Вратите рай II част от

Врата 5

Колко далеч може да стигне едно човешко същество, за да изгуби душата си? Дали има граници, които ти се струва привлекателно да прекосиш, за да платиш цената на подобно знание? И дали, когато го направиш, неизбежно и безвъзвратно ще се озовеш в друг свят, който не би могъл да ти позволи да се върнеш там, откъдето си дошъл. Да станеш завинаги друг, който няма нищо общо с това, което ти си представлявал. Дали би могъл да извършиш нещо, което би могло да осакати душата ти завинаги, опиянен от някаква дълбока и неосъзната ярост, от някакъв необясним гняв, който си чувствал цял живот в себе си, но никога не си проявил?

Кое провокира човешките същества да прекрачат тази граница? И какво има в мрака зад нея. Кое е онова кътче, в чийто ъгли драскат острите нокти на необяснимата ярост в нас — кое ни кара да искаме да изразим този бяс? Дали е някаква несправедливост, или някакъв ослепял от старост грях? Каква е разликата между мен, теб и най-жестокия човек, за когото някога си чувал? Може би тя е само една — вратата на онзи грях, която се отключва и заразява душата ти с нещо, което би трябвало да е отминало. Сякаш този грях е твоето осакатено от нещо дете, което пълзи по тавана на огромния коридор с вратите в теб и пищи оглушително. Пищи, че иска справедливост, И писъкът е толкова силен, че разбива всички възможни врати и всичко зад тях се заразява с ярост.

Есента бе боядисала листата на всички дървета в селото в кървавочервено. Стотици ябълки бяха нападали из поляните. Ухаеше на орехови листа, билки и горящи дъбови дърва. Комините на стотици каменни къщи димяха, но в нито една нямаше здрави и прави хора — в къщите стояха само болни хора или умиращи старци, които не можеха да излязат навън. Всички други се бяха сбрали на една просторна поляна, която гледаше към селското гробище, а на черния път, който ги делеше от гробището, бяха паркирали няколко коли, до които отегчени мъже държаха пушки и пушеха цигари. На входа на гробището имаше трима здрави и големи мъже, които държаха масивни чукове. Очите на селяните гледаха яростно и тревожно към тях, дума никой не обелваше.

• 
  Живи от тук няма да си тръгнат — само да посмеят да вдигнат дъщерите ми! — злостно изсъска една старица и после изстена от мъка и се свлече в краката на един млад мъж.
  
• 
  Много евлии са погребани тук — голяма прокоба — кажете им... (Евлии - В някои местности на Родопа така наричат хора, които носят ангелска същност. ) Кажете им да не пипат! — друга извика, но всички мълчаливо гледаха какво ще се случи и се надяваха, че онези с чуковете няма да посмеят да прекрачат портите на селското гробище.
  

• 
  Какво чакате? — решително попита той и започна да клати чука в ръката си. Кутрето на лявата му ръка липсваше.
  

• 
  Искаш ли само ти да го направиш, ще ти платя, ако кажеш, че съм го направил с теб? — попита по-боязливият — лицето му бе станало червено.
  

• 
  И ти ли ще платиш?
  
• 
  Да — отговори веднага другият, който досега и дума не бе проронил.
  
• 
  Добре, така или иначе щяхте да ме забавите
  

• 
  едрият мъж погледна към отсрещната поляна и сякаш се нахрани от всеобщата ярост и омраза, която имаше в погледите на стотиците хора от селото.
  

• 
  Братя са, и те са българи — нищо, че носят турски имена. Не е човешко — каза боязливият шепнешком на другия.
  
• 
  Като са братя да си сменят имената! — гневно отвърна мъжът, който втори се отказа да разбива гробището.
  
• 
  От името ли иде братството? И мъртвите ли имат имена? — с неразбиращ поглед каза първият.
  
• 
  От името идва всичко! — отговори вторият.
  
• 
  Ще кажа, че ги защитаваш, ако не мълчиш!
  
• 
  И тебе те е страх, защо не почваш да рушиш?
  

Едрият мъж все още гледаше тълпата в далечината и не слушаше разговора на двамата — появи се усмивка на лицето му и той решително тръгна към първия надгробен камък. Едрият мъж куцаше, но правеше бързи крачки — нямаше търпение да извърши това, за което беше дошъл — да разбие гробището на това село. Вдигна масивния чук, яростно удари първия камък и изрева от удоволствие. От тълпата се чуха ужасени писъци и жените извърнаха глави да не гледат. Един от мъжете, който през цялото време бе стискал юмруци, извика и хукна към гробището — това бе надгробната плоча на сестра му. Пресрещнаха го двама от тези, които охраняваха и го повалиха с приклади на земята. Налагаха го с ритници и юмруци до безсъзнание. Едрият мъж удари следващия надгробен камък и с крак го изтърколи към дерето в реката до пътя. Удари пореден, четвърти... Вече гробището сякаш бе потънало в прах от разбити камъни — няколко стари гроба пропаднаха заедно с тялото на едрия мъж, но той настървен излизаше от дупката и наново свирепо подхващаше следващия. Жените пищяха, а мъжете безмълвно гледаха и капеха сълзи по безизразните им лица. От време на време някои от тях хукваха към гробището — майки, които бяха погребали бебета си там; освирепели вдовици и стари баби, които бяха надживели децата си. Но всички бяха поваляни от пазачите — удряха ги с пушките — някои от селяните падаха и после не ставаха. Крясъци и тропот на търкалящи се камъни се чуваха в цялото село.

• 
  Черни дяволи да люшнат децата ви заради вашата безмилостност! — като песен изпищя една висока жена от тълпата, вдигнала ръце към небето.
  
• 
  Както танцуваме ние, така от лудост да затанцуват жените ви! — две близначки се бяха хванали за ръце и скачаха лудо, мятайки ръце и крака без никакъв ритъм и ред.
  
• 
  По Вълчи дни деца да ви се раждат! — изрева старицата Албена, която бе легнала на поляната и със сухите си криви пръсти късаше тревата. — На Калояновия гроб недейте да копаете, че Сивата му майка ще ви изяде душите!
  

• 
  Идва Сивата Майка — разсмя се Албена и започна да си пее някаква стара народна песен.
  
• 
  Бързо по къщите — каза високо един старец, щом чу думите ѝ и настана смут — хората уплашено се спогледаха и започнаха да се разпиляват в различни посоки — някои от тях започнаха да бягат.
  

• 
  Не се страхувам от теб! — изкрещя той. - Не се страхувам от теб! — истерично и през смях повтаряше едрият мъж.
  
•