Въведение

от Роджър Стиър

Днес уважавам Георг Мюлер много повече отколкото преди двадесет и пет години, когато написах първото издание на тази биография. За мен той е стълб в историята на Църквата, който дарява новото поколение с неповторимо вдъхновение и прозрение. Съгласен съм с У Х. Хардинг, написал през 1914 г., че животът на Мюлер е „едно от най-ярките свидетелства за верността на Бога в съвременния свят“. Георг Мюлер вярва, че Бог отговаря на молитвите, и посвещава живота си на това да докаже своето убеждение. Усилията му носят още приживе световна известност, а в едно от многото писма, изпратено от един лекар, се казва, че неговите постижения са „най-прекрасното и пълно опровержение на скептицизма“, което той някога е срещал. Подозирам, че Мюлер би се смутил от начина, по който започнах това въведение. Със своята скромност би сметнал, че оценките за него са пресилени, и би настоял славата за всичко, което е сторил, да бъде отдадена само на Бога. В интервю, излязло в началото на 1997 г., архиепископът на Кентърбъри описва промяната, станала в неговия молитвен живот. „Докато бях студент – споделя доктор Кеъри, – се отнасях към молитвата като към списък за пазаруване и Бог задоволяваше всичките ми нужди. Всичко се въртеше около собственото ми ,,Аз“. Трябваше да превъзмогна това. Зрелостта ме откъсна от себичността и Бог стана центърът на молитвите ми. За мен стана но-важно да Го прославям и да Му благодаря, а молбите да се погрижи лично за мен отстъпиха на заден план, в графата ,,Послепис“.

В англоговорящия свят, както и в България, е известен като Джордж Мюлер би приел това и би го разбрал. Той също описва подобна промяна в своя живот, когато молитвата придобива ново значение за него. Вече тридесетгодишният Мюлер открива колко важно е в началото на всяка молитва да има време, когато душата му, насърчена от размислите върху Свещеното Писание, просто да се наслаждава на Божието присъствие. Въпреки това Мюлер никога не става толкова дързък, че да се откаже от „списъка за пазаруване”, нито изпитва потребност да се извини, задето моли Бога за съвсем конкретни неща.

,,Искайте и ще ви се даде – казва Исус Христос, – търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава, който търси, намира, и на тогова, който хлопа, ще се отвори“ (Матей 7:7-8). „Не се безпокойте за нищо – казва и апостол Павел, – но във всяко нещо с молитва и молба изказвайте исканията си на Бога с благодарение“ (Филипяни 4:6).

Няма нищо чудно в това, че Мюлер получава отговор на молитвите си. В прочутата приказка от „Хиляда и една нощ“ Аладин вижда, че разтърка ли вълшебната лампа, оттам се показва дух, който казва: „Аз съм роб на лампата. Ще сторя всичко, каквото ми заповядат“ Силата на молитвата, която Мюлер открива, съвсем не се проявява по този начин. Неговите молитви са резултатни благодарение на това, че цял живот е живял по Божията воля.

Той прилага в живота си основополагащи библейски начала, от които може да се ръководи всеки християнин. Тези начала включват чудесни обещания, които трябва да очакваме да се сбъднат, и твърде строги условия, които сме длъжни да изпълним. Тези обещания и условия са изложени по-нататък, във втората част на 20 глава. Ако ги усвоите и съзнателно решите да ги прилагате, убеден съм, че молитвеният ви живот ще се преобрази. Това не означава, че няма да има мигове, когато молитвата няма да ви отегчава, че тутакси ще узнаете всички отговори или че молитвата ще престане да бъде тайнство. За Мюлер, който претворява в живота библейските молитвени принципи, това се увенчава не само с изумителни отговори, но с все по-голям стремеж към святост и покорство на Бога, които наистина го правят достоен да бъде наречен ,,светия“.

Онези, които го познават, говорят за ,,усмивката, която обикновено озаряваще неговите очи, сякаш се бе врязала в чертите на лицето му“. Макар Мюлер да няма нищо против незлобливата, безобидна шега, никой не си позволява в негово присъствие да дърдори празни приказки. Всички усещат, че той живее по Бога.

Мюлер познава своя Господ. Приятно му е да пребъдва в Неговото присъствие. Вярва в Божиите обещания, обръща се към своя Небесен Отец в името на Исуса Христа, своя Спасител, Приятел и Господар. В богобоязливо упование очаква отклик на своите молитви – и както е известно на целия свят, го получава.

Малко са страниците в историята на християнската Църква, в които има толкова плам и драматизъм, както в живота на Мюлер, обхванал почти цялото Х1Х столетие. Малцина мъже и жени са докосвали повече сърца или са вдъхновявали такова посвещение на Христос. През стоте години, изминали след смъртта на Мюлер, делото, чиито основи е положил, е нагодено да отговаря на новите потребности, обхванало е нови области, но принципът при никакви обстоятелства да не се призовава за набирането на средства си остава същият.

Признателен съм на Джулиан Марш от фондация „Георг Мюлер“, който в последната глава продължи разказът до нашите дни. Щастлив съм, че това ново издание ще достигне до много нови читатели. И в новото хилядолетие Богът на Георг Мюлер ще си остане Живият Бог. Моля се да Го опознаете все повече, докато четете невероятния разказ за живота на Георг Мюлер.

Копълстоун, Девън, юни 1997г.

• 
  Twitter
  
• 
  Facebook
  
• 
  
  
• 
  Print
  
• 
  
  

- Как се казвате?

- Георг Мюлер.

- Възраст?

- Шестнадесет години.

- Място и дата на раждане? .

- Град Кропенщат – Прусия, 27 септември 1805 г.

- Вярно ли е, че живеете във Волфенбютел на широка нога, а не можете да платите на ханджията?

- Да, но…

- Вярно ли е, че миналата седмица сте живели в друга страноприемница край Брунсвик все така в разкош, но когато са ви помолили да платите, сте били принуден да оставите в залог дрехите си?

Мюлер не знае какво да каже за свое оправдание. Няма и пукната пара в джоба си и е затънал до гуша в дългове. След тричасов разпит, без изобщо да му съобщят кога ще го изправят пред съда, го отвеждат в затвора.

18 декември 1821 г. Георг Мюлер оглежда тясната затворническа килия, където е прекарал предната нощ. Единствената светлина в помещението прониква през малкото прозорче със здрава метална решетка. Килиите са отделени една от друга с дъсчена преграда. За вечеря му дават месо и хляб, които миришат толкова отвратително, че Мюлер изобщо не ги докосва. Готвачът се ядосва, и на другия ден му дава храна като на всички останали затворници: за обяд бистра водица и клисав хляб, за вечеря – зеленчуци и студено месо, от които Мюлер хапва малко, понеже вече е огладнял. Тъмпичарят го държи заключен в килията денонощно, не му възлага никаква работа и не го пуска на разходка.

- Може ли да ми дадете Библия, да почета малко? – пита Мюлер, като се надява така да убие времето.

- Не.

Най-ранните му спомени са от януари 1810 г., когато едва четиригодишен се премества заедно с родителите си от Кропенщат в Хаймерслебен, където баща му е назначен за данъчен инспектор. Още преди да навърши десет години, започва да краде от държавните пари, събирани от баща му, и добре помни деня, когато той го хваща на местопрестъплението. Старият Мюлер подозира сина си, затова заделя малка сума и я оставя в стаята. Георг изчаква да остане сам и скрива част от парите в обувката си. Баща му се връща и преброява парите – претърсва малчугана и открива липсващите монети у него. Георг си спомня как са го улавяли в някоя пакост – умувал е как следващия път да ги надхитри, за да не го спипат отново.

Господин Мюлер се надява Георг да стане свещеник, ала не толкова за да служи на Бога, а по-скоро за да живее в охолство. В затвора Георг си спомня петте години, когато е учил в класическото катедрално училище в Халберщат, и най-вече със срам за една съботна вечер преди две години, когато, без да знае, че майка му се е разболяла, играл карти до два посред нощ, а после се почерпил в една кръчма и, порядъчно пийнал, се скитал с приятели по улиците. Спомня си как на другия ден отишъл на подготвителен курс за първо причастие, а когато се прибрал в стаята си, заварил баща си, който го очаквал. Той му казал: „Майка ти почина. Приготви се за погребението“ Три-четири дни преди да приеме първо причастие, Мюлер отбелязва в дневника си, че извършва „нагло беззаконие: след като изповядва греховете си, измамва свещенослужителя, като му предава само една дванадесета част от парите, които баща му оставя за образование.

Мюлер продължава да разсъждава върху живота си, докато седи в килията, където дните се нижат еднакви като две капки вода и другият затворник все така не отронва и дума.

Получил е първо причастие в неделята след Великден на 1820 г., в катедралата на Халберщат. След това решава да се усамоти и остава в къщи, докато младежите, с които е получил първо причастие, отиват да се забавляват. „Започвам нов живот – ще уча повече“ обещава си той.

Но не след дълго престъпна дадената дума и съвсем му отпуска края. През двайсетте месеца след първото причастие наистина учи, но много по-често свири на пиано и китара, чете романчета, обикаля пивниците. Все се зарича да промени живота си, по много бързо нарушава обещанията си. На 12 януари 1822 г. резето на килията изтраква и го изтръгва от размислите му.

- Викат ви в полицейския участък – оповестява надзирателят. – Елате с мен.

- Баща ви е изпратил пари за път, а също и да си платите за страноприемницата, както и за разходите тук, в затвора – казва му полицейският началник. – Свободен сте. Можете веднага да си тръгнете.

Господин Мюлер ознаменува завръщането на сина си, като му тегли як бой – отвежда го у дома в Шонебек край Магдебург, където от лятото на 1821 г. е получил новото си назначение като държавен чиновник. Георг отчаяно се опитва да възвърне благоразположението на баща си и започва да дава уроци по латински, френски, немска граматика и аритметика. Напредва в учението, всички го обичат и му се възхищават – дори и баща му. Въпреки това след години Георг признава, че „тайно съгрещавах непрекъснато“. Когато е на 17 години, Мюлер постъпва в гимназията в Нордхаузен, един от най-старите градове в Прусия. Въпреки ученолюбието и старанието му да стане по-добър и прилежен, почти е невъзможно да свърже двата края. Веднъж получава пари от баща си и съвсем преднамерено ги показва на приятели. Сетне нарочно счупва заключалките на калъфа за китара, изчаква няколко минути и нахълтва без сюртук в кабинета на директора.

- Откраднаха всичките пари, изпратени от баща ми! – вайка се запъхтян.

Всички му съчувстват. Неколцина приятели решават да му се притекат на помощ и събират същата сума, която му е пратил баща му, а хората, услужили му преди това с пари, великодушно скланят да ги върне но-нататък. Директорът, който е по-зрял и мъдър, се усъмнява, че има нещо гнило, и вече не вярва на Георг. Мюлер се притеснява от съпругата на директора, която се е грижила за него като истинска майка, когато веднъж се разболял.

Голямата мечта на Мюлер е да влезе в прочутия университет в Хане, основан през 1694 г. от Фридрих III Бранденбургски, който по-късно става крал на Прусия. Особено важно за бъдещото развитие на Георг Мюлер е, че Хале е център на пиетизма, вдъхнал през VII век нов живот на християнството в Германия. Когато прозренията на Лутер и на поддръжниците на Реформацията се превръщат в закостенели формули, пиетиското възраждане набляга върху значението на поворождението, на личната вяра в Исус Христос и на ревностното християнско служение и дейно проповядване на благовестието. Мюлер постига съкровената си мечта на Великден през 1825 г.

Хале е построен върху песъчливата равнина край река Заале. Над пазарния площад, насред стария град, се възправят прелестната средновековна сграда на кметството и готическият храм ,,Мариенкирхе“, където Хендел се научава да свири на орган. След като постъпва в Университета, Мюлер за пореден път се зарича да се поправи – този път наистина го желае. Съзнава, че никоя енория не би го избрала за свой пастир, ако и занапред продължава да живее така. Дори и някъде да го приемат, за да живее охолно, от него ще се иска да е силен по богословие, нещо, което в някогашна Прусия зависи от това, дали имащ добра университетска диплома.

Свободният живот в Университета предлага какви ли не изкушения и Георг Мюлер отново не успява да се оправи с парите. Не след дълго е принуден да заложи часовника си и част от дрехите си – бързо задлъжнява отново. Чувства се напълно съсипан и изтощен от безкрайните опити да се поправи. В една от пивниците на Хале (където само за един следобед изпива десет халби бира) той съглежда младеж, който му се струва познат от старото училище в Халберщат. Никога не са били близки, понеже Бета е кротък и вглъбен, но на Мюлер му хрумва, че ако се сприятели с него, това вероятно ще му помогне да внесе ред в живота си. Проправя си път през претъпканата бирария и се ръкува радушно със стария си познат.

- Бета! Как я караш? Много се радвам да те видя след толкова време!

Бета на драго сърце приема приятелството му, защото смята, че така ще прогони скуката и ще разнообрази живота си.

Мюлер обича да пътешества и има предложение за своите приятели.

- Хайде да идем в Швейцария.

- Добре, но нямаме пари и паспорти.

- Не берете грижа за това – успокоява ги Мюлер. – На мен ми хрумна да заминем, ще го уредя. Напишете писма, уж че са от родителите ви, из ще си издействаме паспорти. Продайте, който каквото може, особено книгите, за които ще получите добра цена, за да съберем пари за пътуването. Дайте ми парите и аз ще купя билети.

Групата, в която е и Бета, поема от Хане на 18 август 1825 г. Младежите отиват в Ерфурт, оттам се отправят на запад към Франкфурт, сетне на юг през Хайделберг, Щутгарт и Цюрих към сърцето на Швейцария. Пред тях се ширва Фирвалдщетското езеро, сгушено между отвесните варовикови зъбери ти разсейващата се мараня. Студентите изкачват планината Риги и пред тях се открива гледка, от която Мюлер е направо зашеметен. Оглежда стръмните планински скатове, снускащи се към езерото:

Бюргенщок, Зеелисбург и в дъното па югозапад Пилатус, със своите насечени, ала толкова прелестни очертания.

„Сега вече мога да кажа, че съм живял” – мисли си той.

Връщат се през Констанцкото езеро, сетне на юг през Улм и средновековен Нюрнберг в Бавария и в края на септември се прибират в Хале. Никой от приятелите на Мюлер така и не разбира, че човекът, па когото са поверили парите си, е уредил всичко така, че да плати много по-малко от останалите.

Очаква да види как ще реагира Георг.

- И какво правите на тези сбирки?

- Хората четат Библията, пеят, молят се и обикновено някой проповядва.

- Искам довечера и аз да дойда с теб.

- Надали ще ти хареса.

Георг вече е решил.

- Изгарям от желание да отида.

- Добре тогава, довечера ще мина да те взема.

Мюлер е сигурен, че господин Вагнер, у когото се провеждат сбирките, няма да му се зарадва. След като отиват в дома му, той се извинява, че е дошъл неканен. Домакинът се усмихва.

- Винаги сте добре дошъл, идвайте, когато поискате. Домът и сърцето ми са отворени за вас. А сега елате при другите.

Изпяват химн, след което господин Кайзер, по-късно мисионер, изпратен в Африка от Лондонското мисионерско дружество, коленичи и се моли Бог да благослови събранието. Никога дотогава Мюлер не е виждал някой да пада на колене – самият той никога не е коленичил за молитва. Господин Кайзер прочита глава от Библията и след това изнася проповедта, която предварително е написал. По онова време, според законите в Прусия, се смята за престъпление импровизирано и свободно да тълкуващ Св. Писание в отсъствието на свещенослужител. В края на сбирката отново изпяват химн и преди да си тръгнат, господин Вагнер се моли. Докато го слуша, Мюлер си мисли: ,,Въпреки че съм много по-образован от този човек, не бих могъл да се моля толкова хубаво.“

- Всичко, което видяхме в Швейцария, всичките ни досегашни забавления и удоволствия не могат да се сравняват е тази вечер – споделя той с Бета, докато се прибират.

Това е повратът в неговия живот – онази вечер той си ляга ведър и спокоен. Връща се у господин Вагнер още на другия ден, посещава го и следващата седмица, за да изучава Библията. По- късно Георг Мюлер ще напише:

През януари 1826 г., щест-седем седмици след като става християнин и след много молитви, Мюлер взима важно решение и отива да говори с баща си.

- Тате, смятам, че Бог иска да стана мисионер. Дойдох да те помоля за разрешение, както го изисква правилникът на мисионерските дружества в Германия.

Баща му ядосан се разкрещява:

- Охарчих се, докато те изуча. Надявах се да доживея старините си при теб, след като станеш енорийски свещеник. А ти си дошъл да ми кажеш, че ще опропастищ моите надежди. Вече не си мой син! – после господин Мюлер плаче и умолява: – Не го прави!

Георг е непоколебим и убеден, че Бог му е вдъхнал силите да следва неотклонно пътя, за който го е признал. Връща се в Хале и макар да му остават още две години следване, се зарича занапред да не взима пари от баща си. Струва му се, че не е редно да го вкарва в разходи, след като няма да оправдае надеждите му да стане свещенослужител с осигурен живот. Пред него стои въпросът как да се издържа без помощта на баща си. Дали ще се справи? Скоро се убеждава, че това е възможно. Следват низ от случки – първите от множеството събития през забележителния му живот, – които показват и на него, а но-късно и на света, че „за боящите се от Него няма оскъдност“ (Псалм 34:9). Ето как става всичко. Малко след посещението при баща си на специализация в Хале пристигат неколцина американци, трима от които четат лекции в американски колежи. Те за жалост не знаят немски. В Университета е постъпил нов преподавател но богословие – пиетистът доктор Толук – който изважда колегите си от трудното положение.

- Имам студент, който може да ви дава уроци по немски. Според мен ще се справи блестящо.

Американците приемат на драго сърце.

- Казва се Георг Мюлер – допълва Толук.

Американците плащат за уроците много щедро и въпреки че баща му вече не го издържа, Мюлер разполага с предостатъчно пари. Той се заема да възвестява новата си вяра с плам и всеотдайност, превърнали се след време в отличителна черта на живота му. Всеки месец разпространява мисионерски вестници в повече от двеста различни кътчета на страната, често пълни джобовете си с брошури, за да ти раздава на хората, които среща по време на своите обиколки; пише на някогашните си приятели с призив да се обърнат към Христа; цели тринадесет седмици посещава един болен човек, който накрая приема християнството.

В началото невинаги успява в усилията си да проповядва благовестието.

Веднъж срещнах насред полето един просяк И започнах да му говоря за неговата душа. Видях, че не ми обръща внимание, и заговорих но-високо. Той остана безучастен и аз направо се разкрещях, докато накрая разбрах, че от това няма полза, и си тръгнах.

През август 1826 г. един каноник от селце край Хане отправя към Мюлер следната молба:

- Желаете ли да проповядвате в моята енория?

- Никога не съм проповядвал – признава си Мюлер, – но ми се струва, че ако наизустя някоя проповед, ще се справя.

Близо седмица учи проповедта и рано сутринта на 27 август 1826 г. я изнася в малък параклис, но това не го удовлетворява. По-късно същата сутрин повтаря дума по дума проповедта и в енорийската църква, като смята следобед да я използва отново. Когато се изправя на амвона и поглежда към вярващите, нещо сякаш му подсказва да прочете Матей 5 гл. и да разтълкува текста. Започва да обяснява смисъла на думите „Блажени нишите духом“, усеща, че сякаш някой му помага. Забелязва, че за разлика от сутрешната проповед, която затормозява хората, сега всички слушат много внимателно. Явно го разбират и това му доставя огромно удовлетворение. От този ден нататък често проповядва в селата и градчетата около Хале. В събота вечер ходи с удоволствие на сбирките у господин Вагнер, а в неделя вечер се събира със свои състуденти от университета и от Великден 1827 г. тези срещи се провеждат в стаята на Мюлер.

През август 1827 г. Континенталното мисионерско дружество в Англия решава да изпрати проповедник в Букурещ. От дружеството молят професор Толук да потърси подходящ човек.

Мюлер мисли и се моли той да бъде избран, а и баща му няма нищо против.

- Струва ми се, че сега се отваря възможност за служение, за каквато отдавна мечтая – споделя младежът с Толук. – На драго сърце ще отида в Букурещ.

Докато чака от Лондон да му съобщят повече подробности, той изчислява колко ще му струва пътуването до Букурещ и усърдно се моли за бъдещата си работа. Колкото и да е странно, същевременно започва да се интересува живо от нещо, което по никакъв начин не е свързано с предстоящото пътуване до Букурещ – от староеврейски, – и се заема да изучава езика просто за удоволствие. В края на октомври 1827 г., на една от вечерните неделни сбирки в квартирата на Мюлер, се появява неочакван гост, който той приема с радост – Херман Бал, мисионер сред евреите в Полша, с когото Мюлер се е запознал на Великден 1826 г. Той споделя с Мюлер:

- Напоследък здравето ми е разклатено и затова се налага да се откажа от работата сред евреите.

Докато слуша разказа му, Мюлер изпитва чувство, което описва като ,,пламенно желание да го заместя“, но тъй като вече се е нагърбил с мисията в Букурещ, не го взима на сериозно.

През ноември разговаря с професор Толук.

- Искал ли си някога да станеш мисионер сред евреите? – пита го преподавателят. – Представител съм на Лондонското мисионерско дружество, което си е поставило тази задача.

Мюлер е смаян и казва на Толук за посещението на Бал:

- След като заминавам за Букурещ, няма смисъл да говорим за това.

Толук се съгласява. На другата сутрин на Мюлер вече изобщо не му се ходи в Букурещ. Приема го за себична глезотия.

- Милостиви Боже – казва той, – моля Те, върни ми желанието да замина за Букурещ.

Молбата му е чута начаса, ала обичта му към евреите не угасва. Към края на ноември Континенталното мисионерско дружество пише на Толук: „Поради руско-турската война комитетът реши засега да не изпраща свещеник в Букурещ“ Тогава Толук пита Мюлер:

- Мислил ли си да станеш мисионер сред евреите?

Младежът отправя молитви към Бога, размишлява, търси съвет от приятелите си и ги приканя да изпитат подбудите му.

Накрая дава следния отговор на Толук.

- Не мога да кажа със сигурност, че волята Божия е да стана мисионер сред евреите. Смятам, че трябва да съм на разположение на комитета – нека Господ стори това, което Му е угодно.

В началото на 1828 г. в Хале е построен нов трудовоизправителен затвор за осъдени за леки престъпления. Докато чака вести от Лондон, Мюлер подава молба да бъде назначен за свещеник в затвора и тя е удовлетворена. Освен че проповядва, той работи и лично със затворниците и им излага християнската вяра. „Готов съм да проповядвам сред тях – пише той, – понеже знам какво им е на съгрешилите клетници. До скоро и аз съгрешавах, вероятно още но-тежко и от тях, а те едва ли са чували някога толкова прости и ясни слова.“

Въпреки че се занимава с много странични дейности, Мюлер се дипломира на Великден 18 28 г. От университета в Хале излиза човек, който е твърде различен от своенравния нещастен младок, пристигнал тук през 1825 г. Сега животът му има смисъл и цел, спокойствие и радост – дори с времето спомените от Хале да избледнеят, Георг Мюлер винаги ще помни онази съботна вечер през ноември 1825 т., когато за пръв път е отишъл у господин Вагнер и е изживял нещо, което е преобразило живота му.

През юни 1828 т. Мюлер получава писмо от Обществото за разпространяване на християнството сред евреите в Лондон (по-късно преименувано в Църковна мисия сред евреите). Управителният съвет решава да го назначи за мисионер с половингодишен изпитателен срок, при условие че той дойде в Лондон. Мюлер се натъква на още една спънка, преди да получи международен паспорт. Всеки прусак, завършил университет, е длъжен да служи в армията една година, ако е здрав. На двадесет години Мюлер е обявен за годен за военна служба, но по негова молба постъпването му в армията е отложено, докато се дипломира. Обикновено хората, решили да станат мисионери, биват освобождавани от повинност. Влиятелни негови приятели пишат до императора молба да го освободи от военна служба. Император Фридрих Вилхелм III отхвърля молбата с довода, че въпросът трябва да се отнесе до военния министър и той няма да прави прецедент с Мюлер. Проблемът се решава неочаквано:

Мюлер сериозно се разболява. Един прочут лекар му предписва укрепващи средства и вино, а един приятел – заможен американски учен, на когото Мюлер е давал уроци и който си пада по светския живот – го завежда в провинцията, в околностите на Берлин.

Както изглежда, тези страдания са силен световъртеж, стомашно разстройство и настинка, от които Мюлер не може да се отърве. Мюлер отива със своя американски приятел на прочутия Лайпцигски панаир, а след това и на опера, която не му харесва. След първото действие изпива чаша ледена вода, а след второто изпада в несвяст. Събира сили колкото да се прибере в хотела, където нощта минава спокойно.

- Нещо не ми харесва как си прекарваме времето – споделя на Другия ден Мюлер със своя приятел.

- И на мен – отвръща американецът, християнин, охладнял за вярата в Христос. – Снощи, когато припадна в операта, си помислих, че ще е ужасно да издъхнеш точно там.

По пътя към Хале Мюлер получава стомашен кръвоизлив, които смята, че е причинен от чашата ледена вода.

- Защо не кажеш, че желаеш да отбиеш войнския си дълг? – му, предлага явно воден от съмнителни нравствени подбуди, един християнин, армейски командир. – Сега си много отпаднал и сигурно ще те освободят от военна служба.

Мюлер отива на преглед и е обявен за негоден за военна служба, понеже има признаци на туберкулоза. Понеже адютантът го нямало, един пруски генерал попълва документите, с които Мюлер завинаги е освободен от повинност.

- Ще ми се да ви посъветвам да насочите вниманието на евреите особено към 11 глава от Посланието на апостол Павел към римляните – казва генералът, който се оказва благочестив християнин.

Здравето на Мюлер е все така разклатено, докато не се вслушва в съвета на един професор по медицина да престане да взима лекарства – от този ден постепенно укрепва. През февруари напуска Берлин и поема към Лондон, като по пътя навестява баща си в Хаймерслебен, градът, в който е израсъл.

В Ротердам ледът по реката тъкмо е започнал да се пропуква и параходите още не смеят да поемат на плаване. Мюлер се забавя около месец и най-накрая се качва на кораб за Англия. На 19 март 1829 г. пристига в Лондон.