Вътрешноинституционалната независимост на съда като гаранция за справедлив процес

Решение по делото IGOR KABANOV v. RUSSIA 

Жалбоподателят Игор Кабанов, руски гражданин, живее в гр. Архангелск, е действал в качеството на защитник на г-н Р. През 2003 г. първоначално той бива отстранен като защитник в наказателното производство зарозш предоставяне на правни консултации на обвиняемия и свидетелите Н. и С.  в един и същи процес. Съдът намира, че жалбоподателят е нарушил Наказателно-процесуалния кодекс и Етичния кодекс на адвоката. На 22 декември 2003 г. жалбоподателят поискал от Президиума на Районния съд преразглеждане на съдебното решения за отстраняването му като защитник на обвиняемия. На 2 февруари 2004 г. искането е оставено без разглеждане.  На 9 февруари 2004 г. жалбоподателят подава жалба срещу съдиите, които са участвали в производството срещу обвиняемия г-н Р., като твърди, че те са действали в нарушение на правилата на наказателния процес, като са отказали да разгледат искането за преразглеждане на решението от 5 август 2003 г.,  и използва квалификации по адрес на съдиите. Жалбата е адресирана до председателя на Върховния съд на Руската федерация, с копие до председателя на Архангелския окръжен съд. Жалбоподателят иска намеса на председателя, който да даде указания на Архангелския районен съд да разгледа молбата му за преразглеждане. Председателят на Върховния съд препраща жалбата на жалбоподателя до Архангелския районен съд за по-нататъшни действия. Председателят на Архангелския районен съд подава жалба до Съвета на регионалната асоциация на юристите ("Съвета") като твърди, че жалбоподателят е направил коментари по адрес на съдиите, които са обидни и несъвместими с Етичния кодекс на адвоката. Той твърди: "По наше мнение [жалбата на жалбоподателя] съдържа забележки, които са обидни и нетактични по отношение на някои съдии от Архангелския районен съд. Считаме, че съдържанието и стилът на жалбата са недопустими. Адвокатите следва, при всякакви обстоятелства, да бъдат тактични и коректни спрямо техните колеги и държавни служители, включително и съдии. Те трябва да демонстрират уважение към съда и да обжалват актовете на съда в съответствие със закона...Моля да се предприемат последващи действия по отношение поведението на жалбоподателя и да информирате Архангелския районен съд за предприетите мерки. "

През април 2004 г. членството на Кабанов в Регионалната асоциация на юристите е било прекратено поради изразени от него обидни квалификации на съдията, който го е отстранил от делото, в което е бил защитник.

В светлината на тези обстоятелства Съдът намира, че съмненията на жалбоподателя по отношение на безпристрастността на Окръжния съд може да се каже, че са обективно обосновани. Ето защо приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

Решение по делото PARLOV TKALČIĆ V. CROATIA

През 1992г. жалбоподателят завежда иск за вреди срещу застрахователна компания. Първоинстанционният съд уважава иска и присъжда претендираната сума в полза на жалбоподателя. През месец март 1993 г. е извършена поправка на решението, тъй като то съдържало техническа грешка, в резултат на която жалбоподателят получил по-висок размер на обезщетение.  През месец септември 1993 г. съдия М. М., който по същото време е председател на първоинстанционния съд, постановил решението, подава жалба срещу жалбоподателя във връзка с отказ да възстанови неправомерно получената сума по първоинстанционното производство. Обвинението срещу жалбоподателя в крайна сметка бива отхвърлено.

Междувременно, през месец август 1993 г., застрахователната компания предявява граждански иск срещу жалбоподателя за неоснователно обогатяване с искане да й бъде възстановена надплатената сума. Първоинстанционният съд отсъжда в полза на застрахователната компания, а ответникът обжалва решението пред апелативния съд, като наред с това подава молба за изпращане на делото в друг съд, тъй като съдия М.М. вече бил станал председател на апелативния съд. Според жалбоподателя това създавало съмнения за независимостта на съда. Върховният съд отхвърля искането на жалбоподателя, като приема, че фактите не пораждат съмнение в компетентното и обективно разглеждане на иска. Жалбата срещу решението, както и последвалата конституционна жалба, в крайна сметка са отхвърлени като необосновани.

Съдът отбелязва, че съдия М.М. не е част от съдебния състав, постановил съдебното решение, а жалбоподателят не е представил доказателства за наличие на пристрастие на някой от съдиите в този състав. Въпреки това жалбоподателят оспорва независимостта на апелативния съд с твърдението, че председателят на съда е подал жалба срещу него въз основа на същите факти, върху които впоследствие застрахователното дружество основава иска си за неоснователно обогатяване. ЕСПЧ е сезиран с искане да определи дали при тези обстоятелства председателят на апелативния съд е компрометирал независимостта на целия съд. Съдът приема, че съдия М.М. не е имал личен интерес нито по гражданското дело, нито по наказателното производство. Съдия М.М. е подал жалба срещу жалбоподателя в качеството си на председател на първоинстанционния съд в съответствие с приложимите разпоредби на Наказателно-процесуалния кодекс. Въпреки това, предвид факта, че концепцията за обективната безпристрастност е тясно свързана с тази за независимостта на съда и че липсата на достатъчно гаранции, осигуряващи независимостта на съдиите в съдебната система, по-специално – по отношение на техните висшестоящи, биха могли да породят въпроса за наличие на пристрастност, Съдът е следвало да провери дали съдиите, които всъщност са постановили първоинстанционното решение, са били достатъчно независими от председателя на съда.

Съдът приема, че съгласно хърватското законодателство председателите на съдилищата изпълняват само административни функции. Поради това съдия М.М. не би могъл да се възползва от йерархичната си позиция и да окаже влияние чрез даване на указания на съдия-докладчика или на съдии от състава за това в чия полза да бъде решено делото. Освен това вътрешното право предвижда ясни правила за разпределение на делата между съдиите, което води до невъзможност съдия М.М. да повлияе на избора на съдия-докладчик или на съдебния състав. Съдът приема, че като цяло хърватското законодателство към процесния период е уреждало адекватни механизми (виж по-долу § 23) за предотвратяване на неправомерно вмешателство в рамките на съдебната власт и правомощията на председателя на апелативния съд впоследствие не са могли да имат "възпиращ" ефект   върху работата на съдиите.

 § 23. Според информацията, предоставена от правителството, Окръжният съд в Златар (апелативния съд, б. пр) има две отделения - гражданско и наказателно. Гражданското отделение се състои от 6-ма съдии, разпределени в 2 състава, в един от които заседава председателят на съда. Наказателното отделение се състои от 3-ма съдии. Делата се разпределят на съдиите в съответствие с чл. 33 от Правилника на Съда. Преди да се разпределят на съдиите делата се подреждат в хронологичен ред по реда на постъпване в съда. След това се разпределят на съдиите по азбучен ред според имената на председателите на състава. Наред с това се взема предвид дали част от съдиите са участвали в първоинстанционното производство. Ако това е така, тези съдии се изключват от разпределението.

ЕСПЧ в заключение приема, че не е налице нарушение на чл. 6 § 1ЕКПЧ. Съдия М.М. не  е могъл да е повлияе на избора на съдия-докладчик или на състава на съда, тъй като вътрешното право предвижда достатъчно гаранции за случайното разпределение на делата, затова конкретното дело следва да се разграничава от делото Дактарас (Daktaras v. Lithuania, no. 42095/98, ECHR 2000-X;), в което председателят на наказателното отделение на Върховния съд избира съдия-докладчик и състава на съда.

Решение по делото AGROKOMPLEKS v. UKRAINE 

Фирмата жалбоподател е дружество, регистрирано в Украйна. То е част от групата  от няколко дружества "Агрокомплекс", чиято дейност включва производство и опаковане на храни, пластмасови продукти, печат, търговия на едро на хранителни продукти и напитки и тютюневи изделия, както и други видове търговия на едро. По време на събитията фирмата жалбоподател извършва сделки с руски компании, включващи обмен на необработени хранителни продукти от Украйна за руски суров петрол, както и продажба на крайни нефтени продукти.

Поради това ЕСПЧ постановява, че налице е нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

В решения по делата KHRYKIN v. RUSSIA и BATURLOVA v. RUSSIA съдът постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията по отношение на изискванията за независим съд.

Жалбоподателите Валентина Батурлова и Иван Крикин са руски граждани, родени през 1946 г. и 1934 г., живеят в Електростал (Московска област, Русия).

Иван Крикин получава пенсия за осигурителен стаж от 1984 г. насам. През ноември 2005 г. той поискал от пенсионната администрация увеличаване на пенсията въз основа на факта, че е работил в рискови производства. Получава отказ, който обжалва пред Градския съд в Електрострал. С решение от 20 юли 2006 г. Градският съд под председателството на съдия Т. разпорежда на пенсионния орган да увеличи пенсията на жалбоподателя, считано от 1 декември 2005 г. Съдът основава своите констатации на Закона за трудовите пенсии от 2001 г. Решението не е обжалвано и на 5 август 2006 г. е влязло в сила. На 4 юни 2007 г. Главно управление на пенсионен фонд Москва и Московска област ("Пенсионния фонд"), подава в Московския окръжен съд искане за преразглеждане на решението от 20 юли 2006 г. Искането е оставено без разглеждане. Въпреки това, на 14 август 2007 г., председателят на окръжния съд изпраща писмо до първоинстанционния съд, в което посочва, че решението на съда е в противоречие с решението на Пленума на Върховния съд на Руската федерация № 25 от 20 декември 2005 г. и решението на Върховния съд на Руската федерация от 2 март 2007 г., като счита това за съдебна грешка и приема, че съдебното решение не може да се счита за законно. С цел гарантиране на последователността в съдебната практика делото се изпраща за ново разглеждане на основание на новооткрити обстоятелства.

На 27 септември 2007 г. Пенсионният фонд подава в Градския съд иск за отмяна на решението от 20 юли 2006 г. и повторно разглеждане на делото на основание на новооткрити обстоятелства. С решение от 23 октомври 2007 г. Градският съд, председателстван от същия съдия, разгледал делото на жалбоподателя и през 2006 г., уважава молбата, отменя решението и насрочва преразглеждане на делото. Впоследствие с решение Градският съд изцяло отхвърля искането на жалбоподателя за увеличаване на пенсията му. На 6 декември 2007 г. Московският окръжен съд потвърждава решението на първоинстанционния съд. Жалбоподателят се оплаква за нарушение на член 6 § 1 от ЕКПЧ, че първоинстанционният съд не е бил независим поради натиска, упражнен от председателя на окръжния съд, което е довело до повторното разглеждане на неговото дело и до отмяната на окончателното решение в негова полза.

 ЕСПЧ разглежда твърденията на жалбоподателите за незаконосъобразната отмяна на окончателно съдебно решение в тяхна полза на основание на новооткрити обстоятелства. И двамата жалбоподатели се позовават на член 6 § 1 (право на справедлив процес) и член 1 от Протокол № 1 (защита на собствеността).

§ 27.  Съдът подчертава, че в едно демократично общество от основно значение е съдилищата и съдебната система да вдъхват доверие в обществото (виж решението по Padovani срещу Италия от 26 февруари 1993 г., серия А, №. 257-B, стр. 20, § 27).

§ 28. Независимостта на съдебната власт изисква институционална независимост, необходима на правните субекти да получат безпристрастно постановени решения. С цел да се установи дали един съд може да се счита "независим" за целите на член 6 § 1 следва да вземе под внимание начинът на избор на съдебния състав и назначаване на членовете му, съществуването на гаранции срещу външен натиск и да се отговори на въпроса дали той създава впечатление за независим съд (виж, наред с много други, Findlay,  v. the United Kingdom, 25 February 1997, § 73, Reports of Judgments and Decisions 1997-I). Жалбоподателят твърди, че решението на съдията Т. да преразгледа отново окончателното решение в негова полза и новото решение са били повлияни от председателя на горестоящия съд.  Следователно, въпросът за Съда  в настоящия случай се свежда до това дали е имало незаконосъобразна  намеса в правораздаването. В настоящото дело председателят на окръжния съд вместо да спази изискванията на руския Гражданскопроцесуален кодекс (съгласно чл. 381 съдът, след като разгледа искането за преразглеждане, постановява решение, като го уважава или го отхвърля), изпраща писмо до първоинстанционния съд, в което дава указания на долустоящия съд да преразгледа постановеното решение на основание новооткрити обстоятелства. След преразглеждане на решението съдът решава спора между жалбоподателя и пенсионния орган с ново решение в полза на втория, въпреки че с отмененото решение спорът е решен в полза на жалбоподателя при разглеждане на същия набор от факти.

С оглед на изложените съображения съдът приема, че съмненията на жалбоподателя по отношение на независимостта на съда са обективно обосновани. Следователно –  налице е нарушение на член 6 § 1 от ЕКПЧ.

Решение по делото MOISEYEV V. RUSSIA

Жалбоподателят Валентин Иванович Мойсеев е роден през 1946 г., в Москва. На 3 юли 1998 г. г-н К., южнокорейски дипломатически служител, е бил задържан от Федералната служба за сигурност на Руската федерация ("ФСС"), докато получава материали (документи и информация, бел. пр) от жалбоподателя, който тогава е заместник-началник на Азиатския отдел в Министерството на външните работи на Руската федерация. На следващия ден г-н К. е обявен за persona non grata и напуска Русия.          

На 3 юли 1998 г. в 23:30 група от осем въоръжени офицери от ФСС нахлуват и претърсват жилището на жалбоподателя. Той бива задържан и ескортиран до затвора Лефортово. На 3 август 1998 г. Министерството на външните работи уволнява жалбоподателя за сериозни нарушения на руското законодателство за държавната служба. На 4 юли 1998 г. следователи от отдела за разследвания при ФСС разпитва жалбоподателя като заподозрян в измяна. На 6 юли 1998 г. заместник-главният прокурор задържа жалбоподателя. Впоследствие срокът на мярката за неотклонение задържане под стража е продължаван  на няколко пъти. На 13 юли 1998 г. жалбоподателят е обвинен в държавна измяна. Той е обвинен, че е разкрил класифицирана информация на южнокорейското разузнаване. На 22 и 23 юли, 16 септември и 12 ноември 1998 г. следователят разпорежда конфискация на автомобила и гаража на жалбоподателя, на 5 447 щатски долари и компютър от дома му, като обезпечение на възможно отнемане на имущество му с осъдителна присъда. На 14 януари, 12 март и 20 май 1999 г. жалбоподателят оспорва продължаващата мярка за неотклонение задържане под стража. На 1 февруари и 4 юни 1999 г. Московският градски съд разглежда жалбата на жалбоподателя и я отхвърли като необоснована. Съдът приема, че следователят правилно е наложил мярката, като е взел предвид тежестта на обвинението и възможността на жалбоподателя да се укрие или да попречи на разследването. На 10 юни 1999 г. досъдебното производство приключва и на жалбоподателя е бил предоставен достъп до материалите по делото. Изготвен е обвинителен акт срещу него, като му е отказано разрешение да получи копие от обвинителния акт в килията си, защото документът, съдържал класифицирана информация. Жалбоподателят можел да разгледа обвинението в специален отдел в следствения арест.

На 16 декември 1999 г. Московският градски съд намира жалбоподателя за виновен по всички обвинения и го осъжда на 12 години лишаване от свобода и конфискация на имуществото му. На 15 юни 2000 г. жалбоподателят обжалва присъдата. На 25 юли 2000 г. Върховният съд на Руската федерация отменя присъдата и връща делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане. Той установява, че: "..[първоинстанционният] съд е трябвало да определи коя информация и документи, посочени в обвинителния акт и съобщени от [жалбоподателят], са определени като държавна тайна в съответствие с изискванията на законите в сила към момента на извършване на деянието.."

На 5 септември 2000 г. в Московският градски съд образува съдебно производство срещу жалбоподателя. Председателстващият съдия е Губанова заедно с двама съдебни заседатели в състава. Жалбоподателят оспорва пред съда законността на мярката за неотклонение задържане под стража. На същия ден съдът отхвърля жалбата. Съдът приема, че мярката за неотклонение може да се налага на лице, обвинено в измяна, поради високата степен на обществената опасност на деянието, както и че поради тази причина не е имало основание за освобождаване на жалбоподателя. На 15 септември 2000 г. жалбоподателят подава жалба срещу определението пред Върховния съд. Жалбата е оставена без разглеждане.

Съставът на съда е бил променян 11 пъти, но само в два случая са били посочени конкретни причини, като междувременно мярката за неотклонение задържане под стража остава в сила.

В производството пред ЕСПЧ жалбоподателят претендира нарушение  на правото си на безпристрастен и независим съд съгласно чл. 6 от ЕКПЧ в производството пред първоинстанционния съд поради произволна смяна на състава на съда, специалните изисквания за сигурност на състава на съда и пристрастията на прокурора към ФСС.

Жалбоподателят посочва, че неизменността на съдебния състав, както е посочено в член 242 от Наказателно-процесуалния кодекс, е важен принцип на наказателния процес. Възможността за смяна на съдия, който "няма възможност повече да участва в делото", обикновено следва да се използва само при изключителни обстоятелства, като например смърт на съдията, тежко заболяване, пенсиониране, както и при временно спиране или прекратяване на неговата правораздавателна функция. Въпреки това, в руското законодателство липсват ясни правила за разпределение на делата между съдиите и смяната на съдии по преценка на председателя на съда. Председателят на съда не е имал правно задължение да обоснове назначаване на заместващи съдии. Жалбоподателят подчертава, че съдиите са били напълно зависими от председателя на съда по отношение на тяхното професионално израстване и социални придобивки, които са ги мотивирали да не противоречат на неговите желания. В случая се твърди, че промените в състава винаги идвали внезапно, без да бъдат сочени основания за това. Според жалбоподателя, произволните промени са били мотивирани от стремежа на властите да получат присъда от "послушни" съдии, от което следва липсата на безпристрастност и независимост на първоинстанционния съд.

Според действащата нормативна уредба председателят на съда е лично отговорен за определяне на лицата, които трябва да получат достъп до класифицирана информация. Това довело до обособяването на специална категория "оправомощени съдии", на които били възлагани за разглеждане дела, свързани с класифицирана информация. Жалбоподателят посочва, че съдиите с постоянен достъп до класифицирана информация са имали финансови ползи, като например увеличение на заплатата с 10-25 на сто, в зависимост от степента на достъп до класифицирана информация. Жалбоподателят твърди, че съставът не е назначен "в съответствие с обичайната процедура", а са били включвани "оторизирани" съдии, избирани лично от председателя на съда.

Правителството твърди, че разпределението на делата между съдиите е отговорност на председателя на съда, неговия или нейния заместник, или други лица, определени от тях. A дело може да се разпределя на друг съдия, ако председателят на състава страда от продължително боледуване, участвал е в други производства, направил си е отвод или ако съставът е оспорен. Според правителството неизменността на състава е основен принцип на руския наказателен процес, който не е нарушен в случая, тъй като първоначално определената съдия Губанова се е разболяла и е била заменена от съдия Ковал, за което са представени документи за отпуск по болест. Правителството твърди, че не е в състояние да коментира последващите промени в състава на съда, тъй като по делото не са посочени основанията за тях.

Правителството твърди, че вътрешното законодателство не налага никакви специални изисквания към състава на съда по наказателни дела, свързани с класифицирана информация. Съгласно раздел 21 от Закона за държавната информация всички съдии са имали достъп до класифицирана информация, без да е необходимо специално разрешение. Въпреки това те са били длъжни да подпишат декларация, че няма да разкриват класифицирана информация и са били информирани за отговорността в случай на разкриване. Същата декларация са подписвали и  съдебни заседатели, които са били част от състава. Правителството твърди, че съставът на първоинстанционния съд в делото на жалбоподателя е образуван в съответствие с обичайната процедура и поради това следва да се приеме, че е действал обективно и безпристрастно.

Първата част на жалбата пред ЕСПЧ е свързана с това, че промените в състава на първоинстанционния съд са били произволни и несъвместими с изискванията на "независимост" и "безпристрастност" на съда. По тези оплаквания Съдът приема следното:

При проверката следва да се прецени, съвсем отделно от личното поведение на съдиите, дали са установими факти, които могат да породят съмнения относно тяхната безпристрастност. От значение е доверието, което съдилищата в едно демократично общество вдъхват в самото него и най-вече в страните в производството (виж Академи Трейдинг ООД и др. срещу Гърция, номер. 30342/96, §§ 43-45 на 4 април 2000 г., и Pullar срещу Обединеното кралство, решение от 10 юни 1996 г., Доклади 1996-III, § 29).

Тъй като в конкретния случай няма доказателства за наличие на лично пристрастие от страна на  съдиите в състава на първоинстанционния съд, ЕСПЧ се фокусира върху разглеждане на понятията за независимост и безпристрастност от обективна страна, които са тясно свързани и трябва да се разглеждат като едно цяло ( виж Findlay, цитирано по-горе, § 73, и Bochan срещу. Украйна, не. 7577/02, § 68, на 3 май 2007 г.).

§ 176. ЕСПЧ подчертава, че националните съдилища следва да извършват своята дейност чрез гарантиране на правилното и добро правораздаване. Съществува широк спектър от фактори, като, например, наличните ресурси, квалификация на съдиите, наличие на конфликт на интереси, достъпност на мястото за изслушването на страните и т.н., които компетентните органи трябва да вземат под внимание при разглеждане на едно дело." Съдът отбелязва още, че  "въпреки че съдът няма задължение да преценява дали са налице валидни основания при разпределяне на конкретно дело на конкретен съдия или съд, Съдът следва да бъде убеден, че дейността по разпределяне на делата е в съответствие с чл. 6, § 1, и по-специално – с изискването за обективна независимост и безпристрастност".

След като делото е било възложено на определен състав и производството е  започнало, законът изисква до постановяване на решението съставът да остане същият. Този принцип е известен като неизменност на съдебния състав. От принципа за неизменност има изключение тогава, когато съдия от състава бива заместен, ако вече не е в състояние да участва в процеса.  Производството е трябвало да стартира наново всеки път, когато е била налице смяна в състава.

ЕСПЧ приеме, че е било допуснато нарушение на чл. 6§1 поради липса на независимост и безпристрастност на първоинстанционния съд.

Решение по делото DAKTARAS V. LITHUANIA

На 18 февруари 1996 г. прокурор от отдела за организираната престъпност към главния прокурор образува наказателно производство срещу жалбоподателя. Той е заподозрян за съучастие в искане и получаване на откуп в размер на 7000 щатски долара  за връщане на откраднат автомобил на J. М. На 1 април 1996 г. на жалбоподателя са повдигнати четири обвинения, включително за изнудване (turto prievartavimas) и подбуждане на пострадалия (poveikis nukentėjusiajam) към лъжесвидетелстване.

Разследването е било извършено от прокурорите от отдела за организирана престъпност към главния прокурор. То приключва на 26 септември 1996 г. От тази дата до 1 октомври 1996 г. на жалбоподателя и неговият защитник е бил даден достъп до материалите по делото. След получаване на достъп до материалите по делото, жалбоподателят и неговият защитник искат от прокуратурата да прекрати делото, като твърдят, че обвиненията срещу жалбоподателя са неоснователни и че по делото "не се съдържат доказателства за вината му".

На 1 октомври 1996 г. прокурор от отдела отхвърля исканията на жалбоподателя. В решението си той заявява, inter alia:

"След като е даден достъп до материалите по делото,... внесеното искане за преустановяване на наказателното производство с мотива, че той не е извършил престъпленията,  ... и че вината му ... не е била доказана [Kalte ... neįrodyta]. [Тези] твърдения трябва да се отхвърлят като неоснователни, тъй като е установено, [... Kalte įrodyta] от събрани в хода на досъдебното производство доказателства, че жалбоподателят е признат за виновен за тези престъпления."

Въпреки че Henrikas Daktaras не признава да е извършил твърдените престъпления, вината му е приета за доказана от показанията на свидетелите, видео и аудио записи и други материали, събрани в хода на досъдебното производство.

На 2 октомври 1996 г.  началник-прокурорът в отдела за организирана престъпност потвърждава обвинителния акт и изпраща делото на Върховния съд. На същата дата председателят на наказателно отделение на Върховния съд изпраща делото на Вилнюския окръжен съд.

На 18 ноември 1996 г. съдия от окръжен съд във Вилнюс предава жалбоподателя на съд.

На 13 февруари 1997 г. Жалбоподателят е осъден на седем години и шест месеца лишаване от свобода, глоба в размер 15000 Litai и му е наложена конфискация на имуществото за изнудване, оправдан е по други две обвинения.  

Жалбоподателят обжалва, позовавайки се на допуснати нарушения на националното материално и процесуално право. В своя защита той твърди, че е бил признат за виновен и лишен от справедлив съдебен процес поради липсата на независим и безпристрастен съд.

На 27 май 1997 г. Апелативният съд изменя присъдата в частта, която се отнася до изнудването, като постановява, че жалбоподателят е е имал второстепенна роля, а не е бил прекият извършител. Наказанието остава непроменено.

Подсъдимият подава жалба пред Върховния съд, поддържайки, че първите две  инстанции са допуснали грешка във фактическите и правните си изводи и че той не е извършил твърдените престъпления.

На 3 юли 1997 г. съдията от Окръжния съд във Вилнюс, постановил първоинстанционното решение, изпраща писмо до председателя на наказателното отделение на Върховния съд, в което оспорва заключението на Апелативния съд по отношение на степента на участие на жалбоподателя по обвинението за изнудване. Поддържа, че жалбоподателят е следвало да бъде признат за основен извършител, и отправя искане председателят да подаде петиция  за отмяна на решението на Апелативния съд.

На 27 август 1997 г. председателят на наказателното отделение на Върховния съд депозира петиция в наказателното отделение на Върховния съд за отмяна на решението на Апелативния съд.

На 8 септември 1997 г. същият председател на наказателното отделение на Върховния съд определя съдия-докладчик по делото.  На 23-ти септември 1997 г. председателят определя и състава от трима съдии от наказателното отделение на Върховния съд, който да разгледа случая.

В проведеното на 2 декември 1997 г. съдебно заседание началник-прокурорът  на отдела за организирана престъпност иска от съдебния състав да уважи петицията от името на прокуратурата, която не е подавала протест. От своя страна жалбоподателят моли Върховният съд да уважи жалбата му и да отхвърли петицията. Върховният съд отхвърля жалбата на подсъдимия и уважава петицията, като отменя решението на Апелативния съд и потвърждава решението на Вилнюския окръжния съд. Върховният съд приема, че жалбоподателят е бил основният извършител на изнудването.

Жалбоподателят твърди нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията. Като поддържа оплакването, че съставът на Върховния съд, който е разгледал молбата за отмяна на решението на Апелативния съд, не може да се счита за безпристрастен съд по смисъла на член 6 § 1 от Конвенцията, тъй като са му били дадени указания да отмени решението на Апелативния съд и да потвърди това на първоинстанционния, съобразявайки се с петицията, подадена от председателя на наказателното отделение на Върховния съд. Изтъква, че опасенията му за пристрастие във Върховния съд са засилени от факта, че самият председател е назначил съдията-докладчик и членовете на състава по делото.

Правителството твърди, че правомощието на петицията за отмяна или изменение на присъди позволява на висши съдебни представители да елиминират евентуални грешки във фактическата и правна оценка по делата на по-долните съдилища, като по този начин се гарантира последователна съдебна практика. Правителството също така твърди, че председателят на наказателно отделение на Върховния съд осъществява само организационни функции съобразно националното законодателство, че той не участва в разглеждането на всеки конкретен случай и че не е имал правна власт да влияе върху решението на състава или по друг начин да упражни натиск при разглеждането на петицията.