Второ българско царство

Петър Боргоджийски

Възстановяването на българската държава през 1186 г. изведнъж изменило, макар и на първо време в теоретичен план, условията, в които се развивала българската култура. Възобновила се връзката държава-култура, връзка, която била нарушена през 1018 г, с ликвидирането на самостойността на България. След почти две столетия българската култура отново можела да се опре на най-висшите държавни институции и преди всичко на тяхната финансова подкрепа.

Другата институция, която била здраво обвързана със съдбините на българската култура, била църквата - през първите няколко десетилетия архиепископията, а след 1235 г. възобновената патриаршия с престолен град Търново. Представителите на българската църква - нисши и висши духовници - не само подпомагали развитието на културните процеси, но и в не малко случаи изземвали ръководните функции на държавните институции или владетели, особено През четиринадесетото столетие.

Като се добави и засиленото присъствие на висшата аристокрация в културното ежедневие на страната - преди всичко чрез добре познатите форми на ктиторство, картината ще бъде почти завършена. Но не би могло да се пренебрегне и още едно обстоятелство: ролята на Търново в съдбините на късносредновековната българска култура. И то най-малко в две посоки: изграждането на нова столица с присъщите й задължителни атрибути, което само по себе си е изключителен културен феномен, и ръководната позиция на столицата (държавна власт, върховна религиозна власт, висша аристокрация) през по-голямата част от тези две столетия в развитието на културните процеси на територията на цялата страна, а понякога и извън нея.

Изграждането на задоволителна представа за българската култура, особено през тринадесетото столетие, никак не е лесно. В началните десетилетия все още съществували неяснота, неопределеност, откъслечност на явленията и особено на по-значимите процеси. Голяма част от тях били в своята първичност, в зародишен етап (разбира се, слабите ни познания могат да бъдат обяснени до известна степен с оскъдността на запазените извори). Стъпвайки на създаденото през предходните столетия - доколкото това било възможно, - все пак българската култура правела новите си крачки в една балканска културна атмосфера, която била доста противоречива, а именно: падането на Константинопол (1204 г.) лишило полуострова от водещ културен център, който почти през цялото Средновековие бил духовен и материален съзидател и разпространител на значими културни ценности, оказващи влияние върху културния облик на Балканите. От друга страна, ударът върху Византийската империя довел до миграцията, до разсейването на византийски творци, част от които намерили прием и в България, включвайки се по един или друг начин в развитието на българската култура. Създаването на Латинската империя и в частност обвързването на България с Рим теоретически откривали възможност, може би за пръв път от ранните векове на Средновековието, за по-близки връзки със западноевропейската цивилизация.

Един поглед върху литературните явления и процеси през тринадесетото столетие, независимо от всички трудности, съпътствуващи проучването, може да даде интересна картина. Кои са най-важните моменти, които създават облика на българската литература през тази епоха? Първата особеност, която заслужава внимание, е приемствеността - една характерна черта в българския духовен живот от това време, преди всичко в идеологията -между литературата па Първото българско царство и началните стъпки на литературния живот във възстановена България. Тази приемственост се изразява преди всичко в „пренасянето" на произведения от Златния век и тяхната преработка. Това са творби на Климент Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър или създаване на творби като „Успение Кирилова", с които не само се налага Кирило-Методиевският култ, но и се набляга на неговата българизация чрез идеята за дейността на Константин философ-Кирил сред българите.

Втората важна особеност на литературния процес от първите десетилетия на тринадесетия век са добре забележимите стремления към синтез. Най-яркото проявление на този синтез са усилията за създаване на един „Национален празничен миней", чиято основна цел била да обедини репертоара на старобългарската химнография. Сред този тип паметници безспорно най-значима роля е изиграл прочутият Драганов миней.

И тъй като става дума за един всебългарски миней, не може да не се отбележи веднага формирането на Търновски химнографски цикъл, който е в тясна връзка с процесите) извършващи се в българската столица, преди всичко в създаването на нови култове чрез пренасянето на мощи на Светци и светици, включени в един нов български календар. Творбите, които създават облика на търновския химнографски цикъл, кореспондират или дори се покриват с репертойра на корпуса агиографски произведения, които възникват по същото време. Това са служби за светците Иван Рилски (безспорно най-популярния български светец), Михаил Во-Ии, Петка Търновска, филотея, Иларион Мъгленски. Структурно и стилистично тези творби възхождат към традициите на Симеоновия век, а службата на св. Йоаким Осоговски подчертава връзката на престолния град с пределите на някогашна Самуилова България.

Както вече бе посочено, изграждането на Търновград като нов култов център - едно необходимо качество на столичния град - рефлектира в съставянето на житийни творби, които също като службите изграждат Търновски агиографски цикъл. Какво е характерното за този цикъл (освен че се покрива тематично с химнографията)? Жанровите форми, които се налагат по това време, са проложното и краткото житие, а най-важното явление е въвеждането на Пролога (вероятно началото на XIII в.), а по-късно и на Стишния пролог. Светците, за които са съставени жития, са същите, които бяха вече споменати, а именно: Иван Рилски (вече добре се оформя цял житиен цикъл за рилския светец), Михаил Воин, Иларион Мъгленски, Петка Епиватска или Търновска. Този кръг се разширява с имената на Гавраил Лесновски и на първия български патриарх след възстановяването на патриаршията Йоаким.

Картината на литературния живот не би била пълна, ако не се споменат първите стъпки на един летописен цикъл - преди всичко текстове, посветени на възстановяването на Патриаршията, съставянето на серия апокрифни творби като „Сказание за Сивила", „Видение на пророк Данаил", „Пандехово сказание", единични творби като „Борило-вият синодик", „Берлинският сборник" или един от най-интересните паметници на българската проза от XIII век като „Стефанит и Ихнилат".

Последното явление, което безспорно прави впечатление и заслужава да бъде отбелязано, е липсата на имена на творци, на имена на хората, с които трябва да се обвържат споменатите процеси и конкретни творби. Тази липса е факт и тя има само едно обяснение, а именно: българският писател или книжовник от тринадесетото столетие все още не е излязал от своята анонимност - явление, което може да има различни причини. Но едно е сигурно: ярките личности в българската литература все още не са се появили. „Културата ражда култура" или „Новата култура се нуж дае от стара култура". Едва ли трябва да се обяснява обс-тойно, че и българската култура от XIV в. (или в по-тесен смисъл литература) не прави изключение и тези стари мак-сими важат и за нея. Но наред с това необходимо условие, изразяващо се преди всичко в натрупване - в натрупване на опит, на традиции, на създаване на средища с дълготрайна значимост, - не могат да се пренебрегнат и някои обстоятелства, които трябва да бъдат потърсени извън границите на България, в интернационален план.

Четиринадесетото столетие на Балканите има особен облик. Този облик се създава от една византийско-славянска общност, чиито основни измерения са свободното движение на идеи и преди всичко на хора, на изграждането на обща култура (особено литература), за която няма граници, на засилено действие и преди всичко на „наднационални" функции на стари културни средища като Константинопол, Солун, Света гора, изграждането на нови като Търново (от времето на Теодисий Търновски и патриарх Евтимий) или пък възникване на временни, но твърде интензивни и значими центрове като Парория, която обвързва името си с развитието на исихазма - основно духовно явление, което до голяма степен създава идеологическата основа на общността. Най-интересната продукция на тези културни средища, на тази интернационална общност са билингвичните творби, които случайно или не се вместват предимно в границите на българската литература. Това са житието на св. Теодосий Търновски (автор константинополският патриарх Калист), житието на св. Ромил и по-късно житието на св. Козма Зографски.

Когато се говори за онзи фон, на който се репродуцира българската литература, разбира се, не бива да се пропуска още едно интересно явление, а именно: отварянето на границите - нещо, което дава възможност за проникване на идеи и на произведения - не само в балкански, но и на още по-широк международен план. Макар и недостатъчни на брой, но все пак в българската литература през XIV в. има творби, които говорят за влияние от Западна Европа („Троянската притча") или за контакти с Русия (Житие на св. Борис и св. Глеб). В същото време много по-добре е документирано така нареченото „второ южнославянско влияние в Русия" (основните заслуги в този процес без съмнение принадлежат на Търново) - трайно влияние, и то твърде разнолико - жанрови форми, стил и което с най-важно, движението на писатели (Киприан, Григорий Цамблак).

Българската книжовност през XIV в. има изявени центрове - разбира се, и много по-малки средища - и познава интересни организационни форми. На първо място безспорно трябва да бъде поставена столицата Търново. Онова, което заслужава най-голямо внимание, е вътрешната организация, в рамките на столицата, на литературния процес. Или ако това може да бъде представено по друг начин, става дума за ролята на двете основни социални групи, свързани с литературата: светската власт и църквата, българската аристокрация (включително царя) и духовенството, най-сетне мястото и ролята на цар-патриарх, дворец-патриаршия.

Наблюденията разкриват интересна картина. През първата половина на столетието, а дори и по-късно сякаш надделяват царят и дворецът. Многобройните паметници от епохата изтласкват напред името на Иван Александър. Но българският цар е само меценат, от двореца излизат исканията, но не идеите; поръчките, богато заплатени, се реализират от хора, които са извън царското обкръжение; това е литература, която се прави от обикновени книжовници (водеща, обединителна фигура липсва) за един елит.

Последните десетилетия на XIV в. са обхванати от промяна; промяна, която довежда до преместване на центъра от двореца в патриаршията; промяна, която извежда на преден план фигурата на патриарх Евтимий, но вече фигура на мислител, на идеолог, на организатор и на творец. Преместването на центъра на книжовна дейност довежда до онова, което обикновено наричаме Търновска книжовна школа, чиито идеи и паметници надхвърлят не само престолния град, но и пределите на българското царство.

Другият важен център на българската литература през XIV в., особено през първата половина, се е намирал извън територията на страната. Това е Света гора. И обяснението на този странен на пръв поглед факт никак не е трудно. Както вече бе казано, Светата планина с двадесетте си основни манастира, с многобройните си келии и скитове е била един от основните центрове на византийско-славянската общност. И тъкмо тук, в българския Зографски манастир, в Хилендар, във Великата лавра „Св, Атанасий", книжовници като старец Йоан, Закхей философ, Методий Светогорец, монах Гавраил, старец Йосиф, Серамион и вероятно мнозина анонимни творци развиват непозната дотогава книжовна дейност, преди всичко преводаческа и редакторска, дейност, която балансира усилията на Търново, уравновесява процесите в българската литература и подготвя почвата за разноликата дейност па патриарх Евтимий, който ще обедини всичко в своята личност и хората около себе си.

Най-сетне, за да бъде завършена картината, трябва да се отбележи оше един книжовен център, който в никакъв случай нима значимостта, ролята и мястото на Света гора или на Търново, но се нарежда веднага след тях. Това е Видин, град, който продължително време (поне от края на XIII в.) има особена, независима (или полунезависима) по-чиция, но през втората половина на XIV в. е столица на Иван-Срацимировото царство. Този факт не би могъл да не се отрази и на развитието на града като книжовно средище, в което се появяват творби като Четвероевангелието на митрополит Данаил (днес в Британския музей), един апостол от времето на унгарското господство (1365-1369) и преди всичко прочутия Бдински сборник (в Университетската библиотека на Гент), съставен от мъченичества и жития на жени светици.

„Новата култура се нуждае от стара култура." Едва ли тази чисто теоретична констатация може да бъде оспорена, Когато се изучава българската литература през XIV век. Няма никакво съмнение, че традициите на XIII в. са били онази основа, на която са стъпили литературните процеси от последното столетие на българското средновековие. Но само основата не е била достатъчна. Необходими са били нови идеи, които да обновят българската литература, да я напаравят по-съвременна - идеи, които били почерпани от исихазма; необходими са били нови преводи, които да обогатят нейния фонд; необходими са били нови литературно-и правописни норми, които да възстановят равновесието между езиковата действителност и книжовния поток; нов стил, който да направи по-изискани елитните произведения на литературата на XIV век.

Всички тези изисквания на времето, по-точно усилията за тяхното осъществяване, формирали мощно движение за обновление на българската литература (а в по-общ смисъл дори и на българската култура). Първите кълнове на това движение се появили в Света гора, в кръга на старец Йоан, а първите резултати от този духовен подем, обхванал група български монаси и книжовници, работещи в манастирите на Светата планина, не закъснели. Новите преводи, сред които се откроява Триодът, се разпространили не само сред българите, из различните краища на Балканите, но и достигнали до манастира „Св. Екатерина" в Синай.

Ролята на преход в това книжовно обновление изиграл кръгът около прочутия исихаст Теодосий Търновски, а неговата крайна фаза била въплътена в дейността на патриарх Евтимий. Последният Търновски патриарх бил безспорният ръководител на духовния живот (и в частност на литературните процеси) в България през последните три десетилетия на XIV век. На неговата наистина изключителна личност се дължат налагането на исихастките идеи, правописните реформи, довели до „изправлението" на българските книги, които поради отдалечеността във времето и многобройното си репродуциране се били отдалечили от първоначалните преводи; жанровото обогатяване на българската литература (категоричното налагане на Метафрасто-вия тип житие, появата на истинското похвално слово); изработването и налагането на един нов, блестящ литературен стил („плетение словес"). Патриарх Евтимий, освен големите му заслуги в организирането и ръководенето на литературните процеси, в изграждането на една школа, чиято значимост трябва да се търси далеч извън пределите на България, в границите на византийско-славянската общност, е бил изключителен творец. Самият той е автор на творби, в които най-добре рефлектират посочените идеи; творби, сред които безспорно се открояват четирите жития „написани по лепоте" и посветени на: св, Иван Рилски, "св. Иларион Мъгленски, св. Петка и св. Филотея, както и четирите похвални слова в памет на св. Константин и св. Елена, св. Неделя, св. Михаил от Потука и св. Йоан, епископ на Поливот. Тези две страни от дейността на патриарх Евтимий (разбира се, не бива да се забравя и неговото светителствуване между 1375 и 1393 г.) му отреждат място сред най-изявените личности на византийско-славянската религиозна и културна общност.

Този кратък обзор на състоянието и постиженията на българската книжовна култура (тук едва ли е възможно да бъде посочено всичко) не би бил пълен, ако не се отбележи още една характерна черта на XIV век. Това е личността на твореца, на писателя. Ако тринадесетото столетие е било столетие на творческата анонимност, то последвалото го четиринадесето столетие било столетие па личността. Това се дължи както на утвърдената традиция, на натрупаното самочувствие, така и на повелите на един век, който твърде много се отличавал от предходния. Когато говорим за българската литература, ние споменаваме не само имена на творби, но преди всичко имената на техните автори. Тези имена са многобройни. Но по-важното е друго: голяма част от тях са имена на писатели, на личности с висока позиция н обществото, нещо, което допълнително обосновава социалната значимост на твореца. Това е един Евтимий, който ръководи делата на българската църква в най-трудните години от нейното съществуване, това е неговият събрат Киприян, Киевски митрополит и всеруски духовен водач; това е Йосиф, митрополит на Видин; най-сетне това е Гри-горий Цамблак, който след дейността си в Молдова и Сърбия оглавява руската и литовската църква.

Ако напуснем скрипториите - там, където се творяла българската литература и книжнина, - ще попаднем в атмосфера, създавала материалната среда, в която е живял българинът от Късното средновековие, в селищата с тяхна-Тн гражданска и църковна архитектура, с паметниците на монументалната живопис и изящните изкуства. Опознаването на тази художествена среда, неразделна част от българската средновековна действителност през XII-XIV в., би трябвало да започне със селищната система и градоустройство. За съжаление нашите представи, особено по втория въпрос, са непълни и ограничени. Тъй като те са в зависимост от степента на съхранение на късносредновековните български селища. Един бегъл поглед върху онова, което е запазено и днес разкрито по археологически път, както и върху писмените извори, ще ни покаже, че два са типовете селища, характерни за тази епоха, а именно: стари укрепени градове като Средец, Велбъжд, Мелник, Видин, Дръстър, Варна, Анхиало, Месемврия, Берое, Пловдив и нови селища, възникнали през Второто царство или развили се през тези столетия: Търново, Ловеч, Червен, Цепина и др. От гледна точка на градоустройството може би най-добри са нашите представи за престолния Търновград. Макар че археолозите разкриха строежи от ранновизантийската епоха, градът започва стремителното си развитие с възстановяването на българската държава и бързо се превръща в „Нов Цариград". Столицата се е състояла от няколко квар-тала или района според социалната стратиграфия и държавната администрация: Царевец, където е бил разположен дворецът на българските владетели, както и Българската патриаршия (комплекс от сгради около църквата „Възнесение Господне"), Трапезица - хълмът, който е бил предпочитаното място за живеене на българската аристокрация, кварталът, разположен между двата хълма и познат под името Асенева махала, „Момина крепост", „Френк Хисар" и др.

Безспорно най-интересната и най-впечатляващата постройка, извисяваща се над стръмните склонове и могъщите крепостни стени, е бил царският дворец, разположен върху три тераси - добил окончателния си вид след три строителни етапа (по време на първите Асеневци, Иван II Асен и Иван Александър). Дворецът има сложен план - безспорно плод на многобройните реконструкции, в които се отличават Тронната зала, дворцовата църква, жилищни и стопански помещения и многобройни пристройки. Строен или поточно престроявай в продължение на почти две столетия, строен при други условия и възможности, строен със скромни материали (в стените са вградени или използвани вторично материали от ранни постройки - напр. римския град Никополис ад Иструм), царският дворец на Царевец в никакъв случай не би издържал сравнение с величествените дворци в Плиска и Преслав. И все пак това е архитектурният ансамбъл (особено с намиращата се в съседство патриаршия), който е създавал до голяма степен облика на „Новия Цариград" и е фокусирал в себе си погледа на българина от четиринадесетото столетие.

Представите или по-точно познанията ни за гражданската архитектура от XII-XIV в. са оскъдни. Обяснението е известно: твърде малко, дори почти нищо (като изключим, разбира се, укрепителните съоръжения) не е запазено върху повърхността, не е пощадено от несгодите на времето и човешката ръка. Затова пък паметниците на църковната архитектура са край нас и ни напомнят почти всеки ден за едно богато минало.

Когато се търсят най-общите, най-характерните черти на българската църковна архитектура, не може да не се започне с византийското влияние. Това, което си заслужава да бъде отбелязано веднага, е, че по-чувствително е влиянието на образци, които идват от провинциални центрове, отколкото от столицата на империята Константинопол. За разлика от византийските църкви в градежа на българските храмове много по-малко се използва тухлата или, казано по-друг начин, много малко са църквите, построени само от тухли; в повечето случаи се натъкваме на каменни градежи или по-рядко на смесена зидария, в която на тухлата се отрежда преди всичко ролята на декоративен елемент. Характерно за българските църкви от XII-XIV в. е пластичното разчленение на фасадите, предимно с псевдоконструктивни аркади, богатото цветово разнообразие - на строителен материал и редове (или други фигури) от цветни глазирани керамични форми, наличието на кула-звънарница, издигната над притвора и др. Най-блестящите образци на този тип църковни сгради трябва да се търсят в Търново, Несебър и в някои други центрове.

От гледна точка на плана църквите от XII-XIV в. могат па бъдат разделени на две основни групи. Първата от тях е църкви с надлъжна ос. Тази група от своя страна обединява две самостоятелни подгрупи, а именно: базилики („Св. Стефан" в Месемврия, „Св. Никола" в Мелник, „Св. Четиридесет мъченици" в Търново, църквите, разкрити в Ловеч, Шумен, край с. Лютиброд, и др.) и еднокорабни църкви (голям брой храмове, разкопани на Царевец, или следи, запазени на повърхността на хълма Трапезица, „Св.Св. Петър и Павел" в Беренде, „Св. Никола" в Калотина, „Св. Ьогородица Петричка" н Асеневата крепост, църквите в Цепина, Шумен, Червен). Втората основна група е центрични църкви, която има значително по-богато вътрешно деление, а именно: четиристълбни кръстокуполни църкви („Св.Св, Петър и Павел" в Търново, патриаршеската църква „Възнесение Христово" в престолния град, дворцовата църква "Св. Петка", „Св. Пантократор" и „Св. Йоан Неосветени" н Несебър, църквата в Земенския манастир), еднокорабни куполни църкви със стегнат кръст („Св.Св.архангел Михаил и Гавриил" в Несебър, едноименната църква в Бачко-во, църква № 2 в Червен), квадратни църкви с купол без свободни подпори (най-старата църква в Бояна, църквата в Долна Каменица, „Св. Тодор" в Бобошево, „Св. Никола" в Сапарева баня и др.) и най-сетне триконхални и четирикон-хални църкви („Св. Йоан Богослов" Б Погановския манастир и др.).

Когато се говори за изящните изкуства, естествено е да се постави начело монументалната живопис. С кратки думи тя трудно би могла да бъде представена, но все пак няколко основни неща могат да бъдат отбелязани. През тези две столетия в българската монументална живопис - разбира се, изцяло с религиозен характер - рефлектират две епохи от византийската живопис, а именно: Комниновата живопис, чието влияние в България се открива през първите десетилетия на XIII в., и преди всичко на живописта на Палеологовата епоха, засвидетелствувана преди всичко през четиринадесетото столетие. От това се определят до голяма степен иконографските програми, стиловите особености, налагането на ктиторските портрети, някои нови веяния в духовната област и др. Ако трябва па се представят най-важните паметници от българската живопис от Второто царство, не могат да не бъдат посочени „Св. Четиридесет мъченици" в Търново (преди всичко с календарните сцени), както и църквите на Трапезица, Иваново - църквите „Господев дол", „Писмата - 2", „Затрупаната църква" („Св. архангел Михаил"), „Църквата", „Св. Никола" и „Св. Панта-леймон" в Бояна, Долна Каменица (особен интерес представляват ктиторските изображения на деспот Михаил и семейството му), Бачковската костница, Беренде, Земен, „Св. Йоан Кръстител" (Несебър), Паталеница, параклисът на последния етаж на Хрельовата кула и др.

Миниатюрната живопис, чиито корени възхождат в българското изкуство от края на IX началото на X в., получава най-високото си развитие през XIII-XIV в., а сред най-бележитите български паметници от този жанр безспорно трябва да бъдат поставени Четириевангелието на цар Иван Александър, съхранявано в Британския музей, илюстрованият ръкопис на българския превод на Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slavo 2), Томичовият псалтир и др. Важен дял от късносредновековното българско изкуство е иконописта. Богат и разнообразен е иконният репертоар - релефни икони от метал, дърво, кост, стеатит, но преди всичко отбелязване заслужават живописните икони, сред които днес се открояват „Св. Богородица Умиление" (Несебър), „Христос Вседържател" (Несебър), „Св. Богородица" (Несебър), „Св. Иван Рилски" (Рилски манастир), прочутата двустранна по-гановска икона - „Св. Богородица Катафиги и Йоан Богослов" и „Чудото в Латом", „Св. Арсений" (Рилски манастир), две икони, съхранявани в църковно-историческия музей - „Св. Климент Охридски" и „Св. Богородица Пътеводителка", „Св. Богородица Умиление" (Бачковския манастир) и др.

Покоряването на България от османските турци в края на четиринадесетото столетие сложило край на един голям период от историята на българската култура - периодът на Средновековието. Наистина голяма част от основните явления, създадени в продължение на повече от пет века, продължили своето съществуване, но вече в друга държавна, политическа и социална среда. Този коренно различен контекст се отразил твърде чувствително върху това, което наричаме българска средновековна култура. И все пак тъкмо тази деформирана до известна степен култура щяла да свързва, да обединява и в крайна сметка да съхрани българщината през следващите мрачни столетия.