Всеобща история на държавата и правото



страница2/4
Дата22.07.2016
Размер0.74 Mb.
1   2   3   4

Сенатът играел първостепенна роля. Първоначално бил съставен от 300 души, впоследствие числеността му нараснала до 600. Сенаторите първоначално се определяли от консулите, а от началото на ІV в.пр.н.е. от т.нар. цензури. На всеки 5 години списъкът от сенатори се преразглеждал. В сената влизали бивши магистрати. Заседанията на Сената се председателствали от консулите, а от средата на ІV в.пр.н.е. - и от плебейските трибуни.

Правомощия на сената: законодателни – утвърждава законите, приети по центури и триби; административни функции; финансова област – съставял бюджета и определял данъците, разпореждал се с държавната хазна; в областта на външната политика – водел преговори с други държави, приемал и отзовавал посланици, сключвал мирни договори; в областта на военното дело – установявал количеството на римските граждани, призовани в армията, разделял отделните провинции между военачалниците, контролирал действията на ръководителите на военните операции. От сената зависело продължаването на войната или сключването на мир. Сената имал допълнителни правомощия при извънредни ситуации – можел да назначава диктатор. В сферата на култа, сенатът завеждал работата по строителството на нови храмове, включването в религиозната система на нови богове.



Народно събрание – запазили се Народните събрания по курии, но чисто формално; Народни събрания по центурии; Народни събрания по триби, които имали определени правомощия. Народните събрания по центурии избирали висши магистрати като консули и цензури. Народните събрания по триби избирали други длъжностни лица – наречени квестори и разглеждащи жалби срещу наложени глоби. Народните събрания се свиквали от отделните магистрати, обикновено от консулите. Провеждането на заседанията започвало с религиозни обреди, след което се преминавало към гласуване поотделно във всяка центурия и триба.

Към І в.пр.н.е. значението на Народните събрания в епохата на Римската република започва да спада, по ред обективни обстоятелства - Древен Рим се разраснал на три континента и било трудно да бъде управляван. Създали се предпоставки за съсредоточаване на власт в ръцете на отделните магистрати.

Общи правила по отношение на магистратите: формално всеки един римски гражданин можел да бъде избран за магистрат, но практически това не било така; магистратите се избирали за по една година; нямало самостоятелни магистрати - те били по няколко души, изключение прави диктаторът, който е сам и един. Всеки магистрат издавал решение сам, но колегите му можели да наложат вето върху решението му. Формално магистратите не получавали възнаграждение. Практически те са имали големи възможности за нерегламентирани доходи.

Видове магистрати:

Консули – двама на брой. Основната им функция била да командват войската. По време на военен поход властта им нямала ограничение.

Диктатор – извънредна длъжност, назначавала се от един от двамата консули по предложение на Сената. Магистратите били длъжни да се подчиняват на диктатора, дори и Плебейския трибун нямал право на вето по отношение на решенията на диктатора. Диктаторът се избирал за срок от 6 месеца.

Претори – първоначално се явявали нещо като заместници на консулите, впоследствие функциите им станали правосъдни.

Цензури – избирали се двама и срокът им на функциониране бил 6 месеца, провеждали обследване на имуществото на римските граждани.

Квестори – имали най-разнообразни компетенции, включително водене на криминални съдебни процеси.

Начело на всяка римска провинция стоял някой аристократ, човек, който имал пряк административен опит в Рим.

РИМСКА ИМПЕРИЯ
Дели са на две периода – принципат и доминат.

Принципат – това наименование идва от лицето, което е начело на държавата – Принцепсът. Остава впечатление, че става въпрос за преход от Република към Монархия.В различна степен отделните републикански учреждения запазват фактически и формално своите или част от правомощията си, като обаче в ръцете на принцепсът се натрупва еднолична и неограничена власт. В І-ви в. пр.н..е. 36 година – Октавиан е избран за пожизнен трибун. В 31 г.пр.н.е. е избран за консул, а през 29-та г. е избран за цензур. Малко по-късно той получава и званието първи сенатор. Това звание е съществувало и преди, но не е имал такова значение. През 27 г.пр.н.е. Октавиан е провъзгласен за принцепс и малко след това приема името Август и става Октавиан Август. Първоначално властта на принцепса не е наследствена, а го избира сенатът. С течение на времето в ръцете на принцепса се съсредоточава все по-голяма власт. Улпиан казва: „Каквото е решил принцепсът, то има силата на закон”. Рязката смяна в управление, развива се административен и военен апарат, който обслужва принцепса. Той не се състои от изборни длъжности, а от слуги на принцепса, които той назначава по собствено усмотрение. Основна опора на принцепса е армията. Достига се до постоянна римска армия от половин милион души, концентрирана в пограничните райони на империята. Попълва се чрез наемническа служба за срок от 20 години, а ако няма желаещи се прибягва до принудителни набори, и не само от средите на пълноправните римски граждани, но и от страна на освободените роби. Висшият команден състав на армията се назначава от принцепса. Римската армия е съставена от пълноправни римски граждани по време на Ранната римска империя. Наред с армията съществува и т.нар. преторианска (императорска) гвардия. Преторианците не ходят на война, стоят в Рим, пазят властта на принцепса. Финансова опора на принцепса – има две държавни хазни – има една държавна и една лична императорска хазна. Народните събрания практически губят всякакво значение.

Сенатът се запазва и в началото на Принципата запазва своето влияние върху държавните дела. Комплектуването на Сената преминава изцяло в ръцете на Принцепса и той избира свои хора. Магистратите са лишени от пряка власт и са едни прости изпълнители. Единственият магистрат, който запазва реалната си власт, това е ПРЕТОРЪТ. Постепенно се изглаждат различията между Италия и останалите провинции и цялата империя има идентично устройство.



Доминат – ІІІ–ІV в. Разпадане на Римската империя. В края на ІІІ в пр.н.е. е проведена военна реформа, армията е силно увеличена, за да се бори с различни въстанали групи население. Изменя се начинът на формиране на войската – намалява се нейната ефективност. Новият механизъм – земевладелците в зависимост от броя на робите си, трябва да снабдяват императорската армия с определен брой войници. Пограничните войски се попълват от т.нар. варварски народи. По това време се появява силен обществен институт в империята – ХРИСТИАНСКАТА ЦЪРКВА. През ІV в. става официална религия и поддържа императорската власт. В периода на Домината се усилва държавния терор, никой живот не е бил гарантиран. Данъчното бреме се увеличава. Като средство за оцеляване – разделяне на Източна и Западна империя при Диоклециан. А през 395 г. от н.е. император Теодосий. Първоначално двете половини на империята се разглеждат като едно цяло, но в края на Домината може да се говори за две отделни държави. Властта на императора и формално и юридически се признава за неограничена. Сенатът и някои от магистратите се съхраняват, но губят всякакво влияние. Появява се съвещателен орган. Държавната администрация е йерархична и централизирана. 476 г. от н.е. Западната римска империя е нападната от варварите. Източната римска империя (Византия) се запазва още 1000 години.

ДЪРЖАВНОСТТА В АНТИЧНАТА ЕПОХА

ПРАВНИ СИСТЕМИ В АНТИЧНОСТТА

ЗАКОНИ НА ХАМУРАПИ


Един от най-древните паметници на законодателството. През 1902 г. на територията на днешен Ирак при разкопки се намират предмети на древната култура. Изобразен е акта на предаването на въпросните закони от боговете на Хамурапи. Стелата се съхранява в Лувъра. Съдържа 282 отделни статии (члена) и заключение. Посочено е, че всяко нарушение на законите е насочено против царя. Отделните права са разположени доста хаотично.

Документът дава информация за организационната структура на Вавилон. Свободното население се дели на два разреда – пълноправни и непълноправни граждани. Санкциите за непълноправните жители са по–големи, отколкото за пълноправните. Робите се считат за вещи, за стоки, но със съгласието на господаря имат право да придобиват свое собствено, макар и неголямо имущество, да сключват брак и да извършват други гражданскоправни сделки. След смъртта на роба, половината от негово имущество остава за неговия господар, а другата половина отива при неговите деца. Законът явно разделя държавна, църковна и частна собственост. Като правата в рамките на частната собственост върху недвижимост (земята) са ограничени. За върховен собственик на земята е определен царят, който я е предоставил във владение на земеделските общинници и на военни, за което му се плаща рента. По отношение на войниците, царят дава на всеки войн определено количество имущество – земя, дом, селскостопански инвентар и роби. По-късно това имущество преминава във владение на най-големия от синовете, като той е длъжен да продължи и военната служба. Това имущество е иззето от гражданския оборот, т.е. не може да се продава, купува, дарява и т.н. То служи за гарантиране военната сигурност.

Значително развитие във Вавилон добива облигационното право. Договорът се оформя в писмена форма и се регистрира от определен чиновник. Отговорността за неизпълнение на договор е доста различна. В някои случаи неизпълнението води до имуществена отговорност, изразяваща се в задължението нанесената вреда да бъде възстановена в троен или дори шесторен размер, а в някои случаи длъжникът отговаря за изпълнението на договора със своята собствена личност и личността на своето семейство, като при неизпълнение изпада в т.нар. дългово робство.

За да се измени договорът, трябва да се иска изрично съгласие на всички контрагенти. Може да настъпят промени и при форсмажорни обстоятелства. Най-разпространените договори са за покупко-продажба, заемът, наемът. Много тежки били условията при договорите за заем. Например при заем на пари нормална била уговорката на лихва в размер на 20 %, заемите в зърно достигали дори 35 %.

Законите на Хамурапи съдържат много определения за семейните взаимоотношения (семейно право). Тези разпоредби имат патриархален характер, т.е. залягат няколко основни принципни момента: изключителна власт на главата на фамилията; неравенство на съпрузите; пълно подчинение на децата на бащата. Брачен договор без сключен предварителен договор се считал за недействителен. Бащата на момичето можел да иска от бъдещия зет откуп, но бил длъжен да даде на своята дъщеря зестра. Ако мъжът починел или семейството се разпаднело, но не по вина на жената, тя имала право да вземе своята зестра обратно. Ако мъж без основание обвинял жената в невярност, тя можела да си прибере зестрата и да се върне при родителите си. От името на семейството имуществени сделки сключвал мъжът. Законът разрешава многоженството, също се признава възможността да се осиновят деца от робини. Главата на фамилията има огромна власт над семейството, можел да застави членовете да се трудят при робски условия, да ги продаде в робство, да даде дъщеря си за жрица, може лично да отреже палците на ръката на своя син, ако последния си позволил да го удари. Бракът се прекратява със смъртта на единия от двамата съпрузи или на основата на развод, който е значително по-лесен за мъжа. Например мъжът е можел да поиска развод ако достигне до извода, че жената прахосва общото имущество. Жената има право да се разведе само при някои случаи – ако тя е необосновано обвинена в прелюбодействие, ако мъжът наруши съпружеската вярност, ако мъжът изостави своят дом и семейство и напусне района на живеене.

Наследствено право – децата независимо от техния пол получават равна част от наследството. Частта на евентуалния починал наследник получават неговите деца. Осиновените деца наследяват права наравно с всички останали. Лишават се от право наследници престъпници, рецидивисти. В началото нямало възможност да се наследява по завещание. Тази възможност се появява по-късно във връзка с развитието на стоково-паричните отношения.

Наказателно право – пряко е формулирана основната цел на криминалната наказателна политика на вавилонската държава – да се изкорени злото, престъпниците и злодеите.

Основни принципи на наказателното право във Вавилон: според това право наказанието се разбира като възмездие за стореното и се въвежда принцип на ТАЛИОНА (око за око, зъб за зъб). Този принцип се осъществява само по отношение на хората с еднакво обществено положение. Използването на талиона изключва цялата проблематика наречена субективна страна на деянието – умисъл, непредпазливост, случайно стечение на обстоятелствата. Понякога принципът на талиона може да доведе до абсурди, като определена личност да бъде наказана без конкретна вина. Например: ако строител построи дом и извърши своята работа некачествено, домът се саморазруши и настъпи смърт на стопаните на къщата трябва да бъде убит строителят. Ако се причини смъртта на сина на собственика на дома, тогава трябва да се убие синът на строителя.

Санкционната система е преследвала най-вече създаване на страх в обществото от евентуалното наказание за извършено провинение. В целия законник наказанието смърт се предвижда за повече от 30 вида различни престъпления. В някои определени случаи престъплението е можело да бъде компенсирано чрез глоба, но това е трябвало изрично да бъде предвидено в закона. Това автоматично води до предимства на състоятелните граждани. В наказателното законодателство са запазени остатъци от родово-племенния строй – колективна отговорност на общината за извършено престъпление. Такава санкция като изгнанието (изгонването) е била изключително тежка. Този закон познава институцията на смекчаващите вината обстоятелства. Различия между гражданския и наказателния процес не съществуват. Имало възможност за повдигане на процес от пострадало лице. Функциите по обвинението и защитата се поддържат от двете страни. Процесът е публичен, за доказателства могат да служат показания. Съдът се сблъсквал със случаи на невъзможност да реши спора, поради противоположните становища на страните. Тогава се стигало до т.нар. ордалии (божи съд) – обвиненото лице бива подложено на изпитания, в резултат на което да се достигне до извод за неговата виновност и затова подсъдимият е бил длъжен да постави ръка във вряща вода или да хване нагорещено желязо и изводът следвал от начина, по който заздравява раната. По начина на заздравяване, съдът преценявал дали подсъдимият е виновен или невинен. Много строго се наказвало лъжесвидетелството. Висша институция бил царят.


12.09.2007 г.
ЗАКОНИТЕ НА МАНУ
Важен нормативен пояс от античния древен изток. Това са древно индийски закони. Тяхното съставяне се отнася 2 век пр. н. е. – 1 в от н.е. Автори са древноиндийските жреци. Въпросният Ману е митичният покровител на индусите, нереална личност. Законът е написан по апостишия. Смята се че това е направено с цел да се улесни тяхното запомняне. Общо целият документ има 3685 отделни статии (члена). Документът излиза извън пределите на правото, освен правни норми съдържа различни положения, които се отнасят до политиката, морала, дори религиозни предписания. На места правните норми и религиозни предписания са обединени в едно. А и заради това за определени правонарушения има предвидени санкции, които чакат нарушителя тук в неговия земен живот, както и санкции, които го чакат в неговия задгробен живот.

В този закон има съществени приличия със закона на Хамурапи, но има и значителни разлики. От този документ се черпи информация за четирите съсловия.

От юридическа гледна точка интерес представляват:

Право на собственост – на древноиндийското право са известни няколко правомерни способа за придобиване на собственост – получаване на наследство, намиране на безстопанствена вещ, покупка, получаване на определена материална изгода под формата на % от даден заем, получаване на материална придобивка вследствие на извършена от лицето дейност (работа), получаване на подаръци. По първите три способа може да се придобие собственост от всички представители на обществото, четвъртия само за кшатрите, петия само за вайшите, петия само за бракманите.

Подобни неща се откриват и в рамките на облигационното право. Установен е максимален размер на лихвата по заемите. Тя е много висока и също има съсловно делене. Максималната лихва за месец по отношение на един брахман е 2 %, за кшатриите – 3 %, за вайшите - 4%, за кшубрите - 5%. Ако един и същи длъжник едновременно е вземал няколко кредита от представители на различни съсловни групи, то той е задължен приоритетно да се разплати с държавата, след това с брахмана. Ако заемополучателят не е в състояние да плати, също има съсловна разлика. Ако представител на кшубрите е взел заем от жреческото съсловие и няма пари да плати, той е длъжен да отработи своя заем. Ако длъжник е представител на кшатриите, той не е длъжен да отработва, а се извършва своеобразно разсрочване на неговия заем.



Наказателно право – нормите му защитават също съсловната социалната система на обществото. Ако се установи, че някой човек живее според правилата на друго съсловие, той веднага се изключва от своето собствено (обикновено важи за по-висшите съсловия). Много сериозно наказание е предвидено ако представител на кшубрите си позволи да носи отличителните знаци на брахман. Също така било забранено по-нисшите класи да присъстват заедно с по-висшите на обществени прояви. За едно и също престъпление, ако е извършено от представител на вайши спрямо представител на кшатри, наказанието е членовредително. Ако престъплението е извършено спрямо по-нисша класа, наказанието не е членовредително, а е глоба. Ако представител на по-висше съсловие убие при самозащита своя нападател представител на по-нисша класа, той не подлежи на наказателна отговорност. Лица от по-нисша класа не могат да бъдат свидетели за престъпления извършени от представител на по-висша класа. Ако при един съдебен процес дадат противоречиви показания представители на различни съсловия по един и същи въпрос, съдът е бил длъжен да вземе предвид показанията на по-висшестоящия.

ПРАВИСИТЕ НА ИЗТОЧНА ГЪРЦИЯ


Основен източник на гръцкото право е законът. Неговото строго спазване се считало за най-важен елемент на демократичното устройство. Най-древна систематизацията на гръцкото право се счита Драконовското право. Наказанията са били тежки и често смъртни – както за убийство, така и за кражба на плодове. Държавата, имайки нужда от данъкоплатци, няма интерес от прилагане на смъртно наказание за най-дребни прояви.

При Солон тези закони са отменени с изключение на няколко разпоредби, отнасящи се до случаи на извършено убийство. От този момент нататък атинското право остава несистематизирано. Значителна част от това несистематизирано право си остава обичайно. Дори провеждайки конкретно съдебно заседание съдът със съдебни заседатели, практически всеки път е можел да утвърждава нова правна норма, ръководейки се от своята вътрешна преценка. Постепенно различните гръцки полиси формират различни правни системи. Когато обаче македонските антични монаси успяват да покорят гръцките държавици, тогава езикът, на който се говори в древна Атина става господстващ и указите започват да се пишат на този език и започват да придобиват известна формалност.

Право на собственост – собственикът на имуществото има неограничено право да се разпорежда както намери за добре със своето имущество. Много широко е разпространено лихварството. Частната собственост е издигната в ранг на свещена и неприкосновена и се охранява с най-строги мерки.

Особено детайла регламентация приемат някои институти от облигационното право. Детайлно са разработени способите за гарантиране на заемите (обезпечаване). Разработени са залозите, в т.ч. и ипотеката, поръчителството и др.

Наказателното право е по-слабо развито. Делата за телесни увреждания, осквернения, кражби, убийства и прелюбодеяния подлежат на разглеждане единствено по заявление на ощетената страна. Осквернението на чужд посланик се считало за престъпление срещу религията, защото посланиците се считали за намиращи се под закрилата на боговете. Съществуват една група престъпления против държавата, където влизат държавната измяна, посегателството върху демократичната форма на управление, безбожието, наказанието за тях е било смърт. Доста отчетливо са била разграничавани умишленото убийство и неумишленото (случайно), първото се нак със смърт, а второто с изгонване от страната. Разнообразни били методите за прилагане на наказанията. Използвало се осъждане на гладна смърт, отравяне. Наказанието лишаване от свобода било непознато ката наказание т.к. излиза скъпо на държавата. Имало е своеобразни предварителни арести, за задържане на съответния престъпник до произнасяне по вината му. Широко се използвали наказания, които увреждат личната чест и достойнство на деятеля. Например на главите на прелюбодейците слагали копринено венче, знак за неговата морална разпуснатост. При неносене на венчето, бил лишават от имущество и граждански права. Вземани били предвид подготовка, подстрекателство, съучастничество. Бил познат и институтът на смекчаващите вината обстоятелства.

Процесуалната страна на нещата стояла по следния начин, преди съдебно заседание има предварително следствие, където обвинителят и обвиняемият дават своите показания, извършва се разпит на свидетели и се представят веществени доказателства. Записаните показания се запечатват в глинен съд и този вид се предоставят на съда, с цел да се избегне подмяна на показания и фалшификации. Основният елемент в самото съдебно следствие са речите на отделните страни. Обикновено страните искат първо да се прочетат предварително дадените показания и след това формулират своята теза. Адвокатура в днешния смисъл на думата липсвала, всеки бил длъжен да се защитава и да обвинява сам. В огромна част от случаи се прибягвало до помощ от квалифицирани лица, които написвали съответната реч, но в съда речта не можело да бъде четена, предварително написаната реч трябвало да се наизусти. Имало е определени изисквания към речите, в тях трябвало да липсват ораторски украшения и прийоми, трябвало да бъде наситена с факти и идеологически заключения. Имало определен регламент и време и се гледало с лошо око ако се просрочи регламентът. Съдебните заседатели са можели да вземат всякакво решение, но все пак трябвало да почива на доказателствата. Що се отнася до другите елементи по процедурата, тя доста прилича на американският съдебен процес (от филмите). При евентуално решение за виновност, тогава се пристъпва към определяне на наказанието. Особен тържествен бил процесът в Алеопага. Там съдебни процеси се провеждали нощно време, със символично значение, за да не виждат съдиите лицата на страните в процеса. Оттам идва и обстоятелството, че очите на Темида са завързани. В Алеопага се полагала много тържествена клетва, включително и чрез жертви на животни. Обикновено присъдата се произнасяла на третия ден и до официалното произнасяне на присъдата обвиняемият е можел да избегне наказанието ако доброволно напусне Атина.

РИМСКО ПРАВО – учи се по дисциплината Римско частно право, затова той не диктува лекции по този въпрос

ФРАНКСКА ДЪРЖАВА


Възникването на държавата у франките е свързано с името на Лудвиг от рода на Мировингите, на границата на 5 и 6 век от н.е. франките които са едно от многобройните племена, което завоюва основната част от Галия и на тази база се получава франкското кралство, което първоначално при управлението на самия Лудвиг не е единна държава. Синовете на Лудвиг водят голяма гражданска война, която продължава с известни прекъсвания повече от 100 години. Именно в този период е започнало формирането на нови социално-класови отношения, основният процес при който е даряването на земи от страна на краля на франкската аристокрация. Тези подарени земи стават наследствени и свободно отчуждаеми (частна собственост). Активизира се процеса на имуществено разслоение и обезземляване на селяните и в тази обстановка се появяват първите опити за посегателство върху личната свобода на селяните и се появяват първите форми на закрепостяване. Появяват се две форми, два механизма:

– ПРЕКАРИИ – договор, който се сключва между крупния земевладелец (феодал) и съответния селянин, при който феодалът предоставя парче земя на селянинът, а той се задължава да изпълнява определени задължения;

– КОМЕДАЦИЯ – тя предполага като предварително условие селянинът да притежава определен поземлен участък, същността на договора е в това, че селянинът предава на феодала своето парче земя, след това последва връщане на тази земя на селянина, но не като собствена, а под формата на владение, следва установяване н лична зависимост на селянина от феодала и изпълнение на редица повинности.

В крайна сметка се стига до закрепостяване на селячеството, знатните фамилии засилват своята власт и се отслабва властта на краля. Засилва се властта на най-близко стоящият чиновник до кралят, т.нар. майордон. На границата между 7 и 8 век тази длъжност става наследствена. Един от родовете на майордоните поставя началото на династията Каролинги. Известният Карл Мартел, представител на Каролингите, централизира властта.

Земите и живеещите в тях селяни започват да се предават на феодалите не в пълна собственост, а в условията на едно пожизнено владение т.нар. бенефиций. Този който има бенефиций има задължение да изпълнява повинности, най-често военни, към този който му е дал бенефиций. Постепенно не само кралят започва да раздава бенефиции, а и самите феодали започват да раздават бенефиции на по-дребни феодали и започва да се развива система на съподчиненост, характерна за западния модел на феодализъм. По този начин Карл Мартел поставя основите на класическия западноевропейски капитализъм. Ръстът на феодалното земевладелие са съпътства с развитие на военната, съдебната и изпълнителна власт на феодалите, на селяните и се достига до т.нар. имунитетни права на феодалите. Този феодал, който е получил имунитетна грамота от краля започва да изпълнява върху своите подвластни земи пълна административна и съдебна власт.

751 г. Пипин Къси, син на Карл Мартел, става крал на Франкската държава, а при неговия внук Карл Велики, франкското кралство достига своя разцвет. 809 г. Карл Велики приема титлата Император.

Постепенно се ликвидира административното самоуправление, създава се доста стройна система на централна администрация. Запазва се длъжността майордон, появяват се редица други висши длъжности, като маршал (ръководител на кралската конница), фалцграф (оглавява кралския съд), рефердарий (ръководител на царската канцелария) и др.

Франкската държава при наследниците на Карл Велики се разпада на три държави – съвременните Франция, Италия, Германия.

ФРЕНСКА ДЪРЖАВА
Възниква след разпада на Франкската държава като нейна част. Средновековната Френска държава преминава в развитието си през 3 периода – етап на феодална раздробеност (9-13 век), съсловно-представителна монархия (13-15 век), абсолютна монархия (16-18 век).

В периода на феодалната раздробеност кралството се състои от множество различни по големина и наименования феодални владения (херцогства, графства и т.н.), които формално се считат част от френското кралство, а практически представляват независимо владение. Властта на краля е или много слаба или отсъства напълно. Той контролира напълно ситуацията единствено в своите лично владения. Формално за собственик на държавата се считал кралят, но всъщност тя се намирала в ръцете на феодалите, които се считали за феодали на краля, а той за техен сеньор. Васалите на краля от своя страна оставят за себе си определено лично имение от предоставената им земя, а останала част предават във владение на друга нисшестояща група феодали. Кралят е изборен, избира го събрание на поземлената аристокрация и най-висшите представители на християнската църква. Успоредно с краля съществува и колективен орган, наречен кралска курия или съвет. Това е нещо като конгрес на най-крупните феодали в страната. Съдебната власт не е отделена от административната и господства принципа за съда на равните, т.е. всеки може да се съди само с тези, които са му равни в социално положение.

Започвайки от 13 век се наблюдава една тенденция за укрепване на кралската власт. Първо се отменя принципа за изборност на краля и той става наследствен. Личните кралски владения значителна се разширяват, което способства също за увеличаване на неговата власт. Голямо значение за укрепване на кралската власт имат реформите на Лудовиг 9, преди всичко това е съдебна реформа. Кралят е институцията, която разрешава споровете между отделните поданици. Едновременно с това се провежда и финансова реформа, въвежда се единна златна кралска монета за цялото кралство. Към 14 век политическото обединение на страната завършва и държавата приема видът на съсловно-представителна монархия. Две основни черти – относително силна кралска власт и съществуване на орган, наречен Генерални щати, в които отделните съсловия в обществото имат свои представители, по следния начин: първа палата – представители на висшето духовенство, втора палата – представители на дворянството (аристокрацията), трета палата – представители на третото съсловия (преди всичко представители на т.нар. градски съвети). Всяка палата има един глас и съответните решения се взимат с мнозинство. Генералните щати се свикват само по инициатива на краля, но в 1357 г. в условията на дълбока политическа криза кралят е поставен в положение да издаде документ наречен Велик мартенски ордонанс, чрез който кралят в значителна степен увеличава своята власт и дава права на Генералните щати. От този момент те започват да се събират по 2 пъти в годината без да ги свиква кралят, по собствена инициатива. Освен това те имат изключително право да въвеждат нови данъци и да осъществяват контрол за разходите в държавата, контрол на публичните финанси, дават съгласие за обявяване на война и сключване на мир, назначават съветници на краля. От 15 век Генералните щати престават да се свикват, като формално продължават да съществуват. Това дава простор за абсолютната власт на краля, за да се стигне до свикване на Генерални щати, сложили началото на Великата френска революция. От 15 до края на 18 век Генерални щати не са свиквани.

Абсолютна монархия – цялата законодателна, изпълнителна и съдебна власт са съсредоточени в ръцете на наследствения държавен глава – краля. На него се подчинява и целия централизиран държавен апарат. Системата на държавно управление включва многобройни институции: държавен съвет – висш съвещателен орган на краля, съвет по финансите, генерален контрольор на финансите, държавни секретари по военни, външните, морските и пр. дела.

ГЕРМАНИЯ
През средните векове Германия първоначално се разпада на отделни княжества и тази раздробеност се съхранява до 19 век. Причина за това са специфичните икономически и политически условия в германските земи. На първо място, икономическото развитие на страната вървяло крайно неравномерно. Единен стопански център така и не се формирал, вследствие на което икономическите и другите интереси на отделните райони често се намирали в противоречие едни от други. Съществували и политически причини за това положение. През тези години така и не се появил силен монарх, който да се опита да обедини страната. Някой конкретни политически авантюри на германските крали оставили също своя белег, дългата борба за завладяване на Италия и сблъсъкът с папската власт довеждат до още по-голямо отслабване на централната власт, защото от името на своята агресивна политика германските крале са били принудени да тръгна по пътя на отстъпки спрямо феодалите. В края на 11 век в Германия се утвърждава принципа за изборна монархия и окончателно този принцип е закрепен с т. нар. “Златна була” издадена 1356 г. при Карл 4. Съгласно този документ държавен глава на Германия, именуван вече император, се избира от колегия от т.нар. князе-избиратели (курфюрсти). Златната була дава на курфюрсите права на самостоятелни владелци. Независимо от това в империята се запазват още две имперски институции – Райхстаг и Имперският съд. Устройството на Райхстага донякъде прилича на Ген щати в Франция, състои се от три палати – палата на Курфюрстите, втора курия – останалите феодали, трета курия – представители на отделните градове. Всички палати заседават поотделно и имат доста правомощия. Изпълнението на решенията на Райхстага зависи изключително от местните власти, които често не са били склонни да изпълняват тези решения. Неговата власт в голяма степен е чисто формална. Имперският съд също не е бил ефективна институция. Учреден 1495 г. Играе важна роля за рецепцията на старото римско право.

В рамките на отделните княжества съществуват също определени държавни институции:

Лангтази – местен парламент. Форма на съсловно представителство на духовенството, дворянството и гражданите. Първоначално е изпълнявал съдебни функции, но след това започва да изпълнява и някои чисто управленски функции. От 17 век тяхното значение отпада и някои германски държавици се утвърждава моделът на абсолютната монархия. Най-големи немски държавици стават Австрия и Прусия.

АНГЛИЯ
Обществените отношения в Англия се образуват на базата на разложението на родово-племенните отношения. През 9-11 век преобладава феодализма. Цялата власт се съсредоточава в ръцете на краля и аристокрацията, от чиито редове се образува т.нар. кралски съвет. Именно този кралски съвет става висшият орган на държавната власт, без чието съгласие кралят не е в състояние да проведе каквито и да било съществени държавни мероприятия.

1066 г. нормандския херцог Вилхелм Завоевателят завладява Англия. Идването на пришълците със сила води до установяване на една изключително централизирана държава със силна кралска власт. Счита се че кралят е изключителен собственик на цялата земя, което му дава власт на феодал. В неговите ръце е съсредоточена цялата съдебна, изпълнителна, законодателна и военна власт. При кралят функционира съвещателен орган, наречен кралска курия. По-късно от тази кралска курия се отделя специален орган, който се занимава изключително с въпросите за финансите. Кралската курия е съвещателен орган, съставен от аристокрация и приближени на краля. Представител е Маршала – ръководител на войската, Канцлера – ръководител на кралската канцелария. Важна особеност на английската феодална държава е това ,че доста рано английските крале започват да събират от своите васали специален военен данък, т.е. пари, с които се създава силна наемна войска. Важно мероприятие, което укрепва кралската власт е съдебната реформа, проведена от Хенри 2. Създаден е постоянно действащ съд. Създадена е институцията на пътуващите съдии, които пътуват в рамките на определен район, осъществяват правосъдие и контрол на местната власт, което също укрепва централната власт. Тази централна власт създава предпоставки за деспотизъм и за произвол, става основа за противоречия между централната власт и феодалите. Именно на базата на борбата срещу кралският произвол в следващите векове в Англия настъпват много важни обществени промени. Нещата започват през 13 век, Франция и Англия са в дълга и много тежка война, която изисква големи финансови ресурси, тогавашния английски крал Йоан Безземни въвежда много тежки данъци за обезпечаване на военните действия, вследствие на което влиза в конфликт с болшинството на феодалите, голяма част от градовете и част от селячеството. В този конфликт кралят се оказва по-слабата страна. Той е притиснат от обстоятелствата в 1215 година той е принуден да подпише документ, наречен Magna harta Libertatum. Централно място в тази харта заемат норми, защитаващи интересите на най-крупните феодали. Техните феодални имения стават свободно наследяеми. Ограничава се кралския произвол при облагането на едрите феодали с данъци. Според разпоредбите на документа феодалите са длъжни да оказват парична помощ на краля само в следните 3 случая:

- ако кралят при военни действия попадне в плен и се наложи да бъде откупен;

- при просвещаването на неговия първороден син в рицарско звание;

- когато той жени своята най-голяма дъщеря.


Освен това хартата потвърждава някои древни свободи на гр. Лондон и други градове, които са останали по традиция. По своята дълбока същност документът е феодален такъв, но той става основа за еволюция на политическия слой в Англия.

Чл. 12 от хартата – утвърждава правото на кряла да взема данъци от населението само след тяхното утвърждаване от кралския съвет.

Чл. 14 – определя се състава на този съвет. В него влизат представители, както на елита, така и на по-дребните феодали и се счита че този кралски съвет е един праобраз на английския парламент.

Чл. 39 – 40 – постановяват че следните действия спрямо конкретна личност, а именно арест, лишаване от собственост, затваряне в затвор, обявяване на личността извън закона, изгонване извън пределите на страната могат да станат единствено и само на основата на закона и чрез валидно съдебно решение.

Тези членове са важна основа за по-нататъшната постройка на идеята за неприкосновеност на човешката личност. Кралят подписал хартата изобщо нямал идея да я изпълнява. В следващите години неговите приемници също нямали желание да я изпълняват, затова тече борба между краля и неговите поданици, именно в тази борба възниква съсловно-представителна монархия. На фона на една от поредните граждански войни а именно от 1665 година в Англия е свикан първия парламент. В него влизат по двама рицари от всяко графство и двама представители от всеки град. С течение на годините това представителство се променя значително.

През първата половина на 14 век, парламентът се дели на горна и долна палата (камара). Горната палата е на Лордовете, където заседават представители на феодалната аристокрация, а долната палата е на общините, където заседават представители на отделните графства и градове. Този парламент изпълнява следните пълномощия:



  1. утвърждава размера и реда за събирането на данъците ;

  2. законодателна функция – съответния акт трябва да бъде приет от двете камари и да бъде утвърден от краля.

  3. парламента дава съгласие за обявяване на война или сключване на мир;

  4. право на импийчмънт т.е. право на парламента да възбужда съдебен процес, който се води от палатата на лордовете, срещу чиновник на краля за злоупотреби. В края на крайщата този чиновник се отстранява от длъжност, а при доказано престъпление следват и други съдебни процеси.

Английската монархия никога не става така абсолютна както във Франция. Процесът на формиране и утвърждаване на английската абсолютна монархия така си остава недовършен.

Парламентът продължава да си съществува, макар и на приливи и отливи, продължава да си съществува местно самоуправление. В Англия няма голяма и силна армия, причината за това е островното положение на страната, което я предпазва от внезапни и разрушителни чужди нашествия.

ИЗТОЧНИЦИ НА ФЕОДАЛНОТО ПРАВО

В СТРАНИТЕ ОТ ЗАПАДНА ЕВРОПА
В различните държави в Западна Европа преобладават различни източници и техните правни системи.

Във Франция се наблюдава шарена картина между Северна и Южна Франция. В Северна се прилагат по-скоро нормите на обичайното право, а на юг преобладава по-скоро рециклираното римско право. В отделните райони на страната са съществували и съществени обществено-културни различия.

В Англия тотално преобладават нормите на английското обичайно право. Тези норми започват да се включват в различни съдебни сборници, издадени от различни англо-саксонски крале. По-късно пътуващите съдии започват да прилагат местните обичайни правни норми, след което като се завърнат в Лондон започва един процес на обсъждане и отсяване на по-ценните норми и се стига до системата на съдебния прецедент, т.нар. англо-саксонска система на прецедентно право.

Германия – почти във всяко княжество и голям град има собствени наказателни и граждански закони. Но от 13 век нататък в Германия започват опити за кодификация на правото, утвърждаване и стабилизиране. Източници на това кодифицирано право стават нормите на обичайното право и нормите на каноническото право.

1532 г. Райхстага утвърждава един свод от Закони, който носи названието Каролина. Той съдържа 214 члена, повече от половината посветени на наказателния процес, а останалите на материалното наказателно право. Според разпоредбите на Каролината наказателния процес има инквизиционен характер и мъченията се считат за нещо напълно нормално, с цел получаване на признания. В по-късно време в сферата на гражданското право, характерна особеност в Германия се явява широкото използване на римското право. И тук все по-често немските юристи започват да се обръщат към един от най-големите паметници на световното право – Юстинияновия кодекс. През 12 век император Фридрих 1, обявява римското право за световно право. Трябва да се отбележи, че римското право не се прилага механично, а със съответните изменения и допълнения. Римското право става един от най-важните преподавани предмети в немските средновековни институти. А по някои от най-сложните казуси, съдиите се консултирали с професорите по римско право в университетите. Правната система на една отдавна загинала цивилизация изведнъж се възражда в една много по-различна икономическа и политическа обстановка. Това показва че римското частно право съдържа много универсални характеристики.

ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО

В СРЕДНОВЕКОВНА ЕВРОПА
В областта на собствеността, т.нар. вещно право най-важно е правото на собственост върху земята, което е тотална привилегия на господстващата класа. В сферата на вещното право получава развитие институтът на придобивната давност. Ако едно лице в продължение на определено време е добросъвестен държател и ползвател на даден имот, без да е собственик, което може да бъде доказано, той придобива имота по придобивна давност.

Във Франция придобивната давност била 10 години.

В Англия се развива института на т.нар. доверителна собственост – едно лице предава своето имущество на друго, второто управлява това имущество в интерес на собственика или в интерес на собственика, в зависимост от дадените от собственика указания.

14 – 15 век в Западна Европа започва развитие на манифактурното производство и това води до развитие на търговско-лихварските операции. Създават се първите банки и това води до развитието на специфични юридически практики. Установяват се много строги и тежки правила по отношение на заемите, обичайните лихви по заемите са изключително високи и представляват 40 – 60 % в годишно изражение. Платежите по съответните заеми се следят много строго, всяко просрочено плащане довежда до тежки последици за заемателя - затвор заради дълг и нерядко конфискация на имущество.

Във връзка с това развитие на социално-икономическите отношения се усложняват и правилата в облигационното право. Появяват се нови видове договори и някои от съществуващите значително укрепват и се развиват. При това в някои сфери се запазват някои стари практически механизми за осъществяването на някои правни сделки (например когато парче земя преминава от едно лице към друго за свидетели се призовават 12 лица при това на всички лица които наблюдават въвеждането във владение се издърпват ушите и се удрят няколко шамара за да запомнят добре случилото се и занапред да могат да удостоверят сделката).

Семейните отношения по принцип се регулират от църковното християнско право. Католическата църква гледа на брака като на божествено тайнство, категорично са забранени извънбрачни връзки, кръвосмешение, категорично са забранени разводите. Бракът, сключен по църковните правила се считал за невъзможно да бъде разтрогнат до смъртта на един от съпрузите. Мъжът като глава на фамилията има много голяма власт над своята съпруга и деца и има право да се разпорежда със семейното имущество като свое собственото, по свое усмотрение. Главата на фамилията има право да налага физически наказания на членовете на семейството. Съпружеската измяна била считана за престъпление.

Наследствено право – в Южна Франция е широко разпространено наследяването по завещание и в същото време в Северна Франция свободата на завещание силно се ограничава.

13.09.2007 г.
ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО

ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО


В периода на средновековието сериозно развитие добива юмручното право. Обичаят разрешава на феодалите за защита на своите имуществени и лични интереси да използват оръжие, да разрешават своите спорове чрез сила. Спокойно би могло да се каже, че придобиват разцвет извънсъдебните репресии. Строго се преследва неверността спрямо господаря, държавната измяна, престъпленията против светската власт и против църквата, богохулството, атеизмът, ересите, магьосничеството, най-вече се наказват със смъртно наказание. Широко се практикува квалифицирано смъртно наказание, т.е. съпроводено с прекомерно големи страдания. Смъртното наказание в повечето случаи се осъществявало публично и нерядко придобивало характер на някакъв вид зрелище. За най-тежките престъпления дори се преследват родствените и опекуните на виновния. В много случаи наред с предвиденото наказание се прилага допълнително и конфискация на имущество. Сред другите наказания могат да се отбележат изпращането в каторга като гребец на кораб и каторжна работа.

Още от средновековието английските съдилища започват да различават два вида правонарушения, които се наказват по реда на наказателното право – престъпления и простъпки. Това разделение остава в английското право векове наред и дори се прехвърля в някои от другите европейски правни системи. Страните от Западна Европа в повечето случаи съдебният процес има инквизиционен характер, който е таен и с използване на мъчения. Защита не се допуска, а признанието на обвиняемия се счита за царица на доказателствата. Някои особености са присъщи на наказателния процес в Англия, които впоследствие стават основа за по-особената им съдебна система, например в английския процес не се изисква от обвиняемият да докаже своята невинно, а съдът трябва да докаже неговата виновност, в същото време на него не се връчва копие от обвинителния акт и за престъплението, в което той се обвинява, съответния подсъдим научава едва в хода на самото следствие. При завършване на следствието съдията резюмира резултатите от следствието пред съдебните заседатели и въз осова на тези доказателства, на този фактически материал, съдебните заседатели в рамките на отделно заседание решават въпроса за невинността. А след това съдията произнася и присъдата. При определяне на наказанието се съблюдава преценката на съдията. В английското наказателно право ако се докаже, че въпросното лице е имало наистина намерение да извърши определено престъпление, то следвало същото наказание и ако подсъдимият реално беше извършил съответното деяние, ако беше извършил реално престъпление. Съдиите се ръководят от принципа, че злият умисъл е равен на самата зла постъпка.

КОНСТИТУЦИОНАЛИЗМЪТ В АНГЛИЯ В НОВО И НАЙ-НОВО ВРЕМЕ
Обединеното кралство и към момента няма цялостна единна писана конституция. Под Английска конституция се разбира набора от няколко документа, които съдържат онази информация, която се съдържа в Конституциите на другите държави. Тези документи съдържат конституционноправна материя.

В съвременната литература съществува мнението, че първата конституция от феодален тип се появява в Англия и по-точно през 1215 г., когато крал Йоан под натиска на крупните феодали подписва Магна харта Либертато. Най-общо документът определя отношенията между монарха и неговите поданици. И най-важното, кралят вече не може да определя сам данъци, а това става само със съгласието на т.нар. кралска курия, която пък кралска курия от 1265 г. започва да се нарича парламент. С тези събития е сложено началото на класическият английски парламентаризъм. Класически не само за Англия, но и за цялото модерно време и свят. С появата на този парламентаризъм се поставя началото на прехода част от кралския суверенитет към неговите поданици.

14 век английският парламент е разделен на две палати – Горната палата на Лордовете, където заемането на парламентарното място е наследствено. Представителите на крупната земевладелска аристокрация заемат там своите места на наследствен принцип. Долната палата на общините, където в началото започват да избират по двама рицари от всяко графство и по двама представители от всеки град.

От 15 век всички членове на парламента имат имунитет, т.е. срещу тях не може да се заведе съдебно дело, докато са членове на парламента. Разбира се, има процедура, при която за особено тежки престъпления, могат да бъдат освободени от имунитет. Появата на имунитета брани парламентаристите от евентуален кралски произвол. Постепенно функциите на парламента се разширяват. Палатата на лордовете се превръща в своеобразен парламентарен съд, а палата на общините става един вид голямото жури от съдебни заседатели. Безспорно може да се твърди, че именно английския парламент, макар и средновековен достига значителни успехи в своето развитие.

Кралската власт достига до абсолютизъм и в Англия, английския парламент продължава своето съществуване, макар и с ограничени правомощия. Започват да се издават т. нар. кралски ордонанси, които имат силата на закон, урежда се активното и пасивно избирателно право. Активното избирателно право е онова, което позволява да се гласува за представители в отделен орган, гарантира правото на отделния гаржданин да бъде избирател. Пасивното избирателно право е правото на гражданин да бъде избиран за представител в съответния орган. В отделните графства с активно избирателно право се ползват само лица от мъжки пол, които живеят в това графство и имат поземлена собственост, която дава не по-малко от 40 шилинга годишна печалба, след заплащането на всички данъци. Цялата територия на кралството е разделена на 35 графства.

17 век е време на съществени промени в Англия, които засягат и конституционното право. 1653 г. известният Кромуел въвежда в действие един документ, който се счита за нова конституция на Англия и която юридически закрепва прехода на страната от абсолютизъм към конституционна монархия. В тази преходна форма е т.нар. протекторат, в рамките на който няма монарх, а управлява Кромуел, носещ титлата лорд-протектор. Тази форма на управление се отличава с това, че законодателната власт принадлежи на еднокамерен парламент, съставен по пътя на преки избори, но само от гражданите, които имат имущество над 200 фунта лири стерлинги. Цялата изпълнителна власт принадлежи на лорда-протектор, чиито права са пожизнени. Лордът-протектор утвърждава правното положение на парламента, назначава длъжностните лица, присвоява различните титли и звания в държавата, има право да помилва, води международните и военни дела. Качеството на правителство, функционира т.нар. Държавен съвет, членовете на който се избират от парламента, а след това се утвърждават от лорд-протектора. Тази система се запазва в Англия много кратко време. 1658 г. Кромуел умира и се достига до възстановяване на старата династия и дори на някои дореволюционни държавни органи, включително горната палата на парламента. Именно тогава се получава разделение сред парламентаристите в долната камара в английския парламент – привърженици на краля, наречени тори или консерватори, а другите се наричат виги или либерали и са привърженици на идеята за превес на парламента в управлението на държавата. Практически тази двупартийна система с някои модификации се запазва и до момента във Великобритания.


1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница