Въведение Участници в пира

Превод от старогръцки: Георги Михайлов

Въведение

o

Аполодор и негов приятел Главкон

Разказът на Аристодем

*

Първа част

Речта на Федър

o

Речта на Павзаний

Речта на Ериксимах

o

Речта на Аристофан

Интермедия

o

Речта на Агатон

Отношението на Сократ към речите

*

Втора част

Схващанията на Сократ

o

Сократ обяснява идеите си косвено чрез Диотима

Трета част: Алкивиад възхвалява и обрисува Сократ

*
Епилог: Аполодор завършва разказа на Аристодем

Това e електронно издание на превода на Георги Михайлов, публикуван от издателство "Народна култура" през 1982 г. във второто издание на "Платон - избрани диалози" под редакцията на Борис Геров.

- Фалеронецо - ми вика, - ей ти, Аполодоре, няма ли да почакаш?

И аз се спрях и го почаках.

- Аполодоре - ми каза той, - съвсем наскоро те търсих да те разпитам за угощението, дето са се били събрали Агатон, Сократ, Алкивиад и останалите присъствуващи и какво са говорили за любовта. И един друг ми разказа, според както го бил чул от Феникс, сина на Филип, но ми каза, че и ти си знаел. Той обаче не можа да ми каже нищо точно. Така че ти ми разкажи, понеже ти най-много имаш право да предадеш думите на другаря си. Но преди това ми кажи - рече той, - ти лично участвувал ли си в тази сбирка, или не?

И аз му отвърнах:

- Твоят човек, изглежда, не ти е разказал съвсем нищо точно, щом смяташ, че тази сбирка, за която ме питаш, е станала наскоро, та и аз да съм бил там!

- Действително мислех.

- Отде накъде, Главконе? - казах аз. - Не знаеш ли, че от много години Агатон не е в Атина, а пък откакто аз общувам със Сократ и съм взел присърце да знам какво говори или върши всеки ден, няма още и три години? Преди това обикалях, където ми попаднеше, и си въобразявах, че върша нещо кой знае какво, по-нещастен от когото и да било, не по-малко нещастен, отколкото си ти сега, понеже смяташ, че трябва да вършиш всичко друго, а не и да се занимаваш с философия.

- Не се подигравай - ми отвърна той, - ами ми кажи кога стана това събиране.

- По времето, когато сме били още деца - му рекох, - когато Агатон получил първа награда за първата си трагедия - именно на следния ден след жертвоприношението, което направил заедно със своите хоревти в чест на победата.

- В такъв случай много отдавна, както изглежда - рече той. - Но кой ти разказа? Да не би лично Сократ?

- Не Сократ, в името на Зевс - отвърнах аз, - но същият, който и на Феникс - беше един Аристодем, от Кидатенеон, дребничък човек, вечно бос. Той присъствувал на това събиране като един измежду най-горещите почитатели на Сократ по тези времена, както ми се струва. Впрочем аз попитах и Сократ за някои неща, които чух от него, и той потвърди, че така било, както Аристодем ми го разказа.

- Впрочем, защо не ми повториш разказа му? Тъй както вървим, пътят за града е съвсем удобен и за говорене, и за слушане.

Така вървяхме и същевременно си приказвахме за тия работи, така че, както ви казах в началото, аз съм отлично подготвен по въпроса. Ако трябва следователно и на вас да повторя този разказ, трябва да го направя. А и без това, когато сам говоря за философия или слушам други да говорят, освен ползата, която мисля, че извличам, изпитвам лично едно несравнимо удоволствие. А когато присъствувам на други разговори, особено каквито водите вие, богатите и търговците, и на мен ми става неприятно, и вас, моите другари, съжалявам, че си въобразявате, че вършите нещо кой знае какво, а нищо не вършите. А може би вие от своя страна ме смятате за нещастен и допускам, че вие мислите право; но че вие сте нещастни, аз не го допускам, а съм убеден.

И така, каза ми, че срещнал Сократ и умит, и обут със сандали - нещо, което рядко правел, и го попитал къде отива в такъв красив вид.

- На вечеря у Агатон - отговорил той, - понеже вчера се ужасих от тълпата и се изплъзнах от церемонията по случай победата му, но обещах да присъствувам днес - затова именно съм се направил красив, за да ида красив при красив. А ти - добави той - какво ще речеш да дойдеш неканен на вечеря?

Аз му отвърнах:

- Така както ти речеш.

- Върви с мен в такъв случай, за да преправим поговорката в смисъл, че "Добрите отиват на ядене у добрите по своя воля". И Омир, изглежда, не само я е променил, но и се е подиграл с нея, понеже, характеризирайки Агамемнон като изключително добър във военното дело, а пък Менелай като "слаб воин", е представил Менелай да иде на угощението, дадено от Агамемнон след жертвоприношението, което направил - един по-долен човек да идва при по-добър, без да бъде поканен.

- Страхувам се, Сократе, че и аз ще ида неканен на угощение не според теб, а според Омир - един прост човечец при учен мъж. Така че, като ме водиш, виж какво оправдание ще намериш, понеже аз няма да призная, че съм дошъл неканен, но че ти си ме поканил.

- Двама, вървейки единият пред другия... - отвърна Сократ - ще се посъветваме какво да кажем. Сега да вървим.

Като си разменили горе-долу такива думи, тръгнали да вървят. По пътя Сократ си мислил нещо и започнал да остава назад и понеже Аристодем се спирал да го чака, Сократ му казал да върви напред. Когато Аристодем се озовал пред къщата на Агатон, заварил вратата отворена и тук му се случило нещо забавно. Отвътре веднага изтичал да го посрещне един роб и го завел, където другите вече се били настанили по леглата и се канели да почнат вечерята. Веднага щом го видял, Агатон извикал:

- Аристодеме, съвсем навреме пристигаш, че да вечеряш с нас. Ако си дошъл за друго, остави го за друго време, че и вчера те търсих да те поканя, но не можах да те видя. Но как тъй не ни водиш Сократ?

Аз се обърнах и видях, че Сократ съвсем не върви след мен, така че трябваше да обясня, че сам аз съм дошъл със Сократ, поканен тук на вечеря от него.

- И добре си направил - казал Агатон. - Но той къде е?

- Той току-що вървеше зад мен и аз самият се чудя къде би могъл да се дене.

- Момче - казал Агатон на един роб, - иди да погледнеш и да доведеш Сократ! А ти, Аристодеме, възлегни при Ериксимах.

Докато един роб му миел краката, за да си заеме мястото на леглото, друг един роб дошъл и съобщил:

- Тоя Сократ се е върнал и стои при входа на съседите, аз го викам, но той не ще да влезе.

- Небивалици говориш - казал Агатон, - иди го повикай и да не си го изпуснал!

Аристодем казал:

- В никакъв случай - оставете го. Той си има този навик - понякога се отстрани и стои, където се случи. Тук ще е съвсем скоро, както мисля. Така че не го закачайте, ами го оставете.

- Така трябва да постъпим, щом мислиш - рекъл Агатон. - А пък вие, момчета, почнете да поднасяте на нас, останалите. Поставяйте ни напълно каквото бихме искали, след като никой не ви надзирава, което аз никога не съм и вършил. Така че смятайте, че и аз, и останалите сме поканени от вас на вечеря, и ни обслужвайте така, че да ви похвалим.

След това те почнали да вечерят, а Сократ все не идвал. Агатон често искал да прати да го викат, но Аристодем не давал. Най-после дошъл, като се забавил не толкова дълго, колкото обикновено, но все пак по средата на вечерята.

- Тук, Сократе, разположи се при мен - му извикал Агатон - той заемал сам крайното легло, - за да вкуся, докосвайки се до теб, от мъдростта, която ти е дошла във входа. Понеже е ясно, че ти си я открил и тя е у теб - иначе ти не би тръгнал.

Сократ седнал и казал:

- Добре би било, Агатоне, ако знанието би било такова нещо, че да тече от по-пълното към по-празното, ако се докоснем един до друг, както водата в чашите тече по вълнен конец от по-пълната към по-празната. Ако такова качество има и знанието, аз високо ценя мястото си до теб, понеже мисля, че ще се напълня от теб с много, и то хубаво знание. Понеже моето е някак си просто или дори съмнително, като някакъв сън е, а твоето е и бляскаво, и силно преуспяващо - още в твоята младост то завчера така силно блесна и повече от трийсет хиляди елини станаха свидетели на неговата проява!

- Подиграваш се, Сократе - рекъл Агатон. - Към този въпрос - за твоето и моето знание - ние ще се съдим с теб малко по-късно, като вземем за съдия Дионис, а сега най-напред се обърни към вечерята.

След като Сократ възлегнал и вечерял, а също така свършили вечерята си и останалите, продължи разказа си Аристодем, те направили възлияние, изпели възхвала на бога и извършили останалите обичаи, след което вече пристъпили към пиенето. Тогава Павзаний подхванал да говори приблизително така:

- Е добре, мъже, как най-леко можем да понесем пиенето? За себе си мога да кажа, че действително ми е много тежко от вчерашното пиене и имам нужда малко да си отдъхна. Мисля, че така е и с повечето от вас, понеже бяхте вчера и вие. Така че вижте как най-леко бихме понесли пиенето.

На това Аристофан казал:

- Имаш право, Павзаний, да гледаме по всякакъв начин да пием леко, че и аз съм от тия, които се натопиха вчера.

При тези им думи Ериксимах, синът на Акумен, рекъл:

- Действително имате право. Но аз искам да чуя още един от вас. Как се чувствуваш, Агатоне, имаш ли сили за пиене?

- Не - отговорил той, - и аз нямам никакви сили.

- Късмет имаме, както изглежда - рекъл Ериксимах, - и аз, и Аристодем, и Федър, и тези тук, ако вие, най-страшните пиячи, сега се отказвате - понеже нас никога не ни бива. Сократ го поставям извън сметката - той може и едното, и другото, така че, както и да постъпим, той ще е все доволен. Понеже ми се струва, че никой от присъствуващите не е разположен към пиене на много вино, може би аз, говорейки какво наистина е пиянството, бих изглеждал по-малко неприятен. Че за хората пиянството е нещо лошо, това, мисля, ми е станало съвършено ясно от медицината. И нито аз бих искал да се увлека в пиенето с охота, нито бих съветвал другите, особено пък ако е още махмурлия от предния ден.

- Действително - го прекъснал Федър от Миринунт, - аз обикновено ти вярвам, особено ако говориш по медицински въпроси, но сега и другите, ако добре си помислят, ще се съгласят с теб.

След тези думи всички се съгласили да не прекарват днешното събрание в пиянство, но така да пият за удоволствие.

- Понеже е решено - казал Ериксимах - всеки да пие, колкото би искал, и да няма никаква принуда, предлагам да отпратим флейтистката, която току-що влезе - нека си свири сама или ако иска, нека посвири на жените вътре, а ние да прекараме днешната вечер в разговори. И какви да бъдат те, бих могъл, ако искате, да ви предложа.

Всички заявили, че искат и го молят да предложи. И тъй Ериксимах казал:

- Ще започна както Еврипидовата Меланипа: "Не са мои думите", които ще произнеса, но на нашия Федър. Федър постоянно се възмущава пред мен: "Не е ли ужасно, Ериксимахе, че на някои други богове са съчинени от поетите химни и песни, а на Ерос, един толкова могъщ и велик бог, никой от толкова велики поети никога не е написал никаква възхвала? Ако искаш пък, погледни добрите софисти - те пишат възхвали в проза за Херакъл и за други, както отличният Продик. И това не е толкова за учудване, защото съвсем наскоро попаднах на една книга на един учен мъж, в която се произнасяше чудесна възхвала на солта, колко била полезна, а ще видиш и много други неща възпети. За такива сюжети са проявили голяма ревност, а до ден-днешен никой човек не се е осмелил да възпее Ерос достойно. Така да е пренебрегнат един такъв велик бог!" Мисля, че Федър има право да говори така. Така че и аз искам да окажа на Федър подкрепа и му доставя удоволствие и същевременно смятам за подходящо в настоящия момент ние тук да почетем тоя бог. Ако и вие споделите моето мнение, то ще имаме достатъчна възможност да прекараме времето в речи. На мнение съм всеки от нас да произнесе възхвала на Ерос, колкото би могъл най-хубава, поред отляво надясно, като започне пръв Федър, понеже той е и пръв поред и същевременно на него принадлежи темата на разговора ни.

- Никой няма да гласува срещу твоето предложение, Ериксимахе - се обадил Сократ. - Понеже не бих го отхвърлил нито аз, който твърдя, че не разбирам от нищо друго освен от това, което се отнася до любовта, нито, мисля, Агатон и Павзаний, още по-малко пък Аристофан, чиито занимания са свързани само с Дионис и Афродита, нито пък някой от другите, които виждам тук. Разбира се, ние, които сме разположени на края, не сме поставени наравно с предходните, но ако те биха казали достатъчно, и то по хубав начин, това ще ни стига. Но на добър час - Федър да започне с прославата си на Ерос.

И всички други се изказали в този смисъл и се присъединили към Сократовото предложение. Разбира се, нито Аристодем си спомняше напълно всичко, което всеки един е казал, нито пък аз си спомням всичко, което Аристодем ми разказа, но главното. И това, което сметнах, че заслужава да се запомни, него ще ви разкажа от речта на всеки от участниците.

Първа част

Речта на Федър

И така, каза Аристодем, пръв говори Федър, който започна някъде оттам, че Ерос бил велик бог и предмет на учудване от страна и на хора, и на богове по много причини, особено във връзка с произхода му.

- Понеже да си прапрастар бог, това е почетно нещо - каза той. - А доказателство за това е, че не съществуват родители на Ерос, нито пък се посочват от някого, бил той обикновен човек, бил поет. Хезиод предава, че в началото е възникнал Хаосът, а пък след това широкогръдата Земя (Гея), всякога сигурно седалище на всичко, и Ерос... Следователно според него след Хаоса възникнали тези две неща, Земята и Ерос. А Парменид говори за рождението му:

Най-пръв от всички богове (богинята) създаде Ерос.

С Хезиод е съгласен и Акузилай. По този начин от всички страни се потвърждава, че Ерос е прапрадревен бог.

И като най-древен, той е причина за най-големи блага за нас. Понеже аз не мога да посоча, че съществува по-голямо благо за един младеж от благороден влюбен, а за влюбения - любимо момче. Това, което трябва да ръководи през целия им живот хората, които искат да живеят хубаво, него не могат да го докарат с такъв успех нито роднинството, нито почести, нито богатство, нито нищо друго както любовта. И аз сега казвам: какво е това нещо? - Да се срамуваме от лошите неща и да се стремим към красивите. Понеже без тях не е възможно нито държава, нито отделно лице да върши големи и красиви дела. Затова аз твърдя, че ако мъж, който обича, се разбере, че постъпва лошо или че поради страхливост не се отбранява срещу нанасяното му от другиго зло, не ще страда така силно, нито ако разбере баща му, нито другар, нито някой друг, както ако го разбере любимото момче. Същото е и с обичаното същество - то се срамува преди всичко от влюбените в него, ако го видят в някаква лоша постъпка. Така че, ако би имало някакво средство да се създаде град или войска от влюбени и любимите им, те биха ги управлявали отлично, избягвайки всичко грозно и съревновавайки се в това помежду си. И ако биха воювали с други, такива хора, макар и малко на брой, биха излезли победители, така да се каже, над всички. Един влюбен мъж би приел далеч по-малко да бъде видян от любимото си момче, било че напуща бойния ред, било че захвърля оръжието, отколкото от всеки друг, и би предпочел пред това стократна смърт. А пък да изостави любимеца си или да не му помогне, когато се намира в опасност - няма да се намери такъв подлец, когото сам Ерос да не ентусиазира към доблест, така че да стане равен на най-големия по природа храбрец. Чисто и просто това, което казва Омир, че бог вдъхнал храброст на някои от героите, това Ерос прави да става чрез него с влюбените.

И единствено влюбените желаят да умрат за другия и това е не само при мъжете, но и при жените. Достатъчно доказателство за това твърдение пред гърците е Алкестида, дъщерята на Пелиас: тя единствена пожела да умре вместо мъжа си, макар че той имал и баща, и майка, тях тя дотолкова надминала в обичта поради любовта си, така че им показала, че те са чужди на сина си и близки само на име. Тази й постъпка се видяла толкова красива не само на хората, но и на боговете, че от мнозината, извършили много и хубави постъпки, боговете са дали на няколко, които се броят на пръсти, този дар - душата им да се върне от подземното царство, те са пуснали да се върне нейната душа, възхитени от постъпката й - дотолкова и боговете почитат и усърдието в любовта, и добродетелта. А Орфей, сина на Ойагър, те отпратили от подземното царство с празни ръце - те му показали призрака на жена му, за която дошъл, но самата нея не му дали, понеже смятали, че като певец-китарист, е изнежен и няма смелост да умре за любовта си като Алкестида, но измислил начин да влезе жив в подземното царство. Затова именно го и наказали и направили да бъде умъртвен от жени, не го почели като Ахил, сина на Тетида, да го пратят на Острова на блажените: Ахил узнал от майка си, че ако убие Хектор, ще загине, а ако не го убие, ще се върне в къщи и завърши живота си в старост. Въпреки това той се осмелил да помогне на влюбения в него Патрокъл и да отмъсти за него и не само да умре за него, но и да го последва в смъртта. Боговете се възхитили извънредно много от тази му постъпка и му оказали изключителна почит, че така високо ценял влюбения в него. А Есхил празнослови, като твърди, че Ахил бил влюбен в Патрокъл. Ахил е бил по-красив не само от Патрокъл, но и от всички други герои и освен това, както казва Омир, и много по-млад, понеже бил още без брада. Боговете действително ценят извънредно тази добродетел в любовта, но те все пак повече ценят, възхищават се и възнаграждават, когато любимият обича по-силно влюбения, отколкото когато влюбеният обича предмета на своята любов - понеже влюбеният е нещо по-божествено от любимия, тъй като е боговдъхновен. Затова те са почели и Ахил повече от Алкестида, като са го пратили на Острова на блажените.

Такава била приблизително речта на Федър, а пък след Федър говорили и други, но Аристодем не можеше да си спомни твърде думите им. Тях той ги отмина и разказа речта на Павзаний.

- Според мен, Федре, предметът на нашия разговор не беше поставен добре - просто да възхвалим Ерос. Ако съществуваше един Ерос - добре, но не съществува само един. И при положение, че той не е един, по-правилно е най-напред да се каже кой Ерос именно трябва да се хвали. Затова аз ще се опитам да поставя правилно въпроса, като първо определя кой Ерос трябва да хвалим, а след това да произнеса достойна за бога възхвала.

Всички знаем, че има ли Афродита, има и Ерос. И ако Афродита беше една, един щеше да бъде и Ерос. Но понеже в същност те са две, и Еросите трябва да са двама. А как тези богини да не са две? Едната, струва ми се, е по-стара, няма майка и е дъщеря на Небето, която именно наричаме Небесна, другата е по-млада, дъщеря на Зевс и Диона, и която наричаме Простолюдна. Така че и Ерос, който е помощник на първата, следва да наричаме Небесен, а помощника на втората - Простолюден. Разбира се, че ние трябва да възхваляваме всички богове, но аз ще се опитам да определя какви са чертите на всеки от двата Ероса.

При всяко действие нещата стоят така: взето само по себе си, то не е нито красиво, нито грозно. Каквото сега в момента ние правим - пием ли, пеем ли, разговаряме ли - нищо от това, взето само по себе си, не е красиво. То става такова или не според начина, по който би се извършило: ако се върши красиво и правилно, то става красиво, в противен случай е грозно. Така е следователно и с любовта - не всеки Ерос е красив и достоен за възхвала, но който красиво подбужда към любов.

Афродита, Ерос и Пан (ок. 100 г. пр.н.е.)
Свързаният с Простолюдната Афродита Ерос е наистина низш и се проявява, в каквото му се случи. Той е именно, който се проявява в любовта на хората с низка природа. Най-напред такива хора обичат жени не по-малко от момчетата, на второ място те обичат повече тялото, отколкото душата им, и най-после обичат такива, които са по възможност най-глупави, понеже гледат само действието, а не ги е грижа дали то е красиво, или не. Оттук и резултатът на тяхното действие - еднакъв шанс има да се случи добър или лош. Такава любов идва именно от богинята, която е и по-млада от другата и поради своя произход има и от женското, и от мъжкото начало. А Небесната Афродита, първо, няма дял от женското, а само от мъжкото начало - това е то любовта към момчетата, и, второ, като по-стара, тя е чужда на невъздържаността. Поради това именно вдъхновените от този Ерос се обръщат към мъжкия пол, предпочитайки го като по-силен по природа и надарен с повече ум. И в самия този акт на любов към юношите, би могло да се познаят тези, които се движат изключително от този Ерос: те не се влюбват в момчета, преди у тях да почне да се проявява сериозно разумът, а това е времето, когато почва да им покарва брада. Тези, чиято любов започва по това време, те, мисля, са готови да останат и живеят заедно цял живот, а не да се възползуват от наивността на един младеж и да го излъжат, да се подиграят с него и веднага да хукнат по друг. Дори със закон трябва да се забрани любовта към деца, за да не разходват много сила за нещо неизвестно, а неизвестно е къде ще избият накрая децата - в добро или в зло - както душевно, така и телесно. Действително издигнатите хора сами си поставят този закон доброволно, но това трябва да бъдат принудени да вършат и простите, като им забраняваме, доколкото можем, да имат любов със свободни жени. Те са причина да се появи укорът, че изобщо е позорно да се отстъпва на любовта на поклонник, както някои се осмеляват да говорят, а те го говорят, като имат пред очи именно тях, с тяхната нетактичност и несправедливост, понеже всяко нещо, което не се върши прилично и законно, с право би заслужило укор.

Естествено, лесно можем да разберем законите за любовта в останалите градове, понеже те са определени ясно, докато у нас нещата стоят сложно. В Елида например, в Лакедемон, в Беотия и изобщо там, където няма изкусни оратори, чисто и просто е прието като нещо хубаво младежите да оказват благосклонност към влюбения и никой не би казал - нито млад, нито стар, - че това е нещо грозно. Така е, мисля, за да не би, ако се опитат да убеждават младежите - понеже не могат добре да говорят, - да изпаднат в трудно положение. А в Йония и у всички други, които се намират под властта на варвари, това се смята за нещо грозно. У варварите това се смята за срамно, също както любовта към знанието и любовта към гимнастическите упражнения, поради тираническия начин на управление - не е в интерес на управниците, мисля, у поданиците им да се раждат високи помисли, нито пък здрави приятелства и общувания, което обикновено създава наред с всичко друго и любовта най-вече. Това го изпитаха на гърба си и нашите тирани: любовта на Аристогейтон към Хармодий и здравата привързаност на Хармодий към него унищожиха тяхната власт. Така там, където благосклонността към влюбения е квалифицирана като нещо позорно, това се дължи на низостта у създателите на това мнение - както на деспотизма на управниците, така и на страхливостта на поданиците им. А където просто ей така се смята за нещо хубаво, то е поради леност на душата у създателите на това мнение.

В Атина обаче нещата са установени много по-добре, отколкото у тези народи, но в замяна на това пък, както казах, не е лесно да бъдат разбрани, ако се вземе пред вид каквото се говори - че е по-добре човек да обича явно, отколкото тайно, и то предимно най-благородни и издигнати, макар и да са по-грозни от другите; че освен това влюбеният намира от страна на всички чудесно насърчение като човек, който не върши нищо позорно, и неговият успех се смята за нещо хубаво, а неуспехът му за позорно; и освен че одобрява стремежа му към успех, нашият обичай е предоставил на влюбения възможността да се хвали с чудноватите постъпки, които върши и каквито, ако се осмели да върши при преследването на някаква друга цел освен тази, биха му докарали най-големите укори: ако например в желанието си да получи пари от някого или да заеме обществена длъжност, или да получи друга някаква власт, той би желал да постъпва така, както влюбените към своите любимци - да умоляват и коленичат, да им се кълнат в любовта си и да стоят пред вратите им, да искат да им робуват по начин, какъвто никакъв роб не би приел, той би бил възпиран да не постъпва така и от приятели, и от неприятели - едните с укорите си, че е мазник и подлец, другите със съветите си и че се срамуват заради него; а ако влюбеният върши всичко това, то му придава очарование и обичаят му го позволява без укор като че ли върши нещо прелестно! Но което е най-страшното, според общоразпространеното твърдение, единствено на такъв човек боговете могат да простят, че е престъпил клетвата си; нямало, казват, любовна клетва. Така и богове, и хора са дали пълна свобода на влюбения, както е според тукашния обичай; така че по този начин би могло да се заключи, че в този град се смята за прекрасно и да се обича, и да се стане приятел на влюбен. Но когато родителите определят на децата си надзорник, за да не им позволява да разговарят с влюбените в тях и това е било наредено на надзорника, а връстници и другари, ако забележат подобна постъпка, ги упрекват, а пък по-старите от своя страна не възпират упреците и не се карат на такива деца, че не говорят право - ако се погледне към тези факти, ще се заключи обратното, именно че подобни любовни връзки се смятат у нас за нещо най-позорно.

А в същност нещата стоят според мен така. Те не са така прости, както казах в началото - самò по себе си едно нещо не е нито красиво, нито грозно, но то е красиво, ако се върши по красив начин, и грозно, ако се върши по грозен начин. Така че грозно е да се проявява благосклонност към порочен човек по порочен начин, а хубаво е - към честен човек по красив начин. А порочен е оня влюбен от простолюдието, който обича тялото повече от душата. Той не е постоянен, тъй като не е влюбен в едно постоянно нещо: с увяхването на цветето на тялото, което именно обича, "той литва и изчезва", посрамил многото си думи и обещания. А влюбеният в моралните качества остава влюбен цял живот, понеже се е слял с нещо трайно. Тези хора именно нашият обичай изисква да изпитваме добре и хубаво и към едните да се проявява благосклонност, а другите да се избягват. Поради това той препоръчва на едните да преследват, а на другите да бягат и като председател на едно състезание той иска да изпита от коя от двете категории е както влюбеният, така и обичаният. Така поради тази причина се смята за грозно, първо, бързо да се предадеш, да няма време, което се смята, че изпитва най-добре повечето неща; второ, грозно е да се предадеш за пари или за политическа власт, независимо дали притеснен от нещастие си се стреснал и не си могъл да издържиш, или пък че не си презрял да те облагодетелствуват с пари или с политически успехи. Понеже нищо от това не може да се смята за сигурно и трайно, независимо че от това не се ражда благородно приятелство.

Така, според както е прието у нас, един-единствен път остава за обичания, ако мисли да проявява благосклонност към влюбения в него. А у нас е прието следното: както в случая с влюбените, в каквото и робство да се поставят доброволно спрямо любимеца си, не трябва да има ласкателство или нещо позорно, така и тук остава едно единствено доброволно робство, в което няма нищо позорно - то е, което има за цел добродетелта. У нас действително е прието, ако някой иска да се привърже към някого с намерението да стане чрез него по-добър било в областта на някакво знание, било в някаква друга област на добродетелта, такова доброволно робство да не се смята за грозно и за ласкателство. Тези два наши обичая трябва несъмнено да се обединят в едно - този, който се отнася до любовта към момчетата, и този, който се отнася до знанието и до другите области на добродетелта, ако благоволението на любимеца към влюбения в него има за цел моралното издигане на любимеца. Когато влюбен и любимец стигнат в унисон до това схващане, всеки един съобразявайки се със засягащото го правило - единият, помагайки в каквото и да е на любимеца си, който му отдава благоволението си, би му помагал с оглед на справедливостта, а другият, служейки на наставника си, който му дава знание и го учи на добродетел, би му служил в каквото и да е също тъй с оглед на справедливостта; ако единият е способен да му помогне да придобие разумност и останалите добродетели, а другият се стреми да получи възпитание и знание във всичко останало, - тогава именно в съчетаването в едно на тези две правила, единствено тогава благоволението на любимеца към поклонника му е нещо красиво; в друг случай - решително не! При това положение няма нищо позорно човек да бъде излъган, докато при всички други - излъган ли е човек, или не - това му носи позор. Ако например някой отдава благоволението си на един поклонник, смятайки го за богат, заради богатство и се излъже, не получи пари, понеже поклонникът му се окаже беден, това не е по-малко срамно; понеже такъв младеж си показва характера, че за пари би угаждал на когото и да е независимо какво, а това не е хубаво нещо. По същата логика, ако един младеж отдаде благоволението си на някого, смятайки го за добър и с намерението чрез това приятелство да стане по-добър той самият, и се излъже, понеже поклонникът се окаже лош човек и непритежаващ добродетел, такава заблуда има в себе си красота; понеже той също така е показал по отношение на себе си, че всяко нещо е вземал напълно присърце заради добродетелта и да стане по-добър, а това пък е вече най-прекрасното от всичко. По този начин да се оказва благоволение на влюбен за добродетел е изцяло красиво нещо. Този е Ерос, който е свързан с Небесната богиня и той е Небесен, той е извънредно ценен и за държавата, и за отделните лица, понеже изисква да проявяват голяма грижа към добродетелта както самият влюбен, така и любимецът. Всички други Ероси са свързани с другата богиня - Простолюдната.

Това, Федре, мога, без да съм се готвил, да добавя към твоите думи по въпроса за Ерос.

Като престанал Павзаний - софистите ме учат да употребявам такива алитерации, - Аристодем каза, че трябвало да говори Аристофан, но преял ли бил, или поради нещо друго, започнал да хълца и не му било възможно да говори; затова се обърнал към лекаря Ериксимах, който заемал мястото до него:

- Ериксимахе, справедливостта изисква или да ми спреш хълцането, или да говориш преди мен, докато престана.

- Ще направя и двете - отвърнал Ериксимах. - Аз ще взема реда ти и ще говоря, а след като спреш да хълцаш, ще вземеш думата. Но докато аз говоря, спри да дишаш, ако обичаш, малко по-продължително време и хълцането ти ще престане; не престане ли, направи гаргара с вода, окаже ли се хълцането упорито, вземи нещо такова, с което да си погъделичкаш носа, кихни, и като направиш това един-два пъти, ще ти мине.

- Ти почни да говориш - каза Аристофан, - а аз ще направя това.