Въпросник по римско частно право су, юф, Право I курс, II семестър 2006/2007 задочно



страница5/9
Дата22.07.2016
Размер1.8 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Брак и развод. Годеж. Зестра

1) Брак
Римският брак е едно признато от правото при наличността на определени предпоставки, но уредено от обичайното фактическо отношение, свеждащо се до едно трайно съжителство между мъж и жена със съзнанието, че то е общение за цял живот.

Бракът е съюз между мъж и жена, консорциум за цял живот (обединение за постигане на някаква стопанска цел) и общение в името на божественото и човешкото право. Всяко фактическо отношение има 2 елемента: 1) материален (corpus) – вкл съвместното съжителство, общото домакинство и имущество – те обединяват волята и усилията си; 2) анимус – намерение; духовния елемент, тук анимус се изразява в това, че те се представят като съпрузи пред обществото.


Манусът е съпружеската власт (личен и имуществен х-р), законният брак е този с манус. Допуснат е и брак без манус, тогава съпругата остава подвластна на своя pater familias – а не в патримониума на нейния съпруг. Манус не означава брак, а следствие на брака – може да възникне, може и не. Възниква по 3 начина:
> манус преди извършен брачен ритуал - това става при откупуването на жената. Бъдещият брак се уговаря – зестра, предбрачно дарение, със съгласие на съпрузите и на pater familias. Зачитането на волята на индивида се е поставяла над всичко.
> манус възниква едновременно с религиозния ритуал (конфареацията) – за патрицианските семейства първоначално е задължително;
> узус (usus) – (ползване) – тук манус се придобива след 1 година от религиозния ритуал. Жената може да осуети тези намерения – ако тя 3 нощи не нощува в съпружеския дом, то тогава започва нов едногодишен срок (да не попадат зестрални имоти под властта на съпруга). При следкласическия римски брак това е отпаднало.

>> Предпоставки за сключване на брак:


> трябва да има съгласие от двете страни – трябва да са правоспособни и дееспособни лица. Брачната възраст – 12 момичета, 14 момчета. Трябва да се изрази лично волята.
> в Рим брак се сключва между лица от различен пол;
> не трябва да има друг брак;
> не трябва да има пряка родствена връзка;
> не трябва да има опасна болест.

2) Развод
Разводът се уреждал от обичайноправните норми, бил рядкост в древен Рим и става с изрази като "Върви си" и т.н. Прекратяването на мануса ставало чрез remancipatio - обратно манципиране на жената на нейния pater familias, едностранно - от страна на мъжа. Конфареационният брак и придобит манус се прекратява чрез diffarreatio - религиозен ритуал.

В предкласическото и класическото право разводите се увеличили, вече можели да се извършват и по взаимно съгласие, или пожелание на една от страните. Вече в следкласическото право, под влияние на християнството, разводът доста се усложнил, въвели се определени бракоразводни основания. Ако някой искал да се разведе без законно основание, получавал някакво имуществено наказание, но санкциите за жената били по-тежки от тези за мъжа*.




Въпрос 17:
Брачни реформи на Октавиан Август. Промени в семейното право, повлияни от християнството

Накратко, реформите на император Октавиан Август се осъществяват в три насоки:


форма на развод – прави се волеизявление пред свидетели и се вписва в Разводно писмо;
право римските граждани да се женят за освобожденци с изключение на представителите на сенатското съсловие;
въвежда се ограничения в наследяването, ако лицата не живеят в брак или пък нямат деца от брака – жените от 20-55 (50, Михаил Андреев) г., мъжете 25-60 г. са длъжни да живеят в брак и да имат деца от него (или да осиновят ако не могат). Ако не го спазят, не получават имущество при наследяване или само ограничена част.

>> Цели на брачните реформи:


- да се заздрави брака, тъй като разводите станали ежедневие;
- да се запази чистотата на римския брак;
- да се увеличи населението.

>> Закони - брачните реформи били проведени с 3 закона:


- lex Iulia de maritandis ordinibus;
- lex Iulia de adulteriis coercendis;
- lex Papia Pappea.

>> Насоките на реформите:


- ограничения за встъпване в брак - свободно родените римски граждани не са имали право да встъпват в брак с проститутки, сводници, артисти, певици, прелюбодейки и осъдени за някакво престъпление; сенаторите още не са могли да се женят за освобожденки и с деца на артисти;
- задължения за встъпване в брак - мъжете от 25 до 60 г. и жените от 20 до 50 г. са били задължени да встъпят в брак, а ако овдовеят, да го направят отново; който не е женен, не е имал право да получава наследство по завещание, или легат (тяхната част оставала в полза на другите наследници по завещание); бездетните можели да получат само половината от наследството си; многодетните имали привилегии (свободни родени с над 3 деца и освобожденци с над 4) - улеснен достъп до магистратурата, освобождаване от настойничество за жените;
- наказателни санкции - за жените прелюбодейки и мъжете, които търпят прелюбодеянието на съпругите си или получават възнаграждение за това - заточение и конфискация на имуществото; престъпления: жена прелюбодейка: adulterium, мъж сводник - lenocinium.
Въпрос 18:
Основни понятия на римския граждански процес - акция, литисконтестация


1) Държавен арбитраж
Това е първата фаза от историческото развитие на римския граждански процес, която е установена в най-древния източник на правото - Законът на 12-те таблици.
Арбитражът е действал примерно когато кредиторът с нарушени права, е можел да вземе в залог една вещ на длъжника, без да прибягва до интервенцията на магистрата. В основата на тези древни процедури стои факта, че кредиторът може сам да си достави правосъдие. В течение на времето все повече се налагала тенденцията държавата да регулира гражданския процес и полето на самопомощта станало твърде ограничено.

Началото на историческото развитие на процеса в римското право е чрез намесата на държавата в древния арбитраж. Така разрешаването на спора се изпълнявало от трето безпристрастно лице. Държавата подчинила началото му на строг ритуал, извършван пред представител на държавната власт (съдебния магистрат).



2) Акция (actio)
"Акцията не е нищо друго, освен правото да се търси чрез съд това, което ни се дължи."
- искането за правна защита, насочено към държавата;
- материалното право, насочено към частното лице-ответник.

Акцията всъщност представлява иск, процесуалното средство, с което едно лице търсело правна защита за нарушеното си право. В римското право са съществували множество акции



Litis Contestatio

Във формуларната процедура литис контестацията първоначално означавала призоваване на свидетели за установяване на завързалия се спор м/у страните - актът при който в присъствието на свидетели магистратът предавал редактираната от него формула. / или предаването на формулата от ищеца на ответника - т.е. тяхното съгласие спорът им да бъде разрешен от заклетия съдия според издадената от магистрата формула /.С литис контестацията се поставяло началото на един организиран със съдействието на държавата арбитраж.

Последици :

1.По силата на сключения договор/литиконтетсация/ съществуващото дотогава право на ищеца се погасявало .

2.Тя имала правотворчески ефект - дотогаващното право на ищеца се превръщало в едно вземане с/у длъжника / на определена сума /. Класическто право не познавало процесуалната върможност ответникът да бъде осъден да предаде вещта. Тези вещи трябвало да бъдет оценени и на длъжника се присъждала тяхната парична стойност.

3.Регулативен ефект на литисконтестацията . Сключеният м/у страните със съдействието на държавата арбитраж фиксирал всички елементи на процесуалноправоотношение и давал рамките в които трябвало да се движи прицесът. Фиксираните чрез литисконтестацията персонални и материални елементи на процеса не могли да бъдет променени до края на процеса.



translatio iudicii : съдията трабвало да остане същия до края на процеса и по начало не можело да бъде заменен. Изключения се допускали само при смърт или ако бил законно възпрепядстван. Транслацията се извършвала само от магистрата и то след проверка на причините, които я налагат.


Въпрос 19:
Легисакционен процес. Фази на процеса. Легисакции. Принудително изпълнение
1) Същност
Това е първият граждански процес, за който имаме сведения, уреден е подробно в закона на Дванадесетте таблици (451-449 г.пр.н.е.). При този процес исковете се наричали legis actiones. В своите искове страните трябвало да употребяват думите на самия закон. Процесът е бил строго формалистичен - страните трябвало да изразят претенциите си в строго определена форма (под формата на ритуал).

Съдебните магистрати, организиращи легисакционния процес, първоначално били двамата консули, през 367 г.пр.н.е. бил поверен на претора или курулските едили. Консулите запазили своята безспорна юрисдикция - оказвали съдействие на гражданите за постигането на един желан от всички страни правен резултат. През 242 г.пр.н.е. разрешаването на спорове между перегрини и римляни било възложено на перегринския претор.



2) Фази на процеса
- производството in iure - призоваване на ответника пред съдебния магистрат; ако ответникът не се яви доброволно, ищецът можел пред свидетели да го отведе насила; явявайки се пред магистрата, страните излагали подробно претенциите и възраженията си; след това страните се явяват отново, за да се назначи заклет съдия (избиран от страните, ако не - теглел се жребий).

- страните се явяват пред заклетия съдия и излагат становищата си в свободна форма; ако някоя от страните не се явила без основателни причини, то тя губела процеса; след изслушване и събиране на доказателства, съдията издавал решение (сентенция), с което уважавал/отхвърлял претенцията на ответника или заявявал, че въпросът не му е ясен (non liquet); при вещните искове изпълнението на решението било осигурено от поръчители.



Заклетият съдия не е бил чиновник, а обикновен римски гражданин. Той се избирал от определен списък, който в зависимост от времето си включвал голям или малък брой сенатори и конници.

3) Легисакции (legis actiones)
В своите институции Гай посочва 5 вида легисакции - първите три от тях са на когнитивния граждански процес, а останлите две - на изпълнителния (били използвани предимно за принудителното изпълнение).

>> Legis actio sacramento
- започва с клетва, с която всяка страна потвърждавала, че е права;
- донася се вещта, заради която се води спора, или част от нея;
- двете страни правели определени жестове и казвали определени думи: който виндикирал, хващал роба и произнасял: "Твърдя, че този роб е мой по правото на квиритите (римските граждани)", поставял пръчка върху гърба му (символ на завладяването). Същото правела и другата страна. След като съдията прекратявал привидната борба, виндиктиращият запитвал противника защо контравинктира, онзи отговарял, че е действал правомерно. Първият се призовавал към сакраментум, чрез поръчители било гарантирано от всяка една от страните заплащането на сакраментума в случай на изгубване на процеса.

>> Legis actio per iudicis postulationem
- ищецът заявява, че ответникът му дължи определена сума, посочва правно основание, запитва се и ответника дали признава дълга; при отказ, се отправя молба да се назначи съдия.

>> Legis actio per condictionem
- ищецът изисква от ответника определена сума без да посочва правно основание; когато ответникът не призае дълга, се поканва на 30-я ден да получи съдия (condicere - каня); санкционират се личните искове въобще.

>> Legis actio per manus iniectionem
- кредиторът произнасял пред магистрата тържествена формула и поставял ръка върху длъжника и ако той не се издължи го отвеждал в своя частен затвор (където стои 60 дни, през които кредиторът бил длъжен да го изведе 3 пъти на форума, така че ако близките му поискат да могат да го откупят, плащайки дълга му), за да го продаде в случай че иска да си върне дълга или да го убие след това; длъжникът може да си осигури съдействието на vindex, за да се издължи (или да го направи сам незабавно).; принудителното изпълнение тук се извършвало, само ако не се е намесил vindex.


>> Legis actio per pignoris capionem
- извънсъдебна процедура; взема се една вещ на длъжника, която кредиторът задържал, докато не се изплати дълга;
- не се изисква присъствието на магистрат


Въпрос 20:
Формуларен процес. Елементи на формулата. Фази на процеса

1) Въвеждане на формуларния процес
Неговото начало е от онези производства, които преторът е организирал, за да разреши възникналите между перегрини и римляни спорове. Вместо страните да формулират устно с тържествени словесни формули своя спор, формулирал го е преторът чрез една писмена програма. Тя е била отправена към съдията и посочвала въпросите, върху които той е трябвало да се произнесе.

Реформирането на целия римски граждански процес станало със закона на Ебуций и двата Юлиеви съдебни закона. Формуларният процес бил уреден като редовно съдопроизводство по законодателен ред от lex Aebutia в края на II в. преди н.е. Два закона от времето на Август отменили окончателно легисакционния процес.



2) Претор, съдебни магистрати и юрисдикция
>> Преторът играел много важна роля в процеса: той не само прилагал установените от закона и обичая правни норми, но и ги пригаждал към усложнените изисквания на обществения живот, попълвайки празнините в закона, коригирал законовите разпоредби, когато това било необходимо. Той е имал властта да посочва рамките, в които спорът трябва да се движи от заклетия съдия, алтернативата на решението му.

>> Делението на съдебното производство на in iure такова и aqud iudicem се запазило и при формуларния процес. Гражданскоправната юрисдикция продължила да се осъществ ява от градския и перегринския претор и на курулските едили. За процеси с по-маловажно значение била запазена компетенцията на общинските магистрати. В провинциите - на губернаторите, които я упражнявали чрез свои делегати - легати или квестори.

>> Преторът упражнявал своята гражданскоправна юрисдикция в цяла Италия, а след извършената от Марк Аврелий реформа - само в Рим. Единствено императорът упражнявал юрисдикция върху цялата държавна територия. Муниципалните магистрати могли да упражняват юрисдикция само в пределите на съответната община, а губернаторите - в своята провинция.

3) Подсъдност
Личната подсъдност се определяла от местожителството или месторождението на ответника. Компетентен за разрешаването на спора магистрат бил този, в района на когото живеел ответникът или респективно - където бил роден. Ищецът следвал съдилището на ответника - actor sequitur forum rei. Това правило се прилагало и по отношение на вещните искове. Личната подсъдност не била от публичен ред - страните можели да я дерогират изрично или мълчаливо.

4) Елементи на формулата
>> intentio - искане, не може без него, осъдителни искове, интенцията е определена (до определена вещ) и неопределена;
>> demonstratio - изразява правното основание на предявената от ищеца акция;
>> condemnatio - ако бъдат установени посочените в интенцията на формулата предпоставки заклетият съдия предписвал осъждане или оправдаване на ищеца. Кондемнацията винаги е парична, при определени искове може чрез изпълнение на престацията;
>> adjudicatio - част от формулата, която овластява съдията да извърши прехвърляне на собственост;
>> praescriptio - поставя се в началото на формулата с цел да ограничи или да се отстрани ефектът на Litis contestatio в полза на ищеца/ответник. За да се избегне погасителния ефект на Litis contestatio по отношение на определени периодични плащания, които имал да получава ищецът, във формулата се включва една прескрипция, която ограничава ефекта на Litis contestatio до плащанията, чийто падеж е настъпил.
>> exceptio - клаузата, която предписвала на съдията да оправдае ответника, ако се установят известни факти, погасяващи или парализиращи цдействието на предявената акция. Делят се на две групи: 1) перемпторни: осуетявали завинаги правното действие на акцията; 2) дилаторни - само временно парализирали правния ефект.


5) Фази на процеса
>> И при формуларния процес призоваването на ответника пред магистрата било работа на ищеца, а не на държавната власт. Установената система в легисакционния процес останала в сила, но с някои съществени изменения:
- относно уведомяването на ответника относно акцията срещу него: чрез извънсъдебната editio actionis - извършвала се като ищецът посочвал на ответника онази от формулите или акциите, която смятал да иска от магистрата;
- принудителните мерки за докарване на ответника и виндекса станали безпредметни, защото се сключвал вадимониум (стипулация, гарантирана чрез поръчители или клетва, с която ответникът обещавал на ищеца да се яви в определен ден пред съда).

>> На мястото на словесните форми се появило свободно разискване на въпроса между страните и магистрата. Страните имали възможност да изнесат всички особености и всички последователни усложнения на създалите се между тях правоотношения.

>> След като ги изслуша, магистратът издавал формула, в която включвал както въпроса дали исканата от ищеца акция съществува, така и въпроса дали не са налице известни факти, които по негово разбиране трябвало да парализират приложението й в конкретния случай (т.нар. ексцепции).

>> interrogatio in iure - възможността ищецът да запита ответника дали е носител на процесното задължение или на някаква негова част.

>> iusiurandum necessarium - (решителна клетва) тържествена декларация; прави се от ответника, заявява, че не дължи исковата претенция (неоснователна); има сериозно наказателни санкции.

>> confessio in iure - (признание) волеизявление на ответника, с което признава основателността на предявената срещу него акция. При формуларната процедура ответникът могъл да откаже да вземe каквото и да било участие в процеса, който ищецът искал да организира срещу него (може да не дава съдействие, да откаже да се яви повторно - така ответникът се наричал indefensus). Ищецът можел да прибегне до принудителни мерки, които ответникът прекратява като започне да съдейства.




Въпрос 21:Формуларен процес. Принудително изпълнение(фаза 3)

Формуларен процес. Принудително изпълнение(фаза 3)

1. Фаза 1 - Производство in iure - пред магистрата ( вж. въпрос 20)

2. Фаза 2 - Производство пред заклетия съдия ( apud iudicem )

3. Фаза 3 - Принудително изпълнение
Ако след издаденото решение на заклетия съдия ответника отказвал да се издължи, тогава се прибягвало до принудително изпълнение. То се осъществявало чрез actio iudicati , която се давала на кредитора, в чиято полза било издадено осъдителното решение. Това представлявала една заповед за изпълнение, която била 2 вида:
а/ Върху личността на ответника :
прилагала се реално, само когато той нямал никакво имущество. Ответникът се отвеждал в личния затвор на кредитора, където бил оковаван,докато не изплати/ изработи дълга. Не се допускало убиване или продаване на длъжника.
б/ Върху имуществото на длъжника:
Кредиторите се въвеждали в имота на длъжника. Те имали за задача да изпълняват ефикасен надзор ( да ги пазят от увреждане или разхищение) над тях и да направят обявления за разгласяване на допуснатата missio (това не ми е ясно, може ли някой да обясни този израз? ) с цел 1. да подканят останалите кредитори да се присъединят и 2. да уведомят близките на длъжника, които, ако искат, можели да изплатят дълга му. След изтичането на определен срок ( 15/30 дни ) , ако дългът не бил изплатен, длъжникът се обявявал за безчестен и между кредиторите се избирал един (magister bonorum) , който да ръководи публичния търг. Плащането и наддаването от купувачите в търга било в проценти от дължимата от осъдения сума. Ако публичната продан не погасявала изцяло задълженията на длъжника към кредиторите, тя погасявала неговите имуществени права> Те преминавали върху купувача и тогава, когато само една част от имуществото на длъжника била достатъчна, за да погаси всичките му задължения. В тази връзка била установена една група привилегировани купувачи, която включвала роднините и кредиторите на осъдения. Купувачът придобивал всички имуществени права на длъжника освен чисто личните и се задължавал да изплати задълженията му към кредиторите до уговорения процент, както и всички привилегиовани вземания ( към фиска, на съпругата на длъжника, на пупила и др)
в/ Оспорване на actio iudicati
Прилагало се много рядко. Ответникът трябвало да представи поръчители, които да гарантират на кредитора, че при неблагоприятен изход на новия изпълнителен процес, ответникът ще заплати присъдената сума двойно.
Въпрос 22:
Особени преторски производства

>> Преторски стипулации


Сключвали се по заповед на магистрата, за да се създаде в полза на едно лице някакво право, което законът не давал. Тя била вербален договор, сключването на който ставало по заповед на магистрата в определената от Едикта форма и в предвидените в него случаи.

>> Въвод във владение (missio in possessionem)


Чрез него преторът въвеждал едно лице във владение на имуществото на друго лице. Въводът можел да се извърши върху една отделна вещ, или върху цялото имущество (missio in bona) на засегнатия от преторската мярка.

>> Интердикти


Заповеди, които един облечен с imperium римски магистрат издавал по искането на частно лице. С тях той предписвал на друго лице (ответник) известни положителни действия, например заповед да възстанови неправомерно отнето владение, или известни отрицателни действия като заповед да не нарушава законното владение на ищеца. Ако ответникът откажел да се подчини на интердикта, се започвало производство за проверка дали е нарушен интердиктът.

>> Restitutio in integrum


Акт на магистрата, чрез който той унищожавал правните последици на един юридически акт, който той считал за несправедливи. Това той правел, третирайки вредоносния юридически факт като несъществуващ. Така той връща събитията в изходна позиция при условията, че той никога не е съществувал.

Въпрос 23:
Служебен когнитивен процес


1) Служебният когнитивен процес в класическото и следкласическото римско право
Той е дело на императорското право. Въведен е в началото на Принципата като извънредна процедура наред с формуларния процес.

При него е премахнато разделянето на процеса на две фази (които досега са производство пред съдебния магистрат и пред заклетия съдия), а цялото производство се развивало само пред съдебния магистрат. Ликвидирани са заклетият съдия и арбитърът - частноправните елементи в процеса.

Служебният когнитивен процес се променя значително от началото на неговото създаване до времето на Юстиниановата кодификация. В началото той се явява, за да защити случаи, незащитени от формулата. По време на класическото римско право, той се разпространява значително в провинциите. В последствие, в следкласическото римско право, служебният когнитивен процес се налага над формуларния.

Процесът се осъществява с помощта на писмени молби, в определени срокове, има специални служебни лица - екзекутори, вече не е безплатен.



2) Съдоустройство
Йерархия (в низходящ ред):
>> Императорът - върховен съдия - пред него се обжалвали решенията на подчинените му; можел да разглежда и първоинстанционни дела, по искане на някоя от страните;
>> Praefecti praetorio (стоящите начело на префектурите) и викариите на диоцезите;
>> Съдиите, които били натоварени да разглеждат като първа инстанция спорове, които са със значително материално значение;
>> Губернатори на провинции и praefectus urbi;
>> Duumviri iuredicundo и defensores civitatis - разглеждащи маловажни дела.

>> Отделно функционирали и военни, фискални и черковни съдилища.



3) Призоваване пред съд
- през първите три века на съществуване на този процес, призоваването ставало с участието на магистрата, но то се изявявало по различен начин: 1) при denuntiatio ex auctoritate съдебният магистрат овластявал ищеца да извърши призоваването; 2) когато страните не живеели в един район, магистратът призовавал чрез свои органи ответника; 3) edicto - по отношение на отсъстващите ответници, служебно се издавал едикт, който се оповестявал публично.
- в Юстиниановото право призоваването се извършвало по нареждане на съдебния магистрат от натоварен с тази задача държавен чиновник - екзекутор (без намесата на ищеца). След като получи исковата молба, магистратът проверява дали е процесуално допустима. Ако е такава, връчвал преписа й на ответбика с упомената дата, на която трябва да се яви. След като получи молбата, ответникът излагал своите възражения в libelli contradictiorii. При подаване на исковата молба ищецът се задължава чрез клетва или даване на поръчителство в определен срок да извърши litis contestatio и при неуспешен край на процеса, да заплати направените от ответника разноски.
Ответникът се задължавал да се яви в указаната дата в съда. Ако не го направел след трикратно призоваване, делото било разглеждано и решавано без него. Задължението за явяване било установено само по отношение на ответника. Ако ищецът не се явявал, делото се прекратявало, но той не губел иска си, а само заплащал разноските на ответника. През Юстинианово време, правилата на контумацията важели и за ищеца.

4) Ход на процеса
- след явяване на страните, съдията проверява дали са налице процесуалните предпоставки за започване на процеса;
- следва литисконтестация* - съдията започва разглеждането на делото като изслушва обясненията на страните. Новата литисконтестация се състояла от изложение на иска и изложение на защитата;
- разглеждане на доказателствата - независимо от своето убеждение, трябвало да приеме даден факт за установен или неустановен, в зависимост от това дали е налице дадено доказателство; ищецът трябвало да установи фактите, които пораждат неговата акция, а ответникът - тези, на чиято основа пледира своите възражения.

5) Доказателства
>> свидетелски показания
класическото право отдавало еднаква доказателствена тежест на устни и писмени показания; през Домината показания на свидетели се приемали само ако са под клетва; имало значение общественото положение на свидетеля; според Юстиниановото право се приемали само писмени доказателства или петима достоверни свидетели под клетва.

>> писмени доказателства
през Домината играели важна роля; делели се на: частни актове, нотариални актове, актове, съставени и регистрирани в книгите на един компетентен чиновник;
последните имали пълна доказателствена стойност;
ако документът е изготвен от едно служебно лице - табелион, има пълна сила, ако автентичността му се потвърди от лицето;
частните актове имат стойността, ако бъдат потвърдени от присъстващите при съставянето им лица.

>> вещи лица
този институт придобил значение по времето на Домината; графолозите например играели важна роля, тъй като често се налагало да се установи дали дадени почерци съвпадали.

>> признание
(confessio) съдебното признание било фактическо (признанието на известни факти, които обуславяли пораждането и съществуването на правото на ищеца) или правно (когато ответникът признавал само основателността на предявения иск);

>> клетва
клетвата разширила своето приложение, в Юстиниановото право се прилагала при всички искове, имала за предмет не само спорното право, но и отделни факти; обуславяла съдебното решение по един абсолютен начин.

>> презумпции
за служене на съдията с презумпции говорим, когато няма преки доказателства за съществуващ факт, а се използва друг, установен факт по силата на своето убеждение - фактическа презумпция;
юридическите презумпции са имали голямо значение, те са били предписани от самото право пред съдията, извлечени от правната норма;
в известни случаи се е допускало да бъдат представяни доказателства, които установяват обратното на изложеното в презумпцията.

6) Съдебно решение и обжалване
Извеждало се в писмена форма, прочитало се в присъствието на двете страни (освен при отсъствено производство); липсата на писмена форма водела до нищожност на решението.
Съдията е можел да присъжда самата спорна вещ, вместо нейната парична стойност. Парично обезщетение той присъждал само в случаите, когато присъждане в натура било невъзможно.

За разлика от формуларния процес, тук недоволната страна можела да обжалва, и то още при произнасянето на присъдата е можела да апелира устно, или писмено в кратък срок. Делото се препращало в йерархически по-висок съдия с един рапорт. В Юстниниановото право апелът се ограничил до 2 пъти.



7) Принудително изпълнение
>> Изпълнение върху личността на длъжника
Въпреки, че империята направила опити за премахване на задържането на длъжниците в личните затвори на кредиторите и го забранила, на практика това не се случило. Това било упоменато наред със стогите наказания за нарушаването му в няколко императорски конституции.

>> Изпълнение върху имуществото на длъжника
Вещта, която е била присъдена на дадена страна се отменала от ответната страна, дори със сила, ако се наложело.

Изпълнение върху цялото имущество се налагало рядко - само в случаите, когато длъжникът доброволно се отказвал, бил несъстоятелен или бил избягал.

Когато с решението се присъждала сума пари, изпълнението се насочвало към отделни вещи на длъжника. Върху тях се установявал залог, след 2 месеца по нареждане на съдебния изпълнител, заложените вещи се продавали и с получената сума се погасявали дълговете. Ако оставала разлика, тя се връщала на длъжника.

________


* Понятието, известно по време на формуларния процес се запазва, но е значително по-различно от известната ни от онова време литисконтестация.

Въпрос 24: Понятие за вещно право. Класификация на вещите

1. Видове вещи според Институтите на Гай
а/ Телесни вещи ( res corporales) онези, до които моем да се докоснем ( земята, робът, облеклото, златото и т.н.) . Това вкл. и собствеността, тъй като тя се идентифицира със самата вещ.
б/Нетелесни вещи ( res incorporales) онези, до които не можем да се докоснем - облигациите, наследяването, плодоползването и др.
Делението на вещите според Институтите на Гай е едновременно деление на вещите и деление на имуществените права, имащи за предмет определена вещ.

2. Видове вещи според гражданскоро обръщение


А/ В гражданско обръщение ( res in commercio ) - res privatae
I. - res mancipi
Най-важните елементи от патримониума на древните римски селяни ( италийските земи, поземлените сервитути, съществуващи в полза на тези земи, робите, ездитните и впрегатни животни). Те били подчинени на усложнен режим на отчуждаване - mancipatio
- res nec mancipi
Домашните животни, които не са ездитни или впрегатни ( овце, кози, прасета и др). Непознатите на древните римляни товарни животни ( слонове, камили). Могли да се отчуждават само чрез предаване.
II. - движими ( res mobiles)
Вещите, които можели да бъдат местени, без това да наруши стойността им, както и вещите, които сами можели да се движат. Давност владение - 1г.
- недвижими ( res immobiles)
Поземлените имоти и всичко, което е посадено, засято или построено върху тях. Не е било възможно един да е собственик на земята, а друг - на постойките върху нея или плодовете й. Римското право обаче познавало правото на застройка, по силата на което едно лице можело да ДЪРЖИ своя сграда върху чужда земя. Давност на владение - 2г. Отчуждават се само с манципация в Италия.
III. - делими
Могт да се разделят, без това да повлияе отрицателно на стойността им ( поземлени имоти, вещи, които могат да се броят, мерят или теглят)
- неделими
IV. - Потребими
Вещи, които при първото си употребление се унищожават или отчуждават ( пари, храни, гориво).
- непотребими
Вещи, които макар и да се износват с времето, не се унищожават или отчуждават при първото си потребление ( дрехи, земеделски сечива и др).
V. - Единично определени
Когато се отнася до точно определени и конкретни вещи ( например до коня Арап, който е на 5г и е бял)
- Родово определени
Относно кои да е вещи, отговарящи на конкретно зададени характеристики ( например кой да е бял кон, който е на 5г )
VI. Плодове
- Естествени - органически произведения на 1 веч, които се получват редовно от експлоатацията на същата, без да се изменя нейното стопанско предназначение.
- Граждански - приходът, придобит от една вещ въз основа на една правна сделка.

Б/ Вещи вън от гражданско обръщение
I. Посветени на боговете вещи
- res sacrae - храмове, богослужебни принадлежности
- res religiosae - вещи, посветени на култа към мъртвите ( гробовете например)
- res sanctae - вещи под особената закрила на боговете ( градските стени)
II. Вещи на човешкото право
- вещи в общо позлване на всички хора - морският брях, течащата вода
- вещи, принадлежащи на римската република - театрите, пристанищата, обществените гимназии
- имущество на народа - парите, имотите на държавата, които се отдавали под наем ( тези имущества не били иззети от гражданско обръщение)

Въпрос 25:
Владение. Същност и елементи. Придобиване и изгубване на владението

1) Владение - същност и елементи (possessio)
>> Същност:
Фактическото господство над вещите. Фактическото обладаване на вещите се изразявало в надлежно отношение към предмета на владението.

>> Елементи:


- намерението да се владее (animus possidendi) - субективен елемент;
- действията, чрез които се осъществява animus (corpus possessionis) - обективен елемент.

Владението и право на собственост са били две съвсем отделни неща. В повечето случаи владелецът и собственикът бил едно и също лице, но не отсъствали случаи, в които едно лице е собственик на вещта, а съвсем друго я владеело.

2) Придобиване и изгубване на владението
>> Придобиване би могло да бъде налице, само при наличието на двата елемента на possessio - animus & corpus. Завладяването на вещта трябвало да бъде окончателно и да обезпечава фактическото господство върху нея. Не е било необходимо anumus и corpus да бъдат дадени едновременно - когато обаче вече и двата били налице, то е било налице и владението. Прехвърляне на недвижими вещи ставало със съгласието на предстоящия собственик на вещта и новият й такъв.
Придобиване на право на собственост можело да стане или от първо лице или чрез робите, или подвласните. В този случай обаче, трябва да е налице анимус не само при роба/подвластия, но и при неговия господар - "Владението придобиваме чрез animus и corpus - винаги с наш анимус и наш или чужд корпус".

>> Изгубване на владението се обуславяло от


- изгубване на анимусът;
- изгубване на корпусът на владението (изгубването на фактическото владение ставало не веднага, ами след определен период от време, в който при наличието на анимус, владелецът не е владеел фактически вещта).

3) Кратък исторически очерк на владението в Древен Рим*
- владението възниква в областта на недвижимите имоти, на земята;
- когато обработваемите земи били собственост на родовете, отделните фамилии получавали части от тези земи в свое временно владение;
- след като била създадена римската държава, тя продължила да дава във владение на частни лица земи;
- в класическото право вече владението било подробно разработен инситут, но разработено в две отделни области: цивилно владение (придобиване на вещ след определено време на владение) и интердиктно владение (фактическото състояние). По-късно въникнало и естественото владение (което не се ползвало с юридическа защита);
- в следкласическото право с този термин започнало да се нарича и правото на собственост.

4) Значение на владението*
>> В много случаи владението служело за основание за правна защита на владелеца;
>> Владението служело като основание за придобиване на право на собственост:
- завладелият една безстопанствена вещ по силата на самото завладяване ставал неин собственик (окупация);
- владелецът на една чужда вещ след изтичането на определен срок и при спазването на определени условия, ставал неин собственик;
- добросъвестният владелец ставал собственик на плодовете, произведени от вещта;
- владението давало на владелеца позицията на ответник в процес за собственост - той не трябвало да доказва основанията, на които владее вещта, а ищецът трябвало да докаже, че е неин собственик, ако не успеел, тя ставала собственост на владелеца-ответник.

Въпрос 26:
Видове владение. Правно значение. Защита на владението


1) Видове владение и тяхната правна защита
В Юстиниановото право има двойно деление на владението:
>> цивилно владение;
>> естествено владение.

Относно защитата на владението, то се дели на защитено и незащитено владение:

>> От владелческа защита се ползвали следните владелци:
- собственикът, когато владее своята вещ;
- владеещият за себе си несобственик на вещта - този, който е завладял вещ без задължение да я върне;
- прекаристът;
- залогоприемателят, получил вещта като обезщетение;
- депозитарят по договор за секвестър;
- наемателят за дългосрочен наем;
- емфитветът;
- суперфицарят.

>> Не се позлвали с владелческа защита:


- обикновеният наемател;
- влогоприемателят;
- заемателят за послужване;
- мандатарят;
- плодоползвателят.

2) Защита на владението
>> Теорията на Savigny:
Защитено било само това владение, при което владелецът имал намерение да държи вещта като своя.
>> Теория на Ihering:
Владелецът не владее вещта с намерението да я държи като своя собствена, а с намерението да я държи въобще.

>> Защитата на владението се осъществявала чрез владелческия интердикт - заповед, с която преторът нареждал да се прекрати нарушаването на владението и да се възстанови нарушеното владение.

>> Видове владелчески интердикти:
- интердикти, насочени към запазване на съществуващото владение;
- интердикти за възвръщане на отнето владение.

Въпрос 27:
Право на собственост. Същност. Съдържание

"Против волята на субекта не се придобива собственост. Собственикът има пълна вещна власт върху обекта. Собствеността не може да бъде на неопределен носител."


1) Същност и съдържание
Правото на собственост било разбирано като юридическата власт върху обекта. Правото на собственост и владението често съвпадали, но това не било задължително. Пълната юридическа власт била разбирана от древноримските юристи като отношение между собственика и вещта, а не между него и останалите правни субекти по отношение на дадената вещ. Така то установявало право да се ползва вещта, да се прибират нейните плодове и правото на разпореждане с нея. Както всички вещни права, така и правото на собственост е абсолютно. То за дължава всички останали субекти да се въздържат от действия, които биха го накърнили по някакъв начин.

По време на предкласическото и класическото римско право, правото на собственост е ясно разграничено от владението. Докато владението се е схващало като пълна фактическа власт върху вещите, правото на собственост се е схващало като правна власт върху вещите, която обикновено е довеждала и до фактическа власт, но това не било задължително. Правото на собственост продължило да се схваща като отношение на господство между собственика и прилежащата му вещ.

Изхождайки от разбирането, че правото на собственост е абсолютно право, което се изразява в отношение на непосредствено господство между собственика и принадлежащата му вещ, римските юристи приемали, че правото на собственост се разпростира и върху всички материални приращения на вещта. Най-сетне, изхождайки от същата идея за абсолютния характер на правото на собственост, те приели че собствеността има способността да се възстановява в своята пълнота, когато отпаднат ограниченията, установени върху нея (личните и поземлените сервитути).

Правото на собственост давало възможност на собственика да търси своята вещ от всекиго, независимо в чии ръце се намира тя.



Въпрос 28:
Видове собственост по римското право


1) Колективна собственост
Съществувала е по времето на най-древния Рим - била е в ръцете на патрицианските родове. Разлагането на този институт обаче започнало твърде рано - още преди фактическото създаване на римската държава. Това станало, когато част от недвижимото имущество на римляните преминало във фамилна собственост на отделни римски фамилии.


2) Фамилна собственост
Преходна форма от колективна родова собственост към индивидуалната частна собственост. Наред с фамилната собственост продължила да съществува известно време и познатата от древността колективна родова собственост.


3) Частна собственост
Тя е узаконена още от Дванадесетте таблици, но фамилната собственост не била премахната с този акт. Тя навлиза като основна, след като вече колективната и фамилната собственост били вече изживяли своето време.

...
Видове право на собственост



1) Квиритска собственост
- В полза на: един римски гражданин или латин с признат commercium.
- Придобива се: по начин, който е признат от ius civile (манципация, in iure cessio, по-късно и традицията).
- По отношение: само по отношение на италийските недвижими имоти.

2) Бонитарна (преторска) собственост
По своята същност тя е временна собственост. След изтичане на давностния срок в полза на бонитарния собственик, той ставал цивилен такъв.
- В полза на: ...
- Придобива се: при прехвърлянето на т.нар. res mancipi; ако не е манципирана, купувачът би могъл да стане неин собственик едва след изтичането на определен срок (като владее вещта в продължение на 1 година - движима вещ и 2 години - недвижима). До изтичането на този срок той не бил собственик (продавачът можел да изиска обратно вещта и ако купувачът изгубил владението на вещта, не можел да предявява искове срещу продавача). Преторът давал защита на купувача по тези две точки, създавайки бонитарната собственост: 1) когато продавачът предявявал иск за собственост против купувача, преторът давал на втория възражение за продадена и предадена вещ; 2) по отношение на трети лица, които купили вещта след първия купувач и установили право на собственост по реда на цивилното право, давайки ексцесия срещу тях (тя действала само ако купувачът владеел вещта). Преторът дал още един иск - за търсене на вещта, ако е и друг, въпреки че реално давността не била изтекла.
- По отношение: движима и недвижима вещ.


3) Перегринска собственост
- В полза на: перегрините.
- Придобива се: преторът приемал по силата на някоя фикция, че перегринът имал качеството на римски гражданин по отношение на някои правни сделки, с оглед на търговския интерес на империята. Перегрините имали владелческа защита на вещите, придобили по силата на своя commercium. Имали защита и от кражба чрез actio furti давана отново с фикцията, че е римски гражданин.
- По отношение: движими и недвижими вещи.

4) Провинциална собственост
- В полза на: провинциалната собственост била собственост на държавата и не давала цивилно право върху нея на частни лица.
- Придобива се: частните лица следователно не могли да имат право на собственост върху нея, но на практика я ползвали. Това се означавало с 1) ползване (usus), 2) събиране на плодовете (fructus) и 3) владение (possessio). Държавата събирала данък: stipendium в сенатските провинции (отивал в държавната хазна) и tributum в императорските провинции (отивал в касата на императора).
- По отношение: движими и недвижими вещи.

Въпрос 29:
Защита на правото на собственост. Акции. Други правни средства


1) Ревандикационен иск
>> Вещен иск, предявяван от лишения от владението на вещта цивилен собственик срещу владеещия в момента несобственик, с който се е търсело възвръщане на отнетото владение.
- Ищецът е трябвало да докаже, че е собственик според правилата за първично или деривативно придобиване. Ответникът от своя страна гарантирал чрез поръчители, които да гарантират, че ще предаде вещта доброволно.
- По отношение на всякакви вещи, без провинциални земи.
- В архаичното и предкласическото право не се е присъждала вещта на спечелилата страна, а нейната парична равностойност.

2) Публициев иск
>> Иск, чиято формула предписвала на заклетия съдия да реши спора за собствеността на спорната вещ така, както би го решил, ако в полза на ищеца беше изтекла придобивна давност, дори такава давност да не съществувала. Тя защитавала всички владелци, намиращи се в узукапионно владение, които след изтичане на давностния срок ще станат собственици на вещта.
- По отношение на бонитарната собственост.

3) Негаторен иск
>> Този иск пазел правото на собственост чрез претенции за наличие на ограничени вещни права върху чужда вещ или при фактически действия на трето лице, насочени към осъществяване на такива права.
- Ищецът можел да забрани на ответника да преминава през имота му или словесно отправял такава претенция.

4) Специализиран иск
>> Служел е за определяне на границите между два съседни имота, при който заклетият съдия по силата на преторската формула получавал правото чрез съдебното решение да прехвърли право на собственост върху части от спорната земя.

5) Интердикт quod vi aut clam
>> Той служел за работи, които са били извършени в един чужд имот с насилие или тайно, преторът давал на пострадалия този интердикт. Дава се тогава, когато едно лице разрушавало чужда къща (напр. сваля керемиди от покрива). Нарушителят бил задължен да възстанови първоначалното състояние и да обезпечи потърпевшия.


Въпрос 30:
Съсобственост. Публичноправни ограничения на правото на собственост.


1) Съсобственост
Ercto non cito означава "при непоискана делба", а именно имуществена общност между сънаследници. Тя дала възможност на всеки собственик да се разпорежда с общата вещ (да я отчуждава, залага), като обаче всеки от съсобствениците имал право да протестира срещу тези действия. Отделните съсобственици не са имали определен дял от собствеността, но всички те са имали право на собственост върху вещта. (Според Михаил Андреев, това е остатък от фамилната собственост от древността).

Този вид собственост изчезнала напълно в класическото римско право. На нейно място се установила нов вид съсобственост, а именно при която всеки собственик имал определен дял от имуществото. Тук е поделена не вещта, а правото на собственост върху нея. Съответно всеки от собствениците можел да се разпорежда както намери за добре със своята идеална част.

Съсобственикът можел да извършва такива материални действия върху вещта, с които не се противопоставя на останалите съсобственици. Тези действия вече надминават правото върху вещта, което се простира в рамките на идеалната част.

С Юстиниановото право вече можели да се извършват материални действия върху вещта, ако повечето от съсобствениците са съгласни, а не както по-рано (когато всеки един от тях можел да забрани извършването им.



Край на съсобствеността се поставял с извършването на делба - доброволна или по съдебен ред.


2) Публичноправни ограничения на правото на собственост
Те били ограничения предимно в публичен интерес или такива, които задължавали собственика да се съобразява със съседните имоти.
Правото на собственост е имало известни ограничения и чрез институтите на damnum infectum и operis novi nunciatio.
- когато дадена постройка застрашавала да се разруши и да прични щети в съседния имот, можело да се предяви иск actio damni infecti. По-късно преторът създава cautio damni infecti (обезпечение за нестанала щета), с тази стипулация собственикът на заплашения да рухне имот давал гаранция на застрашения си съсед.
- предизвестието за нова работа също ограничавало: ако в даден имот се започвала нова работа, съседът можел да отправи формална покана тя да бъде спряна, ако тя застрашава по някакъв начин неговата собственост. Противната страна имала право да представи гаранция за евентуални щети и да продължи да извършва работата.


Въпрос 31:
Първични (оригинерни) способи за придобиване на право на собственост

Начините за придобиване на право на собственост се делят на две основни групи, според това дали собственикът придобива чрез свое действие върху вещта, или на основата на правоотношения с друг правен субект, който е бил собственик преди реализацията на отчуждителната сделка.

1) Същност на първичните или оригинерни способи
Тези, при които правото на собственост на приобретателя не се извежда от правото на собственост на друго лице (окупация на безстопанствена вещ).

2) Видове първични способи

>> Окупация
Установяване на владение върху една безстопанствена вещ в момента на завладяването й, която не е имала собственик или е изоставена от него.

>> Узукапия (придобиване по давност)
Притежаваната в момента от друго лице вещ, върху която правният субект установява владение с цел да я присвои. В случая е определен кратък срок, в който собственикът е можел да се опита да защити своето право чрез иск. Ако не го направел, губел правото на собственост върху вещта.

>> Откриване на съкровище
За съкровище се е считала всякаква вещ или ценност, скрита толкова отдавна, че собственикът й по никакъв начин не може да бъде открит. Отначало не е уреден въпросът как се процедира с вещ, открита в чужд имот, но Юстиниановото право го решава с делба между собственика на имота и субекта, който е намерил съкровището.

>> Чрез преработване и сливане
Възниква в следствие на прилагането на определен труд върху вещта (в този случай вещта се придобива, като се дължи стойността й) и чрез прибавяне на вещи (собственикът на главната вещ остава собственик и на прибавената срещу обезщетение, а ако вещите са равностойни се учредява съсобственост).
Въпрос 32:
Вторични (деривативни) способи за придобиване на право на собственост


1) Същност на вторичните начини
Тези, при които правото на приобретателя се основава върху правото на собственост на отчуждителя. Тук действал основният принцип, че никой не може да прехвърли на друг повече права, отколкото сам има.
В класическия период са съществували три такива начина: прехвърляне чрез бронз и везни, съдебно отстъпване с участието на публичната власт и просто предаване на владението.

2) Видове вторични способи за придобиване на право на собственост

>> Манципация
- Ритуал пред петима свидетели и везномерец;
- Везномерецът премервал бронза или медта, която била продажната стойност при манципацията;
- Той се предавал на продавача;
- След въвеждането на монетите, това претегляне станало излишно, а продавачът получавал стойността (цената) на вещта.
- При манципацията прехвърляла правото на собственост от отчуждителя върху приобретателя, но първият трябвало да бъде собственик на вещта.
- Когато някой отчуждавал вещ, над която нямал право на собственост и истинският собственик предявявал иск за нея, това ставало чрез т.нар. съдебно отстраняване (еквиция).


>> In iure cessio
- По отношение както на res mancipi, така и на res nec mancipi;
- С участието на съдебен магистрат;
- Страните по сделката се явяват пред съдията и чрез разиграване на сцена, в която приобретателят упоменавал, че вече е собственик на вещта, а отчуждителят се съгласявал.


>> Традиция (просто предаване)
- Правото на собственост се прехвърля чрез прехвърляне на защитеното с интердикт владение;
- Предаването трябвало да стане на законно основание, като намерението на страните да отчуждаване и придобиване получавало израз в някаква правна сделка (покупко-продажба, обикновен заем, замяна и др.).
_________________

Въпрос 33:
Вещни права върху чужда вещ. (сервитути)


1) Лични сервитути
Правата върху чужда вещ били вещни права и техният притежател можел да разполага с един вещен иск, който можел да предяви срещу всеки, който нарушавал неговото право.

В последствие вещните права били ограничени по обем - те давали само възможността да се използва чужда вещ в определена насока. Според Юстиниановото право, личните сервитути били такива права върху чужда вещ, които били свързани с определено лице, а поземлените сервитути били такива, свързани с определен имот.



>> Видове лични сервитути
- Плодоползване
Право да се употребяват вещта на друг и да се използват нейните плодове, без да се засяга субстанцията й.
- Това право не е можело да се наследява;
- Плодоползвателят можел да отстъпва правото на ползване такова, каквото е неговото;
- Той нямал никакви задължения към собственика, но преторът предвидил в своя едикт, че собственикът можел да откаже да предостави вещта на плодоползвателя, ако вторият не се задължи да я ползва като добър домакин;
- Плодоползването не било владение над вещта, но било защитено с интердикти, изготвени по образец на тези за владение.
- При квазиплодоползването, когато между вещите, върху които е учредено плодоползване, имало и потребими вещи, плодоползвателят придобивал право на собственост върху тях, за да може да упражни своето право върху тях. След изтичането на плодоползването, той се задължавал да върне вещи в същия вид, количество и качество.

- Употребление
По неговата сила едно лице можело да ползва една чужда вещ, без да засяга субстанцията й, като не давало право върху плодовете на тази вещ. То не е можело да се отстъпва на трети лица.

- Обитаване
Не е обособен личен сервитут в римското право. Можело да се отстъпва на трето лице срещу заплащане (по Юстиниановото право).

- Работа на роб
Не е обособен личен сервитут в римското право. Можело да се отстъпва на трето лице срещу заплащане (по Юстиниановото право).

2) Поземлени сервитути
Вещно право, тежащо върху един недвижим имот, чрез което се обслужвал друг недвижим имот (например право на преминаване, на водоползване, на изглед и т.н.). Имотът, в полза на който се създава сервитутът, се нарича господстващ имот, а този, в тежест на който е той, се нарича служещ имот.

>> Видове
- полски - в полза на полски, незастроен имот;
- градски - в полза на градски застроен имот.

>> Учредяване и погасяване на поземлените сервитути
Учредяване:
- чрез манципация;
- чрез in iure cessio;
- чрез пакт и стипулация;
Погасяване:
- при изчезване на някое от условията за тяхното учредяване;
- отказ от страна на титуляра на сервитута (чрез in iure cessio или неформално по преторското право);
- чрез неупражнение (2 години по класическото право и 10/20 години по Юстиниановото право).

>> Защита
Чрез един вещен иск - ищецът трябвало да докаже, че сервитутът за който претендира, е негов и че той е собственик на господстващия имот.

>> Квазивладение на поземлените сервитути

Фактически действия по отношение на служещия имот е можело да упражнява и лице, което не е имало сервитутно право.




Въпрос 34:
Право на строеж (суперфиция). Поземлени аренди


1) Суперфиция
Отдаването в дългосрочен наследствен наем на държавни земи за застрояване. Застроявайки имота, наемателят не ставал собственик на направената от него постройка, а оставал само наемател.

>> Интердикт de superficie (в полза на суперфициаря) и иск in factum (който давал възможността суперфициарят да търси вещта от в когото се намира).


- учредява се с простото съгласие на страните;
- прекратява се ако суперфициарят не си плаща наема в продължение на 2 години.

2) Емфитевза
Договор за наследствен наем, който се прилагал в източните части на Римската империя. Обектът му бил необработените императорски земи. Емфитевтът се задължавал да обработва тези земи, а по-късно такъв договор се сключвал и от частни лица.

3) Наем на вектигален имот
Отдаване на земята под наем за обработване - за дълъг срок или неопределено време. Наемателят плаща редовно уговорения наем.
В полза на наемателя имало една вещна акция и това право било обособено като вещно такова.
В следкласическото право този вид договор бил приравнен на емфитевзата.

Въпрос 35: Правен акт и волеизявление. Унищожаемост и нищожн

Волеизявление


Волеизявлението е основен елемент на правната сделка. За да има правен резултат трябва:
- волята да бъде изразена от дееспособно лице;
- лицето да е желаело резултата ефективно;
- волята да се изрази външно, чрез волеизявлението;
- волеизявлението трябвало да бъде направено и чрез конклудентни действия - постъпки, чрез които се прави недвусмислен извод за съдържанието на волята на правния субект.

Декларация - когато едностранното волеизявление следвало да се извърши пред орган на публичната власт.
Унищожаемост и нищожност:

Когато волята на една от страните била засегната от грешка, изтръгната с измама или насилие, се поставял въпросът за обезсилване на договора, поради опорочаване. То може да доведе до нищожност (договорът не поражда последици) или унищожаемост (договорът може да бъде отменен)

НИЩОЖНОСТ:
Нищожност на договора има при наличието на грешка. Грешката почива на една невярна представа за действителността. Грешката била от значение, когато изключва постигането на съгласие между договарящите. Т. е. когато засяга естеството на договора, предмета или договарящите страни.

а) Грешка относно естеството на договора: Когато една от страните искала да сключи определен договор, а другата искала да сключи друг. Напр. едната мислела, че сключва договор за заем, а другата 0 за влог

б) Грешка относно предмета на договора: когато едната страна смятала, че договаря за определен предмет, а другата - за друг. Напр. купувачът смятал, че купува Стих, а продавачът - Тиций.

в) Грешка относно субстанцията на предмета на договора: когато купувачът смятал, че купува златна ваза, а продавачът - че продава медна. Има значение, когато е предизвикана с измама от отсрешната страна.

г) Грешка относно личносттта: изключвала съгласието и правела договора недействителен. Ако Гней мисли, че се договаря с Цезар, а всъщност се договаря с Антоний

УНИЩОЖАЕМОСТ: Унищожаемост на договора има, когато е налице измама или насилие.

а) Измамата опорочава постигнатото съгласие между страните. Лабеон дефинира измамата като хитрост, излъгване, уловка, употребени от единия договорител, по отношение на другия, за да го накарат да даде своето съгласие за сключване на договора. Измамата започва да се взема предвид в края на Републиката.

Първоначално борба срещу измамата се водела със стипулацията de dolo, с която всеки договаряш обещавал да заплати на другия вреди и загуби в случай, че извърши измама.

В последното столетие преди настоящата ера преторът създал Actio doli - субсидиарен иск, който се давал от магистрата в срок от 1 година от деня, в който е разкриа измамата и само ако ощетеният нямал друго правно средство да премахне последиците й. Това е арбитрарен иск, който осъжда ответника да заплати причинените от неговата измама щети, в случай, че не изпълни поканата на съдията да върне това, което е получил по силата на опорочения договор.

С помощта на exceptio doli потърпевшият могъл да парализира винаги иска на противната страна.

б) Насилието било признато като основание, опорочаващо съгласието на страните в последното столети епреди новата ера.

Физическото насилие се свеждало към оковаването на някого във вериги или затварянето му в затвор, за да бъде накаран да сключи договор или да извърши някакъв юридически акт.

Психическото насилие представлявало заплаха срещу живота, честта или свободата на едно лице или неговите близки. За заплаха се приема тази, която могла да впечатли един твърд човек.

Преторският едикт дава на пострадалия от насилие или заплаха няколко правни средства:

restitutio in integrum - възстановяване на нещата в предишното им положение. В такъв случай вредоносните последици на опорочения договор се считали за ненастъпили.

actio quod metus causa - заплащане на четворната стойност на претърпяната щета. Могъл да се води срещу всеки, който е получил нещо по силата на опорочения договор. Искът е арбитрарен.

exceptio metus - ексцепция, която можела да отблъсне иска, предявен по силата на опорочения договор

Въпрос 36:
Същност, източници и класификация на облигациите по римското право

1) Същност на облигационното отношение
Институциите на Юстиниан: "Облигацията е правна връзка, чрез която сме обвързани по необходимост да извършим нещо според правото на нашата държава."

Паулус: "Същността на облигацията не се състои в това да направи наша някоя вещ или наш някой сервитут, но в това да обвърже другиго към нас да даде, да направи или да престира нещо."

Римската облигация е санкционирано от правото отношение, по силата на което едната страна - длъжникът - трябва да извърши по отношение на другата страна - кредитора - определена престация*.

Облигационно отношение съществувало винаги между две страни - длъжник и кредитор. Обвързаността на длъжника била в определена насока, за определено време (ако няма такова, длъжникът можел да се откаже от облигацията). Кредоторът можел да иска изпълнение на задължението.

Предмет на облигациите е известно действие или бездействие на длъжника.

2) Източници
- Контракти
Съглашение, което поражда облигационна връзка, признато от цивилното право и скрепено с иск.

- Деликти
Неправомерни деяния, които нарушавали интересите на частните лица. Преследването им било предоставено на потърпевшите и се извършвало по реда на гражданската процедура.

3) Клафисикация
В Юстиниановата кодификация облигациите били договорни, деликтни, подобни на договорните (нямало съгласие на двете страни, но и няма деликт) и подобни на деликтните (няколко случая на отговорност, предвидени в преторския едикт: отговорността на този, от чийто прозорец било изхвърлено нещо; тази на лицето, на сградата на което била поставена някаква вещ, която застрашавала да падне и да причини вреди; тази на съдията, по вина на когото едната от страните изгубила процеса) - ex contractu, ex delicto, quasi ex contractu, quasi ex delicto.
_______
* престация - действие или бездействие

36. Същност, източници и класификация на облигациите по римското право


37. Престация. Понатие и класификационни критерии

1. Историческо развитие на облигационните отношения


В римското право /РП/ понятието за облигация постоянно се изменяло. Първо в неликвидната родова организация облигационните отношения все още не обслужвали размяната. Тогава облигацията се изразявала във физическо обвързване на длъжника. Наред с тази облигация по - късно се появила и "obligatio – iuris vinculum" - правна връзка .
Развитието на размяната довело довело до идеята за кредита. Първоначално създаваните по този начин връзки били само връзки на доверие между кредитор /от гл "credo" - давам нещо на доверие/ и дебитор /от "dehibeo" - притежавам чужда вещ/, но много скоро те били признати и от правния ред. Тази връзка се установила най- вече чрез спонзията- акт на религиозно обвързване.
По нататъшното развитие на облигационните отношения е свързано с появата на договорите – санкцията на облигационните отношения се насочила към имуществото на длъжника вместо къв неговата личност.
2. Същтност и елементи на облигационните отношения.
Облигация е правна връзка. Санкционирано от правото отношение, по силата на което едната страна - длъжник трябва да извърши по отношение на другата - кредитор определена престация.
Облигационото отношение съществува винаги между две страни – кредитор и длъжник.
Свободата на длъжника е обвързана в определена насока и за определено време. Тази обвързаност престава да съществува с изпълнение на задължението.
Кредитор е тази страна на отношението, която може да иска изпълнение на задължението.
 "dare" - прехвърляне на собственост или на друго вещно право
"facere" - други действия вън от прехвърлянето; установяване на собственост и други вещни права
"praestare" - "поръчителствам". Всички други действия с цел да се погаси облигационно отношение.
3. Изисквания към престацията, за да е налице действително задължение
~ Да е възможна: "Impossibilium nulla obligatio est" – недействително е задължението за невъзможни неща. Но тя е невъзможна само, когато причините за неизпълнението и са обективни, при субективни причини тя се счита за възможна.
~ Да е определена или поне определяема;
~ Предмет на задължението трябва да е оценим в пари интерес на кредитора;
~ Да бъде позволена от правния ред;
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница