Вратите рай II част от



страница7/15
Дата21.07.2016
Размер3.14 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   15

ПОД ПРАГОВЕТЕ


вече няма пазители

Под прага ми сива усойница сви гнездо, измъти яйцата си, за да пази дома ми от уроки. Но грехът се събуди и удари Вратата. На змиите пораснаха криле и се скриха в комина, за да вдишват огън и да станат змеици.

Сега ни остава само да шепнем молитви...

Защото вече няма Пазители.

Животът... Когато се държим за ръце, притаили дъх, почувствали магията. Магията, която ни обединява. Любовта... В която се давим от красота, когато само един единствен поглед ни стопля в този огромен и неразбираем свят. Отмъщението, което смъква човешките ни лица; отмъщението, заради което сме готови да преобърнем всичко, за да усетим, че може би има някаква справедливост в този объркан свят. Труповете на мъртвите ни родители, които остават зад гърба ни, замръзнали и вкочанени в любовна прегръдка тела. Вълни от любов, които ни заливат от Отвъдния свят. Вълни от сълзи. Косите на бъдещите ни деца, които решем със старите гребени на бабите ни. Плачът им, който утешаваме със старите мистични песни. Душите... които чуваме зад затворените врати на този безкраен коридор. Гласовете на всичките ни прераждания. Бесовете — на всичките ни войни. Греховете, които са извършени, чукат на Вратите около нас. С кокалести и тънки пръсти стържат неритмично, нечовешки и освирепели от жажда.

Остарелите очи на младите, които разпознаваме по улиците. Остарелите очи на онези, които разпознаваме от поредица отминали животи... Преждевременната старост, която виждаме в Огледалата, в които се взираме. Тръпките, които бягат по гърба ни, когато чуем за смъртта. Когато то чуем, че хоризонталната врата се е отворила, погълнала е някого и го е превърнала в кал.

Разбитите улици, по които вървим и си спомняме как сме бягали и сме се смеели като деца... И мъртвите ни съседи, които гледат усмихнати зад прашните дантелени пердета. Ветровете на детството и ветровете на живота, които се завихрят около крехките ни и пораснали тела. Ветровете на другите светове, в които усещаме, че животът ни ще се слее с тях. Ветровете зад Вратите. Ветровете, които намират път под праговете и пълзят като свирепи змии, отворили оскрежените си сиви отровни челюсти.

Невидимите нишки, с които сме свързани един с друг в този безкраен коридор. Сякаш сме се хванали за ръце, затворили сме очи и пазим дъха си, защото ще изречем молитва. Молитвата, която да ни направи чисти. И да заплачем със сълзите на всички онези, които не успяха да заплачат. И с тези сълзи да измием кръвта им, която е опръскала лицата ни. Защото само така ще се познаем.

Непознат, може би си мислиш, че животът е прост. Може би си мислиш, че всичко е видимо за теб. Може би не вярваш в Децата на Тъмнината, Светлината и Сивотата. Или си мислиш, че всички онези същества, за които си чувал в митологията, фолклора и народните песни, са просто измислени. Може би дори не вярваш в истинската любов, която ни гони през животите стотици години. Може би не вярваш, че това, което видя през Старите врати, които открехнах за теб, е истина. Може би не вярваш, че зад гърба ти се любят твоите стотици родители, останали в кехлибара на миналото... И може би през ум не ти минава, че цялата им любов и всичките им грехове са в самия теб...

Непознат, ако се страхуваш — затвори книгата, заедно с тези Врати, които открехнах.

И продължи живота си такъв, какъвто го познаваш.

Ако не се страхуваш, ще видиш поредната Врата, която ще те заведе отново в добре познатия живот, но ще видиш повече от цветовете му. Думите ми са изписани върху Вратата с едва видим сив цвят.

Сега само ти ще решиш дали да ме следваш, защото продължавам да вървя върху горещи въглени. А Вратите ще отворя широко.

В Коридора

ВРАТИТЕ

се отварят


Лора режеше глава лук на барплота в кухнята и говореше с хендсфри по телефона. На котлона вреше вода. А големият плазмен телевизор бе включен и даваха сутрешния информационен блок,

  • Ще ви чакам с Дани за обяд — до един най-късно да сте тук! — тя погледна часовника си — беше 11:20.

Лора изми ръцете си, махна слушалките от ушите си и отиде пред огледалото, за да си върже косата по-добре, защото ѝ се бе разрошила, докато готви. Бе запазена и симпатична жена на 41 години. Тялото ѝ бе слабо, а ръцете ѝ бяха фини и аристократични.

Изведнъж тя се заслуша в телевизора, защото чу глас, който ѝ напомняше на някого. Тялото ѝ се скова за секунди и Лора рязко се обърна, за да види кой говори. На телевизора в студиото стоеше усмихната чернокоса водеща, а неин гост бе млад мъж.



  • Видях те, че си пишеш нещо на една тетрадка точно преди ефирможе би е нещо от новата ти книга? Ще ни го прочетеш ли? — попита водещата.

Лора правеше бавни крачки към телевизора — изражението ѝ бе ледено — тя бе пребледняла за секунди.

  • Не бих казал, че е подходящо да чета в ефир в началото на деня, особено това, което написах преди малко — отвърна мъжът и се усмихна изкуствено.

Лора невярващо гледаше към екрана — очите му, устните му, кожата му, и жадно попиваше. Усещаше си цялата кожа настръхнала. Косми от косата ѝ бавно започнаха да посивяват. Устните ѝ се разтрепериха и стон на душевна болка се изтръгна от гърлото ѝ.

  • Нали няма нищо случайно според книгата ти „РАЙ“ — може би неслучайно съм забелязала това и те провокирам да прочетешзащити тезата си — настоя водещата.

Лора падна на колене пред телевизора и сложи ръце на устните си.

  • Добре... — съгласи се мъжът, изкара от джоба на панталоните си листче, което бе сгънато няколко пъти и погледна към камерата. — Написал съм... — направи дълга пауза и зачете с равен и монотонен тон. — От роса кървава никнеха. Боси в пръстта тичаха. Голи върху пръстта лягаха. Все пеперуди гонеха и от Бездната скачаха. Всички майки са мои майки.

Той погледна водещата безчувствено:

  • Става за „Добро утро“, нали?

Лора трепереше. Тя спря да слуша и истерично започна да търси телефона си. Когато го хвана, докато търсеше в указателя номера на сестра си — го изтърва. Цялата трепереше. Набра сестра си и след секунди се чу глас отсреща.

-Ало?

  • Току-що видях сина си по телевизията. Той е сив... — с дълги паузи и треперещ глас каза Лора.

-Дани ли? — попита сестра ѝ.

  • Не... — каза Лора и сложи треперещата си ръка на устните.

  • Лора, ти нямаш друг син? Моля те...

Лора остави телефона на плота до дъската с лук, коленете ѝ омекнаха и жестоки стенания излязоха от гърлото ѝ, сякаш нещо вадеше душата ѝ.

  • Ало? Ало? — повтаряше гласът отсреща.

Телефонът започна отново и отново да звъни.

Лора грабна дамската си чанта и излезе навън с кухненската си престилка, оставяйки вратата на апартамента отворена.

Водата в тенджерата започна да кипи.

Лора излезе на улицата. Изглеждаше така, сякаш обезумяло бяга, ужасена от нещо, което я преследва. Тъмната ѝ коса — бавно — косъм по косъм посивяваше. Тя гледаше витрините, търсеше с поглед нещо — знаеше, че наблизо има голяма книжарница. Лора се загледа във витрината ѝ видя отражението си — едната половина на лицето ѝ сякаш се бе деформирала, а кожата ѝ бе посивяла. Едната ѝ ръка изглеждаше изкривена и по-дълга. Лора блъсна вратата на книжарницата и я посрещна усмихната и млада жена.



  • Рай? Търся книгата „Рай“!? — почти викаше Лора.

  • До вас е, госпожо! — продавачката озадачено посочи стелаж с книги, който бе зад Лора.

Лора грабна книгата и започна да я докосва жадно — обърна я и видя лицето на автора.

  • Детенцето ми... — прошепна Лора и очите ѝ се напълниха и кръвясаха. Тя скъса задната корица на книгата, където бе снимката, и хукна навън.

Продавачката бе шокирана от това, което видя, и остана вцепенена на мястото си.

  • Всичко наред ли е, Кристина? — чу се гласът на нейната колежка, която излизаше от офиса.

  • Току-що нахлу някаква луда жена и скъса една книга, Ани... — започна ужасена да разказва Кристина — Беше много зловещо!

Кристина излезе навън и се загледа в тълпата. Лора бе далеч и бягаше така, сякаш самия Дявол я гони.
5 януари, 2013 г., Родопа планина

В безлюдно, сгушено между планините, село бавно пълзеше мразовит и оскрежаващ вятър. Като че ли във въздуха преминаваше невидима кристално чиста ледена река, носеща Северните и студени води на света. Разнасяше се мраз, мъртвешки дъх на летен вятър, погребан в дъбови гори; и вкочанен под пожълтели треви. Ухаеше на оскрежена пръст и студен камък. Небето бе тъмносиньо и напомняше на повърхността на безкрайно дълбоко райско езеро, в което плува невидимата мистерия на Вселената. Над най-високата местност в селото, където се намираха руините на старо тракийско светилище, се показваше плътен и снежнобял облак. Чуваха се скърцания на клони. Леко се поклащаха зелените листа на бръшляна, който се увиваше около дебелото стъбло на висок и стар орех, пробил средата на селото. Жив човек не се виждаше. Повечето къщи приличаха на огромни срутени вкаменени старици, покрити от снежнобелите преспи. Около малкото останали здрави къщи се виждаха изоставените, накривени порти и огради, които вече не можеха да начертаят границата на това, което е всеобщо и онова, което мислиш, че е твое. В края на селото имаше голяма триетажна каменна къща. Само нейният двор бе изчистен и с отъпкана снежна пътечка. Чуваха се гласове, които се смесваха с ледения вятър, който бродеше из старите руини на селото. От комина на къщата се носеше дим. Единственият обитаван дом в селото сега имаше гости. Там живееше дядо Руен. Той бе на 105 години. За него се грижеше неговата снаха, която бе останала вдовица преди 10 години — възрастна старица, която изглеждаше по-стара и от самия него. Днес бяха дошли внуците, правнуци и праправнуци на стареца. Той ставаше на 106 години. Всички се бяха събрали в просторна светла стая, чийто прозорци гледаха към необятните побелели извивки на Родопите.

Дядо Руен бе седнал прегърбен пред голяма трапеза, поставена специално за случая в средата на стаята. Тя бе богато наредена с всякакви селски ястия. Около масата бяха седнали мъже и жени на средна възраст. До един от мъжете стояха — близнаците — Виктор и Александър.



  • Така и не дойде този глупак, хем ни накара да дойдем — хем...

  • Млъкни! — Александър изнервено прекъсна Виктор, — Имай малко уважение!

Двамата близнаци си шепнеха един на друг, за да не ги слушат — Виктор бе ядосан, че баща им ги бе накарал да дойдат при дядо си, а самият него го нямаше.

  • Поне се обади, че няма да успее да дойде! Извини се! — шепнеше Александър.

  • Сега, ако си направиш прическа като на майка ни и си облечеш някаква нейна дреха — няма да имате никаква разлика — отвърна Виктор на брат си.

Александър реши да не реагира и се усмихна на другите сякаш всичко е наред. Виктор се отегчи и отпи голяма глътка вино.

Имаше още две малки деца — едно момиче на 14 години и едно момче на 12 — те се гонеха из стаята. Виктор и Александър бяха на гости на прадядо си от страна на баща им. Това бе единственият ден в годината, в който близнаците се виждаха и общуваха с роднините от към бащина линия.

Почти всички на масата гледаха дядото с респект, уважение и смирение, дори и Виктор, който през последните минути само мърмореше и недоволстваше.

Преди няколко минути всички се смееха на някаква шега, която дядо Руен беше казал и изведнъж се умълчаха, повечето не смееха да заговорят, за да не прекъснат някаква негова мисъл, която би искал да сподели с тях. Той гледаше към прозореца и светлозелените му очи, които съзерцаваха света повече от век, искряха сякаш виждаха не само осезаемия свят, но и всичко друго, което се криеше зад него.



  • Надживях двамата си синове и жена си, но и Отвъд — сега те са на масата — той хвана чашата си с тъмночервеното вино и поля стария дървен под. — Те са на масата чрез вас.

В такива моменти Виктор веднага би иронизирал ситуацията, но и той изпитваше респект към прадядо си затова вдигна чашата и отля вино на дъбовия под.

  • Преди много време в това село се случиха много страшни неща — той стана, хващайки се за кръста, и бавно се затътри към прозореца. Погледна отсреща — на хълма се отличаваше крива, висока и страховита изсъхнала ябълка. — Там имаше гробища... — започна да разказва той.

  • Оф, разказва тази история за хиляден път, хайде да си ходим, изкуфял е вече, а и плаши децата! — измърмори тихо съпругата на един от внуците на стареца. Тя още от самото начало се мусеше и демонстрираше, че не ѝ е приятно това гостуване. Дядото чу това и сведе глава надолу.

Настъпи неловко мълчание и всички смутено се загледаха надолу освен Виктор.

  • И ти натрисаш цял живот просташката си неделикатност, но всички ти я гледаме, без да ти правим забележки — рязко каза Виктор.

  • Ти ли ми говориш за деликатност? — възмути се жената и се обърна към мъжа си, и тихо измърмори: — Педал!

Всички на масата чуха това и се смутиха още повече, Виктор нищо не каза, а само ѝ се усмихна. Той бе седнал точно срещу нея, надигна се и се наведе над главата ѝ като прошепна;

  • И синът ти ще стане педал, защото с майка като теб би трябвало да е намразил жените...

Това само тя го чу, спогледа всички и възмутена стана от масата.

  • Ще те чакам в колата! — измърмори тя на мъжа си и трепереща от гняв излезе от стаята.

Настъпи дълго и неудобно мълчание. Старецът отново погледна изсъхналата ябълка. Бе решил да разкаже докрай започнатата история.

  • Една година се случи нещо — само във воина съм чувал да има такава ярост. Баща ми ми е разказвал много за човешките бесове — той е бил един от оцелелите в клането в Батак — в ъгъла на църквата стоял и убили майка му пред очите му. Как не го видял никой в сянката... Чудо! И той дълбоки старини доживя — казвал ми е, че човешките бесове са по-страшни и от най-черния демон. Ужас... Ужас било... Та и такива бесове бяха дошли в нашето село и цялото гробище разрушиха преди много години. Макар и християнин, баща ми след това си го погребахме тук — смесено беше гробището. Мъртвият все е мъртъв — независимо в какво са го накарали да вярва — бавно и тихо разказваше старецът. — После всички си търсеха мощите на синове, бащи, майки и сестри — в престилки и в шепи ги носеха. Имаше една жена, която разправяше, че Дявола ѝ бил изтръгнал бебето от утробата — бе го погребала тук — тя в шепи отнесе останките му и го погреба в зимника на къщата си. Как виеше женицата, как стенеше, докато го носеше — като страшна оплаквачка... — очите на стареца плувнаха в сълзи. — После нещо я подлуди, че Албена се обеси на същата ябълка. Устрел ли бе станало детето ѝ, друго ли беше — никой не знаеше.

  • Какво е устрел, дядо? — тихо попита Александър.

Всички със страхопочитание слушаха историята и лицата им бяха респектирани сякаш чуваха една свещена и древна приказка, която все по-истински докосваше тяхната реалност — това ги караше да настръхнат от ужас.

  • Дух на умряло дете... — отвърна старецът. — И хора евлия имаше погребани тук. Сега им викат ангели.

  • Това бяха нещо като хора-ангели, нали? — попита момичето.

Старецът нищо не отвърна и продължаваше да се взира в старите гробища.

  • Какви са те? — попита Александър.

Той за пръв път слушаше тази история и бе потресен от това, което чува. Виктор също следеше внимателно и пиеше вино на големи глътки.

  • Всичко виждат евлия хората — жесток е животът им — хем виждат най-страшното, хем са добри. Хора без капка зло в сърцето. Правят тайно добро, но пък все с кръв са опръскани — познавах една — пуста Гергана! — Един ден наш съсед издъхна пред очите ѝ — тя се разпищя и започна да вика: „Кръв! Кръв!“. Знаеше се за такива хора като нея, че виждат как архангел Михаил идва и изкарва душите на умиращия и стените на стаята, в която е умрял човекът — до пояса са все опръскани в кръв... Затова в нашето село като умре някой — се переше всичко в стаята и се пребоядисва — ако влезе евлия човек да не вижда кръвта и да не се разкрие, че е ангел.

  • Какво става като се разкрие? — попита с нескрит интерес Виктор.

  • Прибират си го до седем дена... И така... Гергана като видя архангел Михаил и стените, без да иска се разкри и цяло село научи, че е евлия. Та затова на третия ден я погребахме и нея — продължи с тъга дядото.

Той млъкна и спогледа внуците си, всички разбраха, че не иска повече да говори за това.

  • Хайде, събрали сме се да празнуваме! — гласът му стана необикновено жизнен за неговата възраст.

Макар и с прегърбено тяло, покрито със старата и изхабена кожа, очите му издаваха един безсмъртен дух, който подсказваше, че дори и без тяло, той ще живее завинаги.

Най-възрастната му снаха постави последното ястие на масата — кошница с червена кърпа, върху която бяха наредени големи парчета пататник, чийто аромат се разпростря над цялата трапеза. Тя седна до дядо Руен и оправи пъстрата си забрадка. Всички мълчаха и гледаха усмихнати. Имаше тъга в очите на старците.



  • Жив и здрав да си! И ние като теб такъв дълъг живот да имаме! — най-възрастният мъж след стареца вдигна чашата си. Той бе баща на момиченцето, което през цялото време слушаше улисано историята на прадядо си. Гостите станаха прави и се чу деликатният звън на старото стъкло от чашите за вино.

  • Не са важни многото години за един живот!

  • каза бавно старецът и се изправи. Обиколи с поглед всички, които бяха седнали на масата, и продължи. — Важно е какво си видял; кого си обичал; с кого си заспивал; кого си изпратил Отвъд; и кого ще догониш... Там... — старецът махна с ръка към вратата и отново седна на стола си.

  • Важно е колко хора си сложил тук — той сложи сухата си длан на гърдите на Виктор, който бе седнал до него, — Много смърт видях, много хора изпратих там — той махна пак към вратата на стаята. — Много живот видях, много зверства, много сватби, погребения — стигат ми вече!

  • Викаш да си ходим? — засмя се възрастната му снаха и след секунди погледна тъжно и тя към вратата.

Всички отново замълчаха. Целият звук на зимните вихрушки сякаш премина през прозорците на стаята и зарази въздуха с мелодията си. Чуваше се пукането и на дънера, който тлееше в камината. Момиченцето не изпусна нито за миг погледа на дядо си. Гледаше го спокойно и с уважение. Личеше си, че чака момент, в който да го попита нещо.

  • Дядо... — каза нерешително тя.

Всички се обърнаха към нея с интерес, защото разчетоха по притеснението ѝ, че иска да го попита нещо важно.

  • За толкова много години — продължи тя, — кажи ни, какво е животът?

За секунди очите му заискряха още повече. Старецът погледна безкрайните побелели планини през прозореца и въздъхна. После погледна вратата. Погледна внучката си и с усмивка каза:

  • Животът е да влезеш през едната врата и да излезеш през другата.

Настъпи няколко минутно мълчание, почти всеки гледаше чашата си с вино.

Виктор вдигна глава към дядо си.


Вратите в живота ни. Вратите в сърцето ни. Винаги има врата пред нас и зад нас. Миналото, Настоящето. Бъдещето. Там, откъдето идват душите ни и там, накъдето са тръгнали. Вратите са много в един безкрайно дълъг и широк коридор, в който времето се смесва; разминаваме се с другите хора — в коридора на живота и на смъртта. Там, където се срещаме и там, където се разделяме — пред Вратите. Всичко се случва пред тях. Вратите, които затваряме и които отваряме. Когато умираме, когато се раждаме, когато бягаме или когато търсим. При всички положения едно е сигурно — никога не знаем какво се крие зад една врата. Дали ни чака някой зад нея? Коридорът на живота,., Коридорът на сърцето... Много си приличат, нали? И на двете места могат да се поберат стотици хора, И в двата коридора има стотици врати.

Да вървим, Непознат! Да отворим тази Врата със следващите страници и да преминем към друг коридор. И, уверявам те, каквото и да видиш в него, то е толкова реално, колкото това, което се случва сега. И не забравяй да затвориш Вратата след себе си, защото през открехнатите врати винаги някой или нещо гледа.

5 януари, 2013 г., Москва

В коридора на голяма и просторна частна клиника възрастна жена едва движеше колелата на инвалидната си количка по лъскавите бели плочки на пода. Зад една от многото врати в ляво се чу някакъв особено божествен женски глас — това бе вратата към кабинета на директорката на клиниката. Старицата сякаш утоли някаква своя жажда и усети облекчение на постоянните си болки щом чу гласа, носещ се зад тази врата. Тя бавно зави с количката си и застана до нея, послуша няколко секунди, не разбираше какво се говори, но изпита нужда да постави дланта си на вратата.

Зад нея се чуваше мелодичния и нежен глас на някаква жена, която тихо говореше. Това бе гласа на Мила, която разговаряше с директорката. Мила бе фина и висока жена на средна възраст с изключително изящни линии на тялото и лицето — по произход бе българка, която бе израснала в Русия. Русата права коса и сините очи, които имаше, я правиха да изглежда като съвсем чистокръвна рускиня.

- Ваня, това време дойде! Всичко стана прекалено бързо — тази година, организирайки отново балканския арт фестивал в България — виждам как сред младите се появяват прекалено много на брой хора като нас. Някои от тях вече дори виждат Пеперудите! Цялата натрупана карма и грехове от миналото ще се проявят в новите деца и не мисля, че това може да се овладее от когото и да е било. Аз самата едва се контролирам и не мога да повярвам все още, че е възможно да въздействам на други хора по такъв начин, А и след нелепата смърт на сестра ми сякаш и тя има нещо общо. Нещо става с целия свят!

Ваня хвана Мила за ръката и я стисна.


  • Да… — умислено я подкрепи Ваня, — Природата нищо не може да я спре! Мила, с теб правихме достатъчно изследвания, за да опитаме и с човешко същество — Ваня внимателно и тихо говореше, личеше си, че ставаше въпрос за някаква огромна тайна, — Мила, не се страхувай — по-лошо в нашия случай не може да стане, на жената ѝ остават не повече от 4 дни живот.

  • Непоносимо е — Мила се разплака, — в последните седмици звуците стават все по-ужасни и силни! Когато се приближа до болен човек, почти полудявам!

  • Това е защото силата, която имаш, е стихийна и ако не я канализираш там, където трябва — ще се обърне срещу теб. Трябва да опитаме!

Мила кимна в знак на съгласие, избърса сълзите си, сложи тъмни очила и черната шапка с широка периферия, която бе оставила на бюрото. Двете станаха и щом отвориха вратата на кабинета, възрастната жена някак се бе изправила на крака, хвана Мила за ръката и я целуна. Мила се смути и озадачено погледна Ваня.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница