Вратите рай II част от



страница8/15
Дата21.07.2016
Размер3.14 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   15

Двете тръгнаха към дъното на просторния болничен коридор — стотици хора мълчаливо преминаваха през десетки врати. Макар че бе светло и луксозно, някакъв мрак изпълваше въздуха. Някои от чакащите гледаха с надежда вратите, зад които щяха да чуят своя лек, а други — бяха пропити със страх, защото можеше да научат някаква безвъзвратна и страшна диагноза. Вратите се отваряха и затваряха. Едни хора излизаха, а други си тръгваха. В началото на коридора се виждаха високите силуети на Ваня и Мила — двете бяха приятелки от години. Ваня бе едра, късо подстригана рускиня, която бе основала тази частна клиника — тя бе облечена в бяла престилка. Мила вървеше до нея — личеше си, че е дама с класа не само заради черната ѝ стилна рокля и обувки, но и заради походката ѝ. Мила хвана Ваня под ръка — прилошаваше ѝ докато преминаваше през коридора — чуваше невъобразими аритмични звуци, които, смесвайки се с други — превръщаха мелодията на атмосферата в неописуем хаос в ушите ѝ. Устните ѝ леко се отвориха, тя започна да си шепне нещо — приличаше на някаква песен. Хората, улисани в страховете си, впиваха поглед в Мила, но не заради безупречната ѝ външност, имаше нещо друго — те я усещаха като пукнатина, през която излизат снопове лъчи на свръхестествена надежда. Те го почувстваха сякаш бяха животни с изострени сетива.

- Почти стигнахме, само се дръж — прошепна ѝ Ваня и я хвана по-здраво под ръката, тъй като забеляза, че Мила започва да залита. Тя продължаваше да си пее някаква тиха песен. Усещаше тялото си уморено, а преди минути се чувстваше перфектно.

Двете влязоха в друг коридор, там където лежаха онкоболните в терминален стадий. Коридорът бе празен — нямаше никого. Ваня бе наредила на целия персонал да се разпредели из стаите и никой да не излиза в коридора. В дъното леко бе открехната една врата и се чуваше тих мъжки плач. С всяка крачка ужасният шум зад вратите ставаше все по-силен — Мила започна да чува още нещо, което все едно се разбиваше в атомите на въздуха. Тя започна да си пее по-силно. Приличаше на автентична народна песен.

Зад вратата стоеше мъж на средна възраст, който притискаше дланта на жена си до лицето си. Болната бе дълбоко заспала на леглото. Щом двете влязоха, мъжът ги погледна — Мила видя искрящите му светли очи как я посрещат, прежаднели за капка надежда. Звукът във въздуха стана почти непоносим.


  • Здравей, Андрей! — поздрави го Ваня. — Нищо не обещаваме, но ще пробваме. — Време е с теб да напуснем стаята.

Той стана и започна да целува ръцете на Мила.

  • Моля ви! Нека първо опитам! — едва каза тя, погледна с болка мъжа и дръпна ръката си от шепите му.

Мила доближи болната жена. Застана над нея и се загледа в заспалото ѝ и изморено лице. Онзи пукащ звук бе по-силен от всякога и идваше от цялото тяло на пребледнялата лежаща жена. Болната имаше рак на кръвта и вече нямаше какво да се направи. Мила се обърна към двамата.

  • Излезте от стаята веднага — прошепна тя, личеше си, че едва се сдържа — усещаше непоносимо свистене.

Те бързо излязоха и Мила свали тъмните си очила. Очите ѝ бяха зачервени и влажни. Махна шапката си. Застана срещу леглото и започна да диша дълбоко и бавно. Тя загуби усещане за времето. Стоя така неподвижна повече от половин час. От гърлото и се изля тих и нежен глас на някаква българска стара песен. През затворените ѝ очи се процедиха сълзи, а гърлото ѝ вибрираше в неестествена и смразяваща честота. Онзи шум, който идваше от тялото на болната жена, започна да се разрежда. Силата на гласа ѝ го заглуши. Мила усещаше как вибрацията на гласа ѝ стопява нещо в болната жена, сякаш преструктурира пространството и информацията в болните ѝ клетки, В празния коридор отекна нечувана и божествена песен. Мъжът на болната поразен погледна Ваня, с която стояха зад вратата на стаята. Гласът на Мила заливаше коридора и се процеди под праговете на всички врати наоколо. Мелодията настигна препълнения с хора коридор, които изведнъж застинаха. Те неусетно и неосъзнато тръгнаха към стъклената врата, която делеше двете отделения. Бе заключена, десетки длани залепнаха за стъклото, хората се скупчиха, бяха на границата да освирепеят. Десетки длани хипнотично докосваха стъклените врати и запотяваха стъклото с влажните си за лек ръце. Мъжът и собственичката на клиниката обезпокоено се спогледаха, когато видяха това.

- Довери ми се — прошепна Ваня, ужасена от десетките ръце, които бяха залепнали за стъклената врата отсреща.

Песента свърши. Мила стоеше със затворени очи пред леглото на умиращата жена. Онзи страшен пукащ звук вече го нямаше. Тя плахо отвори очи, погледна болната и се заслуша — перфектна хармония чуваше от тялото ѝ. Сложи ръце на устните си. Изпита вид щастие, който никога досега не бе усещала. Удоволствието да помогнеш на някого. Сърцето ѝ заби учестено, усмивка се появи на лицето ѝ. В стаята вече бе необикновено тихо. Андрей открехна вратата.


  • Стана! - развълнувано извика Мила. - Стана, вече не ги чувам! - тя хвана ръцете на мъжа. Трепереше цялата. - Значи се е оправила!

  • Наистина ли?! - щастие и вълнение имаше в разтреперения му глас. Очите му отново плувнаха в СЪЛЗИ. — Благодаря ти! — той я прегърна силно и я погледна. - Ти си Мила... — колебливо каза той, разпозна я. Тя бе една от най-популярните певици в Москва.

  • Хайде, Мила! Нямаме време, нека пробваме и при другите! — прекъсна ги Ваня.

На излизане от стаята Мила за пореден път се обърна към жената в болничното легло, усмихна се и излезе навън. Зад стъклената врата вече нямаше никого, още когато песента спря, хората бяха освободени от хипнотичната мелодия.

  • Тръгваме! След малко при вас ще дойде екип от лекари! — каза Ваня на мъжа.

Той остана загледан във вратата.

  • Тя какво имаше предвид, когато каза, че вече не ги чува? Какво не чува?

Ваня го погледна в очите.

  • Не чува как се делят раковите клетки в тялото ѝ.

5 януари, 2013 г., Париж

Ася бе хванала Боян под ръка и двамата вървяха по един дълъг коридор, който се намираше в изоставена сграда близо до готическата катедрала „Нотр Дам дьо Пари“. Беше пълно с изискано облечени хора, които пиеха шампанско и тихо разговаряха помежду си. Боян бе двуметров мъж на средна възраст с прошарена гъста коса, но с младолико лице и достолепна осанка, а Ася бе трийсет и две годишна, ниска, слаба и харизматична жена. И двамата бяха лекари, които случайно попаднаха на това събитие и това си личеше, защото те видимо се притесняваха. От двете страни на коридора имаше затворени врати, които бяха на разстояние от около 2-3 метра. Осветлението бе приглушено, само малки насочени лампи осветяваха вратите — а върху всяка врата имаше закачена картина.



Днес бе откриването на изложба в тази ексцентрична и изключително модерна галерия — от време на време се чуваха възхитителни възклицания на френски и английски. Боян и Ася се разхождаха респектирани, но се чувстваха много приятно тук. Двамата лекари за трети ден бяха в един от най-красивите градове на Европа. Бяха поканени на международен семинар и за пръв път посещаваха този изключителен град. Боян и Ася се озоваха тук, защото предишната нощ Ася бе сънувала, че трябва да си купи шал с люляци от Париж. Бе накарала Боян да обикалят цял следобед из малките улички на града в търсене на шал, подобен на този в съня ѝ. Това бе представено като изключително важно нещо за нея. Този сън стана причина да се озоват в едно малко магазинче, в което двамата намериха точно такъв шал. Ася бе започнала да вика от удивление, че бил същият като в съня ѝ. След като Боян и Ася бяха излезли навън, тя веднага го сложила на шията си, пресякла улицата, за да се огледа на огледалната витрина отсреща и докато се наслаждавала на отражението, забелязала постер, който съобщавал за тази изложба. Това, което Боян бе забелязал, бе, че името на художничката е българско.

  • Поразрових се в интернет за нея — пише, че най-специфичното в картините ѝ било небето и облаците — били изключително реалистични. Представяш ли си, ако не бях сънувала този сън? — Ася развълнувано обясняваше на Боян, който съсредоточено наблюдаваше първата картина, която бе на входа на коридора.

  • Виж това! — прекъсна я той.

На картината имаше силует на висок мъж, който бе обяздил едър и свиреп вълк. Небето в картината бе нощно — облаците и Луната наистина изглеждаха съвсем реалистични — като на снимка.

  • Поразително — тихо и хипнотизиран от картината прошепна Боян.

  • Погледни това! — Ася го дръпна за ръката и му посочи картината, която бе закачена на следващата врата. На нея бе изобразена висока и слаба жена — дясната половина на тялото ѝ бе красива — бе хванала едно малко момченце за ръката, а лявата ѝ половина бе изцяло сива и злокобна — окото ѝ бе бяло, кожата — сива, а устната изкривена надолу — на същата половина се виждаше сивата ѝ гола гърда. Но в тази половина държеше бебе, което като че ли кърмеше. В посивялата половина на картината черен рогат силует бе протегнал ръце към бебето ѝ. Зад жената имаше дупка в стената, през която би трябвало да се вижда небето — но вместо това имаше само черна боя. Интериорът в картината беше още по-зловещ, защото по пода имаше купища паднали тела, изглеждаше да е в църква — тъй като имаше паднал кръст и стенописи.

  • Това е малко прекалено! — възкликна Ася и направи уплашена физиономия.

Боян мълчеше и наблюдаваше внимателно детайлите на платното — вгледа се в човешката половина на тази жена. За секунда си помисли, че ужасно много прилича на съпругата му и усети неприятна тежест в стомаха си, която го накара да въздъхне дълбоко.

  • Защо няма небе, нали с това била известна уж? — мърмореше досадно Ася, без да забележи, че лицето на Боян бе помръкнало.

  • Българска реч ли чувам? — усмихнато момиче държеше фотоапарат готово да снима двамата лекари.

Ася се обърна и с Боян инстинктивно се усмихнаха. Пред тях стоеше младо и лъчезарно момиче.

  • Радвам се, че виждам и българи тук! — гостоприемно кимна тя и подаде ръка.

  • Да не би вие да сте художничката? — отвърна изненадана Ася, здрависвайки се с момичето.

  • Не — аз съм Диана, майка ми се казва Силвия — картините са нейно дело — ето я там! — Диана се разсмя на предположението, което направи Ася и посочи към дъното на коридора. Боян видя висока и хубава жена, облечена в стилна рокля, върху която имаше етноелементи — това бе Силвия, която превъзбудено разговаряше с две жени.

  • Аз съм Боян, много ми е приятно! Картините са много въздействащи — бих се радвал да се запозная с майка Ви! — Боян бе истински възхитен не само от картините, но и от Силвия.

  • В България ли живеете, или сте се установили тук? — нетърпеливо попита Диана.

  • В България живеем, тук сме на семинар и миналата вечер сънувах, че трябва да си купя шал с люляци... — започна разпалено да говори Ася.

Боян се разсмя.

  • Добре, няма сега да го разказвам! — артистично се обърна Ася към него и после погледна Диана. — Но голямо съвпадение — продължи тя, — съвсем случайно научихме за изложбата и освен това била и от българка — това е голямо удоволствие!

  • Ние с майка ми всяка година се връщаме в България — там съм живяла като малка, но сме се преместили тук.

  • Защо? — полюбопитствува Ася.

  • Баща ми е починал и разбирате... — лицето на Диана за секунди помръкна.

  • Не бъди толкова любопитна — Боян направи деликатна забележка на колежката си, която изглеждаше все по-настоятелна.

  • Ще ни запознаеш ли с майка си? — попита Ася.

  • Разбира се — вземете си сега по чаша шампанско и разгледайте изложбата — предложи Диана. — После ще ви намеря и ще ви запозная с нея — а сега голяма усмивка за снимка! — каза Диана, вдигна фотоапарата и снима лекарите.

Минути след това Ася и Боян продължиха навътре към коридора и започнаха да разглеждат останалата част от произведенията. Ася разказваше на Боян, че си е паднала по рецепциониста в хотела, в който бяха отседнали, но мъжът не я слушаше, а хипнотично разглеждаше всяка следваща картина. Той застина и се спря пред една от поредните.

  • Какво има? — Ася рязко прекъсна монолога си и го погледна.

Боян бе пребледнял. Наблюдаваше картина, в която бе нарисуван старец и младо момче, които стояха под дебел вековен орех. Едно от лицата поразително приличаше на Данислав.

  • Това е синът ми — виж! — той посочи момчето — Боян се разсмя нервно. — Невъзможно! — каза невярващо той. — Та това е толкова странно!

  • Неее! — възкликна Ася и се вгледа в лицето от картината. — Това наистина много прилича на Данислав!

Боян продължи да се смее нервно и невярващо.

  • Не! Невъзможно е! Ще му я купя! — той изкара мобилния си телефон и засне картината.

  • Какво правиш? — попита Ася, която все още бе в захлас от това, което вижда.

  • Ще я пратя на Дани, за да я види — отвърна Боян, докато изпращаше изображението.



***
Данислав бе от онези момчета, които щом ги видиш — си казваш — „той е докоснат от Бог“ — с нежна и светла кожа, големи пъстри очи и искрена харизматична усмивка. Мнозина хора твърдяха, че той е самото „Добро“. Бе любимец на всички — забавен, мил и когато си близо до него усещаш една особена лекота, която те кара да се чувстваш на сигурно, добро и просторно място. Особената му харизма и ум го превръщаха в любимец на момичетата, учителите, съседите. Момчетата го отбягваха, защото той винаги създаваше с качествата си завиден авторитет и се превръщаше в непосилна конкуренция, когато става въпрос за женско внимание. Той бе на 22 години и следваше „Кинорежисура“.

Точно сега Данислав вървеше с две момичета и едно момче по тротоара на онзи град, за който се носеше легенда, че когато отидеш там до няколко дни ще се влюбиш. Компанията му се бе насочила към дома на техен общ приятел. Планът за вечерта бе да отидат в столицата на някакъв рожден ден. Данислав отпи голяма глътка от бутилката водка и я подаде на едното момиче. Момичетата бяха от актьорския клас, а момчето бе най-близкият му колега в класа по „Кинорежисура“.



  • Та коя е тази Виктория? — попита Данислав.

  • Една лигава глезла — ако не отивахме на рождения ѝ ден и не бях толкова пияна, колкото в момента — щях да ѝ забърша няколко шамара

  • каза през смях едно от момичетата.

  • Просто има хора, които имат такива физиономии — виждаш ги и все едно ти казват: „Набий ме!“ — допълни другото момиче.

  • Много е готино момичето, само дрънкат, защото ѝ завиждат — включи се колегата на Данислав.

  • Много сте лоши, хем неканени отиваме на купона ѝ, хем я плюете! — разсмя се отново Дани и запали една цигара.

  • На студентските рождени дни повечето са неканени, когато се празнуват в столичните общежития — отбеляза едно от момичетата и започна да хълца.

  • И какво ще ѝ подарим? — разсмя се Данислав.

  • Останала водка — прихна да се смее колегата му и вдигна шишето, което вече беше празно момичетата започнаха да се смеят истерично. Данислав усети, че телефонът му вибрира в джоба и се спря за момент, докато го намери. Имаше съобщение от баща му — само прочете: „Ще ти я купя!“, а изображението не искаше да зареди. Лицето на Дани не изрази нищо и в опита си да върне телефона в джоба — го изпусна и той падна в снега. Другите трима бяха вече напред и го чакаха на отсрещната улица. Данислав се опита да вдигне телефона, не успя да задържи баланс от алкохола и се подхлъзна. Не се нарани, изправи се бавно — хвана телефона и започна до го подсушава от мокрия сняг, който бе навалял.

  • Добре ли си? — чу се тревожен женски глас.

  • Да, да! — машинално отговори той.

До Данислав стоеше млада притеснена жена, която държеше кашон.

  • Дръж!— тя му подаде кашона в ръце и започна да тупа снега от дрехите му.

Данислав се разсмя.

  • Благодаря, но не е нужно.... — стана му некомфортно, но смешно. — Господи, колко тежи кашонът, какво има в него?

  • Книги! А ти внимавай къде вървиш, когато пиеш — каза жената и си взе обратно кашона.

Данислав се почувства много неудобно. Откакто почина майка му преди няколко месеца, той започна да пие почти всеки ден със своите колеги — усещаше, че това му помага да преодолее болката от случилото се.

  • Не съм пиян, малко съм замаян просто... — оправда се Данислав. — Какви са тези книги?

  • За книжарницата — ще ги подреждаме. Покрай новогодишните празници се изчерпаха — жената кимна към отсрещния тротоар — там се виждаше книжарница.

  • Не е ли малко късно, че да работите?! — озадачи се той.

  • Затворено е — отвърна жената. — Просто зареждаме!

Тримата от групата стояха в далечината и повтаряха отегчително името на Данислав.

  • Изчакайте ме 5 минути! — извика им той. — Ще дойда с теб, дай ми кашона, книга е добра идея за подарък, нали?

  • Най-добрата идея е! — отвърна му тя и му подаде кашона.

Двамата пресякоха улицата и влязоха в книжарницата.

  • Казвам се Данислав — каза той и остави кашона на касата. — Сигурно вече знаеш коя книга ще ми препоръчаш или греша?

  • Щом е за подарък, трябва ти да прецениш!

  • Така ли, та аз дори не познавам момичето, на чийто рожден ден ще ходим.

  • Довери се на случайността и интуицията си.

Данислав и жената се разсмяха. Чу се клаксон, някаква кола беше спряла пред книжарницата. Жената подскочи,

  • Ани, Константин ме чака, ще тръгвам! Тук има едно момче — покажи му новите книги! — извика Кристина, грабна си якето и влезе в колата.

Зад един рафт се показа отегчена продавачка, която погледна Данислав.

- Новите книги са от дясната ти страна — разгледай ги — каза Ана и отново се скри зад рафта.



***

Боян и Ася стояха на терасата в обособеното фоайе в края на коридорната галерия. Пиеха по втора чаша шампанско и наблюдаваха вълнуващата гледка. Бързо и хаотично се разнасяха снежинки във въздуха на фона на хилядите светлини, идващи от огромния град.



  • Един от най-красивите градове, който съм виждала... — каза Ася, личеше си, че шампанското я бе замаяло.

Боян наблюдаваше безбройните светещи прозорчета, които искряха в януарската нощ. Изпита силна нужда да се разплаче, но някак си усещаше, че ако започне, няма да може да спре. Ася забеляза това и го прегърна през рамо.

  • Всичко ще се оправи, Боби! Ще го преодолееш!

Ася знаеше, че в последно време много му се беше насъбрало на Боян — загуби жена си, смени си местоработата, а сега имаше проблеми и със сина си.

  • Той се отдалечи от мен, вече дори не разговаряме... — в гърлото му заседна грапава буца, той не можа да продължи изречението и пое дълбоко въздух.

  • Боби, моля те, поплачи си — и сълза от тогава не успя да пролееш — това ще те разболее — Ася го стисна силно за рамото.

  • Животът тече прекрасно — очите му се напълниха и гласът му започна да трепери. — Имаш хубава работа, имаш прекрасен син... Имаш прекрасна жена — Боян започна да плаче. — И един ден телефонът ти звъни и разбираш, че жената, която си мислел, че си правил щастлива, е сложила край на живота си. Просто така — без обяснение, без да остави дори бележка защо го е направила. И след един такъв ден — всеки следващ час рухва животът ти — всичко това, което си мислел за истина, се срива... Дори не знаеш кой е виновен. Такива нещастия не могат да се преодолеят, Ася — те остават и завинаги те жигосват.

По лицето на Боян се стичаха сълзи, Ася го прегърна.

  • Боби, моля те — ти си толкова добър човек, сигурна съм, че нямаш вина за това, което е станало — уверено каза тя.

  • Не искам да губя сина си, не мога да загубя и него! — той избърса сълзите си и се успокои.

  • Няма, Дани те обича — просто има нужда от още малко време! — уверено му каза Ася и му подаде кърпичка. — Ще отида за още шампанско, а ти си запали една цигара.

Боян погледна пак към хилядите светещи прозорчета и усети присъствие от лявата си страна. На метри от него Силвия също наблюдаваше красивия град.

  • Извинете, нали вие сте Силвия? — Боян направи крачка към нея и се опита да се усмихне.

Силвия се стресна за секунда и се разсмя.

  • Извинете, бях се умислила... Колко се радвам, че има българи, които не познавам на изложбата! — възкликна искрено тя.

  • Е, вече се познаваме, аз съм Боян, дори съм си избрал ваша картина!

  • Коя?

  • Има момче и старец на нея...

  • Кръговратът... Колко интересно? — Силвия се умисли.

  • Кръговратът?

  • Да — така се казва картината — каза Силвия и погледна към тъмното небе пред нея.

  • Момчето поразително прилича на сина ми — ще я купя за него.

  • Колко странно... — искрено се озадачи Силвия. — Може би съм го виждала и подсъзнанието ми е запечатало лицето му... Значи имате много хубав син!

  • Да, страхотен е! — гордо каза Боян и отново го заля вълна от тъга, — Имаше още една картина, която ми направи впечатление — на нея има една жена — от едната страна кърми бебе, а от другата държи малко момче за ръка.

  • „Майките“… — Силвия въздъхна... — Това е много тежка картина, плаках с дни, докато я рисувах, Има много болка в нея, болка, която едва се понася, но реших да я покажа,

  • Защо?

  • Не знам, дори не знам какво изобразява... — Силвия наистина казваше това, което мисли — чувстваше се много спокойно, че си говори с този мъж. Имаше му някакво необяснимо доверие, а дори не беше запомнила как се казва.

  • Това е единствената картина, в която небето е черно... — каза Боян и погледна белите снежинки, които падаха над красивата парижка гледка.

  • Да, най-дълбокото черно, което някога съм използвала в платната си — съгласи се Силвия.

  • Знаете ли, наистина нещата ви са очарователни — имам приятелка, която е собственик на изключителна галерия в България. Искате ли да ви свържа — тя ще бъде очарована от нещата ви.

  • Много сте мил, всъщност ние всяка есен идваме в България за по няколко дни... За кой град имате предвид?

  • За града, в който до няколко дни се влюбваш - неочаквано се включи Ася, която носеше още 2 чаши шампанско,

  • Наистина ли? — Силвия се изуми от съвпадението, но не искаше да сподели, че тя дълги години е живяла там.

  • Запознахме се с дъщеря ви, много красиво момиче! — каза Ася, подаде чаша на Боян и тримата си казаха наздраве.

  • За случайностите — каза Силвия.

***

Има кътчета и хора в този свят, за които никога не мислим — кой изхвърля през нощта боклука; кой прави сутрешните закуски, които се продават рано по закусвалните на града; кой ни пуска филмите, които гледаме късно вечер по телевизията, когато не можем да заспим; чии са онези викове, които чуваме нощем от далечната съседна улица; кои са онези хора, с които разговаряме, когато имаме проблем с мобилния оператор; кои са онези, които вечер не спят и спасяват човешки животи в някоя болница; кои са онези, които работят в ужасяващите траурни агенции; кои са онези, които пазят градското гробище и кои са онези, които стоят из телевизионните кули високо в планините, изолирани от света със седмици. Не мислим за стотици неща и места, с които се разминаваме всеки ден, защото сме потънали в ситуациите на своите животи, които ни се струват безкрайно съществени. Мислим за конкретни неща, проблеми, планове и хора. Много рядко осъзнаваме, че би било добре да поглеждаме живота отгоре, много отгоре, за да го виждаме в неговата цялост. Хората, които са осветени и онези, чийто лица са в сянка. Кое е съществено в нашите животи? Днешният проблем ли? Или проблемът, който може да се случи утре? За кое от всичко възможно на света трябва да мислим — за най-съществените неща или за най-малките подробности, които ги предизвикват? Или за изминалите събития, които са като замръзнала вълна, която разхвърля инерцията си в нашето настояще. Неизбежно ли е случваното на това, което точно сега се случва — докато ти четеш, а аз пиша? Можеше ли да бъде друго? И трябва ли да мислим за това в такива подробности? Мислим ли за хляба, който всеки ден си купуваме от магазините?

Кои са онези хора, които го приготвят всяка нощ? Сякаш са в сянката на живота, нали? Сякаш нямат общо с твоя живот, макар че всеки ден слагаме нещо на масата си, нещо, което е създадено от тях. Отделен свят, а е толкова близо, когато се вгледаме в детайлите — ако докоснем екрана на телевизора; ако надникнем зад витрината на траурната агенция; ако излезем на терасата, когато чуем камиона, който събира отпадъците; ако сега отидем в болницата и надникнем в коридора; ако попитаме оператора, който ни представя новата промоция на мобилни устройства, как се казва — да, той е казал, но ние в никакъв случай не сме запомнили неговото име. Ако се вгледаме в живота по-добре, зад всичко ще видим лица на хора, ще чуем гласовете им, които ще ни се сторят ужасно далечни... Но само ако ги погледнем тези хора в очите, ще разберем колко силно сме свързани с обратната страна на живота. Невидимата, далечната... Тези, които винаги са ти се стрували в сянката на живота изведнъж застават до теб. Като твоите приятели; като твоите съседи; като твоите роднини.

Това се случва, когато се изправим и към миналото, което сме сложили в същата сянка на живота. Миналото, което смятаме за отминалото кристално неподвижно цунами, въобразяваме си, че няма нищо общо с това, което се случва точно в този момент. Или поне не е толкова важно. Всъщност това, което се случва, е като подножието на океанска вълна, която ще се разбие или сега, или в бъдещето. Миналото е вълната, която ни изглежда неподвижна, застинала, защото инерцията ни движи заедно с нея.

Стела бе момиче, което мислеше за времето точно по този начин. Тя усещаше, че миналото е надвиснало над нея като вълна, която я движи, усещаше настоящето като подножието на вълната. За бъдещето често изпитваше страх, защото не знаеше кога тази вълна би могла да се разбие върху нея.

Във всеки живот като че ли е така. Като че ли животите се делят на два вида. Онези, които текат в подножието на вълната, която се разбива върху им и ги съсипва — тогава или се удавяш, или успяваш някак да изплуваш. И другият вид са онези животи, които точно преди да се разбие вълната пропълзяват над нея и се озовават на гребена ѝ, а когато тя се разбие — животите се изпълват с наслада от бели мехури. До възход или падение може да те доведе вълната на Миналото?

Стела не знаеше какъв ще е нейният живот, но усещаше, че вълната, в чието подножие се намира, беше огромна, усещаше, че тя така е надвиснала над нея, че всеки момент може да се разбие и да разруши всичко.

Но не беше само това — Стела живееше живот от онези, за които повечето хора не знаеха, нито се интересуваха.

Стела бе на 28 години и знаеше, че още като бебе е била захвърлена пред вратата на Дом за сираци. Очите ѝ бяха зелени и големи, а лицето ѝ имаше черти, които придаваха по-голяма зрялост. Тялото ѝ бе слабо и крехко, но тя имаше излъчване на човек, който притежава жилав и изключително твърд характер — по красивото ѝ лице бяха изписани линиите на горчивия житейски опит. Детството ѝ не бе никак леко, макар че тя никога не би го признала гласно, защото имаше природно издръжлив характер. Стела никога не е познавала лекия живот, за да усети, че нейният би се сторил много тъжен и тежък за повечето хора.

Сега наблюдаваше греблата на една огромна машина, която месеше тесто за хляб и мислеше отново за миналото си. И за майка си, която я е изоставила преди толкова години



в едно прекрасно бяло кошче с панделкикато в приказка.

Стела си спомни думите на готвачката, която я е открила в онази нощ, тръгвайки си от работа.

Стела се усмихна широко.

Невероятна жена...

Още от 14-годишна възраст Стела не излизаше от библиотеката на Сиропиталището и когато стана на 18 години успя да запише в университета „Журналистика“. През целия си живот усещаше, че има някаква мисия тук, на земята, но не успяваше да я назове конкретно. Имаше изострено чувство за справедливост, но и изключително милосърдно и голямо сърце. Често плачеше, когато се сблъска с някакво чуждо нещастие, но го криеше от другите. Имаше усещането, че трябва винаги да помага на хората. Но с времето и начина на живота, който водеше, бе изградила върху лицето си една лъжовна маска на увереност, която лесно се пропукваше. Дълбоко в себе си усещаше, че никой не трябва да разбира за



онази светлина

в душата ѝ.

Често тя губеше усещане за индивидуалност — някаква универсална светлина чувстваше дълбоко в себе си и това правеше труден социалния ѝ живот. Затова тя реши преди известно време да започне работа във вестник и да работи в тази посока — да общува и да се среща с повече хора. Тя винаги се опитваше да се бори и да прави така, че да преодолява границите в себе си — неуверено, но постоянно.

Стела работеше на две места — едното бе като журналист към местния ежедневник, а другата ѝ работа бе в хлебопекарна, която създадоха тя и две от момчетата, с които израсна в Дома. Стела помагаше с машините за месене и печене на хляб. Тя обичаше да гледа как се създава хлябът, обичаше да докосва брашното и тестото. Тя живееше два живота — в единия изглеждаше като оправно и уверено момиче, което можеше да прави почти всичко. В другия си живот през нощта се взираше в брашното, докосваше и подреждаше изпечения топъл хляб и очите ѝ блестяха от някакви съзидателни сълзи — като че ли изпадаше в транс, която я отнасяше в душите и животите на всички спящи хора, които утре ще опитат от този хляб. Стела бе достатъчно аналитична, за да стигне до извода, че особеното ѝ детство в Дома я е довело до някакви ненормални възприятия за света. Бе решила, че това двойнствено лице е вид спасение за нея и опит за запълване на някаква празнота в себе си.



Може би съм готова да давам толкова добро, защото силно се надявам да го получавам от другите... Колко съм посредствена...

Стела се разсмя на тази мисъл.

С тези мисли тя оправдаваше нелогичните си сълзи, които почти всяка нощ се появяваха в очите ѝ.

Сигурно съм голяма глупачка...

Стела отново се разсмя.

Тя си имаше ритуал, който почти всяка нощ правеше в хлебопекарната — взираше се във водата и брашното, които се смесваха и

насочвам цялата си светлина в тях.

Винаги така си казваше на ум, а с времето започна да го казва и на глас. Тя имаше усещането, че хлябът става не само вкусен, когато тя насочваше енергията си към него, но и преструктурираше нещо в това тесто.



Като че ли става магичен хляб...

Имаше нужда да докосва брашното — умозрително си представяше как започва да блести. Дори на няколко пъти и се бе случвало да вижда как



сякаш наистина става по-бяло.

Момчетата много се забавляваха на нейните съждения, защото тя им ги разказваше по забавен начин — все едно че е веща магьосница. Но щом останеше сама — тя отново потъваше в това усещане, което до преди малко е разказвала като шега. Точно като тази нощ.

Момчетата стояха до фурните в съседното помещение и наблюдаваха хляба, който се печеше в момента.

Тя откъсна поглед от тестото, което се превиваше в огромния съд, и отиде при тях. Двамата бяха седнали един до друг и мълчаха, Стела се настани на коляното на по-дребното рижо момче, което вечно изглеждаше отегчено.



  • Братчета, кой от двамата ще продава днес? Братче 5 или Братче 9? — развеселено попита тя.

  • Братче 9! — отвърна другото момче и погледна приятеля си. — Затова да се омита да си почива!

  • Отивам... — рижото момчето побутна Стела от себе си и дръпна бялата кърпа, която бе на главата ѝ.

Тя се развика и двамата започнаха да се гонят из помещението.

  • Идиоти... — разсмя се момчето, което ги гледаше.

Тя наричаше момчетата братчета и им бе сложила номера, защото имаше много братя — цели 19, които бяха израснали с нея.

Стела се качи на гърба на рижото момче и то започна да се върти в кръг. И тримата гръмогласно се смееха. Стела слезе от гърба му.



  • Братчета, преди малко си помислих нещо особено... — започна тя и се загледа в готовия хляб. — Представяте ли си, че е възможно хората, които са ни изоставили, да си купуват хляб от нас?

Момчетата нищо не казаха.

  • Стига си се замисляла, а прави вълшебен хляба — каза момчето, което бе седнало и започна да имитира магически движения над наредения топъл хляб. Рижото момче отново започна да се смее и да я сочи с пръст.

  • Голям си глупак! — тя също се разсмя истерично, отиде при него и нежно го плесна зад врата.

  • Оставила съм питката за моята приятелка — върху фризера е! И когато утре дойде тя или дъщеря ѝ да си купят, да ѝ я дадеш точно нея, както обикновено — каза Стела на момчето, което днес щеше да продава.

  • Много си побъркана, та ти дори не познаваш тези хора, а им „зареждаш“ питки всеки божи ден — отвърна той.

  • Много си прост, моите питки са магически и помагат на жената — уверено отвърна Стела и усмивката ѝ се стопи. — Тя в момента е на химиотерапия и в много тежко състояние.

Тримата се умълчаха. Стела свали бялата престилка и се насочи към изхода.

  • И аз ще трябва да тръгвам, момчета, че утре имам да отразявам мятането на кръста в морето.

  • В морето? Защо ще ходиш чак до съседния град? — попита рижото момче.

  • Защото психичноболната ми редакторка смята, че ще станат по-епични снимки — имитирайки я, отвърна Стела — А и от там е родом. Скоро трябва да напусна, че е станала непоносима злобарка.

Стела отвори вратата и се обърна към момчетата.

  • Какво мислите, дали тези, които са ни изоставили, ядат от хляба ни? И ако е така, дали усещат това?

Тримата се спогледаха изпитателно и за секунди помълчаха.

  • Ако е така, мислиш ли, че това е честно? — сериозно попита едно от момчетата.

Стела погледна умислено надолу и след дълга пауза отвърна:

- Не знам... Но ако е така, ще се моля Господ да им прости и този грях.

Стела затвори вратата.

Йордановден, 6 януари, 2013 г.

Небето бе натрупало гъсти и сиви облаци още рано сутринта. Слънцето се бе изгубило някъде далеч зад облаците. По скалистия плаж бавно се разнасяше тежък, влажен и студен вятър. Из сивите облаци светеха далечни светкавици, все едно демони месеха небесно тесто с криви и дълги пръсти. Вълните на морето се издигаха и се разбиваха на скалния бряг, който в този януарски месец бе винаги пуст и глух. С изключение на днешния ден, в който десетки хора се бяха скупчили наоколо и с интерес чакаха днешния ритуал. Възрастен и прегърбен поп бе обграден от десетина млади и здрави момчета. Тихо нареждаше молитва и държеше голям дървен кръст в ръката си. Погледна със сухите си очи небето, после бързо наведе глава сякаш тези облаци тежаха на челото му.

Тълпата от хора се бе пръснала из скалния бряг, за да гледа хвърлянето на кръста във водата — сред тях се забелязваха двама фотографи, човек с камера и репортери, които отразяваха събитието — там бе и Стела. Тя силно се вълнуваше от ритуала, но усещаше напрежение в стомаха си, което винаги се появяваше преди да се случи нещо лошо.

Ще се побъркам от всички тези неща! Стела, съвземи се, полудяваш!

Тя видя попа и изпита неприятно усещане.



Изглежда мръсен отвътре... Стела! Престани!

Появяваше се възхищение в очите на другите хора, когато спираха погледа си върху момчетата, които ще скочат в ледените и тъмни води на морето. Всички младежи бяха здрави, енергични и пълни с живот. Особено харизматичен сред тях бе Симеон. Той бе внук на попа. В последните години хората не знаеха много за момчето, защото бе заминало да следва в университета в столицата и се завръщаше много рядко в родното градче. Той бе висок, широк в раменете и с тъмноруса къса коса. Очите му бяха тъмни и създаваха усещането, че винаги се усмихват. Имаше големи и изваяни ръце. За годините си носеше някаква стара мъдрост в погледа си, макар че, когато се усмихнеше, невинност и лекота струяха от него. Очевидна бе еуфорията в момчешката група, която щеше да скача след кръста. Някои от тях енергично подскачаха на едно място то и говореха високо, за да игнорират студа, който лазеше по кожата им и се впиваше в костите им. Една старица се въртеше около тях с тлеещ тамян и димът му докосваше настръхналата им кожа. Сред тълпата се чуваха разговори на хора, които предполагаха кой ще изкара кръста от морето, Попът изглеждаше пребледнял и уплашен. Той мнително се оглеждаше наоколо сякаш ще се случи нещо нередно. Нещо, от което се страхува, Забелязваше се, че ръката му трепери. Внукът му — Симеон, се приближи до него.



  • Дядо, какво ти става? Стотици пъти съм влизал в морето по това време?

  • Симеоне, моля те, за кръста недей да скачаш! — шепнешком промълви попа, за да не чуят другите.

Очите на стареца бяха зачервени и широко отворени, четеше се ужас в тях, Симеон погледна дядо си и се разсмя. Доближи се до набръчканото му лице и му прошепна:

  • Няма от какво да се страхуваш. Говорихме вече, усещам, че трябва да скоча. Нали Бог е с нас, нали гледа?

  • Защото гледа! Не разбираш! Махни се от тук, иначе няма да хвърля кръста! — ядосано измърмори старецът.

  • Хайде, дядо попе. Хвърляй кръста, че замръзнахме! — извика едно от момчетата и се доближи до Симеон и дядо му.

Светкавици се вкореняваха из облаците и проблясваха, заедно със светкавиците на апаратите, които бяха изкарали хората, за да снимат.

- Да не си скочил, че ще ни погубиш! — изропта попът и бутна рамото на внука си.

Този път всички момчета чуха това и се спогледаха. Симеон се вцепени. Почувства се неловко и отстъпи назад. Той не разбираше защо дядо му никога не му позволяваше да участва в този ритуал. Забраната бе да скача след кръста по Йордановден, където и да е било — още от малък. С какво ли не го плашиха като бе дете. Сега Симеон се почувства глупаво и се ядоса. Обърна им гръб и тръгна към дрехите, които бе захвърлил встрани от скалата. Попът погледна пак към небето и въздъхна облекчен. Чу се гръм. Симеон усети кожата си необикновено гореща. Като че ли бе пламнала от раз. Капки пот избиха за секунди по гърдите и челото му. Попът доближи устните си до кръста, за да го целуне, но не посмя, Симеон се обърна да види как дядо му ще хвърли кръста. Устните му горяха, все едно гореща течност се разля по тях и ги възпламени. Вече капки пот се стичаха и по шията и лицето му. Погледна ръцете си — бяха огненочервени. Дядо му замахна и хвърли кръста в морето. Симеон усети неконтролируем порив да скочи във водите на морето след кръста. Мощна енергия пропълзя из мускулите на цялото му изваяно тяло и той като диво животно се извърна и скочи от скалата заедно с другите момчета.

Хората радостно завикаха. Попът щом видя внука си да скача от скалата, сложи ръце на лицето си и скри очите си. Ужас скова тялото му.

Симеон с животински устрем се гмурна в тъмните и студени води на морето. Почувства се толкова естествено в тях. Като че ли самото му тяло знаеше точно къде е кръстът. Той отвори очи под водата и видя на дъното, в пясъка, че кръстът бе потънал точно там. Макар и дървен, той се бе забил като камък на дъното. Погледна над себе си, усети необикновен натиск от налягането на водата и видя, че повърхността е далеч нагоре — поне на 10 метра, а от другите момчета нямаше и следа.

Как съм се озовал толкова надълбоко?

Обърна се отново към кръста и видя, че той бе в пламъци. Гореше във водата. Симеон се вцепени и бързо заплува към повърхността, докато все още имаше въздух, Забеляза голяма сянка, която се движеше точно на повърхността, приличаше на огромно животно, наподобяващо бик. Симеон се ужаси, но инстинктът за въздух го накара да продължи нагоре, макар и към това същество, Малко преди да изплува над водата, видя, че сянката е вол, с големи и дебели рога, който крачеше с главата надолу — Симеон бе на метри от него. Това животно стъпваше на границата между водата и въздуха. Ужасът, който изпита, когато видя големите му и черни очи, го накара да изкрещи под водата. Симеон нададе глава над водата и ужасен извика. Видя, че е на повече от двайсет метра от брега, където вече тълпата се оглеждаше разтревожено. Няколко човека плуваха с лодки далеч от него сякаш го търсят, а всички момчета, които бяха скочили за кръста, вече бяха на брега. Симеон виждаше паниката по лицата на всички, но не чуваше нищо. Светът бе заглъхнал в ушите му от ужаса, който изпитваше. Заплува бързо към скалния бряг, но усещаше зад себе си чуждо и страшно присъствие. Някакво мучене на животно, което го настигаше.

- Ето го! Ето го!!! — викаха хора от тълпата.

Симеон усети тялото на онова страшно създание зад себе си и изкрещя отчаяно. Чувстваше не топлината, а студенината на туловището му. От лявата му страна се показа огромна твар, която свирепо плуваше към ниската скала, на която бяха стъпили всички. Приличаше на яростен бик с черна и лъскава козина. Краката му бяха здрави и тлъсти, а копитата му предизвикваха ужасен тропот, макар че не докосваха земя. Симеон не можеше да си поеме въздух и спря да плува към скалите. Усети как се схващат краката и ръцете му. Ревът на звяра се разнасяше, сякаш няколко звяра с различен глас от него роптаеха. Попът видя огромното и ужасяващо чудовище как плува във водата и изпреварва внука му. Виждаше искри под стъпалата му. Извика ужасен и тръгна да бяга. Никой не виждаше това създание, освен Симеон и дядо му.

Звярът полази на скалата, настигна попа, който едва бягаше, удари го по гърба с предните си тлъсти копита. Старецът падна и това невиждано от другите животно захапа гръкляна му и му взе дъха. Събраха се хора около безжизненото тяло. Настана паника. Звярът отстъпи назад, погледна Симеон с големите си като юмруци черни очи и изрева. Нещо между птица и пеперуда се изтръгна от гърдите на проснатото мъртвото тяло на стареца.

Като пеперуда...

си помисли Симеон.

Тя се опита да литне. Затрептя с големите си и фини криле. Звярът изрева още по-силно, скочи като диво куче и захапа Пеперудата. Разчупи я в челюстта си и се върна в морето с нея така бързо, както се бе появил.

Чу се силен женски писък. Стела неистово крещеше и се бе хванала за лицето, а в очите ѝ се отразяваше скалният заснежен бряг, който целият бе опръскан в кръв. Стела загуби съзнание и припадна.

Симеон продължаваше да плува към брега. Бе вцепенен — не усещаше нито ледената вода, която вече посиняваше тялото му, нито това, че в ръцете си държеше кръста. Пръстите му бавно се отпуснаха и той се изплъзна от ръката му и потъна във водната мрачна бездна. Младият мъж усети как границата между него и лудостта се пропуква. И изведнъж му стана ясно, че с всяка следваща мисъл може да полудее безвъзвратно. Стигна до брега и видя встрани от тълпата безучастен зрител, който бе впил поглед в него.

Калоян наблюдаваше всичко през цялото време. Бе видял същото, което и Симеон. Не изпитваше нищо. Нито се изненада от случилото се, нито се четеше Каквато и да е било емоция в погледа му. Той просто попиваше с възприятията си всичко това, което се случва.

Тези, които не бяха около мъртвото тяло на попа, се скупчиха около Симеон. Той трепереше и вървеше бавно към дядо си. И единственото, което оставяше зад стъпалата си, бе здравият му разум. Калоян бе дошъл по-рано, защото искаше да наблюдава хвърлянето на кръста в морето. Нямаше нищо логично в мотивите му, но когато видя случилото се, разбра, че тази смърт бе свързана и с него. Дори усети някаква необяснима и абстрактна справедливост. Когато видя очите на Симеон — в тях се отразяваше огън, който тепърва щеше да опожари всичко, което досега е било в живота му. Тогава Калоян усети, че Балансът отключи Врата, зад която се чуваше зловещият писък на някакъв грях, който е свързан и със самия него.

Има моменти в живота ни, които биха прозвучали ужасно, ако ги преразкажем на някого. Пълни с ужас, страх, грозота. Моменти, в които се очаква да бъдем съпричастни с някакво страдание, Моменти, в които бихме могли да помогнем, но не правим нищо, вкаменени и респекти- рани от стихиите, които крие животът. Тогава дори не трепваме. После няма вина, няма въпроси, Няма нищо освен едно божествено спокойствие, което, въпреки че е божествено, с дяволски глас ти нашепва — че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде. Това са моментите, в които знаеш, че абсолютно всичко друго има власт над случващото се, но не и ти. Знаеш, че има болка, която е много по-голяма от тази, която виждаш. Сякаш дълбоко в себе си нашепваш молитва, която посреща един възкръснал грях. Това са моментите в живота ни, които жестоко крещят — справедливост, Калоян разчиташе Баланса перфектно. Знаеше кога е нарушен пулсът на света и това предизвикваше болката в него.

Ho този път нямаше болка, нямаше грешка.

Понякога Баланса показва бързо и неочаквано лицето си. Грабва нещо от теб и отново влиза в течението на привидно спокойния живот



Май, 1938 г.

КОНСТАНТИН и ЕЛЕНА

А Понякога Баланса показва бързо и неочаквано лицето си и ти връща нещо, което някога е било отнето от теб.

Елена и Константин бягаха в тъмната гора на селото. Елена изпитваше невероятно вълнение от това, което се бе случило в последния половин час. Още усещаше топлината по тялото си от онзи огнен транс. Не бе подозирала, че някога в живота си ще изпита подобно чувство. В тъмната гора се чуваха как пищят кукумявки, а гласовете на хората ставаха все по-далечни. Тя рязко спря, макар че искаше да бяга с този непознат мъж — далеч, много далеч от този свят — там където никой нямаше да противоречи на онова, което усещаше. Константин спря с нея и пусна ръката ѝ.

- Следвай ме, отиваме на сигурно място! — някакъв детски ентусиазъм имаше в гласа му.

Елена се поколеба за секунди, но тя имаше доверие в този мъж от момента, в който видя очите му. Познаваше го от половин час, това я разколеба за секунди, но се отдаде на инстинкта си да го последва. Вървяха спокойно още известно време по тясната пътечка, той през минута се обръщаше и я поглеждаше в очите с усмивка. През целия път двамата мълчаха. Елена дори не знаеше къде отиват, но усещаше, че той изпитва щастие. Тя чувстваше същото, независимо от абсурдната ситуация, в която осъзнаваше, че се намира. Елена гледаше гърба му, косата му, големите му силни рамене. Като че ли някаква светлина излъчваше кожата му.

Гората ставаше все по-гъста, а дърветата — много по-високи. Създаваха усещаше, че с клоните си пробиват небето и през процепите на небесата се стичат низ стъблата невидими потоци на особена небесна и нощна магия.

Двамата стигнаха до малък извор насред гъстата гора, който преминаваше в тясна рекичка. Водата бе черна и блестеше. Покрай потока имаше големи камъни, покрити с мъх, който на лунна светлина приличаше на меко одеяло.

- Седни на този камък! — каза спокойно Константин и нежно стисна ръцете ѝ.

Елена седна плахо на камъка и се подпря на паднало дърво, което също бе покрито с мъх.

Тя се почувства уютно в тази тъмна и непозната гора. Сигурна беше, че нищо лошо няма да ѝ се случи покрай този мъж. Не знаеше какво да каже, единствено се притесняваше, че бе оставила в неведение брат си.


  • Брат ми ще те убие, върни ме в селото — плахо каза тя,

  • Ти си вече моя — взех те — разсмя се Константин и клекна срещу нея. — Той като мъж вече го е разбрал — тази сила нищо не може да я прекъсне.

  • Каква сила? — попита Елена със страх.

  • Не се страхувай, говоря ти за силата на Любовта.

Елена нищо не каза, тя бе толкова объркана от случилото се, че дори вече не можеше да прецени какво чувства — само знаеше, че всичко ще е наред. Константин години наред търсеше своето момиче, но така и в никоя от селото не се бе влюбил, Той позна Елена от огъня. Светците му посочиха, че това е тя,

  • Светците в огъня ми казаха, че ти си моята Елена и да те взимам — Константин започна да се смее, щом изрече това, личеше се, че има щастие в очите му.

  • Елена съм, но не съм твоя — гласът ѝ трепереше,

  • Не се страхувай — прошепна той и я погали с ръката си по косата. Гледаха се в очите няколко минути. — Ще познаеш, че аз съм твоят Константин — сега си уплашена.

  • Хайдутин! — извика тя, стана и тръгна да бяга.

Той се разсмя, догони я, пресрещна я и я целуна по устните. Елена усети мощна енергия, която я застопори и разтопи. Имаше чувството, че двамата се превърнаха в общ пламък на две свещи, които са се доближили. Тя вече знаеше, че иска да остане завинаги по тази начин — близо до него. Те бяха един и същи огън, който завихряше пламъците си като огнена пеперуда, която вече можеше да лети.

Константин ѝ се усмихна, взе я на ръце и я занесе на същото място. Елена остана там, където той я остави. Константин отиде до най-големия камък, който бе покрай потока, и се опита да го обърне. Тялото му бе надраскано от клоните на дърветата, имаше листа по кожата. Елена усещаше страст към този мъж и се притесни от това.



  • Защо го обръщаш, невъзможно е, та той е по-голям от теб — озадачи се тя.

  • Ще се венчаем — сериозно каза Константин — трябва ни благословия.

Той направи втори опит да обърне камъка и този път бе успешен. Чу се силен трясък. Елена, ако не бе видяла с очите си, че такъв камък може да се обърне от един дори и здрав като Константин мъж, никога нямаше да повярва. Под него проблясваше черният лъскав цвят на нещо, което се движи. Елена се взря и видя няколко огромни черни змии и десетки по-малки. Тя изпищя ужасена и той скочи към нея и я успокои, хващайки я за ръцете,

- Богородица е това! Тя ще ни благослови! — гласът му бе плах и добронамерен. Всякакъв страх се изпари от душата на Елена и тя притисна тялото си до неговото. Кожата му бе толкова гореща, че почти пареше. Тя искаше завинаги да остане така — в обятията му. Чу сърцето му как бие учестено. Тя разбра, че той се вълнува.

Константин я целуна по челото и бавно се освободи от прегръдката ѝ, наведе се — взе най-голямата змия, която вече пълзеше в краката им, и я подаде на Елена, Тялото ѝ бе дебело почти колкото ръката на Константин, а черните ѝ очи блестяха като скъпоценни камъни, които отразяваха червената луна, която се бе надвесила над тях. Елена подаде плахо ръцете си напред и змията с лекота се плъзна по тях — пропълзя по лявото ѝ рамо и влезе в косите ѝ, а после се спусна бавно по гърба ѝ. Цялото ѝ тяло трепереше, но тя уверено гледаше в очите на Константин. Той внимателно я прегърна, докато змията се увиваше около телата им. Елена усещаше студеното тяло на змията по кожата си, чувстваше горещите гърди на Константин, до които бе опряла лицето си. Разбра, че вече нищо не може да ги раздели, дори и смъртта. Змията притискаше с тялото си телата им един към друг.

- Пак сме заедно — Елена се разплака от тъга и щастие и не можа да осъзнае защо каза това.

Единственото, което знаеше, бе, че през целия ѝ живот, той ѝ е липсвал.

6 януари, 2013 г.

ДИМИТЪР и ВЪЛЦИТЕ

Той бе паднал на колене пред голяма стара икона на Свети Димитър. Силно бе стиснал очите си и шепнеше неразбираеми думи. Държеше свещ с двете си ръце, която бе почти изгоряла. Имаше изстинал восък по кожата. Бавно продължаваха да се стичат восъчните капки по пръстите му и застиваха. Той нищо не усещаше по ръцете си. Бе някъде другаде.

Църквата бе необикновено просторна и в нея нямаше никого. Тлееха свещи наоколо, а през прозорците падаха лъчите на Слънцето. Безмълвни библейски изображения бяха застинали из стените на това пространство. Приличаха на прозорци към друг свят, в който винаги се случваше едно и също нещо — Прошката, Войната между Доброто и Злото, Благословията и Съблазънта.

Мъжът въздъхна тежко. Прехапа устните си и отвори очи. Бяха яростни, сини и присвити гневно. От час стоеше на колене и се молеше. Той се взираше в иконата срещу себе си. Загледа се в копието, което държеше светеца, после извърна глава към небето, което се виждаше през големия прозорец. Светлите му очи заискряха от лъчите, които влизаха в старата църква. Той стана рязко и сложи свещта да догаря на пясъка. Махна восъка от ръцете си и тръгна към изхода. Беше облечен в елегантен панталон и светъл пуловер. Обърна се отново към иконите, точно преди да излезе, постоя няколко секунди и изкара от чантата си сребристо малко шише, отпи вода от него и излезе навън, без да се прекръсти.

Мъжът бе на 34 години и се казваше Димитър. Лицето му излъчваше сила и ярост. Бе висок и добре сложен. Имаше катраненочерна коса, която контрастираше със светлата му кожа. Той винаги имаше лека бръчица между веждите, сякаш непрекъснато се съмнява в това, което вижда и непрестанно изследва онова, което го заобикаля.

В мразовития ден пред църквата се бе проснал възрастен мъж с лице към асфалта. Бе поставил икона на Божията майка пред себе си и златиста купичка за пари, Димитър го видя и тръгна решително към него. В момента преди да го подмине, той изрита с единия си крак купата с пари и десетки монети полетяха. Въздухът придоби тежка плътност. Времето се разтегна. Въздухът се сгъсти и стана като кристална смола. Всяка една монета заискря. Разхвърлиха отразената от Слънцето светлина по земята. Всеки отблясък се превърна в пукнатина между този и друг свят и от там огромни черни вълци разсякоха въздуха. Димитър се обърна към просяка, който вече бе вдигнал глава. Вълците на Димитър прегърбени пристъпваха зад гърба му и пускаха лиги по асфалта. В глутницата имаше огромен вълк, който скочи срещу просяка и изръмжа на сантиметри от лицето му. Лигите на вълка падаха по мръсните му подадени за просия длани. Изписа се ярост и страх в очите на просещия.

- Криеш се зад лицето на Богородица, а пред нейното пари искаш. Парите на глупавите хора, дето искат да си купят невинна съвест. Всички сте крадци и ограбени — едните с пари, а на теб ти вземат шанса да се промениш. — Долен вампир, от греховете живееш и още създаваш.

Просякът бе приковал поглед върху него. Димитър изкара шишенцето, от което отпи преди малко, и опръска със светена вода кожата на скитника. Под него започнаха да излизат

черни мишки, от джобовете му също. Минувачи се спряха да гледат възмутено арогантността на мъжа. Мишките бяха десетки и бързо запъплиха в различни посоки из сивия асфалт. Вълците, които само Димитър виждаше, се хвърлиха към малките животни и започнаха да ги разкъсват. Всичко ставаше за секунди, Димитър се обърна и продължи спокойно пътя си.

Просякът изрева след него и разгневен хвърли иконата зад гърба на Димитър — тя издрънча и се пречупи на две върху асфалта, Димитър се обърна, разсмя се с глас и влезе в голямата си черна кола, която бе паркирал наблизо.

6 януари, 2013 г,

Стела гледаше през прозореца на дневната си — наблюдаваше как пада снегът от небето. Започна да мисли за това дали хората не са като тези снежинки навън — хаотично да се носят и да си мислят, че в пътя им има някакъв порядък.



Порядък няма, помисли тя и наведе глава — видя как снежинките падат на терасата ѝ, топят се и създават локва, която се стича през отводнителния улей и пада върху асфалта пред кооперацията, в която бе квартирата ѝ. Погледна улеите на всички жилищни кооперации и къщи пред нея — и от там течеше вода. Водата, която се стичаше от улуците и покривите на сградите, се събираше от едната страна на улицата пред кооперацията и течеше като малка река.

Порядъкът е немислим, но ако ние сме снежинки винаги стигаме до едно и също място. Неизбежно... В локвите, после в поток... Като че ли пътят няма ясен ред, който може да бъде осъзнат от човешко същество. Може ли да променим този път, след като не го осмисляме? Дали ако го осъзнавахме, щяхме да разберем дали е предначертан?

Тя погледна топящия се сняг и улуците, по които се стичаше водата.



От горе надолу... Сняг във вода. Отдолу-нагоре — вода в пара. А кътчетата на земята, които са във вечен лед? Или онези кътчета, в които има вечна пара?

Каквото на небето, такова и на земята...

Объркано... Всичко е объркано...

Стела погледна облаците и започна да плаче. Усещаше силна болка в душата си, която бе провокирана от това, което се бе случило днес на скалите. Нещо неназовимо я разстройваше в последно време.

Преди половин час фотографът, с когото снимаше събитието, я бе докарал от болницата. Там тя бе обяснила, че секунди преди да припадне е започнала да халюцинира червени петна по скалите. Сега беше добре, но усещаше някакъв шок от случилото се, който трудно можеше да обясни.

Може би, защото за пръв път съм припаднала...

Стела се разсмя на тази мисъл и избърса сълзите си. Телефонът ѝ започна да звъни — беше редакторката на вестника. Тя вдигна.



  • Стела, какво става? Разбрах, че си припаднала точно когато не трябва! — чу се изнервен женски глас,

  • Хората, когато припадат, не се съобразяват дали моментът е удачен — изсъска Стела.

  • Не ми се прави на умна, а сядай да пишеш материала, защото трябва да го имаме в редакцията до 2 часа максимум — сега видях снимките, бъди благодарна, че фотографът си върши работата! Поне е снимал умрелия поп, вместо да ти държи ръката — гласът на редакторката ставаше все по-силен, а в края на изречението тя вече крещеше.

Стела се ядоса, но нищо не отговори.

  • Сега ти изпратихме снимки на имейла, преди да започнеш да пишеш вземи ги разгледай, за да видиш какво се е случило, докато ти си спала в буквалния смисъл на думата.

Редакторката затвори телефона и Стела захвърли мобилното устройство на дивана.

  • Кучка! — въздъхна нервно Стела.

Тя се огледа из стаята — взе чантата си с лаптопа — включи го и започна да източва снимките, които бе получила на имейла си, докато това ставаше — Стела започна да пише какво се бе случило от самото начало. Цялата история звучеше изключително объркано. В статията се описваше първо за ритуала до момента, в който момчетата скочиха във водата. Няколко минути след хвърлянето на кръста се обясняваше, че всички момчета излезли на брега, без да са открили кръста, само едно от тях липсвало — внукът на попа. Тя знаеше, че той му е внук, защото попът бе започнал да крещи: „Взе ми внука!“. След 20-минутна паника и неуспешно търсене — всички са видели как изчезналото момче изплува от вътрешността на морето. И когато попът го е видял, е започнал да крещи; „Топак!“ и да бяга, сякаш да се скрие. Статията продължаваше с това, че попът пада и умира на място неизвестно по каква причина — вероятно от стрес. След това Стела не помнеше нищо, защото беше припаднала.

  • Какво е станало с внука? — прошепна тя на себе си и взе телефона.

Набра своя колежка, която работеше за телевизионна медия. Тя също присъстваше на въпросното събитие. Двете бяха добри познати.

  • Ало, Стеладобре ли си? Много се притесних за теб! — чу се загрижен женски глас.

  • Да, благодаря ти, просто се оказа, че рязко ми е паднало кръвното налягане — имам нужда

от помощ за днешното събитие.

  • Преумората ти идва в повече, опитай се да си почиваш по-често...

  • Виж, имам нужда от малко повече информация за станалото, след като съм припаднала. Как се казва онова момче, което се бе загубило в морето — внукът на попа?

  • Преди малко разбрах само първото му име — Симеон, 23-годишен студент —учи в столицата.

  • Мога ли да се свържа с него?

  • Мисля, че е невъзможно, защото минути след случилото се — са го откарали в местната болница... — последва мълчание. — Той не е спирал да крещимисля, че направо си е полудяло момчето.

  • Добре, как въобще е оцеляло? — истински озадачена попита Стела.

  • Не знам, Стела — цялата история е изключително странна. Налага се да затварям, че влизам в следващо събитие!

  • Почакай! — спря я Стела.

  • Кажи бързо!

  • Знаеш ли какво е топак?

  • Доколкото разбрах е някакво митично животно, нямам представапросто чух това от местните... Стела, не се занимавай с тази история — струва ми се прекалено зловеща — загрижено я посъветва колежката ѝ. — А и напоследък не изглеждаш добре, нали не си болна?

  • Всичко е наред! Не се притеснявай!

Стела затвори телефона и седна пред компютъра — написа думата „топак“ в мрежата и не откри нищо.

Кой може да знае какво е топак?

Спомни си, че бе взимала интервю на преподавател по физика, който бе споменал, че е и професор по антропология преди няколко месеца и започна да рови в телефонния си указател...



Как се казваше? Да! Явор!

Тя набра телефонния му номер, няколко пъти даде свободно и точно преди Стела да затвори чу неговия глас.



  • Ало?

  • Здравейте! Обажда ви се Стела, преди 2 месеца разговаряхме с вас на тема „Квантова физика“, но вие споменахте, че сте завършили и антропология.

Настъпи няколкосекундно мълчание.

  • Да... Спомних си. Какво мога да направя за вас? — гласът му бе студен и се прокрадваха нотки на отегчение.

  • Искам да ви попитам за едно митично животно — в момента пиша материал, който има връзка с него — ако може да ми кажете нещо повече?

  • Какво митично животно? — появи се интерес в гласа му и Стела се почувства спокойно, че той ще ѝ съдейства.

  • Топак.

  • Топак? — настъпи дълга пауза. — Какъв материал пишете свързан с топаците?

Стела се поколеба дали да сподели, но реши да бъде откровена и съвсем сбито му преразказа събитието, включително и че това били последните думи на попа преди да умре.

  • За топака е написано много малкообщо взето в книгите и по-точно в Странджанската митология се води демонично същество. Води се, че в топак се превръща труп на удавен вол — разбира се, то прилича на вол, но се описва като далеч по-свирепо и страшно — с черни големи очи, дебели рога, едри крака...

Стела усети как настръхва кожата по гърба ѝ от обяснението на Явор. Сякаш знаеше за това същество с клетките си.

  • Какво друго може да ми кажете за него? — продължи да разпитва тя.

  • Ами има сведения от наши антрополози и автори, които пишат, че топаците едно време са пазели нестинарите... — продължи той. — Били са като техни защитници — затова, но и по други причини, в началото на миналия век нестинарите са се приемали за хора на Дявола. Има прекалено мистика около тях — силната им връзка с огъня, което си е чисто дяволски символ.

  • Т.е. топаците са защитавали нестинарите?

  • Точно така, били са едни от съществата, които

са техни покровители и са разкъсвали враговете им.

  • Хм.... — Стела се замисли. — А кои са били враговете на нестинарите?

Отсреща се чу истеричен и налудничав смях.

  • Как кои? Хората, които са се страхували от силата, която имат нестинарите — почти всички хора, както и всички религиозни фанатици.

Стела се обърка още повече, след като научи и тази подробност. Тя благодари на професора и затвори телефона.

Отвори отново статията, която бе написала, изтри някои неща, едно от които бе думата „топак“. Сложи заглавие:


ЛОША ПОЛИЧБА ИЛИ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ПО ЙОРДАНОВДЕН
Вече в статията се пишеше единствено, че попът е хвърлил кръста, внукът му е бил едно от момчетата, които скочили в морето и след като за минути се изгубил в студените му води — попът вероятно от притеснение и уплах е получил инсулт или инфаркт — тепърва щяло да се установи. Стела знаеше, че нейните колеги ще напишат същото. Тя се облегна на дивана и запали цигара — забеляза, че снимките вече бяха изтеглени. Нямаше никакво желание да ги разглежда — усети неприятно усещане в слънчевия си сплит и въздъхна тежко, но след минута реши да ги отвори. В тях нямаше нищо особено — беше заснет ритуалът на фона на развълнуваната тълпа; фотографии, на които бяха снимани ръцете на попа и кръста. Имаше кадри как момчетата скачат от скалата; Симеон в далечината как плува към брега; падналия поп на скалите. Снимки на ужасената тълпа — в която забеляза познато лице.

Тя увеличи изображението, за да го види по-ясно.



Това не е ли онзи побъркан писател със странното име? Той е...

Тя забеляза студения му и безучастен поглед, който видимо контрастираше на тревогата, която бе в очите на всички други хора.



Този беше написал някакви книга... „Рай“. Да, „Рай“ се казваше... Какво прави той там?

Стела затвори очи — не искаше да гледа вече — но чувстваше, че трябва. Всичко в главата ѝ все повече губеше логика,



Топаци? Калоян? Рай? Смърт? Поп? Полудял внук?

Стела написа в търсачката псевдонима на писателя и думата „топак“. Излизаха хиляди неща из сайтовете, но в нито една статия или публикация нямаше думата „топак“. Тя я смени с думата „нестинар“ — отвориха се много неща, в които Калоян я споменаваше, Стела вече беше сигурна, че той има пряка връзка със случилото се — в клетките си го усещаше. Мисълта ѝ започна да се изостря — смени думата „топак и я написа в множествено число — „топаци“.

Първото, което и се появи на екрана, бе „Страници от Рая“ — Песен за очистване — в нея бе употребена тази дума — „топаци“. Стела усети, че сърцето ѝ ще изхвръкне от вълнение. Кожата ѝ се наелектризира от нещо — тя кликна с мишката върху линка и се отвори текст.

ПЕСЕН ЗА ОЧИСТВАНЕ



Над леглото ми се люлее чужда магия.

Слиза. Пълзи по пода.

Удря стените. Драска прозорците.

И в мен не може да влезе.

Дебнат топаците.

Люшкат се устрелите.

Бягай от мене,

че самодиви ще надраскат скулите ти.

По Вълчи дни деца ще ти се раждат.

Остри езици се вият по нивите.

Мълчете, че Жътварите разсичат небето

и със сърпа на Луната ще режат.

Дракуси хоро играят в реката.

Песента им зная. Удрям тъпана.

Урочасани деца неурочасвай, че пъкъл ще стане сърцето ти.

Че сянка ще стане душата ти, невградена на ни един мост.

Ледени вихрушки ще правиш — де небето, де земята.

С нож ще те секат онези, дето чуват дедите си.

Дето помнят жената на Слънчевия Конник, която ги израждаше.

Прибери си езика.

Прибери си магията.

И бягай.

Че куцият вълк към тебе е тръгнал.

Стела скри с ръце устните си. Усещаше, че Светът безвъзвратно започва да придобива други непознати до този момент цветове, които въпреки това ги почувства безкрайно естествени. Почувства се свързана не само с написаното, което прочете току-що, но и с това, което преди няколко часа се бе случило на скалите — смъртта на попа. Стела вече бе сигурна, че трябва да се срещне



с този Калоян,

защото разбра, че той ще отговори на много въпроси. Тя отново отвори снимките — следващите бяха на Симеон, който вече бе на брега — имаше близък план на лицето му — Стела се вгледа в очите му и освен лудост, в тях се четеше и някакъв грях. Непростим грях, който напълни очите ѝ с непознат ужас, защото този грях го припозна и като свой.



10 януари, 2013 г.

ДИМИТЪР и КОНСТАНТИН

В малко градче, разположено в Тракийската низина на България, преди минути валеше мокър и тежък сняг, който се топеше и образуваше кални и черни локви. Из разбитите улици от време на време преминаваха изморени жени, които работеха в местната шивашка фабрика. Градът изглеждаше сякаш бе паднал от небето и с удара се бе разпилял в криви сгради и нещастни хора. Димитър бавно караше колата си, която изглеждаше като свръхтехнология по улицата на това градче.

- Мамка му и бомбоубежище! — измрънка той, докато преминаваше през поредната дупка. — Отиде още едно произведение на изкуството, по дяволите!

Димитър бе облечен в стилен черен костюм и черна риза. Косата му лъщеше от вакса, а светлите му очи отразяваха малки порутени къщички.

- Е, не! Абадон зад коя къщурка си се скрил? (Демон, който носи прозвището „Разрушител“ още от времето, когато е бил ангел-разрушител на Апокалипсиса.). Той караше към родния дом на баща си. Всъщност Димитър не харесваше никого от роднините си. Баща му бе умрял преди около 20 години, а майка му — още по-рано. Когато Димитър е бил на 2 годинки, се изнесли от този забравен от Господ град. В него бе останал дядо му, който така и не го потърси през всичките тези години. По ирония на съдбата старецът бе надживял и двамата си сина.

Преди дни се бе обадила леля му, за да предупреди, че смъртта на дядото може да настъпи всеки момент. Димитър трябваше да дойде тук, за да подпише някакви документи, които да го освободят от всякакви задължения към земите и имуществото, които бяха оставени като наследство на баща му. Нищо не искаше от тези хора, с които така и през годините не се бе срещал. А и той ненавиждаше баща си — нищо не искаше от неговия род — особено земи. Чувстваше ги като проклетисани. Все едно, че ако ги притежава, ще му носят само нещастия и проблеми.

Колата стигна до една неголяма двуетажна къща, която бе в края на пустия град. Пред нея бяха паркирани няколко автомобила. Той спря колата си и излезе навън. Стъпи внимателно върху калта със скъпите си обувки и се изписа гняв на лицето му. После погледна колите.

- Ще е интересно — семейство Адамс се събра! — тихо каза Димитър, загледан в една от паркираните коли. Разпозна я — тя бе на първия му братовчед Константин.

И професор Константин е тук!

Всъщност му стана приятно, че ще го види, тъй като те се засичаха изключително рядко и то все по работа. Последния път, когато се чуха по телефона, Константин го бе потърсил, тъй като щеше да заминава за Южна Африка, А Димитър бе няколко месеца там, макар и по съвсем различни въпроси, Константин искаше да научи повече за средата там, необходимите ваксини, които трябваше да си направи, и други подробности. Димитър знаеше, че причините, поради които Константин пътуваше, бяха професионални — изучаваше някакъв особен вид птица.



Харесвам го!, помисли Димитър.

В къщата имаше много хора — не се чуваха гласовете, но той усещаше присъствието им. Димитър не бе идвал тук повече от двайсет години, — но сякаш тялото му помнеше това място.



проклетото пространство, което сега сякаш се е смалило.

Той застана пред вратата и почука, усети някаква особена несигурност. Отвори му някаква непозната жена, която щом го видя наведе съсухрената си глава и се засрами,



  • Господи, моля те! — отвратен каза Димитър и влезе, избутвайки я с върха на пръстите си, — Предполагам ти се грижиш за дядката?

  • Да, господине! — машинално отвърна тя, забила поглед в пода.

Останалите хора го изгледаха като натрапник щом той влезе в голямата дневна, в която бяха насядали всички. Димитър не се притесни, напротив дори неделикатно се разсмя, когато видя провинциалното им любопитство, което блестеше в негостоприемните им погледи. Сред хората разпозна леля си Яна. Тя бе слаба и блага жена, която единствено му се усмихна, стана и го прегърна.

  • Ето я и нея! — той се зарадва естествено и я целуна по бузата!

  • Не съм те виждала толкова дълго! Константин разказа, че си добре, че бизнесът ти върви прекрасно! — леля му се бе развълнувана искрено, че го вижда. — Справяш ли се?

  • Разбира се, че се справям. Познавам Ада като дланта на ръката си — отвърна той и се разсмя отново.

Всички наоколо, които бяха насядали по наредените стари столове, го гледаха сякаш е оскърбил пространството, Димитър забеляза това и се ококори нахално.

  • Това е племенникът ми, Димитър — представи го Яна пред останалите.

  • Вълчи Димитър ли е това? — с неприятен и дрезгав глас попита прегърбена старица, която бе седнала в тъмния ъгъл на стаята. Едното ѝ око бе затворено.

  • Не, бабо! Овчи Димитър! — отвърна той.

Димитър много добре знаеше какво има предвид старицата — това го ядоса. Студена пот изби по челото му от първичната ярост, която усети, В този край слагаха „Вълчи“ пред името на всяко дете, което се роди по време на Мръсните дни. Хората тук знаеха, че такива деца са лоша поличба и са дяволски същества.

  • Ела навън, сега Константин е при дядо ти — прошепна леля му и го хвана под ръка, за да го изведе навън. Двамата тръгнаха да излизат, но някаква инстинктивна ярост свързваше погледа на зловещата старица с този на Димитър, Той виждаше усмивката ѝ на съсухрената ѝ уста, Димитър се въздържа и нищо не отговори, извърна глава и тръгна с леля си.

Дъждът навън бе спрял, но небето като че ли бе опушено с посивяла и мъртва мъгла, Яна седна на една крива и стара пейка в двора.

  • Седни тук! — тя сложи ръка върху старата дъска.

  • Абсурд, тези панталони струват колкото десетгодишните приходи на кметството тук.

Леля му се разсмя. Яна бе майката на Константин. Димитър винаги си я спомняше с усмивка и с добро сърце.

Леля Яна някак си е наивно добра... Глупаво добра!

Тя настоятелно потупа дъската. Димитър седна до нея.



  • Дядо ти умира, искам да влезеш и да се сбогуваш с него — сериозно каза Яна.

  • Няма смисъл, повярвай ми... И моля те, не ми се прави на майка... Изглеждаш нелепо! — озадачи се Димитър и нервно се разсмя.

  • Той днес отново пита за теб — продължи Яна, без да обърне внимание на арогантните му забележки.

Тя сложи ръка на коляното му.

  • Човек е! — настоя тя.

  • Разбира се, хората са отвратителни създания — накрая всички търсят билет за Рая — отсече той и я погледна със студените си очи. — Ти много добре знаеш каква е истината... И че всички са проклети в целия род... Дори и твоят Константин!

Яна погледна надолу — личеше си, че този разговор и бе станал изключително неприятен.

  • Това са само легенди... Не можеш да обвиняваш един умиращ старец за тези неща — скара му се тя. — А и не замесвай Константин...

  • Няма! — отсече студено Димитър. — Но той така или иначе е замесен, дори и още да не го знае.

  • Баща му плати греховете, ако въобще е имало такива.

  • А моят баща ми завеща още — гласът на Димитър бе остър и категоричен.

Яна го съжали. Виждаше непреодолима болка в очите му, която се превръща в ярост.

  • Още ли ги виждаш? — попита го Яна и го погали по косата майчински. — Вълците...

Той кимна положително. Двамата се вгледаха един в друг.

  • С Константин много си приличате в очите — усмихна се тя и погледна надолу. — Знам, че много мъка видя. Трудно ти беше... — продължи с тъга Яна и го хвана за ръката. — Но ти се справи — имаш успешен бизнес, завърши в прекрасни европейски университети!

  • Оглупяла си с годините... Нищо не знаеш, защото и теб те беше страх от злото в живота на това проклето семейство — прекъсна я грубо Димитър. — А и никого не го бе грижа, че израснах в лудост. Но си прекрасна леля, нищо че си страхлива — каза той и махна ръката си от нейната.

Тя не се обиждаше на Димитър — той си бе такъв винаги. Двамата се загледаха в идващата мъгла.

1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница