Въведение в тантра тубтен Йеше въведение в тантра



страница3/9
Дата19.07.2018
Размер1.71 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9
ГЛАВА ПЕТА

ИЗЛИЗАНЕ ОТ НЕУДОВЛЕТВОРЕНИЕТО

Главните предварителни изисквания за практикуване­то на тантра, обикновено наричани трите основни аспек­та на колесницата на сутра, са отказването, всеотдайното сърце на содхичита, и правилният възглед за пустотата. За да подчертаем, че развитието на тези три състояния на съзнанието създава пространството, в което тантристкото преобразуване може да се осъществи, ние ги разглеждаме в главите, озаглавени излизане, отваряне и разтваряне.

Първо е отказването; съзнанието, отърсено от обик­новените си, ограничаващи грижи и заинтересовано да прояви своя неограничен, напълно освободен потенциал. .
КАКВО Е ОТКАЗВАНЕ?

Някои от предварителните методи за създаване на пространство в съзнанието ни вече бяха споменати. Например, тантра може да се практикува успешно едва след като сме се освободили от обичайното вкопчване в чувст­вените удоволствия. Трябва дълбоко в сърцето си да раз­бираме, че такова вкопчване никога не води до удовлетво­рение, а само до болка и разочарование. Ако не видим как обичайното привързване към удоволствието ни затваря здраво в кръга от повтарящо се разочарование (самсара), ще направим с тантра същите грешки, които правим при обикновеното търсене на щастие. Когато изпитаме блажено усещане в резултат от практикуването си, ще му се от­дадем като на нещо отделно съществуващо и напълно спо­собно да ни дари безкрайна наслада. Като паяк в очакване на муха, алчно ще се нахвърлим върху всяко привлекателно преживяване, което се появи. Опитите да извлечем удо­волствие от нещата по този начин са напълно измамни и докато поддържаме такова нереалистично отношение, ни­кога няма да познаем истинско удовлетворение. Ако не се освободим от това отношение на вкопчване, неволно ще превърнем тантра в още едно безсмислено движение в кръг.

Така че първото, от което се нуждаем, е да развием определена степен на отказване. Тъй като отказването чес­то, се обърква със страхливото, отхвърлящо състояние на съзнанието, което критикувах по-рано, може би ще започна с описание на това, което отказването е.

Ако една ситуация е трудна, ние можем да излезем от нея като я изоставим или избегнем. Това може да се нарече отказване, но то не е отказване от самсара. Или сърцето ни е разбито, защото сме се сблъскали с приятеля си, затова се местим в друг град, за да избегнем бъдещата болка. Това също не е отказване. Или не можем да се справим с обществото,-затова бягаме в пустошта, като заявяваме: "Оттеглям се от светския живот напълно!" Ако живеем като животни, без нито едно от удобствата на цивилизацията, със сигур­ност се отказваме от нещо, но това не е истинско отказва­не.

Може да си мислим, че отказването има отношение към религиозните обичаи, че чрез изучаване на духовни поучения и практикуване на медитация сме истински отка­зали се. Не е задължително да е така. Ако някой критикува това, което правим - "Някакво твое странно влечение по Изтока!"- и ние се разстройваме, това показва, че изобщо не сме развили отказване. Напротив, това е знак, че се държим за религията си така, както за всеки обикновен обект. С други думи, чрез нашето "отношение на вкопчване сме превърнали духовната практика в друга форма на оби­чайното пристрастяване. Развитието на истинско отказване означава, че ние вече не разчитаме на чувствените удовол­ствия за крайното си щастие, разбираме безсмислието да очакваме дълбоко удовлетворение от такива ограничени, преходни явления. Важно е ясно да се разбере този мо­мент. Отказването не е изоставяне на удоволствието или лишаване от щастие. То означава да изоставим нереалис­тичните очаквания спрямо обикновените удоволствия. Точно тези очаквания превръщат удоволствието в болка. Не може да се каже също и, че няма нищо погрешно в удо­волствието. Това, което трябва да се изостави, е обсебващото, преувеличено, изкривено и замърсено отношение към удоволствието.
РАЗВИВАНЕ НА ОТСТРАНЯВАНЕ

Тибетският израз, обикновено превеждан като отказ­ване означава буквално "категорично излизане". Той по­казва, че дълбоко в сърцето е взето категорично решение да се излезе от повтарящите се неудовлетвореност и разо­чарования на обикновения живот. Просто казано, отказва­нето е чувството на преситеност от изникващите наново проблеми, което води до готовност да се отвърнем от всяка привързаност и да потърсим друг начин да направим живо­та си удовлетворителен и смислен. Така развиването на от­казването, или категоричното излизане, включва отстраня­ване от онези мъчителни навици на привързване, които ни възпират да преживеем най-пълните си човешки способ­ности.

През определени периоди от живота ни (както ще бъ­де дискутирано в глава 10) сетивата ни автоматично се от­дръпват от обектите и ние изпитваме нещо, което може да се нарече естествено отстраняване, или естествено отказ­ване. В такива моменти няма нищо, в което да се вкопчим, и нищо, към което да се привържем. В такова състояние дори и най-привлекателният сетивен обект е безсилен да ни омагьоса и да отклони ума ни. Но ние обикновено изобщо не сме се отстранили, когато се отнася до обектите в живота ни. Ние сме непрекъснато привлечени и хипнотизирани от безкрайния поток сетивни впечатления и винаги нащрек за нещо ново и различно, което да ни развълнува и заинтригува. Ако притежаваме кола, това не е достатъчно: трябват ни две. А когато имаме две, пак не е добре: трябва ни яхта. Дори и яхтата не е достатъчна: трябва ни по-голяма. И така до безкрайност. Това е неудовлетвореност, пълната противоположност на истински отказващият се или излизащ ум. Трябва да се научим по някакъв начин да бъдем естествени, естествено неподатливи на материални­те обекти, на преследването на едно или друго. Не казвам това, защото като изостанал тибетец, завиждам на богатите западняци. Нито казвам, че си лош затова, че оставаш бо­гат, докато другите са бедни. Просто се опитвам да отгово­ря на въпроса: " Защо сме. неудовлетворени?"

Винаги можем да намерим някаква външна причина за своята неудовлетвореност - "Няма достатъчно от това, няма достатъчно от онова", но това никога не е истинската причина за нашето неспокойствие или разочарование. То­ва, което липсва, е вътре в нас и това е, което всички тряб­ва да осъзнаем. Удовлетвореността не зависи от материал­ни обекти. Тя е нещо, което произлиза от простотата, от вътрешната простота.

Когато говоря за отстраняване, имам предвид по-простичко, по-непринудено поведение. Отстраняването не означава пълно отричане на всичко. Тя означава да разхлабиш хватката си и да бъдеш по-отпуснат. В света има мно­го удоволствия, но докато си напрегнат и неспокоен, страхливо вкопчен в парите и притежанията си, богатството ти ще те прави само по-нещастен. Ако не знаеш как да се отпуснеш и да се задоволиш с това, което имаш, ако не знаеш как да оцениш естествената красота на своето обк­ръжение, ако не знаеш как да проявиш простота, дори всички пари на света да са твои, пак ще си нещастен.

Отказването обаче не означава, че трябва да изоста­виш удоволствията си. Далеч съм от това! Философията на будизма като цяло и на тантра в частност е, че като чо­вешки същества с истински неограничени възможности ние трябва да се стремим към най-висшето удоволствие. Истинското отказване се основава на разбирането, че обикновените ни удоволствия са второ качество. Те са без значение, сравнени с изключителното блаженство, постиг­нато чрез пробуждане на енергиите, спящи в нас, и изявя­ване на скритите ни способности.

Не само че тези обикновени удоволствия са второ ка­чество, но нашето вкопчване в тях ни пречи да изпитаме висшето щастие на пълната себеизява. Нашето вкопчващо се, обсебващо отношение е отрова, която замъглява естест­вената ни чистота.

Ние все повече се оплитаме в света на обичайните форми и все повече се отдалечаваме от истинската си същ­ност. Да развием отказване означава да разберем как оби­чайната ни зависимост от удоволствията ни пречи да изпи­таме това по-висше, по-пълно щастие.

С правилното развиване на отказване ние се осво­бождаваме от принудителното, стягащо упование на сетив­ните удоволствия. Колкото повече разбираме, че тези удо­волствия не могат да ни дадат вечното щастие, което желаем, толкова повече смиряваме очакванията си и ставаме реалисти. Вместо да бъдем напрегнати заради копнеж по удоволствието или виновното му отричане, се чувстваме по-свободни. Неблагоприятните обстоятелства вече не ни терзаят толкова. Ако изпитаме нещо приятно, ние го прие­маме охотно, поемайки насладата, която може да ни даде, без да очакваме нещо повече. Можем да се отпуснем по то­зи начин не само защото разбираме, че тези удоволствия са преходни, но и защото погледите ни са насочени към по-висша форма на щастие: изявяването на истинската ни същност. С тази идеална цел в съзнанието ние не се вълну­ваме прекомерно от отлитащите удоволствия, които из­питваме, нито изпадаме в униние, когато нещата не вървят. С други думи, вместо да търсим убежище в сетивните обекти като разрешение на нашата неудовлетвореност, ние се уповаваме на собствените си вътрешни способности.

ИЗОСТАВЯНЕ НА ИЗМАМНОТО УБЕЖИЩЕ

Фразата "намирам убежище" е взета от традиционния контекст - често повтаряната будистка декларация на вяра в учителите, ученията и духовната общност: "Аз намирам убежище в будите, аз намирам убежище в дхарма, аз нами­рам убежище в сангха" Ние търсим убежище в моментни, преходни удоволствия през цялото време с почти религио­зен плам и убеденост. Един ден например си мислим*^ "Толкова съм подтиснат. Ще взема да отида на плаж" и отиваме до морето, скачаме във водата, играем като риби, а после лягаме да се печем на слънце. Когато това стане отегчително, се сещаме: "Сега съм гладен. Къде е щанда със закуски?" И се тъпчем с нездравословна храна колкото можем, с надеждата да постигнем някакво удоволствие от сладоледа, пуканките, колата и шоколада, които поглъща­ме. Търсим убежище в тези неща, за да се спасим от уни­нието и скуката, а накрая просто ставаме дебели и изгорели от слънцето.

Когато будизма говори за намиране на убежище, той подчертава важността на освобождаването от това отчаяно, неосъществимо търсене на удовлетвореност. Намирането на истинско убежище съдържа промяна в нашето отноше­ние. То се постига, когато видим крайното безсмислие на преходните явления, в които обикновено се вкопчваме. Ко­гато видим ясно незадоволителния характер на нещата, ко­ито преследваме, принудителния ни стремеж към тях вед­нага ще угасне, а движещата сила на вкопчването ни ще утихне. Променящите се житейски обстоятелства спират да ни подхвърлят в една или друга посока и ние добиваме пространството, в което започваме да освобождаваме вът­решните си способности.
ГЛАВА ШЕСТА ДА ОТВОРИШ СЪРЦЕТО СИ

ЕГОИЗЪМ ИЛИ ПОСВЕЩАВАНЕ НА ДРУГИТЕ?

Досега духовният път беше описван от гледна точка на собственото ни осъществяване. Като осъзнаваме, че привичният ни навик да се обвързваме с желани обекти ни държи впримчени в кръг на вечна неудовлетвореност, ние все по- силно пожелаваме да разбудим съкровената част от съществото си. Целта ни е да изпитаме покой и щастие, които са стабилни и надеждни, неподатливи на променя­щите се обстоятелства и недосегаеми за хода на времето. Но дори висшият стремеж да се освободим от смазващия кръг на желание и неудовлетвореност все още е несъвър­шен. Защо? Защото засяга единствено собственото ни бла­гополучие. Преди желанията ни бяха ограничени до при­тежаване на сетивни обекти, докато сега - след развитието на някаква степен на отказване - са насочени към изявява­нето на най-дълбокия ни потенциал. Но ударението остава: "As искам това, аз не искам онова".

Такова тесногръдо отношение към собственото ни щастие и освобождение прави невъзможно изявяването на огромните възможности на човешкия ум и сърце. Такова егоцентрично отношение цели благополучието на едно единствено същество -собственото - пред благополучието на безчет други, които споделят същите житейски пробле­ми. Този изключително ограничен подход неизбежно кара сърцето ни да се затвори. И тогава дори и да не го казваме, ние съзнателно ще сме убедени: "Аз съм най-важната лич­ност в този свят. Проблемите на другите не ме засягат. Има значение единствено собственото ми щастие".

Докато оставаме така тясно съсредоточени в собстве­ното си щастие, независимо дали за малко или завинаги, никога няма да изпитаме широтата на истински отвореното сърце. Единственият начин да постигнем пълно просвет­ление е да се освободим от ограниченията на тесногръдото, себелюбиво отношение. В ученията на всички високо из­дигнати мъже и жени от миналото ясно е казано, че такова отношение води до духовно задушаване. Ако искрено же­лаем да осъществим най-висшите си способности, или до­ри ако искаме да постигнем само привична удовлетворе­ност във всекидневния си живот, трябва да преодолеем себелюбието си и да се посветим колкото можем по-пълно на благополучието на другите. Това е единственият начин да постигнем напълно отворено сърце, единственият начин да изпитаме трайно щастие.

Посвещаване означава, че, създал определена поло­жителна енергия в себе си, ти си готов да споделиш щасти­ето си с другите, колкото може по-пълно. Според будистката психология, ако не си създал някакво всеотдайно от­ношение, никога няма да се почувстваш напълно удовлетворен. Напротив, ще останеш отегчен и самотен. Както казва Панчен Лама в своя тантристки текст, озаглавен "Приношение на духовния учител": "Себелюбието е при­чина за цялата мъка и неудовлетвореност, докато поставя­нето на всички чувстващи същества-майки над самите нас е основата на всяко постижение и всяко знание. Следова­телно, вдъхновете ме да заменя себелюбието си с грижа за другите". Това не е някаква сложна философска теория, а едно много просто твърдение. Достатъчно е да погледнем собствения си житейски опит, за да разберем дали себелю­бието не е причина да бъдем объркани и възпрепятствани.

Панчен Лама продължава с предложението да видим какво е направил Буда Шакямуни.с живота си. Той изоста­вил себелюбието си, посветил се напълно на благоденстви­ето на другите и в резултат получил ненадминатото бла­женство на пълното просветление. А сега да погледнем се­бе си. Обсебени сме от мен, мен, мен, и единственото, кое­то сме спечелили, е безкрайна мъка и разочарование. Това е просто, пряко сравнение и не е нужно да разчитаме на авторитета на Панчен Лама или който и да било друг, за да видим неговата правдивост. Всички необходими доказа­телства се намират в живота ни и в живота на другите. Внимателно провери и ще стане ясно, че тесногръдият его­изъм винаги води до разочарование и че също така посвещаването на другите с открито сърце води до щастие и благоденствие.


БОДХИЧИТА МОТИВАЦИЯТА НА ОТВОРЕНОТО СЪРЦЕ

Вече видяхме как привичната ни привързаност към сетивни обекти ни пречи да изпитаме щастието и удовлет­ворението, които всички ние искаме. Ако искрено възна­меряваме да постигнем най-висшето човешко удоволствие, трябва да дадем на ума си пространство, като развием от­ношение на отказване. Това означава, че трябва да отречем обичайното си преследване на удоволствия, за да изпитаме истинско удоволствие. По същият начин, докато продъл­жава да се грижим единствено за собственото си щастие, никога няма да изпитаме върховното щастие на просветле­ното си съзнание. С други думи, ако искаме да достигнем най-висшата духовна цел, трябва да развием най-висшата възможна мотивация за следване на духовния път.

В будистката терминология тази висша мотивация е позната като бодхичита. Тя е импулсът човек да постигне пълно просветление (бодхи, или състояние на буда), за да бъде от най-голяма полза за другите. Единствено като ра­ботим всеотдайно за щастието на всички същества - с дру­ги думи само като развием отвореното сърце на бодхичита - можем самите ние да изживеем пълното щастие.

Всеотдайната бодхичита е могъщата енергия, спо­собна напълно да промени съзнанието ни. Това може да го докаже собственият ни опит. То не е нещо, в което трябва сляпо да се вярва. Когато си развил оодхичита в сърцето си ти привличаш неудържимо всички хубави неща в живо­та и те без усилие те обсипват подобно дъжд. Сега, тъй ка­то сърцето ни е пълно със себелюбиви мисли, изглежда, че единственото, което привличаме е несполуката. Но с бод­хичита ние веднага привличаме добри приятели, добра храна, само хубави неща. Както казва Дал ай Лама, ако ще бъдете егоистични, поне бъдете мъдро егоистични. Това, което той изразява чрез този странен съвет, е, че по няка­къв начин бодхичита е особено егоистично отношение: когато се посветиш на другите с любяща добронамереност, ти получаваш много повече щастие отколкото би могъл да изпиташ по друг начин. Иначе ние получаваме съвсем мъ­ничко щастие и лесно го губим. Затова, ако искаме да сме щастливи колкото може повече, единственото нещо, което трябва да направим, е да се посветим с цялото си сърце на благоденствието на другите.


ОСВОБОЖДЕНИЕ ОТ СЕБЕЛЮБИЕТО

Не бива да мислим, че бодхичита е "религиозно" от­ношение, нещо в което трябва да вярваме и да приемаме единствено на доверие. Това изключително състрадателно отношение е пряк резултат от чистото прозрение в собст­вената ни истинска същност и в тази на другите. Когато сме заети единствено със себе си, проблемите ни изглеж­дат непреодолими. Претоварен от мисли за нас самите, умът ни е изпълнен с тревога и безпокойство. "Може ой не изглеждам достатъчно добре". "Може би другите няма да ме харесат". "Чудя се дали ще успея". И така нататък, Всичко, свързано с "Аз", става проблем, грижа, заплаха ;;1 нашето благоденствие и сигурност. Единственият начин д:1 се освободим от това невротично обсебване от собствената си личност е да отворим сърцето си за другите. Когато см е истински загрижени за благоденствието на някой друг, ние веднага преставаме да се грижим за собствените си проб­леми, поне за малко. И тъй като състраданието към другите заменя самосъжалението, ние откриваме скрити съкровища от сила и мъдрост в себе си. Може да се каже, че самото притежаване на съчувстваща бодхичита е вид просветлено преживяване. Като създаваме това свободно пространство в своето съзнание, ние придобиваме много по-всеобхватен характер. Вместо да бъдем ограничени в собствената си миниатюрна реалност, ние се преместваме в по-обширната сфера на всеобща грижа. Това автоматично ни освобожда­ва от повечето ни проблеми. Толкова често се суетим око­ло незначителни събития в живота си, че превръщаме дребни трудности в големи проблеми. Но като развием всеобхватния възглед на бодхичита, тези дребни грижи стават маловажни и спират да ни безпокоят. Когато бреме­то на грижата за себе си падне от раменете ни, ние изпит­ваме малко от свободата, която идва с пълното духовно осъществяване. Преживявания като това са окуражаващи, защото убедително показват практическата, всекидневна полза от обучаването и преобразуването на нашия ум.


ПОГРЕШНИ СХВАЩАНИЯ ЗА БОДХИЧИТА

Когато някои хора чуят за бодхичита за първи път, те я объркват със сантименталното, крайно емоционално със­тояние на съзнанието: "О, как искам хората да бъдат щаст­ливи! Не издържам като си мисля как страдат". Те се чувс­тват така завладени от нуждите на другите, че изпадат в депресия. Но истинската бодхичита е нещо съвсем раз­лично. Тя няма нищо общо с това подтиснато и парализи­рано състояние на ума. Напротив, тя е ясна и отпусната, притежава спокойна мъдрост и дълбоко състрадание. Тя означава да отвориш сърцето си изцяло и да го държиш отворено толкова дълго, колкото можеш. Т Съществува друга погрешна мисъл, която хора споде­лят, когато чуят за първи път учения за бодхичита.Тъй ка­то е необходимо да се развият напълно вътрешните ни способности, за да облагодетелстваме другите по най-; добрия начин, те вярват, че не могат да направят нищо в помощ на другите, преди да са станали буда." Първо тряб­ва да уча години наред - си мислят те, - и тогава мога да започна да тренирам съзнанието си. След дълго време мо­же би ще развия отказване и бодхичита и тогава, в някой далечен бъдещ момент, когато получа просветление, ще започна да облагодетелствам другите."

Такова отношение е напълно погрешно. То ни обре­менява със закостеняло схващане за развитието на духовния ни живот. То е просто още едно ограничение, още една илюзия. Ако твърдо вярваме в такъв установен ред в живо­та си, смъртта ще настъпи преди да разберем, а ние няма дори да сме го започнали!

В действителност докато развиваме любов, състрада­ние, мъдрост и всички други прозрения, които водят до просветлението, ние можем да помагаме на другите без прекъсване. Най-напред, просто като водим обикновен жи­вот със сърце, посветено на преодоляване на себелюбието, ние веднага облагодетелстваме другите. И после, всяка степен на духовно развитие, от първата до последната, има собствена си*ла и потенциал. Ние можем да помагаме на другите в'зависимост от достигнатата степен. За да бъдем реалисти, ще кажем, че трябва да помагаме на другите до границата на настоящите ни способности. Мисълта, че не можем да направим нищо преди просветлението, е всъщ­ност егоистична и невежа. Тя отразява основно неразбира­не на смисъла на духовната практика.

Това неразбиране е свързано с едно отношение, което проявяваме през целия си живот. В училище например си мислим: "Трябва да изучавам тези скучни предмети сега, за да мога накрая да си взема изпитите, да получа степента си, да си намеря добра работа, да спечеля много пари и то­гава ще бъда щастлив" . Цялото това ударение върху бъде­щето - "Когато имам достатъчно пари"," Когато притежа­вам собствен дом"," Когато се.пенсионирам" - лесно се прехвърля върху духовната практика:" Когато свърша с практикуването" ," Когато получа просветление". Да се мисли по този начин е твърде измамно. Тази мечтана илюзия за едно нереално бъдеще прави и сегашните ни дейст­вия нереалистични. Важно е да се разбере, че истинската практика е нещо, което правим от момент на момент, от ден на ден. Ние правим това, което можем, с мъдрост, как­вато имаме, и всичко посвещаваме на благоденствието на другите. Живеем живота си просто, толкова добре, колкото можем. Това само по себе си ще бъде от огромна полза за другите. Не е необходимо да чакаме докато станем буди, за да започнем да действаме.
РАЗВИВАНЕ НА СПОКОЙСТВИЕ: ОСНОВАТА НА ВСЕОБХВАТНОТО СЪСТРАДАНИЕ

Ако имате ясно и просто разбиране за философията на бодхичита и се опитвате да постъпвате според него във всекидневния живот, като опитвате във всички свои дейст­вия да се посветите с открито сърце на другите, то това е правилна духовна практика. Това е твърде добре. Разбира се, развитието на истинската бодхичита - състоянието на съзнанието, при което сме загрижени първо за другите и тогава за себе си - е задълбочено разбиране и трябва да из­минем дълъг път, за да го постигнем. Ние не можем да от­ворим сърцето си изцяло само чрез желанието за това. Не­обходимо е да се заемем с дълга и постепенна практика.

Според мен една от добрите страни на будизма е, че предлага практическо трениране на съзнанието. Той не твърди: "Бодхичита е чудесна, защото Буда казва така!"

Напротив, дава ни методите за развиване на такова отно­шение и ние сами можем да се убедим дали то има ефект или не, дали е чудесно или не.

Според тези методи, първото, от което се нуждаем, е чувство за спокойствие или равновесие. Също както при­земното равнище е основата, върху която градиш къща, та­ка и спокойствието -непредубеденото отношение към всички други същества - е основата за развиване на бодхи-члта. Опитът на предишните медитиращи показва, че ко­гато си достигнал такова равновесие, може да създадеш бодхичита бързо и лесно. Но тъй като навикът остро да разграничаваме приятелите, враговете и непознатите е дълбоко вкоренен в нас, такова равно отношение е трудно за постигане! С огромно желание се привързваме и вкопчваме към скъпите си приятели, с омраза и антипатия отх­върляме онези, които не харесваме, и с безразличие гледа­ме безбройните хора, които нито ни помагат, нито ни вре­дят. Докато умът ни е под контрола на привързаност, омра­за и безразличие, никога няма да успеем да развием бодхи­чнта в сърцето си.

Спокойствието не е философско схващане. То не е просто друга мисъл или идея, с която да се забавляваш. То е по-скоро състояние на ума, специфично качество на съз­нанието, или осъзнатост, която може да се придобие чрез постоянна близост. За да се случи това, трябва да положиш големи усилия, С други думи трябва да тренираш съзнани­ето си и да промениш основното си отношение към други­те. Например, когато срещна за първи път група, нови хора в курса по медитация, аз чувствам едно и също към всичките. Никой от тях не съм срещал преди, те сякаш са се по­явили внезапно като гъби, и не съм имал време да се при­вържа или да намразя някого. Всички са равни за мене. Ако взема това непредубедено чувство за равенство, което изпитвам към новите, непознати хора, и го приложа както към приятелите си, към които съм привързан, така и към враговете и критиците си, които не обичам, мога да започ­на да развивам спокойствие спрямо всеки.

Съществува подобна техника на медитация за пълно­то развитие на такова равновесие. Накратко, представи си, че си заобиколен от трима човека: най-скъпия ти приятел, най-злия ти враг и напълно непознат човек. Един от начи­ните е да си представиш приятеля зад себе си, а врага и не­познатия пред себе си и всички други човешки същества струпани наоколо. След като се обградиш по този начин, внимателно изследваш чувствата, които изпитваш към тези хора, и анализираш защо си ги определил именно като та­кива..

Когато се попиташ "Защо чувствам близък само този, а не и другите?", вероятно ще откриеш , че причините са предубеждения, основани на няколко отделни случки. Нап­ример, ти може би наричаш първата личност приятел, за­щото, когато си помислиш за него, си спомняш негови прояви на добронамереност и привързаност. А втората личност се явява враг, защото си спомняш някои опреде­лени лоши неща, които ти е направил или казал. Колкото до третата личност, ти го наричаш непознат, защото нямаш спомени някога да ти е помагал или вредил.

Причините за различното отношение са всъщност ус­ловни. Ако честно преровиш паметта си, със сигурност ще си спомниш за много моменти, когато трите личности, за които си мислиш, не са се вместили напълно в категории­те, които така твърдо си им наложил. Можеш добре да си спомниш случаи, когато врагът, толкова презиран от теб сега, се е държал любезно с теб, когато приятелят, на кого­то толкова държиш сега, е предизвиквал гнева ти и че дори човекът, към когото си безразличен сега, някога е означа­вал много за теб. Ако наистина се замислиш за това, ще престанеш да виждаш хората по крайно предубедения на­чин, както правиш сега. А когато осмислиш, че всяко живо същество през безначалните минали животи ти е сторило същите добри и лоши неща като приятелят и врагът в този живот, ще разбереш, че всички са равни, защото са били приятел, враг или непознат много пъти.

Като тренираш съзнанието си така, чувствата на при­вързаност към приятеля ти, на омраза към врага ти и на безразличие към непознатия, ще започнат да стихват. Това е знакът, че започваш да придобиваш мерило за равнове­сие. Поддържай това чувство и накрая чрез практика то ще стане неделима част от съзнанието ти.

Медитирането върху равновесието е най-добрият на­чин да се постигне добро умствено здраве. Вместо да пла­щаш по 100$ на час за терапевт, медитирай върху равнове­сието. Затвори очи и игнорирай всички физически усеща­ния. Изключи възприятията на петте сетива и се потопи дълбоко в ясната осъзнатост на опита си в равновесието. Ще станеш със сигурност по-уравновесен, отворен и умиротворен. Дори и след десет минути на такава медитация, ти ще излезеш в различен свят.

Съществува едно широко разпространено неразбира­не за развитието на равновесие. Някои хора мислят, че то­ва означава да станеш безразличен към всеки. Страхуват се, че ако намалят своята привързаност към семейството и приятелите, любовта и обичта им ще изчезнат. Но няма причина за безпокойство. С истинско равновесие не бихме затворили сърцето си за никого.

Колкото повече се тренираме да виждаме първичното равенство на всички,, преодолели привичната склонност да ги отнасяме твърдо.към категориите приятел, враг и не­познат, толкова повече се отваря сърцето ни, като неизме­римо увеличава способността ни да обичаме. Като се освободим от предразсъдъците ще можем пълно да оценим, че всеки без изключение иска и заслужава да бъде щастлив и желае да избегне и най-леката болка. Следователно на ос­новата на равновесието ще можем да развием всеобхватна любов, състрадание и накрая пълното осъществяване на бодхичита: отвореното сърце, напълно отдадено на край­ното облагодетелстване на всички.
БОДХИЧИТА Е НЕОБХОДИМА ЗА ПРАКТИКУВАНЕТО НА ТАНТРА

Като предпоставка за практикуването на тантра, развитието на бодхичита е абсолютно необходимо. Всички учители казват, че за да си добре подготвен за практикуване на тантра, трябва да притежаваш силната мотивация на бодхичита. Истински подготвените тантристки практи­куващи желаят да следват най-бързия път към просветле­нието не за да постигнат бързо освобождение, а защото из­питват силно състрадание към другите. Те разбират, че колкото повече време им отнема постигането на просвет­ление, толкова по-дълго всеки, който се нуждае от помощ, ще трябва да чака. Светкавичното средство на тантра е предназначено за онези, които желаят да помогнат на дру­гите колкото е възможно повече и по-бързо. Въпреки, че е вярно, че бодхичита е най-важната предпоставка за прак­тикуване на тантра, всъщност е по-точно да се каже, че е вярно обратното: целта на практикуване на тантра е да разшири обсега на нашата бодхичита. Съществуват толко­ва много тантристки божества - Авалокитешвара, Манджушри, Тага и останалите - в чието практикуване можеш да бъдеш посветен. Има толкова много божества, върху които можеш да медитираш. Но защо са всички тези божества'1 Каква е целта на всички тези практики? Тя не е нищо друго освен развиване и разширяване на отдаденото сърце на бодхичита. Наистина няма друга причина за всички тези божества. Всъщност, всички тантристки медитации са с единствената цел да се развие силна бодхичита.

Да вземем за пример практикуването на хилядоръкия Авалокитешвара. Единствената причина за проявяването на съзнанието ти като божествено същество от светлина с хиляда ръце е възможността да подадеш ръка за помощ на хиляда страдащи същества. Какви други причини бихме могли да имаме, за да искаме толкова много ръце Ако не ти е удобно да се проявяваш по този начин, винаги можеш да свържеш медитацията си със собствената си култура и да проявяваш вътрешното си същество като Исус, Свети Франциск, Куан Тин или някое друго свято същество.

Това, което трябва да разберем, че Авалокитешвара и Исус например са напълно еднакви. Същностната природа на всеки е пълното, безкористно посвещаване в служба на другите". Следователно, когато се опитваме да бъдем като тях чрез практикуване на тантра, чрез молитва или друг метод, то е само за да можем да служим на другите по съ­що такъв безкористен начин. Безкористното посвещаване на другите е истинското значение на бодхичита и затова бодхичита е не само основната предпоставка за тантра, но и най-важният резултат на тази практика.


1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница