Вратите рай II част от



страница6/15
Дата21.07.2016
Размер3.14 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15

Врата 5


Най-страшните врати са онези, които ухаят на пръст.
Есен, 1971 г.

Колко далеч може да стигне едно човешко същество, за да изгуби душата си? Дали има граници, които ти се струва привлекателно да прекосиш, за да платиш цената на подобно знание? И дали, когато го направиш, неизбежно и безвъзвратно ще се озовеш в друг свят, който не би могъл да ти позволи да се върнеш там, откъдето си дошъл. Да станеш завинаги друг, който няма нищо общо с това, което ти си представлявал. Дали би могъл да извършиш нещо, което би могло да осакати душата ти завинаги, опиянен от някаква дълбока и неосъзната ярост, от някакъв необясним гняв, който си чувствал цял живот в себе си, но никога не си проявил?

Кое провокира човешките същества да прекрачат тази граница? И какво има в мрака зад нея. Кое е онова кътче, в чийто ъгли драскат острите нокти на необяснимата ярост в нас — кое ни кара да искаме да изразим този бяс? Дали е някаква несправедливост, или някакъв ослепял от старост грях? Каква е разликата между мен, теб и най-жестокия човек, за когото някога си чувал? Може би тя е само една — вратата на онзи грях, която се отключва и заразява душата ти с нещо, което би трябвало да е отминало. Сякаш този грях е твоето осакатено от нещо дете, което пълзи по тавана на огромния коридор с вратите в теб и пищи оглушително. Пищи, че иска справедливост, И писъкът е толкова силен, че разбива всички възможни врати и всичко зад тях се заразява с ярост.

Есента бе боядисала листата на всички дървета в селото в кървавочервено. Стотици ябълки бяха нападали из поляните. Ухаеше на орехови листа, билки и горящи дъбови дърва. Комините на стотици каменни къщи димяха, но в нито една нямаше здрави и прави хора — в къщите стояха само болни хора или умиращи старци, които не можеха да излязат навън. Всички други се бяха сбрали на една просторна поляна, която гледаше към селското гробище, а на черния път, който ги делеше от гробището, бяха паркирали няколко коли, до които отегчени мъже държаха пушки и пушеха цигари. На входа на гробището имаше трима здрави и големи мъже, които държаха масивни чукове. Очите на селяните гледаха яростно и тревожно към тях, дума никой не обелваше.



  • Живи от тук няма да си тръгнат — само да посмеят да вдигнат дъщерите ми! — злостно изсъска една старица и после изстена от мъка и се свлече в краката на един млад мъж.

  • Много евлии са погребани тук — голяма прокоба — кажете им... (Евлии - В някои местности на Родопа така наричат хора, които носят ангелска същност. ) Кажете им да не пипат! — друга извика, но всички мълчаливо гледаха какво ще се случи и се надяваха, че онези с чуковете няма да посмеят да прекрачат портите на селското гробище.

Тримата мъже чуваха крясъците на селяните, но даваха вид, че не им обръщат внимание. Мъжете, които ги пазеха с пушките, стояха безучастни и изглеждаха малко отегчени — бяха свикнали с тези гледки. Най-едрият от тримата влезе в гробището и се обърна към другите двама.

  • Какво чакате? — решително попита той и започна да клати чука в ръката си. Кутрето на лявата му ръка липсваше.

Останалите двама се спогледаха, личеше си, че се страхуват да го последват и силна неувереност се изписа по лицата им.

  • Искаш ли само ти да го направиш, ще ти платя, ако кажеш, че съм го направил с теб? — попита по-боязливият — лицето му бе станало червено.

Едрият мъж му се присмя.

  • едрият мъж погледна към отсрещната поляна и сякаш се нахрани от всеобщата ярост и омраза, която имаше в погледите на стотиците хора от селото.

  • Братя са, и те са българи — нищо, че носят турски имена. Не е човешко — каза боязливият шепнешком на другия.

  • Като са братя да си сменят имената! — гневно отвърна мъжът, който втори се отказа да разбива гробището.

  • От името ли иде братството? И мъртвите ли имат имена? — с неразбиращ поглед каза първият.

  • От името идва всичко! — отговори вторият.

  • Ще кажа, че ги защитаваш, ако не мълчиш!

  • И тебе те е страх, защо не почваш да рушиш?

Двамата млъкнаха, усещаше се неизречената вина и прикритият страх в очите им.

Едрият мъж все още гледаше тълпата в далечината и не слушаше разговора на двамата — появи се усмивка на лицето му и той решително тръгна към първия надгробен камък. Едрият мъж куцаше, но правеше бързи крачки — нямаше търпение да извърши това, за което беше дошъл — да разбие гробището на това село. Вдигна масивния чук, яростно удари първия камък и изрева от удоволствие. От тълпата се чуха ужасени писъци и жените извърнаха глави да не гледат. Един от мъжете, който през цялото време бе стискал юмруци, извика и хукна към гробището — това бе надгробната плоча на сестра му. Пресрещнаха го двама от тези, които охраняваха и го повалиха с приклади на земята. Налагаха го с ритници и юмруци до безсъзнание. Едрият мъж удари следващия надгробен камък и с крак го изтърколи към дерето в реката до пътя. Удари пореден, четвърти... Вече гробището сякаш бе потънало в прах от разбити камъни — няколко стари гроба пропаднаха заедно с тялото на едрия мъж, но той настървен излизаше от дупката и наново свирепо подхващаше следващия. Жените пищяха, а мъжете безмълвно гледаха и капеха сълзи по безизразните им лица. От време на време някои от тях хукваха към гробището — майки, които бяха погребали бебета си там; освирепели вдовици и стари баби, които бяха надживели децата си. Но всички бяха поваляни от пазачите — удряха ги с пушките — някои от селяните падаха и после не ставаха. Крясъци и тропот на търкалящи се камъни се чуваха в цялото село.



  • Черни дяволи да люшнат децата ви заради вашата безмилостност! — като песен изпищя една висока жена от тълпата, вдигнала ръце към небето.

  • Както танцуваме ние, така от лудост да затанцуват жените ви! — две близначки се бяха хванали за ръце и скачаха лудо, мятайки ръце и крака без никакъв ритъм и ред.

  • По Вълчи дни деца да ви се раждат! — изрева старицата Албена, която бе легнала на поляната и със сухите си криви пръсти късаше тревата. — На Калояновия гроб недейте да копаете, че Сивата му майка ще ви изяде душите!

Всички чуваха стенанията и проклятията им и усещаха все по-силен страх. Освен едрия разрушител, който яростно размахваше чука — той бе разрушил и изтърколил почти всички камъни надолу в дерето. Кожата на лицето му бе зачервена — бе опиянен от някаква яростна лудост. Над гробището имаше огромна червена ябълка, която силно контрастираше над прахоляка, който се бе вдигнал. Усети се леден и тих вятър, който приличаше на началото на идваща многогодишна зима. Едрите червени плодове на ябълката започнаха да падат и да се търкалят между разбитите камъни, и да пълнят пропадналите гробове. Леки вихрушки започнаха да обикалят селото сякаш слизаха по склоновете на планините и се насочваха към гробището.

  • Идва Сивата Майка — разсмя се Албена и започна да си пее някаква стара народна песен.

  • Бързо по къщите — каза високо един старец, щом чу думите ѝ и настана смут — хората уплашено се спогледаха и започнаха да се разпиляват в различни посоки — някои от тях започнаха да бягат.

Едрият мъж претърколи последния надгробен камък и седна на една обърната плоча да почине. Дишаше учестено и цялото му лице бе плувнало в пот, порите му се бяха разширили и събираха прах от гробовната пръст — той усети рязкото захлаждане. Погледна към входа на гроба — другите двама бяха избягали от страх. На няколко метра от него внезапно пропадна още един гроб. После следващ, после друг и се вдигна още прах. От мъглата с прахоляк заискряха сияещи бели точки като очи — очерта се силуета на изправена висока женска фигура, която огъваше необикновено дългите си тънки ръце, а от ясното синьо небе започна да пада едра градушка, Мъжът започна да се смее истерично, а ледените топчета удряха лицето му — той изпитваше удоволствие от болката на разбиващия се лед по лицето му.

  • Не се страхувам от теб! — изкрещя той. - Не се страхувам от теб! — истерично и през смях повтаряше едрият мъж.


1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница