Все повече в мен се утвърждава мнението, че най-големите мъдрости на хората са хуморът и смехът. Това е така защото те на мига пренасят всеки, който ги използва в едно ново и даже в няколко нови душевни състояния

Все повече в мен се утвърждава мнението, че най-големите мъдрости на хората са хуморът и смехът. Това е така защото те на мига пренасят всеки, който ги използва в едно ново и даже в няколко нови душевни състояния. Това ще рече, че съзнанието става по-гъвкаво и по-динамично. То с лекота подлага на съмнение и сравнение всяка действаща политика, мода, философия, религия, авторитет и каква ли не още догма или догмичка. С други думи, хуморът и смехът увеличават нашите познания за сметка на намаляване на различен род вярвания в каквото и да било. А всяка вяра възниква там където няма необходими познания, а има само усещания които могат да бъдат и погрешни.

Ето защо с пълно основание хуморът и смехът могат да бъдат отнесени към най-големите мъдрости на всеки човек. И вероятно някъде там в бъдеще, когато усвоим напълно тези най-големи човешки мъдрости ще може да се почувства някаква реална човешка равностойност спрямо величието на нашата сътворителка майка Природа, респективно сътворителя Господ Бог. Засега всяко от тези предположения е валидно до появата на някакви нови знания.

Но нека да не излитам толкова високо в моите разсъждения и предположения, а да се опитам да изкажа мнението си за сегашните реалии, които поради несъвършенството на съществуващите човешки познания наричам чудачества. Разбира се, ще докосвам само някои от сега съществуващите чудачества или, ако говорим по-сериозно, схващания, които определят някакви ориентири в човешкото развитие.

Ще се постарая да бъда някак си субективно-обективен, ако мога по този начин да изразя намерението си да бъда максимално откровен. Започвам със супердвигателите на всеки човек и цялата човешка общност, които определям като интереси. Тези понятия безспорно са много обширни и в същото време са много конкретни за всяка човешка личност във всяка конкретна ситуация. Смисълът им е пределно ясен и откровен, а възникването им се губи някъде в дълбините на човешката история. Едни признават величието на интересите съвсем открито, а други много завоалирано, така че някои хора се подвеждат от тези обяснения и се заблуждават цял живот. Сентенцията им се свежда до смисъла - "няма вечни приятели и врагове, а има вечни интереси". Между другото, английските първенци (лордове и други величия) винаги са се придържали към подобно поведение и даже са опитвали и все още се опитват да представят това като тяхно прозрение. Лично мен тези претенции не само много ме забавляват, но и удовлетворяват, тъй като това е съвсем, ама съвсем оголена истина, която заявявана в прав текст някак си е смешна, но иначе е точна.

Сега ще опитам да споделя мнението си относно отпечатъците, които налагат различен род интереси в материалната и духовната действителност. В материален аспект все повече се утвърждава следният модел - "ако си богат, с успешен бизнес или кариера, жена и деца, ако си създал от себе си добър консуматор, който може да си позволи почти всичко, значи си успял в живота". Мисля, че в тази постановка има голям смисъл и всеки трябва да се бори за нейното осъществяване. Според мен, това е материалната част на човешката същност, която е и материална част от човешкото удовлетворение и щастие. От особено значение в материалната действителност е интересът към всяко едно нещо що е природосъобразно и необходимо. Особено място в тази действителност пренадлежи на семейството, тъй като всеки който не е в него е извън тази действителност. Може да се каже, че такава личност се намира не в реална, а във виртуална действителност. В такива случаи всяка личност, така да се каже, се превръща в пасивен наблюдател, а не в творец на тази действителност. Разбира се, много е по-трудно да изживяваш реално всяка фаза от човешкия живот, отколкото да го съзерцаваш от страни. Обаче, удовлетворението и щастието от тази борба за пълноценен живот е несравнимо с всякакво и най-охолно съзерцаване. И най-важното - реалното създава ново реално и нова следа в живота, а виртуалното създава мними удоволствия, миражи и … никаква следа.

Не искам да поучавам никого, тъй като всеки живот е съвсем лично пространство, което не обича никаква вербална (директна) намеса. Обаче, имам право да изкажа мнението си, което е вид невербална (индиректна) намеса, която понякога е способна да създаде магическа верига с велика сила. За съжаление заобиколен съм основно със съзерцателна действителност, започвайки от конкретни личности до конкретни общности и държави, които в никой случай не искам да посочвам с пръст. Надявам се, все пак, че магическата верига на реалността все някога ще бъде задействана, в противен случай ни чака все повече пустота, тишина и …. залез. Сетих се за една банална истина, според която животът е сбор от генетика и средови влияния. Но ако все повече сме съзерцателни, тогава и сборът ще бъде все по-малък и по-малък, а може и да занули. Естествено, в живота няма вакумни пространства, тъй че едните гени и средови влияния ще бъдат заместени с някакви други и толкова. Но защо и в името на какво да става такова нещо? Мисля, че тези леко осветени явления с пълно основание могат да бъдат причислени към невероятни чудачества от материалната ни действителност.

Разбира се, чудачествата от материалната ни действителност са невероятно много. Бих казал, че те са безчет, започвайки от разни там персонални та до семейни, общностни, държавни, национални, светски, религиозни, трансчовешки и други, които в момента не ми идват наум. В никакъв случай те не са безсмислени или безполезни. Те са необходими за придобиване на все повече познания. И това се случва благодарение именно на нашите чудачества. Тук вероятно ще бъде уместно да се спра на един човешки феномен, смисълът на който се свежда към следното. Когато сме в детска, юношеска или все още млада зряла възраст спохождат ни куп чудачества, някои от които на пръв поглед са даже и безсмислени. В този период чудачествата надскачат всички тези, които са проверени и улегнали, очертаващи някакъв хоризонт от разумни познания. В този период можем много да извършим по така наречените проверени разумни познания, но правим сравнително малко по тях. А в по-напредналата възраст, когато почувстваме, че сме смъртни, придържаме се повече към по-разумни познания, но вече имаме сравнително по-малки сили за тяхното утвърждаване. Вероятно за материалната действителност уравновесяването между възрастовите състояния, между чудачествата и реалиите, между безсмъртното и смъртното е от особено значение, което е в ръцете на всеки от нас. И тези, които чувстват и разбират това по някакъв начин постигат в материалния си живот значително повече в сравнение с тези, които се отдават само на безсмислени чудачества. В този смисъл не са случайни битовите афоризми от рода: "не се вдетенявай", "голям (а) си, но имаш детски акъл", "ти си възрастно дете" и т. н.

Някак си съвсем незабелязано и естествено стигнах до необходимостта да премина и във втората половина от човешката действителност, която обикновено се нарича душевна, духовна или езотерична. Разбира се, това разграничаване на човешката действителност на материална и духовна е съвсем условно, тъй като и едното и другото е енергия, която се отличава само по своята структура, състав, количество и качество. Обаче, вероятно още малко сме се шегували и сме се смяли и още не сме узряли да говорим за единна разумна енергия, която сме ние човеците.

Разбира се, продължавам по-нататък и вече съвсем по-сериозно. И така, връщам се към първоначалния си извод, че ако си материално богат, значи си успял и си щастлив или нещо подобно, което вече споделих в началото. Да, ама не съвсем така. И това е защото успехът е вътрешно състояние, а не признание от другите, че си богат материално. Успехът не може да бъде оценка само на обществото. Суперважна е вътрешната духовна оценка. Естествено, когато и двете оценки съвпадат или са съвсем близко, то само тогава може да се говори за кулминация на човешкото постижение и щастие. Тази кулминация е сравнително рядко явление, но това е съвсем реален ориентир към който може да се стреми всеки.

Дрън, дрън, дрън. Изложението става прекалено сериозно. Трябва да се усмихна и да премина в по-друго състояние. Например, да припомня чудачествата, а по-точно фобиите на някои по-известни човешки личности. Вероятно е малко тъпо да пояснявам що е то фобии, но нека да го направя малко по-нататък, а иначе тъпото е сродно на смешното и също може да променя човешкото душевно състояние. Това е възможно само тогава, когато човек е способен да възприема смешното и тъпото без обиди. Така например, ако отсрещния понася малки и големи обиди, тъпотии и гафове (а тези неща са супер полезни за всеки), то и двамата ще се развеселят и ще преминат не само в едно друго, а и в трето и десето състояние. Но нека да се придържам към определената последователност. Та, фобиите (според по-академично тълкуване) са едни или други хронични страхове, придружени от изразени вегетативни прояви, които са свързани с определени ситуации, одушевени или неодушевени обекти.

Започвам със Зигмунд Фройд, невролог и психоаналитик известен със своите сексуални и емоционални теории, които ще намерят място в по-нанатъшното ми изложение. Изпитвал е хронически страх от оръжия и папрати (растения). Неговият страх от оръжия самия той е обяснявал като сексуална изостаналост и емоционална незрялост. Считал е за съвсем нормално всеки да се страхува от оръжия. Фобията от папрати, вероятно е свързана с някаква уплаха в детството.

Никола Тесла е бил известен изобретател. Конструирал е трансформатор, който е признат за вечен двигател. Изпитвал е постоянен страх от микроби и бижута. Избягвал е ръкуване с хора и да докосва всичко друго, което е можело да съдържа микроби. Забелязван е да си мие ръцете прекалено често. Впадал е в паника от бижута и особено от обици с перли. Възможно е бил и суеверен, тъй като е предпочитал всичко делящо се на числото три.

Наполеон Бонапарт се е страхувал от котки. Когато неговите очи са срещали тези на котка той е изпадал в паника. От тази фобия са страдали и други известни личности като Хитлер, Мусолини и Гай Юлий Цезар.

Джордж Вашингтон - първият президент на САЩ е имал един голям страх да не го погребат жив. Ето защо на смъртното си легло през 1799 година той е помолил да не го погребват в последващите два дни след смъртта му. Тази фобия е била разпространена през тези времена, тъй като медицината не е била толкова напреднала и погребването на живи хора в кома е било доста често явление.

Ричард Никсън - 34-тия президент на САЩ е имал невероятен страх от болници. Така, през 1974 година при констатиран кръвен съсирек отказва болничното лечение, въпреки заплахата от летален изход.

И понеже сме на вълна човешки фобии, като примери за човешки душевни чудачества, то нека да спомена и за още някои данни по тези неща. Според официалната медицина те са над 300 вида натрапчиви (хронически) страхове. А иначе страхът е нормално човешко чувство, което ни кара да се пазим. Обикновено страховете са обичайни явления, те идват и заминават. Някои са убедени даже, че ако човечеството не е изпитвало страх, то отдавна да е загинало.

Фобиите са описани с многобройни имена, получени от гръцкото название на фобогенния обект и думата фобия. Сред многочислените фобии по- разпространени са: нозофобия - страх от разболяване; канцерофобия - страх от рака; спинофобия - страх от СПИН; кардиофобия - страх от сърдечно страдание; танатофобия - страх от смъртта; клаустрофобия - страх от тесни пространства; агорафобия - страх от открити пространства; аерофобия - страх от височини; социофобия - страх от контакти с непознати хора; фобофобия - страх от появата на страх и т. н. В съвременните класификации този стил на изграждане на множество познания се избягва. В тях фигурира само агорафобия, която произлиза от гръцката дума "агора" - площад. Сега това понятие включва и страх от тълпа, от препълнени превозни средства и т. н. С други думи от ситуации, при които трудно ще се излезе в случай на прилошаване или соматична застрашеност. Агорафобията се съчетава често с паническото разстройство.

Чувствам, че изложението става пак все по-напрегнато и по-сериозно, което не ми харесва. За да продължа трябва да направя някакъв подходящ зиг-заг, тоест да вкарам доза хумор и усмивка. Това не е съвсем лесна задача, като се има предвид и поставената успоредна задача за самообучение базиращо се върху човешки чудачества, пречупени през призмата на усмивка и шега. Та, нека да продължа с това, че различен вид психоспециалисти, често се надсмиват един на друг, предвид съществуващата между тях конкуренция. Тоест, всеки се бори за своите интереси, доказвайки колсо е велика неговата кауза и неговите подходи, което нека да го приема за нормално, стига това да е справедливо и почтенно. В този смисъл ще се опитам да надзърна в техните светая-светих, тоест в същностните им "кухни", каузи и подходи.

Започвам от психиатрите, които са психоспециалисти, чието базово образование е медицина. Занимават се с лекуване на душевни заболявания основно с помощта на фармацевтични (лекарствени) средства. Това са разнообразни антидепресанти, невролептици, анксиолитици-бензадикзепими и спомагателни по леки средства от лечебни растения, минерали и други. Отнасят се с известен скептицизъм към възможността немедицински специалисти да лекуват различен род психични отклонения и заболявания. Немедицинските специалисти, които се занимават с лекуване на психични проблеми, са всички други лица с базово (висше или специално) образование. Най-често тава са психолози, социолози, политолози, социални специалисти. Те нямат право да предписват лекарствени средства, като тяхното лечение се свежда до психотерапевтични парадигми с използване на различни ментални подходи, методи и съответстващите им техники. Обикновено допуск към лечението получанат само тези от тях, които са специализирали след допълнително сертифицирано обучение в един или в няколко от психотерапевтични методи за работа с хора. Като правило те се представят по-нататък като психолози, психоаналитици и психотерапевти. Разликата между психолози, психоаналитици и психотерапевти е тази, че първите и вторите повече напътстват, а третите повече лекуват. Първите и вторите предпазват от грешно поведение, а третите търсят и лекуват психотравми и психоотклонения.

В интерес на истината, популярността на психотерапевтиката (така ще наричам за по-кратко и за по-обобщено дейността на психолози, психоаналитици и психотерапевти) расте с всеки изминат ден. По мое скромно мнение тази тенденция произтича от сърцевината на нейната дейност. Това се отнася не само в сравнение с психиатрите, а въобще с всички медици и привлекателността на тази психотерапевтична сърцевина е следната. Съвременната медицина лекува само симптоматиката, рядко се стига до етиогенезата, до причината на дадено заболяване. Вероятно това произлиза още от самото обучение. Така, често в учебниците по медицина пише: "етиология - неизвестна, лечение - симптоматично" и това се отнася за много заболявания. По същество лекарят лекува симптома и не знае какво стои зад него. Придържайки се към това твърдение бих добавил, че всеки лекар още на първата си среща с болния се намира на кръстопът да му помогне или да навреди. Това се обуславя от ред причини, като: компетентност, интуиция, нивото на техническа и лабораторна обеспеченост, заинтересованост и ред други причини, които не ми е удобно даже и да посоча. Ето защо тази психотерапевтична сърцевина, която не използва медикаменти, все по-успешно ще атакува "фармацевтичната медицина" в нейната сегашна същност и съдържание.

В едно от предишните си есета се опитвах да докажа, че съвременната медицина трябва постепенно да отстъпи на подобаващото й място, а именно на втора здравна линия или редица. Това може да стане постепенно с повсеместно медицинско обучение на всяко лице още от детската възраст. За целта са наложителни кардинални реформи в програми за началното и средното образование. При това всяко дете завършило начално и средно обучение да има стабилен минимум медицински знания и умения. Това отчасти вече се практикува в някои държави, където поради липса на необходим брой медици или поради финансови ограничения се подготвят така наречени парамедици. Вероятно всеки знае, че парамедици са лица преминали съответни ускорени курсове по медицина и са придобили минимум медицински знания и умения. Обикновено с пълно предимство се приемат на тези курсове лица с определени природни паранормални способности. При това, ако за обучение на един лекар са необходими от 5 до 7 години, то за парамедик този срок е в порядъка на 6 месеца. Разбира се, парамедици не са така дълбоко в кухнята на медицинските премъдрости, те нямат право да боравят със сложна медицинска апаратура и да издават предписания и рецепти за лечение, но всичко останало им е понятно и особено в приложен аспект. За нещо подобно се опитвам да убеждавам и аз, тоест подобно парамедицинско образование да притежава всеки от нас, при което на психотерапевтика би могло да се обърне особено внимание. Когато това стане всеобхватно, чрез повсеместно обучение още от детската градина и училище, тогава по-академичната медицина неминуемо ще заеме полагащото й се второ място в ешалоните на човешкото здравеопазване.

Надявам се, че поне отчасти успях да пренеса нещата в някакво друго психично състояние, а защо не и в няколко други. Мисля, че това е така, защото всяко излизане от някакво утвърдило се чудачество чрез хумор и усмивка, а защо и не с първичен гръмогласен смях, зарежда всеки от нас с някаква направо космическа енергия. Нека да я предизвикваме по-често, тъй като тя ни прави все по-гъвкави мисловно. Тази енергия ще ни помага да продължим да проникваме в същността и на други човешки чудачества. Мисля, че става все по-ясно в кои чудачества се опитвам да надниквам и да прониквам. Точно така, това ще бъдат чудачества от човешката духовна същност, която не можеш нито да пипнеш, нито да измериш, но която безспорно съществува, като нейното присъствие в нашия живот става все по-осезателно и все по-настоятелно.

Надявам се, че в някакво бъдеще гласовете на такива като мен ще бъдат чути и всички хора ще бъдат най-малко парамедици. Обаче, опасявам се, че ще мине доста време докато узреят за това хорските глави и особено на тези, които бдят над просветните системи - едни от най-консервативните човешки чудачества. Ето защо засега се налага всеки по някакъв начин да се занимава със здравословното си самообразование. И щом започнах да говоря за това, то нека да продължа самообразованието си, което надявам се ще бъде полезно и за други осъзнали тази необходимост.

Понеже прерових един куп информация от различни източници и основно от Интернет, то мога съвсем чистосърдечно да заявя, че различни чудачества така и бликат от многобройните подходи, предположения, убеждения, опити и т. н. Това е вид информационно кълбо състоящо се от разумното и налудното, от възприетото и отхвърленото, от човешкото и животинското, от природосъобразното и хамското, което вероятно няма смисъл и да разнищвам. Независимо от това ще направя усилия за някаква скромна ориентация в лабиринтите на духовните терапии.

За начало нека да опиша накратко етапите или съществуващите класически подходи при лечение на душевни (психически) отклонения (болести). На първия етап се изяснява дали съществуващите смущения не са в резултат на вякакви телесни заболявания (сърдечни заболявания, ендокринни разстройства и т. н.). На втория етап се проучва дали тези смущения не са синдром на отнемане. Има се предвид дали не са последици от прекомерно консумиране на алкохол, от пристрастяване към различни наркотици или от барбитурата (прекаляване с различни медикаменти). На третия етап се установява окончателно дали психозаболяването е първично или вторично и се провежда съответстващо лечение. Обикновено лечението е комплексно и включва както психотерапия, така и медикаментозно лечение.

Това е общопретата засега схема при лечение на психоотклонения във всяка отделна държава. Друг е въпросът доколко са прецизни подходите, квалификациите и изполваната апаратура при изясняване на причините за заболяването. И стигам до най-важния момент - дали предписаното лечение е правилно. Това безспорно е най-важното и най-същественото при всяко едно лечение. С други думи, същността на всяко психолечение е именно това - правилно да се провежда подходяща психотерапия и правилно да се ориентира към необходимите медикаменти и тяхното дозиране спрямо всяка конкретна личност.

Както се вижда провежданите психолечения и от най-опитни специалисти или екипи от специалисти крие доста рискове. Обикновено всеки психиатър трябва да работи вече в тясно сътрудничество с други медицински специалисти, с психотерапевти, с психоаналитици, с психолози и да взема под внимание всяко тяхно мнение. На практика, обаче, се съмнявам, че се постига някакъв значителен синхрон в тяхната уж съвместна дейност. Подозирам, че получаваната от психиатъра колективна информация е повече за неговата презастраховка отколкото за търсене на някаква оптимална процедура за лечение. Напомням само, че в случая става въпрос за психиатрични болници, а иначе всеки психотерапевт, след допълнително лицензиране и сертифициране, провежда лечение напълно самостоятелно.

Вероятно доста сгъстих облаците, но става въпрос за светия-светих - здравето на всеки пациент. Мисля, че всеки е редно да знае какво го очаква, когато се подлага на едно или друго лечение. Ето защо, колкото сме по-добри парамедици, толкова по-трудно ще попаднем в капаните на погрешните терапии. Мисля, че "оголването на царя", тоест на съвременното лечение направих съвсем коректно и дозирано и сега мога с чиста съвест да продължа да ограмотявам себе си и всеки друг, който чете тези редове.

За целта нека да надзърна в учебниците по психични разстройства и да извадя от тях някои понятия и белези за психоотклонения. В психиатричната литература до преди последните десетилетия не се правеше разграничение между страх и тревожност. Та, страхът е целесъобразна емоционална реакция, която мобилизира за търсене на стратегии за спасяване при реална опасност, а тревожността е емоция, която сигнализира за възможна, очаквана, но недиференцирана неясна застрашеност.

В съвременната действителност бързите промени предизвикват съвсем нормална тревожност пред множество алтернативи у всеки от нас. Когато тревожността стане непрекъснато, непреодолимо състояние, което нарушава житейския комфорт, тоест става хроническа, то тя вече е патологична. При паталогичната тревожност когнитивни (познавателни), поведенчески и физиологични функции са разстроени и дезорганизирани. Тя се отличава от вродени ефективни разстройства, шизофрения и органичен мозъчен синдром.

Клиничните характеристики на състоянията, при които тревожността е централна и доминираща са:

1. Паническо разстройство, епизодична паническа тревожност до степен на ужас, без явна провокираща ситуация. Вегитативните симптоми са: горещи и студени вълни, треперене, обилни изпотявания, и чувството, че ще колабира, умира, полудява и т. н. Сърдечните и дихателните симптоми често поставят дилема как да се лекува медикаментозно от телесни заболявания или психиатрично от психични заболявания. (От тук могат да започнат грешки усложняващи заболяването).

2. Генерализирана тревожност е постоянна, неопределена и безповодна. Нарича се още "свободно плуваща тревожност". Обикновено започва от млада възраст и често се предшества от хронични психотравми.

3. Фобийни тревожни разстройства. За тях вече споменавах в изложението си. Могат да започнат във всяка възраст, но най-често от юношеството. За обяснение на възникването на фобиите съперничат 2 хипотези: психоаналитична и бихевиористична. Психоаналитично обяснение - неразрешени психически комплекси не могат да бъдат овладяни от слабия "Аз" и се насочват към неутрален, страничен обект. Бихевиористично обяснение - фобиите са просто пример за закрепена условна реакция, която се изгражда при съчетание на истински застрашаващ дразнител с неутрален съвпадащ дразнител. Впоследствие действието на неутрален дразнител предизвиква страховата реакция.

4. Обсесивно - компулсивно разстройство. До скоро това разстройство се наричало предимно натрапчива невроза. Това са натрапващи се мисли, представи или действия, чиято безсмисленост болния осъзнава и въпреки това не е в състояние да им се противопостави. Те се преживяват като изхождащи от самата личност, а не внушавани отвън.