Вратите рай II част от

Врата 4

• 
  Затваряй врата, когато заспиваш! Винаги стои отворена, щом нощем стана за вода.
  

• 
  И стига си пяла — вечер не се пее, че Дявола викаш! — продължи яростно да нарежда Севда.
  
• 
  Така е! Пея на Калоян за майка му — отвърна Албена, хвана се за корема и се усмихна. — Винаги затварям вратата, но като стана сутрин — все открехната стои, а уж хубаво съм я затворила.
  
• 
  Затворила си я ти, аз все ти я затварям — снощи пак. Отвеяна си, подлуди те онзи джин — мъжът ти! — продължи да мърмори Севда. — Хайде да си лягаме, че кръстът ме заболя! И да раждаш по-бързо, че да си те пращам на село при баща ти! — продължи жената и погледна Албена с отвращение.
  

- Ставай, Албено, че то тази пуста работа край няма — разсмя се жената и си влезе в къщата.

Албена се загледа в искрящите звезди, които се бяха надвесили над нея и страстно горяха в спокойната нощ. Тя бе изгубила разума си. Помисли си, че не обича да спи сама.

Но аз не съм сама!, помисли тя и пак се хвана за корема.

От месеци беше в къщата на тази чужда жена, която я бе прибрала в дома си. Готвеше ѝ, посрещаше уморените ѝ работници и шеташе, макар че бе бременна.

помисли тя, докато гледаше звездите, и усети как се движи детето в утробата ѝ. Албена се усмихна, очите ѝ засияха, а шарки от тлеещите пламъци на фенера пропълзяха по нежната ѝ шия. Взираше се в небесата повече от половин час, а после стана и влезе в къщата. Качи се на втория етаж по дървените стълби от сухо дъбово дърво и те зловещо заскърцаха като проклятие на нечуван демоничен език, Албена махна бялата кърпа от главата си и спусна гъстата си кестенява чуплива коса. Наведе се и със захабено канче изми ръцете и лицето си. Бебето отново помръдна и тя се докосна по корема — тихо започна да пее. Отново се усмихна налудничаво. Влезе в спалнята и внимателно затвори вратата. Тя проскърца. Жената дръпна по-силно дръжката към себе си — наистина хубаво бе затворена вратата този път. Стаята бе с ниско таванче, а по напуканите стени бяха изрисувани люляци. До леглото ѝ светеше фенер. Тя дръпна родопското одеяло, което бе покрило тясното и ниско легло, и легна внимателно. Натъжи се, че мъжа ѝ го няма — разсмя се, после тихо заплака — после пак се разсмя обезумяло.

Блуждаеха налудничавите ѝ мисли, докато гледаше тавана преди неусетно да засънува.

В двора на църква голям орех пробиваше земята. От клоните му въжета се спуснаха и станаха люлки. А по люлките кацаха деца като птици. Люлееха се и мълчаха. Под ореха стоеше висока и слаба жена с дълга и сива разпиляна коса. Очите ѝ блестяха в бяло. Лицето ѝ бе тънко и несиметрично — едното око бе широко отворено, а другото — полузатворено. Едното ъгълче на устата ѝ бе изкривено надолу. Държеше с необикновено дългите си ръце бебе и леко го люшкаше. Дългите и кокалести пръсти докосваха нежната кожа на крехките му бузи. Кожата на тази жена бе сива и грапава. Тя гледаше право към Албена. После пропълзя по стъблото на ореха нагоре като змия и седна на клона, притисна бебето на гърдите си и изпищя. Писъкът ѝ разпиля материята.

Тъмнина.

Албена наблюдаваше себе си как бяга сред мрака от някакви хора, които искаха да я настигнат. Фигурите бяха на високи и едри мъже. Тя знаеше, че я преследват, за да я убият. Чу писъците си. Боса из мъртви тела газеше и с глас плачеше. По безжизнени и студени тела се спъваше. Страшна миризма усещаше. Камъни по нея мятаха. Видя в ръцете си, че е стиснала безмълвно и ококорено момченце. Тя го позна като свой син. Влезе в църквата, разтреперена застана пред падналия олтар и кръста над него.

• 
  Господи, спаси ни, Господи, детето ми запази! — прошепна страстно пред застиналите лица на светците, усетила, че не ѝ остава дъх.
  

• 
  Дяволе, скрий детето ми — изпищя тя, — нероденото ще ти го дам! Само ми опази живото от тези бесове човешки!
  

Албена отвори очи, искаше да извика, но нещо като че ли бе стиснало здраво гърлото ѝ. Все още усещаше болката от пробожданията в корема си. В стаята бе смразяващо студено, макар че бе есен. Пълна тишина бе навън — ни щурци, ни птици се чуваха. Побиха я тръпки. Изпита страх, който скова тялото ѝ. Зад вратата чу скърцане. Някой се изкачваше по стълбите — бавно, тихо и внимателно. Вратата бе леко открехната. Албена се ужаси. Надигна се едва на леглото и отвори широко очи. Зениците ѝ се разшириха и тя задиша плахо без звук да издаде от страх. Луната чертаеше призрачни сенки в стаята. Скърцането спря. Детето ѝ започна да се преобръща в утробата ѝ, сякаш искаше да избяга. Нещо се спотайваше зад вратата. В стаята ставаше все по-студено. Като че ли студът бе дъхът на някого. Или на нещо, което зловещо я наблюдаваше през мрачния процеп на вратата, която бавно се открехваше. Зад нея стоеше сянка по-черна от черното. Черна рогата сянка, която започна да се превива и да се мята към Елена.