Втора част Кейт Фокс Превод за бг бен: Евгений Кайдъмов При всяка обмяна на думи – любезно!

Обичайната практика е по един човек на група да отива на бара за поръчките и само той да ги плаща. Думите са: „.... please”. Това „моля” е свещената крава на цялата комуникация. Простимо е нарушаването на някой от другите ритуали, но не и пропускането на „p”-думата. Както и „благодаря-то” в ответното ви второ изречение. Плюс второто „благодаря”, при получаването на рестото.

Друго важно условие за приятното ви пребиваване в тази среда е спазването на негласното правило за учтивото равенство между вас и останалите.

Общоприетият начин да оставите бакшиш на бармана или персонала е да ги почерпите. Счита се, че оставянето на пари е недискретна форма на напомняне на обслужващата им роля. А идва и пряко нашата английска природа на гнусливост от откритото говорене за пари.

Сложна и мъчителна церемония за нетренирания посетител. Един американец, с когото разговарях, я нарече „още един проява на византийската природа на англичаните”. Има право. Цялата тази пресилена учтивост е форма на лицемерие, прикриващо съвсем съзнателно социалните различия между хората в пъба. Но по-добре да ги прикриваме чрез свръхлюбезен театър, отколкото да ги оставяме да избуяват по нелицеприятен начин, все пак.

Барман: “Dunno, mate – should be here by now.”

Посетител 2: “Must be doing a Harry!”

(всеобщ смях)

Посетител 1: “Put one in the wood for him, then – and yourself?”

Барман: “I’ll have one for Ron, thanks”

Началото винаги ми напомня на отчаяната маневра на водещия даден търг, който се опитва да подкара отнякъде наддаването с невинното: „Дали правилно чух, че някой каза 100 паунда?”

Така започна един разговор в местния ми пъб:

Посетител 1: „Кво?”

Посетител 2: „Нищо”

Посетител 1: „Какво каза?”

Посетител 2: „Нищо не съм казвал”

Посетител 1: „Напротив – каза. Че бил моят ред да черпя, което не е така”

Посетител 2: „Глупости, не съм го казвал, но докато сме на въпроса – наистина е твой ред”

Посетител 1: „Видя ли? Само, че е ред на Джоуи”

Посетител 2: „Ми кво тогава си ме заял!”

Посетител 1: „Не съм – ти започна”

Посетител 2: „Не съм”

Посетител 1: „Си”

Разговорът после текна по редица други теми, докато спорещите продължаваха да се черпят един друг и накрая никой не помнеше, как започна всичко. Джентълменското споразумение гласи, че никой не печели официално и не губи споровете в пъба, защото тук важи повече олимпийският принцип.
Правилото за свободното асоцииране
Придържането към една тема за повече от 5 минути време се счита за излишна сериозност. Разговорът не трябва да върви еднолинейно, а спонтанно да генерира нови теми.

Превключването на режим „свободна асоциация” става автоматично след първите минути – интрото за скучното футболно дерби в неделя внезапно ражда умозрение за съдбата на телевизионния сапунен сериал днес, завива към последния скандал на страниците на „Сън”, подхваща сексуалните забежки на нищо неподозиращия барман, после разговорът бива прекъсван за минутка колективно дирене на улика за дума от кръстословица, оттам прави засилка към скорошна здравна драма, от която неочаквано излиза на преден план скъсаната кожена каишка на нечий часовник, следва мек дружески диспут чий ред е да черпи и т.н.

Но не се умилявайте от привидната идилия. Посетителите, дори и по-редовните от тях, обикновено не се водят като официални приятели извън пъба и в много редки случаи биха се поканили един друг на гости вкъщи, въпреки че са споделяли мисли почти всеки ден в продължение на години.