Въведение Идеята за Пакистан

От външно-политическа гледна точка геостратегическото положение на държавата в района и света, загубата на територии, съседството с привидно враждебни държави в лицето на Индия и Афганистан, както и първият индийски ядрен тест от 1974, все повече увеличавали чувството на несигурност у Пакистан и допълнително усложнявали конституционалния и политически прогрес. Години наред Пакистан определял Индия като структурна заплаха и непрекъснато се стремял към постигане на военен баланс vis-a-vis. В продължение на три десетилетия Исламабад използвал ислямистките бойци като инструмент в полза на своята стратегическа парадигма срещу Индия: афганистанските муджахидини през 80-те, после пакистанските джихадисти в Кашмир и накрая талибаните в Афганистан през 90-те. Ген Мушараф обаче бил първият военен командир, който скоро признал, че основната заплаха за Пакистан сега е „вътрешна”, а не „външна” в лицето на Индия⁷⁹.

Като още един от многото факотри, които повлияли на политическия и идеологически провал на Пакистан, икономическият фактор също играел важна роля от самото начало. След отделянето от Индия управлението на Пакистан не избрало да се стреми към либерална икономика. Първите 5 години ни били нищо повече от лист хартия, защото нищо не се случило до 1955 поради проблемите в създаването на нова държава и политическата нестабилност последвала убийството на премиера Лиакат Али Хан. През 1968 всичко това се променило когато ген Aюб Хан се заобградил с компетентни дъвжавни служители, млади икономисти обучени в САЩ и съветници, основно завършили в Харвард, които били концентрирани върху икономическото развитие и в резултат на това втория пет-годишен план (1960-1965) бил успешно изпълнен. Но този перид бил кратък поради влошаващото се здраве на Aюб Хан и икономиката отново станала несатабина, което довело и до падането на режима през 1969. Нова ера започнала с идването на Зулфикар Али Бхуто през 1971. Но той, след злоупотреба с властта и съмнителни манюври, бил отстранен през април 1977⁸⁰.

По вереме на управлението на Бхуто икономическите проспекти се оказали безперспективни, защото държавата била неадекватна в управлението и развитието на предприятията в публичния сектор. Жизнено важната текстилна промишленост се наслаждавала на слаб прогрес. След започналите вълни на национализация между 1971 и 1976, инвестициите в частния сектор отоново били малко, защото никой не искал да въвежда иновации от страх да не бъде национализиран. Аграраните реформи също били изключително бавни, инфлацията се покачила неимоверно много и слабостите в планирането на режимите станали очевидни. Позитивен аспект от целия този депресивен сценарии бил, че хората станали по-съзнателни към своите права и в Синд фермерите се осмелили да влезат в конфликт с техните земевладелци, а във фабриките работниците все по-малко толерирали експлоатацията. Било очевидно, че социализмът можел да бъде толкова корумпиран, колкото и капитализма. След идването на власт на ген Зиа, той и неговия антораж били склонни да бъдат прагматични и сложили край на „ислямския социализъм” като се провела де-национализация и държавата станала по-отворена към частни инвестиции и външна търговия. Два външни фактора – съветската инвазия в Афганистан и бума в Близкия Изток – спомогнали да се подоборят перспективите за развитие. Индустрията поела по нов път и БВП се увеличил според икономическо изследване от 1998⁸¹.

Ясно било, че политическия елит се провалил в опита си да реши проблемите относно държавното представителството, националния език, както и ролята на Исляма в държавата. Всички тези проблеми били временно решени след като те предизвикали висока степен на горчивина и подозрение от страна на хората в Пакистан. Вместо да бъдат решени обаче посредством процеса на съгласуване и помиряване, тези въпроси били временно решени със сила.

Липсата на централен държавен апарат, както и липсата на стабилна основаваща се на консенсус политическа култура, постепенно предали политическата власт в страната на губернатори, бюрократи и военни. Брократично-военният елит се стремял към центарлизирано и авторитарно управление и премахнал тези, които оспорвали тяхното политическо управление. Пакистан съзнателно и систематично започанал да приема регионалните несъответствия и различия. Появили се значими конституционални конфликти относно представителството в законодателната власт, а демографският баланс бил в полза на Източен Пакистан, но индустриализацията изоставала в сравнение с тази в Западен Пакистан. Бенгалците често проявявавли своето възмущение към доминацията на Пенджаб в държавните служби и армията, което скоро повлияло на етническите граници на Патан, Балочистан и Синд. В резултат на етническите конфликти ортодоксалните и консервативни ислямски партии, повечето от които изгубили доверието на хората по време на последната фаза на движението за независимост поради техния отказ да подкрепят искането на Мюсюлманската лига за независим Пакистан, намерили объркването на пакистанската политическа сцена като подходящ повод за завръщане, настоявайки за създаване на ислямска държава от консервативни тип⁸².

Създателите на първата конституция на Пакистан решили да заемат политическите институции от Запада и направили усилие да ги съчетаят с духа на Исляма. Най-общо казано в конституцията била включена една либерална интерпретация на Исляма. Институцията на представителното правителство била съгласувана с фундаменталните принципи на Исляма и идеята за връщане към средновековните политически институции била отхвърлена. Най-забележителната черта на конституцията е въздържането от употребата на термина „Шариат” и препратките били единствено към Корана и Сунната⁸³. В същото време тя упълномощавала ислямистите, които засилвали своята претенция, че са пазители на Пакистан като ислямска държава, и осигурила легитимното извинение за днешните нео-талибански организации, които искали въвеждането на Шериата⁸⁴. Въпреки това, може да се твърди, че религиозният радикализъм останал периферна сила в страната до края на 70-те, с изключение на анти-Ahmadi размириците през 50-те.

Адаптирания Правителствен закон на Индия от 1935 послужил като основа на конституцията на новата държава. През март 1949 учредителното събрание приело т.нар. Резолюция с цели, която от своя страна също послужила като наръчник за бъдещия процес на изготвяне на конституцията⁸⁵. Според нея бъдещото политическо устройство на новата държава ще се основава на Корана и Сунната. Този документ нямал правна валидност, а бил по-скоро декларация, неясно написана и с целенасочена двусмисленост. Логическото следствие на приемането на божия суверенитет бил приемането на Шариата, но дори тази дума не била използвана в резолюцията. Не били представени никакви конкретни подробности и думите в резолюцията били непрецизни. Били споменавани единствено генерални принципи като по този начин изглежда се създавала двусмислена и неясна резолюция, за да се спечели време. Резолюцията била многословна и празнословна и нямала същина. Тя не включвала дори наченък на зародиш на създаване на ислямска държава. Дори обратното, нейните прокламации, особено тези отнасящи се до фундаменалните права, били директно в противовес с принципите на ислямската държава⁸⁶. Според множеството от учените по това време тази резолюция представлявала единствено директен упрек към светската визия на Джина относно новата държава⁸⁷. Това не било нищо по-малко от един указ, макар и смътно разбран по онова време, който инструментализирал Исляма на държавно ниво. Важен момент в признаването на резолюцията е, че създава нагласата у гражданите и най-вече Уллема, че всяко искане основаващо се на религиозни основи трябва да бъде признато от тези на власт⁸⁸. Всичко това предразполагало за бъдещи политически злоупотреби в името на Исляма.

През 1949 правителството съставило също така Комитет на Основните Принципи, оглавяван от видния религиозен учен Маулви Тамизуд Дин, с цел да постави основите на бъдещата каституция. Бил сформиран също така Борд на Ислямското Учение, за да съветва Комитета относно ислямските аспекти на конституцията. Докладът работата на Борда не бил публикуван и дори не бил даден на членовете на Конституционната Асамблея. В интерес на истината, доколкото било известно, докладът посветил само една част, състояща се от 10 параграфа, на ислямските препоръки, докато другите 266 параграфа се отнасяли към други политически въпроси⁸⁹.

Първата конституция на Пакистан била приета на 23 март 1956 според по-горе описаните препоръки като Ислямът заемал и продължава да заема важно място в конституцията на Пакистан. Резолюцията с цели от 1949, на която се базират всички бъдещи конституции на страната, ясно заявявала, че: "Мюсюлманите трябва да имат възможност да водят живота си в индивидуален и колективен план в съответствие с учението на Исляма, както е определено в Корана и Сунната" (член 4). Президентът бил натоварен и с изграждането на Организация за „ислямско научно изследване и обучение, която да помогне за изграждането на мюсюлманско общество според истинския Ислям”, както и Комисия, която да „съветва за прокарването на ислямските закони” (Член 197 и 199). Член 198 съдържа противоречивата клауза, според която „никой закон няма да бъде приет ако е в противоречие с предписанията залегнали в свещения Коран и Сунната” и която постановява, че ще бъдат предприети мерки за уеднаквяване на всички закони с принципите на Исляма. Освен това Конституцията давала власт на президента да одвобождава премиера ако той не се ползва с доверието на мнозинството на членовете на Националното Събрание⁹⁰, което също било условие за злоупотреба с властта. Като цяло може да се обобщи, че Конституцията имала ислямска фасада, но истинското ядро липсвало⁹¹.

Всички конституции обнародвани впоследствие подчертавали общи консенсус затова Пакистан да бъде ислямска република и да съдържа основните принципи, които подчертават ролята на Исляма⁹². Втората Конституцията от март 1962 се различавала от предходната по няколко признака. Идентифицирането с Исляма било формално запазено. Член 199 от новата конституция определял съставянето на Консултативен Съвет по Ислямска Идеология от президента. Той не се ограничавал да включва само теолози от Уллема както предлагала старата конституция, но трябвало да включва и личности, които притежавали знания освен за Исляма, така и за икономическите, политичиските, законовите и административни проблеми на Пакистан. Този съвет бил първия опит в модерната истоия на Пакистан за доближаване на Исляма с модерните проблеми, както и за намиране на нови начини за тяхното решение⁹³. Запазвала се и идеята за изграждане на Ислямски Изследователски Институт, чиято главна цел била „да подмомага реконструкцията на мюсюлманското общество според истинските ислямски принципи”⁹⁴. Както конституцията от 1956, така и тази от 1962 наблягали на твърдението, че „Исляма е вечен, динамичен и се развива с времето, че той е универсален начин на живот”⁹⁵. И двете конституции отхвърляли идеята за възстановяване на универсалния Халифат, но в същото време затвърждавали нуждата за промотиране съюзите и единството между мюсюлманските държави. Конституцията от 1962 философски не се различава значително от тази от 1956, но приела по-либерално отношение. Парламенталната система била заменена с президентска такава⁹⁶.

Според последната конституция от 1973 Ислямът бил официално издигнат в държавна религия. Тя също призовавала за създаването на Съвет по ислямска идеология, съдържащ религиозни учени и експерти (член 227 и член 228), който притежавал силата да подпомага работата на централния парламент както и провинциалните парламенти посредством събиране, обработка и предоставяне на информация свързана с принципите на Исляма, която в последтствие можела да има законодателен ефект. Член 31 от Конституцията от 1973 изисквали държавата "да насърчи и улесни изучаването на арабски език" и "да направи изучаването на Корана и Исляма задължителни" за всички мюсюлмани⁹⁷. Оттогава конституцията била анулирана или временно прекратявана два пъти, през 1977 и през 1999, за сметка на налагането на военно положение, но нейните ислямски разпоредби винаги оцелявали.
Предпоставки за разпространение на Ислямизма
Ислямското възраждане или по-скоро нарастващото политизиране на Исляма от средата на 70-те години на 20 в. в Пакистан било тясно свързано с някои важни исторически и социално-културни фактори и събития в страната. Традицията на демокрация и федерализъм в Пакистан поради причини, които вече разисквахме, била слаба. Политическия механизъм под формата на политически партии или дори на една единствена партия, бил незадоволинтелно развит, за да може да изпълни тези идеали на практика. Политическата култура на пре-индустриалното общество все ощи доминирала, в случая с Западен Пакистан – под формата на силен земевладелски елит, което влияело негативно върху развитието на демокрацията. Мюсюлманската лига не била в състояние да създаде институционна сила. Ранната загуба на нейния топ елит оставила вакум и влошила институционалното неравновесие между политиците и цивилната и военна бюрокрация⁹⁸.

Тези трудности били допълнително усложнени от факта, че държавата от самото начало трябвало да се изправи срещу проблем с особена сложност, който се дължал на физическата дистанция на нейните две половини. Въпреки че Източен Пакистан имал по-многобройно население, Западен Пакистан се наслаждавал на по-доминираща политическа, военна, административна и икономическа позиция, което довело да регионално напрежение. Този конфликт между двете половини довел до фатално забавяне на съставянето на конституция и общите избори не можели да се извършат. Със залеза на Мюсюлманската лига политическия процес се разпаднал и власттта започнала да се се концентрира в ръцете на бюрокрацията и военните. В тези условия надеждите въплатени в конституцията от 1956 се оказали илюзорни. Демократичните сили в действителност се провалили преди дори да могат да поставят основите на демокрацията. Армията, която започнала да се превръща в основна сила, постепенно станала водеща сила в държавата.

Това, което било очевидно е, че нито една от партиите в Пакистан не била способна да изрази и обедини интересите на различните региони. Регионалните разцепления в Пакистан работили срещу развитието на националните политически партии. С други думи неравенството в икономическото развитие създало различия в идеологиите на партиите, което от своя страна довело до високи нива на политическа нестабилност. Няма съмнение, че парламентаристите и политиците забравили своя дълг към страната. Провинциализмът и личните облаги загърбили националния интерес. След приемане на конституцията премиерите се сменали прекалено често и по този начин не могли да наложат изпълнението й. Сменили се 4 премиера за около две години и половина и нито един от тях не бил свален по демократичен път⁹⁹.

Затова господството на военните в Пакистан се дължало на провала на политическото ръководство. Армията се оказала най-сплотената, дисциплинирана и работеща институция в Пакистан. Армията можела да продължи да влияе върху политическия процес дори когато била на по-заден план в управлението на страната. Така военно-бюрократичната олигархия през 60-те използвала идеологията на девелопментализма¹⁰⁰, за да засили своя политически контрол и укрепване на фискалната ресурсна база, както и да запази социално-икономическите условия и политически договорености, които са довели до нийния абсолютен контрол върху държавния апарат. Икономическото развитие, политическия авторитаризъм, и административната централизация са трите стълба, на които тази управляващата олигархия била изградила своята власт и контрол през 60-те¹⁰¹.

Разчленяването на страната през 1971 още-повече задълбочили кризата. Първо, пазителите на държавата били смазани и унижени заради тяхната неспособност да защитят своята териториална цялост. Второ, загубата на Източен Пакистан довело до нови и популярни политически сили на власт в Пакистан, сили, които представлявали стремежите и интересите на обикновените хора. Това ново политическо ръководство дошло с популярен лозунг да се предприемат големи структурни промени в икономиката, държавно устройство и обществото. На трето място, легитимността и смисълът на съществуването на самата държава били оспорени в зората на трагедията относно Източен Пакистан. Тази криза на легитимността била предимно свързана с въпроса за националната идентичност на Пакистан и неговата идеологическа основа. Четвърто, регионалните и етнически сепаратистки интереси в останалите части на Пакистан били окуражени от опита с Източен Пакистан, показвали уязвимостта на държавата и станали по-настоятелни в предизвикването на органите на държавата. Всички тези процеси усложнявали общата криза на държавата¹⁰².

Би било некоректно да обвиняваме единствено ген Зиа за опитите да се внедри радикална форма на Ислям в политиката на Пакистан. След ген Aюб всички политици започнали да експлоатират Исляма за свое собствено облагодетелстване. Именно светският и либерален Бхуто, който много хора биха нарекли ислямски възродител, допринесъл за ислямското възраждане в Пакистан чрез изкусната си манипулация на ислямския символизъм в националната и международна политика¹⁰³. Въпреки това политиките на Исляма, които Бхуто така умело впрегнал да заздрави своята власт и популярност, се обърнали срещу него в залеза на неговото управление и довели фактически до неговото сваляне от власт.

Зулфикар Али Бхуто явно и целенасочено използвал религията да влияе на масите и се опитвал да наложи ислямския социализъм. Огромно ударение в програмата на Народната партия се отдавало на Исляма. Той провел ислямски реформи като забранил магазините за алкохол, хазарта и нощните заведения. Слагайки край на пакистанската изолация той си спечелил международна легитимност в името на Исляма като играел доминантна роля в организирането на Ислямската Конференция да се състои в Пакистан. Заобиколните тактики на релгиозните партии, които критикували неговата политика на национализация, го накарали да промени курса на политиката не в посока на модернизация, както например направил Aюб Хaн, а в посока на фундаментализъм. Той обявил, че закона на страната е Шариата, което означавало, че той ще засегне всеки домейн от живота на хората, който бил класифициран в средновековния ислямски закон¹⁰⁴.

Следователно може да се твърди, че финансираната от държавата ислямизация по време на режима на Зия, подобно на преврата от 1958 на Аюб Хан, предствалявал опит от страна на традиционните пазители на пакистанската държава да си възвърнат контрола върху посоката на промяната и да осигурят някакъв ред и менажиране на процесите на промяна. Ислямизацията по този начин може да се разглежда като ефективен и необходим режим на артикулацията на властта от страна на държавата при критичен момент в края на 70-те години на 20 в. Следователно най-важният елемент в стратегията за ислямизацията от страна на режима бил да се възстанови авторитета на държавата, който бил подкопан от популистката реторика и политики на Бхуто, както и от продължителните агитационни политики на опозиционните политически партии¹⁰⁵. Но в действителност негативните последици от ислямизацията били по-многобройни, по-важни и по-определящи за бъдещето на държавата.

Ген Зиа наложил все пак някакви граници на ислямизацията на страната. Той използвал Исляма като стретегия за легитимиране на своето деспотично военно управление по безпрецедентен начин и затова насърчил и заздравил позициите на ислямистките елементи. Като консервативен човек и поддръжник на Джамаат и Ислами той имал фундаменталистки убеждения, но по никакъв начин не бил фанатик. Дори всъщност бил доста благоразумен. Декретите, които били приети по негово време всъщност налагали стриктни ограничения на използването на Шариата, ограничавайки го до няколко минимални домейна в криминилното право. Декретите като цяло засягали само част от правната система. Всъщност Зиа изградил двойна система от англо-индийски тип модернистично право където ислямското право имало минимална роля. Може би една от сферите, които били най-засегнати от ислямизацията било образованието и по-точно изграждането на хиляди религиозни медресета, в които се обучавали бъдещи религиозни екстремисти. Зиа също така успял да сътвори съюз между военните и партиите симпатизиращи на Исляма. Mиан Tуфайл Aхмед, председател на Джамаат и Ислами и чичо на Зиа заявил, че ерата на Зиа е златно време за създаването на ислямска система¹⁰⁶.

С оглед на гореизложеното, обяснението за възхода на ислямската религиозно-фундаменталистка идеология и приемането й от управляващите като начин да се отговори

В случая с Пакистан, може да се твърди, че ислямското възраждане като спонсорирана от държавата идеология се появила в критичен момент в историята на Пакистан. Тя улеснила затвърждаването на политическата власт като монолитна структура на държавата чрез идеологическо рационализиране и институционални промени. Независимо от реалните политики на Бхуто, неговата реторика със сигурност създала психологическо-политически климат благоприятен към по-радикални искания за народно участие, регионална автономия и социално-икономически реформи. Всичко това застрашавало властта и привилегированата позиция на военно-бюрократичния комплекс. Това, което също било застрашително била степента на радикализма и екстремизма, които Бхуто въвел в политическия процес. Ислямското съживяване като идеологически инструмент в ръцете на военните управници им помогнало да се противопоставят на агресивността на мобилизираните групи през годините от управлението на Бхуто. Това също така дало на управниците мощна идеологическа обосновка, с които те биха могли да делегитимизират политическите стремежи на не-елитните военни групировки въз основа на предполагаемата им анти-ислямска ориентация. Едновременно с това ислямската религиозно-фундаменталистка идеология и ислямизационните мерки помогнали на пазителите на държавата да мобилизират, като контра-мярка, важни сегменти на обществото (религиозни и политически групи, не-политически Уллема, долните нива на новата средна класа и традиционна дребна буржоазия) като солидна база за подкрепа към тяхната власт и политика¹⁰⁸.

И не на последно място трябва да се отбележи, че преобладаващото мнозинство от мюсюлманите в Пакистан били необразовани, което спомогнало за разпространението на ислямизацията. Тяхното знание за Исляма е това, което имама от тяхната джамия им преподавал. А средностатистическия имам бил също, в най-добрия случай, полуобразован. Той не бил в състояние да обясни принципите на Исляма в контекста на модерните условия. В действителност той се оказал инструмент в ръцете на земевладелската аристокрация и политиците, който се грежела за това джамията да не се превърне в център на промяна за мюсюлманското общество¹⁰⁹.