Вратите рай II част от



страница10/15
Дата21.07.2016
Размер3.14 Mb.
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   15

Какво си ти? — попита Стела.

  • Човек като теб — отвърна Калоян.

  • Виждам ужасяващи неща понякога, полудявам ли? — попита тя и се просълзи.

  • Не — отвърна сухо той, — но ако не се стегнеш, ще влезеш в лудницата...

  • Какво съм аз? — отчаяно попита Стела.

  • Човек, който вижда повече от другите.

  • Защо виждам повече от другите?

  • Има причина, обикновено тя е в миналото.

  • Не знам нищо за своето минало — била съм оставена в Дом.

    Калоян я погледна със студените си очи.

    • Стела, направи всичко по силите си да не се вглеждаш в това, което знаеш, че не е нормално

    за повечето хора — обясни ѝ бавно Калоян.

    • Но защо?

    • Защото Те забелязват това и започват да търсят комуникация. Изживей си живота както досега, защото, ако прекрачиш тази граница, няма да има връщане назад и животът ти ще бъде съсипан — Калоян не я изпускаше от поглед, докато ѝ говореше.

    • Но как? Как може да спре това? — извика ядосано Стела и стана от пейката.

    Калоян се изправи срещу нея.

    • Животът ти ще се превърне в ад, ако не ме послушаш. Ще се пречупиш от цялата болка, която ще видиш. Знам за такива като теб, но никога не съм ги виждал отблизо. Да не си посмяла да кажеш на някого за тези неща или за мен.

    Стела плачеше — тя не срещна никакво разбиране, а така отчаяно се нуждаеше от него.

    • Но защо? — попита неразбиращо тя.

    • Защото, ако не си мъртва дотогава, лично аз ще те намеря и ще те убия — бъди силна и повече не ме търси!

    Калоян вече я гледаше агресивно, а в очите му се четеше силен и инстинктивен гняв към нея.

    Той се обърна и си тръгна. Стела стоеше вцепенена и виждаше как се отдалечава. За секунди си помисли, че всичко това е кошмар, от който всеки момент ще се събуди.

    Но не се събуди.

    10 януари, 2013 г.

    ДИМИТЪР


    Димитър бе от онези мъже, които предизвикваха смесени чувства сред хората — омразата, сексуалното привличане, завистта и страхът се смесваха в душите на повечето, които го познаваха. Това създаваше особено непознато и доста противоречиво отношение у тях към него. Освен високото му и безупречно тяло, той имаше остри черти на лицето, хубави устни и здрави съвършени ръце. Излъчваше неназовима, но първично позната животинска агресивност, която дразнеше мъжете и привличаше жените. Още откакто Димитър се превръщаше в зрял мъж, хората около него се чудеха дали да го мразят, или да се влюбят в него. А онези, които работеха за Димитър, дотолкова се респектираха от острия му ум и дяволската му интуиция, че се страхуваха дори да говорят зад гърба му. Димитър не само, че нямаше приятели — той и не искаше такива. Имаше ясна концепция, че хората имат предателска същност и основният им двигател се нарича „личен моментен интерес“.

    Той поддържаше съвършена фигура, хранеше се здравословно и не комуникираше почти с никого. Самоувереността, надменността и студенината бяха единствените качества, които бяха забелязвани от онези, които го срещнат за пръв път. Димитър агресивно пазеше загадъчния си вътрешен свят и трудно допускаше израз на топли емоции. В погледа му се четеше непрекъснато пренебрежение и по-често — отвращение към хората. В очите му пълзеше една недостижима тъмнина, която повече привличаше, отколкото отблъскваше. Причината, която създаваше огромна дистанция между него и повечето хора, не бе единствено в него. Повечето усещаха, че той е различен в природата си от самите тях. Недостижимо и неразбираемо различен.

    Животът на Димитър бе труден, макар че бе наследил големи имоти от страна на майка си, които продаде. С една малка част от парите завърши образованието си в чужбина, а по-голямата част вложи в създаването на луксозен хотел в столицата, който му носеше постоянни приходи, които се трупаха вече няколко години в банковите му сметки.

    Сега Димитър пушеше цигара в просторната всекидневна в един от луксозните апартаменти на хотела. Беше седнал на дивана и бе сложил краката си на стъклената маса. Гледаше си обувките — бяха безупречно излъскани. Бе в светлосив костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Вратата се отвори — появи се слаба и висока жена, облечена в прилепнала къса черна рокля — тя бе спуснала правата си руса и дълга коса.



    • Приличаш на тъпа проститутка — отегчен каза той.

    • Здрасти, Димитър! — поздрави го тя, без да обърне внимание на думите му.

    Жената отиде бавно до него, гледайки го в очите.

    • Седни до мен — студено и нареди той, но личеше в погледа му, че е възбуден.

    Тя прокара ноктите си по брадичката му.

    • От няколко дни не си се бръснал — така ми харесваш повече — каза тя, впи пръстите си в гъстата му черна коса и рязко дръпна главата му назад и започна да го целува, хапейки устните му.

    Той я хвана за ръката и я постави на слабините си, но изведнъж извърна главата си настрани и затаи дъх.

    • Не ухаеш на мен, а на друг! — тихо каза той.

    Жената започна страстно да се опитва да го целува, докато разкопчава ризата му, без да му каже нищо. Той я отблъсна от себе си. Имаше тиха ярост в очите му, а по дъха му се усещаше, че е възбуден още повече.

    • Нали сме с тази уговорка — всеки да бъде, с когото си иска — озадачи се тя и прокара пръсти под ризата му.

    • Аз не те питам каква ни е била уговорката — питам те, чукал ли те е някой след мен?

    • Да... Спах с мениджъра! — студено отвърна тя.

    • С Иво? — невярващо попита той.

    • Да.

    Появи се едва доловима подла усмивка върху лицето на Димитър. Взе мобилния си телефон и набра някакъв номер.

    • Здравей, Иво — още ли си в хотела? — Димитър гледаше изпитателно жената и я докосваше по гърдите.

    • Да, какво има?

    • Ела в апартамента на последния етаж и вземи от бара бутилка шампанско, имаме повод за празнуване — гласът на Димитър бе ведър и спокоен.

    • Добре, след малко идвам!

    Жената гледаше Димитър право в очите и прокарваше пръсти по устните му и двамата бяха възбудени.

    • Защо го викаш тук? — въздишайки от възбуда попита тя.

    • Този, който вземе моето, ще се наложи да го направя и него мой, за да не съм ощетен.

    Тя се разсмя и отново започна да го целува. Между двамата се концентрираше силна

    сексуалност. Те бяха секспартньори вече няколко месеца. Тя работеше за него от година като управител на хотела. Двамата обичаха да се изследват в сексуално отношение — бяха опитвали какво ли не заедно и никога не се повтаряха. Напоследък на Димитър му бе омръзнало да се занимава с нея и сега откри повод да му стане малко по-интересно.

    След няколко минути се почука на вратата. Димитър вече беше съблякъл жената и тя чисто гола отвори на Иво. Той задържа озадачения си поглед върху перфектното ѝ тяло за няколко секунди и сконфузен влезе в апартамента. Димитър го изгледа от долу до горе изпитателно.


    • Налей в три чаши шампанско и го донеси — студено му каза той.

    Точно в тези секунди прочете в очите на Иво абсолютно същото, което четеше в погледа на повечето хора — омраза и сексуалност. Това накара Димитър да се разсмее. Иво отиде до кухнята. Жената без нищо да каже седна в скута на Димитър. Иво сервира шампанското на масата в три кристални чаши.

    • Подай ми едната чаша — каза Димитър, гледайки Иво право в очите.

    Той взе чашата и му я подаде без нищо да каже.

    • Сега седни до мен, за да те попитам нещо — продължи той.

    Мъжът седна, в очите му се четеше и някаква безумна увереност, която се хареса на Димитър, Жената през цялото време мълчеше и ги наблюдаваше — на нея и харесваше тази игра между двама мъже — особено на такива, които я привличат сексуално, Димитър също се възбуждаше от това, защото отчиташе нейната възбуда,

    • Чувствай се свободен да си ходиш, ако не ти е приятно — няма да се отрази в професионален план, разбира се — подчерта Димитър и погледна Иво с очакване.

    Увереността на Иво се засили — личеше си, че преодолява нещо в себе си — все едно искаше да каже думи, които ги пази от дълго време, но все още не смее,

    • Добре съм тук, какво има?

    • Искам да те попитам, защо изчука моята секспартньорка?

    Димитър сложи ръката си върху коляното на Иво и доближи лицето си до неговото, Иво трепна и погледна надолу.

    Жената се усмихна, близостта им я възбуждаше повече от всякога — тя започна да диша по-дълбоко и сложи ръката си на слабините. В очите на мениджъра се появи блясък на жажда, той искаше да целуне Димитър. Димитър се усмихна, когато Иво направи опит да го направи.



    • Чакай малко, първо ще ми отговориш на въпроса... Кого си представяше, че целуваш, докато целуваше моята секспартньорка?

    Димитър доближи устни до неговите — деляха ги сантиметри.

    • Теб... — отвърна Иво и отново направи опит да го целуне. Димитър го отблъсна деликатно с ръка и се обърна към вледенената физиономия на жената.

    Тя се почувства ужасно от подлата режисура, която набързо направи Димитър.

    • Не мога да повярвам — вцепенена и бясна извика тя на Иво и се изправи. — Димитър, ти си ужасен! — тя набързо облече дрехите си, а той се смееше с глас.

    • Иво, благодаря ти за шампанското, а сега ще те помоля да ни оставиш.

    Иво стана вцепенен от дивана и излезе без нищо да каже. Димитър последва любовницата си към спалнята и я хвана яростно за ръката.

    • Нека сме наясно — в личен план те уволнявам — а когато идвам тук в хотела ще те помоля да не ме гледаш в очите, когато разговаряш с мен. До тук сме! — студено и безчувствено каза Димитър и агресивно я целуна.

    Тя се стъписа — не искаше да приключва сексуалната си връзка с него — тя се бе пристрастила към този мъж.

    • Нека остана тази вечер тук, моля те... — тихо каза тя.

    - Предпочитам да изчукам Иво, отколкото теб... - Иначе остани в апартамента, щом искаш — аз и без това си тръгвам.

    Димитър пусна китката ѝ и хлопна вратата след себе си. Той не се интересуваше от никого в емоционален план, дори не трепна от това, което се беше случило. Изблиците на гняв му харесваха, особено когато усещаше, че наранява



    онези, които са ме предали. Затова не обичам хората, защото всички са такива.

    12 януари, 2013 г.

    КАЛОЯН


    Калоян бе седнал пред компютъра си, но гледаше в левия ъгъл на стаята. Зениците на очите му бяха широко отворени. Слънчевите пурпурни лъчи рисуваха по лицето му демонични и остри черти. Малки капки пот бяха избили по страните на лицето му — стоеше неподвижен, дори не се чуваше как диша. Ръцете му рязко започнаха да пишат по клавиатурата и пръстите му бързо се движеха. Той дори не поглеждаше екрана на компютъра — взираше се в тъмния ъгъл на стаята.

    Бродят призраците из рамките на прозорците. Гледат ме, пеят ми, танцуват ми и в джобовете на одърпаните дрехи — истини ми носят. Прегърнете телата си, съживете косите си, не плашете обратната страна на моите сънища.

    Калоян си пое дълбоко въздух и скри лицето си с длани за няколко секунди. Взря се в монитора.



    Измили лицата си с пръст, поели с ръцете си бурени — не чукайте по прозорците на моята стая.

    • Идете в тунелите и намерете телата си, оставете децата си — шепнеше той.

    Докато пишеше едно изречение, изговаряше на глас следващото.

    Срутени къщи. Завързани скелети, погребани дупки, непогребани тела, ограбени трапези.

    • Втечнена е пръстта в зениците, в отворените ви завинаги клепачи.

    Не хлопайте по вратите на моите сънища, а намерете телата си. Идете в тунелите и изкопайте златото.

    От гърлото на Калоян се процеди стон, сякаш друг мъж простена от него.



    • Стани, Лазаре... И отлети към РАЯ

    Калоян за пореден път усети силна болка в главата си — като че ли нещо прободе очите му и той ги затвори. С тази болка никога не успя да свикне. Времето отново забави своя ход, когато Калоян отвори очите си. Погледна към прозореца, изправи се и тръгна към него. Навън се виждаше как от земята се издига черна пръст, която летеше нагоре към небето — земята се разпадаше върху небето, Калоян знаеше, че това е пръстта...

    • На всички непогребани — тихо прошепна той.

    Светлото небе се покри от черната пелена. Приличаше на огромно ято черни пеперуди, които бяха пробили пръстта и бяха потъмнили небето.

    • Паяците на греха не знаят кой е грешен — ясно и монотонно каза Калоян, докато горещи сълзи пълзяха по бузите му.

    Има хора сред нас, които виждат повече от други. Втори — усещат с кожата си неща, които трудно могат да опишат. Трети — четат за отминали събития и се чувстват свързани с тях. Вярват, че миналото не може да бъде променено; че то е застинало в лица и форми, гравирани върху някакъв свещен камък, И тези форми малко по малко се заличават от ветровете и реките на изминалото време. Миналото може да се движи и Калоян сега го виждаше с очите си.

    Кръвожадно минало, защо не искаш да почиваш в мир?

    Май, 1876 г.

    СВАТБАТА


    ЛАЗАР и МАРИЯ

    Лазар внимателно взе в ръцете си безжизненото тяло на Мария. Лицето му не изразяваше вече никаква емоция. Страданието бе счупило красивото му лице и пукнатините на скръбта чертаеха остри, отсечени и тъмни линии по кожата. Той излезе от дома си, поел трупа на Мария в ръцете си. Едва доловима усмивка се появи на устните му, а в очите му застина някакъв спомен, който кървеше и се премяташе от предсмъртна болка. Лазар вече не виждаше нищо от това, което бе наоколо. Миризмата на гнила плът се превърна в ухание на пролет; на цвят от череши; диви цветя и прясна светлозелена трева. Всички гнили и разложени трупове се изправиха и се превърнаха в усмихнати и спокойни хора, които наблюдаваха Лазар с очакване за началото на един вечен празник. Тишината се изпълни с птичи песни. Тъмнозелените листа из дърветата заискряха в светлозелено и цъфнаха в бели и кървавочервени буйни цветове. Черешов цвят полетя във въздуха. Лазар вървеше бавно към църквата с мъртвото тяло на жена си и белите цветове падаха над цялото село от кристално синьото небе. Минзухари и кокичета пробиха земята и бръшлян пропълзя пред пътя му.

    Лазар не виждаше бездушното месо, разпиляно по пътя, а искрящите очи на селяните, които го гледаха с усмивка, докато води изправената си невеста към църквата. Той не държеше тялото на жена си, а цялото щастие на земята, което може да се случи на човешкото същество. Мръсната му ленена риза се превърна в снежнобяла дреха, носеща уханието на планински поляни. Прахът от лицето му изчезна и засия светлата му кожа. Дива пролет се отрази сега в очите му, а не това жестоко Слънце, изгорило времето и надеждата на това адско място. Цялата смърт се превърна в сватбата му, която се бе случила преди няколко месеца тук. Младоженецът влезе в двора на църквата, понесъл посивялото и неподвижно тяло на жена си. Не видя скупчените стотици трупове в двора на храма, а онези мъже и жени, с които бе израснал. Стояха изправени и се наслаждаваха на тази тяхна голяма любов. Лазар прекрачи прага на църквата. Разрушеното пространство сега се отразяваше в очите му като Божия дом, който ще благослови любовта му. Младият мъж падна на колене и постави мъртвото тяло на Мария пред себе си. Затвори очи и ги стисна силно. Когато ги отвори, страшна ярост почерни зениците му. Сякаш вече Дявола гледаше. Сълзи капеха върху студения, опръскан с кръв под в този проклетисан храм. Устните му започнаха да треперят. Лазар яростно изрева — как гласът му не събуди мъртвите?


    • Господи, това е моята голяма Любов. Ни Дявола, който е гледал, нито ти, дето те е нямало, ще ми я вземете. Ще я намеря! — гласът му отекна в разрушената и страшна църква. — Отвъдното ще преобърна... Господи, ще запаля Рая ти! Дяволе, ще наводня Ада ти — ниско и страшно нареждаше Лазар. — Животът ще измамя и смъртта ще съживя — но аз пак ще стигна до нея! Пак ще стигна до нея! — Лазар се сви пред тялото на Мария и жестоко и тежко зарида.

    • Любов, стани... Любов, събуди се — шепнеше той и нежно докосваше лицето на жена си.

    Тялото ѝ не помръдваше. Лазар отново извика от непоносимата болка, която усещаше в себе си.

    • Ще те намеря! Ще те намеря... Обещавам! — шепнеше той.

    Лазар изкара нож, който бе скрил под ризата си. Очите му бяха широко отворени и гледаха към падналия на земята кръст. Той насочи ножа към гърдите си.

    12 януари, 2013 г.

    Зениците на Калоян се свиха. Пръстта, която се издигаше към небесата, изчезна. Той изглеждаше хипнотизиран и лицето му бе станало още по-бледо.



    • И да изгасне свещта, аз ще я запаля — прошепна той и зениците му се свиха.

    Калоян седна на леглото си и въздъхна. От няколко месеца работеше усилено около втората си книга, но непрекъснато го поглъщаше света от нея и с ужасни усилия излизаше от Там, Знаеше, че тази книга изцежда всичките му жизнени сили и го води все по-близо до стената на Отвъдното, Калоян се върна пред компютъра и записа последното си изречение.

    Тази страница се казваше „Непогребани“, Първата му книга „РАЙ“ вече бе сред хората. Чувстваше, че е успял да избяга от много страшна енергия, която го преследваше. Онези сенки, които вечно го следяха, го бяха оставили на мира — поне засега. Не чуваше гласовете и песните им...



    утайки на сенките,

    вече ги ненавиждаше, но поривът да напише тази книга бе по-голям от всичко друго.



    • Отвратително — каза сам на себе си Калоян и застана между двете огледала, които бе поставил в стаята си едно срещу друго. Видя образа си в безкрайност от отражения. Усети, че очите му се пълнят със сълзи.

    Сълзите на Лазар...

    • Стани, Лазаре... — тихо прошепна той.

    *

    • Стани, Константине — Кристина докосваше нежно лицето му, а той непробудно спеше в топлите завивки.

    Кристина го бе чула от другата стая да вика в съня си. Напоследък той сънуваше кошмари, които после не помнеше — поне така ѝ казваше на нея. Сега тя забеляза, че има и следи от сълзи по бузите.

    • Константине — извика Кристина и го разтърси по-грубо.

    Той се стресна и рязко се изправи от леглото. Кристина се уплаши и извика заедно с него.

    • Кошмар, миличък — успокой се! — развика се Кристина и се хвана ужасена за устните.

    Очите на Константин бяха широко отворени, бе избила студена пот по лицето му. Трябваха му няколко секунди да се осъзнае къде е. Той се хвана за челото и въздъхна,

    • Извинявай, любов! Извинявай — започна да повтаря той.

    Кристина го прегърна и зацелува.

    • Аз се извинявам, просто се уплаших, защото викаше и плачеше в съня си!

    • Недей, потен съм! — нервно се разсмя той.

    • Аз и потен те обичам! Какво сънува този път? Помниш ли?

    • Не помня, нищо не помня — излъга Константин и стана от леглото, — Отивам да се изкъпя.

    • Сърдиш ли ми се, любов?

    • Разбира се, че не — каза Константин и се върна да я целуне. — Обичам те повече от всичко на света, ти си тази, която винаги съм търсил някога.

    Константин влезе в банята и пусна душа. Спомняше си всяка една подробност от съня — побиха го тръпки и се опита да не мисли за това. Никога в будно състояние не бе изпитвал такава ярост и такава болка, както в този сън.

    Това са глупости... Всеки сънува кошмари!

    Константин се опитваше да омаловажи сънищата си. Страхуваше се от тях.



    Те започнаха откакто дядо ми починаможе би онзи ден ме е травматизирал.

    Лазар...

    Не мога да разбера как това ми е влязло в подсъзнанието и що за ужасен кошмар?

    Помисли Константин и след като затвори очи пред него се появи онази страшна гледка в църквата и изстиналото тяло на



    Мария...

    Къде е началото на една история? Къде е началото на твоята история? Историята на живота ти... От къде е започнала тя? От първия ти спомен ли? От първия ти плач; от първата ти дума ли? Или от първата любов? Тази любов, която е събрала твоите родители... Или тази, която е събрала техните родители? Удивително е, нали? Невероятно е, че за да се случиш такъв, какъвто си, десетки хора са се любили, десетки деца са раждали и тези деца са се срещали в този огромен свят и пак са се любили... И се случваш ти, носещ полъха на цялата им любов. Носещ магията на техните избори, които са те създали.

    Къде е началото на твоята история? В първия ти кошмар или в първия ти грях?

    Или в първия ти живот, който си забравил — сред поредицата от животи?

    Да, времето е като змия, която винаги накрая прехапва опашката си и се превръща в кръг. И ти напомня, че всяко начало ще прилича на неговия край. Каквото е началото — такъв ще е и краят. От долу нагоре. От горе надолу.

    Каквото на небето, такова и на земята.


    17 януари, 2013 г,

    ВИКТОРИЯ и ЯВОР

    Виктория бе от онези хора, които, щом видят нещо непознато, стават достатъчно любознателни, за да го разучат и разнищят до края. Тя се интересуваше от изкуство, философия и история. Очакванията, които имаха родителите ѝ към нея, я обременяваха с всеки изминал ден. Виктория се интересуваше от неща, които нямат нищо общо с промишления или търговския бизнес, който бе създал баща ѝ. Щом тя се озовеше в различни компании, на нея и бе интересно почти всичко ново, за което се говори — задаваше въпроси, вълнуваше се от нови теми и бе изключително приятен събеседник за всеки интелигентен човек, който обича да разсъждава на глас. Точно заради това Виктория бе записала и втора специалност — история. В „История на древните цивилизации“ бяха поканили гостлектор — антрополог, фолклорист и физик, който разказваше за правилната интерпретация и „разчитане“ на исторически документи и хроники, върху които се пише историята на една държава.

    Явор Димитров обясняваше пред многобройна аудитория в една от големите зали на университета за функциите и значимостта на историята. Немалка част от студентите го познаваха от медийното пространство като млад и ексцентричен професор с доста интересни концепции. Сред студентите той имаше много фенове, защото умът му бе изключително ярък, красноречието му — увлекателно, а освен това имаше харизма, подплатена от симпатична лудост и страст, които проблясваха в очите му.

    - Ще ви дам един пример — голям процент от българите сляпо вярват, че държавата им е създадена през 681 г. Тук ще кажа две неща — първото е, че е унизително за всеки един от нас да смятаме за своя рождена годината, в която ни е признал най-големият ни враг — сега и в следващите седем века. Скапаните ни комунистически историци дори са допуснали тези неверни цифри да се вплетат в герба на България. Изпуснали да споменат факта и че Византийската държава... — той се разгневи, докато говореше страстно — ... чието название отново е измислица на въпросните историци... И е далеч по-точно да се каже Римска империя... — Явор се изнервяше и звучеше все едно се кара артистично и театрално с някого. — Та Римската империя — продължи разпалено той, докато стотици студенти внимателно и с интерес следяха мисълта му — никога не е признавала държави, защото доктрината и почива на принципите на християнския универсализъм. В основата на тези принципи едно е Божието царство на небето и едно царство може да бъде неговата проекция на Земята, Иначе казано — според държавната им доктрина има само едно такова място — Римската империя. Този мит се поддържа повече от 1300 години, макар че много отдавна е установено, че не е така — Явор намести очилата си, млъкна, огледа от край до край пълната зала и продължи, — Това, разбира се, е унизително за националното ни самосъзнание, освен че е и невярно. Друг исторически факт, който опровергава цялата концепция за същинския ни произход, продължава да се предава грешно — ние не произхождаме от тюркските племена! Това е недопустима и срамна неграмотност, при условие че живеем в свят на високи технологии и се водим като една изключително развита цивилизация — хора от 21-вия век. Да познаваме миналото има изключително значение за нашето настояще; то променя не само самосъзнанието ни, но и ни дава информация за схеми, които никога не бива да повтаряме.

    Явор бе спечелил вниманието на абсолютно всички в залата още с излизането си пред тях, но сега всички пазеха мълчание и жадно се наслаждаваха на присъствието му и отворената лекция.



    • Ще се радвам да задавате своите въпроси и публично да ги обсъдим заедно — Явор огледа възхитените лица на десетките студенти.

    Една ръка плахо се навдигна от последната редица на залата. Това беше Виктория.

    • Кажете, госпожице!

    Виктория се изправи, подадоха ѝ микрофон, който тя взе с леко разтреперана ръка. Изпитваше респект към професора, а и всички се извърнаха към нея.

    • Много хора ще си зададат въпроса за това, какво значение има миналото, когато ние сме тук и сега и живеем в един нов свят, който няма граници — дори по някакъв начин се подценява миналото, историята. Повечето хора си казват, че миналото вече се е случило — то е такова, каквото е — не трябва ли да се отдадем на настоящето и да се стремим да съграждаме едно добро бъдеще? Смятам, че обществото ни отдавна подценява миналото — Виктория в началото говореше притеснено, гласът ѝ на моменти трепваше, но си личеше, че с всяка следваща дума става по-уверена. — Какво мислите за това? — завърши Виктория и седна на мястото си.

    Въпросът ѝ предизвика тихи диалози сред аудиторията. Явор се усмихна и кимна сякаш ѝ благодари за хубавия въпрос.

    • Както повечето от вас знаят, аз съм и физик, който често провокира медийното пространство — чу се смях сред студентите, — Затова сега ме слушайте внимателно. През нощта, когато няма облаци, какво виждате?

    • Звездите — няколко човека се обадиха едновременно.

    • Не! Не виждате звездите — виждате миналото на звездите! Виждате пътуваща светлина от звезди, които вече може и да не съществуват — Явор се разсмя налудничаво и продължи. — А сега внимавайте и ми отговорете на въпроса — какво е светлината?

    • Енергия — смело извика едно момче, което бе седнало в редицата на Виктория.

    • Точно така! — Явор бе много доволен от този отговор. — И защо е енергия? Защото светлината може да носи и информация... А информацията провокира различни мисловни процеси в човешкия мозък, които предизвикват действия!

    • Явор плесна с ръце, изглеждаше все едно, че е изпаднал в истерия, която му носи опияняващо удоволствие, — На нощта са нужни звездите, както на човечеството — историята! Защото?

    • Защото историята носи енергия и информация, както светлината — каза високо Виктория. — Когато знаем миналото — ние имаме още един канал за енергия, която носи информация - Явор каза това изречение бавно и отчетливо. — и сега искам отново много внимателно да следите мисълта ми и да мислите! Ако едно събитие, което се е случило в миналото, го отъждествим с раждането на една звезда — знанието за това събитие и неговата енергия ще пристигнат в определен момент и ще станат видими на нашето небе в точно определен момент! Нали? — той вдигна ръката си нагоре и се ококори, лицето му бе станало червено. — Тогава, когато светлината на звездата достигне планетата Земя — това събитие ще донесе енергия и информация при нас, която се е случила преди 400 светлинни години например. Когато проблесне миналото на небето и ние го видим — това ще промени настоящето ни. Сега! Тук! Веднага! — изкрещя той, вече беше целия потен. — Миналото, което променя хода на настоящето ни. Миналото винаги ни достига в един момент, както светлината на една звезда достига планетата ни — дори и вече тази звезда да не съществува — Явор усети, че е държал студентите повече от час и 15 минути и погледна часовника си — Благодаря на всички, че споделихме заедно тази лекция — искам да мислите по въпроса дали онова, което може да променя настоящето ни — ние също може да го променяме. И най-провокативният въпрос откакто съществува науката — „Можем ли да променим миналото?“.

    Цялата зала гръмна от аплодисменти — Явор се поклони, усмихна се и слезе от сцената.

    Голяма част от студентите излязоха, а около десетина души останаха и тихо обсъждаха отминалата лекция, Виктория остана на мястото си — изпитваше силно вълнение от всичко, което бе чула.

    Събитията в миналото са като мъртви звезди, които са оставили пътуващата светлина, която все някога ще ни достигне. А и звездите не е задължително да са мъртви. Съществуват... Случили са се, но ако са на разстояние от 400 светлинни години, светлината им ще достигне до нас чак след 400 години. Ще се появи поредният блясък в обсипаното с безброй звезди небе. Небето, което прилича на непонятна карта, която никога не бихме могли да разчетем — освен ако новата светлина на мъртвата звезда не стане част от нещо много по-голямо, в което да припознаем съзвездието на собствения си живот. Всяко едно изминало събитие в тази Вселена рано или късно достига онези, които трябва да го видят и да се превърнат в част от една разпознаваема космическа мозайка.

    Миналото никога не може да остане просто в миналото, докато светлината съществува.



    Лято, 1940 г.

    КОНСТАНТИН, ЕЛЕНА и БАБА КЕРА

    След магичната пролетна нестинарска вечер, когато Константин бе взел Елена, още същата нощ те се венчаха както светците бяха казали на Константин, докато беше в огнения кръг, В последните години Константин, винаги щом стъпеше в огъня, предсказваше какво го чака селото. В онази нощ му бяха казали, че бъдещата му невеста е дошла от далече и той като я види ще я познае. Така Константин бе познал своята Елена. И тя позна него, В първата година тя заживя в селото му, но малко по малко хората започнаха да се озлобяват срещу двамата. Истината бе, че всички им завиждаха и както Константин дотогава бе първенец и гордост на селото, така се бе превърнал в очите им в предател. Обвиняваха го, че е взел „чужда Елена“. И така с времето в родното му село всички тихо се настроиха срещу него. Момчетата, с които работеше в ковачницата, спряха да го викат в селската кръчма; спряха да го търсят. В началото Константин не забелязваше тази тяхна промяна, но с времето я отчете.

    - Никой не обича специалните да са щастливи, казваше баща ми — тъжно рече един път Елена.

    Константин бе изключително честен и прям мъж, който не успяваше да разбере злото и завистта в другите. Започнаха да се носят грозни клюки из селото, че Елена е вещица и неверница, дошла да подмами Константин. Това напрежение, което се събра между хората в селото и Елена, тотално изолира двамата от другите. Тя дори започна да се страхува да излиза сама в гората за гъби, билки и разпалки, както го правеше в началото. Чувстваше се физически застрашена, особено в тези години, в които не само че бяха забранили празника на селото — ходенето по огъня, но се чуваше, че ще започнат и да преследват онези, които се занимават с тези „дяволски и нехристиянски работи“. Последните два празника се играеше върху огъня, но тайно. Хората се страхуваха, но двамата влюбени не пропускаха да влязат в него. Уговаряха се заедно с още две семейства нестинари от съседното село и баба Кера.

    Преди месеци Елена разбра, че е бременна, двамата взеха решение да тръгнат през нощта и да търсят друго убежище, в което да прекарат живота си и да отгледат детето си. Натовариха две мулета, взеха каквото можаха и тръгнаха към баба Кера, която бе на разстояние от три села. Тя всяка година ги канеше да отидат да постоят при нея, за да не ѝ е пуста къщата. Константин и Елена искаха да разговарят с нея и тя да ги посъветва в кое спокойно село да идат, където да не ги застигат размирици и никой да не ги тревожи, докато отглеждат детенцето си.

    В нощта, в която двамата тръгнаха към Кера — те не казаха на никого — бяха оставили къщата така, сякаш скоро ще се върнат, защото и това не бе изключено, ако старицата, в която много вярваха, ги посъветва да го сторят. Константин знаеше, че ще стигнат до селото на баба Кера по изгрев слънце. Така и стана — двамата преминаха покрай три села — без никой да ги забележи и по изгрев Константин и Елена стигнаха до селцето, в което живее бабата. Нестинарят знаеше къщата ѝ, защото досега няколко пъти бе идвал при сина ѝ, който се бе споминал отдавна. Къщата на Кера бе на една малка бърчина, отделена като островче, от която се виждаше цялото ѝ село.

    Старицата бе седнала и гледаше изгрева на една стара дъска до чешмата пред къщата ѝ. Като че ли ги чакаше и знаеше, че те ще дойдат. Беше направила топли мекици и бе отворила буркан със сладко от диви ягоди. След като се нахраниха, тя ги заведе в една голяма и хубава стая на втория етаж на къщата, дръпна пердетата и ги покани да си починат.

    През цялото време тримата не говориха, само Константин се усмихваше и от време на време прегръщаше бабата или целуваше Елена по бузата. Той се държеше като едно щастливо дете, пред което тепърва предстои един прекрасен живот.

    - Син и щерка си имам тези дни, благодаря ти. Боже — повтаряше бабата и в очите ѝ блестяха сълзи на благодарност.

    Баба Кера имаше трима сина — единият бе починал от треска още като малък, другите двама ги бяха убили разбойници, дошли от далечно село да ги изнудват за злато. Константин бе израснал с двете ѝ момчета — той ги чувстваше като свои братя. Баба Кера всяка година ходеше и влизаше в огъня в селото на Константин, за да гори мъката по изгубените си чада. Когато Елена научи за майчината мъка на Кера — винаги влизаше с нея в огъня, за да гори непреодолимата болка на старицата. Двете се обичаха и бяха станали много близки.

    Как се гори такава мъка в огъня, всеки път си бе повтаряла Елена.

    Как се гори мъката от любовта?

    Елена се събуди по здрачаване — бе проспала почти целия ден, Константин го нямаше в леглото до нея. Тя слезе по стълбите долу и ги свари да си говорят. Слънцето вече залязваше — бе станало време за вечеря. Константин бе седнал на масата с баба Кера и двамата си бяха сипали по чаша ракия. На трапезата имаше изпечено месо, картофи на жар, домати, сирене и качамак.

    Константин, щом видя Елена, стана и я понесе на ръце до масата. Баба Кера започна да се смее.


    • С Константин си пием ракия, искаш ли малко винце да ти сипя? — покани я бабата и стана, за да вземе чашка.

    • Не, майко, и аз с вас ще изпия една ракийка!

    Баба Кера се разсмя и отсипа в една малка чашка ракия и седна до Елена.

    • Беше ми прокапал покрива и Константин ми го оправи — пренареди циглите горе! — бабата го гледаше и отново очите ѝ се напълниха. — Дърва ми нацепи, яслите на двете ми овчици закова. Бяха се отковали и все се мъчех с една тесла — и аз съм изкукуригала вече!

    Старицата започна да се смее, а сълзи ѝ капеха от очите.

    • Майко, нищо работа — утре ще оправим и други неща — само казваш! — Константин погледна Елена и продължи — Майко, син чакаме! Внуче ще си имаш!

    Баба Кера сложи сухата си длан на челото и щастие се изписа на лицето ѝ — очите ѝ заискря- ха.

    • Живи и здрави да сте ми! — гласът на старицата стана звънлив и весел. Константин вдигна чашата с ракия и даде наздравица! — Живо - здраво момче да си имате! — Откъде знаеш, Константине, че ще е син? — разсмя се бабата и до дъно си изпи ракията от чашата.

    • Светците са му казали — нетърпеливо каза Елена и докосна с ръка мъжа си по бузата.

    • В огъня го видях, майко — последния път като влизах! — каза Константин и си сипа още една чаша ракия.

    • Ех, да беше Владко тук, за да надуе гайдата! — бабата стана и чевръсто изкара от под леглото си дървена стара кутия с избелели шарки. Отвори я — в нея имаше гайда. Кера наричаше Владко третия си син, когото бяха убили.

    • Вземи я, Константине — надуй я, Владко ще дойде да послуша! — каза уверено старицата и подаде гайдата на Константин.

    Докато той я надуваше, баба Кера сложи на прозореца три чаши с ракия и една чиния. В чинията бе отсипала по малко храна от всяко ястие, дето бе на масата. До чинията заела снежнобяла ленена кърпа и внимателно нареди три вилици.

    След като Елена стана жена на Константин, откри с времето много странни неща покрай него. Вече ѝ се струваха нормални. Константин ѝ бе показал много от света си, който в началото я плашеше. Елена вече не се страхуваше от странните неща около него, защото виждаше океан от любов в очите на мъжа си. Тя знаеше, че той е много специален.



    Мъж на двата свята.

    Елена се изправи, защото Константин вече бе надул гайдата. Баба Кера погледна трите чаши с ракия и отпусна ръцете си. Той засвири с гайдата и баба Кера затвори очи, Елена отиде при нея и я хвана за ръка. Мелодичният и силен звук на гайдата сякаш разшири пространството и го превърна в коридор с много врати. Пламъците на свещите, които горяха наоколо, станаха по-големи и започнаха да пукат. Баба Кера виждаше как най-малкият ѝ мъртъв син свири на гайда — тя не виждаше Константин. Елена виждаше същото и силно стисна старицата за ръка. Елена беше виждала как мъжа ѝ събужда мъртвите чрез себе си и за миг заприличва на тях.

    Гайдата спря. Константин я постави в отворения сандък и прегърна бабата. Кера плачеше глухо — лицето ѝ бе мокро. Елена погледна към прозореца — чашите с ракия бяха празни до половина, а вилиците разместени.

    - За това, което направи, свети ми Константине, искам да ти подаря нещо — бабата избърса сълзите си и под гайдата в сандъка изкара един син мъжки костюм. — В селото ни идва преди години един шивач — най-добрият бил в града. Че бях събрала пари, като Владко иде на събора на селото — да е хубав, че и невеста хубава да си намери. Като донесоха костюма, като беше станал готов — вече го бяха умрелили душманите.



    • Той дори не го облече... — Устните на старицата отново се разтрепериха, тя подаде дрехите в ръцете на Константин, — Колкото и да плача, деца Божии! Ще да е малко — затова няма да плача вече — момче, нестинарче чакаме! — Бабата вдигна чашата и отпи голяма глътка ракия, — Ще ти е по мяра, вие с Владко един размер сте, като близнаци бяхте.

    Константин целуна ръцете на баба Кера и неговите очи бяха пълни.

    • Благодаря ти, майко! — каза тихо той,

    • Кажете ми сега, деца — какво сте намислили - ново село ли ще да ви търсим — гледам заденали сте мулетата с голям багаж.

    • Да, майко — в селото не ни харесват, а миналото пълнолуние идва и поп, и милиция в селото да ни заплашва, че нестинарски танци вече не дават да се играят, В селото само долни клюки се носят — викат, че на турчин съм била щерка.

    • Прости хора, Елено хубава! Да съм не чула такива думи сърцето ти да свиват! Бога е само един и той се радва на влюбените хора! Да им опустеят къщите, дано! — ядоса се бабата,

    • Нестинарите от другото село ми казаха, че са осквернили гробището на техния стар нестинар — отровили го с попа и после са запалили тялото - двайсет години в гроба лежал — такъв, какъвто са го погребали си бил — все едно че е заспал. Разправяли, че вампирясвал вечер и тормозил хората — започна да разказва Константин, — Попът казал, че вампири ставали нестинарите, ако не ги изгарят като умрат. Тръгнали са навсякъде да ни гонят, че чак и в Отвъдното се месят — ядосано и тихо разказваше Константин.

    • Прости хора, как от Бога страх нямат! Караконджоли са те да ровят от гроба, нестинарите да будят. От сто години се знае, че някои хора остават като заспали — и все добри са тези дето не изгниват! — баба Кера беше гневна от това, което чу. Елена за пръв път я виждаше такава.

    • И решихме да се махнем от селото и на никой да не казваме, да идем някъде, майко, и да не знаят кои сме — а на празника на някоя тайна ливада върху огъня ще да си ходим — намеси се Елена.

    • Вие хубаво сте го решили, ама да измислим къде да идете! Що тука не останете, докато Елена не роди? — баба Кера се умисли и продължи, личеше си, че се бе сетила нещо, — А теб, Константине, ще те изпратим на баща ми в селото — там много хора няма, щото го подпалиха едно време мястото. Бащината ми стара къща наполовина изгоряла е — ще я оправиш и докато стане готова — Елена ще да е родила и направо в къщата ще влезе и ще се събуе — нареждаше Кера на висок глас. — Ще я направиш хубава и вътре къщичката — колко покъщнина съм събрала за синовете си — всичко на вас ще дам — че да я застелите — нищо няма да ви трябва. Ти през няколко дена ще се връщаш, за да ни наглеждаш!

    Кера млъкна, отпи голяма глътка ракия и се разсмя. Константин широко се усмихна, цялото му лице сякаш озари стаята и той погледна Елена.

    - Искаш ли? — попита я той с детски ентусиазъм.

    Елена сложи ръце на устните си и извика от щастие. Цялата тревога, която я бе мъчила в последно време, падна от раменете ѝ.

    Навън се чуваха щурците, а звездите в нощното небе изглеждаха по-големи и по-многобройни от всякога.



    Част 2.
  • 1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   15


    База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
    отнасят до администрацията

        Начална страница