Вратите рай II част от



страница15/15
Дата21.07.2016
Размер3.14 Mb.
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   15

*

Константин и Кристина бяха седнали на терасата на малко кафене и си говореха. Те чуха шумотевицата от клаксони и погледнаха към отсрещната улица. Константин се вгледа в бял шал с лилави петна, който се носеше по улицата и се вдигна от вятъра над колите.



  • Виж! — каза Константин и посочи с пръст към небето.

Кристина се опита да стане, за да го види по- добре и разля портокаловия фреш на масата върху панталоните на Константин.

  • Толкова е красиво! — възкликна тя възхитена от ефирността, с която се издигаше шала.

  • Пак ме направи на нищо — измърмори Константин и се изправи, за да се стече фреша по крачолите му.

Тя се вгледа в него предизвикателно.

  • Много си секси, когато си ядосан! — пошегува се тя, изкара салфетки от чантата си и започна да го чисти.

  • По-нагоре — тихо каза той.

  • Идиот — тя се разсмя и Константин започна да я гъделичка и да я прегръща. — Мокриш ме! — викаше тя и се смееше гръмогласно.

Хората се бяха вгледали в тях с досада, Константин забеляза това, усмихна се и помаха на всички с ръка.

  • Тръгваме си — изчезваме! — каза той и пое Кристина за ръка.

Телефонът му започна да звъни. Видя на дисплея, че го търси Димитър. Той се поколеба дали да вдигне, усети, че се свива стомахът му.

  • Защо не вдигаш? — озадачи се Кристина.

  • Братовчед ми е! — с досада каза Константин. Изражението на лицето стана напрегнато. — Последния път нещо беше полудял, не искам да говоря сега с него.

  • Всичко наред ли е?

  • Да, абсолютно всичко е наред като изключим, че всички ме гледат все едно съм се напикал.

Кристина се разсмя, той я целуна, изключи звука на телефона и го прибра в джоба си.

*

Известно време се чуваше сигнал за свободно и Димитър затвори телефона и запали цигара. Той караше колата си, преди малко беше влязъл в града. Звънеше на Константин последните два дни, но той не си вдигаше телефона.



Димитър се изнерви, че братовчед му го игнорира втори ден и хвърли телефона.

  • Идиот!

Светофарът светна червено и той спря колата — отвори прозореца, погледна цигарата си и я хвърли на улицата.

*

  • Идиот! — каза Стела, която случайно го видя, разхождайки се безцелно наоколо.

  • Стела? — чу се глас зад нея.

Стела се обърна и видя Светла и дъщеря ѝ — Теодора. Двете се бяха хванали под ръка.

  • Стела, ти ли си? — изненада се Светла, щом видя лицето ѝ.

В първия момент едва я позна.

  • Аз съм! — отвърна тя и се опита да се усмихне, но не успя.

  • Къде се загуби? Вече не те виждаме в хлебопекарната? — попита Светла.

  • Дала съм си малко почивка...

  • Добре ли си?

Светла се взря в лицето на Стела — по него имаше дълбоки сенки, а в очите ѝ имаше много мъка, която и Теодора отчете.

  • Изглеждаш различно и аз едва те познах — разтревожено каза тя.

  • Добре съм! — с престорена жизненост каза Стела, но очите ѝ плувнаха в сълзи. — Всичко е наред... — каза тя, не успя да довърши изречението, разплака се и побягна.

Светла извика името ѝ, но Стела не се обърна и се изгуби сред хората.

  • Какво стана — зашеметена от ситуацията попита Теодора.

  • Не знам, но това момиче не е същото — отвърна притеснена Светла.

Двете продължиха бавно по тротоара и после завиха към малкия парк, който бе в квартала. Те мълчаха, дори не знаеха как да коментират ситуацията.

  • Горкото момиче — повтаряше шепнешком Светла и се късаше сърцето ѝ.

  • Може би е добре някоя от двете да намине да говори с нея или с момчетата — предложи Теодора,

Светла нищо не каза, защото видя в очите на Стела непоправим ужас. Двете повървяха, без да кажат нищо и се насочиха към една пейка, която бе в сянката на ниско дърво.

  • Скоро ще мога да излизам само с инвалидната количка — изпъшка Светла, сядайки на пейката.

  • Не говори така, моля те! — каза Теодора, настани се до майка си и сложи глава на рамото и.

  • Като гледам това момиче Стела... — замислено каза Светла. — Имала ли си понякога усещането, че виждаш човек, с когото нещо те е разделило в предишен живот? — довърши тихо тя.

  • Да... С теб! Затова не искам да говориш и за смъртта — отвърна с тъга Теодора.

  • Не е ли истинско чудо, че в този живот се достигаме някак? — Светла целуна дъщеря си по челото и я хвана за ръката.

Теодора отвори очи и погледна небето — по него се носеха бели малки облаци.

  • „Това, което търсиш, търси теб“ - Руми! — каза Теодора.

  • И тъй като сме от третия вид хора — онези, които се взират в небето, според твоята теория — сигурно сме се намерили там — горе... — Светла също вдигна погледа си към небето.

  • В Рая... — довърши дъщеря ѝ и двете се вгледаха в облаците.

Над тях се появи шал, който се рееше във въздуха сякаш падаше върху тях.

  • Виж! — възкликна Теодора и стана от пейката.

Светла започна да се смее.

  • Това е шал! — тя сложи ръка на устните си. — Толкова е красиво!

Шалът падаше все по-надолу към тях сякаш някаква ръка го бе спуснала от небесата. Теодора обикаляше и се смееше, разтворила ръце, защото искаше шалът да падне върху дланите ѝ. След минута той падна почти в краката на Светла. Теодора го взе от поляната и го подаде на майка си.

  • Явно е твоят шал! — възкликна тя.

Светла хипнотично го разглеждаше и му се радваше.

  • Виж, с любимите ми цветя — каза тя и показа люляците на Теодора.

  • Край! От днес това е любимият ти шал! — Теодора започна да подскача по детски и да се вълнува от случайността.

  • Знаеш ли на кого ми напомня?

  • На кого?

  • На един мой любим студент — Калоян — той има един разказ „Люляци“, който бе написал за мен — каза Светла и се замисли, вглеждайки се в шала. — Още докато бях с баща ти — след лекцията не исках да се прибирам вкъщи и останах така — зад преподавателската катедра — да си постоя сама. Всички студенти излязоха от залата. Повече от половин час стоях вгледана в земята и чак щом вдигнах глава видях, че Калоян стоеше седнал в залата — гледаше ме и пишеше върху лист... Сякаш ме изследваше. Стояхме загледани може би минута, без да си кажем нищо. Той изтръгваше болката от мен, течеше през ръката му и я затваряше в думите, които пишеше. После стана, подаде ми листа и си излезе, без да каже нищо,

  • „Люляци“ — повтори Теодора... — Никога не си ми разказвала за този Калоян.

  • Сега като заговорихме — преди няколко месеца се появи първата му книга — казва се „Рай“ — искам да ми я намериш! — Представяш ли си да пише за теб в книгата? — развълнувано каза Теодора.

  • Би било истинско чудо... — Светла се усмихна и забеляза, че малките облаци ставаха все повече и повече и се събираха в един по-голям.

  • Но ние вярваме в чудесата, нали мамо?

  • Да — ти си моето чудо! — категорично каза Светла, вгледана в шала, който бе в скута ѝ,

  • „Чудото, което търсиш, търси теб“, Теди — Теодора се разсмя — майка ѝ също.

  • Винаги съм искала животът ми да е като в книга! — каза уверено Светла.

Теодора легна на пейката и сложи главата си в скута на майка си, загледана в небето,

  • Може би сме прекалено обикновени, за да сме в книга — разсмя се Теодора,

  • Миличка, всичко в този свят е необикновено — прошепна Светла.

Двете се вгледаха отново в небето и се чувстваха прекрасно.
*
Димитър паркира колата си в безлюден краен квартал. Около него се виждаха само остарели, високи и обелени блокове. Бе горещо, а улиците между блоковете бяха кални. Вчерашният дъжд не се бе изпарил,

В този шибан квартал дъждът никога не се изпарява.

Улиците около блоковете бяха повече дома му, отколкото апартамента на последния етаж на блока, пред който в момента стоеше Димитър, Когато беше малък не обичаше да бъде вкъщи. Той вдигна глава и видя един от прозорците на апартамента — зад него се виждаше скъсано перде. Малкото хора, които преминаваха наоколо, се вглеждаха в него, защото се отличаваше с хубавия си костюм, обувки и кола. Той влезе в блока, после — в асансьора. Натисна предпоследното копче — забеляза колко е мръсно и издраскано.

Спомни си, че когато бе дете и навън бе прекалено студено или валеше — вместо да ходи из улиците, идваше в асансьора и се возеше от първия до последния етаж.

Продължаваше часове...

Само и само да не стои вкъщи.

Колко опустошен може да бъде животът на някого? и докъде може да издържим тежестта, която понякога ни поднася той? Може би някои от нас знаят, може би други не подозират, но едно е сигурно — колкото и студени лица да имат хората — сърцата ни кървят еднакво.

Димитър се озова пред вратата на апартамента, в който бе израснал — тя беше боядисана в блажна зелена боя, която се лющеше. Той изкара ключ и отключи внимателно. Пое дълбоко въздух и я отвори.

През по-голямата част от живота си живеем с мисълта, че познаваме много добре миналото си. Но когато се загледаме внимателно, ще видим, че силуетът на миналото стои винаги с гръб към нас. На кожата на гърба му има линии, извивки на някакви букви, които чертаят изречения; нечии думи. Описват всяка една част, която искаме да си спомним. Явяват се образи. Описват нечии очи, сълзи, усмивки. Дори ги чуваме, виждаме, сякаш отново се случват. Чуваш виковете на разделите; шепотите на срещи и крясъците на страховете си. Истината се преобразява и става много по-красива, или се превръща в ужасяващ кошмар, който се опитваме да забравим.

Миналото е с гръб към нас и кожата му непрекъснато се променя... То никога не е едно и също, защото си го спомняме по различен начин всеки път — винаги някакъв елемент от него е разместен, неясен или дори липсва. Кое е истинското лице на нашето минало? Може би това е един от най-опасните въпроси, които можем да си зададем. Защото миналото ни чува. И може да се обърне. А ние никога не знаем дали може да понесем истинския му поглед.

Зад Вратата, която отвори Димитър, имаше много пръст, с която бе погребал очите на миналото си. А устните, по които бе залепнала пръстта, се раздвижиха.


  • Искам ябълка, която да ме отрови. И да заспя като онази жена от приказките — монотонно каза тя. Пъстрите очи на майка му бяха широко отворени. Пластмасова усмивка сякаш бяха залепили по захабеното лице на тази жена. Лявата ѝ ръка ритмично удряше коляното ѝ, докато тя се взираше в очите на детето си.

Димитър стоеше и уплашено я гледаше. Бе застанал в средата на занемарената стая. Едното перде се бе откачило. Хвърчаха ситни прашинки във въздуха и Слънцето ги превръщаше във вълшебен прашец, в който се вглеждаше детето, за да се успокои.

  • Искам ябълка, която да ме отрови, за да не ми е тъжно вече — изкрещя тя и рязко стана от мръсния масивен диван, на който лежеше. Хвана сина си за раменете и го разтресе. — Кой си ти? Къде е майка ти? — изкрещя тя и го блъсна назад. — Махай се! — крясъкът ѝ се превърна във вой, тя се хвана за косата и легна отново на дивана, въздишайки болезнено. — Искам ябълка, за да ме отрови! — продължаваше да шепне тя, сякаш молеше тавана и се стече сълза от едното ѝ око. — Бесовете! — изпищя тя. — Бесовете!

Сърцето на Димитър се разтуптя силно, той имаше усещане, че и майка му ще го чуе и това още повече ще я разгневи. Димитър избяга в кухнята, затвори вратата, но и зад нея се чуваха виковете ѝ. Беше свикнал с тях, но те все още го ужасяваха.

- Моля те. Господи, ако се успокои мама ще изкарвам само шестици по всички предмети... — шепнеше детето и искрено умоляваше Господ, присвило страхливо очите си.

През последните две години майка му бе започнала да полудява. Едни психиатри твърдяха, че нищо ѝ няма, а други, че е шизофреничка. Тя редовно вземаше хапчетата си, но те не ѝ помагаха. Имаше определени дни, в които изпадаше в ужасяващи гърчове и кризи. На два пъти си бе счупвала ръката във вратата.

Димитър стоеше с нея след училище. Баща му често го нямаше, но това го успокояваше. Всъщност той се страхуваше повече от него, а не от побърканата си майка.

Чу се как се отключва входната врата.


  • Бесовете влизат в къщата! Бесовете! — пищеше жената все по-силно.

Татко се прибира.

Тази мисъл сложи още черни петна в и без това тъмния въздух на този стар апартамент, в който сякаш никога нищо хубаво не се бе случвало.



  • Търкаляше ли камъни в реката, чудовище? — заканително виеше майката, щом влезе бащата на Димитър. — Набра ли ми отровни ябълки?

Димитър започна да се отдалечава от затворената врата, зад която се криеше. Не се чуваше никакъв отговор. Вратата рязко се отвори, а зад нея стоеше едър и силен мъж — косата му бе рядка и мазна.

  • Защо си я оставил сама? — сухо попита той и без да изчака отговор грабна сина си за ръкава.

Столът, за който се бе хванал Димитър падна. Баща му го завлече до всекидневната пред един стар шкаф.

  • Тук са ѝ хапчетата! Повтори!

  • Тук са ѝ хапчетата... — с разтреперан глас повтори детето и едва преглътна.

  • Колко пъти да ти казвам, че като ме няма трябва да ѝ даваш!

  • Тя не искаше... — със страх отговори детето, без да смее да погледне баща си в очите.

  • Като не иска, ще ѝ ги дадеш насила — изкрещя той и пусна разтегнатия ръкав на блузката му.

Вече бе скъсана. Мъжът изсипа няколко хапчета в ръката си и отиде до съпругата си, която лежеше и виеше нещо неразбираемо. Хвана с едната ръка брадичката ѝ и насила ѝ пъхна в устата таблетките. Майката се дърпаше и го драскаше по шията, а той все по-агресивно я натискаше да мирува. От устата му падаха лиги върху лицето ѝ. Детето се загледа в пръстите, които затискаха устните на майка му — на лявата му ръка липсваше кутрето. Двата силуета се отразяваха в чистите и светли очи на момчето, а зениците му се фокусираха в онези разпилени прашинки във въздуха, които като че ли никога не можеха да си намерят място и винаги ще се лутат, търсещи къде да паднат.

Това бяха прашинките, в които Димитър откриваше своето спасение, когато бе дете. И в Слънцето, което ги превръщаше във вълшебен прах. Който падаше върху калта на реалността, която бе размазана по лицето на Миналото.

Сега Димитър гледаше същия диван, който бе потънал в прах. Той седна върху него и удари страничната облегалка с дланта си — отново се вдигнаха прашинки, които се осветяваха от залязващото червено Слънце, чийто лъчи се процеждаха през мръсния прозорец. Димитър удари с ръка още един път — прашинките станаха стотици. Последва удар с юмрук, който бе

изпълнен с ярост. Той отиде до кухнята, взе един нож и започна да го забива в дивана и да го дере. Пожълтял пух хвърчеше във въздуха, а очите му яростно блестяха. Той дръпна пердетата от корнизите и те се разкъсаха. Преобърна старите масивни шкафове, масите. Счупи съдовете; запрати стол в стария голям телевизор и се пръснаха стъклата на екрана му, а около Димитър прегърбени и свирепи вълци се разхождаха и ръмжаха. Гневът в очите му по никакъв начин не се различаваше от гнева в очите на вълците. Накрая той подпря дланите си на вратата на детската си стая и се свлече безсилен от болката, която изпитваше в душата си. Или по-скоро онова, което вече бе останало от нея.



*

Много от нас са чували, че Рая и Ада са в самите нас. Носим ги навсякъде със себе си, където и да отидем. И за двете места в нас съществуват Врати, които отваряме или затваряме. Тогава Светът се променя — може да бъде вълшебен, красив и пълен с надежда за добро. Такъв винаги е бил Светът за Стела. През целия си труден живот тя не бе спирала да вярва, че доброто винаги побеждава. И често виждаше как това става. Но нещо се случи.



Може би от момента, в който припаднах на Йордановден? Или когато се срещнах с този проклет Калоян?

Всичко някъде се беше объркало. Дали Вратата на Рая се затваряше и отваряше... Или широко зейна Вратата на Ада.



Може би и двете стоят отворени? Може би съм прокълнати? Може би полудявам?

Светът ѝ ли се бе променил след първия ѝ припадък? Или очите й? Тя започна да вижда всичко по друг начин. Случваше се за секунди и неочаквано. В зениците ѝ бе започнал да се отразява грехът на хората. А грехът има невъобразими форми. Имаше случаи, в които сред тълпата се виждаха лица, опръскани с кръв; отпечатъци на кървави длани по скъпите им дрехи; по стените на сградите; черни сенки, които прескачаха и лазеха по хората. Виждаше високи светли силуети без лица. Бе видяла



кървавочервените ябълки на архангел Михаил, с които примамваше душите на живите, за да ги издърпа към Отвъдното.

Виждаше насилието по кожата на хората, а в нечии очи четеше жаждата за насилие. Побъркани призраци се катереха по раменете на хората и скриваха с кривите си пръсти очите им, шепнейки на неразбираем за нея език. Греховна кръв тъмнееше из вените на мъже и жени, а някакви

криви сенки смучеха от плътта им.

Само за няколко секунди Светът се превръщаше в зловещ лунапарк, в който се води война. Войната между Доброто, Злото и сивите тънки ръце на Сивата безчовечна карма, която прибира завещаната си енергия.

След тези картини Стела припадаше. С времето оставаше в съзнание, но повръщаше и получаваше остро главоболие. Но след тези секунди лицето ѝ изглеждаше по-старо с години, а в очите ѝ оставаше някакъв отпечатък, който изписваше безпомощност.

Гледките пречупваха душата ѝ и тя не можеше да ги понесе. Единственото, което в тези моменти си повтаряше, бе



дантелена приказна кошничка.

И Светла...

Докато блуждаеха мислите ѝ, Стела се взираше в машината, която месеше тестото в хлебопекарната. От няколко дни не бе виждала света по онзи страшен начин. Стела също бе разкрила една нова самоличност в себе си — тя вече крайно ненавиждаше несправедливостта и неблагодарността. Ставаше рязка, нападателна. А най-милият жест я разплакваше и натъжаваше. След като започнаха виденията ѝ, тя не можеше да прекрачи прага на Дома, в който бе израснала. Защото щом стигнеше до там — зад оградата виждаше сиви петна по кожата на малките деца.



Те ще платят кармата на родителите си. Невинните жертви на кармата...

Всичко това я изпълваше с гняв и после с отчайващо страдание. Стела бе спряла да общува дори и със своите „братя“, с които бе израснала. Чувстваше се като рееща се прашинка над земно кълбо, в което се водят нечестни битки. Тази безпомощност я съсипваше. Крепеше я единствено мисълта, че може да направи поне нещо малко добро. И споменът за Светла я изпълваше с чистота, която отмиваше всички видени черни секунди.



И приказната кошничка...

Нещо в живота ми поне е било красиво.

Стела се усмихна — от дълго време не го бе правила.



Ще ѝ направя хляб.

Стела отиде до голямата кухненска маса, на която правеха закуски, и в голяма купа изсипа пакет брашно, после започна да сипва по малко вода. Ръцете ѝ започнаха да месят тесто. Тя се вгледа в движенията си и се усмихна. Скоро не бе идвала тук и се зарадва, че днес го е направила. Дори си помисли, че е време да отиде в Дома.

В този момент струи кръв изпръскаха от тестото и оцветиха сместа. Тя изкрещя и отстъпи назад. Ръцете и престилката ѝ бяха в кръв — пламъкът надежда, който бе започнал да тлее преди минути, бе удавен в кръв, Стела отчаяно заплака и погледна към голямата машина, в която се бъркаше тестото — брашното се бе превърнало в месо и приличаше на кайма.

Случва се пак.

Стела се опита да запази самообладание и затвори очи — когато ги отвори — всичко изглеждаше такова, каквото го познаваше. Тя пое дълбоко въздух и отиде пак до масата, върху която месеше хляба. Тя отново започна да мачка тестото — то пак започна да става червено, но Стела започна да си представя как през ръцете ѝ преминава светлина. Червеникавото тесто бавно стана светложълто. Стела си помисли за океана от добро, което има в себе си. Представи си как преминава през ръцете ѝ това добро. Тестото от жълтеникав оттенък стана бяло — като сняг, Такова тесто за пръв път видя и се усмихна широко — тестото започна да сияе сякаш в него имаше много фини перлени частици.



То излъчва светлина.

Тя се огледа около себе си — стаята засия в бяло. Брашното в склада се издигаше във въздуха и блестеше — милиони малки слънца сияеха в просторния склад.

Стела се разсмя. Изпита щастие, защото си помисли, че може би има силата да промени този страшен свят.

Лято, 1941 г.

Дни преди да пламне къщата на Божидар, Баба Кера месеше със сухите си и набръчкани ръце тесто, Константин бе седнал на масата до нея и гледаше ръцете ѝ.



  • Доведи ми Елена и детенцето — да си видя внучето и да си заминавам — заръча старицата на Константин, докато месеше — Това е последният хляб, дето меся. Сестрицата ти по изгрев кацна на прозореца и ме събуди — даже още стои! — разсмя се баба Кера и погледна към прозореца зад гърба на Константин, На перваза беше кацнала кукумявка.

Константин стана и хвана със здравите си ръце брашнените длани на бабата и ги целуна.

  • Знам, майко! Ще тръгна по обед и след залез ще ти ги доведа!

Кера погледна Константин в очите.

  • Има една песен за майка, дето мъртва легнала и от гроба попитала минувач дали са добре тримата ѝ малки сина. Минувачът отвърнал, че мащехата не гледа хубаво децата и мъртвата майка заръчала... — баба Кера спря да меси тестото, отпусна захабените си брашнени ръце и запя:


Драгинко, Димо, драгинко,
иди, драгинко, да кажеш
на мойта стара майчица,
да стане рано в събота,
да ги йомие, йоплете,
на гроба да ги доведе,
и аз от гроба жда стана -
сираци да си прибера.

Старицата довърши песента и лицето ѝ излъчваше смирение и благоденствие.



  • Та и моята работа такава — само че децата ми седят на вратата, за да си ме приберат те мене... Да ида Отвъд да им омеся и на тях една питка.

Константин гледаше баба Кера с благодарност и тъга.

  • Утре няма да плачете за мен — да ме вдигате от гроба! Стените на цялата къща искам да измиете, че Михаил ще я опръска с кръв и ако влезе евлия човек ще се издаде!

  • Те виждат кръвта и греха... — довърши Константин.

  • Най-хубавите хора са те, Константине — ангели! Във вашето село говорят, че Божидар е джин — ама е добър — като евлиите е. Същото е! Едни джинове са добри, други зли — като хората. Ти си с огнена кръв — виждаш ги — ама ужасът, дето виждат ангелите — не може да видиш — и

по-добре! — бабата говореше монотонно и спокойно.

  • Ставам, майко, за да доведа Елена за вечеря! — Константин се изправи.

Баба Кера си поля ръцете с вода и сложи питката до прозореца. Кукумявката гледаше тестото и изкука така, че сякаш малко дете се разплака.

  • Константине — каза Кера преди той да излезе през вратата. — Тази питка е за Божидар — ще му я занесете след моята смърт! Ти и Елена мъката ми изгорихте с любовта си и спокойна ще си отида при синовете. Утре ще оставя тука вас — две деца и едно внуче, а синовете ми в Отвъдното ще ме утешават, оти ще ми липсвате. Тръгвай!

По залез Константин се завърна с Елена, заедно с детето. Кера цяла вечер бавеше Добромир и го държа в ръцете си. На следващата есенна утрин баба Кера не се събуди. Мина селото да се сбогува с нея и я погребаха до синовете ѝ. Измиха къщата. Елена изпра завивките, нощуваха и на следващата сутрин двамата затвориха вратата на този дом.

Константин и Елена мълчаха по пътя. Той бе прибрал хляба за Божидар в голяма торба, в която бе сложил и шише ракия. Когато стигнаха до селото си — видяха отдалече опожарената му къща. Константин скочи от коня и започна да тича с все сила към руините. А Елена седна на поляната и заплака с глас, притиснала бебето към гърдите си.



  • Една свята душа си замина, Добромире — повтаряше тя тихо, сякаш песен на детето си пееше.

Константин седна до руините — погледна изгорелия орех и правите опушени стени и заплака от мъка. Седна на един камък и изкара хляба, който бе завит в бяла ленена кърпа. Отви я, сложи я върху пепелта, разля ракията в кръг около хляба. И съсредоточено с насълзени очи започна да повтаря.

  • Братко, Слънцето да слезе — хляба да изгори и с дима да те нахрани.

По хляба сякаш се разтече вода, която гореше. Хлябът пламна върху ленената кърпа, а огънят се отразяваше в разширените зеници на Константин.

После той отиде до селската кръчма и от хората научи, че миналата вечер пламнала къщата на Божидар и Севда, и Попа спасили Албена, а Михаил — съседът им, изгорял и той, докато се опитвал да спаси Божидар.

Такава история бе измислила Севда и бе казала да я разправят из селото.

Нито Елена, нито Константин бяха повярвали на тази история — за Албена се знаеше, че е в къщата на Севда и като роди ще се прибере в нейното село.



  • От селото са го подпалили, Константине, казвам ти — Албена всичко им е казала! — тихо шепнеше Елена вечерта, докато прегръщаше Константин.

Той мълчеше.

  • За злато са го подпалили — те повече в златото вярват, отколкото в на Албена думите — каза след минути Константин и я целуна по ръката, — Нали ги знам всички в селото какви са — не вярват, подлъгали са глупавата Албена, Те си мислеха, че Божидар крие много имане в стените си,

  • Намериха злато... — с отвращение шептеше Елена. — Бял ден няма да видят ни те, ни горките им деца — каза тя и очите ѝ се напълниха. — И нас ще убият!

  • Няма да се страхуваш! Каквото и да стане — нищо не може да ни раздели — уверено каза Константин и видя през прозореца как започна да пада ситен сняг.

Зимата сковаваше селото.

19 юни, 2013 г.

Лятото топеше града.

Константин бе прегърнал Кристина и гледаше

през прозореца. Двамата бяха в леглото. Той отново мислеше за кошмарите си — те ставаха все по-чести и с все по-ясни и ужасяващи подробности.



  • Константинчо, за какво мислиш? — прошепна Кристина и го хвана за носа закачливо.

  • Стига де, боли ме — той се надигна, личеше си, че не е в настроение.

  • Защо не ми казваш какво има — напоследък ми изглеждаш тъжен, замислен — има ли проблем?

  • Не — излъга той. — Напоследък работата ми идва в повече и това ме натоварва.

Кристина се гушна отново в него и подпря ухо на гърдите му — усещаше как бие сърцето му. Той започна да я гали по косата.

  • Обичам те — каза Константин и въздъхна.

  • Ама ми се развика, защото те хванах за носа — каза Кристина, имитирайки сърдито малко момиченце.

Двамата се разсмяха. Константин погледна към вратата на спалнята.

  • Вярваш ли в предишни животи? — изведнъж попита той.

  • Не знам... Защо? — погледна го тя изненадана и забеляза, че е тъжен. — Какво ти става, има ти нещо, а не казваш!

  • Нищо ми няма, наистина!

Кристина го гледаше в очите.

  • А ти вярваш ли? — попита тя.

  • Не, но не е нужно да вярваш в нещо, за да го има, нали? — каза той и я целуна по устните.

20 юни, 2013 г.

Онзи ден, в който бе посетила фабриката на баща си, Виктория се бе уверила в нещо, което подозираше.



Този живот не е правилен за мен. Аз не мога да бъда част от това.

Тя напусна университета ден след това. Знаеше, че трябва да промени живота си и да поеме в посока, в която да бъде полезна за света. Докато родителите ѝ отсъстваха от България, тя не бе спряла да преосмисля живота — и нейния, и техния. Усещаше го безсмислен и нечистоплътен, Искаше да разбере повече за миналото си; за света около себе си.

Макар че нямаше план за своето бъдеще, се чувстваше по-свободна от всякога.

Парите... Имотите... Пълни са с грехове.... Големи къщи с малки хора. Богати хора с малки сърца. Войни за власт; Войни за пари... Нелюбов и болка. Деца без майки. Свирепи бащи. Секс. Продажба на души. Деца със стари очи.

Деца със състарени очи.

Сега Виктория обядваше с майка си и баща си. Всякакви подобни мисли блуждаеха в главата ѝ. Родителите на Виктория се бяха завърнали в България предишната нощ. Виктория искаше да им каже всичко, което бе избрала за живота си. Не се страхуваше от нищо. Имаше стотици въпроси... Нещата бяха толкова много, че тя не знаеше откъде да започне. Хем се вълнуваше, хем подозираше, че те няма да одобрят това, което има да им съобщава.



Тримата бяха седнали край красива стъклена маса в сянката на голям бял чадър. Виктория наблюдаваше ръцете на майка си. Почти на всеки пръст имаше масивен златен пръстен. Тя държеше кокетно менюто и поръчваше, докато баща ѝ говореше по телефона. От време на време Виктория се изпълваше с гняв към тях. Всъщност тя усети, че ги опознава за първи път в живота си и изследователски ги наблюдаваше.

  • Майко, защо винаги поръчваш толкова много храна — повечето от нея дори не я опитваме? — попита Виктория, след като сервитьорът си тръгна.

  • Харесва ми да е пълна масата, що за въпрос, та ти си същата? — усмихна се майка ѝ невинно и се разсмя озадачена,

Виктория нищо не каза, но това я вбеси — не само защото не беше вярно, но и заради отговора, че трябва да е пълна масата. Тя не каза нищо и погледна баща си, който продължаваше да говори по телефона за работа, Виктория не ги виждаше по същия начин както преди — забелязваше много повече неща в тях и те никак не ѝ допадаха, Баща ѝ затвори телефона.

  • Какво си намислила, какъв е поводът да говориш с нас? Сега Ясен ми каза, че си посетила фабриката, радвам се, че започваш да навлизаш!

  • Искам да ви кажа нещо — започна Виктория.

  • Бременна ли си? — прекъсна я студено баща ѝ.

  • Не — озадачена отвърна Виктория,

  • Казах ти, че е друго — намеси се майка ѝ, погледна ококорено мъжа си и се хвана успокоена за сърцето.

  • Първо, искам да знам нещо повече за моите баби и дядовци, за вашите семейства — започна Виктория.

Изписа се изненада по лицата на родителите ѝ и те се спогледаха.

  • Какво по-точно те интересува? — попита баща ѝ.

  • Какви хора са били те? С какво са се занимавали?

  • Нормални, обикновени хора, скъпа — отвърна майка ѝ, но се появи напрежение в гласа ѝ. — Със земеделие са се занимавали, по селата какво друго може да прави човек?

  • Имали ли са нещо общо с нестинарството или ясновидството?

  • Не — рязко отвърна баща ѝ и придоби студено и гневно изражение.

  • Откъде ти хрумна това? — разсмя се майка ѝ.

  • Защото имам чувството, че съм свързана с това...

  • Предлагам ти да се концентрираш върху изпитите си, отколкото да се занимаваш с митове и легенди — прекъсна я баща ѝ.

Сервитьорът дойде и започна да налива вино в чашите им. Виктория и баща ѝ се гледаха право в очите и мълчаха — имаше напрежение между двамата.

  • Прекъснах обучението си, искам да направя нещо съществено в живота си — а бизнесът никога не съм го чувствала като нещо, което искам да правя.

Явен гняв се появи в очите на баща ѝ, но той не каза нищо, докато сервитьорът бе край масата им. Майка ѝ погледна надолу и придоби стоманено изражение.

  • Какво си направила? — тихо попита тя.

  • Прекъснах — искам да запиша нещо друго. Нещо, което ме изразява!

  • Нестинарство? — гневно я иронизира баща ѝ.

Виктория усещаше острото неодобрение в това, което чуват родителите ѝ, но тя беше решителна и категорична, както никога не я бяха виждали досега.

  • Искам да правя нещо добро за света — искам да оставя нещо хубаво след себе си,

  • Миличка, още не си пораснала, за да разбереш, че тези каузи са безсмислени. Благодарение на бизнеса на баща ти, много хора има какво да ядат — получават заплати — това е добро! — каза майка ѝ.

  • Видях какви заплати получават — колкото сметката за обяда ни, която ще платим след малко! — ядосано отвърна Виктория,

  • Такъв е животът! — разгневи се баща ѝ и се втренчи в нея,

  • Животът е такъв, какъвто го правим! Ние — хората! — отвърна решително Виктория и се изправи.

  • Ще се обадя на ректора в университета и ще му кажа, че си размислила — трябва да продължиш обучението си... — спокойно започна да говори майка ѝ.

  • Не — това няма да стане! — изкрещя Виктория.

  • До момента, в който не размислиш — не разчитай на нас. Интересно ще ми е как ще се оправиш с парите — намеси се баща ѝ и се изправи и той.

  • Само пари са ти в главата — имаш милиони, а хвърляш на клетите хора мизерни заплати. Не ти искам парите — дори се отвращавам, че съм израснала с храна, която си ограбвал от чуждите маси. .

Думите на Виктория попариха родителите ѝ.

  • Чудя се как злато не сте започнали да преглъщате! — яростно каза тя и си тръгна.

Баща ѝ погледна съпругата си и силно удари по масата. Тя се стресна и разля от чашата си вино по скута си. Беше със син панталон — тя започна истерично да го бърше със салфетка.

  • Съсипах си дрехата — измърмори тя.

Бащата на Виктория се втренчи в нищото и ледени тръпки започнаха да пълзят по гърба му.

Откъде ѝ хрумна за тези проклети нестинари?

21 юни, 2013 г.

Кристина бе дошла преди час в книжарницата. Слънцето влизаше през витрините и осветяваше най-новите книги, които бяха наредени отпред. Заради жегата навън — пешеходната улица, която се виждаше през стъклата, пустееше. Наоколо имаше само насядали хора из кафенетата, които се криеха в сенките на чадърите и пиеха студени освежаващи напитки.

Кристина подреждаше книги из рафтовете — бе се качила на един малък стол и си тананикаше някаква мелодия, която в момента си измисляше. Мислеше си, че ѝ се ходи на почивка, но отпуската ѝ бе чак в началото на септември и това я изнерви.

Прецаквам се, защото съм добра.

Чу се звънчето на вратата. В книжарницата влезе едно младо момиче — Кристина слезе от столчето и се усмихна. Забеляза белега на врата и лицето ѝ. Теодора се смути, защото видя, че Кристина е зяпнала право в нея.



  • Извинявайте... Просто...

На Кристина ѝ стана неудобно, че е притеснила Теодора с погледа си.

  • Няма проблем — свикнала съм — любезно отвърна тя и се усмихна искрено.

  • Не наистина, глупаво е, че се загледах — много съм неделикатна! — възрази Кристина и почервеня.

След няколкосекундно мълчание Теодора се разсмя и докосна Кристина за ръката.

  • Наистина е човешко да се загледаш, няма проблем!

  • Просто майчински беше, извини ме пак! — въздъхна Кристина.

  • В такива ситуации, колкото и да се говори, става все по-неудобно, затова нека спрем! — предложи Теодора.

Двете се разсмяха.

  • Дошла съм конкретно, за да попитам дали имате „Рай“.

  • О, разбира се! — отвърна Кристина и си спомни за онази жена, която бе нахлула в книжарницата и бе скъсала задната ѝ корица. Този спомен стопи усмивката ѝ.

  • Майка ми е преподавала на автора й! — каза развеселена Теодора.

  • Колко интересно! Разправят, че е доста странен — виждала ли си го?

Докато говореше, Кристина отиде до рафта с книгите и я взе.

  • Не съм!

  • Малко е зловещ — уж един благ, но в очите му има нещо особено — даже корицата ми е малко плашеща — Кристина държеше книгата и се загледа в отпечатъка на ръката му. — Това сигурно е неговата ръка.

Кристина маркира книгата на апарата и я подаде на Теодора.

  • Чакай! — Кристина взе отново книгата. — На тази книга не съм си гледала!

  • Отваряш я на случайна страница, нали? — разсмя се Теодора.

  • Да! Този номер го правя с всяка книга, но с тази съм пропуснала!

Кристина затвори очи и я разтвори. Погледна страницата — беше 78 и на нея пишеше 5-и август.

  • Падна ми се „5-и август“ — разочаровано отвърна тя и отново подаде книгата на Теодора.

  • Чакай да пробвам и аз — Теодора отвори книгата и зачете:

  • Животът е поразително точна система, която води хората в точното време и място, за да се случи нещо. Дори да си мислим, че нищо не се е случило, това няма значение. За света е достатъчно присъствието ти на определено място, което веднага означава — отсъствието ти на всички останали възможни места.

  • Интересно — замисли се Кристина, — Ще трябва да седна да я прочета, но да си призная нещо сякаш ме спира — сигурно корицата!

  • Да... Особена е! — прошепна Теодора, докато се вглеждаше в нея.

Теодора се сети, че трябва да плати книгата,

  • Майка ми я чака с нетърпение, отивам да ѝ я занеса — каза тя, докато плащаше, — Беше ми наистина приятно! — сбогува се Теодора и излезе навън,

  • 5-и август — каза Кристина на глас и отново се качи на столчето, за да подреди книгите на горния рафт.

Тя погледна в календара и видя, че се пада в понеделник.

Ани мрази да работи петък, събота и неделя — ако ги взема нейните смени — тя ще може да ми вземе за 5, 6, 7 август. И ще може да се измъкнем на преждевременна почивка с Константин! Още довечера ще му кажа!

Кристина се въодушеви и продължи да си композира мелодията от преди малко.



Ето какво ми подсказа книгата, че трябва да си направим преждевременна почивка през август!

Малките неща, които определят нашите решения. А всяко решение променя пътя, който ще извървим. Думите, които чуваме. Думите, които изричаме. Думите, които четем. Секундите, които не достигат и се разминаваме. И секундите, които не достигат, за да не се разминем и да се срещнем.

Ако големите неща в живота ни са предопределени, то малките не са ли просто пътните знаци към значимите събития, към които сме се запътили, И какво би станало, ако успеем да ги разчетем? Можем ли да избягаме; да спрем; или да открием нов път, който да ни спаси от някакво ужасяващо събитие?

Непознат, животът дали е поразително точна система? И къде би се намирал ти, точно сега — ако не бе отворил тази книга? Какво щеше да правиш? Какво щеше да говориш? С кого щеше да бъдеш? И какво

би станало, ако никога не бе попаднала тази книга в ръцете ти? Дали може да се пресметне...

Как се срещнахме в буквите на тази книга? Кое те доведе до нея? И защо?

Може никога да не разберем някои отговори, но всички отговори могат да бъдат усетени, дори и да останат неразбрани.



23 юни, 2013 г.

  • Не разбирам! Ти си полудял! — разсмя се Константин и се загледа притеснен в братовчед си.

Димитър го бе довел в дома на дядо им и двамата стояха в пустата дневна.

  • Не виждаш ли стените? — по тях има тъмни петна, — Просто трябва да разфокусираш погледа си и ще ги забележиш! Опитай! — изнервено обясняваше Димитър.

  • Опитах! Не става — не може ли да приемем, че стените просто са мръсни или че това е зрителна измама!

  • Това е проклятие! Не го ли усещаш?

  • Не — Константин се отегчи, — Тръгвам си!

  • Не! Ще ме изслушаш!

Димитър започна да търси из старите шкафове нещо. Отваряше чекмедже след чекмедже и нервно тършуваше. Константин седна на един стар стол и започна да се оглежда. В къщата миришеше на застояло. Бе потънала в прах. След смъртта на дядо му никой не бе влизал в този дом. По стените се бяха появили дълбоки и дълги пукнатини. На Константин му бе неприятно, че въобще реши да се види повторно с братовчед си.

Димитър измъкна дебел червен стар албум и започна да го разлиства. Откри това, което търсеше, и го сложи на масата.



  • Виж — това е дядо ни! — Димитър посочи един едър млад мъж — до него имаше две малки момчета — А тези двамата са бащите ни!

- И?

  • Виждаш ли този човек? — Димитър посочи друг човек — зад тях се виждаше мъж, облечен в черно. — Това е попът!

  • Така... — с ирония отвърна Константин.

  • Слушай ме внимателно! — разгневи се Димитър. — На 6-и януари попът умира, докато хвърля кръста в морето. А внукът му, който е скочил във водата, полудява същия ден. На следващия ден умира дядо ни, а те са били много близки приятели едно време.

Константин погледна озадачен Димитър.

  • Сериозно ли?

  • Съвсем сериозно! Това е проклятие! Трябва ли да ти напомням, че майка ми е полудяла, след като баща ми е участвал в масовите разбивания на гробища? Трябва ли да ти напомням, че баща ти е починал, минути след като са излезли от църквата на кръщенето ти?

Константин гледаше Димитър внимателно,

  • Какво търсиш? Оправдание на злото в живота си ли? — Константин прозвуча студено. — Миналото си е минало — ние нямаме нищо общо с това!

  • Миналото никога не е минало — настоящето е продължение на миналото!

Димитър агресивно затвори албума.

  • Нали ми каза, че имаш ужасяващи кошмари, продължават ли?

-Да...

Константин се обърка за момент — чувстваше се хем уплашен, хем разгневен. Имаше чувството, че подредения и светъл живот се разпада. Почувства, че трябва да плаща за зло, което никому не е причинил. И най-вече се дразнеше, че Димитър му внушава това.



  • Кошмарите ми нямат нищо общо с твоите истории — аз сънувам други неща. Сънищата ми не са свързани нито с дядо ми, нито с бащите ни — дори бих казал, че нямат нищо общо.

  • Всичко има общо с всичко, но не винаги се дава по логичен начин, не бъди толкова повърхностен! — отсече рязко Димитър.

Константин се изправи от стола, усети се още по-разгневен.

  • Може да съм повърхностен, но ти си свиреп и параноичен — аз не съм имал тежък живот, за да се опитвам да придам мистика в него и да го направя съществен. Моят живот е чудесен, а ти ме въвличаш в твоя ад!

Тези думи накараха Димитър да се почувства ужасно и преди да се защити Константин отиде до вратата.

  • Не ме търси повече при никакви обстоятелства, а иди да се лекуваш — остави другите да бъдат щастливи, щом ти не можеш. Не мога да помогна с нищо, Константин хлопна вратата след себе си. Усещаше, че трепери — през целия си живот не се бе разгневявал до такава степен. Дълбоко в себе си усещаше, че всичките тези неща, които говори Димитър, може да са истина, но това го плашеше точно толкова, колкото и кошмарите, които не бе спрял да сънува. Снимката, която му показа Димитър, като че ли жигоса мозъка му. Константин наистина почувства, че тези хора не са добри,

А всички тези случайности?

Димитър остана в къщата и седна на пода. Почувства се безсилен.

Думите на Константин го разстроиха.

Може би е прав... помисли той.

Докато отново не видя тъмните петна, които пълзяха по стените и таваните на стаята.



Може би само аз нося това проклятие? Константин дори не го чувства... Този грях е дошъл само при мен. Та в него има толкова много добро, а в мен....

Само ярост...

24 юни, 2013 г.

Калоян имаше слушалки на ушите. Не слушаше музика, но често ги слагаше, когато бе сред хора, защото не само че не искаше да чува гласовете им, но не искаше и да го заговарят. Понякога си пускаше Philip Glass или Erik Satie, но много рядко, защото усещаше енергията на музиката и тя го въвличаше все по-дълбоко в едни безкрайни и непознати светове. Калоян чувстваше, че може би някой път няма да се завърне от там. Той не слушаше музиката, за да се наслаждава, защото той знаеше, че музиката се преживява.



Това е енергия, която се изразява със звук. Някои честоти могат да те убият, а други да те излекуват.

Така мислеше и за думите, книгите.

Калоян бе седнал в болничен коридор и чакаше своя ред. Имаше час при лекаря, който му изписваше силните обезболяващи, които редовно пиеше заради непрестанното главоболие. Наоколо имаше десетима души, които чакаха пред различни лекарски кабинети. На дивана до него се появи една майка, която носеше двегодишно момиче в ръце, а след нея вървеше седемгодишно момченце, Калоян погледна майката — тя бе изключително изнервена, косата ѝ бе мазна, боядисана в черно и не бе добре сресана. Имаше тежък и несиметричен грим върху грубоватата кожа. Калоян премести погледа си върху детето — то имаше кафяви и широко отворени очи, които излъчваха доброта и страх. Жената застана до Калоян и избута момчето да седне на дивана до него. Калоян се намести и се вгледа в олющения ѝ розов лак на ноктите. Пак се отврати. Момиченцето в ръцете ѝ се разплака и тя агресивно започна да бута ръчичките му, с които си криеше личицето. Надигна се силен гняв и болка в Калоян. Той впери злонамерен поглед към нея, който тя забеляза, но не я притесни.

Жената почука на вратата на кабинета, който бе до вратата на лекаря на Калоян, отвори я, нещо каза и пет минути по-късно я извикаха да влезе. Изглежда малкото дете се беше разболяло и тя бе взела и сина си. Момчето поиска и то да влезе, стана и майка му го избута — то настоя и тя го удари с опакото на ръката си по устната, то се разплака. Калоян инстинктивно се усети, че ще стане и ще ѝ счупи ръцете, но тя вече бе вътре в кабинета. Момченцето седна отново на дивана до Калоян, а от устната му се процеди капка кръв. Той свали слушалките си,



  • Как се казваш? — тихо попита Калоян.

Лицето на Калоян засия, може би това са единствените моменти, в които човек можеше да види светлина в очите му — тогава, когато той разговаряше с деца.

  • Ники — каза детето и избърса сълзите си.

Калоян протегна ръка към устната му и внимателно пое с пръста си капката кръв, която се стичаше по брадичката му.

  • Ники, разбираш ли, че тази жена не те обича? — попита Калоян, загледан в капката кръв по ръката си.

Момченцето наведе глава надолу и отново погледна Калоян, без да каже нищо.

  • Искам винаги да помниш тези думи, защото, когато пораснеш, ще изразяваш любовта си по този начин. Разбираш ли това?

- Разбирам! — момчето гледаше Калоян сякаш инстинктивно и първично му се доверяваше,

  • Понякога едни деца не се раждат при истинската си майка и попадат при жестоки хора — внимателно му каза Калоян.

  • Защо?

  • Защото красотата и светлината, която ти е дадена от Бог, ще бъде подложена на изпитание, което ти трябва да издържиш и се налага да стоиш изключително близо до злото, за да го опознаеш и да можеш да се бориш с него.

Калоян виждаше в очите на това дете огромни вселени от светлина, които щяха в бъдеще да дадат на човечеството благодат.

  • Ти ще станеш герой, но трябва да запомниш думите ми и никога да не ги забравяш. Обещаваш ли?

  • Да — момченцето се усмихна широко.

Калоян подаде едната си ръка и момченцето я стисна силно.

  • А ти как се казваш?

  • Калоян...

Вратата на кабинета се отвори и от нея излезе майката на момчето. Детенцето в ръцете ѝ плачеше и тя се караше с лекаря. Яростно се обърна към момченцето.

  • Тръгвай — сепна се тя и го задърпа за ръката.

Калоян рязко хвана ръката ѝ и се изправи.

  • Ако още един път нараниш тези деца, ще те намеря, каквото и да ми струва, и ще ти изкарам очите, за да заприличаш на обезобразената си душа — тихо шепнеше Калоян в ухото ѝ.

Жената вцепенена го бе зяпнала. Той размаза капката кръв от момченцето по бузата ѝ. Освободи стоманената си хватка от ръката ѝ и се усмихна широко. Зениците му се свиха.

Жената ошашавена се обърна и започна да върви към изхода на болницата. Момченцето тръгна след нея и след няколко крачки се обърна към Калоян и му помаха.



28 юни, 2013 г.

В широко и светло пространство, което приличаше повече на студио, отколкото на кабинет. Явор нареждаше разпилени папки по бюрото. Някои от тях прелистваше и след недълго размишление, ги оставяше на пода отворени. Почти всичко около него бе с отворени папки — в тях имаше наредени художествени фотографии, снимки от инсталации и картини на художници, В жестовете на Явор имаше страст, адреналин, нетърпение и налудничава прецизност. Той спря за момент, свали очилата си и внимателно изчисти стъклата им с лилава кърпичка, която изкара от джоба на карираното си сако. Явор бе елегантен, приятен на външен вид мъж, който имаше ексцентрично поведение. Ако човек се загледа в него, когато той е в покой, дори би могъл да каже, че той е съвременен, модерен умен мъж, който привлича. Но ексцентричният му темперамент плашеше глупавите, провокираше умните и го правеше любимец на любознателните.

По стените на това огромно пространство имаше закачени математически формули; формули на физични закони; принтирани текстове от Шекспир и други световни автори. Големите стелажи с книги бяха окупирали кабинета, в който от няколко дни непрекъснато звучеше и музика.

Мила беше седнала в другата част на кабинета и държеше дистанционно, с което превключваше песен след песен — някои бяха само инструментали; имаше вокални изпълнения и експериментални мелодии. На едно листче тя пишеше знак плюс или минус след всяко произведение.



През последните няколко дни Явор и Мила от сутрин до вечер прекарваха тук времето си. Правеха селекция на определени произведения на изкуството и записваха техните автори. От време на време двамата се провикваха и разговаряха за неща, които са открили.

  • Ако не беше социалната мрежа тази задача щеше да е много трудна — провикна се Мила, докато Явор продължаваше да си бърше стъклата на очилата.

  • Какви са процентите при теб? — извика той.

  • 70 на 30. Появили са се много добри млади магьосници, жалко, че се водят алтернативни.

  • Аз съм 50 на 50 — виждам картини, които могат да ти докарат клинична депресия, рак или шизофрения — разсмя се Явор.

  • Аз засега имам около 30 музиканти,

  • Аз съм с четиресет и двама художници, двама скулптори, а с инсталациите са девет.

  • Боян е купил на една българка картина от Париж — тази жена също трябва да я видиш! Тя също е от специалните, видях картината — направо си е нарисувала племенника ми, без да го е виждала никога,

  • Трябва да ми напишеш името ѝ.

Мила натисна пауза и стана. Отиде при Явор, който разгръщаше поредната случайна папка, тя погледна в нея и видя една картина, разделена на три части — от едната страна се любеха две жени, до тях — мъж и жена, а в третата ѝ част — двама мъже. Телата им бяха изящни и красиви — нарисувани със замах. Над всяка двойка, която се любеше, имаше символа на безкрайността, който е облян в светлина.

  • Този е добър — вижда нещата — символът е еднакъв и за трите двойки! — каза Мила.

  • Да... — Явор се вгледа в името долу. — Някакъв Виктор,

Явор изкара от прозрачния джоб картината с името ѝ и я постави до онези, които бе селектирал като специални автори.

  • Стивън и Сара се занимават пак с танците — въздъхна Явор. Пратил съм им записите. — При Юън как върви работата?

  • Той се занимава с глупавата документация, разрешителните и спонсорите — отвърна Мила, въздъхна и се огледа в безпорядъка. — Ще пушим ли?

  • Ще пушим!

Двамата седнаха на земята — Мила изглеждаше изтощена, докато Явор беше жизнен. Всъщност той все едно никога не се уморяваше.

  • Ще бъде страхотно! Ще успеем! — натърти той и запали цигара на Мила.

  • Нямам търпение да дойде фестивалът! През новия месец трябва да сме изпратили покани на всички от творците, които сме избрали — добави Мила. — Вчера чух една млада певица, която пее фолклор — никога в живота си не съм чувала глас с подобна енергия — още вчера ѝ се обадих, за да я поканя да участва в програмата, която ще е на сцената. С нея свирят банда момчета — с тъпани, гайди, кавали.

  • Каква енергия има гласът й?

  • Култивираща — ако запее на всички, които ще съберем, ще увеличи силата им тройно — ще станат като истински воини — усещаше се превъзбуда в гласа на Мила.

  • Воините... Та те повечето не знаят какво носят... — тихо отвърна Явор.

- A ти си представи — някои от тях дори могат да лекуват с изкуството си — ще култивираме чудовищен поток от енергия, ако те се съберат на едно място.

Фестивалът, който организираха в края на това лято, им бе отнел повече от половин година. През този период селектираха хора, които се занимават с изкуство; в които виждаха определена вибрация на енергия, която всички наричаха „изчистваща“. Мястото, на което бяха избрали да се състои събитието, бе в близост до старо тракийско светилище, от което се виждаше водният хоризонт на Черно море.



*

Понякога ни се случват неща, които не можем да разберем до края на живота си. Лошите неща. Питаме се в малките часове на нощта, преобръщайки се под завивките си: Защо на мен ми се случи? Животът честен ли е? Всичко бе прекрасно, преди да се случи това, защо не го оцених тогава? Бог ли ме наказа? Или просто съм проклет? Защо другите са щастливи? Какво лошо съм направил? Чувстваш се единствен и самотен в злото. И разбираш, че с нищо не можеш да промениш станалото. Разбираш, че това потъва в теб, колкото и да стенеш, колкото и да отричаш — всичко потъва в теб — влиза в коридора на душата ти, с пръсти изкопава стая и затръшва вратата след себе си. Злото, което е намерило дом вътре в теб.

Родителите на Симеон си задаваха подобни на тези въпроси, след като той изгуби разума си в онзи злополучен ден. За толкова месеци те идваха много рядко да го видят, а последния месец дори пропуснаха. Те предпочитаха да не виждат злото, което бе намерило път в живота им и се бе настанило трайно. Те общуваха само с лекарите на психиатричната клиника и то боязливо и неуверено. Днес дойдоха неочаквано. Симеон стоеше срещу тях в бялата стая и те повече от 10 минути му задаваха разни невинни въпроси, но той гледаше настрани и в погледа му се четеше нежелание да общува. Майка му наблюдаваше меките и благи очи на сина си и в тях не разчиташе нищо друго освен пустош. Симеон бе брадясал и изглеждаше отслабнал.


  • Кажи нещо, Симеоне — умолително каза баща му, търсещ погледа на сина си.

  • Донесла съм от любимите ти сладки — разтрепери се гласа на майка му и тя се разплака.

  • Да тръгваме... — прошепна бащата и докосна жена си за рамото.

Двамата станаха, а Симеон не помръдваше — дори не мигна през цялото това време.

  • Болката — промълви Симеон неочаквано, секунди преди да излязат от стаята.

Те се спряха и го погледнаха с надежда,

  • Болката е непоносима — Симеон повдигна глава и ги погледна в очите.

Те не смееха да дишат дори, когато чуха, че той проговаря. Жената разчете в очите на сина си, че сякаш се бе събудил от сън.

  • Каква болка? — попита нетърпеливо тя.

  • Болката на света...

Като реки започнаха да текат сълзи в очите на Симеон, Лицето не трепваше, а очите му крещяха.

  • Всяка война е моя война. Всяка болка е моя болка... — монотонно каза той.

Майка му отиде до него и го докосна по коленете.

  • В кръвта ми тече вашият грях, който ще плащам — изкрещя Симеон, отблъсквайки я грубо.

Жената скочи уплашена и влязоха двама санитари.

  • Оставете го! — спря ги баща му, — Оставете го да говори!

Санитарите замръзнаха, а Симеон се изправи, В ъгъла на стаята си той виждаше огромно животно, приличащо на вол с катранни очи, големи, колкото юмруци, Симеон видя как то изрева и отвори уста, която приличаше на сива паст.

  • За всяка война ще платим — истерично се разсмя Симеон, — Греховете ви настигат и ще разкъсат децата ви на парчета!

Симеон отиде до съществото, което виждаше единствено той, и сложи длан върху дебелия му рог, продължавайки да се смее.

Майка му плачеше, прегърнала мъжа си — санитарите ги изкараха навън. А смехът на Симеон се превърна в плач, който вкорени страданието в красивото му лице.



*

Силвия стоеше пред огромно платно и наблюдаваше това, което бе завършила току-що. Красиво лице на млад мъж с тъмноруса коса и брада. В големите му и светли очи се събираха черни сълзи, а по лицето му се прокрадваха тъмни вени. Зад него като фон се виждаше груба черна козина на някакво животно.

- Новите деца... — каза тя и сякаш се събуди от някакъв сън.

Тя свали платното от статива си и го подпря до стената, на която съхнеха още няколко картини.

На едната имаше нарисуван огнен кръг, в който се любят мъж и жена. На другата бе нарисуван силует на мъж, която е сложил дланта си върху стена, върху която бяха изписани с кръв десетки имена — някои от тях ясно се четяха и бяха на български. А на третата една жена бе седнала в креслото си и бе разтворила черна книга — тя имаше на главата си шал.

Като шалът, който бе сънувала онази жена от изложбата.

С люляци. Същият!

*

Светла се бе настанила удобно в креслото си и четеше задната корица на книгата. Бе свалила перуката си и бе завързала люляковия си шал на главата. Усмихна се и разтвори книгата...

- „Рай"... — каза тя и зачете.
Има дни, в които една прегръдка може да спаси няколко живота...

5:40 ч., 11 август, 2013 г.

Тя имаше нужда да бъде прегърната. Блясъкът в очите ѝ гаснеше с всеки изминал час. Нейното търсене бе стигнало предела. Изпитваше жажда, която да спаси душата ѝ. От дни не беше поглеждала Слънцето, Душата ѝ се изпаряваше малко по малко; напускаше тялото й; напускаше сърцето и очите ѝ. Колко ли болка бе преминала през нея, за да се случи...

Нейното име бе Кристина.

Тя бе седнала на покрива на висока сграда. Държеше запалена цигара. Тялото ѝ се бе свило и приличаше на крехка птица от друго измерение, която бе дошла в един по-тъжен и самотен свят. Слънцето започна да пронизва въздуха и лъчите му пропълзяваха по улиците на целия събуждащ се град. Небето бе като картина на страстен и млад художник — размазана болка и любов — лилави и червени вълни бяха замръзнали в небесата. Създаде в нея усещане, че всичко под краката ѝ е дъно на река. Тази река бе изгубеният ѝ живот — с друга плътност — плътност, която вече ѝ се струваше прекалено чужда, за да остане в нея.

Пръстите ѝ се отпуснаха и изгасналата цигара падна на земята. Кристина, без да усети, се бе изправила и бе стигнала до ръба. Силен вятър се пръсна в начупените и коси, в синята и риза и отнасяше живота ѝ... Но не успя да навлажни празните ѝ очи. Макар че горяха отвътре, те ставаха все по-безжизнени. Хората се бяха събудили и бяха тръгнали на работа. Животът продължаваше.

Все по-уморено продължаваше.

Тя ги погледна от ръба на деветнадесетия етаж. От много време чак сега в очите ѝ се запали искра, но точно тази искра искаше да сложи край на живота ѝ.

5:42,11 август, 2013 г.

Той винаги ставаше късно и много трудно. Събуждането всеки път бе усилие за него, но този път внезапно отвори очи. Студени капки пот пълзяха по лицето му. Сивите му очи бяха по-пронизващи от всякога и по-чужди за хората, откогато и да било. Дишаше неравномерно и трудно. Беше сънувал, че лети над града с бясна скорост.

Той имаше нужда да бъде изслушан. Изпитваше тази нужда от седмици. Блясъкът в очите му ставаше все по-искрящ с всеки изминал ден.

Когато гледаше, сякаш се препълваше. Изпитваше нужда да крещи и пише — нужда, която да спаси душата му. От месеци наблюдаваше циклите

на Луната. Гледаше и Слънцето — директно, с широко отворени очи, но те винаги се насълзяваха, винаги не можеше да се потопи в него.

Душата му не се побираше вече в тялото.

Колко ли много беше изпитала? Колко ли много беше събрала?

Неговото име беше Калоян.

Слънцето започна да събужда града. Хората бяха тръгнали на работа. Той ги усещаше по звуците от входа. От много време очите му не изглеждаха така, както сега... Сълзяха, а винаги бяха толкова студени, толкова празни.

Той падна от леглото. Едва дишаше. Капки пот и сълзи капеха по ръцете му. Силен стон на болка се процеди от гърлото му. Добра се, лазейки, до бюрото и разпиля моливите от кутията. Болезнени спазми преминаваха по тялото му. Хвана един молив с треперещи ръце и едва се изправи. Подпря свитото си от болка тяло на стената и започна да пише върху нея.



Тя имаше нужда да бъде прегърната. Блясъкът в очите ѝ гаснеше с всеки изминал час. Нейното търсене бе стигнало предела. Изпитваше жажда, която да спаси душата ѝ.“

Слънчев лъч прониза въздуха в стаята и достигна до размазания графит по стената. Графитът пламна.

Зениците на Калоян се разшириха и пространството между думите се превърна в Бездна, на чийто ръб стоеше Кристина.

Слънчевите лъчи докоснаха кафявите очи на Кристина и те се счупиха от самота — заприличаха на очите на дете, което бе безвъзвратно изгубено. Кристина не усети кога, но от тях започнаха, като от восък на свещ, да се стичат сълзи.

Истинските сълзи са горещи и винаги падат незабелязано. Те не болят, но всичко друго боли.

Тя пое дълбоко въздух сякаш не успяваше да диша. Прехапа устни и лицето ѝ се изкриви в гримаса на ужасно страдание. Виждаше, че под нея лети някаква птица. Очите ѝ изразяваха болка, която не можа да побере в сърцето си...

Като очите на Калоян, който продължаваше да пише по стената. Графитът от молива вече бе строшен и не оставяше никакви следи. Погледът му бе като на птица — студен. Непозната страст бе легнала в зениците му. Присви очи и нечовешки вик се освободи от гърлото му. Облегна се на стената. Изпусна молива и бавно се обърна към искрящия прозорец, виждаше се само силует на някаква птица, която се въртеше във въздуха.

Крилете ѝ преминаха в ръце — Кристина бе разтворила своите, после отпусна китките и раменете си. И затаи дъх.

Калоян разбра, че няма сили да вдиша — усети изтръпнало тялото си. Дъхът му се превърна в полъх на вятъра, който се освободи във въздуха и развя листовете от бюрото му.

Кристина вдигна едното си стъпало, готова да направи крачка напред.

Калоян се взря в падащия лист. Времето се разтегна. Въздухът заприлича на кристално чиста вода, в която се носеха листовете.

И изведнъж...

Спряха... Замръзнаха във въздуха.

Замръзнаха завинаги в очите му.

Дали бяха родени за този живот?“

НАЧАЛОТО


3 август

(няколко дни по-рано)

Хората се делят на три вида. Едните са тези, които много рядко поглеждат към небето, и то когато има залез или изгрев. Или някой им каже, че облаците са прекрасни. Това са хората, които винаги бързат. При тях времето е ценно. Времето контролира динамиката им. Живеят с различна скорост от другите. Те обикновено нито са в групата на щастливите, нито в групата на нещастните, защото нямат време да мислят за това. Те са заети с опитите си да пренареждат живота.

Втората група са тези, които поглеждат често небето — това са хората, които боравят с времето. Скоростта, с която протича то при тях, зависи от значението на онова, към което са се насочили. Преобладаващо те са щастливи.

Третата група хора са тези, които се втренчват в небето. Потъват в него и могат да го гледат с часове. Тези хора се взират във времето, то често им се губи, голяма част от тях закъсняват, много подраняват или правят нещата с време, което усещат, а не което е обозначено. Те долавят, че то е невидимият пулс на света, съзнават неговата многоликост. Те знаят, че Светът съвместява различни честоти на време. Някои от тях го разбират, а други — не съвсем, но това няма значение за тях.

Те просто обичат да гледат небето.
СВЕТЛА И ТЕОДОРА

Лицето на Светла пребледня. Студени тръпки преминаха през цялото ѝ тяло и тя усети, че сърцето ѝ заби толкова силно, че ще се пръсне. Тя бе в шок.



  • Теодора бе от третата група хора — с треперещ глас четеше Светла, — Когато бе на 9 години, гледаше с часове небето. Мислеше, че небето е повърхността на река — наричаше я Реката на Живота ...

Светла изпусна книгата сякаш бе станала непоносимо гореща. Тя се изправи от креслото си. Втренчи се в паднала книга.

  • Това не е възможно...— шокирана изрече тя.

Част 4. СИНХРОНИЧНОСТ

Аритмия на Хаоса


В дъното на коридора силуетът ти

от Огледало е вграден в стената.

Каменна стена дели те теб от него.

Между камъните легнали са греховете

и благословиите на мъртвите ти прадеди.

Бял и черен пясък има.

Това Врата е,

с мастило от очите ти написано

е твоето име върху нея.

Твоето име,

дето никой друг не знае.

Изречи го и ще падне тоз кармичен зид.

Погреби си сянката във руината.

И със светлината отразена в Огледалото,

която си —

се ослепи.

За да видиш истинските си очи от светлина.



Аритмия на хаоса

Случайността е зараждащ се ред. Случайността е изхвърлен зародиш на Хаоса, който има своя собствена система. Случайността се ражда до крехката линия, която дели хаоса и реда. Случайността е хаос, който придобива собствено съзнание.

Случайността е като вратата между две пространства — в едното всичко е познато, а от другата страна е всичко, което би могъл и не би могъл да си представиш.

Когато забележим процес, който наричаме „случайно съвпадение“, се отваря една невидима врата, зад която никога не бихме предположили какво се крие. Къде ще те заведе? Какво ще излезе? Тогава започваме инстинктивно да следваме „знаците“ на случайните съвпадения. Откриваме парчета от разпилян пъзел. Прилича на приключение, в което, ако се вгледаме, ще открием зловещите краски на предначертаното. Предполагаме, изчисляваме, следваме, но картината става все по-голяма и по-неясна. Интересът към „случайните съвпадения“ е толкова завладяващ, че забравяме, че истинските приключения крият десетки опасности, десетки чудовища. Понятни образи с непонятна природа; с невъобразим произход. Смесен образ... Образ, в който не съществува времето. Образ, който се движи, но е в безвремието. Прилича на Време, което изяжда Пространството или Пространство, което поглъща Времето.

С периферното си зрение отчитаме, че абстрактното Минало продължава своята инерция. Времето се превръща в пренареждащ се Пъзел, който става все по-голям. И ти вплиташ парчета от картината в други парчета, които са положени преди стотици години.

Малките „случайни съвпадения“ са една открехната Врата, през която влизат и излизат образи. Някои от тях разпознаваме и ги наричаме „знаците“. Вглеждаме се в тях и им придаваме важност, за да не видим другите неща, които се промъкват зад гърба на „знаците“. Дълбоко в себе си знаеш, че нещо ще се промени завинаги. Парчета от хаос, които са придобили собствен разум. Парчетата, които пренареждат цялата картина на животите ни. „Случайните съвпадения“ са пукнатините, в които се раждат и потъват светове. Тук змията има две опашки и която и да прехапе — ще застине като кръг, който се пресича с ос. Повтаряемите цикли и линията, която може да ги разруши.

Никога не следвай „знаците“, а щом видиш „случайното съвпадение“ насочи вниманието си наоколо:

Кое е нещото, което е насочило внимание към теб? То ще изглежда маловажно, несъществено, ще бъде детайл. Открий детайла и хубаво запомни лицето му, защото много скоро ще го видиш пак, точно преди нещо много съществено да се преповтори. Само тогава ще имаш силата да промениш събитието. Да прекъснеш порочния кръг на грешките, които се преповтарят хиляди години. Ще се превърнеш във втората опашка на змията. И ще изпревариш времето, така ще видиш картината, преди да се е променила. Превърни се във втората опашка на змията и пресечи времето.



1899 г., Торонто

Мъж на средна възраст излиза в двора си по време на буря. Удря го мълния и той умира на място.


1929 г., Торонто,

Порасналият син на мъжа, който е ударен от мълния през 1899 г., излиза на същия двор. Удря го мълния и той умира на място.



1949 г., Торонто

Внукът на мъжа, който е ударен от мълния през 1899 г. и син на мъжа, който е ударен от мълния през 1929 г., излиза на двора, в който са станали и двете злополуки. Удря го мълния.



Списание „Флайт“, изд. Март, 1950 г.

Колкото повече случайностите се умножават и колкото по-голямо и по-точно е съответствието между тях, толкова повече намалява тяхната вероятност и се увеличава немислимостта им, до момент, в който не могат повече да се разглеждат като чиста случайност, но поради липсата на каузално обяснение трябва да бъдат възприети като значим порядък“



Юнг, „Синхроничност“, 1972 г.

ВРАТИТЕ


Една след друга, бавно, вратите ме заклещиха

в ръждясалите зъби на стари катинари.

Огънах си гръбнака до змийския му прешлен.

Да пренеса на мрака пълчищата обжарени.


Очите превъртях по всичките посоки —

ковчезите вселенски с поглед да затисна.

Да скрия на света набъбналия кокал

под млечниците крехки на дете и хищник.


Кого познах? Не помня. Кому простих? Не знам.

Забравата е сигурната ни утеха.

Човек се ражда сляп. Човек умира ням.

Утробният му страх простенва тайно: грешен съм.


Вратите ме залостиха. Нима е сън ключът,

ръката осквернил със прокълнати кръгове?

Надвиването на смъртта е просто смърт,

която сме изгубили преди да тръгнем.


Снежана Иванова

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...


ISBN: 9786197198195

Издател: Фабрика за книги

Издадена: 2015

Брой страници: 442

Корица: Мекa

Език: Български

Размери: 16.50x23.50



http://4eti.me

1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница