

>> Кръвното родство се нарича когнатство - въпреки, че не било признавано от римското право, все пак е имало някакво значение в древността. Тогава даже е било пречка за сключване на брак, което в последствие се е променило. Еманципираните братя или сестри пък не можели да сключват брак cum manu с тези, останали под фамилната власт на баща си. Значението на кръвната връзка нараствало в сферата на наследственото право. В Юстиниановото право когнатството изместило напълно агнатското право.



Въпрос 14:
Пекулий и прекарий

1) Пекулий (peculium)
Собственик на пекулия бил домовладелецът. Той отговарял за сключените от подвластния сделки. Pater familias отговарял за сделките на подвластния, за които е дал съгласие, ограничено - до размерите на пекулия или до размера на обогатяването (за сделките, за които не е дал съгласие). Исковете, които били предоставяни от трети лица срещу pater familias, били actio quod iussu, actio de peculio et de in rem verso, actio tributoria.

Пекулият е такъв имот на робовладелеца, който той предоставял на някого от своите роби да го стопанисва и управлява. Обикновено уговорката е била робът да предава определена част от прихода от него на господаря, а останалото да прибира за себе си. Робовладелецът оставал собственик на пекулия и винаги можел да го отнеме от роба. И двамата имали интерес от пекулия - робът да прибира част от изработеното за себе си, а робовладелецът - да увеличава пекулия и имуществото си.

>> Свободно управление на пекулия - libera administratio peculii - робът може да се разпорежда с пекулия, да отчуждава имотите му, да поема задължения, без да е нужно да иска съгласието на господаря, той пък отговарял до размера на пекулия; искът, който трето лице можело да предявява срещу робовладелецът е actio de peculio et de in rem verso. И тук можело да се използва иска actio tributоria, по силата на който ако пекулият е недостатъчен да се плати на всички кредитори, господарят трябвало да го раздели съразмерно между тях.


2) Прекарий
(добавка от atanassoff, който не садист и не иска да гледа как студентите страдат, защото не могат да учат за римския прекарий )

Прекариумът представлява предоставяне на един имот, за да бъде ползван от т.нар. прекарист до поискване. Още в най-отдалечените времена на римската история на богатите и знатни римляни, които имали под свое покровителство бедни зависими хора, клиенти, давали на тези свои клиенти известни имущества в прекариум. Извършвайки този акт, патронът не поемал риск, защото всеки момент е могъл да отнеме онова, което е дал. Докато прекаристът бил лице, което се ползва с доверие, за патрона е било по-удобно да му предостави, защитата на своето владение. В момента, когато доверието престане, патронът отнема вещта, която е дал. Що се отнася до правната защита, РП е осигурявало такава не само на владеещият за себе си, но в някои случаи и на т.нар. деревативен владелец.




Въпрос 15:
Настойничество и попечителство

При преждевременната смърт на съпруга или домовладелеца, поставяне под запрещение или лишаване от граждански права с присъда за много тежко престъпление, се поставя въпросът за учредяване на настойничество и попечителство над съпругата и непълнолетните деца. Настойник е можело да се назначи със завещание от pater familias, ако не е бил посочен такъв, настойник е ставал най-близкият законен наследник от мъжки пол, ако нямало и такъв - от магистрата, някой римски гражданин с добро име.

Настойникът е сключвал сделки в полза на поднастойния от свое име и за своя сметка, но като придобиел правата и поемел задълженията в своя патримониум, бил длъжен по силата на настойническото отношение да прехвърли материалните резултати от своето имущество в това на поствения под настойничество. Настойникът можел да отчуждава само такива имоти, които влизали в кръга на обикновеното управление на имуществото на пупила.

Когато непълнолетният навършил 7 години, той можел да сключва и самостоятелно правни сделки, но със съдействието на настойника си. То било давано под формата на auctoriatis interpositio.

При попечителството волята на попечителя съответно се е прибавяла към волята на подопечния, за да я валидира, т.е. попечителят е одобрявал или отказвал сключените от неговия подопечен сделки. Неговото съгласие не е било необходимо, ако подопечният се е обогатявал от сделката, а само когато е увеличавал дълговете си. В този случай евентуалният краен резултат се е проявявал направо в имуществото на поставения под попечителство.

Ето защо:


- настойник е назначаван на малолетните, понеже не съзнават свойството и значението на постъпките си, както и на жените поради "глупостта на пола".
- попечител е назначаван на непълнолетните, разточителните и безумните (но само когато имали т.нар. "светли интервали", в които се държат като нормални хора). Всичките категории са можели да сключват свободно сделки, с които да се обогатяват, докато когато става дума за придобиване на задължения, то това трябвало да става само с разрешението от техния попечител.

Въпрос 16:
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница