Вратите рай II част от



страница11/15
Дата21.07.2016
Размер3.14 Mb.
#102
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   15
ПРОЛЕТ
ДАНИСЛАВ
Завръщането е нещо хубаво, най-вече към любимите градове, които крият много истории. Или в онзи град, в който, след като отидеш за пръв път, до няколко дни се влюбваш. Слънцето се криеше между разпилените облаци в небето и създаваше огромни снопове лъчи, приличащи на ангелски крила, които докосваха с върховете на перата си високите сгради на града.

В бледосиня пететажна нова кооперация в центъра на града от последния етаж се чуваше силно увеличена музика, В просторна таванска стая бе квартирата на Данислав. Той стоеше пред огледалото и пееше песента, която кънтеше от колоните в дневната. Имитираше, че свири на китара и се разсмиваше щом погледнеше отражението си. Не се притесняваше от съседите си, защото те го обожаваха, а и в момента бяха на работа. На стените имаше големи фотографии, които показваха различни места по света — имаше снимки на ледниците в Антарктида; огромен колаж с различни облаци, които стояха до бюрото му с компютъра, пред който прекарваше голяма част от времето си. Най-голямата фотография бе на едно емблематично място в Дания — Скаген — там, където водите на Северно море срещат водите на Балтийско. Двете морета, които не могат да се слеят заради различната плътност на водите им. Над леглото му бе закачена голяма картина. На нея бяха нарисувани старец и млад мъж, които бяха застанали под орех столетник. Тази картина бе подарък от баща му, който я бе купил в Париж,



Когато видях картината, имах чувството, че това си ти, бе казал баща му, след като му бе посочил лицето на момчето.

Данислав бе открил съвсем малка прилика със себе си, но се съгласи с баща си. Всъщност отношенията между двамата бяха изстинали в последно време и това идваше основно от Данислав, който бе започнал много формално да общува с баща си и то само ако Боян го потърси. Осъзнаваше, че това е нечестно — но след смъртта на майка му, много неща му бяха станали безразлични, а някои дори неприятни, Данислав се бе променил след нейната смърт. Той не успя да се разплаче през всичките тези месеци. Бе забранил на приятелите си да говорят за това — ако някой неволно отвори темата, Данислав грубо го прекъсваше и го подканваше да я смени. Все още не осъзнаваше и не приемаше самоубийството на майка си.

Вече трябваше да започне да мисли за дипломната си работа, макар че завършването му бе чак догодина.

Един филм изисква доста работа...

Помисли си той и широко се усмихна, защото му бе хрумнала страхотна идея.



Той продължаваше да пее и да се прави на поп звезда, държаща въображаема китара, като от време на време натискаше и невидими клавиши на пиано. Забеляза, че дисплеят на смартфона му светеше. Някой звънеше — Данислав видя това в отражението на огледалото. Той намали музиката — на дисплея се изписваше, че го търси Иван.

  • Хей, какво става — жизнено възкликна Данислав, щом вдигна телефона.

  • Звъня ти на вратата от петнайсет минути и те слушам как пееш! — чу се изнервен мъжки глас.

Дани се разсмя. Това бе гласът на най-близкия му колега, който също учеше „Кинорежисура“.

  • Идвам! — Данислав остави телефона и отвори вратата на апартамента.

  • Не съм те чувал преди да пееш — каза Иван, докато влизаше.

Момчето бе едро, но ниско. Имаше правилни черти, но езикът на тялото говореше за ниско самочувствие и неувереност. Почти не гледаше в очите, говореше аритмично и често обсъждаше само негативните неща, които вижда, Данислав в повечето време го предпазваше и се опитваше да му вдъхне увереност и смелост — искаше да му помогне. Но черногледството на Иван бе непоклатимо в повечето случаи.

  • Всъщност пея си, когато съм сам — отвърна Дани и го покани да седне на възглавниците, които бяха по земята,

  • Ако имах глас като твоя… — Иван искрено се възхити, — Ама не съм талантлив като теб — теб във всичко май те бива — леля ти е певица, нали?

  • Да! И е популярна в Русия! — Дани се усмихна гордо като се сети за нея, — Казвай сега! Ще ги разбием ли с тази идея за филма?

Иван се намръщи и седна на една от възглавниците.

  • Много сложно, човек! Тази идея е прекалено луда за мен, цяла нощ не можах да заспя от мислене… — помръкна Иван,

  • Нищо сложно няма, грабваш си камерата и нищо не ни трябва — въодушевен го прекъсна Данислав, — Ще е голямо приключение, гарантирам ти!

Данислав и Иван бяха решили да предложат обща дипломна работа — идеята бе на Данислав, Той искаше да обиколят България с един лев и да заснемат приключението си като документален филм. Искаше да премине през крайбрежието на Черно море; да прекоси поречието на Дунав; западната граница на страната; да стигне до Пирин и да завърши в Родопите.

  • Това в YouTube ще стане голям хит — измърмори Иван, — Но нашите като чуха, откачиха.

  • Ти пък кога успя да им кажеш? И защо? — разсмя се Дани, — Аз излъгах баща си, че ще ходим в Сърбия през август. — Не трябваше да казваш на родителите си — хем си голям, хем се обясняваш като малко дете.

  • Сам ли ще го направиш? — изненада се Иван.

  • Да! Със сигурност ще го направя! — уверено отвърна Дани и седна срещу Иван, — Какво ти става, защо искаш разрешение от вашите — смешно е, да не кажа — инфантилно — та ти си на 23 години?

  • Сигурно защото живея с тях и съм зависим! — ядоса се Иван и млъкна. — Ти си луд да го направиш сам! Поне гледай да си вземеш повече от един лев!

  • Е, то няма да е истинско! Ти, ако бе дошъл, смяташе ли да вземеш повече пари?

  • Е... — смаяно го изгледа Иван. — Всичко се случва.

  • Игрален филм или документален ще се снима? Съвсем ме изненадваш! — разочаровано подчерта Дани.

  • Ти си наистина откачен!

Иван се опитваше да прикрие завистта, която се отключи към колегата му.

  • Просто не искам да лъжа зрителите. Тъпо ще е, няма да е истинско, наистина ме учудваш — обясни спокойно и с изненада Данислав.

Момчето се изнерви, смяташе, че Данислав ще се откаже от проекта, след като му сподели, че не може да участва и той. Иван бе дошъл с надеждата, че Дани ще измисли нещо друго. Но нещата се разминаха с очакванията му. Иван тайно и винаги се надпреварваше с Данислав в проектите, всъщност затова се включи, защото идеята му се стори страхотна и или трябваше да измисли нещо по-добро, или да се включи в този проект. Тъй като първото му се видя непосилно, реши да направи второто, но ето че и това не ставаше. Иван изпита откровен яд към Данислав.

  • Човек, ще се върнеш след два дни, прегладнял като куче, и баща ти ще те хване в тъпата лъжа. Кой мислиш, че в днешно време ще ти помогне? Не чуваш ли какви неща стават по улиците? — Иван ядосано се опита да разубеди колегата си.

Данислав прочете в погледа и думите гнева на Иван. Най-близкият му приятел сега се обърна неочаквано срещу него и това го разочарова.

  • Има добри хора, вярвам, че ако имам нужда, някой непознат ще ми помогне — отвърна Данислав и седна пред компютъра, показвайки дистанция.

  • В кой свят и ти живееш, не знам — Иван стана от възглавницата. Изглеждаше ядосан. — Къде са тези, които помагат на непознати през 2013?

  • Аз бих помогнал — отвърна Данислав.

Иван не успя да каже нищо друго. Видя в очите му някаква чистота и добрина. Тогава разбра всъщност кое е нещото, към което винаги е изпитвал завист — красотата, с която Данислав гледаше към живота. Иван си тръгна разгневен, но малко преди да затвори врата се обърна и каза:

  • Бъркаш разглезен с добър! Даже след като майка ти почина, ти се правиш, че нищо не е станало и Светът е розов! — Не, не е! — каза Иван с разтреперен глас и хлопна вратата.

Тези думи като с нож прободоха Данислав. През ум не му бе минавало, че човек, който допуска толкова близо в живота си, може да бъде толкова жесток към него. Бе вярно, че той получаваше всичко от баща си, дори много повече отколкото трябва. Бе вярно, че Данислав не каза нищо след като разбра, че майка му бе намерена мъртва в някакъв хотел. Беше вярно, че Данислав дори не отиде на погребението и почти спря да говори с баща си. Но той си даваше сметка, че все още не може да се изправи срещу тази си болка. Тежестта, която изпитваше нощем преди да заспи, мислейки за смъртта на майка си, бе толкова непосилна за него, че той спираше да чувства, Баща му заради това най-вече се тревожеше и го обсипваше с всякакъв вид внимание, но неуспешно — Данислав не искаше да поглежда все още нищо, което бе свързано с майка му — дори свали на дискове всичките ѝ снимки от компютъра си и ги затвори в кутия.

Най-близкият му човек бе сестрата на майка му, но тя живееше в Русия — Мила, Те почти всяка седмица се чуваха по скайп или си изпращаха имейли — но и дума не се отваряше за майка му. В началото на няколко пъти Мила му задаваше въпроси за нея и как се чувства след случилото се, но тогава Данислав млъкваше, спираше да вдига телефона си, не отговаряше на писмата ѝ със седмици.



Леля Мила, любимата ми леля...

Може би трябва сега аз да направя нещо за баща си, вероятно и той не може да го изживее... помисли Данислав и взе телефона. След постъпката на Иван той осъзна, че в този момент може да разчита истински само на баща си и леля си.

Боян работеше в болницата на малко крайморско градче, близо до този град, в който бе израснал Данислав, След злополучния ден — Данислав вече не искаше да живее в собствения си дом, Боян също избяга малко след него, защото не можеше да остава сам в онзи апартамент. Бе напуснал и клиниката, в която работеше, макар че бе далеч по-престижна,

Данислав погледна телефона си и реши за първи път от както бе умряла майка му да се обади той на баща си. Винаги Боян му се обаждаше. Сигналът на телефона даде свободно.


  • Какво има, Дани? — чу се притесненият глас на Боян.

  • Здрасти, татко! — Всичко е наред... — гласът на Дани трепна — Обаждам ти се просто за да те чуя.

  • Помислих, че нещо лошо е станало — въздъхна баща му. — Имаш ли си пари?

  • Да, да! Ти на работа ли си?

  • Не, тази нощ ще съм дежурен в болницата и в момента си почивам.

  • Леля Мила ще се върне след няколко дни — искаш ли да резервирам маса в любимата пицария на мама? — плахо каза Данислав и прехапа устни.

В тези секунди преборваше своите вътрешни страхове и усети, че не звучат толкова страшно изреченията, в които се говори за майка му.

Отсреща не се чу нищо — настъпи тишина.



  • Разбира се! — отвърна Боян с променен глас.

  • Татко... — очите на Данислав се напълниха със сълзи. — Извинявай, че не те попитах как си след смъртта ѝ...

  • Дани, обичам те! — каза Боян — Искам да знаеш, че ти си най-доброто и смислено нещо, което имам в живота си.

Двамата замълчаха, защото тихо плачеха.

  • Добре, ще затварям — преглътна Данислав и престори гласа си, за да прикрие сълзите си. — Значи правя резервация в пицарията — а ти си освободи деня, в който леля пристига!

  • Добре, доскоро! — каза Боян и затвори телефона.

Данислав почувства голяма лекота в себе си. Пое дълбоко въздух и се загледа в снимката на двете морета, които никога не можеха да се слеят. Помисли си, че морета са като два различни свята, които разбиват вълните си един срещу друг.

Вълните са като стотици длани, които се докосват и вплитат пръстите си.

Въпреки всичко, капки от тези морета пръскат едно в друго. Макар и да са от два различни свята — те взаимодействат по между си. Като миналото и бъдещето. Като Живота и Отвъдното.

Данислав си помисли, че все някога тези морета ще се слеят, когато се прехвърлят едно в друго. Когато балансират своята плътност — всичко ще се обедини. Капка по капка...

Той усети нужда да запее нещо тъжно. Затвори очи и тихо се разнесе плътния му красив глас. На прозореца зад гърба му имаше саксия с орхидея — тя разпука пъпката си и цъфна в кървавочервено.

Данислав се стресна — чу нещо зад себе си — забеляза, че орхидеята е цъфнала. Стана и отиде до нея, за да ѝ се наслади. Той докосна цвета ѝ и после се загледа през прозореца в тълпата. Винаги имаше хора, които преминаваха на улицата долу — той обичаше да ги наблюдава. Но сега забеляза едно момиче, което излизаше от банката — тя бе широко усмихната и по някакъв начин се различаваше от всички останали на улицата.



Като че ли струи от нея светлина...

*

Когато един град е красив — той остава винаги такъв — независимо от сезона. Особено когато сме в град като този. Нашият любим и неназовим град. Улиците бяха пълни с хора, които с неприкрита усмивка приветстваха идващата пролет, изглеждаха весели и носеха цветни дрехи. Светлозелените фини листа на дърветата покрай улиците бяха избуели. Носеше се уханието на надежда — Светът изглеждаше сякаш за първи път започва — по-чист от всякога, по-лек от никога. Всичко все едно съществуваше само тук и сега.

Но както знаем — животът обича контраста и много често зад най-красивите врати могат да се крият страшни неща, А зад най-зловещите — сродните ни души.

Сред тълпата усмихнато средно на ръст момиче вървеше бързо и се забелязваше радост и нетърпение в походката ѝ. Крачеше в сенчестата половина на улицата, както винаги, но този път премина в онази, която бе огряна от слънце. Кожата и усмивката ѝ засияха още повече, Стела изглеждаше изключително щастлива — в очите ѝ блестеше нетърпеливо намерение към някакво действие, което дълго бе чакала. Погледна небето и короните на дърветата — забеляза, че едно момче стоеше на прозореца на кооперацията до улицата и хипнотично я наблюдаваше, Стела за секунди се вгледа в него и нещо я накара да се разсмее на глас.

Обикновено тя се усмихваше само на децата и рядко на хората. Винаги разграничаваше едните от другите. Преди минути бе взела парите от кредита, за който бе кандидатствала миналата седмица — току-що ги бе изтеглила всичките. Това бе причината за доброто ѝ настроение. Тя извади от дамската си чанта мобилния телефон и набра някакъв номер. Докато даваше сигнал за свободно, Стела прехапа от радост и нетърпение долната си устна и се усмихна широко.


  • Ало, кажи? — чу се изнервен женски глас от телефонната слушалка.

  • Ало, злобарке, винаги съм искала да ти кажа, че си боклук — напускам, търси си друга олигофренка!

Стела затвори телефона и подскочи от радост. Бе се обадила на редакторката на вестника, която в последно време бе станала непоносима.

Няколко часа по-късно Стела стоеше до оградата в Дом за деца, лишени от родителска грижа — сградата бе голяма и стара. Това беше нейният дом, в който израсна. Сега наблюдаваше децата, които играеха в двора. Очите им; начина по който се смеят; дрехите им, с които бяха облечени. Чуваше смеха им. Губеше се в очите им, които отразяваха Слънцето.



Кой ще спаси тази пустош в сърцата ви?

Стела въздъхна тежко, усещаше вина и състрадание, което сви гърлото ѝ. Чувстваше някаква обща вина — невидима, разпространена сред хората — навътре, в очите им и диханията им. През целия си съзнателен живот бе уверена, че трябва да заличава някакъв неназовим общ грях.



Грехът на хората.

Времето се пречупи през очите ѝ и тя видя себе си преди 18 години. Бе седнала на детската площадка и чертаеше нещо на пясъка с малкото си пръстче. Силен вятър се разнасяше и вееше косите ѝ, разпиляваше песъчинките, заличаваше рисунката ѝ и тя започваше хипнотично да я рисува наново върху пясъка. Не забелязваше другите деца, които тичаха около нея, а бе завладяна само от онези символи по пясъка, които чертаеше. Момиченцето вдигна глава и погледна към оградата — право към Стела. Тя се стъписа от усещането да види детския си вариант в очите и бързо бе изхвърлена от спомена си за времето, в което бе малко момиче.

Стела преглътна буцата в гърлото си и тръгна решително към входа на сиропиталището. Децата я разпознаха и се втурнаха към нея, обградиха я и започнаха да ѝ пеят някаква песен и да пляскат с ръце. Тя се усмихна и започна да пляска заедно с тях и да пее. Зад усмивката ѝ се криеше тежка тъга, тя едва се сдържа да не се разплаче. Никога не се бе случвало така — Стела беше силна в това отношение, но след срещата си с Калоян, тя усети, че душата ѝ се разпука и през пукнатината се виждаше винаги съществуващата в нея паст. Паст от тъга и любов, които оформяха някаква нова и непозната свръхчувствителност към света и всичко в него.

Гняв и състрадание се редуваха вече в очите ѝ — когато гледаше новините; когато четеше вестник; щом видеше бездомни хора и просяци. Щом видеше в очите на другите тежки нещастия. Тази нова свръхчувствителност правеше Стела емоционално нестабилна и крехка. Забравяше идентичността си и се затваряше последните месеци в себе си, за да я търси. Но това, което откриваше, бе само ослепителна светлина и топлина, които силно контрастираха на нечестния свят около нея.

Всички деца в Дома познаваха Стела — тя им бе като голямата сестра, защото през ден идваше при тях — забавляваше ги; изслушваше ги; даваше им съвети и от време на време им се караше с усмивка. Познаваше всяко едно дете поименно.

Децата я боготворяха, защото тя правеше всичко по силите си, за да им показва, че са важни. Четеше им приказки, в които подменяше имената на героите с техните; измисляше игри.

С контактите и връзките, които бе създала, работейки за местния вестник, бе откривала на няколко пъти спонсори, които да даряват всякакви неща за дома. За нея този дом бе кауза, но в последно време тази кауза започна все повече да я наранява, защото бе непосилна да стопли сърцата на десетките нуждаещи се деца тук.

Сега те ѝ пееха последната песен, която ги бе научила и те с охота искаха да ѝ покажат, че са я научили прекрасно наизуст. След като им изръкопляска и им изтанцува песента, която и представиха, те отново се върнаха към магията на играта и Стела влезе в сградата. На входа я посрещна възрастната готвачка. Двете се прегърнаха силно и въздъхнаха.



  • Как си? — попита любвеобилно Стела.

  • Много добре, особено когато те видя — все едно грейва Дома! — отвърна възрастната жена и се усмихна с неприкрита обич. — Добре ли си? — попита я жената, след като забеляза помръкналото ѝ лице и изтощения поглед.

  • Да... — просто напоследък ходя повече в хлебопекарната и вечер съм с братята си — не искам да оставам сама вкъщи.

  • Почивай си повече — каза тревожно жената.

Стела се усмихна и стисна с любов ръката ѝ.

Обичаше тази жена, защото знаеше, че тя бе

човекът, който я бе намерил пред входа на сиропиталището преди толкова години.

В детското кошче, обсипано с панделки...


  • Ива тук ли е, трябва да се видя с нея?

  • В кабинета си е в момента, преди малко бях там! — отвърна жената и погали Стела по косата. — Ела после да изпием по една чаша кафе в двора, защото ще правя вечеря на децата по-късно.

  • След малко идвам, а ти направи кафе — Стела ѝ смигна и влезе вътре.

На втория етаж на сиропиталището бе кабинетът на директорката. По стените на стълбището имаше десетки детски рисунки с цветни моливи — там стоеше и нейната. На нея бе нарисувана майка с две дъщери до малка къщичка, в чиято градина имаше златисти класове жито. Над трите фигури имаше пеперуди с различен цвят. Моята е златистата... усмихна се Стела и си спомни, че като малка си бе представяла, че има сестра и майка и живеят сред житото.

Сигурно и затова толкова обичам да се занимавам с брашно...

Тя се вгледа в пеперудите — спомни си и че винаги, когато рисуваше хора, задължително слагаше и пеперуди над тях.

Когато Стела бе настанена в сиропиталището, Ива тъкмо бе назначена на директорската позиция в Дома, Тя бе от онези хора, които бяха посветили целия си живот на тази работа — каузата за децата, Стела никога не си бе представяла Ива да работи нещо друго. Това сиропиталище бе домът и на тази жена, Стела чувстваше, че този дом е спасителният остров, в който бе запазила човещината си през годините от

този свиреп свят, в който винаги се чувствам като гостенин.

Виждаше по този начин света, С времето никога не успя да проумее, че сред нас има толкова жестоки хора, които оставят децата си из пътищата. Подозираше всички извън този дом, че могат да бъдат толкова жестоки.



  • Или уплашени, за да задържат детето си... — бе довършила преди години жената, която я намери.

  • От какво да са уплашени, от собствената си безотговорност ли? — се бе разгневила Стела.

  • От нещо, което, слава богу, не познаваме — смирено бе отвърнала жената.

Стела почука на вратата на кабинета и я отвори. Ива вдигна глава от документите на бюрото си. Бе приятно изненадана, че вижда Стела, и се усмихна широко. Ива бе надхвърлила 50 години, но имаше светлоруса гъста коса, топли тъмни очи и хубави бели зъби. Работата ѝ с децата през годините бе запазила младостта ѝ.

  • Здравей! — поздрави я Ива и свали очилата си, които бяха закачени на тънка сребриста верижка.

  • Изглеждаш страхотно!

Стела отиде до нея и двете се целунаха по бузите и се настаниха.

  • Дошла съм за малко! — каза Стела и изкара от дамската си чанта бял плик и го остави на бюрото.

Ива погледна изненадано и взе плика.

  • Какво пак си намислила? — попита тя и изкара от плика едри банкноти.

Ива озадачено я погледна.

  • Но какво е това? Това са много пари? — гласът ѝ прозвуча по-скоро уплашено, отколкото радостно.

  • Регистрирай ги като дарение, което правя, и без въпроси — отсече Стела. — Децата имат нужда от лекарства през този сезон, използвай парите за това, дано стигнат за повече време.

  • Но откъде имаш толкова пари? — изненадата в гласа на Ива се засилваше.

  • Това не го мисли, всичко е наред — излъга Стела и смигна на директорката.

  • Стела, всичко наред ли е? Не ми изглеждаш добре...

  • Прекрасно е дори! — с престорена жизненост отвърна и стана от стола. — Отивам на двора да пия кафе и да погледам децата, че бързам!

Стела почти скочи нетърпеливо от стола, отново прегърна Ива и без да каже нищо — излезе от кабинета ѝ. Ива погледна плика с пари, усещаше, че Стела нещо крие, но тези пари наистина бяха необходими за Дома точно в този момент и въздъхна с облекчение.

Дано всичко е наред...

Щом Стела затвори вратата усети някаква цялостност в себе си, но знаеше, че това е нещо краткотрайно, защото винаги ставаше така — усещаше задължение към света да прави добри неща. Когато това не се получаваше, силно страдание усещаше в душата си. След едното добро идваше другото, което трябва да бъде сторено...



Като че ли Светът е прежаднял за добро... Каквото и да направя сякаш не може да бъде достатъчно.

Чувствам, че не мога да се справя...

Нямам толкова много сила...

22 април, 2013 г.

ВИКТОРИЯ



Градът, в който бяха най-добрите барове и клубове. Всичко се случваше тук...

В главата на Виктория се въртяха цитати от книгата. Тя наблюдаваше през прозореца на таксито многобройните светещи табели на клубовете в столицата. Бяха залепнати един до друг, един върху друг — тротоарите приличаха на лунапарк.



Не съм много сигурна, че това е градът от книгата, а и не е близо до морето...

Виктория закъсняваше с 15 минути за срещата си със своите колежки. Щяха да празнуват вземането на изключително труден изпит от вчера, за който целия ѝ курс се притесняваше месеци наред. Виктория рядко излизаше по барове, но сега бе сложила предизвикателна къса рокля, токчета и светли сенки, които подчертаваха очи­те ѝ. Ароматният й парфюм веднага промени ат­мосферата в таксито още щом влезе. Шофьорът се обръщаше от време на време и идиотска ус­мивка се появяваше на лицето му.



  • Може ли по-бързо, че закъсняваме — изнер­вена каза Виктория, след като за пореден път срещна малоумното изражение на шофьора.

  • Такова момиче всеки ще чака — захили се той.

  • Гаджето ми не обича да чака! — излъга Вик­тория и се усмихна. — Лесно се изнервя...

Шофьорът веднага промени отношението си и млъкна. Минути по-късно таксито спря в мал­ка уличка, на която имаше десетки хора. Бяха из­лезли пред входа на бара, където й бе уговорка­та, и пушеха цигари. От двете страни на улицата имаше клубове, дискотеки и барове. Виктория излезе от таксито и забеляза, че двете ѝ приятел­ки разговаряха с някакво момче и гръмогласно се смееха на неговите шеги. В дъното на улицата имаше вход за луксозен ресторант, чийто стъпа­ла бяха обсипани с десетки свещи, които тлееха в здрача. Виктория се загледа в тях. Потъваше в извивките на огъня сякаш той се заиграваше с нея. Сякаш ми говори.

Зениците ѝ малко по малко се разширяваха, започна да чува някакъв странен тътен в главата си. Почувства прилив на непозната енергия, която ѝ даваше особена сила, това я накара да настръхне. Огънят я привличаше и ѝ шепнеше нещо.



  • Днес всички мъже ще са наши! — чу се писклив женски глас.

Виктория се стресна — това бе гласът на най-близката ѝ приятелка от университета.

Беше с червена къса коса, ниска, набита, с артистичен темперамент. Името ѝ бе Цвети, но предпочиташе да ѝ казват Жустина — едно от най-забавните момичета, които Виктория въобще познаваше.



  • Добре ли си? — озадачи се тя, когато забеля- за нетипичното състояние на Виктория.

Зениците й се свиха и за миг не осъзна какво се случва.

  • Да... — отвеяно отвърна Виктория и откъсна поглед от пламъците на свещите.

Запознахме се със страхотен пич. Адаш ти е и е художник! Секси е до небето! — тя посочи момчето, с което другата им приятелка продължаваше да се смее.

Виктория го погледна, стори й се, че го е виждала - беше й странно познат, но бе сигурна, че го среща за пръв път.



Вероятно от някакви снимки във фейсбук...

Асоциираше го с някого. Усети как топлина залива лицето ѝ.



  • Ох, моля те! С мъже не ми се занимава днес, мисля просто да се напия; да си счупя токчетата и да се прибера залитаща и боса, държейки обувките си.

Двете се разсмяха и тръгнаха към компанията. Виктор в този момент се бе обърнал и показваше татуировките на гърба си — имаше голямо слънце на врата си.

  • Уникално е! — възкликна другата им колежка.

  • Разбира се, че е уникално — отвърна Виктор.

Той спусна ризата си и когато се обърна — срещна погледа си с този на Виктория. Самоувереността му за момент се изпари.

  • Това е Виктория, която чакахме, запознайте се — жизнено се намеси Жустина.

Виктор подаде ръка, Виктория за миг се поколеба, но се здрависа с него.

  • Имаш много горещи ръце — каза той, когато пусна ръката ѝ.

  • Може би твоите са прекалено студени... Уникално студени! — иронизира го Виктория.

Тя не харесваше нарцистичното му и самоуверено излъчване и го показа със студеното си и пренебрежително отношение,

  • Хайде да влизаме! — предложи на момичетата, които явно не искаха да се разделят с неговата компания.

  • Чакай, сериозно ти говоря — наистина са горещи ръцете ти — вероятно имаш температура! — каза Виктор и се разсмя. — И затова си и с лошо настроение,

  • Ха-ха! — безразлично отвърна Виктория.

  • Вие с него сте от един град — виж какво съвпадение — Виктор и Виктория от един и същи град! — Жустина се опита да стопи леда.

  • Със сигурност не сме били в една детска градина — щях да запомня тези очи и тази прекрасна руса плитка — каза Виктор и я погледна сякаш се наслаждава, че я дразни.

Личеше си, че е някакъв арогантен тип, който естествено притегля другите и става център на внимание. Но сега Виктория просто искаше да се забавлява, без да се обременява атмосферата от такива типове като него. Тя нищо не отвърна и направо се запъти към вратата.

  • Влизам и се почвам с маргарити! Айде, момичета, че нямаме време!

  • Поръчай и на мен една, идвам да те забавлявам! - извика Виктор зад гърба ѝ и се разсмя.

Виктория го чу, но дори не се обърна. Приятелките ѝ започнаха да се кискат.

  • Аз отивам при нея, чакаме ви на бара — каза Жустина и тръгна след нея,

  • Виктория, нещо е изнервена, споко — смигна му другото момиче. — Та какво правиш тук, тук ли учиш?

  • Не, просто дойдох на купон малко в столицата, а и собственикът на бара ми е стар познат — Виктор се усмихна подло. Момичето не успя да разчете намека му и какво точно искаше да каже с тази усмивка.

  • Малко лигла си пада, нали? — попита Виктор и погледна към вратата.

  • Много е точна, но е от много богато семейство, баща ѝ е предприемач, бизнесмен... И малко си личи... — По-самоуверена е, а това отблъсква мъжете, което е нормално — момичето замълча за секунди.

  • Глупавите мъже се отблъскват от такива жени — или пък мъже с ниско самочувствие — тихо каза Виктор и запали цигара.

  • Виктория ми е приятелка, Каквато и да е — аз влизам при тях — момичето го покани с поглед да се присъедини към компанията и Виктор ѝ кимна. Тя влезе вътре и той остана сам да си допуши.

Погледна дланта на ръката си — имаше червено петно, което приличаше на пламък,

Виктория се бе загледала в хората в заведението, докато Жустина ѝ разказваше как ще прекара лятото с гаджето си в планината. По-скоро ѝ викаше в ухото, тъй като музиката беше силна. Виктория кимаше и от време на време казваше „Чудесно!“, макар че почти нищо не чуваше. В главата ѝ блуждаеха особени мисли, които все повече и повече я отдалечаваха от хората около нея, онези, които с лекота се забавляваха и танцуваха.

Тя си поръча още една маргарита — първата я бе изпила на третата глътка. Когато ѝ я донесоха, тя обра с пръст солта по ръба на чашата и почти на екс я изпи. Искаше да потопи мислите си в лекота.

Искам да умея да се наслаждавам с лекота на живота! Искам да съм като другите! Искам да не ми пука. Чувствам се натоварена... Натоварена съм от всичко.

Виктория мислеше за родителите си.



Какво ми е? Много съм си добре... Здрава съм, хубава съм, всичко върви добре... Имаме пари...

Мисълта ѝ засече. Усети горещина по цялата си кожа и стомахът ѝ се сви.... После усети студ, като че ли стотици ледени длани започнаха да я докосват.



Баща ми се занимава с бизнес. Използва хората... Колко ли им плаща?... Но ме обичат. Дават всичко за мен!

Пулсът ѝ се успокои, спря да чува всичко друго, освен мислите си.



Какво ми дават... Дават ми пари.

Какви пари?

Усети ярост в себе си.



Стига! Стига! Защо се самонатоварвам? На Майка Тереза ли се правя, я се стегни! Защо трябва да съм самостоятелна? Всичко ми е уредено...

Тя изпитваше дълбоко в себе си ужасна вина, когато харчеше от техните пари. Знаеше, че не са много чисти тези пари. Не бяха и толкова мръсни. Баща ѝ в никакъв случай не беше престъпник, но тя на няколко пъти бе виждала работниците във фабриката му...



Бяха толкова окъсани и нещастни хорица... Колко ли им плаща?

Трябва да се напия и да танцувам!

Тя си поръча още един коктейл. Времето, неусетно за нея, бе напреднало. Виждаше от бара, от високия стол, на който бе седнала, как приятелките ѝ се забавляват на дансинга.



Искам да съм като тях, но не мога. Пропита съм от нечистота; от нечиста енергия, тя е в цялото ми тяло — как да се изчистя от това? Не мога...

За пръв път в живота си Виктория назова в мислите си това нещо. Открито пред себе си призна, че това я нагнетява ужасно. Това я терзаеше — парите, които имаше тя... Парите, които всички други искаха. Изпита яд сякаш в себе си имаше паразит, който не можеше да изкара. От яд се насълзиха очите ѝ, докато отпиваше поредната глътка.



  • Богатите също плачат! — изсмя се Виктор и тя се стресна.

Виктор бе до нея и ѝ се усмихваше. Тя неприятно се изненада, но се разсмя на репликата му.

  • Глупак! Ужасен нахалник си, а уж интелектуалец! — отсече тя.

  • Всъщност интелектуалци са най-нахалните хора! Интересна си ми! — каза Виктор и се доближи до нея, гледайки я предизвикателно.

  • Защо? — попита тя, имитирайки бутафорно предизвикателния му поглед.

  • Защото си хем дървена, хем се правиш на много вървежна.

Виктория избухна в смях. За момент щеше да падне от стола, но Виктор я подхвана и тя се подпря на раменете му. Очевидно бе, че питиета вече я бяха опиянили добре.

  • Готин си, какво ще пиеш — трябва да те черпя — през смях каза тя. — Мисля, че удари в десетката с това твърдение!

Виктор я гледаше внимателно.

  • Не те свалям, но с удоволствие ще те нарисувам, когато се прибера вкъщи.

  • Ти сигурно на всички мацки такива ги разправяш, моля ти се! — прекъсна го тя. — Къде е барманът? Искам още две маргарити! Трябва да съм лека! Като другите! Виж ги, колко са необременени — танцуват като дечица! — тя посочи дансинга, удари с ръка бара — Танцувайте ми! — пиянски и истерично се разсмя.

Виктор се стремеше да я придържа, за да не падне от стола.

- Виж ги, художнико! Хайде и ние! Стига вече, все тежко го раздаваме! — тя продължаваше да се смее между думите си. Но в изричаното на самите думи имаше някаква доловима за Виктор нагнетеност и тъмна тежест. — Знаеш ли, не съм танцувала откакто разбрах колко много човешка пот съм изяла! Защото се чувствам виновна! Добре ли е? А? Аз съм самата пот! — тоновете на гласа ѝ започнаха да се заразяват с някаква концентрирана ярост. — И цоцам парите на някакви скапани оръфляни хора, които едва си плащат тока! Добре ли е? — за секунди замълча. — Знаеш ли, колко болка съм изяла — тя с усмивка се клатушкаше извън ритъма на музиката, която кънтеше в клуба. — Много! Чувствам я в стомаха си, по кожата си; по косите си... И кремчетата, с които се мажа... Болката на другите ме е разкрасила!

Виктория вече наистина не изглеждаше на себе си, защото се взря в пространството право напред — сякаш наблюдаваше самото нищо.

Виктор се притесни, когато забеляза това. Тя бе на ръба да изпадне в някаква особена истерия и залепи дланта си на врата му — вълна от топлина заля тялото му.



  • Трябва да горим болката си! — с неестествен шепот каза тя, — А ти болиш, само като те гледам — болиш целия! Като мен си„. — гласът ѝ звучеше като молитва.

Виктория не изглеждаше вече толкова пияна, но погледът ѝ бе придобил хипнотичен вид.

Той махна рязко дланта ѝ от врата си и я погледна уплашен. Забеляза, че лицето ѝ е променило цвета си — бе бледо, капчици пот бяха избили на челото ѝ. Те се вгледаха в очите си и зениците и на двамата рязко се разшириха. Изпитаха лекота — като че ли изчезна гравитацията,



  • Как върви купонът? — прекъсна ги някакъв мъж.

Това бе собственикът на заведението, който бе приятел на Виктор, Той ги бе забелязал преди малко и реши да отиде да ги провери. Помисли си, че или са прекалили с алкохола, или са взели някаква дрога. Те хипнотично бяха потънали взаимно в тъмнината на разширените си зеници, Тя отново сложи длан на шията му.

  • Как си прекарвате? — повтори той.

Виктор и Виктория го погледнаха и се отърсиха от хипнотичното състояние.

Каквато и сила да искреше в очите им, то тя не беше човешка, или по-скоро бе толкова човешка, че чак неразпознаваема за лъжовния свят, в който живеем. Виктория протегна ръка към рамото на този непознат мъж, докосна ухото на Виктор и доближи лицата им едно срещу друго. Те се загледаха в очите. Тя прокара пръстите си по косите им. Отблясъците от светлините в клуба рисуваха по кожата на тримата светлосенки, които с всяка секунда бяха различни. Времето бавно пропълзя като порочна и тежка змия в ръцете на Виктория и тя събра лицата на Виктор и онзи мъж и те започнаха да се целуват. Очите ѝ жадно попиваха това, което виждаше.



  • Изгори болката си, виждам я„. Виждам я... — шепнеше тя, взирайки се в устните им.

Силен тътен чу в главата си, тялото и се разтрепери. Започнаха да капят сълзи от очите ѝ. Тя ги пусна и побегна към изхода. Изблъска вратата на заведението — всички навън я изгледаха озадачени и стреснати. Тя чувстваше, че иска да изкара нещо от себе си.

  • Изгори греховете... Изпепели греховете... — шепнеше зловещо тя с абстинентен поглед.

Който и да познаваше сега това момиче, вече не би я разпознал. Самата тя не би се познала, ако можеше да се види отстрани. Някаква неконтролируема страст пълзеше по плътта ѝ. Тя се взря отново в огъня на свещите пред входа на отсрещния ресторант и след няколко секунди решително тръгна към тях. Усещаше, че дрехите ѝ пречат.

Изпепели болката... Изгори я от плътта ми...

Тя бавно крачеше към свещите, които бяха обсипали входа на ресторанта. Разни хора, които си говореха навън, озадачени млъкваха и започваха да я зяпат. Тя падна на колене, протегна длани над пламъците на свещите, изпищя и нагази в тях лазейки. Роклята ѝ се скъса и пламна. Тя започна да дърпа косата си. Някои изпищяха от страшната гледка и двама мъже я издърпаха и с ръце изгасиха пламналите ѝ дрехи. Тя се гърчеше и протягаше ръце към пламъците. Усещаше ужасна мъка, която притискаше душата ѝ и я задушаваше. Искаше тази мъка да гори... Изпитваше жажда, която можеше да утоли единствено с огън,

- Изгори! Изгори! — писъците ѝ разсякоха мрака в небето и ветровете на миналото отвяха всичко, от което се бе съградил животът ѝ досега, Вятърът на Баланса нахлуваше в живота ѝ, А в очите на Виктория този вятър бе огнен. Тя чуваше тъпан и гайда в главата си, а не сирените на линейката, която идваше за нея. Тя изпадна в безсъзнание.
22 април, 2013г.
ДИМИТЪР

Нощите в центъра на столицата винаги бяха шумни. Смесваха се различните мелодии от дискотеки и клубове наоколо. Целият град светеше, а по улиците се разхождаха всякакви хора, голяма част от които бяха пияни, весели или психично болни. Техните гласове отекваха из многобройните витрини на магазини, офиси и кафенета. Димитър бе излязъл на терасата на апартамента си и бе изгасил осветлението, защото бе чисто гол. Той не можеше да заспи, въпреки че бе изморен. Усещаше тънки коренчета от нерви, които пълзяха по мускулите му. Въртеше се в спалнята си и въздишаше дълбоко и нервно. Той мразеше нощи като тази, в които главата му се пълнеше с какво ли не. Призраците на миналото драскаха по кожата му, препотяваха го и той се изпълваше с гняв — ставаше неспокоен и агресивен. Дрехите и чаршафите дразнеха кожата му, затова той започваше да обикаля гол из празния апартамент — така направи и тази нощ. Студът винаги го успокояваше, затова той излезе на терасата, за да усети пролетния вятър.



Вятърът на този порочен и сляп град...

Понякога Димитър обмисляше да продаде хотела и да замине някъде далеч от България. Но планът му спираше до тук — той осъзнаваше, че миналото не само е заразило сърцето му, но където ѝ да отидеш миналото заразява околната среда и се проявява чрез нея...

Забеляза една линейка, която премина по улицата и сякаш нейните сирени засилиха тревогата му. Димитър не можеше да заспи, защото мислеше за Константин — братовчед си.



Проклетото минало... помисли той и се прибра вътре.

В този апартамент Димитър имаше кабинет, в който допускаше изключително малко хора. Сега той отвори вратата му. Озова се в неголяма стая с модернистични изчистени тъмнокафяви мебели — едната стена бе покрита с рафтове, препълнени от книги; имаше бюро; странично стенно осветление, което осветяваше тавана. В дъното на стаята имаше голям прозорец, от който се виждаха безбройните светлини на столицата. На стената срещу библиотеката бе закачено старо раннохристиянско изображение на Свети Димитър, който е обяздил вълк. Димитър го бе търсил повече от 5 години и го бе открил и купил от черния пазар — от един гръцки антиквар. Бе дал цяло състояние за това изображение, което бе на повече от 500 г. — дължината му бе почти ти метър, а ширината — половин.

Димитър застана чисто гол пред иконата и се загледа в очите на вълка. Зениците му се разшириха.


  • Дяволът даде плътта му, а Бог — душата му... — прошепна той, — И на човека. И на вълка... — зениците на Димитър се свиха и той седна на бюрото си.

Сред книгите имаше много стари, но и много запазени нови издания. Повечето от тях бяха дебели енциклопедии на икони, средновековни изображения и стенописи. Имаше каталози на снимки с археологически разкопки; пещерни рисунки и религиозни символи. Но повече от литературата, с която разполагаше, бе свързана със световна митология и демонология.

Димитър взе един бял лист хартия и в горната му част написа 2013 г. — подчерта годината с две линии. Под годината написа името си и името на Константин, а под тях — имената на бащите им.



Кръвта на бащите пренася проклятията...

Обедини ги с една черта с името на дядо им — този, който почина януари.



  • Какво си направил, проклетнико? — прошепна гневно Димитър и остави химикалката.

Изкара дебелата папка от чекмеджето на бюрото си и я разгърна — отвори на разпечатана статия, която носеше заглавие:

Лоша поличба или предупреждение по Йордановден

Тя разказваше за смъртта на Попа, Зад нея имаше още една по-късна статия, в която се обясняваше, че след злополуката внукът му — Симеон, е влязъл в психиатрия и лечението му продължава.

Димитър написа до името на дядо си: „Проклетият поп“, а до своето и на Константин добави „Симеон“.

От всичко, което някога бе чел из книгите, Димитър знаеше, че в едно родословно дърво — проклятията се предават напред чрез мъжете. Бащата на Константин бе умрял на кръщенето му, А бащата на Димитър от инсулт.



Сега умря дядо ни. Всичко ще се прехвърли в нас. Целият грях... Енергията на проклятието ще започне по-силно да се проявява...

Димитър от много малък забелязваше странни неща около себе си, за които се страхуваше да говори. Макар че още преди смъртта на баща му, той бе започнал да вижда „вълците“, В началото бе умозрително — в главата му нахлуваха видения, приличащи на чужди фантазии, В един момент започна да си представя, че зад него вървят девет огромни вълка, които го пазят. Като последният бе най-голям и свиреп — той се „виждаше“ по-рядко. По-късно Димитър разбра, че рождената му дата влиза в периода на „Вълчите дни“, които се изместват всяка година. В някои райони на България Мръсните дни също се считаха за Вълчи.

През времето вълците на Димитър започнаха да се появяват по-често и по-ясно — те вече не бяха умозрителни картини. Когато Димитър се разгневяваше, усещаше тяхното присъствие и нужда да разкъсват — да разболяват хората около него. През времето бе забелязал, че психично- болните, които се разхождат по улиците, сякаш виждаха вълците около него. А по-рядко усещаше погледи на непознати хора, които като че ли също ги забелязваха.

Майката на Димитър бе полудяла години преди баща му да почине. Всъщност той винаги я помнеше такава...



Бащата на Константин умира на кръщенето му. Майка ми полудява. Баща ми беше истински човешки бяс и за радост — умря. Аз виждам вълци... И ако това не е проклятие? Но Константин? Какво следва да се случи с него?

Димитър усещаше, че тъмната вълна на миналото е надвиснала над него и братовчед му и с бясна сила ще се разбие върху животите им.



Септември, 1940 г.

КОНСТАНТИН, ЕЛЕНА, БАБА КЕРА и АЛБЕНА

Елена и баба Кера бяха седнали пред камината и мълчаливо ронеха зърна от сухи царевични кочани. Слънцето бе залязло преди час и навън вече настъпваше нощта. Няколко часа бе врял боб в гърнето и сега изстиваше на трапезата, Константин още не се бе върнал от гората.

Елена си помисли, че вече става късно.



  • Не се притеснявай — сякаш прочела мисълта ѝ каза баба Кера. — Нали знаеш, че наш Константин обича да ходи в гората по залез,

  • Знам, майко — но тази гора не я познава така, както в неговото село,

  • Познава той, всяка гора познава — усмихна се бабата и започна с шепи да гребе от отронената царевица и да я слага в една торба.

На дървената врата се почука. Елена и баба Кера се спогледаха. Откакто Елена и Константин заживяха при бабата, тя не канеше никого в къщата си, а бяха спрели да идват гости. От пролетта Константин оправяше бащината къща на Кера в другото село, но всяка седмица се завръщаше при жена си и Кера. Коремът на Елена бе станал голям — караше осмия месец.

Баба Кера ѝ бе казала, че не трябва да идват хора в къща на бременна жена. И когато Елена я бе попитала защо, бабата бе отговорила:



  • Щото на една родилка — краката ѝ са тук, а ръцете ѝ са в Отвъдното — душа от там си взема, за да влезе в детето й!

  • Кой ли ще е по това време? — Кера стана от земята и отвори.

Зад вратата стоеше хубава и висока млада жена. Баба Кера си я познаваше — името ѝ бе Албена, бяха я взели от съседното село за невеста преди година. Когато Албена бе още мома, през ден носеше мляко на старицата и двете правеха до късно седянки. Баба Кера си я смяташе за нейно чадо, но щом я взеха от съседното село за невеста — повече не я видя.

  • Албено, хубава! Защо си тука! — извика изненадана старицата, щом видя посърналото ѝ лице.

Албена я прегърна силно.

  • Влизай, недей на прага да стоиш! Влизай и разправяй! — бабата плесна с ръка бедрото си от изненада и задърпа Албена за ръката, въвеждайки я бързо в стаята.

Елена се изправи притеснена.

  • Елено, Албена ми е близка на сърце, като щерка! — бързо я представи старицата. — Албено, Елена като сестричка я приеми — с мъжа ѝ са

ми в къщата, докато си оправят тяхната.

Нетърпеливо ги запозна бабата и наля в старо канче вода, за да се топли на печката.



  • Сядайте, слагам чай да се свари! — бабата звучеше тревожно — хем се радваше да види Албена, хем знаеше, че нещо не е както трябва, щом видя посърналата невеста пред вратата си. — При Кера като дойде някой, нещо лошо ще да е станало! — измърмори старицата — докато слагаше сухи съчки в огъня, че по-бързо да се стопли водата.

Албена и Елена се спогледаха — и двете бяха много красиви жени горе-долу на една възраст. Албена гледаше в корема на Елена и се усмихна.

  • Живо и здраво да ти е детето! — каза с разтреперан глас тя, скри лицето си и се разплака.

  • Какво е станало, мари Албено — защо плачеш? — извика баба Кера жалостиво. — Защо не си при мъжа си?! Разправяй, стига си ревала! — скара ѝ се притеснена старицата.

Албена не можеше да каже нищо от плач, едва си поемаше въздух. Елена и баба Кера се спогледаха озадачени.

  • Изгониха ме! Вчера мъжът ми при баща ми ме докара. Срам! — извика Албена и отново проплака.

  • Защо, Албено? — разтърси я старицата.

  • Защото не мога да имам деца. Бездетна съм била, бабо Керо — детенце не мога да си имам!

Сърцата на бабата и Елена се свиха.

  • Да му опустее животът! Как така бе, Албено! Защо Господ все на добрите хора такива тежки изпитания дава — бабата се разгневи и очите ѝ се насълзиха.

Елена бе толкова вцепенена, дори се засрами, че чува всичко това и то — докато е бременна.

  • Спри да плачеш, Албено — с молитви цяр ще се намери! — бабата седна и скръбно погледна изгонената Албена, която бе навела глава.

И трите се умълчаха — Албена бършеше сълзите си с една зелена смачкана кърпичка и подсмърчаше. Чуха се стъпки зад вратата.

  • Константин си иде — тихо каза Елена и стана да го посрещне.

  • Остани, Албено, на вечеря — цялата история да ни разкажеш — старицата се доближи до ухото на Албена и ѝ прошепна. — На Константин светците му приказват — той по огъня ходи от дете — тайните много знае.

Албена се ококори и се изправи.

  • Бабо Керо, остави ме — уплашена скочи Албена. — Във всичките села разправят, че с нестинари да си няма работа човек, дяволи са!

  • Мълчи, Албено! Грях ти на устата, аз откак загубих синовете си — и аз в огъня влизам мъката да си горя. Лоша ли съм? Ей онези, същите,

говорят кой е дявол — дето те почерниха и върнаха, а тука цяло село да се смее! Дяволи са те, а не нестинарите! — бабата нареждаше тихо и ядосано.

Константин и Елена влязоха в стаята — те не чуха двете какво си шепнеха. Константин се усмихна широко, подаде ръка на Албена и ѝ кимна.



  • Както братя и сестри се гледат — тъй се гледайте и вие — заговори баба Кера. — С три добри деца ще се вечеря тази вечер — тържествено каза бабата, погледна строго Албена и ги подкани всички на трапезата.

Албена и Константин седнаха един срещу друг на кръглата дървена маса. Елена изкара още едни прибори, а бабата отиде някъде навън и донесе шише ракия.

  • Да сипя ли ракийка, Константине — преди да хапнем — да си пийнем малко? — предложи с усмивка бабата.

  • Сипи, майко, да се сгрея! — каза той и се разсмя, спирайки си погледа на Албена. — Виждам, тук тъжни работи се обсъждат, що така? — той забеляза червените очи на жената.

  • Щото хората са лоши — върнали Албена почернена, щото бездетна била — каза гневно Кера.

Елена мълчаливо седна до Константин и сложи ръка на коляното му.

  • Албено, да ти сипя ли вино, че като сух лист си се разтреперила? — каза бабата и стана.

  • Сипи, голяма чаша напълни, да му опустее и животът, и всичкото! — отвърна Албена на старицата и си избърса сълзите.

  • А, така! — разсмя се старицата, напълни чаша с вино и се дотътри на масата.

  • Елена нищо няма да пие, защото скоро ще ражда — каза Константин и целуна жена си по челото. — Както и ти скоро ще родиш, Албено!

Баба Кера се разсмя и вдигна чашата.

  • Видя ли, Албено! Айде, наздраве — щом наш Константин е казал — няма как да не стане!

Мъката, която бе стегнала Албена за шията и корема, сякаш изчезна от думите на Константин. Тя се загледа в сивите му очи и усети, че той не ѝ го казва само за да я успокои, а ѝ казва истина, в която той вярва.

Поколеба се дали да вдигне чашата си за наздраве, но като видя, че и Елена си сипа глътка вино за наздравицата Албена се усмихна и вдигна чашата си развълнувана.

Докато се храниха, Албена им разказваше цялата история — билките, дето е пила, лекарите в града, които я бяха преглеждали; при ходжи и баячки търсили отвари — но нищо, така и не забременяла. После разказа как майката и сестрата на мъжа ѝ започнали да я кълнат; спрели да ѝ говорят; да не я викат никъде по седянки и накрая наговорили мъжа ѝ да се отърве от нея.


  • Обичаше ли те мъжът ти? — попита Елена.

  • Ако я обичаше, нямаше да я пусне — отвърна Константин и погледна Елена с любов.

  • Бог не е искал да има общо чадо с такъв простак, затова тъй е станало! — заключи Кера. — Кой знае какво муле щеше да се роди!

Всички гръмко се разсмяха.

  • Пък ѝ като идваше да я вземе — един нисък — по-нисък от Албена — тя като топола бе до него! — продължи Кера — Сега майка му да му търси по-хубава булка като ѝ знае мръсната уста - ама няма да намери такава ниска като сина ѝ - нареждаше бабата и всички избухнаха отново в бурен смях.

  • Хубаво ми е с вас да стоя, ама казах на татко, че няма много да се бавя! — каза Албена и стана, докато се смееше на шегите.

Чувстваше се като нова — тъгата, с която дойде, бе излязла през вратата на къщата и се бе разпиляла из тъмните баири на селото.

  • Константине, Албена живее долу до чешмата — вземи два фенера и я изпрати до вратата на къщата ѝ — каза старицата и стана. — Ние с Елена ще оправим масата и ще те чакаме.

Константин стана, запали два фенера и тръгнаха с Албена.

  • Бог да е с вас! По-леки ще са ми нощите след това гостуване! — каза Албена преди да затвори вратата.

Двамата тръгнаха по тясна пътечка надолу към чешмата в тъмната нощ,

  • Кой ще ме вземе, Константине, щом цяло село знае, че съм бездетна? — отново започна да плаче Албена,

  • Който те обича, няма да гледа дали си бездетна, Албено — той тебе трябва да обича, за да те вземе, И когато Бог види любовта ви — чудеса прави и дете ще ви даде, — Само трябва да обичаш и да вярваш, че от любовта по-силна молитва няма! Човек, който истински обича — благословен е!

Албена мълчеше и слушаше, за пръв път някой такива неща ѝ говореше. Неща, които истински усещаше в душата си за правилни. Въздъхна дълбоко — думите му я успокоиха напълно.

Двамата вече бяха стигнали до къщата на Албена и се спряха пред вратата.



  • В селото, дето ще се преместим напролет с Елена, оправям изгоряла къща. Появи се едно момче и започна да строи на отсрещната ливада друга къща. Докато оправях покрива — той цяла къща построи — разказа ѝ тихо Константин, — Даже вече ми помага за моята!

  • От селото ли е? — попита Албена.

  • He — от далечно място каза, че идва — ни майка, ни баща, ни сестра — сам. Много хубав, висок и силен — без невеста е. Ще го доведа, за да оправим покрива на майка Кера и да се видите. Харесате ли се — взимайте се!

  • Не му казвай, че съм бездетна — плахо каза Албена.

  • Като има любов няма бездетни — тварите на Господ са различни — не всички са като цяло село.

  • Как му е името? — попита Албена с надежда.

  • Божидар — отвърна Константин.

Албена се усмихна. Той изгаси фенерите, тръгна обратно по пътечката, по която дойдоха, и се изгуби силуетът му в непрогледния мрак.

  • Боже, как в тъмното вижда — прошепна озадачена Албена и се прибра в къщата.

24 април, 2013 г.

СИМЕОН


Симеон за четвърти пореден месец бе в психиатрията. На три пъти родителите си го прибираха у дома, но след ден-два отново го връщаха. Той изпадаше в неочаквани истерични пристъпи, в които чупеше предмети или късаше дрехите си. През останалото време мълчеше; взираше се в дланите си и ги чешеше постоянно; оглеждаше се наоколо сякаш нещо се движеше бавно в пространството или просто плачеше.

Опитите, които правеха двамата психиатри в клиниката, да разговарят с него бяха напълно неуспешни, Симеон извръщаше глава към прозореца и не отговаряше на никакви въпроси.

Днес отново го бяха довели в кабинета на по-младия от двамата психиатри — д-р Калинов, Той бе на около 35 години, изключително заинтересуван от случая със Симеон, Пациентът вече повече от десет минути съзерцаваше отново през прозореца и отказваше да отговаря на въпросите, които му се задаваха.


  • Симеон, как се чувстваш — спокойно попита за пореден път докторът, изгубил надежда, че ще получи отговор.

Д-р Калинов започна да гледа докладите и списъците с лекарства, които Симеон вземаше ежедневно, и въздъхна. Когато вдигна глава, Симеон го гледаше с присвити очи сякаш бе готов да го нападне.

  • Чувствам се като жертвоприношение — каза равно той.

Докторът усети, че пулсът му се учестява — колебаеше се дали да извика някой санитар, или да продължи диалога си. Усети страховити тръпки по гърба си заради свирепия поглед на Симеон.

  • Кое те кара да се чувстваш така? — докторът се опита да запази спокоен глас.

  • Ти и всичко, което ме заобикаля в този свят - отговори Симеон със същия тон, взирайки се гневно в доктора.

  • Защо? Смяташ, че искаме да ти направим нещо лошо ли?

  • Не... Лошото вече е направено, цялата сграда е пълна с лошото.

  • Какво искаш да кажеш? Къде е то? — психиатърът, вече запазил самообладание, се почувства доволен, че диалогът продължава успешно.

  • Днес ти ще се прибереш вкъщи. И ще забравиш всичко това — ще забравиш, че на няколкостотин метра от теб се води война; ще забравиш, че хората умират от глад; ще подминеш десетки гладни, докато отиваш до магазина; ще забравиш за десетките обезумели очи, които си видял днес. Ще седнеш на удобното си кресло и ще мислиш за секс, дрехи и забавление. Нали? — тихо нареждаше той, а в очите му блестеше черна и кръвожадна мъдрост.

  • Да... — колебливо и объркано отговори лекарят и се почувства некомфортно от отговора си.

  • Това са неща от живота, които не се променят...

  • Знаеш ли защо? — каза Симеон и отново погледна към прозореца.

  • Защо?

  • Защото всички си мислят като теб. Това е лошото, което ме заобикаля. А всички нещастия и цялата лудост, която е събрана в тази клиника, са язвите на това лошо.

Докторът се обърка, секунди преди да зададе следващия си въпрос, Симеон го прекъсна на втората буква и каза:

  • Аз съм язвата ти, която би трябвало да те боли, когато я гледаш! — изрева Симеон в лицето му.

Докторът се изправи и започна да крещи. Едър санитар влезе в кабинета и издърпа Симеон от доктора.

Симеон започна да се смее — отново безумният му поглед зарази очите му.


28 април, 2013 г.

КАЛОЯН


Много от нас преминават през градове и села. Пътуват километри през пространства, за да стигнат от едно място на друго. Тогава поглеждаме през прозорците на колите и автобусите към онези места, в които като че ли животът е спрял. Схлупени стари къщички; пусти полета; грозни овехтели дворове; деца, седнали на олющени пейки; забравени детски площадки; малки магазинчета, пред които седят някакви стари жени, които вечно като че ли чакат някакви хора. И тези хора все не се връщат. Големи простори с бели чаршафи, които се веят от ветрове, идващи от някакво безвремие, което ухае на пустош. На привлекателна пустош, в която животът се е сгушил и спи уютно. Да, през онези пространства, в които е по-жива околната среда, отколкото хората в нея, И през метри старите и необитаеми домове крият поредната тъжна, суха или завладяваща история.

Минаваме от място към друго, пресичайки с коли и автобуси хиляди нечути истории, които са се случили зад вратите на тези странни и стари къщи. Поглеждаме понякога към тях и откъсваме поглед от там. Като че ли пространството започва и то да се взира в теб. И чуваш гласовете на застинали истории, които искат да продължат живота си чрез теб.

Калоян точно сега се взираше в къщите на селата, през които преминаваше автобусът. Чуваше този шепот и се отврати — всичко това вече едвам го търпеше. Той сложи слушалките си на ушите и си пусна от телефона музика на Rachel Portman. Пътуваше повече от 3 часа, за да стигне до това село — там, където живееше единственият човек, от когото можеше да научи за историята на семейството си. Селцето се намираше в Странджа планина. Зелените възвишения пазеха особена хлад. Слънцето, което влизаше през стъклото на автобуса, осветяваше студените му сиви очи и те повече приличаха на студени скъпоценни камъни, отколкото на живи човешки очи.

Калоян започна да мисли за дядо си — единствената негова снимка, която бе виждал, бе на двамата с баба му. На нея той бе облечен в син костюм и бе застанал до съпругата си. Сега Калоян отиваше точно там — в родното село на дядо си.

В автобуса нямаше други пътници. Шофьорът бе възрастен и благ мъж, който мълчаливо караше — дори радиото не работеше — чуваше се

само старият двигател на автобуса.

Всичките роднини, които някога са се интересували от Калоян, бяха мъртви. През годините той никога не бе търсил другите. Не го интересуваха.

Те нямат значение.

Калоян всъщност не знаеше почти нищо и за родителите си, а след като те починаха в автомобилната катастрофа, нищо не успя да научи и от глухонямата си баба.

Преди година се бе свързал с далечен братовчед на баща му. От него бе разбрал, че дядо му има сестра на име Петра. Оказа се, че е още жива, дори никога не е напускала родното си село.

Какво ме води тук... Дядо ми, който дори не познавам.

Пъзелът... Книгата не подреди целия пъзел. Все още нещо не знам. Нещо липсва.

- Бе разбрал, че Петра живее в огромна къща, която се намира зад някакво магазинче. Това магазинче било единствено в цялото село. Автобусът спря — изглеждаше, че сякаш бяха в нищото.

- Е, момче, ние сме дотук, автобус до селото няма, защото и пътници няма — извика шофьорът и изпъшка. — Ще повървиш пеш! — продължи той и се отвори вратата на автобуса,

Калоян се изненада, че точно тук трябва да слезе, но не каза нищо, взе раницата си, кимна на шофьора и слезе на непознат пуст път. Разклонението за селото бе черен път, приличащ на пътечка, през която е невъзможно да премине дори и джип. Пътят се бе заличил в пътека, обрасла с къпини, бръшлян и папрат. Калоян тръгна решително напред, повървя повече от половин час — около него имаше стара дъбова гора. Пътеката се превиваше в резки завои през 50-60 метра и той си помисли, че върви по омагьосан път без край. Неочаквано пред него се отвори едно широко планинско пространство, което приличаше повече на малка тайна изоставена махала.

Жив човек нямаше наоколо. Отнякъде се чуваше ехото на включено радио, което непрекъснато прекъсваше и отново възстановяваше сигнала си. Звучеше като от някакъв друг свят, който се е пропукал и през цепнатината пропълзява мелодия.



Бял шум. Пълна тъпотия.

Звучеше класическа музика, която придаваше още по-зловещ вид на това остаряло и пусто място.

- Кое ли ще играе ролята на магазинчето? — каза сам на себе си Калоян и чу, че някъде тече вода.

Реши да следва звука. Озова се на асфалтирано и равно пространство, което приличаше на малък площад. Имаше паметник отстрани — мраморен правоъгълник, на който бяха гравирани десетки имена, загинали на някакво събитие. Ушите на Калоян изпищяха и той веднага извърна погледа си от него.



Стари утайки!

Калоян се разгневи и бързо закрачи по един значително по-широк път, който не бе асфалтиран, а бе направен от камъни. Всички къщи го гледаха с прозорците си, малко от които имаха здрави стъкла. Приличаха на големи и побъркани деца, чийто физиономии са застинали в луди гримаси. Пусти, но опасни блясъци имаше в изпочупените им стъкла.



Писнаха ми тези мъртвила!

Калоян бе гневен — усещаше много смърт и зло наоколо.



Сигурно пак глупавите кретени са направили центъра на селото върху старо гробище.

Това много вбесяваше Калоян, защото бе масова практика — да се правят пътища или да се строят сгради върху стари гробища. Когато преминаваше през подобни места, започваше да го боли глава и да вижда пълзящи силуети, които търсеха контакт с него. Съжали, че въобще бе дошъл тук. Обърна се и зад себе си видя десетки сенки, които пълзяха, пореха въздуха и се премятаха. Писъците им бяха вече поносими. Разпадаха се.



Стари са. Но бесни.

Малка бяла постройка между големите дървета и полусрутени стари къщи сякаш бе поникнала от съвременния свят тук. Прозорците бяха нови и вътре се виждаше, че е заредено с разни стоки, но бе затворена.



Сигурно това е магазинчето...

До него бе чешмата, от която се чуваше падащата вода, а зад нея се издигаше голяма триетажна къща от тъмен посивяващ камък. Вторият и третият етаж бяха недовършени. Къщата бе почти с размерите на кооперация.



Хем стара, хем недовършена.

Това се стори зловещо дори и на Калоян. Забеляза, че едно от прозорчетата на първия етаж имаше синьо перденце.



Петра живее тук.

Беше сигурен. Той решително тръгна по пътечката край магазина, която изглежда водеше към къщата.

Стигна пред голям и занемарен двор, в който имаше някакви високи изродени цветя, които бяха привлекли десетки пчели. Безплодна ябълка бе надвесила клоните си над кривата порта към двора. Половината от дървото бе мъртво и сухо. Чуваше се досадното жужене на пчелите. Оградата бе паднала от тежкия бръшлян, който се бе увил около нея, Калоян се поколеба дали да влезе в двора, притесняваха го многото пчели.

Сивата дървена врата на къщата заскърца и леко се открехна. През нея се виждаше изкривения гръб на някаква старица, която събираше нещо по пода,



  • Петра! — извика Калоян и зениците му се разшириха веднага.

Гласът му бе студен като стомана, той искаше да я види.

Тя със ситни и бързи крачки се обърна. Приличаше на старица без определена възраст. Лицето ѝ бе нацупено, но очите като че ли



вечно млади

помисли Калоян, когато я видя.

Погледът ѝ бе изпил цялата младост по тялото ѝ и го бе изкривило и съсухрило. Затова имаше някакво очевидно противоречие във вида на тази жена.


  • Кой си ти? — рязко и негостоприемно отвърна старицата.

Тя бавно тръгна към него сякаш се опитва да го разпознае. Лицето ѝ се изкриви — старицата се шокира и отстъпи назад.

  • В името на Господ, махни се, демоне! — извика уплашена тя.

  • Калоян... Внукът на брат ти съм.

Тя рязко спря. Лицето ѝ все още имаше уплашен вид, дълбоките ѝ бръчки сякаш бяха станаха по-плитки, а очите ѝ се ококориха невярващо.

  • Помислих, че ми се явява Дявола като Константин да ме мами! — въздъхна с облекчение старицата. — Калояне, жив ли си още? — запита тя след секунди вцепенение.

  • Този въпрос по-скоро аз трябва да ти го задам — студено каза той. — Защо да не съм жив?

Между тях нямаше момент на искра, която би било нормално да се появи след такава среща между двама души, които имат кръвна връзка. Калоян не чувстваше нищо към нея, а и не можеше да я види.

При нея и призраци няма...

Тя отстъпи още една крачка назад.



  • Същият си — като брат ми! И очите му си взел! — вгледа се тя в зениците му. — И той като тебе все дето не трябва се вторачваше! — изсъска бабата. — Защо си дошъл? — попита ядосано тя.

  • Искам да ми разкажеш за живота на дядо ми — машинално отвърна той, без да извърне поглед от нея.

Търсеше нещо, което да преминава през тялото ѝ. Някакъв призрак, някаква сянка, с която да я разпознае. Но нищо. Рядко виждаше хора, при които дори и призраци не бродят.

  • И ти си като него! Проклет си! Не си за този свят... И жив не трябваше да си! Нищо няма да ти кажа! — старицата звучеше все едно му се кара.

  • Бягай си там, отдето идваш — тя му обърна гръб и тръгна към вратата.

Думите ѝ първично разгневиха Калоян — той изпита порив да я хване и да ѝ прекърши врата.

  • Ти нито си за този, нито за другия свят — отвърна той. — На градушка ще станеш, между небето и земята ще си и вярващите с нож ще секат духа ти.

Това я накара рязко и гневно да се обърне.

  • Проклетите проклятия съскат, ама мене няма да ме хване — черен ти и езика и душата! — отвърна тя.

Калоян се подпря на падналата ограда и бръшлянът по нея започна бавно да пълзи и да стиска сухите дървета. Чу се как се прекършват. Пчелите започнаха да изпокапват от цветята в двора и падаха мъртви на земята. Под прага на вратата започнаха да се показват едрите тела на нощни пеперуди.

  • Какво искаш от мене? — извика старицата ужасена.

Гневът ѝ се превърна в уплаха, щом тя видя това.

  • Искам да ми кажеш кой е дядо ми? — решително каза той.

Усети в себе си, че е готов до смърт да ужаси тази зла старица, ако е необходимо, за да разбере нещо. Вече бе сигурен, че тук се крие някаква история, която на всяка цена трябва да чуе. Петра го изгледа от глава до пети, В погледа ѝ имаше хем нотка на някаква извратена носталгия, хем на ужас от това, че Калоян така прилича на брат ѝ.

  • Ти какво знаеш за него? — попита тя след няколко секунди размисъл.

  • Знам само, че се казва Константин — отвърна Калоян, — И това, че са се махнали с баба ми от това село още като млади.

Старицата студено го гледаше. Стана ѝ ясно, че той наистина само това знае. За момент го съжали. Старицата влезе вътре и след секунди изнесе един стар и крив като нея стол, на който седна.

  • Брат ми опак човек излезе. Затова млад си замина! — за момент тя млъкна. — Казвахме му ние да си седи и да мирува — да остави нестинарството — ама той млад, щур — дивак! — младите очи на тази жена заискряха — Ама какъв хубав, в цяла Странджа момите говориха за хубостта му... Ама на — влюби се в чужда Елена и го разлюби селото.

  • Какъв е бил той? — интересът на Калоян ставаше все по-голям и по-голям, жаждата му да узнае повече си личеше по лицето му.

  • По огъня ходеше — и като татко, и като дядо — ама сетне го забраниха... — спокойно отвърна тя.

  • Как е ходил по огъня? — попита Калоян,

  • На светиите човек — нестинар! Ама те светиите май дяволи се оказаха, че го вкараха в беля — каза тя.

  • Нестинар ли? — озадачи се той,

  • Магесник — махна тя с ръка и се изкриви лицето ѝ от зловеща усмивка, — Но то същото,

Калоян реши да не я прекъсва с въпроси, усети, че тя вече има желание да му разказва,

  • Целият ни род затриха брат ми и проклетата му Елена, Чухме, че изгорял в огъня, докато танцувал и от тогава — само нещастия! — И двамата ми сина все по празници умряха. Домовете им — ей ги — тежат ми на главата недовършените два етажа... Виждам ги аз... Ходят... — тя се разплака и гласът ѝ заприлича на песен на оплаквачка.

Калоян не изпитваше никаква жал към старицата хем знаеше че казва истината, хем знаеше, че носеше зла душа, защото той вече видя Пеперудата ѝ — тя бе сляпа.

  • Нещастия! Заради хубав Константин и Елена! — тя избърса сълзите си и го погледна яростно — Изрод и ти стана! Виж си очите — мъртви са. Бяха мъртви още като беше дете, като дойдоха родителите ти помощ да търсите. Искаха някой с магии да ви избави от това проклятие, Тогаз им рекох да те убият и да си те върнат на Дявола и Сивата ти майчица!

Старицата започна да се смее. Зад смеха ѝ прозираше страховита обреченост. След секунди млъкна и се загледа в земята.

  • Никога не съм те виждал, нито ти мен — отрече Калоян, макар че бе шокиран от думите ѝ. Най-вече за Сивата му майка.

Тя знае за нея...

Той нямаше никакъв спомен за Петра и това село. Бабата се разсмя нервно.



  • Глупости говориш! Ти беше малък, майка ти и баща ти идваха да разпитват и те като теб, знаеха уж, че нещо ти има, ама нищо не знаеха. — Да си те дадат на Звяра им казах, че да се свършва тази мъка — разгневи се Петра. — Мъртво при мъртвото трябва да ходи, а не сред живото да обикаля като тебе.

Неконтролируем гняв зарази кръвта на Калоян, зениците му се разшириха рязко. Очите му заблестяха страшно.

  • Старице, синовете ти не ходят из етажите на непостроените им домове. И духове около теб няма. Винаги си била сама. Душата ти е сляпа, за да види, че ги няма — тихо, но ясно ѝ каза Калоян.

Ако злото можеше да има човешко лице, то щеше да прилича в тези секунди на тази старица.

  • Защо не взеха теб! — изрева тя. — Защо демоните и мъртвилата те пазят!?

Той се усмихна, защото видя, че душата ѝ яростно се мяташе от болка. Петра видя тази усмивка и се разплака отчаяно.

  • Знам, че виждаш децата ми, кажи ми къде са, добре ли са!? — заплака жената и очите ѝ за секунди остаряха като тялото ѝ. — И ти си като брат ми и той виждаше умрелите...

  • Какво е станало с дядо ми? — решително попита Калоян.

Старицата спря да плаче и изтри с набръчканите си ръце сълзите.

  • Замина си, казах ти — в едно друго село. Отиде при Кера Нестинарката и тя го прибра с Елена все едно им е майка. Почнаха тайно да ходят върху огъня с онази стара вещица! Сетне изчезнаха всички... — Цяло село говореше, че Константин се е изпепелил в огъня, докато е танцувал... Аз не вярвам — такива като вас от огън са направени, а не от глина. Нещо друго по-страшно е станало, за да ни сполетят такива нещастия всичките — говореше Петра, загледана в земята. — Времето мина, всички измряха от болести, но не и онези, дето знаеха какво е ставало — те мълчаха.

Старицата погледна Калоян в очите

  • Господ е сляп, а не душата ми! — изрева тя ѝ думите ѝ огласиха пустото село, което с всяка изминала минута придобиваше все по-зловещо лице. — Кажи за синовете ми, Константине!

Имай милост! — тя отново заплака, обърка името му с това на дядо му.

- На вратата са — студено отвърна Калоян и си тръгна.

Две еднакви пеперуди бяха кацнали на вратата и пърхаха с големите си черни лъскави криле.

Септември, 1940 г.

КОНСТАНТИН и БОЖИДАР

Константин наблюдаваше една голяма бяла пеперуда, която лазеше по ръката му. Той я постави внимателно на поляната и продължи работата си, която прекъсна преди минути.

В цялото село се разнасяха ритмичните звуци, създавани от чукове, дъски и мотики. Десетки мъже се бяха пръснали в различните краища на селото и някои от тях възстановяваха къщите си. Имаше и такива, които нямаше какво да възстановяват — те наново и малко по малко събираха камъните от разрушените къщи и с тях строяха нови. От време на време се забелязваха жени, които носят на работниците вода и храна.

Константин почти бе завършил възстановяването на къщата, която баба Кера завеща на него и жена му — мазилките съхнеха по стените, покривът бе наново направен, а прозорците на първия етаж бяха поставени. Предишния ден Божидар, който бе и дърворезбар, ги бе донесъл — те бяха подаръкът му за новата къща. Константин вече изправяше дървената паднала ограда, която обграждаше големия им двор. Той чу, че някой изсвири с уста. Константин погледна на отсрещната поляна — Божидар го викаше.

- Идвай! — извика той.

Константин се разсмя, защото Божидар не само че можеше всичко да прави сам, но и го правеше изключително бързо и сполучливо. Изглежда отново бе сготвил нещо за обяд. Константин отиде на чешмата, която бе в двора, изми се и тръгна към къщата на Божидар.

Къщата, която направи Божидар за изключително кратко време, бе на един етаж, но просторна и хубава. До нея имаше орех, под който беше изковал и красива дървена беседка с голяма трапеза. Божидар бе започнал да прави и голяма плевня, в която да гледа животни и да събира сено.

Константин от далече видя, че трапезата в беседката вече бе наредена с храна и вино.

От къде е намерил виносигурно до града е ходил?

Но Константин се сети, че Божидар в последната седмица се е занимавал само с плевнята.

Щом стигна до къщата му, Божидар се появи на прага на вратата.


  • Стига си работил, братко! Хайде да хапваме и да ходим при тази баба Кера и хубавата ти Елена, дето все за тях разправяш, че да оправим и покрива на къщата — усмихна се Божидар и покани гостенина си да седне на масата,

  • Как стават тези работи? — разсмя се Константин — Ако не бях видял с очите си, щях да си помисля, че три сестри в къщата си криеш! Такава красива трапеза си сложил — продължи с изненада той, — Или че пък само с трима братя можеш такава къща да построиш за толкова кратко време — внимателно каза Константин и погледна Божидар, — Аз с моята още не мога да смогна, а се мислех за работар!

Божидар нищо не каза, а погледна надолу. Той бе висок колкото Константин — личеше си, че има здраво и силно тяло. Косата му бе светлокестенява, а очите му черни и бляскави — изглеждаха благи и добри.

  • Сядай, Константине, моите братя и сестри недей да ги мислиш — нали ядене има!

  • А виното, откъде го намери — тук в селото всички ги разпитвах — само в града имало — градушката миналата година всичко помела и никой няма вино.

  • От града е — каза машинално Божидар и наля.

Константин седна на масата.

  • То е от града ама пари искат за него — разсмя се Константин — ти май злато си намерил под някой паднал дувар.

  • Може и да съм намерил — усмихна се Божидар и седна срещу Константин. — Кога ще тръгваме? Каза, че си ми харесал някаква Албена за невеста.

  • Ще се нахраним — ще прибера инструментите в къщата и ще тръгваме — отвърна Константин. — Ти защо изкова беседката под ореха? Нали знаеш, че не било правилно много.

  • Защо да не е правилно?

В главата на Константин се въртеше нещо, в което вече си личеше, че е убеден. Божидар усещаше това и малко се страхуваше.

  • Разправят, че под сянката на орех джиновете се събирали.

  • Те, джиновете, навсякъде се събират, когато решат — каза Божидар и погледна Константин право в очите. Зениците и на двамата се разшириха за секунди и после нервно се разсмяха.

  • Божидаре, джин ли си? — рязко попита Константин.

Настъпи мълчание, Божидар го гледаше в очите — личеше си, че не иска да разваля приятелството си с Нестинаря.

  • Знам, че са като хората — продължи Константин. — Но можели да правят невъобразими неща — той вече говореше внимателно и сериозно. — Хората от селото говорят, че вечер не спиш, а строиш — видели са те в тъмното да редиш керемиди на покрива.

Това беше вярно — когато Константин бе ходил да купува разни строителни материали от другите мъже или искаше нещо назаем от тях — те говореха за Божидар, че е дяволски човек.

Божидар слушаше и пиеше вино.



  • Дявол човек казват, че си! — продължи Константин и го хвана за рамото — Да се пазиш, ей — че на тукашните хора малко им е акълът.

Божидар изглеждаше доста напрегнат.

  • На никой зло не съм направил, че така да говорят — вечер не мога да спя. Пък как са ме видели щом е било чак толкова тъмно. Сигурно някой друг джин ще да ме е видял как редя циглите.

Константин се разсмя нервно, но се четеше притеснение в очите му. Той вече със сигурност знаеше, че Божидар е джин.

  • А и за нестинарите казват, че са на дявола хора, а като те гледам теб — по-добър брат не съм имал — продължи той.

Глътката на Константин секна. Божидар знаеше, че Константин ходи по огъня незнайно откъде.

  • Какво говориш? — притеснено отвърна

Константин. — Кой по огъня ходи?

  • Само след нестинари ходят топаци — чувам ги нощем как реват — теб и къщата ти пазят.

Божидар уверено се усмихна, а Константин се вкамени. Той знаеше, че само нестинарите могат да виждат топаците.

  • Хайде яж, Константине! А за тези неща да не говорим, че ако някой от селото чуе — както по огън вървиш и от огън сме дошли — живи ще ни изгорят — продължи Божидар.

Константин придоби сериозно изражение и се пресегна през масата, хващайки Божидар за ризата.

  • Щом се наричаме братя — такива да останем! Инак — ще съм твой душманин — яростно каза Константин. — Задавах ти тези въпроси, защото ще те водя в къщата на Кера и моята Елена, а и невеста съм ти намерил! Трябваше да знам кого водя!

Божидар спокойно го гледаше, но хвана ръката на Константин и я махна от ризата си.

  • Кълна ти се, братко — като твоето ми е сърцето — и като тебе обичам и мразя.

Тези думи бяха достатъчни, за да се успокои сърцето на Константин. Знаеше, че Божидар не е като него — но двамата се разбираха и само хубаво от него бе получил, откакто мистериозно се появи в селото. Инстинктивно усещаше, че ако

изпадне в беда — единствено на Божидар може да вярва,



  • Добре... — каза Константин успокоен и погледна храната,

  • Кажи молитва, ако те е страх и мислиш, че демони храниш с тази храна — предложи Божидар.

  • Нали сме братя, вярвам ти — решително отвърна Константин и си отчупи от все още топлата пита,




Сподели с приятели:
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   15




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница