Вратите рай II част от



страница12/15
Дата21.07.2016
Размер3.14 Mb.
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   15
*

Докато Константин и Божидар вървяха с конете към селото на Кера, Нестинарят мислеше за вечерта, която предстои. Той знаеше, че Елена, баба Кера и Албена ще ги чакат за вечеря — както се бяха уговорили. Това, което го притесняваше, бе, че баба Кера може да не хареса Божидар.



Тя ще усети, че е различен.

  • Божидаре, довечера ще попееш ли на жените, че да са по-благосклонни — каза развеселен Константин.

  • Ще попея, без невеста не се връщам в селото си — разсмя се Божидар.

Двамата преминаваха през гъста гора, чийто искрящо червени и жълти цветове чертаеха лицето на красива есен.

  • Ето я къщата — Константин се спря с коня си и посочи голямата къща на отсрещния хълм.

Божидар се загледа в комина — от него излизаше дим, и се усмихна широко,

  • Май по-хубави от моите гозби ще вечеряме — каза той и слезе от коня си, защото видя чешма до пътеката.

Константин видя, че Божидар изкара от торбата две празни стъклени бутилки.

  • С празни ръце не се ходи — прошепна Божидар, въздъхна и се наведе да напълни шишетата със студена вода.

  • Вода ли ще им носим — и при майка вода има... — разсмя се Константин.

Божидар върна пълните бутилки в торбата и се качи на коня без нищо да каже.

*

Елена и Албена се смееха на някаква шега, която баба Кера им бе казала. Старицата, колкото и мъка да бе видяла — имаше остър, но весел хумор и винаги правеше от седянките изключително забавни преживявания. Разказваше истории от нейно време и непрекъснато повтаряше, че хората са много прости. Когато имаше млади невести около нея, тя непрекъснато ги разсмиваше. Докато трите правеха салати, слагаха масата и готвеха — бабата им разказваше как преди години била ходила на събор в друго село и младите момчета и момичета, които са се събирали на седянки, имали много странен ритуал като се харесат,



  • Какъв е? — попита Елена и прихна да се смее, защото подозираше, че баба Кера ще го разкаже по изключително смешен начин.

  • Събират се в кръг да си говорят — от едната страна — момите, а от другата — юнаците — започна тя сериозно да обяснява. Албена и Елена се смееха с глас още преди да са научили кулминацията на историята.

  • И какво правят? — попита Албена, превивайки се от смях.

  • Ядат бонбони! — каза сериозно старицата.

Елена избухна в неудържим смях отново и се подпря на рамото на Албена, която също дъх не можеше да си поеме.

  • Сериозно ви говоря — продължи тя със сериозен тон, — И като някое момче хареса момиче взема един бонбон и я цели с него по главата.

Сега и трите не можеха да спрат да се смеят — може би повече от 5 минути. Баба Кера не можеше да продължи историята, задъха се и седна на стола.

  • Та миналата година — едно момче така харесало Теменужка, щерката на Димитър — ковача, че като се засилило с бонбона — посинило ѝ челото — баба Кера едва можеше да продължи историята от смях. — Тогаз Теменужка като станала и като го хванала за шията, тя нали едра като баща си — носът му счупила с едно канче.

През стените на къщата се чуваше смехът на трите жени.

  • А челото на Теменужка станало теменужено лилаво! — завърши Кера със сълзи на очите от смях и стана от стола.

Отиде до шкафчето и изкара купичка с бонбони.

  • Та сега на трапезата слагам купа с бонбони — та дано посинена да си тръгнеш тази вечер — баба Кера наистина сложи и купичка с бонбони и отново трите избухнаха в смях.

Елена видя през прозореца, че някой се качва по пътечката нагоре.

  • Идват! — развълнувано каза тя.

  • Хубав ли е? — Албена веднага отиде и тя до прозореца да гледа, заедно с баба Кера.

  • Аууу, какъв юнак — като наш Константин хубавец — развълнувана и респектирана каза бабата — Бързо, Албено — иди пред иконата да се помолиш за късмет и си оправи забрадката, че си като караконджул в главата.

Албена бързо отиде пред иконата и я погледна. Не можа да каже нищо, някаква тежест затисна челото ѝ. Тя не можеше да се моли като другите, все като застанеше пред икона чувстваше страшен товар в гърдите и сърцето си — като че ли някаква мъка започваше да ври в гърлото ѝ — така стана пак.

Вратата се отвори и зад нея двамата мъже широко се усмихнаха. Баба Кера тръгна към тях и хвана Константин за главата и го целуна по челото.



  • Ах, какви хубавци в къщата ми идат! — гостоприемно и радостно извика тя.

Константин прекрачи прага, а Божидар остана зад вратата.

  • Защо стоиш на вратата? — попита Кера изненадана.

  • Не преминавам прага на чужд дом, ако не ме поканят! — каза спокойно Божидар.

  • Влизай, каня те! — каза старицата. — Какъв чудак! — разсмя се тя.

Елена прегърна силно Константин.

  • Няма да те пускам вече, май до другото пълнолуние ще съм родила! — прошепна му тя на ухото и се усмихна.

  • Къщата е готова — тук с тебе ще съм! — успокоително ѝ каза Константин и сложи здравата си ръка на корема ѝ.

Божидар срещна погледа си с този на Албена. Баба Кера внимателно ги следеше, докато се правеше, че шета и гласи още трапезата.

Ще стане работата, си мислеше тя.

  • Сядайте, деца! Най-щастливата къща в цяло село — тази да е! — като молитва прозвучаха думите на бабата и всички с респект към нея и отношението ѝ се спогледаха,

  • Нося ти армаган... — започна Божидар и за секунди се замисли как да се обърне към нея. — Майко... — той спогледа останалите сякаш се надява на одобрението им, — Прости ми, че ти казах майко! — бързо се поправи Божидар и се притесни.

Очите на старицата заблестяха от тъга.

  • Казвай ми, както ти е на сърце, сине — отвърна тя и се разтрепериха устните ѝ от вълнение — голяма мъка се изписа на лицето ѝ.

  • Какво ти стана, майко — Константин отиде до нея и клекна.

  • Какво да ми има — проплака тя и по набръчканите ѝ бузи се спуснаха горещи сълзи. — Изгубих трите си деца и сега Господ ми доведе четири дето така са се изгубили, че в мене майка виждат. Цял живот за това съм се молила, Константине, А сега като ви гледам хем съм щастлива, че ми е пълна къщата — хем сърцето за вас ми се къса.

Елена отиде до бабата и я прегърна.

  • Недей, майко! — празник е за нас, хубави неща ни чакат всички! — прошепна тя в ухото на старицата.

  • Хайде, изкуфяла съм вече! — успокои се Кера и се усмихна, — Сядайте всички на масата, че тези юнаци трябва да пият и да ядат — утре покрива ще да ми оправят. Че и бебе ще проплаче в къщата!

Бабата стана и подкани всички да сядат, гледайки в топлите очи на Божидар.

  • Само една сватба да направим и чудно ще е! — усмихна се тя.

Албена се изчерви и погледна Божидар. И двамата не само, че се харесаха — те се влюбиха веднага един в друг.

Сякаш всичко е на мястото си, помисли си Елена, която внимателно наблюдаваше това, което се случваше, Албена много се вълнуваше, дори забрави, че бе от онези невести, които ги наричаха почернени и бездетни — очите на Божидар я успокояваха.

  • Може ли до теб да седна? — плахо и внимателно попита Божидар Албена.

Тя толкова бе смутена, че си глътна езика и нищо не успя да отговори.

  • Може, как да не може — отговори Кера вместо нея и го хвана под ръката и му посочи къде да седне. — Нали армаган каза, че си донесъл, ти загуби и ума и дума като видя хубавата ни Албена!

Божидар се усмихна и отиде до торбата си — от нея изкара две стъклени бутилки — бяха пълни с кървавочервено вино.

Двамата мъже срещнаха погледите си за секунди, Баба Кера забеляза, че между мъжете има някакво напрежение, но се направи на разсеяна,

Божидар седна до Албена, наля първо на баба Кера от виното, Албена тръгна да подава своята чаша и Божидар хвана нежно ръката ѝ с чашата и наля. Всички ги наблюдаваха с радост, освен Константин, който продължи да бъде мнителен. Но вече беше ясно на всички, че Албена и Божидар ще продължат живота си заедно,


  • Какво можеш да правиш, Божидаре? — баба Кера започна да го разпитва с любопитство, отчела погледа на Константин,

  • Всичко умея, но съм дърворезбар — каза той и погледна Константин.

  • Кой те научи на този занаят — продължи тя с въпросите.

  • Животът — категорично и уверено отвърна той.

  • Майка, татко — имаш ли си? — попита плахо Елена, личеше си, че подкрепи баба Кера с още един въпрос.

Константин се усмихна — той вече знаеше, че Божидар ще бъде подложен на сериозен разпит от съпругата си и от Кера, преди да се зарадват на все още необявената дружба с Албена.

  • Нямам, сирак съм — каза Божидар и погледна надолу.

  • Какво друго умееш, освен всичко? Нищо можеш ли да правиш? — пак сериозно попита старицата.

Всички избухнаха в смях. Кръстосаният разпит бе станал толкова отчетлив, че хитростта на Кера трябваше да преобърне веднага ситуацията с нещо, което да ги разсмее.

  • Мога и да пея, майко — каза весело Божидар.

  • С това трябваше да започнеш — каза Кера и се появи одобрение в погледа ѝ. Константин видя, че тя го бе преценила вече и се почувства по-спокоен, тъй като знаеше, че е отговорен за Божидар.

  • Ще ни изпееш ли после нещо — предложи нетърпеливо Албена.

Божидар кимна в знак на съгласие.

  • Ще ни попее като си пийнем малко винце — каза Кера и отпи от виното.

Лицето ѝ изрази силна наслада.

  • От къде такова хубаво вино си донесъл — като еликсир е? Все едно не е от тоз свят... — Кера погледна Божидар в очите и му кимна.

На него му стана ясно, че тя вече знае. Само Константин разбираше какво се случва между Кера и Божидар.

  • Налях го от дерето преди селото — сериозно каза той, гледайки Кера безстрашно.

Двете млади жени прихнаха да се смеят, защото помислиха, че това е шега, Божидар погледна Константин, който мълчеше. Върху ледената физиономия на старицата се появи усмивка — тя избухна също в смях. И двамата мъже започнаха също да се смеят.

  • Важно е душата да е блага като туй вино. И от друг свят да е дошло — щом е благо, добре дошло да ни е!

Кера се изправи и подаде чашата си за наздравица — всички я последваха и се чу звъна на чашите им.

В следващия час Баба Кера започна да разказва как Константин и Албена са израснали пред очите ѝ и че ги познава сякаш са и истински деца. После пак се сети за синовете си,



  • От човек да се страхуваш — не от дявол. Да ти убият децата за злато! — каза Кера и погледна вратата, Божидар също се обърна и погледна натам, — Понякога като се отвори вратата, все си мисля, че ще се появи някой от юнаците ми и ще се завърне у дома — всички замълчаха, после Кера продължи. — Как гледат децата си онези, дето са убивали за злато — как ги хранят с кървави залъци, Божидаре, кажи ми — виждам, че знаеш и ти много неща?

  • От златото по-голям душманин за човека няма — каза уверено той. — Майко, онзи дето си е купил хляба с кръвта и здравето на невинните — синовете му и щерките му ще са негови палачи.

Думите му прозвучаха като вечно забравено заклинание, което бе старо колкото света.

- Попей ни, Божидаре — каза старицата, — че да дойдат синовете ми и те да слушат! — каза Кера и стана права.

Божидар се изправи, затвори очи. И запя. Меден глас се изля в пространството. Пламъците на свещите станаха по-ярки и големи. Огънят от камината изпращя и се разгоря, а пламъците започнаха да се извиват като в танц и се удължиха. Албена отиде и седна до Елена — личеше си, че е уплашена. Тя стисна ръка ѝ и кимна сякаш ѝ каза, че няма от какво да се страхува. Тази народна песен никой не я бе чул дотогава.

Насяха лози на гроба,
на гроба, на Николова,
на гроба, на Маламкина.


Мина се малко, не много,
мина се до три години.


Расли лозите, порасли,
че се пред черква изплели,
тогаз са грозде родили.


Тогава са се сетили,
гробове да си одровят,


кокали да им съберат.

Де заровиха Никола,
там не найдоха Никола,


Никола го в гроба няма;

Като Маламка одровиха
и двама в гроба лежаха.

По лицата на всички пълзяха кристални сълзи. Баба Кера вече знаеше, че Божидар не е като другите мъже, тя също виждаше повече от видимото за останалите — а в Божидар видя сърце като Слънце. Гласът му сякаш призоваваше друг свят, който започна да се смесва с този на хората.

Вратата на стаята се отвори бавно — на прага мълчаливо седяха синовете на Кера. Константин погледна през прозореца и видя, че около цялата къща и по ливадата надолу се бе напълнило със сенки, прииждащи от селското гробище да слушат.

Албена затвори очи и потъна в гласа му — той заличаваше някаква вечна болка в душата ѝ, някаква рана, която носеше в себе си още преди да се роди. Гласът му изкарваше студените остриета, които винаги е носила в утробата си.


21 ноември, 2012 г.

ЛОРА


Албена се намираше в тъмен каменен коридор. В края му се виждаше изсъхнал орех, който бе вкоренен върху черен и опушен камък, върху който лазеха пчели. Орехът пламна. По стените бавно пълзеше бръшлян, който разтваряше яркозелени листа, които мигом изсъхваха и падаха смачкани и сухи, и почервенели върху каменния под.

Албена изпитваше ужас. Искаше да избяга нанякъде и започна да се оглежда — в другия край на коридора се виждаше пак същото — бе като огледално отражение на ореха и камъка. Тя не искаше да ходи натам. Вина и ужас разтърсваха тялото в неконтролируеми спазми сякаш през сърцето я шибаха камшици с шипове. Зад стените на коридора започна да се чува детски плач — като че ли зад камъните имаше вградено бебе.

- Синът ми! Синът ми! — изпищя тя и започна да докосва стените — искаше да разбере откъде идва плачът на детето и. С нокти се опитваше да изкара студените камъни от стената. Тя знаеше, че детенцето ѝ е зазидано там — но непрекъснато гласът му сякаш се преместваше от едно място на друго.

Риданията ѝ се разнасяха из коридора. Тя истерично с нокти стържеше по камъните и се опитваше с пръсти да ги изкара от стената и да намери вграденото си дете,

- Дай си ми детето! Върни си ми го, Дяволе!

Лора се събуди с крясък. В ръцете си държеше скъсаната корица от книга, на която бе снимката на Калоян. Намираше се в евтина хотелска стая — в първите секунди не разбра, че това е сън. Все още бе в кошмара си. Усети непоносима ярост и мъка, които толкова силно я затискаха, че тя имаше чувството, че ще се пречупи гръбнакът ѝ. Едва стана от леглото си, изкара малка ножичка за нокти от дамската си чанта, изряза снимката и я пъхна в портфейла си. Хвърли чантата си на земята — това беше единственият ѝ багаж, с който днес бе дошла в хотела. Тя отиде до банята и затвори вратата — чу се, че пусна душа, а звуците на падащата вода се смесиха с нейните ридания. Тя легна на студените плочки в банята, а върху нея душът пръскаше леденостудена вода. След 15 минути тя излезе гола — едва ходеше, вкочанена от студа, който бе схванал тялото ѝ. По кожата ѝ се стичаха ледени капки вода. Тя се наведе и изкара от чантата си същата ножичка, отиде до прозореца и дръпна пердето. Навън валеше, имаше гъста мъгла — но през нея се виждаше стара църква, чийто камък бе почернял от старост.

- Прости ми, Господи, но аз не мога да живея с тази страшна мъка... — тя насочи острието на ножичката към корема си и започна да се пробожда многократно, без никакъв звук от болка да издаде. Тя прехапваше устните си, за да не извика и след седмото пробождане усети топла струя кръв, която потече по слабините и краката ѝ. След минута тя се строполи върху собствената си кръв.

25 април, 2013 г.

ДАНИСЛАВ, МИЛА и БОЯН



Няма никаква логика — същия ден щяхме да обядваме...

Мислеше Данислав, докато мълчаливо вървеше с леля си Мила. Бяха се насочили към любимата пицария на Лора, където имаха среща с Боян.



Няма никаква логика...

Още вечерта се бяха обадили от полицията и бяха съобщили на Боян за случилото се. Намерили трупа ѝ в хотелска стая в друг град. Бил с множество прободни рани, които тя сама си била причинила.

Без обяснение; без предистория; без никаква представа, че такова нещо би могло да се случи. Оттогава Данислав се отдалечи от баща си — бяха спрели да разговарят, особено за злополуката — сякаш никога нищо не се бе случвало. Имаше хиляди незададени въпроси, които останаха такива, защото нямаше кой да им даде отговор.

Данислав преди няколко часа бе посрещнал леля си и нейния приятел от летището. Тримата отидоха до хотела, в който имаха резервация — оставиха там нейния партньор и после двамата с Данислав бяха седнали да пият бира. Бяха разговаряли дълго на общи теми и после се насочиха към пицарията — вървяха пеш, защото бе наблизо.



  • За какво си мислиш? — попита Мила и приятелски сръчка с лакът племенника си.

  • За живота — след дълга пауза каза Дани и се опита да се усмихне.

  • Ей, красавецо! — тя разроши косата му. — Мисли за секс, гаджета и партита — не остарявай, докато си толкова млад, моля те! За живота мисли като станеш стар като леля ти — разсмя се тя.

  • Те, ако бабите бяха като теб... — разсмя се Дани и се опита да разроши Мила, но не успя.

  • Не си споделяла по скайп, че вече ходиш с ирландеца?

Данислав имаше предвид мъжа, с когото Мила се бе появила на летището.

  • Имаме закачка! — каза с престорена перверзност Мила и двамата избухнаха в смях. — Ние сме приятели и понякога правим секс, все пак... Хубав мъж е — продължи тя. — А и нали знаеш, че е един от организаторите на тазгодишния фестивал.

  • Той е през август, нали?

  • Да — 5-и август — каза тя. — Ще остана още няколко дни сега и се прибирам в Москва.

  • Тази година няма да успея да участвам с никакъв филм, нали не се сърдиш? — каза Данислав

  • Ще ти се разсърдя, ако не дойдеш! Знаеш, че за мен е много важно! — отвърна тя и се спря — вече бяха стигнали до пицарията.

  • Ще дойда да поснимам с камерата — усмихна се Данислав и отвори вратата на заведението.

Вътре бе просторно и луксозно, но бе препълнено с хора. Мила забеляза, че Боян беше седнал в остъклената част на заведението на маса, която бе до самата витрина.

Двамата отидоха при Боян и той стана и прегърна първо Мила и след това погледна сина си, подавайки му нерешително ръката. Данислав се усмихна и го прегърна силно.



  • Извинявай! — прошепна Дани в ухото му.

Мила и Боян бяха много елегантни, а Дани бе облечен със зелена тениска, разпуснати светли дънкови панталони и сини кецове. Тримата се настаниха и след като си поръчаха — Дани се загледа в отсрещния тротоар, който се виждаше зад стъклената витрина на пицарията — там светеше друга витрина, на която бе изложен хляб. Дани забеляза, че зад нея стоеше същото момиче, което бе видял преди няколко дни на улицата през прозореца на квартирата си.

Тримата започнаха да разговарят за общи неща. Мила разказваше, че в самолета ѝ е било много неприятно и досадно — някакъв мъж до тях хъркал и повече от 10 пъти стюардесите са го будили. Нейният приятел, когото нарече „Ирландеца“, искал да плати, за да ги преместят на друго място — далеч от хъркащия мъж. Всички все още се смееха на нейната история.



  • Бояне, кажи как са нещата при теб? Чувстваш ли се по-спокоен — нов град, ново място, нова работа?

  • Да, хората са много мили — а и всяка сутрин като се събудя — през прозореца виждам морето — каза той и се натъжи.

  • Момчета, някой от двамата прибирал ли се е в апартамента оттогава?

Този въпрос бе неприятен за всички, но и тримата знаеха, че ще се стигне и до тази тема.

  • Аз останах няколко дни след.... — Боян не откриваше подходящата дума и неуверено продължи. После събрах част от дрехите си и не съм се прибирал.

Боян погледна сина си — знаеше, че Данислав не се бе прибирал там след инцидента.

  • Аз не съм се прибирал — не бях готов! — отсече Дани и погледна надолу.

  • Утре очаквам, че ще си готов — каза категорично Мила.

Сервитьорът донесе втора бутилка вино. Мила гледаше Данислав в очите, видя, че той не се почувства комфортно от това, което предложи тя.

  • Пееш ли Дани, ходиш ли при музикалния си педагог оттогава?

  • Не, не ходя, а и напоследък много рядко ми се пее — отвърна той.

  • А имаш страхотен глас — включи се Боян.

  • Когато го усетя — тогава — каза Данислав и се затвори за момент в себе си. — Сега предпочитам да разказвам истории с кадри... — продължи Дани.

Когато каза истории, се сети, че винаги искаше да пита баща си за онази история по Йордановден, защото той бе в същия град.

  • Татко, каква беше онази случка на Йордановден с попа, който хвърлил кръста в морето и внука му, който си изгубил ума — нали случката беше станала във вашия град?

Данислав бе прочел статиите за това и бе заинтригуван от историята.

  • Да, историята е ужасна — отвърна Боян и лицето му придоби изражение — сякаш си спомни нещо много неприятно. — Доведоха внука му в болницата — цялото му тяло бе посиняло от студената вода, а ръцете му бяха червени и се белеше кожата — приличаше на сериозно изгаряне сякаш е хванал нещо много горещо. Толкова странно!

  • Ти ли го прие? — с изненада попита Дани.

  • Да... Докато му превързвах ръката, повтаряше все едно и също изречение, докато не започна да буйства в един момент.

  • А сега къде е?

  • Продължава да е в лудницата, доколкото чувам... Нали знаеш, хората в малките градове знаят всичко.

  • А изречението какво беше — попита Мила, впечатлена от историята, която за пръв път чува.

  • Нещо от сорта, че Вратите се отварят.

Полазиха студени тръпки по тялото на Мила.

Обстановката стана натегната и тримата замълчаха.



  • Както и да е! — Боян искаше отново да сменят темата и вдигна чашата си за наздраве.

Мила и Дани вдигнаха също чашите си.

Данислав отпи и отново се загледа към отсрещния тротоар. Една жена на средна възраст, но с бастун, си купуваше хляб и се бе заговорила с момичето, което го продаваше.



*

Светла бе излязла да пазарува — болестта и малко по малко напредваше, но тя се чувстваше все още достатъчно добре, за да може да излиза сама. Трудно ѝ беше само след химиотерапиите, които я обезсилваха и измъчваха до краен предел. Днес тя реши, че иска да се разходи сама, докато Теодора все още не се е прибрала. Двете всеки ден си купуваха хляб от тази хлебопекарна. Обикновено като продавачи се редуваха двете момчета.



Светла с изненада видя, че този път зад касата стои момиче.

  • Здравейте! Искам...

  • От пълнозърнестия хляб — довърши Стела и се разсмя.

Тя бе облечена с бяла манта и бе сложила шарена кърпа на главата си. Светла се изненада и се усмихна — не помнеше да познава това момиче.

  • Аз съм Стела — тя подаде ръка.

  • Светла — озадачена се представи тя.

  • Не се познаваме, но аз работя тук — правя хляб с братята си и понякога им помагам.

  • Момчетата са ти братя? — приятно се изненада Светла.

  • Да... Всъщност не са, но заедно сме израснали.

  • Много мило, че знаеш от кой хляб купуваме с дъщеря ми.

  • Всъщност аз го правя и за мен е радост, че него обичате — в гласа на Стела имаше толкова много положителна енергия, че Светла за секунди я прие като много близка.

Стела сложи хляба в хартиен плик и го подаде на Светла.

  • Момчетата са толкова мили създания, много ги харесвам — с искрена усмивка отбеляза Светла и за миг ѝ се зави свят.

Стела забеляза това и бързо отиде при нея и я подхвана за ръката.

  • Поседни малко! Сега ще ти налея вода — каза притеснено тя, докато помагаше на Светла да седне на единствената маса със столове в магазинчето за хляб.

Светла седна бавно, Стела обърна табелата на витрината, че е затворено и наля чаша вода.

  • Добре съм, миличка — на моменти просто ми прилошава от лекарствата, които пия.

  • Знам, виждала съм те как изглеждаш след химиотерапия през вратата на кухнята — каза Стела и за миг се притесни, че може би не трябваше да казва това. — Извинявай... Надявам се това да не те притеснява — с братята си казваме всичко.

Стела ѝ подаде чаша с вода.

  • Няма проблем, миличка! — успокои я Светла след като отпи.

  • Аз затова зареждам хляба ти с положителна енергия и братята ми се подиграват — продължи да говори Стела и започна да се смее.

Щом Светла чу това също се разсмя.

  • Аз вярвам в тези неща, благодаря ти!

  • Аз също, но братята ми се подиграват, сега дори водата ти заредих с поглед — каза наивно и по детски Стела и двете започнаха да се кискат.

За минути те бяха станали изключително близки, Стела от дълго време много искаше да се запознае с тази жена — изглеждаше ѝ толкова достолепна, възпитана и добра. Тя знаеше от момчетата, че е преподавала в университета. Стела си бе представяла на няколко пъти, че ѝ е майка и колкото и смахнато, дори за самата нея, да изглеждаше — това я караше да се чувства много по-спокойна.

  • И ти си израснала в Дома, така ли? — попита Светла.

  • Да... Оставили са ме в приказна кошничка пред вратата — с дантели, панделки... Като в приказка! — Стела с ирония сподели това, но личеше, че е съкровено.

Светла тъжно се усмихна.

  • Ти си по-приказна от кошничката, миличка! — каза Светла и погледна Стела в очите.

  • Страх ли те е? — каза тихо Стела.

  • Не... Не се страхувам от смъртта вече — Светла бе искрена. — Когато разбрах — минах през своя Ад и това, което най-много ме плашеше, бе, че през целия си живот лошите неща са били повече от добрите. Най-големият ми страх бе свързан с дъщеря ми — знаех, че не сме били щастливи достатъчно дълго време заедно. Само за това ми беше тъжно! Имаш усещането, че сантиметри делят ръцете ти от някого, когото не си достигнал нито в предишния, нито в сегашния си живот. Страх ме беше, че тези сантиметри отново ще останат между ръцете ни, защото може да нямам време да я достигна — очите на Светла се напълниха и устните ѝ се разтрепериха. — Но в последните години, аз успях да я достигна и да разбера с това докосване, че мога да напусна този свят щастлива и спокойна, че съм оставила един добър човек след себе си — Светла млъкна и погледна набрашнените ръце на Стела. — Но сега като те гледам теб, някак си усещам, че искам да живея още много дълго време!

Очите на Стела се насълзиха, прехапа устни и се разплака.

  • Сигурна съм, че твоят хляб и добрата му енергия ми е дала повече време — усмихна се Светла и избърса сълзите на Стела.

  • Знаеш ли, доброто винаги ме разплаква. Забелязала съм, че и доброто не се забравя — каза Стела и избърса сълзите си. — За пръв път в живота си го изричам на глас, но пътят ми дотук беше много труден. Имало е нощи, в които съм си мислела, че не мога да изживея и ден повече. В студентските си години доста погладувах — Стела се разсмя, но продължиха сълзите ѝ да се стичат по лицето, — Но имаше едно единствено нещо, което ме крепеше в този глупав и тъжен живот...

  • Доброто? — каза тихо Светла,

  • Да... Единственото красиво нещо в моя живот бе това, че знаех, че макар и майка ми да ме е оставила до вратата на дома — кошничката поне е била в дантели, панделки... Наистина като бебе от приказките. Това ми даваше сили в онези тъмни дни — единственото добро, което ме е карало да продължавам напред.

Светла и Стела силно стискаха ръцете си и се гледаха в очите. Светла се вгледа в брашното, което бе по шията на Стела и едри сълзи започнаха да капят от очите ѝ.

Минутите, които никога не се забравят и обръщат всичко. Близостта, която ни припомня, че сме в този свят, за да не бъдем сами. Думите, които лекуват, И едно малко добро, което може да поддържа живота и да го напълни с вяра.

Сътвори Той човека от звънка глина като грънчарско изделие. И сътвори Той джиновете от пламъка на огъня.“

(Ер-Рахман, 14-15)

Есен, 1940 г.

БОЖИДАР и АЛБЕНА

Луната бавно се показваше зад далечните родопски хълмове. Черното небе придоби мастилен нюанс, а светлината на звездите посипа поляните и извивките на селото в сребриста магична слана. Всички прозорци на къщите в селото бяха потънали в мрак, освен един, от който се виждаше пламък на свещ. Прозорецът бе запотен, Божидар и Албена стояха един срещу друг и се гледаха в очите — лицата им бяха слабо осветени от пламъка на свещта, но очите и на двамата жадно блестяха, Албена вече бе готова да прави с него любов, И двамата бяха облечени в бели ленени дрехи. Той започна да разкопчава ризата ѝ — а тя се взираше в черните му очи. От пламъка Албена имаше усещане, че очите му стават ту светли — ту черни като катран. Тя сложи ръцете си на лицето му и страстно прокара дланите си по кожата му. Той сложи ръцете си върху гърдите ѝ ги притисна. Диханията на Божидар бяха агресивни и страстни — започна да я целува. Тя скъса бавно копчетата на ризата му и жадно докосваше горещата му кожа — искаше да влезе в самия него. Тя имаше усещане, че в стаята се разнесе ухание на пролетна трева, а устните му имаха вкус на непознат див плод. Той разпиля косата ѝ и я захапа леко за шията. Двамата притискаха телата си едно в друго, сякаш искаха да се слеят в едно същество.

- Искам да нося детето ти — прошепна тя и усети горещи вълни как заливат тялото ѝ.

В този момент думите ѝ превърнаха близостта им в още по-голяма магия. Те чертаеха заклинание във въздуха с телата си. Тя имаше усещане, че прави любов с най-мощния мъж, когото бе виждала в живота си. След секунди се усети обградена от ръцете на стоманен войн, който завинаги ще я защитава от злото. Имаше чувството, че телата им пламват и за секунди се изпепеляват и отново се издигат. Албена усещаше, че лети и гравитацията не съществува. Сякаш техните тела се въртяха високо сред небесата — сред гръмотевици, звезди и безсмъртност.

Големите и здрави ръце на Божидар бяха хванали Албена като в обръч, който я притиска и отпуска. Тя извика от удоволствие, смесено с болка.

Албена усети неестествена студенина на гърба и корема си — сякаш нещо се бе оплело около тялото ѝ. Кожата на Божидар бе станала студена и грапава. Албена отвори очи. Голяма сива змия се бе увила около цялото ѝ тяло и пълзеше по кожата ѝ.
28 април, 2013 г.

ДИМИТЪР и КОНСТАНТИН



Димитър изнервено въздишаше и удряше ритмично с пръсти волана на колата — бе попаднал в задръстване в центъра на града. Константин бе седнал на другата седалка до него и пишеше в някакъв бележник нещо, което бе свързано с преподавателската му работа. Предишната вечер Димитър му се бе обадил и бе поискал да се видят, затова преди половин час бе взел Константин от университета.

  • Къде ще ходим? — попита Константин и затвори бележника си.

Димитър се измъкна от задръстването и пое към околовръстното,

  • Извън града — отвърна Димитър. — Няма да губя много от времето ти.

  • Нещо сериозно ли е станало?

Димитър нищо не отговори и смени темата.

  • Как е Кристина?

  • Чудесно, отдала се е на работата си в книжарницата, а и аз в университета — но всичко е наред. А ти — хвана ли си гадже?

  • Нали знаеш, че не ме бива във връзките — разсмя се Димитър.

  • Как някоя жена не те е вързала — такъв хубав мъж стои свободен — недопустимо е!

  • Обикновено аз връзвам жените, а не те мен!

Константин се разсмя.

  • Преди си мислех, че ти винаги си бил късметлията в проклетия ни род — продължи Димитър. — Намери голямата си любов, имаш страхотен живот, постигна много! Понякога си мисля, че трябва да си ми пример!

  • Това се отнася и за теб — макар че все още не си намерил човека до себе си.

  • Смятал си ме и мен за късметлия ли? — изненада се Димитър.

  • Ами да, защо не!?

  • Ами защото като малък се грижех за лудата ми майка! Просто имам повече пари от теб — каза равно Димитър — А парите днес ги имаш, а утре ги нямаш — и обратно... Но детството ми звучи като част от биография на психопат, чудя се как не съм станал масов убиец.

  • Имаш ужасен хумор... — Константин се изнерви.

  • Това не е хумор — това е истина — отвърна Димитър и се разсмя.

Константин млъкна и Димитър го погледна любопитно.

  • Знаеш ли, това, за което все още ти се възхищавам, е, че ти си толкова чист и добър — по дяволите, ти си като шибан паднал ангел —

направо си перфектното същество!

  • Ще си призная, че понякога и аз съм искал да имам част от качествата ти...

  • Кои например?

  • Ще прозвучи налудничаво...

  • Кажи, кажи! — нетърпеливо започна да повтаря Димитър.

  • Яростта ти — ти си лошото момче!

  • Е, да — по-секси е от ангел! — каза сериозно Димитър и двамата избухнаха в смях. — Мен жените искат да ме чукат, а в теб се влюбват! И пак печелиш повече от мен, защото във влюбването има и секс.

Димитър вече бе на магистралата и караше с над 170 км в час.

  • Ще кажеш ли все пак къде отиваме?

  • На едно приказно място! — иронично отвърна Димитър. — Още малко...

След минути той зави в пресечка в ляво. Те пътуваха приблизително още половин час по тесен асфалтиран път. Стигнаха до хълмиста, почти изравнена местност — виждаха се няколко срутени къщи, а между две от хълмчетата — църква с пропаднал таван и висока камбанария. Димитър спря и изгаси колата.

  • Хайде да се разходим! — каза той и излезе от колата.

Константин се огледа изненадан и като отвори вратата на колата стъпи в кал. Отстрани имаше паднала ръждясала табелка.

  • Село Живовци — прошепна Константин.

Димитър вече вървеше няколко крачки пред него и бе запалил цигара. Пространството бе блатисто и равно. Константин го настигна — имаше много незасъхнали локви и кал. Селото бе необитаемо — двамата вървяха бавно към църквата.

  • Когато умираше старецът, какво ти каза? — неочаквано попита Димитър.

Константин в първия момент не разбра въпроса. След секунди се изненада и погледна озадачено братовчед си.

  • Какво имаш предвид?

  • „Какво имаш предвид?“ — кой е измислил този глупав въпрос? — изнервено отвърна Димитър. — Имам предвид: „Какво ти каза старецът преди да умре?“?

  • Не беше на себе си — говореше някакви налудничави неща — колебливо отвърна Константин.

  • Дай по същество — не си в университета! — студено го подкани Димитър и го погледна в очите.

Константин се изнерви. Не искаше да говори за това и не разбираше защо братовчед му го разпитва и то по този груб начин.

  • Защо питаш, какво има?

  • Приеми просто, че е важно за мен! — гневно отвърна Димитър,

Константин разчете сериозността на въпроса му в очите. Започна да прави опит да си припомни точно.

  • Ами... — започна той — Когато влязох в стаята, първо усетих неприятно чувство към него...

  • Като какво?

  • Като омраза — каза с чувство за вина Константин. — Без никаква логика! Не помня всичко с подробности, но ми каза, че баща ми е починал на кръщенето ми, защото ме кръстили Константин... — той млъкна за момент. — После ми каза „голям грях имаме“...

  • Така... После... — спокойно каза Димитър,

  • После ми каза, че... — Константин спря да върви и махна с ръка. — Той бе изгубил разсъдъка си, защо въобще го коментираме това?

Димитър рязко се обърна към Константин и гневно го хвана за ръката.

  • После какво?! — извика Димитър.

  • После ми каза, че не трябва да имам дете! — още по-разгневен отсече Константин и дръпна рязко ръката си от хватката му.

Димитър замръзна и пребледня.

  • Каза ми, че щяло да се роди като баща ти — проклет и без душа! — изкрещя Константин и тръгна с по-бързи крачки към разрушената църква.

Димитър все още стоеше на мястото си и се хвана за челото. Константин знаеше, че ще нарани братовчед си с тези думи, защото познаваше тежкия му живот в подробности. Тези думи нараниха и Константин и той дори не искаше да ги изрича на глас. Сякаш дълбоко в себе си знаеше, че дядо му не бе изгубил разсъдъка си, а се бе опитал да му разкрие някаква страшна тайна, която самият той не бе готов да чуе.

Константин седна до руините и се загледа в гаснещия червеникав хоризонт. Димитър след малко отиде до него и седна.

- Константине, — започна той — ти си повече от интелигентен и ще разбереш това, което ще ти кажа. И ще бъда абсолютно сериозен. Живеем в свят, в който не всичко е такова, каквото изглежда. С риск да ти прозвуча като психично болен и да си помислиш, че съм наследил лудостта на майка ми, ще ти кажа, че сред нас има и други същества, които имат връзка с нас — Димитър говореше бавно и се опитваше да звучи максимално ясно. — Тези същества са като магнитното поле — не ги виждаш, можеш да ги усетиш. — Димитър млъкна, после продължи. — Някои от нас могат дори да ги виждат.

Константин го гледаше и слушаше внимателно, но между двамата вече се издигна висока стена, която осигури нужната дистанция. Не му вярваше. Не искаше. Константин издигна тази бариера, за да спаси разума си.



  • Това какво общо има — попита сухо той.

  • Времето е илюзия. Миналото, настоящето и бъдещето се случват тук и сега — просто са на различни повърхности, които си взаимодействат... Действията на тези преди нас — родителите, бабите и дядовците ни и техните родители се обединяват в една точка, която създава теб в тази реалност.

  • Какво ми казваш в момента? - личеше си, че Константин не иска да слуша и зададе този въпрос с гняв.

  • Казвам ти, че носим всички техни грехове — аз и ти — като наследници на този род, а сам знаеш, че този род е проклет!

  • Защо е проклет? — заинати се той.

  • Това се опитвам и аз да разбера, затова те питах. Повече от очевидно е, че тук има нещо много откачено — участта на бащите ни, лудостта на майка ми, думите на дядо ми. От малък чета какво ли не, за да открия отговори. Виждам някои неща.

  • Какво виждаш?

  • Виждам кръвожадни вълци, които ме следват — със сериозно изражение отвърна Димитър.

Константин нервно се разсмя и Димитър се ядоса.

  • Роден съм в Мръсните дни, наричат се Вълчи дни — кръстен съм на Свети Димитър, който по време на ранното християнство е изобразяван като човек, обяздил вълк. И онези мръсни вещици в селото на дядо ми от малък ме наричат Вълчи Димитър — това смешно ли ти звучи?

  • Честно казано така ми звучи, И сега какво? Как ще разкодираш моето име? — иронично каза Константин.

  • Ти си роден в 21:15 на 21 май — денят на „Св, Константин и Елена“ — това е нощта, в която влизат да танцуват Нестинарите,

Лицето на Константин замръзна, усети тялото си настръхнало — в главата му нахлуха спомени от кошмарите, които сънуваше напоследък. Той се изправи,

  • Защо ме доведе тук? — нервно каза Константин.

Димитър направи знак да го последва и влезе в църквата. Двамата се озоваха между четирите ѝ избелели стени — в средата имаше голяма кална локва със застояла вода. Вътре беше обрасло с къпини и папрат,

  • През 1984 година това село е залято от вода и е потопено всичко тук, включително и църквата, След време, когато местността се е отводнила, църквата изглеждала точно така, както е в момента — Димитър вдигна ръката си и посочи полуразрушената камбанария срещу тях. — Виждаш ли онова изображение?

Константин се загледа — виждаше се нарисувано тялото на Дявола — ясно се виждаха и рогата му.

  • Да — виждам Дявола? Е, и?

  • Не си ли задаваш въпроса защо това е единственото изображение, което е останало по стените, след като всичко е било залято с вода? Къде са другите стенописи?

Константин се вгледа внимателно в стените — те бяха тебеширено бели — не се виждаше нито една линия на друг запазен стенопис в цялата църква. Единственото запазено изображение бе на Черния.

  • Какво искаш да кажеш? — отчете се напрежение в гласа на Константин.

  • Искам да кажа, че злото оставя следи! Отпечатъците си! И че проклятието, което носим, е като изображението на тази стена — останало е, за да ни каже нещо!

  • Какво предлагаш да направим? — извика яростно Константин, личеше си, че това нещо първично го плашеше.

  • Да разберем какво се е случило и да се опитаме да откупим този грях, за да заживеем нормален живот!

  • Аз живея нормален живот! Искам да се махнем от тук и не искам повече да говоря за това.

Разбра ли ме? — извика Константин.

Димитър разбра, че всичко това дойде в повече на братовчед му и млъкна. Реши, че ще му остави още малко време, но бе наясно, че разговорът трябва да продължи. Виждаше в очите на Константин, че припознава истината в думите му.



  • Хайде да се махаме — подкани го Димитър и го хвана за рамото.

Докато Димитър караше обратно към града, и двамата мълчаха. Когато стигнаха пред кооперацията, в която живееше Константин, Димитър изгаси колата и го погледна.

  • Разчитай на мен за всичко, няма да те търся — ще оставя ти да ми се обадиш...

Константин остана така няколко секунди.

  • Каза, че злото оставя следи... А доброто оставя ли? — тихо попита той.

  • Оставя, разбира се — спокойно отвърна Димитър. — Но злото има нужда да припомня за себе си. А и си мисля, че в нашия случай то надделява.

Константин отвори вратата на колата без нищо да каже и се насочи към вратата на кооперацията. Димитър се отпусна на облегалката в колата си и въздъхна дълбоко. Чувстваше се виновен, че забърка Константин толкова грубо в историята, но

няма друг начин.

Пролет, 1941 г.

ЕЛЕНА и АЛБЕНА

Елена кърмеше бебето си, а Албена гледаше през прозореца към къщата си. Лицето ѝ бе студено и нещастно, а коремът ѝ вече бе пораснал — беше бременна в шестия месец.

Албена рядко идваше на гости, след като Елена роди сина си, който кръсти Добромир. Не се събираха както преди нито при баба Кера, нито по къщите си. Албена бе станала мълчалива и не говореше с никого в селото. Елена забелязваше, че при Албена често бе почнала да ходи една съсухрена и крива жена — Севда. Виждаше как ходи в къщата ѝ от прозореца си, когато Божидар излизаше някъде по работа.

Божидар и Константин излизаха вечер в кръчмата или се събираха по общи задачи. Времето бе направило двамата мъже близки, докато с времето при Албена и Елена стана обратното.

- Къде ходят вечер в гората мъжете ни? — сухо и гневно каза Албена.

До преди малко двете си говореха, че трябва да идат на гости при баба Кера, защото се е разболяла. А сега Албена рязко заговори за Божидар и Константин. Елена усети гнева в гласа ѝ и се изненада.


  • По техни си работи, нали знаеш — мъжете са като децата — обичат да ходят напред-назад — спокойно отвърна Елена. — Константин сега на празника на светиите ще учи Божидар да върви в огъня.

  • При Дявола ходят, Елено! — извика Албена, стана от стола и се разплака.

Бебето започна да плаче и Елена го сложи в люлката.

  • Какво говориш? Да не те чуе някой, че живи ни запалиха! — ядосано изсъска Елена. — Дяволи са онези, дето нямат страх от Бога, а не мъжете ни!

Албена се разплака — изглеждаше съсухрена, а кожата ѝ бе жълтеникава, личеше си, че е много объркана. Елена бе решила, че това се дължи на бременността, но уви — нещо друго я мъчеше.

  • Джин е мъжът ми! — каза през сълзи Албена. — Леля Севда при ходжа ме води миналата неделя и всичко му разказах — и той вика: „За джин си се омъжила! Бял ден няма да видиш! Изрод ще родиш!“.

  • Какво си му разказала, глупачке! — ужасена прошепна Елена.

  • Казах му, че със змия се любих първата нощ; видях го да кове и дялка люлка за детето ни — седнал беше — без да докосва ни чук, ни тесла — само като пее и гледа — то само се ковеше! — през сълзи говореше Албена. — И вечер с твой Константин къде ходят? И това казах на ходжата и той вика: „При Иблиса, при Шейтана ходят!“. При Дявола, демек, вика ходжата! — Албена бе изпаднала в истерия, клатеше нервно глава и плачеше.

Бебето започна да реве по-силно. Елена бе поразена от това, което чу — тя взе бебето и започна да го успокоява.

  • Какво лошо ти е направил Божидар, Албено? С какво те е заплашил? — нареждаше яростно Елена.

Албена избърса сълзите си и замълча.

  • Нищо — отвърна тя, — ама ме е страх от него! И Константин ли е такъв?

  • Как не те е срам? Ако не беше близка на майка Кера, щях да те изгоня от тук! Да си така настроена срещу мъжа си, дето дете ти дари, и срещу Константин — очите на Елена се напълниха със сълзи. — Сега Севда на цяло село ще разкаже небивалици, те и без това говорят глупости — и за Божидар, и за Константин! — Елена притеснена обикаляше в кръг из стаята и люшкаше с ръцете си бебето. — Божидар дете с любов ти даде! Какво ти трябва друго, освен вяра и любов, Албено — каква безверница си ти! От Господ всички сме! Всички са негови дето по земята ходят!

Имаш ли любов — Бог те благославя всяка секунда! — нареждаше Елена.

Албена се хвана за главата — бе се припотила цялата — усещаше, че в корема ѝ започна да шава бебето ѝ.



  • Леля Севда само с мен до селото дойде — тя при ходжата не беше — излъга тя, — никой не знае! — Албена, сякаш се отърси от истерията.

Тя бе залята от чувство за вина заради това, което е направила, виждайки реакцията и ужаса, които се изписаха по лицето на Елена.

  • Дано не е чула, че тогава наистина бял ден няма да видим заради твоя глупав страх! — отдъхна Елена и отново сложи детето в люлката. То вече бе спряло да плаче, но за пръв път Елена изпита страх в собствената си къща.

На Албена ѝ прималя, краката ѝ изтръпнаха и седна на стола. Елена наля бързо чаша вода и отиде до нея.

  • Албено, Албено... Страхът идва, когато няма вяра “ а уплашените хора са най-прости и жестоки! Божидар те обича, не си ли видяла с каква чистота, като дете те гледа тебе — смъмри я тихо Елена и въздъхна дълбоко.

Албена отпи вода и погледна надолу.

  • Ще си тръгвам — каза тя и стана.

Малко преди да затвори вратата се обърна към Елена.

  • Грешна ли съм? — тихо попита Албена,

  • Всички сме грешни, но ако сърцата са ни чисти, не можем да бъдем покварени — отвърна тъжно Елена и погледна къщата на Божидар.

29 април, 2013 г.

ДАНИСЛАВ и МИЛА



  • Божидар или Калоян искаше да те кръсти майка ти преди да се родиш, но след като видя очите ти, каза, че не трябва да се казваш така, че ти си първородната ѝ голяма любов — каза Мила и погледна Данислав.

Двамата вървяха по коридор на жилищна кооперация към стария апартамент на Лора и Боян.

  • Хм…. Това не го знаех — отвърна умислен той,

  • Явно е решила, че ще стане прекалено очевидно, че си Божи дар — Мила му се усмихна. — А и Данислав означава дарен със слава.

  • Надявам се някой ден да направя велик филм и да се прочуя — пошегува се той.

Двамата се спряха пред вратата на апартамента.

  • Готов ли си? — попита леля му.

Дани въздъхна и затвори очи.

  • Да — каза решително той.

  • Ами хайде, ти отключи вратата — подкани го тя, виждайки, че от напрежение той пропуска тази част.

Данислав изкара ключовете от спортната си чанта — той ги бе махнал от ключодържателя си, на който държеше всичките си ключове, и ги бе сложил в малък джоб на чантата. Ръцете му трепереха, но отключи и отвори бавно вратата. Пръв прекрачи прага, а после влезе Мила и затвори вратата.

Усещаше се, че въздухът е застоял. Двамата бяха в голямата дневна, в която израсна Данислав и в която десетки пъти Мила е разговаряла със сестра си. Той бавно пристъпи напред и видя четката за коса на майка си — беше сложена до шкафчето на ъгловия диван, който бе разположен в средата на стаята. На четката имаше неин косъм. Данислав задържа погледа си там, после го премести върху рафтовете по стените на стаята — там бяха наредени снимки — той като малък; цялото семейство; имаше снимка, на която Лора с Мила бяха ухилени и прегърнати. Данислав ги гледаше сякаш за пръв път в живота си ги вижда.

Леля му мълчеше и седна тихо на дивана, наблюдавайки племенника си, Данислав отиде и седна до нея,


  • Няма я… — тихо каза той.

  • Да, миличък — Мила се сдържаше да не заплаче, но знаеше, че в този момент трябва да бъде силната, за да не обремени Данислав.

  • Вие двете сякаш имахте отделен свят, затваряхте се и дълго разговаряхте... — започна Данислав. — Разкажи ми за нея това, което аз не знам...

  • Майка ти беше много вярваща жена, почти всеки ден се молеше — тя го криеше от теб и баща ти, защото беше прекалено интимно за нея — Мила се сети нещо и тъжно се усмихна. — Когато бяхме малки и ни питаха какви искаме да станем като пораснем, тя казваше — майка на две момчета. Когато се роди ти, тя бе избягала от болницата — за да отиде в най-близката църква, за да благодари на Господ, че ѝ дал дете! — Мила се просълзи и се разсмя. — Баща ти се бе обадил в полицията, той бе сигурен, че някой ви е отвлякъл — Мила се смееше с глас, но в очите ѝ сълзите не спираха да блестят. — После искаше да има второ дете, но не се получаваше. Разбрахме, че не може да има второ дете. От тогава тя се промени, това я нагнети, но явно го е криела от всички нас. И просто един ден ми се обади и ми каза, че си е видяла нероденото дете по телевизията. — гласът ѝ започна да трепери. — Просто в един момент явно е изгуби разума си от тъга — каза Мила и погледна встрани.

  • Но тя никога не е говорила с мен за това сякаш ми говориш за друг човек — озадачи се Данислав.

  • Важно е да знаеш, че майка ти беше добър човек и изпитваше огромна любов към теб! Това е, Дани — няма друго за казване.

Данислав стана и се насочи към кухнята, за да потърси салфетки за Мила, чието лице бе мокро от сълзи. Стигна до кухненския бокс — върху плота стоеше тавичката, в която Лора правеше любимия му шоколадов кекс — върху него имаше паяжина. За секунди той разбра, че никога вече няма да види майка си.

Сълзите на Данислав започнаха да падат неусетно — дори не бе разбрал кога се бе разплакал. Мила видя това и сложи ръце на устните си — остави го да мине сам през това осъзнаване. Знаеше, че когато един човек вижда собствената си болка в очите трябва да изплаче сълзите ѝ, защото, ако останат в него, ще го разболеят. Данислав взе тавичката в ръцете си, пристисна я до гърдите си, седна на пода и горчиво заплака.


ВИКТОРИЯ

Виктория разопаковаше багажа си — бе се завърнала в дома, в който бе израснала. Искаше да смени обстановката след инцидента, който се бе случил в нощта, в която бе припаднала пред клуба.

Бяха ѝ казали, че се е напила и се е строполила върху свещите пред входа на онзи ресторант. Била припаднала и бълнувала някакви неща, които никой не ѝ бе преразказал. Странното за всички бе, че Виктория нямаше никакви изгаряния, след като бе закарана в спешно отделение и прегледана.

Голям резил... Сигурно алкохолът е бил фалшив...

Изведнъж се сети за онова момче...



Виктор... Той бе от моя град.

Разсмя се. Все още като се сетеше за онази нощ се изпълваше със срам и ужас, но тя бе сигурна, че като измине повече време, ще може искрено да се разсмее на това, че така умопомрачително се е изложила. Поне така си мислеше. Родителите ѝ, разбира се, не знаеха за този инцидент. Виктория изпитваше най-вече вина, за всички онези мисли и думи, които се въртяха в главата ѝ същата нощ — помнеше ги.



Те просто се борят с живота... Това е работа. Хората в този свят работят — всички изкарват парите си както могат — едни са учили, за по-добро бъдеще, а други — не.

Защото животът е борба и не винаги е справедлив.

Тя усети, че се опитва да заличи другите си мисли, но всъщност



Не е ли така?

Точно така е!

Виктор...

Пак нахлу в главата ѝ. Спомни си, че в книгата имаше персонаж с такова име, който доста приличаше на онзи Виктор, който бе срещнала. Изведнъж пулсът на Виктория се ускори. Спомни си Слънцето на врата му,

Рай”... Доста откачена книга.

Виктория я извади от куфара си — беше я взела със себе си — усещаше, че иска да е близо до нея. Беше я сложила в папката с лекциите си, които бе взела да чете през периода, в който щеше да остане вкъщи.

Тя седна на леглото си и започна да разглежда стаята си — имаше две плюшени мечета, които стояха на столчето до бюрото ѝ. Вгледа се в големите им мили очи.

В последните четири години — тя се връщаше много рядко тук, А когато се прибираше, бе за не повече от два дни, които прекарваше основно с приятелите си.

През тези минути, докато гледаше стаята си, разбра, че неусетно е пораснала. Пространството приличаше повече на детска стая — светлосини пердета; бюро, чийто вратички бяха облепени със стикери — голям компютър, който не бе включвала години заради малкия лаптоп, който ползваше и бе винаги с нея. Имаше рафт с дискове, които вече не отваряше.

Вратата на стаята ѝ се отвори. Тя се стресна и видя усмивката на баща си, а зад рамото му бе майка ѝ. Той бе харизматичен, среден на ръст, черноок мъж. Майка ѝ бе ниска, поддържана жена, която винаги се обличаше елегантно и винаги лицето ѝ имаше празна студена и усмивка.

Двамата си отиваха като двойка. На големи събирания и мероприятия хората ги забелязваха, защото те непрекъснато общуваха помежду си.


  • Тръгваме, Вики. Оставил съм списък на сметките, адресите и нещата, които трябва да се направят — каза баща ѝ с мек и благ тон.

  • Айде, идвай да изпратиш младоженците - разсмя се майка ѝ.

Родителите на Виктория не само че не знаеха за злополучната нощ, след която тя се бе събудила в столична болница, но и не бяха сметнали за нужно да я предупредят, че заминават на дълга почивка извън страната, Виктория бе разбрала за този факт вчера, когато ненадейно реши да се прибере.

А и е добре да поостана сама със себе си...

  • Какво ти е? — попита майка ѝ, забелязвайки особеното настроение на дъщеря си.

  • А, нищо, нищо! — Виктория веднага прикри обърканото си състояние с усмивка, — Наистина сте като младоженци! Супер сте!

Тримата слязоха по стълбите към първия етаж на къщата.

И двамата ѝ родители се занимаваха с отделен бизнес —майка ѝ имаше магазинче за златни бижута, наследено от нейния баща. Те живееха в голяма къща на два етажа, която бе разположена в заможен и малко изолиран от града квартал, близо до гората. Тук всички местни бизнесмени имаха големи и луксозни къщи като тяхната.

Виктория видя куп куфари в средата на дневната им и спогледа озадачено майка си.


  • Майко, винаги надминаваш себе си — разсмя се тя.

Помогна им с куфарите до колата пред къщата и ги натовариха в багажника мълчаливо.

  • Обадете ми се, когато пристигнете, ако не ви върнат от летището — въздъхна Виктория.

  • Ще се върна с двойно повече багаж! — с гордост отвърна майка ѝ.

  • Татко, контролирай я! — разсмя се Виктория и го прегърна.

  • Аз си я обичам такава! Дамата с багажа! По- добре от кученца — отвърна той и целуна по челото дъщеря си.

Той така я наричаше, защото съпругата му, винаги когато тръгваше за някъде, обичаше да взима много вещи със себе си. Тя често казваше, че всяка вещ е била нечия идея, И нейните автори са били достатъчно вдъхновени, за да я случат, Така било и с бижутата, които продаваше в магазина си — някой ги е видял в съзнанието си, изкарал ги е от там и е украсил света с тях.

Виктория целуна майка си кокетно по бузата.



  • Чао, скъпа! — каза тя и влезе в колата,

  • Грижи се за къщата. Ако някой те безпокои — обаждаш се на охраната — за пет минути са вкъщи! Разбрано? — даде указания баща ѝ и ѝ смигна.

  • Разбрах, татко, няма какво да стане! — разсмя се Виктория.

През всичките тези години Виктория така и не успя да ги опознае добре. Когато бе дете, те вечно имаха някаква програма за нея. Бяха я записали на пиано; балет; уроци по английски и математика. Нямаха никакво свободно време, за да прекарват повече време заедно, защото бяха заети с кариерите си. Майка ѝ и баща ѝ бяха като някаква самостоятелна вселена, в която имаше място само за двама. Не че не я обичаха достатъчно, просто смятаха, че тя трябва да използва времето си, учейки се на добър маниер; влагайки енергията си в образование и въобще всичко свързано с развитието ѝ. В техните очи това бе по-полезно от

пикници, катерушки и роднински сбирки, бе казала един път майка ѝ.

Виктория бе доволна от това, което е. Знаеше, че всичко, което бе получила от вечната и безкрайна програма на родителите си ѝ е помогнало, но често те и липсваха. С времето тя преодоля това и просто прие, че те не са като другите родители.

В момента това, което тревожеше най-вече Виктория, бе.

Този Виктор... Тази книга... И какво ще правя сама цял месец в тази къща?

Виктория въздъхна напрегнато, изпари се изкуствената усмивка, зад която прикриваше нестихващото и абстрактно напрежение, което усещаше в себе си, и се втурна в къщата.

Върна се отново в стаята си и погледна книгата на леглото. Почти през целия ден я прелистваше и после обикаляше из къщата. Вече бе уверена, с всяко изречение, което препрочиташе, че

в онази нощ съм срещнала същия Виктор — този, за когото се пише в книгата и... Градът!

- Градът, в който се случва всичко в романа е този — моят град! — прошепна тя и погледна отражението си в огледалото,

Виктория видя шока, който се бе изписал на лицето ѝ от връзката, която направи между Виктор от книгата и Виктор, с когото тя се бе запознала.



Полудявам нещо...

Виктория изнервено се разхождаше напред-назад — лягаше и ставаше — мислеше само за това — не можеше да побере в главата си как е възможно подобно съвпадение.



Виктор е същият от книгата, описанието на града е същото.

Тя пак се качи в стаята си, включи стария си компютър и започна да търси повече информация за автора. Изпита порив веднага да се свърже с него, но се въздържа.



Наистина нещо ми става в последно време...

Отново взе книгата и започна да я разглежда с интерес. Помисли си, че може би авторът познава Виктор и го е описал едно към едно, както и този град.



Няма нищо свръхестествено. Господи, колко съм глупава!

Тя въздъхна и се хвана за челото.



Много съм злеемоциите ми идват в повече!

Книгите са си книгиживотът си е живот! Този автор си е описал моя град и този Виктор. Ще мисля за друго!

Виктория сложи книгата в чекмеджето на бюрото си и го затвори. Слезе в трапезарията на къщата и седна на стола пред голяма и масивна маса — започна да се оглежда наоколо. Много неща се бяха променили в тази къща, откакто бе заминала. Бизнесът на баща ѝ бе нараснал и това си личеше — ремонт, стилно обзавеждане, огромна камина имаше срещу нея.

- Май наистина сме станали много богати — прошепна сама на себе си с безразличие.

Пак си спомни за „РАЙ".



Странна книга...

Имаше и някакви дати. Историята се случва през 2013 година, а книгата е писана 2012.

Спри!

Тя стана и отново се върна в стаята — взе книгата и я прелисти. Историята започва с датата 11 август. А на последната страница пише „9 юли, 2012".



Днес е 21-ви май.

Ще се побъркам от глупости!

Виктория се разсмя сама на себе си и върна книгата отново в чекмеджето. Съзнанието ѝ спря да възприема поредицата от съвпадения за нещо, което заслужава такова внимание. Може би заради липсата на това внимание тя не забеляза миналогодишния календар, който бе закачен на вратата ѝ — маркерът, с който се отбелязваха дните — бе спрял на 9 юли.

Майката на Виктория имаше много вярна философия за нещата. Всяка вещ, която ни заобикаля, е нечия реализирана мисъл. И много често обичаме да сме близо или да носим със себе си тази материализирана идея. И с историите е така. Наниз от мисли, които стоят в любимата ни книга. Историите много си приличат — любов, омраза, отмъщение, раздяла... Векове разказваме едни и същи истории. И някои от нас се питат: „Защо хората винаги допускаме една и съща грешка?“ И си отговаряме тогава, когато тази история ни се случи в живота. А много от историите в книгите се случват в живота. Виктория бе на път да разбере, че ще стане свидетел на история, която вече е прочела. История, която държеше точно преди секунди в ръцете си. И си мислеше точно това, което може би си мислиш и ти, държейки тази книга.

Невъзможно е да бъда част от тази история.

МИЛА и ЮЪН



Мила бе легнала на дивана и бе подпряла главата си в скута на Юън, Той бавно я галеше по русата ѝ гъста коса. Тя тревожно го гледаше в светлозелените му очи. Приличаха на очи на благородник, кожата му също бе светла, а косата тъмнокестенява. Юън бе на повече от 40 години — по брадата си имаше бели косъмчета.

  • Скоро всичко ще започне да се променя. Виждам, че очите на Дани също са се променили — нали се сещаш — онзи поглед... — каза Мила и стана от дивана.

Юън наблюдаваше Мила как обикаля в дневната на луксозния апартамент, където бяха отседнали.

  • Предполагам не си му казала? — спокойно каза той, но Мила забеляза укор в гласа му.

  • Той още не е преодолял смъртта й! — изнервено отсече Мила. — Как бих могла да му кажа?

  • Кога мислиш да му кажеш всичко за сестра ти?

  • Само ако много се наложи... Засега всички я мислят за луда, което е добре. Ако започнат да настъпват промени... Ако се изострят сетивата му — тогава. А и още не се знае дали той би проявил подобно нещо.

  • Нали каза, че погледът му се е променил? Въпрос на време е...

  • Да... — отвърна с тъга тя, седна до него и подпря глава на рамото му. — Знаеш ли, преди винаги съм се питала защо има хора, които като че ли имат стари очи, очи — които сякаш преждевременно са сложени върху някакво младо лице. — Мила въздъхна и продължи. — Очи, които знаят плашещо много... Чак преди години си отговорих.

  • Той трябва да знае кой е и каква е майка му. Мила! Рано или късно трябва да разбере! — тихо ѝ се скара Юън.

  • Какво да му кажа? Че майка му се е самоубила, защото си е спомнила последните си две прераждания ли? И след нейната смърт целият Баланс ще се прехвърли върху живота му и може да го съсипе? — Мила говореше тихо, но гневно. — Извинявай! — тя се успокои и го целуна по устните.

  • Няма нищо — каза той. ~ Разбирам, че точно сега ти е трудно, но и на него ще му бъде трудно.

  • Знаеш, че сестра ми се е самоубила на същото място и го е направила по същия начин... по който са я убили нея преди десетки години. Пробола се е сама 27 пъти с ножичка за нокти — очите на Мила се насълзиха. — Видяла е другия си син по телевизията. Толкова вина и мъка имаше в гласа ѝ. Дори не мога да си представя какво би могла да изпита една майка...

  • Но тя в този живот друг син е нямала... Наистина не разбирам... — каза Юън.

  • Казвала съм ти — в първия живот, който си спомня, е имала малко момче и е била бременна. В момент на отчаяние е обещала нероденото си дете, което е носила в утробата си, на Дявола, ако той скрие малкото ѝ момче от убийците. В следващия си живот тя си спомня, че е била бездетна, но се е появил един странен мъж в живота ѝ, от когото е забременяла... Но е направила поредната си грешка.

  • И в този си живот ражда едното си дете — твоят племенник — Данислав?

  • Да! И вижда втория си син, който е роден в друго семейство...

  • Кой е той?

  • Не знам... Не ми каза! Само каза, че той е Сив — в погледа на Мила се четеше страх.

  • Това е ужасно! — Юън стана, наля си нервно уиски и запали цигара.

  • Да, ужасно е — за него няма никаква надежда за спасение!

  • Дете от Чистилището... — каза Юън и изпи уискито на екс.

  • Истинското зло и божественото в едно човешко същество. Той има две души... — тихо каза Мила, гледайки в нищото.

На вратата се почука. Мила погледна Юън.

  • Това е Явор, аз ще отворя!

*

Калоян се взираше в огледалото пред себе си. Зад гърба си в отражението му виждаше сива сянка — женски силует от застинали сиви електрически нишки. Калоян погледна очите ѝ — наричаше я Сивата майка — бяха бели и светеха ярко. Той се вгледа в тях — усещаше как пулсират с ритъма на сърцето му. Зениците му се разшириха и той се приближи към огледалната повърхност и с черен маркер започна да пише върху нея. Лицето на Калоян се завиждаше между черните букви.



Господи, ще запаля Рая ти. Дяволе, ще наводня Ада ти, но аз пак ще стигна до нея...
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница