Вратите рай II част от



страница4/15
Дата21.07.2016
Размер3.14 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15

Врата 3



Врата от дъбови дъски се отваря. А по нея червени
змии се превиват. И горят ли, горят. За да изгорят
греховете и огнена да стане надеждата.


Май, Денят на „Св. Константин и Елена“, 1938 г.

Слънцето залязваше покрай ниските извивки на Странджа и се пречупваше през свежите светлозелени листа на мистичните ѝ гори. На небето нямаше нито един облак, сякаш целият Космос искаше да види какво ще се случи тук, а звездите, които бледо се показваха, напомняха на светещи очи, които надничаха от далечни и невиждани места. За това село знаеха много хора и със страхопочитание изричаха името му и се впускаха да разказват мистериозни истории за жителите му.



За онези, дето боси танцуват върху огъня.

Днес бе техният празник — „Св, Константин и Елена“, Във всички краища на България знаеха за огнените мистични хора, които населяваха странджанските планини. Преди две пълнолуния младата Елена бе научила за тях и от тогава заспиваше с мисълта за тези мистични селяни. Някаква сила я теглеше към



онова място, на което хората влизат в огъня

— искаше с очи да ги види... Дори не можеше да обясни откъде идва този порив нито на майка си, нито на брат си — за тази нужда не откриваше думи и логика.



Като жажда е, повтаряше пребледняващата Елена.

Баща ѝ бе починал отдавна. Нейното семейство бе от богат род — бяха наследили много добитък и земя, за които се грижеше основно единственият мъж в семейството — първородният син, братът на Елена, Тя всеки ден бе повтаряла на майка си, че иска да отиде в това село и да види с очите си чудото, но брат ѝ бе забранил дори да говори за това нейно налудничаво желание. Докато Елена не хвана някаква невиждана треска и втора седмица не можеше да стане от леглото.



  • Ще се поболея, ако не отида! — бълнуваше тя, докато майка ѝ събираше билкари и лечителки откъде ли не, за да я вдигнат на крака.

Накрая Елена бе отказала да се храни и сърцето на брат ѝ не издържа и той ѝ обеща, че ще я заведе в това село, населявано от мъжете и жените, които танцуваха върху самия огън.

  • Против вярата е, те са магьосници, демони! — се опита да я възпре майка ѝ, но вече с поглед бе дала съгласието си, защото не искаше да гледа мъчителната болест на дъщеря си.

Майката на Елена бе много вярваща жена, която смяташе, че ходенето по огъня е дяволска работа — така смятаха и десетки други хора из селата.

Когато Елена научи, че ще я заведат в това странджанско село, за два дни се надигна от леглото и бе като нова.

- Четири дни на кон ще яздим по чукарите заради теб, но здрава да си! — каза брат ѝ на тръгване и двамата поеха от Родопа. Точно 4 дни двамата преминаваха с конете през места, които Елена често повтаряше, че е сънувала.

Бяха пристигнали часове преди дългоочакваната мистична нощ. Събираха се все повече и повече хора от съседните странджански села. Елена и брат ѝ бяха с различни носии, които веднага се забелязваха от околните. Те неодобрително поглеждаха към двамата, но никой не ги закачаше. В очите на младите мъже се появяваше блясък, от който Елена се притесняваше и свеждаше глава. Усещаше се злонамереност от повечето жени, но това бе, защото Елена бе с изваяни черти, крехка, висока, с млечнобяла кожа и красиви кафяви като на сърна очи. Имаше дълга къдрава червена коса, която се подаваше изпод забрадката.

Точно сега Слънцето залязваше и с тихи стъпки в селото дойде здрачът. Огънят, върху който щеше да се танцува, вече бе разпален — жарта от дъбови дърва тлееше и се отразяваше в широко отворените очи на десетки хора, които чакаха да започне ритуалът. Братът на Елена я бе завел съвсем близо до огнения кръг, за да види танца; да нощуват някъде и по-бързо да си ходят у дома в Родопа. Мъжът бе видимо нащрек, защото се чувстваше заплашен в село, чиято култура му се виждаше така странна. До тях стоеше възрастна блага жена, подпряна на един крив бастун. Тя ги гледаше с усмивка и се опитваше с поглед да им каже, да не се притесняват за нищо.


  • В Конака са още — след малко ще дойдат Нестинарите — обърна се тя към Елена.

В първия момент Елена не погледна старицата, защото не очакваше, че ще я заговори някой местен човек с такъв благ тон.

  • Сега ще чуем тъпана и гайдата! — продължи старицата и чак тогава Елена се обърна и се усмихна.

  • От далеч идваме с брат ми да гледаме! — в гласа на Елена имаше много вълнение.

  • Хубави сте и двамата — старицата се доближи към нея и я поогледа. — Да не си останете в селото, че и ние много красиви ергени и невести си имаме — бабата се разсмя, но Елена се смути и не каза нищо.

  • От далечно място сме. И сме вярващи, не сме за това село от магесници! — отвърна брат ѝ троснато. — Не ще останем тук! Не ни и трябва!

Елена много се притесни и погледна смутено старицата, която се усмихна и отговори:

  • И ние сме вярващи — Свети Константин и Елена под нашето небе си седят! На любов смърт не пречи, та ти за вяра говориш — разсмя се старицата. — Като бях млада като вас ми умря мъжът — старицата млъкна за момент. — Още ходя песни на гроба да му пея.

Братът на Елена се нагнети от това, което чу, и дръпна сестра си към себе си. Елена го погледна разгневено, но нищо не каза.

- Няма да говорим с никого — измърмори ядосано той.

Стотици хора оживено и разпалено разговаряха наоколо, нетърпението и вълнението им се усещаше във въздуха. От време на време някой разбутваше с голям прът неизгорелите дъбови клони, за да се превърнат в искрящи червени въглени. Огромният огнен кръг беше поне десет разкрача широк. Елена усещаше топлината на огъня и неуспешно се опита да направи крачка назад, тълпата зад нея бе голяма и ставаше все по-гъста. Всички искаха да наблюдават мистичния ритуал. Малките пламъци на огъня я вълнуваха, хареса й; привличаха тялото ѝ по някакъв непознат до този момент начин. На фона на здрача се виждаха лицата само на онези, които стояха близо до жарта, и в очите им се отразяваше нагорещеният въглен. Неосветените хора приличаха на сенки с гласове, които ставаха все по-далечни. Атмосферата ставаше все по-непозната. Все едно, че пространството се разширяваше и ритуалът, който тепърва предстоеше, бе чакан от целия свят и целия Космос, който блестеше в небето. Тъмносините нюанси на небесата бяха станали почти черни.

В далечината се чу ритмичният удар на тъпан, след секунди засвири и гайда — всички хора замълчаха и тълпата като че ли се вкамени в очакване. С всяка секунда отсвирът на гайдата и тъпана ставаше все по-силен. Елена се разтрепери от вълнение и хвана брат си за ръката — скептичността, която се рисуваше по лицето му, вече се бе изпарила и бе заместена от страхопочитание. Тълпата зад Елена се размърда и се отвори коридор, път, по който да минат Нестинарите. Зад гърба на Елена изпищя гайдата, лумкаше тъпанът. Яви се висок и здрав мъж, държащ голяма икона над главата си, мина покрай Елена, последван от още няколко млади мъже. Тя усети полъха на плътта им — като че ли мистични и благоуханни билки някой бе разпалил. Тя се вгледа в мъжете — не виждаше в началото лицата им, но телата им бяха високи, стройни и съвършени. Те започнаха да обикалят огнения кръг обратно на часовниковата стрелка. Започна да ухае и на пръст — това ухание идваше от плътта на мъжете. Тълпата като че ли бе спряла да диша, а вече сърцето на Елена щеше да се пръсне от вълнение. Изпита нещо, което само един път в живота си бе почувствала, когато бе дете — все едно че се бе надвесила да погледне бездната надолу през висока скала. Това не беше страх, а усещане, което наподобява, това когато преминаваме някаква забранена граница. С голямо удоволствие и страст към един нов свят.

Въздухът вибрираше всеки път, щом удареха тъпана, а песента на гайдата така се разнасяше из тъмните склонове на планините, че сякаш се пропукваха камъните и от там изпълзяваше някакъв незнаен свят, който се смесваше с нашия.

Очите на Нестинарите не виждаха хората наоколо, а бяха съсредоточени върху нещо, което бе във въздуха, огъня и пръстта. Малко по малко нещо



ги взима от този свят,

помисли Елена.

Кафявите ѝ очи започнаха силно да блестят — напълниха се със сълзи, които не можа да си обясни. Стана ѝ студено — леден въздух залепна по кожата ѝ. Тримата мъже бяха облечени в бели ризи и тъмни панталони. Те бавно продължаваха да обикалят кръга и стъпваха все по-близо до нагорещената жар с босите си крака. Елена не откъсваше очи от мъжа, който носеше иконата. Той пръв влезе в жаравата и изкрещя с все глас, но това приличаше повече на стон от удоволствие. Жилите на врата му изпъкнаха и кожата му се зачерви. След воя му влязоха и другите мъже един по един — като че ли със своя вик им каза, че е време да го последват. Той подаде иконата в движение на друг мъж и започна да се върти бавно във вътрешността на огнения кръг. Стъпваше уверено и категорично — цялото му тяло изразяваше неописуема страст, сякаш духът му бе излязъл навън, танцуваше със съвършеното му тяло и се любеше с пламъците на огъня. Той започна да дърпа ризата си бавно и свирепо. Малко по малко я разкъса и парчетата ѝ паднаха в огъня и пламнаха. Под нея се откри изваяното му тяло, което от светлината на жаравата изглеждаше червено-кафяво, дяволско, страстно и треперещо от някаква непозната възбуда към огъня. Елена се вгледа в здравите му раменете, в жилите, които бяха изпъкнали по врата му. Видя, как прехапа устните си от страст — нечовешка и привлекателна.


  • Това е Константин! От потомъка на най-първите Нестинари в селото — прошепна старицата на Елена, — Кръстиха го на светеца.

Елена се стресна от гласа ѝ, тя бе съсредоточена във всяко едно движение на този мъж,

  • Константин... — повтори Елена и зениците ѝ се разшириха, когато срещна погледа му.

  • Най-хубавият мъж, дето в селото се е раждал. Последната година, когато влиза в огъня — светците му изпращат видения и всичко предсказва.

Огненият мъж сякаш чу разговора на Елена и старицата и излезе от онзи мистичен транс. Очите му както бяха замъглени, станаха ярки и кристално сиви. Задържа погледа си върху Елена и в този миг тръгна към нея. Това спря дъха ѝ. Тя забеляза чертите на лицето му, тъмната му катранна коса, наболата брада. Отрази се в сивите му очи, които вече виждаха реалността, а не онази непозната стихия, чийто пламъци пълзяха по плътта му. Елена отстъпи назад, защото той вече стоеше на ръка разстояние от нея и се спря. Босите му стъпала спокойно стояха върху тлеещата жарава. Константин като че ли ѝ се усмихна.

Това не е човек...

бе последната мисъл, която Елена си спомняше на следващия ден. Тялото ѝ се разтрепери — усети страшна болка в душата си. Константин ѝ се усмихна отново и ѝ подаде ръка. Тя инстинктивно го хвана и усети горещата му плът. Елена направи крачка напред и стъпи със сандалите си в огъня. Брат ѝ се опита да я спре, но не успя да я хване. Той без да иска стъпи в жаравата и усети непоносима горещина под стъпалото си — ужасен отстъпи назад.

- Елена! — изкрещя той.


  • Остави я! Няма да изгори! — скара му се старицата и се наведе да види къде е наранил крака си.

  • Елена — излез от огъня! — отново изкрещя брат ѝ.

Хората от тълпата го погледнаха с ярост като че ли нарушава много сакрално събитие. Константин и Елена се въртяха в кръг един срещу друг и не отчитаха нищо друго. Тя не бе пуснала ръката му. Той с другата си ръка я докосна по рамото и свали забрадката ѝ, която още преди да падне в жаравата — пламна във въздуха и се пръсна като тлеещи пеперуди около телата им. Дългата ѝ червена коса се разпиля по гърба ѝ. От тълпата се чуха учудени възклицания, неодобряващи това, което става. Константин и Елена се гледаха хипнотично и после едновременно затвориха очи. Сред хората настана някакво напрежение — местните започнаха тихо да обсъждат това, което виждат. Имаше ярост в очите на жените, а мъжете се наслаждаваха на красотата на това невиждано от тях момиче.

Чуха се писъци отнякъде, които разсеяха зрителите от танца на Константин и Елена. Появи се възрастна прегърбена жена, която пищеше и бягаше право срещу огнения кръг. Тя влезе в огъня и седна в жаравата. Набръчканите ѝ длани жадно загребаха от червената и гореща пръст и пепел.

Братът на Елена бе ужасен от видяното и не можеше да проумее какво виждат очите му, откакто сестра му влезе в огъня. Но тази стара жена съвсем го потресе.


  • Баба Кера... — се чу от тълпата, въпреки гайдите и тъпана, които не спираха да разтреперват въздуха в ритмични вълни.

Баба Кера си смъкна забрадката и посипа главата си с жар, плачейки и викайки някакви неразбираеми неща.

  • Всяка година Кера идва от съседното село и влиза в огъня — прошепна старицата.

  • Но защо? — смаян попита братът на Елена.

Старицата го погледна.

  • Защото погреба и тримата си сина. Цяр намира за болката си.

Писъците на старата жена се смесваха с гайдата, а Константин и Елена вече ги нямаше.


1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница