Вратите рай II част от



страница5/15
Дата21.07.2016
Размер3.14 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15

Врата 4



Зад вратата леден дъх на Черния се чува,

за да си вземе обещаното.

Есен, 1941 г.

  • Затваряй врата, когато заспиваш! Винаги стои отворена, щом нощем стана за вода.

Дребна и съсухрена жена нижеше тютюн и мърмореше на Албена. Двете бяха седнали на стари обърнати дънери пред двуетажна каменна къща и бяха сложили няколко фенера, чийто пламъци плахо тлееха в черната нощ. Името ѝ бе Севда — по чертите на лицето ѝ си личеше, че е хитра жена, в чийто очи блестеше злото. Албена бе бременна в осмия месец, гледаше празно и си тананикаше някаква песен.

  • И стига си пяла — вечер не се пее, че Дявола викаш! — продължи яростно да нарежда Севда.

  • Така е! Пея на Калоян за майка му — отвърна Албена, хвана се за корема и се усмихна. — Винаги затварям вратата, но като стана сутрин — все открехната стои, а уж хубаво съм я затворила.

  • Затворила си я ти, аз все ти я затварям — снощи пак. Отвеяна си, подлуди те онзи джин — мъжът ти! — продължи да мърмори Севда. — Хайде да си лягаме, че кръстът ме заболя! И да раждаш по-бързо, че да си те пращам на село при баща ти! — продължи жената и погледна Албена с отвращение.

Албена нищо не отвърна и продължи да ниже тютюневи листа, тананикайки си. Севда стана бавно, хвана се за кръста и изпъшка.

- Ставай, Албено, че то тази пуста работа край няма — разсмя се жената и си влезе в къщата.

Албена се загледа в искрящите звезди, които се бяха надвесили над нея и страстно горяха в спокойната нощ. Тя бе изгубила разума си. Помисли си, че не обича да спи сама.

Но аз не съм сама!, помисли тя и пак се хвана за корема.

От месеци беше в къщата на тази чужда жена, която я бе прибрала в дома си. Готвеше ѝ, посрещаше уморените ѝ работници и шеташе, макар че бе бременна.



Малко остана...

помисли тя, докато гледаше звездите, и усети как се движи детето в утробата ѝ. Албена се усмихна, очите ѝ засияха, а шарки от тлеещите пламъци на фенера пропълзяха по нежната ѝ шия. Взираше се в небесата повече от половин час, а после стана и влезе в къщата. Качи се на втория етаж по дървените стълби от сухо дъбово дърво и те зловещо заскърцаха като проклятие на нечуван демоничен език, Албена махна бялата кърпа от главата си и спусна гъстата си кестенява чуплива коса. Наведе се и със захабено канче изми ръцете и лицето си. Бебето отново помръдна и тя се докосна по корема — тихо започна да пее. Отново се усмихна налудничаво. Влезе в спалнята и внимателно затвори вратата. Тя проскърца. Жената дръпна по-силно дръжката към себе си — наистина хубаво бе затворена вратата този път. Стаята бе с ниско таванче, а по напуканите стени бяха изрисувани люляци. До леглото ѝ светеше фенер. Тя дръпна родопското одеяло, което бе покрило тясното и ниско легло, и легна внимателно. Натъжи се, че мъжа ѝ го няма — разсмя се, после тихо заплака — после пак се разсмя обезумяло.

Блуждаеха налудничавите ѝ мисли, докато гледаше тавана преди неусетно да засънува.

В двора на църква голям орех пробиваше земята. От клоните му въжета се спуснаха и станаха люлки. А по люлките кацаха деца като птици. Люлееха се и мълчаха. Под ореха стоеше висока и слаба жена с дълга и сива разпиляна коса. Очите ѝ блестяха в бяло. Лицето ѝ бе тънко и несиметрично — едното око бе широко отворено, а друготополузатворено. Едното ъгълче на устата ѝ бе изкривено надолу. Държеше с необикновено дългите си ръце бебе и леко го люшкаше. Дългите и кокалести пръсти докосваха нежната кожа на крехките му бузи. Кожата на тази жена бе сива и грапава. Тя гледаше право към Албена. После пропълзя по стъблото на ореха нагоре като змия и седна на клона, притисна бебето на гърдите си и изпищя. Писъкът ѝ разпиля материята.

Тъмнина.

Албена наблюдаваше себе си как бяга сред мрака от някакви хора, които искаха да я настигнат. Фигурите бяха на високи и едри мъже. Тя знаеше, че я преследват, за да я убият. Чу писъците си. Боса из мъртви тела газеше и с глас плачеше. По безжизнени и студени тела се спъваше. Страшна миризма усещаше. Камъни по нея мятаха. Видя в ръцете си, че е стиснала безмълвно и ококорено момченце. Тя го позна като свой син. Влезе в църквата, разтреперена застана пред падналия олтар и кръста над него.


Чу, че онези, които я преследваха, бяха пред вратата на църквата. Тя се ужаси. Детето в ръцете ѝ се разплака. Тя го пусна на земята и то се разтрепери. Очите му към вратата на църквата гледаха, а там вече стояха три силуета с остри и дълги ножове. Албена изпищя отчаяно, хвана железния кръст и го хвърли с ярост към онези.

  • Дяволе, скрий детето ми — изпищя тя, — нероденото ще ти го дам! Само ми опази живото от тези бесове човешки!

Мъжете тръгнаха към нея, хванаха я и яростно започнаха да я пробождат.

Албена отвори очи, искаше да извика, но нещо като че ли бе стиснало здраво гърлото ѝ. Все още усещаше болката от пробожданията в корема си. В стаята бе смразяващо студено, макар че бе есен. Пълна тишина бе навън — ни щурци, ни птици се чуваха. Побиха я тръпки. Изпита страх, който скова тялото ѝ. Зад вратата чу скърцане. Някой се изкачваше по стълбите — бавно, тихо и внимателно. Вратата бе леко открехната. Албена се ужаси. Надигна се едва на леглото и отвори широко очи. Зениците ѝ се разшириха и тя задиша плахо без звук да издаде от страх. Луната чертаеше призрачни сенки в стаята. Скърцането спря. Детето ѝ започна да се преобръща в утробата ѝ, сякаш искаше да избяга. Нещо се спотайваше зад вратата. В стаята ставаше все по-студено. Като че ли студът бе дъхът на някого. Или на нещо, което зловещо я наблюдаваше през мрачния процеп на вратата, която бавно се открехваше. Зад нея стоеше сянка по-черна от черното. Черна рогата сянка, която започна да се превива и да се мята към Елена.




1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница