Въведение, или няколко думи за статистиката и други, по-интересни неща

И ето, че е изминало достатъчно време след оплождането - настъпва мигът, когато новият организъм трябва да напусне утробата на майката, да се роди - настъпва моментът на раждането.

Въпреки че раждането е естествен процес, това не означава, че няма защо да му обръщаме внимание или че той не е интересен за нас. Напротив - точно обратното! Вече видяхме, че колкото повече си мислим, че знаем за даден обект (явление, предмет, събитие, процес), толкова повече въпроси възникват, които чакат своя отговор.

Естествено, присъствувал съм на не едно раждане - образованието ми го изискваше. Нещо повече - присъствувал съм на раждането на две от децата си. Но, както се досещате, не съм раждал. ;-) Това, разбира се, не пречи да споделя с вас моите познания за раждането в контекста на нашите съвместни разглеждания - даже ще си го представим образно от "трите главни гледни точки"...

Да, раждането е една от най-сериозните кризи в живота на човека. Това е първият сблъсък с реалността. Може би не е случайно, че нищо не си спомняме за нашето раждане - или поне не осъзнаваме тези спомени. Вероятно бихме изпитали ужас и безутешност, които са несъвместими с живота - кой знае...

Прието е количествените и качествените промени, осъществяващи се през живота на човека, да се наричат развитие. Предлагам засега да не се задълбочаваме във възможната трактовка на понятието.

Макар че развитието е "комплексен процес" - включва в себе си както биологичното, така и социалното (а отделно може да се говори за интелектуално развитие) - разглеждането поотделно на тези страни на развитието се прави с цел да се постигне по-голяма яснота при предаването на информацията. От друга страна, мнозина изследователи се специализират тясно върху определени характеристики (биологични, психологични, социални и пр.) на човешкото развитие и изучават само тях. Тези пък, които се опитват да обобщават получената от различните учени информация, винаги рискуват да бъдат критикувани от "тесните специалисти", че не познават "достатъчно задълбочено" същността на нещата в една или друга област от познанието за човека.

Биологията, медицината, генетиката, ембриологията, анатомията, физиологията - това са само част от по-важните науки, които се занимават с биологичните промени през живота на човека - т.е. биологичното развитие. Определено тези науки са натрупали огромно количество информация и практически напълно достоверни факти. Много са и направените изводи. Но, все пак, има още дълго да се върви по техния път, за да познаем по-отблизо тайните на човешкото развитие (в биологичен аспект).

Социалното развитие, както на отделния индивид, така и на обществото като цяло, също не е достатъчно изучено - имам предвид получаването на достоверна и освободена от всякакви там идеологии информация. Да, социалното се носи от отделни индивиди, които в основата си са биологични същества, но то, социалното, е по-силно от отделните индивиди. То може да ги накара да извършат неща, които биологията в "нормални условия" не допуска - например саможертвата заради някаква идея. Понякога тя се осъществява заради "ефимерна" идея, имаща положителен ефект за обществото (или поне така си мисли човекът, който извършва това), но разрушаващо въздействие - в биологичен или социален план - за индивида! Пред такива "подвизи" е безсилен и интелектът! Говори се за обществено съзнание, но би било изкуствено да се говори за обществен интелект - такова нещо няма.

... Интелектуалното развитие е нещо лично, индивидуално. Високите степени на този вид развитие са нещо рядко, т.е. по-скоро изключение от правилото. Затова обществото, защитавайки се, създава винаги изкривен, отрицателен или ироничен образ на интлектуално развития индивид. Да, интелигентите могат да бъдат използвани от обществото, но не повече от това. Интелигентът е призван и задължен да служи на обществото - основен постулат на социалното. Сами знаете, че обществото може да съжали и съхрани застаналите против него индивиди, ако те са интелектуално слаби, но, ако става въпрос за интелигентен човек - никога! Разстрел, обесване, електрически ток, затвор, изгнание и т.н. И нищо чудно, че е така - само интелигентните представляват реална опасност за обществото. Останалите могат да бъдат контролирани чрез т.нар. "обективни социални закони"...

И ако социалното има главно отрицателно (в смисъл - потискащо) въздействие върху интелекта, то върху останалата част от биологичното, върху неговото възпиране, социалното оказва определено положителна роля. Представяте ли си да се разбушуват всички инстинкти и страсти у човека? У всички хора? Представете си, че никой не се съобразява с изискванията на обществото и удовлетворява своите биологични нагони, инстинкти и всякакви импулси! Да, хаос! Но хаос в социален смисъл, все пак... Някои биха казали: "Че какво лошо - животните и растенията как живеят само с "биологията" си? Живеят си - и какво? Милиони и милиарди години повече от нас - хората?!"... Да, но как умират? И в какви количества умират (или по-точно измират)?!

Именно когато се връщаме към биологичното, бягайки от общественото, тогава и ние хората "си живеем" като животните и измираме (избивайки се един друг) в съответните "биологически" количества... Следователно, "бягайки" от социалното, трябва да изберем друга(та) посока - например посоката на интелектуалното усъвършенствуване. Може би тя е нашето "спасение от социалното", когато то ни е "притиснало до стената"...

Или вярата (в религиозния смисъл) - тя ни дава възможност да знаем всичко, без да разбираме нищо. Но тя, все пак, е спасение. Спасение на какво, обаче? Въпросът за вярата ще разгледаме по-нататък... сега говорим за развитието. Простете ми, че малко се отклоних.

Винаги, когато се разглежда въпросът за развитието, се започва с определяне на понятието, а след това започват периодизациите.

Когато специалистите изучават и разглеждат индивидуалното развитие на човека или онтогенезата, в повечето случаи те съставят периодизации или определят така наречените етапи в развитието. В зависимост от действащите върху човека фактори, които е изучавал даден специалист, се определя и неговата теория за съответните етапи в развитието. Не е случайно, че съществуват не малко на брой и съществено различаващи се теории. Някои, за по-голяма убедителност, изучават коктейл от фактори - биологически, психологически, поведенчески, социални и пр. - и създават "по-обобщаващи", според тях, теории, като претендират за пълнота и валидност на изводите.

Готов съм, пък мисля, че не само аз, а и вие, с много от тези изследователи да поспоря. И не да оспорвам фактите, а именно тяхната интерпретация. Какво например би означавала една теория, която включва като етап от развитието на човека "яслена възраст", за общество или култура, където детската ясла като структура въобще не съществува. Или теория, която утвърждава например като първи етап от развитието на човека "период на риене и копаене". Как да се съгласим, че всеки етап от живота ни се предшествува винаги от криза в развитието. Никой не отрича, че кризисни периоди в развитието на всеки човек съществуват - даже у някои кризите са толкова много, че стабилните периоди просто не се забелязват.

Но все пак, струва ми се, че в тази област Фройд (а по-късно и Ерик Бърн) е най-близо до истината. Защо така мисля ли? Ами, постепенно ще ви разкажа, а дотогава - помислете си и вие, помислете си за следното: с каква цел се правят подобни периодизации на развитието на човека; имат ли значение половите различия; какво познание ви дава на вас каквато и да е периодизация на човешкото развитие - за какво може да ви бъде полезна и да ви послужи; каква периодизация можете да направите вие на вашия личен живот - кои въздействащи фактори и характеристики се оказаха в основата на вашата периодизация, а значи и най-съществени за вас и пр., и пр.

И така, вашата теория - личната ви теория за периодите на развитието на човека (или поне на един човек), е вече готова?! Отлично!... А сега си представете, че сте представител на едно от племената, живеещи в централна Африка - например: вие сте бушмен. Какво става с вашата теория? Ако тя е издържала изпитанието, значи вие сте открили нещо много важно за всички ни! Затова не губете време - споделете го с нас...

... Само като знам колко спорове е имало (и ще има) по повод именно периодизацията на човешкия живот... Първо се започва обикновено с календарното време - какво става с детето до 1 година, или до 1,5 години, или през първите 7 дни от живота му, или в периода между 1 и 3 години, или кога все пак започва пубертетната възраст - на колко години е момчето или момичето, или "какво става всъщност" в периода между 5 и 10-годишна възраст и т.н.

Да, не отричам, че биологическите показатели са повече или по-малко зависими от календара, но те зависят и от географията, и от историческото време, и от климата, и от съдържанието на въглеродния двуокис в атмосферата, и от интензивността на слънцето през дадена година, и от... още много, много неща. А защо винаги се смята, че най-важното е да се посочи възрастта и промените, които се очакват в тази възраст и, не дай боже, ако нещо не съвпада с очакваното - лошо тогава, "трябва да се търси патология някаква"...

Все пак, редица учени и лекари се стремят да избягват точното хронометриране на човешкия живот и стигат понякога до другата крайност, давайки такива времеви граници за даден очакван признак (качество) от развитието, че всяка прогноза вече е безсмислена - твърде широките времеви граници говорят само за презастраховане на "специалиста", а не че периодизацията е по-точна. (Ако чакаме 1000 години на едно и също място, то вероятността да падне именно там метеорит вече е значително по-голяма и на практика е съвсем реално очаквано събитие.)

Но... ако действително "Времето е в нас и ние сме във времето" (за тези, които не знаят, ще посоча, че тази мисъл се приема за изказана от Васил Левски, който е живял и загинал още преди Айнщайн да се роди!) какво значат тогава дадени, изкуствено определени, отрязъци време, имат ли те съществено значение или просто само ни помагат в моделирането на действителността, в необходимостта да водим социално-приемлив начин на живот?... Та нали, ако си живял само 5 години, то 1 календарна година за тебе е 20% от твоя живот и е естествено да я осъзнаваш, психически да я усещаш, като един сравнително дълъг период от време. А когато си вече на 20 години - тогава всяка 1 година (от тези 20) вече е 5% от живота ти. Става очевидно, че колкото повече живеем, толкова субективното ни възприемане на един и същ период от време ще бъде такова, като че ли е минало по-малко време, или - "как бързо вече времето минава".

...Също като камък, който тръгва надолу от върха на планината и постепенно все повече и повече набира скорост - т.е. ускорява се, ускорява се и, в крайна сметка, стига долу по-бързо, отколкото сме очаквали в началото или някъде по средата на пътя. Казано по-точно - камъкът ще стигне винаги по-рано долу, независимо в кой момент от пътя му изследваме очакванията ни по отношение времето на неговия финал... Звучи противоречиво, нали?

Последиците от този феномен, струва ми се, се подценяват или въобще не се засягат от повечето изследователи и любители на периодизациите. С всяка изминала секунда, минута, час, ден, седмица, месец, година ние все повече и повече психически "скъсяваме", който и да е произволно избран интервал от време и следващия такъв интервал за нас е вече "по-кратък" - така ние го усещаме, възприемаме, а понякога и осъзнаваме... Всяка следваща секунда е по-къса от предишната - а последната, най-кратката - ни убива. (Ставайки по-къси секундите, минутите, ... годините - скъсяват живота ни!). И това е един непрекъснат процес - той не спира. Много често ние не го осъзнаваме и това е добре или зле - в зависимост от конкретните събития и конкретния човек. В други случаи - когато осъзнаваме тази особеност на психиката ни - това може да ни помогне в разбирането на много неща, събития, постъпки и да ни предпази от загуба на психическо равновесие, от психическо разстройство.

По-нататък обаче ще видим, че нещата не са толкова "безнадежни" и неутешителни - ние сме се научили, в една или друга степен, да се борим със "скъсяването на времето" - нека така да наречем този психически феномен.

Както веднага се досещате, щом става въпрос за психически феномен, ние почти винаги можем да променим нещата (но не задължително в желаната от нас посока!) - все пак става въпрос за усещания, възприятия, представи и чак тогава осъзнаване (или не!) на целия този процес. Средства за въздействие върху "скъсяването на времето" има много - физически, химически, биологически, социални, интелектуални.

Може би девизът на Световната Здравна Организация "Да прибавим не години към живота, а живот към годините!" в известна степен отразява именно възможността за въздействие върху "скъсяването на времето" и че значението на календарните отрязъци от време се преувеличава...

Като се има предвид, че субективното усещане за скоростта на протичане на времето има огромно значение за всеки от нас, то не е учудващо, че се справят по-добре тези, които имат по-богат арсенал от възможности за промяна на "скоростта на времето", т.е. винаги намират възможност така да го структурират, че "скъсяването на времето", субективното им усещане за неговата скорост, да е под техен контрол. Целта е една - достигане на максимален комфорт! А, оказва се, комфортът зависи силно от нашите усещания, възприятия, представи и осъзнаване на скоростта, с която времето тече...

По-нататък ще видим, че комфортът - в най-широк смисъл на думата - е и още нещо: търсеното от нас утешение. Но за утешението ще поговорим съвсем подробно на друго място.

4 . ЗНАЧЕНИЕ НА "ВЪТРЕШНИТЕ" ФАКТОРИ

По време на човешкия живот въздействат различни и множество фактори. В зависимост от техния произход можем, съвсем условно, да ги разделим на две взаимосвързани групи: вътрешни и външни фактори.

Тук би било добре да поясня: дълго време и у мене се беше загнездила представата, че гените, или наследственността, определят точно признаците и качествата, белезите и същността на човешкия (а и не само на човешкия - на биологичния) организъм. Трябваше ми известно усилие на въображението (интуицията) за да разбера, че се наследява не даден признак, белег, качество, свойство и пр., а така наречената "норма на реакция". Това означава, че ние наследяваме от нашите родители не конкретните биологични качества и характеристики, а възможните им проявления, в зададени предварително рамки, в зависимост от външната среда. Едно и също свойство в даден конкретен човек ще се прояви по един начин в една среда и по друг в друга, но в рамките, които са възможни и предопределени от наследственността. Това се доказва най-лесно от направените наблюдения над еднояйчни близнаци. Вече знаем, че те в генетично отношение са еднакви. Наблюденията обаче над близнаци, които са живели при различни условия (или просто са били разделени и са живели в различни места), показват, че едни и същи признаци, качества, свойства са проявени по различен начин, т.е. такива близнаци вече съществено се различават един от друг и различието е толкова по-голямо, колкото по-дълго време са били разделени и колкото повече са се различавали условията, при които са живели.

Друга важна група фактори са ендокринните. Казахме вече, че съществуват специализирани органи у човека (у повечето животни - също, но за нас е важен сега човекът), които наричаме жлези. Жлезите произвеждат специални вещества - хормони и/или ензими. Тези жлези, които произвеждат ензими се наричат жлези с външна секреция, защото ензимите се отделят в различните кухини у човека, които повече или по-малко имат контакт с външната среда. Например: ензимът амилаза се отделя от слюнчените жлези в устната кухина. Хормоните се отделят от жлезите с вътрешна секреция. Хормоните са вещества, които се отделят и попадат направо в кръвта, в кръвообращението, и по кръвен път достигат до така наречените "клетки-мишени". Това са клетките, за които е предназначен дадения хормон - клетките-мишени реагират по съответен начин, когато хормонът достигне до тях. Например, половите хормони контролират узряването на яйцеклетките или сперматозоидите. Съществуват жлези, които произвеждат както ензими, така и хормони, т.е. с външна и вътрешна секреция. Например: задстомашната жлеза (панкреас) - тя произвежда ензими, които се отделят в кухината на дванадесетопръстника (част от тънкото черво) и хормона инсулин, който контролира нивото на кръвната захар, давайки възможност на клетките да я използват за храна (енергия).

Трябва да отбележим, че жлезите контролират до голяма степен психо-физическото развитие на човека. От друга страна, тяхното правилно оформяне и функциониране се определя главно от генетичните фактори. Главната жлеза, която често наричат "диригентът" в целия оркестър от жлези, е така наречената хипофиза. Тя е "скрита" от двете полукълба на мозъка, т.е. намира се в главата на човека. Има жлези, които зависят от пола - например простатната жлеза е налице само у мъжа...

Напоследък се говори много за адреналина - той също се произвежда от жлези - надбъбречните жлези. Организмът реагира на някои хормони почти мигновено (например адреналин), а на други - значително по-бавно (например хормон на растежа).

Индивидуалното развитие на човека зависи не само от генетичните и ендокринните фактори взети поотделно, но и от тяхното взаимодействие помежду им. От значение са и външни фактори, въздействащи по време на бременността.

Без да сме специалисти, всички ние, в една или друга степен, знаем, че освен физически човек се развива и психически. Така наречената психика е далеч по-неясна и, направо казано, по-слабо изучена, отколкото анатомо-физиологията на човека и физическото му развитие. Думата "психика" произлиза от гръцкото "психе" - душа. Все пак, малко ще бъдат хората, които на въпроса дали тяхната психика е тяхната душа, ще отговорят положително. Това може да означава, че науката в понятието "психика" е затворила част от нещо по-голямо, по-цялостно и всеобщо. Например, повечето физиолози ще ви кажат, че психиката е функция на нервната система и по-точно на мозъка, давайки по такъв начин предпочитание на материалното като основа пред идеалното.

... От друга страна, нито един човек поне малко разбиращ от компютри, няма да твърди, че софтуерът (т.е. програмното обезпечение) е функция на хардуера, твърдия диск, процесора и т.н. Да, те са свързани помежду си, взаимозависими са, но са и две "равноправни" страни на едно цяло - функциониращият компютър. Естествено зная, че могат да ме обвинят в механицизъм, че, видите ли, такава аналогия е недопустима и т.н. Но може би именно специфичната биологична сила, която свързва тези две противоположности (телесно и психично) в едно цяло - както електрическия ток в компютъра, позволява да се проявят както "хардуерните", така и "софтуерните" му възможности.

Не бих искал да споря - в търсенето на същността на нещата спорът не е най-доброто средство.

Но, все пак, нека да приемем, че психиката е втората главна страна на човешкия организъм - освен телесното, или с цел да запазим стила - соматиката. Тоест, нека да приемем, че у човека са тясно свързани помежду си соматичното начало и психичното начало, като тази връзка се крепи на една сила, която ние нарекохме "специфичната биологична сила". Тя има две основни тенденции или съставки - конструктивна и деструктивна, чиято резултантна е в зависимост от множество въздействия и фактори. Формите на проява на Силата зависят също от куп неща, но и от стадия на развитие на човешкия организъм. Преминаването на определена граница, на която и да е от тенденциите или съставките на Силата, води до гибел на организма.

... Например, изключителната продуктивност на раковите клетки - нарастването на тумора, притискайки жизнено важни органи е пример за унищожаващото действие на конструктивната съставка, водещо до гибел. (Или наднорменото тегло, което се увеличава постоянно и, в крайна сметка, също води до гибел). Деструктивната съставка би могла да се прояви чрез психичното, при "успешен" опит за самоубийство. Или чрез соматичното, при така наречените "автоимунни заболявания", когато се унищожават част от собствените (за организма) клетки до момента, когато това стане несъвместимо с живота и човекът загива...

И по-нататък в нашето повествование ви предлагам да се придържаме към описания по-горе модел. Нека не забравяме, че моделирането е признат от науката метод за познание. Метод, чрез който можем да разберем същността на обекта (предмет, явление, процес, събитие), ако не забравяме, че все пак разглеждаме модел.

И така, ще ви помоля да запомните, че твърдението:

Човекът е двуединство на Соматично и Психично, при задължителното посредничество на природна специфична биологична сила (с нейните две противоположни направления - конструктивно и деструктивно)

е модел.

Можем да го кажем и по друг начин:

Човекът е триединство на Соматично, Психично и Биологична сила.

И все пак, това е модел, за който предстои да бъде показано и доказано, доколко съответствува на същността на нещата и доколко този модел има познавателна стойност.

Предполагам, че и за вас, както и за мене, е важно не само да научим или да разберем нещо ново, но и да узнаем как тази новополучена информация може да бъде употребена (или употребявана) с цел да ни донесе някаква полза. Ние, съвместно с вас, ще се придържаме именно към такава линия на разглеждане на повдигнатите въпроси, защото, в противен случай, по-добре (с по-голяма полза) ще е да научим наизуст телефонния указател на града, в който живеем ;-).

Когато говорим за соматичното нещата, като че ли са по-ясни - виждали сме повечето органи на човешкото тяло, постоянно виждаме, усещаме и възприемаме собственото си тяло, виждали сме телата на много други хора и пр. Накратко - соматичното може да се види, да се помирише, да се пипне. В този смисъл соматичното ни се струва банално - то просто е навсякъде и е нещо съвсем реално - физически реално.

По друг начин изглеждат нещата с психичното. Психиката не може да се пипне, да се помирише, да се види. Ние виждаме "психични реакции", но не и психиката. (Аналогията с компютърните програми се натрапва от само себе си - ние виждаме как работи програмата, но не и самата нея?!). Макар че психичното у човека функционира комплексно, все пак се различават негови отделни съставки или елементи, които повече или по-малко се обособяват като самостоятелни части от цялото - елементи на Психиката (или психични функции). Различните изследователи "разбиват" цялото на различни части, но най-често обособяваните са интелект (мислене), емоции, памет, въображение, усещания, възприятия, представи, воля, език и пр.

Взаимодействието на психиката със социалното започва постепенно да формира и нейната социална съставка - "отпечатъкът" на социалното върху психиката. Все повече започва да се говори за "личностови качества". Личността на човека се превръща в най-главното и най-важното за обществото качество (свойство) на човешкия индивид. Обществото определено твърди, че същността на човека е неговата личност.

И все пак, какво е личността? Не е ли тя соматично + психично + социално? Което и звено да махнем от тази верига ще получим нещо друго, но не и човешката личност.

Пред нас се изправя съвсем конкретният въпрос: ако приемем, че същността на човека е неговата личност, то каква е структурата, организацията на личността? В какви конкретни характеристики, структурни единици и функции се трансформира коктейлът от соматично + психично + социално?

Не се наемам да отговоря изчерпващо на този въпрос, но с удоволствие бих поразсъждавал, търсейки някакви отговори поне в първо приближение.

Съвсем логично е да възприемем като абсолютно необходима соматичната съставка на личността. Можем също да изкажем твърдението, че върху соматичното трябва "да стъпим", за да можем да продължим нататък, при изграждането на цялостната личностова структура. (Достатъчно е например повечето от клетките на човека да съдържат вместо две - три хромозоми от 21-вата двойка и ето, че налице е болестта на Даун, която, съгласете се, ще повлияе значително върху личностовите характеристики на такъв човек. Накратко - аз лично, за себе си, смятам, че соматичното е необходимо условие за формирането и развитието на човешката личност). Напразно то, соматичното, се разбира като дадено от само себе си от повечето изследователи на Личността.