Въведение Идеята за Пакистан



страница1/4
Дата14.01.2017
Размер0.53 Mb.
  1   2   3   4
Създаване на Пакистан и предпоставки за разпространение на Ислямизма
Изготвил: Александър Николаев Александров, докторант на самостоятелна подготовка

Факултетен номер: 25080

Специалност: Дипломация и Междунардни Отношения

Департамент: Политически Науки


Въведение


Идеята за Пакистан

Ролята на Исляма

Национална идентичност


Изграждане на Пакистан като държава


Конституция


Предпоставки за разпространение на Ислямизма


Заключение


Библиография
Въведение
Не съществува специфична и точна формула за това как да бъде изградена една ислямска държава и затова различните мюсюлмански страни използват различни политически структури в зависимост от техните специфични социално-икономически реалности. Когато става въпрос за Пакистан, едно обаче е сигурно – най-важният фактор, който мотивирал, определил и спомогнал за изграждането на Пакистан като държава бил Ислямът. С други думи Ислямът е самата причина за съществуването на Пакистанската държава. Още от основаването на новата държава се наблюдавал стремеж към влючване на ислямските принципи в конституцията на страната, както и за ислямизация1 на законите, икономиката, политиката и обществото. С изключение на няколко малки политически формирования със светска ориентация почти всички останали секции на пакистанския политически елит били единни, че съществува спешна нужда от реконструкция на пакистанското общество на базата на ислямската идеология.

Ако обаче погледнем назад и направим една проста равносметка, можем със сигурност да обобщим, че пакистанската политическа система се е провалила, защото основаването на държавата, нуждите и проблемите на тази нова държава и изискванията за модернизация не са били обединени при нито едно правителство досега. От създаването на държавата през 1947 множество причини пречели на създаването и развититето на работеща политическа система, в това число няколко коституционални провала, военни преврати, отцепването на източната част на страната, както и опитите за налагане на ислямистка идеология. За провала да се създаде ефективно и трайно политическо и коституционално споразумение с идеологическа рамка, имат вина и следните важни фактори: Първо, съществува несъвместимост между властовите концепции, които се съревновават за доминация в системата. Второ, съществувало противоречие и несъответствие между по-традиционните от тези концепции и нуждите на модерната държава. Трето, политическия процес бил по-податлив и отзивчив на определени политически интереси, особено на икономически и регионални, които довели до фрустрация и враждебност. Четвърто, не била създадена политическа култура, която да установи пътищата, по които да работят политическите институции. И накрая, международните събития също допринесли за ограничаване на опитите за създаване на благонадежна политическа система2.

Необходимо е да се отбележи изключително негативното влиянието на държавната бюрокрация към парламентарната система в ранната фаза на съществуването на Пакистан. Всъщност структурата на парламентарната система се основавала на бюракратичните принципи и тя не била готова за незабавна парламентарна работа и различните държавни институции работели почти независимо. Армията намираща се под влиянието на държавната бюрокрация, също като бюрокрацията подкрепяла политическата традиция където подчинението към властта се основавало на ефективна сила, докато принципа на изборното представителство бил все още нов феномен. Политиците се изправили пред предизвикателствата да изградят институция на политическа демокрация в една закостеняла държава с авторитарната феодална култура, която доминирала политическия живот, и която също трябвало да претърпи реформа, за да бъде в унисон със съвременните демократични ценности. Някои по-проницателни наблюдатели от това време осъзнали, че след като политиците се провалили да създадат своето превъзходство, държавно-военната бюрокрация присвоила тези политически функции в така създаденото институционално неравновесие и вакуум.
Идеята за Пакистан
Британската колониална политика в индийския суб-континент може да бъде разглеждана като политика на противопоставяне и/или баланс на местните срещу местните3. Политиката на разделяй и владей представлявала значим и постоянен опит на англичаните да държат населението разединено и неединно, за да могат да поддържат своята колониална хегемония чрез експлоатиране на традиционния антагонизъм между мюсюлманските и хиндуистките общества4. Тази политика се стремяла към разединение на опонентите, за да не могат те никога да не бъдат единни и така да се превърнат в ефективно предизвикателство към властта на английските господари. Затова без някакви притеснения може да се каже, че именно благодарине на тази политиката се стига до разделянето на държавата през 19475.

Още докато владеели Индия мюсюлманите никога не могли за разберат, че всъщност се превърнали в малцинство и изведнъж осъзнали, че тяхната религия, език и култура са застрашени, след което се появил страха, че могат да бъдат асимилирани от индуското мнозинство6. Този страх довел до търсене на убежище в религията, за да могат да се справят с новите предизвикателства. С настъпването на британското управление мюсюлманите престанали да бъдат управляващата класа. Като цяло индиийските мюсюлмани били считани за неправомерни обекти на Нейно Превъзходителство кралица Виктория. В резултат на това мюсюлманската средна класа останала значително по малобройна от тази на индусите дължащо се на факта, че мюсюлманите не се примирили с промяната, останали изолирани и бойкотирали английското образование и услуги. Те намразили инфилтрирането на чуждите култура и език, докато индусите не изпитвали същата ненавист срещу британците. Те просто сменили едни господари с други. Индусите с охота се адаптирали към новия ред и изпреварили мюсюлманите в създаване основите на организирано политическо движение7. Дори в по-ниските ранкове на държавните служби мюсюлманите скоро били изместени от индусите, които били амбициозни, целеустремени и по-добре организирани.

Междувременно, докато британското правителство затвърдявало своето управление в Индия, то извършило и няколко важни функции, с което само пожънало семената на своето собствено разпадане. През 1835 британците наложили английската образователна система в Индия. Те също така подобрили системата на комуникация от гледна точка на подпомагане растежа на индустрията и икономиката като цяло. Западното образование, мисли и традиции, както и английския език като средство на комуникация, също били наложени на индийската средна класа. Измежду населението на Индия индусите били по-склонни да приемат светско образование, което довело до изграждането на нова интегрирана изцяло индийска класа с различен произход, но с обща насоченост към образование, идеи и ценности8. От политическите аспирации на тази класа се родил модерния индийски национализъм. Свободата и демократичните идеи се превърнали в основен фокус на индийската политика. Зараждащата се средна класа не била доволна от британското автократично управление и започнала да изразява своето несъгласие посредством атаки срещу различни британски законови актове, които се основавали на дикриминацията и били насочени срещу местните хора.

Докато мюсюлманите все още се придържали към своята отчужденост, хора като сър Сайед Ахмед Хан, който предвидил опасностите за обществото ако то не се адаптира към променящите се условия отхвърляйки своите предразсъдъци, поели отговорност и той конкретно съзрял връзката между образованието и властта и насърчавал хората да придобиват модерно западно образование в съответствие с принципите на Исляма. Той бил в състояние още да предвиди опасностите от политическа система, в която по-голямата нация ще установи надмощие9.

Въпреки че неясни идеи за евентуална отделна мюсюлманска държава се чували от известно време, едва сър Мохамед Икбал бил този, който доразвил тази идея като политическа философия. Конституционалната схема презентирана от сър Икбал на сесията на Мюсюлманската лига в Алахабад през 1930, предлагала решение на вътрешния обществен конфликт10. Той заявил: „Бих искал да видя Пенджаб, Синд и Балочистан обединени в единна държава. Самоуправление в рамките на британската империя или извън нея, формирането на единна северозападна индийска държава ми изглежда като съдба за мюсюлманите от северозападна Индия”11. Както и „Аз изисквам сформирането на единна мюсюлманска държава в интерес на Индия и Исляма. За Индия това ще означава сигурност и мир вследствие на вътршния баланс на силите, а за Исляма това ще е възможност да се отърве от сянката на арабския империализъм, да мобилизира своите закони, своето образование, своята култура и да ги доближи до своя първичен дух, както и до духа на модерните времена”12. Тези идеи, станали известни като „Мечтата за Пакистан”, давали надежди за отделна мюсюлманска държава на суб-континента и донякъде се основавали и на геополитическите реалности по това време13.

Именно Икбал бил този, който посочил, че мюсюлманите нямат нужда да подражават на западния модел на политика и философия, защото Западът от своя страна бил разочаровал и затова измислил несправедливата капиталистическа система и чудовищните глобални конфликти. Според Икбал Ислямът прокламирал за международно братство и бил изпълнен с живот в смисъл на социална спрведливост и хуманизъм. Понеже тези добродетели трябва да бъдат преразгледани от гледна точка на на съвременните времена, най-важният инструмент, от който имал нужда индийския Ислям бил отделна мюсюлманска държава, включително Пенджаб, Северозападните погранични провиниции, Синд и Балочистан14.

Като част от ранната арабска модернистична традиция от 20 век Икбал свързвал древновековни политически институции с тези от модерния свят посредством арабската концепция Ijmah (консенсус), която била третия извор на закони след Корана и Сунната, и която позволява на Исляма да бъде адаптиран към съвременните обстоятелства. Въпреки че дефинирането на консенсус било задача на Уллема, за модернистите начело с Икбал дефинирането на консенсус трябвало да бъде задача на по-широк елит, който трябва публичното да интерпретира даден въпрос, за да се постигне консенсус. Накрая било категорично признато, че модерното интерпретиране на Исляма, който би бил закон за новата държавата, ще бъде задача на избрани мюсюлмански членове, които ще разесняват консенсуса на обществото и ще го привеждат в сила без да се чувстват задължени от средновековното мюсюлманско право. Така Пакистан щял да се превърне в ислямска дъвжава и националните събрания щели да имат ислямска легитимност15.

Но все пак изминало едно десетилетие преди концепцията за мюсюлманска държава да бъде официално изразена като отделно изискване на индийските мюсюлмани под формата на Резолюцията от Лахор (известна още като Пакистанската Резолюция) на годишната сесия на Мюсюлманската лига на 23 март 1940 от Мохамед Али Джина. Тази резолюция отбелязала окончателното и напълно отказване от политиката на помирение с Индийския Конгрес на основата на единна държава. В началото обаче Джина страстно пледирал за каузата на индийския национализъм и критикувал идеята за отделни електорати като британски опит да се раздели нацията. Но в последствие Джина бил принуден да приеме теорията за отделна родина на мюсюлманите главно под влиянието на сър Мохамед Икбал 16.

Един ден преди известната Резолюцията от Лахор да бъде издадена, в своето Президенстско Обръщение Джина изразил „теорията за двете нации”, която се превърнала в основа на идеологията на Мюсюлманската Лига за създаване на бъдещата отделна държава. „Теорията за двете нации” била най-значимия индикатор на мюсюлманския национализъм в Индия, където ислямската идеология се оказала огромна мобилизираща сила. Трябва обаче да се отбележи, че Резолюцията от Лахор не включвала в себе си думите „нация” или „ислямски”17 и че Лигата по-скоро търсела да придобие независимост, а не да подготви програма и идеология за създаване на нова държава18.

Между 1940 и 1947 Джина изиграл картите си съвършено изкусно и с най-предана отдаденост като успял да улови мечтите и настроенията на обиковените мюсюлмани и поради това престижа му постоянно нараствал. Идеята за независим Пакистан напомняло на мюсюлманите за тяхното славно минало и откривало пред тях перспектива за бъдещо величие. Огромния брой последователи, който Джина успял дя спечели между хората се обяснява с факта, че той им предложил политическа власт чрез мюсюлманска държава. Мюсюлманската лига и нейното искане за отделен Пакистан задоволявало жадуването за власт и влияние отделно от индусите и отговаряла на религиозния импулс на масите19.

По време на изборите от 1945-46 много млади интелектуалци подтиквали Джина да състави цялостна социална и политическа програма за нова държава, но той отказвал да бъде въвлечен в разискването на идеологии, заявявайки: „Ние ще имаме време да спорим и ще имаме време да се спарвим с тези различия когато неправдите и грешните неща ще бъдат оправени, ние ще имаме време за вътрешни програми и политики, но първо ще трябва да съставим правителство. Това е нация без територия или правителство”20. Така или иначе никой не знаел напълно какво означава ислямска държава, ислямско правителство и ислямска конституция като малко интелектуалци и политици си правили труда да се замислят върху тези проблеми преди отделянето, защото всички усилия бил насочени към извоюването на независим Пакистан.

Доктрината, която Джина следвал била, че Исляма надминавал по превъзходство всички сектантски различия. Видът на Исляма, който той проповядвал бил прост и ориентиран строго и единствено напред, без всякакви теологични и доктрински подробности, които обикновените мюсюлмани не можели да разберат. Той не притежавал ореола на религиозната святост, нито пък се опитвал да използва религиозните страсти и предубеждения на хората. Джина не се опитвал да прави фокуси с религията или метафизични ловкости. Но същевременно той не само бил запознат, но и напълно просмукан от истинския дух на религията. Джина обаче грижливо и съзнателно се държал настрани от противоречиви въпроси доколкото това засягало Исляма. Той не бил човек, който да се впусне в излишна диалектика. Според него „Ислямът не е единствено ограничен до духовните напътствия и доктрини или само до ритуалите и церемониите, а представлявал завършен начин на живот, който обхващал цялото мюсюлманско общество и всеки аспект на живота, колективен или индивидуален”21.

Идеята на Джина за Пакистан била за конституционно светска, политически прогресивна, и религиозно толерантна нация - такава, която ще обедини всички атрибути, които са помогнали на султаните от Делхи и Могулите да установят упешно и процъфтяващо мюсюлманско царуване в преобладаващата от индуси Индия в продължение на няколко века преди пристигането на англичаните. Проницателен наблюдател на индийските събития нарекъл Джина „меч на Исляма почиващ в светска ножница”22.

И Икбал, и Джина възприемали Исляма на три взаимосвързани нива: 1) Исляма като вяра и като религиозна система, чийто кардинални вярвания определят нейните последователи като мюсюлмани, 2) Исляма като начин на живот, който ще интегрира мюсюлманите в нация и държава, и 3) Исляма като политико-идеологическа система, чийто набор от ценности могат да социализират мюсюлманите в отделна политическа общност23. Речта на Джина определила насоката за Пакистан като модерна демократична държава, където религията е личен въпрос, която "нямала нищо общо с дейността на държавата", и хората били свободни да загърбят разделителното минало за едно обещаващо бъдеще24.

В края на 40-те години на 20 в. британското правителство решило да обърне своята политика на „разделяй и владей” на „разделяй и бягай”. Така на 20 февруари 1947 се появила историческата декларация на министър предсидателят Aтли, според която британците ще напуснат страната до края на следващата година. Гордиевият възел бил срязан на 3 юни 1947 когато лидерите на Индийския конгрес приели плана на лорд Маунтбатън за разделение на страната. След това британският парламент приел Акта за независимост на Индия, който фактически предвиждал разделението на страната на Индия и Пакистан. Той определял също така премахването на вековното британско управление над индийския суб-континент. Създаването на Пакистан се извършило благодарение на множество фактори и най-вече на мюсюлманския сепаратизъм и омраза към британския империализъм25. Въпросите, които сега стоели на дневен ред пред новата държава били: Ще бъде ли Пакистан ислямска държава основана на ислямската идеология? Какъв вид Ислям ще бъде въведен? Ще бъде ли това Исляма със своята първична чистота, който Пророка създал или ще бъде пре-интерпретация на Корана и Суната в перспективата на съвременните времена?26

Множеството от образованите на Запад адвокати, търговци, лекари, журналисти и държавни служители не се притеснявали на този етап от проблеми като политическа идеология или ислямизация. Малка група мюсюлмански интелектуалци и млади политически лидери обаче били притеснени за идеологията в бъдещия Пакистан. Мохамед Икбал засилил надеждите на някои социалисти като предложил, че „социална демокрация в дадена задоволителна форма и в съответствие с прадните принципи на Исляма, не представлява революция, а по-скоро връщане към първоначалната чистота на Исляма”27. Ката цяло той фаворитизирал каузата на бедните и онеправдани маси, но все пак той бил донякъде консервативен и отдаден на иеята за възстановяването на някои от старите обичаи28. За мюсюлманите социалисти като Миан Ифтикарудин (Mian Iftikharuddin) национализацията и безпристрастното разпределение на благата били по-подходящи и важни за бъдещето на Пакистан отколкото изграждането на ислямска държава29. Идеалисти и социалисти, ортодоксални и модернистки учени скоро бил разочаровани, защото обещаната ислямска държава не била въобще реалност и тепърва предстоели дълги конституционни и политически борби.

В интерес на истината идеята да се направи Пакистан ислямска държава произлязла от политиците и бюрократите, а не от Уллема. Образованието на мъжете организирали кампанията за независим Пакистан не било теология или ислямско право, а политика и общо право, и то не било придобито в Деобанди училища, а в Кеймбридж и Оксфорд. Те използвали Исляма и цитирали неговата история, но го направили от перспективата на западната политическа система. За жалост мюсюлманските политици и маси нямали адекватно разбиране за парламентарната система на правителството и особено относно нейните изисквания за цялостно участие на масите30.

Докато Уллема се заяждала относно ортодоксалната ислямска политическа теория и отхвърляла идеята за Пакистан, че не била в съответствие с нея, мюсюлманското общество се оказало по-мъдро от религиозния елит и решило да последва политическото лидерство и идеята за независим Пакистан. Уллема като класа била концентрирана върху правораздаването и традиционните теологични науки, но те развили склонност към аргументиране и спор, което довело до тяхната прогресивна алиенация от хората, които обаче все още ги уважавали единствено по религиозни причини, но отхвърлили тяхното лидерство в националните политики. Докато нейното влияние върху религиозно мислещите маси останало значително, тейното влияние върху публичната сфера се ограничило просто, защото Уллема се концетрирали върху традиционните учения и изгубила досега с реалностите на съвремения свят31.

Въпреки всичко обаче не може да се отрече опозицията на Уллема срещу британското управление и нейната роля в извоюването на независимостта. Например Маулана Абдул Калам Азад теоретикът на Халифатското движение, което създало раздвижване в Индия и под чието покровителство се сформирало първото ненасилствено движение в Индия целящо неподчинение към британците. Уллема се включили в Халифатското движение и сформирали група от Деобанди в своята партия Джамаат ал Уллема и Хинд, която въплащавала анти-британски настроения. Но Уллема не били политици и не били лидери на Халифатското движение. Те само спомогнали да се надигне публичния ентусиазъм за каузата и дали импулс на народното движение. Уллема по време на пакистанското движение не успели да се включат в авангарда и оказали минимано влияние в сформирането на политиките на организацията.

Първия значим aalim, който успешно прокламирал за приемане теорията на Мъсълманската лига за двете нации бил Маулана Шабир Ахмад Усмани, един от висшите учители в Деобанди32. Той бил единствения теолог избран в Конституционната Асамблея и според него „истинската цел на ислямската държава е да призове и убеди всички, които се намират в сферата на нейната власт, да вършат добро и да избягват злото. Ислямът няма нищо общо с капитализма, защото ислямската държава се стреми към равно разпределение на благата и се стреми да задържи капиталите в циркулация. Ислямската държава не се стреми към премахване на частната събственост и позволява капиталови запаси до известен лимит. В случай на излишъци хазната е отговорна за тях, върху които всички имат равни права”33. Той също така допълнил: „Истинската база на ислямската държава е шурата (общото събрание). Ислямската държава е първата политическа институция в света, която се стреми да премахне империализма, призовавайки за спазване на принципите на референдума и хората избират държавен глава на мястото на краля. Ислямът не признава наследственото право на кралете или властта придобита със силата на потисничеството. Той делигира власт на държавата посредством волята на хората, които обаче не са упълномощени да пренебрегват организацията на правителството и да извършват разрушения, безредици и анархия като по този начин пречат на законната власт”34.

Все пак Уллема не чакали дълго преди да претендират за своя дял от властта в новата държава като се възползвали от призива за ислямска конституция, който бил ясно издигнат от част от населението. С течение на времето те се превърнали в символ и сила на Исляма и го интерпретирали на хората, множеството от които са необразовани, но все пак притежавали дълбока сантиментална връзка с ислямското минало и затова приемали решенията на Уллема. Въпреки че не съществува духовентсво в Исляма, Уллема посредством свойството на знанието, се превърнали в мощна класа в страна, която претендирала да бъде ислямска. Не е неестетсвено, че Уллема, която в началото се противопоставяла на създаването на Пакистан, сега обявила, че новата държава трябва да признае тяхната институция и функция като водач на ислямското общество, защото те са единствената връзка, която може да осигури последователност, съюз и небесно водачество на мюсюлманските маси.

Още преди създаването на Пакистан Джина се противопоставил на напрежението от страна на свещениците за споделяне на властта. Съществуват множество доказателства от живота и делата на Джина, които показват, че той не е искал Уллема да споделя властта, още повече да налага вето относно властта на държавата. Той никога не се проявил като ентусиазиран религиозен проповедник за връщането кам ранните дни на Исляма, а напротив неговата позиция била на модернист, който искал да придвижи Исляма напред. Концепцията на Джина относно Пакистан като модерна мюсюлманска националистическа държава, както било описано в речта му от 11 август 1947 към Конституционната Асамблея, била неприемлива за Уллема. Той по-скоро вярвал в пакистанския национализъм, отколкото в мюсюлманския национализам. Пакистан, настоявал Джина, бил чисто и просто политическо решение на индийския национален въпрос. Религията нямала нищо общо с това и когато говорил за мюсюлманския национализъм, имал предвид единствено ислямските принципи на демокрация, справедливост и честност, и никога религията като държавна система. Джина нямал намерение да превръща Пакистан в лаборатория за религиозни експерименти, в които Уллема ще тестват вярата на мюсюлманите35.

  1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница