Времето като „идеологическо алиби” в румънските политически романи от 60-те и 70-те години на XX век resume

The 60s and the 70s of the 20^th Century are an interesting period in the literary history of Romania. The period is marked by two contrary political events. The first of them is the 9^th Congress of the Romanian Communist Party in 1965, which helped Romanian literature break the chains of Socialist Realism dogmas. The second event bears the seal of the so-called July Theses of Nicolae Ceauşescu from 1971, with which he marked the beginning of his Cultural Revolution, influenced by the Chinese Cultural Revolution and the Cultural Revolution in North Korea. The present paper is part of a more thorough research on the Romanian novel from this period. Here I shall dwell upon the clear chronological orientation which can be found in some of the novels from this period. They are oriented to a “closed page” of Romania’s contemporary history – the Communist Regime as it was in the 50s – with the concentration camps, repressions, stern censorship, ideologization of culture at all levels – things that authors had the right to expose in their works. This orientation was a compulsory requirement for authors who wished to escape being banned by the Communist party’s censorship. Exposing facts and commenting on events from the leadership of Nicolae Ceauşescu was a taboo area which writers had no right to enter. However, some of them managed to do that using creative techniques, under the threat that their works could be banned or left unpublished.

В изследването си „Румънската литература по времето на комунизма” румънският литературен критик Еуджен Негрич пише, че „от политическа гледна точка румънският писател от онова време е бил информиран повече от всеки друг.” (Negrici 2003: 259). Негрич продължава разсъжденията за това, че писателите е трябвало да покажат само „боклука в двора на Деж”, но не са имали право да демонстрират, че по някакъв начин са противници на социалистическия режим. Напротив, трябвало е да внушават на читателите своята вяра в „неговото усъвършенстване, а не в изчезването му”. Ще илюстрираме това твърдение на Негрич с конкретен цитат. Към края на романа „Чардакът с дивата лоза” от Константин Цою попадаме на следния момент. Седем години след самоубийството в затвора на главния персонаж Кирил, „в една топла мартенска нощ на 1965 година”, авторът на романа ни среща отново с двама негови стари приятели. Ето какво пише Цою малко по-нататък: „По онова време историята издишваше продължително, преди да поеме отново свеж въздух с огромните си дробове” (Ţoiu 2002: 445). През пролетта на 1965 г., след смъртта на Г. Георгиу-Деж и идването на власт на младия Н. Чаушеску в Румъния действително се усеща едно разхлабване на примката, което авторът тук е представил като поемане на въздух от историята. Много е вероятно, след издаването на романа, Цою да е получил похвала от партията за тази своя метафора. В своята „Критическа история на румънската литература” румънският критик Николае Манолеску изразява мнение, че Константин Цою е закодирал идването на власт на Николае Чаушеску и във финалната картина на романа си,. „Всичко стана отново чисто. Всичко сякаш заблестя като след потоп, когато светът зачерква с линия стария живот и започва нов” (Ţoiu 2002: 452). От днешна гледна този подход на автора може да бъде възприет като сервилност от негова страна пред новата власт или просто като спазване на изискването й писателите, по един или друг начин, да изразят своята увереност, че нещата вървят към все по-добро. През далечната 1965 г. обаче нещата са изглеждали по съвсем различен начин. След тежкото първо десетилетие на комунистическо управление, промените, които настъпват в политическия и културния живот са наистина като глътка свеж въздух за всички. Възможно е думите на автора да са израз на искрената му убеденост, че за неговата страна и сънародници действително настъпват по-добри времена.

В друг емблематичен за „натрапчивото десетилетие” роман, „Чардакът с дивата лоза”, който излиза през 1976 г., писателят Константин Цою представя изключително живо ежедневието на интелектуалците в Румъния през 50-те години. Героят, Кирил Меришор, е млад редактор в издателство, който се увлича по философията и води свой таен дневник, в който освен личните си преживявания споделя и своето отвращение от престъпленията на комунистическия режим. Един ден Кирил забравя дневника си в пробната на магазин и от този момент заживява в страх от това, което ще се случи с него след като дневникът му бъде прочетен. Страховете му се превръщат в реалност след няколко месеца, когато е повикан на среща със Секуритате. Кирил е хвърлен в затвора, където се самоубива, оставяйки върху кутията си цигари едно единствено послание - „Неразрушим”. Константин Цою, също като Марин Преда, използва времето като алиби пред цензурата. В началото на романа намираме главния персонаж Кирил и неговия приятел, стария антиквар Хари Брюмер да седят и разговарят в неговия антиквариат „към седем часа през една мрачна и студена ноемврийска вечер” (Ţoiu 2002: 16). За да наредим останалата част от пъзела на помощ ни идва една книга с произведения на Шекспир, издадена през 1957 г. и учудването на стария антиквар „Тя дори е излязла тази година”. И така успяваме да разположим действието на романа в конкретно време – намираме се в края на 1957 г., тоест в края на мрачното десетилетие на политически преследвания и арести. Романът завършва през лятото на следващата година, като истинската развръзка е през януари 1958 г., когато „след веселбата на отминалите празници, една сутрин, Нора Василеску повика Кирил в личен състав и му връчи покана, пристигнала на адреса на издателството” (Ţoiu 2002: 408). Това се оказва поканата за разговора, или по-точно разпита от Секуритате във връзка с намерения таен дневник на Кирил, в който той е споделил своите „опасни” идеи.

Романът „Ракът” на Александру Ивасюк е един по-особен случай от гледна точка на хронологическия критерий. Той също има ясна хронология, но по отношение на времето, през което се развива действието няма „идеологическо алиби”. Как се получава това? За времето, към което се отнася действието в романа откриваме един единствен ориентир, който обаче е напълно достатъчен. Часове преди началото на масовите убийства, жителите на града, в който предстои да се разиграят драматичните събития четат в пресата новината за успешния съвместен полет на космическите кораби „Союз” и „Аполо”, „което беше все пак добра новина, означаваше, че двете световни сили са на път да открият нови форми на разбирателство и сътрудничество – нещо много важно за мира по света.” (Ivasiuc 1976:117) Въпросният съвместен полет на съветския кораб „Союз” и американския „Аполо 18” е реален исторически факт и се осъществява на 15 юли 1975 г. съответно от космодрума Байконур и космическия център Кенеди. Като се има предвид фактът, че романът „Ракът” излиза през 1976 г., много е вероятно този полет, който вълнува съзнанието на писателя да е осъществен докато той е писал своята творба и това да е причината той да го вмести в повествованието. Посочването на реално историческо събитие със сериозен политически отклик за своето време идва да ни подскаже, че в хронологичен аспект румънският писател ни разказва за своето съвремие, за това как през 70-те години на XX век е възможно безпричинно изтребване на хиляди хора в името на някаква политическа идея. Ивасюк явно критикува режима на Н. Чаушеску, но има нужда от алиби, за да заблуди цензурата. И алибито тук не е времето, а мястото, на което се развива действието. Съдейки по имената на героите (Дон Атанасиос, Мигел, Дон Фернандо, Доня Изабела и др.), страната, за която става дума в романа е от латиноамериканския свят, но приликата между диктатора от романа Дон Атанасиос и Н. Чаушеску е очевидна. За румънския читател през 1976 г. обаче не е никак трудно да разпознае в романа на Ивасюк своята собствена действителност

Ясната хронология на романите, които засягат темата за репресиите през първото десетилетие на тоталитарно управление в Румъния гарантира на писателите, че книгите им ще бъдат издавани и ще стигнат до читателя. Много от тях обаче се възползват от тази възможност, за да споделят мисли и за комунизма като цяло и за неговите недостатъци, което е доста смела постъпка, особено след началото на културната революция на Чаушеску от началото на 70-те. За целта те често използват езоповия език или критикуват чрез речта на своите герои, тоест като нещо индивидуално, като мисъл на герой, който е изключение от общата картина, който не успява да се адаптира към новата действителност. Ще дадем няколко примера, които могат да ни дадат представа за остротата на критиката в романите от разглеждания период. Ето, например, какво мисли старият антиквар Хари Брюмер от романа „Чардакът с дивата лоза” за разликата между демокрацията и тоталитарното управление: „Основата на демокрацията е, или произлиза от „презумпцията за невинност”, характерна за развитите общества, в които всеки индивид се счита за невинен до доказване на противното, той е божествена искра от световния огън. Нямаш право … Разбираш ли? … нямаш право да лишиш един човек от шанс, колкото и малък да е той. И обратно, катастрофална за човека, за културата, политиката, обществото е другата възможна позиция, наречена „презумпция за виновност”, характерна за същинската автокрация, в която първата реакция е подозрителността …. Това исках да кажа, повтори той, че нашият враг е идеята, че винаги можем да бъдем виновни за нещо – „презумпцията за виновност …” (Ţoiu 2002: 131). Да видим какво мисли за комунизма главният персонаж, Кирил Меришор от същия роман: комунизмът, това е „човекът, освободен от всякакви задължения, дори и от мъчителната обсесия на собствената си свобода...” (Ţoiu 2002: 116).

Ето още един цитат: „Някъде четох, че човешкият вид се ражда например с чувството за състрадание, че още в най-примитивните общества човек се е притичвал на помощ на друг, който е паднал или се намира в смъртна опасност. В най-цивилизованото общество, каквото е нашето, човекът нарочно е унижаван и убиван в концентрационните лагери и в специално създадените заводи” (Preda 1974: 283). Героят е Калин Сурупъчану, романът е „Натрапникът”, а зад тези думи се крие отново Марин Преда. Каква мрачна дисекция на т.нар цивилизовано общество само прави Преда чрез размислите на своя герой. Същността на комунизма се коментира и в романа „Най-обичаният човек на земята”. Един от героите разказва виц за радио Ереван: „Попитали: вярно ли е, че през комунизма всеки човек ще има свой собствен самолет? Отговор: вярно е! Въпрос: и какво ще прави с него? Отговор: как какво, научава например, че дават сирене в Камчатка, качва се набързо в самолета и отлита натам!” (Preda 3: 169). Така, с голяма доза ирония, Марин Преда дава своята негативна оценка за комунизма. Естествено в онези години е абсолютно табу изразяването на съмнение, а още по-малко иронизирането по легитимен начин (какъвто е писаното слово например) на комунизма. Това се случва само в разговори между хората, тайно, с вицове, разпространявани от ухо на ухо. Присъствието на виц или коментар в книга вече само по себе си е смела постъпка и предизвикателство към властта

Можем да заключим, че благодарение на по-особените исторически обстоятелства в периода 1965 – 1971 г. румънските писатели успяват да си извоюват своя територия на свободната мисъл, от която не отстъпват дори и след промяната на тези обстоятелства с началото на културната революция на Н. Чаушеску. Защитата на тези територия се оказва трудна задача, но усилията са си заслужавали, за да могат днес румънците да се гордеят с това, че в епохата на тоталитаризма в страната им е имало творци, които са се осмелявали да се противопоставят на несправедливостите със своето единствено възможно средство – писането.

Игов 2007: Игов, Св. Третият случай – В: Електронно списание LiterNet, № 7 (92), 29.07.2007

Ivasiuc 1976: Ivasiuc, A. Racul. Editura Albatros, Bucureşti

Negrici 2003: Negrici, E. Literatura română sub comunism. Proza. Editura Fundaţiei PRO, Bucureşti

Preda 2: Preda, M. Cel mai iubit dintre pământeni - 2, Editura Marin Preda

Preda 3: Preda, M. Cel mai iubit dintre pământeni - 3, Editura Marin Preda