Взаимовръзки



страница3/9
Дата03.02.2017
Размер1.98 Mb.
#14164
1   2   3   4   5   6   7   8   9

За нас днес е много по-важно да разберем как се подготвя този инстинкт, когато човекът преминава през вратата на смъртта. Тук в земния живот изживяването на кармата е инстинктивно, така да се каже, то протича под повърхността на съзнанието.

Табела 2
В момента, когато преминем през вратата на смъртта, първоначално за няколко дни напълно обективно осъзнаваме всичко, което сме изживели на Земята; то застава пред нас като картини, които непрекъснато се уголемяват. Наред с това, което виждаме, се появява също и това, което инстинктивно се е разиграло в кармическото осъществяване. Така че, когато човек прекрачи портата на смъртта, пред погледа му все повече се разпростира изминалият му живот, придружен от онова, което е било инстинктивно, което той не е съзнавал – цялата кармическа плетеница (синьо). Той не вижда това веднага през следващите дни след смъртта, а по-скоро като живи образи вижда онова, което иначе съзира в бледите спомени. Вижда например, че там вътре се намира нещо по-различно от обикновените спомени. Ако тогава се разгледа с инициационния поглед онова, което се намира пред човека, може да се каже следното:

Самият човек, който е умрял след като през земния си живот е живял с обикновеното съзнание, вижда това, което застава пред него като величествена панорама; той я вижда, така да се каже, отпред (виж рисунка, синьо).

Табела 2
С инициационния поглед може да я погледне също и от другата страна, отзад (жълто); тогава там се показва плетеницата на кармическите взаимовръзки. Там се вижда тази плетеница на кармическите взаимовръзки, която първоначално е изплетена от мисли, живели във волята през земния живот – там това излиза навън.

Но сега се присъединява нещо друго, скъпи приятели. Често съм подчертавал пред вас: Мислите, които се изживяват съзнателно по време на земния живот, са мъртви. Тези мисли обаче, които са вплетени в кармата, и се проявяват там, са живи. Така че след ретроспективното наблюдение на жизнената панорама, изникват живи мисли. Невероятно забележително и съществено е, че съществата от третата йерархия се приближават към това, което изниква, бих искал да кажа, от задната страна на жизнената панорама и го поемат. Ангели, архангели, архаи всмукват, така да се каже, онова, което изниква, вдишват го.

Това се случва през времето, през което човекът достига края на лунната сфера. Той пристъпва в лунната сфера и тогава започва ретроспективното изживяване на земния живот, което трае една трета от времето, през което човекът е живял на Земята.

Как изглежда този ретроспективен живот, вече често съм описвал: Можем обаче първоначално да се запитаме: Как изглежда обикновеното спящо състояние на човек в сравнение със състоянието, в което той се намира непосредствено след смъртта? Когато обикновено човек заспи като духовно-душевно същество се намира само в своя аз и в астралното си тяло. В себе си няма етерното тяло, което е останало да лежи в леглото. Поради това мислите остават безжизнени, нямат никакво въздействие, те са само образи. Сега, когато човек премине през портата на смъртта, взима със себе си етерното си тяло, което тогава се разширява, а то има свойството не само да оживява физическата същност, но също и мислите. Тъй като човек е взел етерното тяло със себе си, мислите могат да станат живи като при разширяването и разтварянето на етерното тяло тези живи човешки мисли стигат до ангелите, архангелите и архаите.

Това първоначално е, бих казал, първият акт, който се разиграва между смъртта и ново раждане от другата страна на прага на смъртта и към онова, което се отделя от човека, което е поверено на разтварящото се етерно тяло пристъпват съществата от третата йерархия; то се приема именно от тях. И като хора, по повод взаимната връзка между живота и смъртта или за един починал човек произнасяме една хубава, чудно хубава молитва, в която казваме:


Приема се от ангели, архангели, архаи

в етерното съзидание

плетеницата на човешката съдба.
Защото тук ние насочваме поглед към един духовен факт. Наистина много зависи от това, дали хората си представят духовните факти, или не, дали те придружават мъртвите с мисли, които остават само на Земята, или ги съпровождат по техния по-нататъшен път с мисли, които са отражение на това, което става в царството, в което мъртвият пристъпва.

Това е, скъпи приятели, към което се стреми днешната инициационна наука: По време на земния живот да се осмисли нещо, като се приеме, че то е отражение на дадено действително духовно събитие. Със сухо теоретично мислене, – само с мислене за това, че човекът има по-висши съставни същности, с изброяването на тези същности, – съвсем не се е установила още никаква връзка с духовния свят. Едва когато се мисли за реалностите, протичащи в духовния свят, едва тогава се осъществява истинска връзка с него.

Поради това сърцата би трябвало отново да могат да доловят онова, което е било долавяно в старите времена на посвещение, в старите мистерии, където ученикът на посвещението постоянно и внушително е бил призоваван: – Съпреживявай съдбите на мъртвите!- От това са останали само повече или по-малко абстрактните думи: «memento mori» /помни, че си смъртен/, които не могат така дълбоко да въздействат на съвременните хора, защото всъщност са станали абстрактни и не разширяват съзнанието в по-жив и образен живот, в сравнение с този, който съществува в сетивния свят.

И това, което представлява приемането на плетеницата на човешката съдба от ангели, архангели, архаи се развива така, че се получава впечатлението, че то твори и живее във виолетово-синята етерна атмосфера. Това е творчество и живот във виолетово-синята етерна атмосфера.

И когато етерното тяло се разтвори, т. е. когато мислите са вдишани от ангели, архангели и архаи, след няколко дни човек навлиза в онова ретроспективно изживяване, което ви описах. Тогава човек изживява своите дела, своите волеви импулси, насоките на мислите си така, както те са действали в другите хора, на които е сторил нещо добро или зло. Той напълно се вживява в душите на другите хора, а не в своята собствена душа. С ясното съзнание, че е този, който има нещо общо с тези неща, той изпитва върху себе си изживяванията, които са станали в глъбините на душите на другите хора, с които е влязъл в кармически връзки, на които е сторил нещо добро или зло. Тук отново се показва как отсега нататък човек приема онова, което е изживял по този начин. Той го изживява като действителност, която трябва да опиша като по-реална от сетивната действителност между раждането и смъртта. Човек изживява една действителност, в която, бих искал да кажа, ври и кипи повече отколкото тук в земния живот.

Когато с погледа на посветения погледнем това от другата страна, виждаме как онова, което човек изживява, е прието в същността, в реалността на кириотетес, динамис, ексусиаи /господства, сили, власти/. Те всмукват, поглъщат негативите на човешките дела. Те се проникват с тях. И гледката, която се предлага на посветения, насочил поглед върху този чудесен процес, как последствията от човешките дела, превърнати в справедливост се поглъщат от ексусиаи, динамис и кириотетес, цялата тази гледка така въздейства на онзи, който я съзерцава, че той се осъзнава като намиращ се в центъра на Слънцето, а с това и в центъра на планетната система. Той съзерцава, гледа ставащото от гледната точка на Слънцето. Вижда лилавоподобно творчество и живот, вижда поглъщането на превърнатите в справедливост човешки дела от ексусиаи, динамис и кириотетес в творчеството и живота на светло-виолетова, на една лилаво оцветена астрална атмосфера.

Тук истината е, че гледката на Слънцето както се представя пред земния човек, е само гледка от едната страна, от периферията. От центъра Слънцето се явява като поле, на което се извършват духовните действия, делата на ексусиаи, динамис, кириотетес. Всичко това са духовни действия, духовни събития. Там намираме, бих казал, обратната страна на образите от земния живот, които изживяваме тук между раждането и смъртта.

И ние отново мислим по правилен начин, ако изграждайки мислите си, употребим в същинския смисъл думата, обикновено употребявана за обозначаване на отвяване, преминаване, увяхване, унищожение. Ние имаме думата «Wesen» /същност, същество/, имаме думата «Geben» /даване/. Когато казваме: «Vergeben» /прощаване/ означава «Hingeben», /отдаване/. Само при играта на карти значението е друго, но в естествения говор тази дума означава «прощаване, отдаване». Когато казваме «Verwesen», означава, че отвеждаме същността, насочваме я нанякъде. С това съзнание създаваме изречението:


Преминават в ексусиаи, динамис, кириотетес

в астралното космическо чувстване

справедливите последствия от земния човешки живот.
Тогава, когато се е изпълнило това и човек е изживял тази третина от своя земен живот след смъртта, живял е земния си живот в обратен ред, той чувства, че отново се намира до изходната му, но в духовното пространство. В момента преди навлизането му в земния живот, там той влиза, можем да кажем, през центъра на Слънцето в същинския духовен свят. Там вътре превърнатите в справедливост земни дела се приемат сега в дейността на първата йерархия. Те достигат до областта на серафимите, херувимите и престолите. Там човек навлиза в едно царство и пристъпвайки в него чувства: Това, което на Земята е станало чрез мен, точно него приемат в собствените си дела серафими, херувими и престоли.

Представете си само, скъпи приятели, ние мислим правилно върху онова, което става с мъртвия в по-нататъшния живот след смъртта, когато мислим по следния начин: Това, което той е изплел тук на Земята като мрежа на съдбата, първо се приема от ангели, архангели и архаи. Те го пренасят по-нататък, в следващия период между смъртта и ново раждане, в областта на ексусиаи, динамис и кириотетес. Те се обгръщат, обкръжават от съществата на първата йерархия. Земните човешки дела постоянно се приемат в това обкръжаване, в това обгръщане, проникване в същността, в делата и в творчеството на престоли, херувими и серафими. И ние отново мислим правилно, когато към първото и второто изречение прибавим третото:


Възкръсват в престоли, херувими, серафими

като същност на техните дела

справедливите форми от земния живот на човека.
Така че, когато инициационният поглед се насочи върху това, което постоянно става в духовния свят, тук на Земята имаме действията на хората с техните кармически инстинкти, с това, което става в плетеницата на съдбата, една тъкан повече или по-малко подобна на мисловната тъкан. Но ако насочим поглед към духовните светове, там виждаме как онова, което някога е било земни дела на хората, след като е преминало през ангели, архангели, архаи, власти, сили, господства, се приема и се разпространява като небесни дела при престоли, херувими и серафими /пише се на дъската/.
Табела 3

1. Приема се от ангели, архангели, архаи

в етерното съзидание

плетеницата на човешката съдбата.


2. Преминават в ексусиаи, динамис, кириотетес

в астралното космическо чувстване

справедливите последствия от земния човешки живот.
3. Възкръсват в престоли, херувими, серафими

като същност на техните дела

справедливите форми от земния живот на човека.
Това, скъпи приятели, е важна, безкрайно важна и безкрайно възвишена редица от факти особено в настоящето. Сега в настъпилото царство на Михаил, в този световно исторически момент могат да бъдат възприемани делата на онези хора, които са живели тук на Земята преди приключването на Кали-Юга в 80-те, 90-те години на миналото столетие. Онова, което тогава е било между хората, сега е прието от престоли, херувими и серафими. Но никога духовният контраст на светлината не е бил така голям, както е сега в настоящето за тази поредица от факти.

Когато в 80-те години на миналото столетие се насочваше поглед нагоре и се виждаше как революционерите от средата на 19-то столетие са приемани с делата им горе от престоли, херувими и серафими, тогава се възприемаше, че в периода след средата на 19-то столетие се е натрупала тъмнина. И онова, което се виждаше при преминаването в царството на серафимите, херувимите и престолите, само малко се просветляваше.

Но ако сега се погледне назад към това, което е ставало в отношенията между хората в края на 19-то столетие, – тогава още ясно можеше да се вижда какво се случва в отминаващата Кали-Юга-епоха и, така да се каже като в разсейващи се мисловни маси да се прозре съдбовно разигралото се между хората в края на Кали-Юга, – тогава то изчезва от погледа и това в което то се е превърнало, отправяйки се към небето, се вижда като в лъчезарна ясна светлина.

Но този факт не свидетелства за нищо друго, освен за извънредно голямото значение всъщност на това, което става в настоящето при превръщането на човешките земни дела в душевно-небесни. Защото, изживяването на човек в съдбата, в кармата, се извършва за него, в него, около него от един земен живот в друг земен живот. Но в областта на небесните светове следствието от това, което човек е изживял и извършил тук на Земята, постоянно действа и по-нататък в историческото изграждане на земния живот. То се извършва в това, което човекът не владее като отделен човек тук на Земята.

Вземете това изречение в цялата му тежест, скъпи приятели. Отделният човек изживява своята съдба. Но щом двама души действат заедно, става нещо съвършено различно от изпълнението на съдбата само на единия или на другия човек. Между тях се разиграва нещо, което надхвърля това, което всеки един изживява поотделно. Обикновеното съзнание не може да отбележи никаква връзка между нещата, които стават между хората и това, което става горе в духовните светове. Само когато във физическия сетивен свят се внася свещено духовно действие, когато хората съзнателно преобразяват своите физическо-сетивни дела така, че те да са едновременно и дела в духовния свят, тогава се установява такава връзка.

Всичко, което става между хората в по-голям обхват, е различно от изживяното като съдба при отделния човек. Всичко, което не е единичната съдба на отделния човек, а се поражда чрез съвместното мислене, усещане, чувстване и чрез съвместното действие на хората на Земята, стои във връзка с това, което извършват серафими, херувими и престоли. Там се вливат човешките дела от взаимовръзките на хората, вливат се също и отделните човешки земни съществувания.

По-нататъшната гледка, която след това се явява пред погледа на посветения, е от особено голямо значение. Когато насочим поглед нагоре, днес горе се показва небесната поредица от делата на хората, отговарящи на онова, което е ставало тук на Земята в последните 70, 80, 90 години на миналото столетие. Тогава изглежда като че ли фин дъжд, духовен дъжд пада на Земята и оросява човешките души, тласкайки ги към това, което, така да се каже, исторически се ражда между хората.

И тук отново можем да видим как по околния път чрез серафими, херувими и престоли днес като живи отражения на мислите живее онова, което е било извършено тук на Земята от хората през 70-те, 80-те, 90-те години на миналото столетие.

Ако вникнем в него, действително констатираме съвсем точно: Когато днес говорим с някой човек и опирайки се на общото мнение, той ни казва нещо, което не идва от неговите собствени вълнения, от вътрешните му импулси, а ни казва нещо именно защото принадлежи на тази епоха, казаното често пъти стои във връзка с хората, живели през 70-те, 80-те, 90-те години на миналото столетие. Действително е така, че виждаме даден днешен човек като стоящ в духовно събрание, заобиколен от определени хора, които се стараят да го спечелят, но които всъщност са падналите като дъжд копия на онова, което е реализирано чрез хората в последната третина на 19-то столетие.

Така по духовен начин сноват насам-натам призраците на умрелите, бих искал да кажа, твърде действителните призраци от минала епоха преминават в по-късна епоха. Това е една от фините общи действия на кармата, които съществуват в света и които често пъти и най-окултните окултисти не забелязват. Понякога днес ни се иска да пошепнем на ухото на някого, който ни казва не нещо лично, а нещо стереотипно: Това ти е казал този или онзи в последната третина на 19-то столетие.

Едва по този начин животът става нещо цяло. И ние отново трябва да кажем за тази епоха, която започва с изтичането на Кали-Юга, че тя се различава от всички минали исторически епохи. Тя се различава по такъв начин, че фактически делата на хората, извършени в последната третина на 19-то столетие, упражняват най-голямото влияние, което бихме могли да си представим върху първата третина на 20-то столетие.

Скъпи приятели, казвам това като с него искам да назова нещо, което е далеч от всякаква употреба на суеверни думи; казвам го с пълно съзнание като нещо, което се казва, за да се изрази един точен факт: Никога досега призраците на предхождащата епоха не са се движили така доловимо между нас, както в настоящето. И ако днес хората не долавят, не възприемат тези призраци, не се дължи на факта, че живеем в тъмната епоха, а на това, че хората в началото още са заслепени от светлината на светлата епоха. Така това, което призраците на умрелите от миналото столетие вършат между нас, е извънредно плодоносно за хората, завладени от Ариман. Днес повлияните от Ариман хора действат по особено лош начин, без другите да забележат. Те се стараят, бих искал да кажа, ариманически да галванизират колкото е възможно повече от тези призраци на миналото столетие и да ги заставят да влияят върху съвременните хора.

Няма нищо по-благоприятно за ариманическото течение в нашата епоха, както това, което става, когато се образуват популярни сдружения, занимаващи се със заблужденията на миналото столетие, които днес за прозорливите хора всъщност са вече отдавна угаснали идеи. В никоя епоха дилетантството не е популяризирало така силно заблужденията на предходната епоха, както това се случва в настоящата. Вече може да се каже: Ако искаме да се запознаем със същността на ариманическите дела, можем да направим това навсякъде, където се посещават събрания, действащи от гледна точка на обикновеното съзнание. Днес има много възможности да се запознаем с ариманизма в света, защото той действа извънредно силно. Той е този, който по околния път, описан от мен днес, задържа хората да приемат в сърцата и в душите си онова, което, тъй като не е съществувало по-рано, се явява като нещо ново, – това е именно антропософията.

Хората са доволни, когато могат да сравнят това, което се явява в антропософията, с някакъв стар израз. Трябва само да погледнете, колко доволни са те, когато в някоя изнасяна от мен лекция се явява нещо, за което някой може да каже: Виждате ли, това се намира също и в една стара книга. Но в старата книга то се намира по съвършено друг начин, изхождайки именно от съвършено други основания на съзнанието! Хората обаче са толкова несмели да приемат това, което израства от почвата на настоящето, че се чувстват вече успокоени, когато може да бъде цитирано нещо подобно от миналото.

Именно това свидетелства колко силно действат върху съвременните хора импулсите на миналото и колко спокойни се чувстват те, когато тези импулси действат върху тях. А това е следствие именно оттам, че 19-ти век продължава все още така силно да въздейства върху 20-ти век. Бъдещите наблюдатели на сегашната история на човечество, които ще описват нещата по духовен начин, докато ние днес ги описваме само от документи, ще опишат преди всичко това, което се съдържа в думите: Насочвайки поглед към началото на 20-и век, към първите три десетилетия, в повечето случаи всичко изглежда така, сякаш е било извършено от сенчестите образи на човешките дела, идващи от края на 19-то столетие.

Ако ми позволите да произнеса тук няколко думи, които наистина не трябва да се разбират политически – политиката изцяло трябва да остане извън нашето Антропософско общество, – но ако ми позволите да кажа тук няколко думи, които трябва да охарактеризират само фактите, ще кажа следното: Ние можем да насочим поглед към разтърсващите света факти – по-скоро събития, – можем да насочим поглед върху събитията, които през второто десетилетие на 20-и век преобръщат света. Следното толкова често е било изказвано, че се е превърнало в тривиалност, а именно: Откакто съществува времето, за което се пише история, такива разтърсващи света неща не са ставали. Но всъщност не стоят ли хората в тези разтърсващи света факти, като че ли не са вътре в тях? Човек обикаля навсякъде. И положението е такова, като че ли преобръщащите света събития стават извън хората и те изобщо не участват в тях. На човек му се иска да запита почти всеки, когото среща днес: Ти участва ли във второто десетилетие на 20-и век? И едва когато се разгледат нещата още и от друга гледна точка, се вижда колко са безпомощни хората, колко безкрайно безпомощни са в преценката си, в своите действия! Никога досега министерските кресла не са се заемали с такива големи трудности както в нашето време. Помислете само, колко странно е това, което става в тази насока, колко безпомощни са хората в това, което става!

Тогава стигаме дотам да си зададем въпроса: Кой всъщност върши нещо тук? Кой взима участие в това, което става? Онези, които участват, скъпи приятели, са повече, отколкото са съвременните хора. Това са хората от последната третина на 19-то столетие. Техните сенки се виждат да действат във всичко.

Ето виждате ли, това е тайната на нашата епоха. Бихме могли да кажем: Никои други починали не са били някога така силни, както тези от последната третина на 19-то столетие. Това е също космичен аспект. И когато в отделните случаи разгледаме съответните факти по отношение на духовното съдържание, стигаме до твърде странни изводи.

За мен беше важно дали при повторното издаване на моите книги, които бяха написани в 70-те, 80-те, 90-те години на миналото столетие, трябваше да променя някои неща. Обикновените филистери на нашето съвремие, казват: Всичко се обнови. Някогашните научни теории и хипотези са отдавна изживени. Когато обаче разгледаме нещата от реална гледна точка, не можем да променим нищо. Защото зад всеки, който пише днес книга, или говори от някоя катедра, стои сянката на някой друг. Тук все още говорят дю боа реймондовци, хелмхолцовци, хекеловци, онези, които са говорили в тогавашното време; в медицината говорят ополцеровци, билротовци и т. н. Това е нещо от тайната на настоящето. Ето защо науката на посвещението казва: Никога починалите не са били толкова силни както в нашата епоха.

Това е, което исках да включа днес в сведенията за кармата.


ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 6 юли 1924 г.
Видяхме как разглеждането на кармата, в която е включена човешката съдба, води от най-далечните отношения на вселената, от звездните светове до най-интимните изживявания на човешкото сърце, доколкото това сърце е израз за всичко, което човек чувства да действа върху него и което става с него във връзка със земното съществуване. Винаги, когато искаме да стигнем до съждение, когато изхождаме от по-дълбоко разбиране на кармическите връзки, отново сме заставени да насочим поглед към тези, така отдалечени една от друга области на космическото съществуване. Всъщност трябва да кажем: Каквото и да разглеждаме, било природата, било естествената конфигурация на развитието на човечеството в историята или в живота на народите, нищо не води толкова високо в космическите области както разглеждането на кармата. Тя насочва вниманието ни върху връзките на човешкия живот, прекаран тук на Земята с това, което става в космическите ширини. Виждаме, че този земен човешки живот, когато в определени взаимовръзки достигне своята граница, се развива до около 70 години. След тази възраст е всъщност подарен по милост живот. Което е под тази граница, се намира под кармически влияния, които ще разгледаме по-нататък.

Можем да приемем, че средният земен живот на човека трае около 72 години – този въпрос е бил вече разглеждан от различни гледни точки. Разгледани на фона на космическите тайни, 72 години е особено число, чието значение може да бъде разбрано правилно едва когато вземем под внимание космическата тайна на човешкия земен живот. Описахме вече какво представлява всъщност светът на звездите от духовна гледна точка.

Когато навлизаме в нов земен живот, се връщаме в него от света на звездите. И щом с помощта на днешното духовно изследване се приближим до съответната област, за нас става очебийно как по естествен начин отново изникват стари възгледи, макар и да не свързваме по традиция нещата с тях. Видяхме как различните планети и неподвижни звезди вземат участие в човешкия живот, в това, което прониква и пропива човешкия живот тук на Земята. В крайна сметка, когато пред нас имаме изживян земен живот, който не е заседнал в долните граници, а надвишава половината на обикновения земен живот, можем да кажем: Слизайки от духовно космическите ширини в земно съществуване, човек винаги идва от определена звезда. Можем да проследим тази посока и не е безпредметно, а напротив много точно, когато говорим за това, че всеки човек си има своята «звезда». Определена звезда, определена неподвижна звезда е духовната родина на човека.

И ако превърнем в неговата пространствена образност онова, което се изживява извън пространството и времето между смъртта и ново раждане, можем да кажем: Всеки човек си има своята звезда. Той слиза на Земята от посоката на дадена звезда, която е определяща за това какво той си изработва между смъртта и ново раждане. Така че можем наистина да приемем в сърцето си представата: Когато разглеждаме целия човешки род, който населява Земята, когато обгърнем с поглед Земята и пребродим континентите, ние ги намираме населени с хората, които са въплътени в момента. А другите хора – къде ги намираме в Космоса? Накъде трябва да погледнем в Космоса, когато искаме да насочим душевният си поглед към тях, след като са прекарали определено време там след преминаването на портата на смъртта? Гледаме в правилните посоки, когато насочваме погледа си към звездното небе. Там се намират душите, поне тези са посоките, които ни позволяват да намерим душите, намиращи се между смъртта и ново раждане.

Обгръщаме с поглед целия човешки род, който населява Земята, когато насочваме поглед нагоре и надолу.

В областта на планетите намираме само онези души, които са на път да слязат в земното съществуване или са на път за духовния свят след смъртта. Не можем обаче да говорим за среднощния час между смъртта и ново раждане, без да помислим за една звезда, която човек обитава през този период като също вземем предвид това, което казах за същността на звездите. Когато се пристъпи с такова знание към Космоса, скъпи приятели, там навън се намират звездите, космическите знаци, от които към нас блести и сияе душевният живот на тези, които се намират между смъртта и ново раждане. Тогава сме заставени да разгледаме и констелациите на звездите, като се запитаме: Как е свързано с човешкия живот всичко, което виждаме в космическите ширини? Тогава се научаваме да гледаме по друг начин, с душевна топлота нагоре към сребристо светещата Луна, към ослепителното Слънце, към блещукащите през нощта звезди, защото също и човешки се чувстваме съединени с всичко това. И това – човешките души да се чувстват свързани с целия Космос, – трябва да бъде постигнато за тях чрез антропософията. Тогава обаче ни се разкриват също и определени тайни на космическото съществуване.

Скъпи приятели, Слънцето изгрява и залязва, звездите изгряват и залязват. Можем да проследим как Слънцето, да речем, залязва в областта, където се намират определени групи звезди. Можем да проследим онова привидно движение, както се казва, онзи привиден път, който звездите изминават в своята обиколка около Земята. Можем да проследим и пътя на Слънцето. Днес казваме: В течение на 24 часа Слънцето обикаля Земята – естествено всичко това е привидно – и звездите обикалят Земята. Така казваме, но не е правилно. Когато постоянно и с внимание наблюдаваме движението на звездите и движението на Слънцето, констатираме, че по отношение на звездите Слънцето не винаги изгрява в същото време, а винаги малко по-късно. Всеки ден Слънцето стига малко по-късно на мястото, на което се е намирало предния ден по отношение на звездите. След това тези откъслеци от време, с които Слънцето остава назад от движението на звездите, се сумират, стават един час, стават два часа, три часа, накрая стават един ден. Идва моментът, когато казваме: Слънцето е останало назад от движението на звездите с един ден.

А сега, нека приемем, че някой се е родил на първи март в дадена година и е живял до изтичането на 72 години. Той празнува своя рожден ден винаги на 1 март, защото Слънцето казва, че този рожден ден е на 1 март. Той може да го празнува така, защото Слънцето свети през неговите изминали 72 години, макар и по отношение на звездите да е останало далеч назад, но все пак винаги е светило в близост до онази звезда, която е светила, когато човекът е дошъл на Земята.

Но когато човек е живял вече 72 години, тогава е изтекъл един пълен ден и в своята възраст той стига до мястото, където Слънцето е напуснало звездата, при която се е намирало, когато е започнал неговият живот на Земята. Звездата не казва вече същото, което Слънцето казва. Звездите казват, че е 2 март; Слънцето казва, че е 1 март. Човекът е изгубил един космически ден, защото точно за изминалите 72 години Слънцето е останало назад с един ден.

И през това време, когато Слънцето може да се задържа в областта на неговата звезда, човекът може да живее на Земята. След това, при нормални условия, когато Слънцето не успокоява вече звездата относно неговото земно съществуване и не казва вече на звездата му: Този човек се намира долу на Земята и аз ти компенсирам това, което той, трябва да ти дава, давам го от мен, когато временно, покривайки те, правя с него онова, което ти си правила с него между смъртта и ново раждане. Когато Слънцето не може вече да каже това на звездата, тя изисква човекът отново да се върне при нея.

Тук виждаме небесните процеси, непосредствено свързани със земното човешко съществуване: Виждаме възрастта на човека изразена в тайните на небето. Човекът може да живее 72 години, в това време Слънцето остава с един ден назад. След това то не може вече да успокоява дадена звезда, която е успокоявало, като е стояло пред нея, така че тази звезда отново е станала свободна за духовно-душевната работа на човека в Космоса.

Тези неща не могат да бъдат разбрани по друг начин, освен с благоговение, което древните мистерии са наричали благоговение пред горния свят. Защото то постоянно ни насочва да виждаме събитията на Земята във връзка с това, което става в мощната величествена писменост на звездите. И всъщност, животът, който днес хората водят, е твърде ограничен живот в сравнение с този, който са водили например в началото на третия следатлантски период, когато навсякъде са преценявали човека не според това, което са отбелязвали стъпките му по Земята, а според сведенията от звездите на вселената за човешкия живот.

Виждате ли, когато вземем под внимание тези връзки и сме в състояние да приемем с благоговение такива взаимовръзки в душата си, може да кажем: Всичко, което става тук на Земята, има своя корелат, своя насрещен образ в духовните светове. И в писмеността на звездите се изразява каква е връзката между това, което става тук на Земята, с това, което – когато говорим от гледна точка на Земята – известно време преди това е станало в духовния свят. И всъщност всяко разглеждане на кармата трябва да се извършва с такова страхопочитание и благоговение пред космическите тайни.

А сега нека се приближим със страхопочитание, с благоговение към някои кармически разглеждания, които в близко време ще бъдат направени тук. Нека вземем първо следното: Тук седят определен брой хора, една част от това, което наричаме Антропософско общество.

Независимо дали някой е свързан с по-силни или по-слаби връзки със съдбата на Антропософското общество, – при някого това е основна интензивна съдба, – по определен начин той е намерил пътя си в него. И в това одухотворение, което Антропософското общество трябва да намери след Коледната конференция, е залегнала задачата да ставаме все по-съзнателни и по-съзнателни за онова, което духовно-космически стои в основата на общество, каквото е Антропософското общество. Тогава всеки отделен член може правилно да стои в това общество.

Ето защо с отговорността, която произлезе от Коледната конференция, можем да говорим също за кармата на Антропософското общество, тази твърде сложна карма; защото това е обща карма, която се ражда от кармическото сливане на множество отделни хора. И когато вземете в истинския смисъл, в неговия дълбок смисъл всичко, което е било казано в течение на тези лекции за кармата и което произтича също от други взаимовръзки, разглеждани вече тук, ще констатирате, скъпи приятели, че някои неща, които стават тук, когато определен брой хора чрез своята карма са доведени в Антропософското общество, са предхождани от други събития, станали с тези хора, преди те да встъпят в земното съществуване, а то отново е следствие от събития, станали в минали земни съществувания.

Когато оставите мисълта да прехвърли всичко, което се събужда от такава идея, ще си кажете: Тази мисъл може да бъде задълбочена така, че духовно да се яви историята, стояща зад Антропософското общество. Само че това не може да стане изведнъж, а може само бавно и постепенно да достигне до съзнанието, за да се яви така в съзнанието, че действията на Антропософското общество да се изградят върху основите, които вече съществуват за антропософите.

А сега, виждате ли, първоначално антропософията е тази, която крепи обществото, антропософията като такава. И антропософията трябва да бъде търсена по някакъв начин от онзи, който се намира в Антропософското общество. Това е свързано с предварителните събития, които са били изживени –искаме най-напред да ги проследим само дотам – преди душите, които стават антропософи да слязат в земното си съществуване.

Но когато проникнем с поглед станалото, поглеждаме към света и казваме: Днес в света има много хора, които срещаме тук и там, и за които, когато обгърнем с поглед връзката им с предземното им съществуване можем да кажем, че чрез това предземно съществуване са били определени за Антропософското общество, но поради определени събития не могат да намерят пътя в него. Такива хора съществуват много повече, отколкото можем да си представим. Това именно поставя пред сърцето ни въпроса: Кое е предопределението, водещо определена душа до антропософията?

Виждате ли, искам първо да тръгна от крайни случаи, които могат да ни поучат как кармата действа точно при такива неща. Действително за отделния човек в Антропософското общество въпросът за кармата изниква много по-интензивно, отколкото в друга област. Искам да обърна внимание само на следното: Предположете, че душите, които са въплътени днес в човешки тела, в миналото и в тогавашните земни съществувания не са стигнали дотам да изживеят нещо от това – нека вземем един краен пример, – което в Антропософското общество води до евритмията, защото тя не е съществувала в онези времена, когато са били въплътени душите, които днес я търсят.

Тук изниква парещият въпрос: Как една душа стига дотам да извърви пътя към евритмията, изхождайки от кармически причини? Но същото е с всички отделни области на общия живот: Днес се намират души, търсещи пътя към това, което дава антропософията. Как стигат те дотам да развият предварителните условия на своята карма в миналите земни съществувания, да ги развият именно в посоката към антропософията?

Имаме първо души, които с особено голяма интензивност са тласкани към антропософията. Тази сила не е еднаква при всички, но има души, които с голяма вътрешна сила са тласкани към антропософията и изглежда, като че ли се стремят направо, без странични пътища към антропософията, включвайки се в някоя област на антропософския живот.

Съществуват известен брой души, които стигат до такъв космически стремеж в душата си поради факта, че в миналите столетия, в които са прекарали предишния си земен живот, с особена сила са почувствали, че християнството е стигнало до повратна точка. Те са живели в една епоха, когато християнството е достигнало дотам хората повече или по-малко да имат инстинктивното чувство, че то е упражнявано с една самопонятност, с една инстинктивна самопонятност, когато всъщност душите не си задават въпроса: Защо съм християнин? И когато насочим поглед в миналото до 13-то, 12-то, 11-то, 10-то, 9-то, 8-то столетие на следхристиянското развитие, стигаме особено до такива души, които са били християнизирани, враснали са се в епохата на съзнателната душа, но напълно са приели християнството още преди епохата на съзнателната душа в чистата разсъдъчна душа, за които обаче по отношение на повече светските работи проблясва онова, което е трябвало да донесе съзнателната душа.

Това, което е живяло там несъзнателно, така че заобикаляйки ума е внесено в действията на организма и е живяло в много отношения като благочестиво християнство, което не достига до яснота по отношение на самото себе си, заставя тези хора да си зададат въпроса: Защо сме християни? Понеже несъзнателното в един земен живот, става с една степен по-съзнателно в следващия земен живот.

То води обаче дотам – днес като въведение само загатвам за нещата, те ще бъдат разгледани по-подробно, – предимно в първата половина на 19-то столетие тези души да имат връзка помежду си също и в живота между смъртта и едно ново раждане в духовния свят. И в първата половина на 19-то столетие в духовния свят има съюзи на душите, които са извлекли последствията от християнството, което са изживели тук на Земята, извлекли са последствията на своето земно християнство в целостта, блясъка и всеобхватната светлина и откровение на духовния свят. Именно в първата половина на 19-то столетие в живота между смъртта и ново раждане има души, които изпитват стремеж да превърнат в космически имагинации това, което са чувствали в предишен християнски земен живот. Там в свръхсетивния свят е извършено именно това, което веднъж описах като свръхсетивен култ. Голям брой души биват събрани в тези общо изтъкани космически имагинации, в тези мощни картини на бъдещо съществуване, което след това трябва да бъде търсено в изменена форма в следващия земен живот.

Но там вътре е втъкано всичко, което се е разиграло като тежки вътрешни борби, които са били много по-тежки, отколкото хората обикновено си представят, между 7-то, 13-то и 14-то следхристиянско столетие. Душите на хората, които имам предвид, са изпитали някои неща именно през това време. И всичко, което са изпитали, са го втъкали в онези мощни космически имагинации, които съвместно са били изтъкани от по-голям брой души в първата половина на 19-то столетие.

Всичко, което е било изтъкано там като космически имагинации, е проникнато от една страна от нещо, което не мога да опиша по друг начин, освен като един вид копнеещо, изпълнено с очакване чувство. Цялото изработване на мощни имагинации се изживява от тези души така, че в своите безплътни души те получават нещо сгъстено, получено от сбора на разнообразни подробности. Това е чувството, което мога да опиша приблизително по следния начин: Там долу в нашето последно земно съществуване бяхме привлечени от Христос. Ние дълбоко чувствахме тайните, които традицията беше запазила за християните – тайните за свещеното и сериозно събитие, което стана в началото на християнското летоброене в Палестина. Но Христос стоеше ли пред душите ни в пълната си слава, в пълното си сияние? Този въпрос се надига в сърцата. Те си казват: Не научихме ли едва след нашата смърт как като космическо слънчево същество Христос е слязъл на Земята от космическите висини? Почувствахме ли го като слънчево същество? Той вече не се намира тук: Той се е съединил със Земята; тук съществува само нещо като космически спомен за него. Ние трябва отново да намерим пътя към Земята, за да имаме Христос пред душите си. – Копнежът за Христос придружава тези души от изтъкаването на великите и величествени, космически имагинации, сътворени заедно с духовните същества от горните йерархии. Този копнеж придружава тези души от предземното съществуване в тяхната следваща инкарнация.

Това е нещо, което може да бъде изживяно с една завладяваща сила от онзи, който с духовния си поглед наблюдава това, което става във въплътените и невъплътените човешки души през 19-то и 20-то столетие. И в тези впечатления се примесват най-разнообразните неща, именно поради това, че душите, които сега отново се явяват на Земята, с чувствата си към Христос са били изпитали всичко онова, което се е случило между стремящите се към християнството и живеещите още с представите на старото езичество, нещо типично за столетията, които посочих. Именно благодарение на това наистина е силна възможността, душите им да изпаднат от една страна в изкушенията на Луцифер, а от друга – на Ариман. А Ариман и Луцифер тъкат също така в кармата, както и добрите богове. Вече видяхме това.

Всичко, което е втъкано в онова, което днес се реализира в своето кармическо въздействие, трябва да бъде разгледано поотделно, за да проследим наистина духовните основи на антропософския стремеж. Ако към Коледната конференция се погледне сериозно, ще означава, че е настъпил моментът, в който може да бъде свалено булото от определени неща. Само че нещата трябва да се разберат с необходимата сериозност.

Нека започнем с един краен случай. Докато говорим за следващото, да оставим на по-заден фон да витае това, което бе казано днес.

Виждаме как чрез възпитанието, чрез това, което изживяват на Земята, от предземното в земното съществуване се намират човешки души, които търсят пътя в Антропософското общество, известно време също остават в Антропософското общество. След като такава душа известно време се показва като усърден, ревностен, дори свръхревностен член на Антропософското общество, по-късно може да се превърне в най-върл противник. Нека разгледаме кармата при такъв краен случай.

Да приемем този краен случай. Някой влиза в Антропософското общество и се проявява като ревностен член. След известно време обаче стига дотам, не само да стане противник, но може би един противник, който злослови и клевети Антропософското общество – всъщност твърде забележителна и странна карма.

Нека разгледаме един отделен случай. Имаме една душа пред нас. Насочваме поглед към нейно минало земно съществувание. При това гледаме в една епоха, когато стари спомени от езическото време действат като нещо примамващо, омагьосващо върху хората. Хората са потопени в това, което в онова време, бих искал да кажа, с топлина се разпространява като християнство, но много хора го приемат повърхностно, с известна незадълбоченост.

Когато се обсъждат такива неща, винаги е нужно да бъдем наясно, че отнякъде трябва да се започне при един земен живот. Всеки земен живот от своя страна води към предишен земен живот, така че съществуват естествено неизяснени остатъци, които трябва да посочим само като факти. Те са също кармически последствия от нещо минало, но все пак отнякъде трябва да се започне.

Можем да разгледаме една такава душа как бива намерена точно в онова време – именно по начин, който много развълнува мен и други тук в обществото, – бива открита в онова време, което посочих като неуспял златар, притежаващ ръкописи, които едва ли може да разбере. Той ги тълкува по свой начин и след това прави опити според прочетените предписания, без всъщност да има понятие какво прави. Защото, за да вникне човек в духовно-химическите връзки, съвсем не е проста работа. И така виждаме експериментатор с малка библиотека, съдържаща най-разнообразни предписания, произхождащи от арабско-мавърски източници; виждаме как този човек развива своята дейност на уединено място, на място, което се посещава от множество любопитни хора. Под влияние на тази неразбрана, упражнявана без разбиране дейност, той стига дотам, че си докарва особено страдание, особена болест, която засяга гръкляна му – това е въплъщение на мъж, – така че гласът му постепенно се помрачава, става все по-неясен и по-неясен и накрая почти се изгубва.

Но в това време християнските учения вече са разпространени, те навсякъде обземат, завладяват хората. В този човек от една страна съществува жаждата да овладее изкуството за правене на злато, а заедно с това и нещо друго, което би искал да постигне, ако в онова време би било възможно. От друга страна той приема християнството по начин, всъщност пълен с упреци. Развива се нещо, бих казал, като ненапълно пречистено фаустовско настроение. В него живее силно чувството: Не си ли извършил ужасно зло? И все пак под влиянието на такива мисли в душата постепенно се образува скептичното усещане: Че изгуби гласа си, това е божие наказание. Това е справедливото наказание затова, че си се заловил да вършиш нередни неща.

В това състояние на душата съответният човек потърсва съвета на хора, които сега също са свързани с Антропософското общество, които в онова минало време са могли да се намесят в неговата съдба така, че спасяват в известна степен душата му от тези дълбоки съмнения. Ние можем наистина да говорим за спасение на душата. Но всичко това става при такива странични събития, че съответният човек преживява това с едно силно, но повърхностно чувство. От една страна той е завладян от чувство на благодарност към онези, които са го спасили душевно. От друга страна в това, което е настъпило тук, в тази неяснота се примесва много силен ариманически импулс, силна нередна магическа склонност, не напълно истинско чувстване на своето същество в християнската правда. Във всичко това се примесва една ариманическа черта. Понеже то разпростира неяснота върху душата, съответният човек стига дотам, че внася в своята благодарност една ариманическа черта и благодарността е превърната в нещо, което намира недостоен израз в душата. Това отново застава пред душата, когато след смъртта на този човек в живота между смъртта и едно ново раждане той стига до първата половина на 19-то столетие. Така че тази душа преживява тогава това, което е развила в миналия си земен живот като външна, бих казал, поклонническа благодарност, преживява го отново в цялото му недостойнство.

И така ние виждаме този образ на ариманическата благодарност, примесена в космическите имагинации, за които говорих. Виждаме как тази душа слиза от предземното в земното съществуване, от една страна с всички импулси, породени в нея от времето, когато е искала да прави злато, с материализирането на духовния стремеж, докато от друга страна под влиянието на Ариман се развива нещо, което ясно може да се долови като чувство на срам поради неправилно проявеното чувство на благодарност. Тези две течения живеят в душата при слизането ѝ на Земята и се изразяват чрез това, че съответната личност, когато отново става личност в земния живот, търси пътя към онези, които са били там, където е била тази душа в първата половина на 19-то столетие.

Първо се ражда нещо като спомен за това, което е било изживяно в образното изграждане на неправилната и повърхностна благодарност – всичко това става, бих казал, автоматично, – след това се пробужда онова, което живее там и аз го описах като чувство за срам от собственото човешко недостойнство. Това обхваща тази душа. Но тъй като е ариманизирано – разбира се, повлияно също и от кармата на по-предишни времена, – то се разлива като ужасна омраза към всичко, към което този човек първоначално се е обърнал. И преобърнатото чувство на срам се превръща, трансформира се в бясна враждебност, едновременно съединена с извънредно голямото разочарование от това, че подсъзнателното е намерило толкова малко удовлетворение. То би намерило удовлетворение, ако можеше да настъпи нещо подобно на онова, което е било налице при неправомерното изкуство за правене на злато.

Виждате ли, скъпи приятели, тук имаме пример как в един такъв краен случай нещата вътрешно се преобръщат; как трябва да потърсим странните тайнствени пътища на връзката между чувството за срам и омразата в едно минало съществуване, когато искаме да разберем предпоставките за настоящия земен живот.

Когато разглеждаме такива неща по този начин, несъмнено се спечелва поне малко разбиране за всичко, което става в света между хората и когато вземем сериозно мисълта за кармата, започват големите трудности в живота. Но тези трудности трябва да дойдат, защото са залегнали в основата на същността на човешкия живот. И едно движение като антропософското трябва да бъде подложено на много неща, защото само благодарение на това то може да развие онази мощна сила, от която се нуждае.

Запознах ви първо с този пример, за да видите, че отрицателното трябва да бъде търсено също така в кармическата връзка с цялата съдба, която дава възможност на антропософското движение да се роди от предишните въплъщения на хората, обединени в обществото на това движение и от това, което се случва сега.

Така, скъпи приятели, можем да се надяваме, че постепенно ще се събуди съвършено ново разбиране за същността на Антропософското общество и душата на това общество може да бъде изследвана с всички нейни трудности. Също не трябва да оставаме само при отделния човешки живот, а трябва да се върнем в миналото до онова, което всъщност, не можем да кажем, че днес отново се въплътява, но по-скоро можем да кажем, че отново се изживява. Именно с това поисках да започна днес.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 8 юли 1924 г.
Днес в нашите разглеждания бих искал да включа нещо, което ще ни даде възможност по-точно да проследим кармическите връзки на самото антропософско движение. Онова, което искам да кажа, произлиза от факта, че в антропософското движение има две групи хора. В общи черти вече охарактеризирах как антропософското движение се сформира от отделни хора. Естествено това се разбира първо в своята цялост, но в антропософското движение фактически съществуват именно две групи хора. Но явленията, които описах, не са така очевидни; те не са такива, че след грубо наблюдение да кажем: При едното явление е така, при другото е така. Много от това, което днес ще охарактеризирам, не се намира напълно в обикновеното съзнание на личността, а както по-голямата част от кармическите факти, се намира в инстинктите, в подсъзнанието, но изцяло се отпечатва в характера, в темперамента, в начина на действие и в самата му реализация.

Трябва да различаваме едната група, която по отношение на християнството се характеризира с особено силна и сърцата връзка и принадлежност към него. В душите на тези хора като антропософи живее копнежът да могат да се нарекат християни в правилния смисъл на думата, както те схващат това. За тази група е много важно да може да се каже: Антропософското движение представлява движение, което признава импулса на Христос и го носи в себе си. И хората от тази група биха имали угризения на съвестта, ако това не е така.

Другата група в нейната изява или в изявата на принадлежащите към нея личности първоначално не е по-малко честно християнска, но тази група идва всъщност до християнството, изхождайки от други предпоставки.

Тази група в началото намира удовлетворение в антропософската космология, в развитието на Земята от другите планетни форми; намира удовлетворение в онова, което антропософията може да каже за човека и изхождайки оттук тази група е доведена по естествен начин до християнството. Но тя не изпитва онази голяма вътрешна потребност на сърцето безусловно да постави Христос в центъра. Както казах, тези неща в голямата си част се разиграват в подсъзнанието. Който се упражнява да наблюдава душите, винаги може да прецени съответната личност по правилен начин.

Предпоставките за това групиране се намират в изминалите древни времена. От книгата ми «Въведение в тайната наука» знаете, че в определено време от земното развитие някои души са се оттеглили от протичащото земно развитие и са отишли да обитават други планети и че през определено време, а именно през времето на лемурийската и атлантската епохи, отново са слезли на Земята. Също знаем, как под влияние на факта, че душите са слезли през тези епохи от другите планети, от Юпитер, Сатурн, Марс и пр., а също и от Слънцето, за да приемат земна форма, са се породили първоначалните мистерии, които в моята книга «Въведение в тайната наука» нарекох оракули.

Но тези души са такива, че сред тях е имало много, които благодарение на много стара карма са били предразположени да се включат именно в християнското течение. Трябва да имаме предвид, че едва една трета от населението на Земята изповядва християнството и следователно може да се каже само, че определена част от душите, които слезли от планетите на Земята, развиват стремеж, развиват импулса да живеят и се развиват в християнското течение.

Но душите слизат на Земята в различни времена. Има такива, които са слезли рано – в първите времена на атлантското развитие. Има обаче и други, които са слезли относително късно, задържали са се продължително време на планетите, преди да слязат на Земята. Това са души, при които, ако се върнем от сегашното им въплъщение назад, може би ще стигнем до едно християнско въплъщение в първата половина на Средновековието. След това по-нататък в миналото ще стигнем, може би, отново до християнско въплъщение, после до предхристиянски въплъщения и т. н., и за относително най-ранното въплъщение, до което стигаме, можем да кажем: Сега се стига назад до планетите. По-рано тези души не са били в земно въплъщение. При други души, които са се влели в християнството, можем да отидем много далеч в миналото и да намерим много въплъщения – предхристиянски и атлантски, и чак след тях тези души са се потопили в християнството.

Ако този въпрос бъде разглеждан само интелектуално, той е извънредно заблуждаващ, защото човек лесно може да повярва, че според днешната преценка на цивилизацията такива личности, които имат зад себе си много въплъщения, са личности с особено способен ум. Но не е необходимо да е така, защото е напълно възможно такива личности, които днес притежават много добри способности и ги реализират в живота си, да нямат зад себе си множество въплъщения.

При това, може би, трябва да припомня изнесеното от мен – поставяйки основите на антропософското течение, което сега имаме именно в антропософското движение – на Коледната конференция, където говорих за онези индивидуалности, с които по-късно е свързан епосът за Гилгамеш. Тогава изнесох някои неща относно такива индивидуалности. При една от тях имаме именно работа с относително малък брой въплъщения в миналото, докато при другата индивидуалност имаме много въплъщения в миналото.

Съвсем независимо от това, дали има и междинни въплъщения, за човешките души, които днес влизат в антропософското движение, е важно въплъщението – което по правило се простира в едно продължително време от две или три столетия – и се пада в 3-то, 4-то, 5-то следхристиянско столетие, а при някои в още по-късни времена. Преди всичко трябва да разгледаме изживяванията на душите през това време – при някои хора е възможно да се разглеждат изживяванията до 7-то, 8-то столетие, – после тези изживявания се затвърдяват чрез по-късно въплъщение. Но днес искам да свържа нещата, колкото е възможно по-прецизно с първото, така да се каже, християнско въплъщение.

При тези души е много важно какво становище са заели по отношение на християнството според предпоставките на техните минали земни съществувания. Виждате ли, скъпи приятели, това е важен кармически въпрос – по-късно ще обсъдим също и второстепенни кармически въпроси, но този въпрос е кардинален въпрос, – защото като оставим настрана много други, странични и второстепенни неща, хората идват в Антропософското общество именно благодарение на своите най-дълбоки вътрешни изживявания от минали въплъщения, на онова, което душите им са изживели по отношение на светогледа, на религиозното си вероизповедание и т. н. По-късно ще можем да разгледаме и второстепенни кармически въпроси. Ето защо по отношение на кармата на Антропософското общество на преден план трябва да бъде поставено това, което душите са изживели по отношение на познанието, светогледа и религиите.

В тези първи столетия на християнското развитие е било напълно възможно въз основа на традицията хората да се свържат с познания за същността на Христос, които познания са съществували от основаването на християнството. Това са познания, според които този, който е живял в личността на Исус като Христос, преди да пристъпи в земния живот, е считан за обитател на Слънцето, за слънчево същество. Не трябва да се вярва, че по отношение на тези неща християнският свят винаги е бил така незнаещ както днес. В първите столетия на християнството хората са разбирали определени места от Евангелието, които много ясно говорят, че съществото, наречено Христос, е слязло в човешко тяло, идвайки от Слънцето. Как са си представяли това с подробности, не е така важно, но те са имали тази представа, която е отивала толкова далеч, подобно на начина, по който я охарактеризирах сега.

Наистина в епохата, за която говорих, все по-малко е било възможно да бъде разбран фактът, че едно същество, което произхожда от Слънцето, е слязло на Земята. И особено онези души, които са били доста много и са се влели в християнството, имайки зад себе си много земни въплъщения, простиращи се далеч в атлантската епоха, не са можели вече да разберат как Христос може да бъде наричан «слънчево същество». Точно душите, които в своите древни вероизповедания са се чувствали свързани със слънчевия оракул и всъщност още през атлантските времена са обожавали Христос, но обожавайки Го, са гледали нагоре към Слънцето, тези души, които някога – дори според изказването на свети Августин – са били слънчеви християни преди още християнството да бъде основано на Земята, не могат да намерят правилното разбиране за това, че Христос е слънчево същество, дори на основата на цялата им духовност. Ето защо в следхристиянската епоха те са предпочели да се придържат към онова, което без тълкуването и христологичната космология счита без съмнение Христос за Бог, но Бог, непознат преди това, който се е съединил с тялото на Исус. И те приемат само като предпоставки това, което се разказва в Евангелията. Те не могат вече да насочват погледа си нагоре към космическите светове, за да разберат същността на Христос, защото преди това вече са познали Христос само в извънземните светове. Чрез земните мистерии и слънчевия оракул винаги са им говорили за Христос като за слънчево същество, но те не могат да се ориентират във възгледа, че именно този Христос, този извънземен Христос е станал действително земно същество.

И така, когато тези души минават през вратата на смъртта, изпадат в странно положение, за което, ако трябва да го охарактеризирам малко тривиално, бих казал: След смъртта тези души се намират в положението, в което се намира човек, който добре познава името на друг човек, вероятно е чувал да се разказват много неща за него, но никога не го е познавал в неговата същност. Ако е липсвала опора, която да му служи, докато е познавал само името, когато насреща му се появи нещо, при което трябва да познае същността, душевният му живот отказва да се справи с това явление.

И така тези души, за които говорих сега и които в древни времена са се чувствали принадлежащи към слънчевите оракули, след като преминават през вратата на смъртта стигат до въпроса: Да, но къде е всъщност Христос? Сега се намираме при съществата на Слънцето, тук сме го намирали винаги; но сега го няма тук! В своите мисли и чувства, които носят след преминаването през вратата на смъртта, те не са възприели факта, че Той се намира на Земята. След смъртта се чувстват несигурни относно Христос, живеят в тази несигурност, остават в тази несигурност и поради това – защото междувременно са имали и още едно въплъщение, – лесно са склонни да се присъединят към онези човешки групи, които в религиозната история на Европа са описани като различни еретически общества.

Независимо дали са преминали или не през още едно междинно въплъщение, те се озоват в онова велико свръхземно събрание, което поставих в първата половина на 19-то столетие и което охарактеризирах през последната неделя. Тогава в свръхсетивния култ, състоящ се от мощни имагинации, се намират и тези души, пред чиито духовни погледи е представена в мощни имагинации слънчевата тайна на Христос. Това има за задача, поне чрез образи да бъдат доведени при Христос тези души, които преди да слязат отново на Земята по определен начин са стигнали до задънена улица относно тяхното християнство. Те не са изгубили напълно Христос, но все пак са го изгубили така, че в душите им Той е потопен в съмнение и несигурност.

Тези души реагират по особен начин тогава. Те не стават още по-несигурни, защото получават възможността за по-голяма сигурност – в живота между смъртта и ново раждане получават нещо като удовлетворение и един вид освобождение от определени съмнения, – те също си спомнят това, което са били възприели за Христос, макар и още непроникнато по правилния, по космическия начин от Мистерията на Голгота.

Така в най-дълбоката част на тяхното същество остава извънредно голяма топлота и преданост към християнското чувство и подсъзнателно припомняне на онези мощни имагинации. Всичко това се слива сега в копнежа им да бъдат християни по правилен начин. Когато отново слизат на Земята и се раждат в края на 19-то столетие или около прехода от 19-то към 20-то столетие, те са онези, които не могат да постъпят по друг начин, освен да се почувстват тласнати към Христос – понеже по време на въплъщението си в първите столетия на християнството са приели Христос без космическото разбиране за неговата същност, а само по чувствен начин. Но впечатленията, получени чрез мощните имагинации, в които са участвали в предземния си живот, остават в тях като неопределени копнежи. На тях им е трудно да намерят мястото си в антропософския светоглед, доколкото този антропософски светоглед разглежда първо Космоса и оставя по-назад разглеждането на Христос. Защо им е трудно? Поради простата причина, че имат твърде особено отношение към въпроса: Що е антропософия?

Нека зададем въпроса: Що е антропософията според нейната реалност? Да, скъпи приятели, когато вникнете във всички чудесни, величествени имагинации, които са били създадени като свръхсетивен култ в първата половина на 19-то столетие и преведете това в човешки понятия, имате пред себе си антропософията. За непосредствено по-висшето равнище на изживяване за най-близкия духовен свят, откъдето човекът слиза в земното съществуване, антропософията съществува в първата половина на 19-то столетие. Тя не е още на Земята, но съществува. И когато днес погледнем антропософията, виждаме я още в първата половина на 19-то столетие; виждаме я по естествен начин там. Виждаме я даже още в края на 18-то столетие.

Някой може да има следното изживяване: Има една личност, която веднъж се намира в твърде особено положение. Неин приятел повдига великия въпрос за загадката на човешкото земно съществуване. Но този приятел е малко заплетен в Кантовото мислене и поради това въпросът е изразен по абстрактно-философски начин. Другият не може да се примири с «ръбестото» Кантово мислене /игра на думи, тъй като немската дума, която отговаря на българската «ръбест» е «kantig» и е в съзвучна със самото име Кант. /бел. на пр./, което раздвижва в душата му въпроса: – Как разумността и сетивността са свързани в човека? Тогава в известна степен се отварят не врати, а шлюзи, които за момент дават възможност в тази душа да просветнат областите на онзи свят, в който се разиграват онези мощни имагинации. И така към тази душа идва това, което прониква не през врати, не през прозорци, а през шлюзи, преведено в миниатюрните образи на «Приказка за зелената змия и за прекрасната Лилия». Защото личността, за която говоря, е Гьоте.

Това, което слиза в «Приказка за зелената змия и за прекрасната Лилия», са миниатюрни образи, малки огледални образи и отражения, преведени даже по миловиден начин. Ето защо не трябва да изглежда чудно, че когато антропософските истини трябва да бъдат предадени в художествени образи, като също трябваше да се отиде в миналото и до въпросните имагинации, моята драма «Вратата на посвещението» – макар и да се различава напълно по съдържанието си, – в нейната структура стана подобна на «Приказка за зелената змия и за прекрасната Лилия».

Виждате ли, нещата стоят именно така и чрез онова, което се е случило в близкото минало, могат да се проследят взаимовръзките между нещата. Всеки, който до известна степен се е занимавал с окултни въпроси, знае добре, че това, което става на Земята, всъщност е отражение на нещо, което дълго преди това е станало в духовния свят малко изменено, но така, че в него да не са замесени определени духове на препятствията.

И душите, които в края на 19-то и в началото на 20-то столетие или по-точно при прехода от 19-то към 20-то столетие, се готвят да слязат в земно съществуване, носят без съмнение определен копнеж в подсъзнанието си – да знаят нещо и от космологията и други подобни неща, да гледат света в смисъла на антропософията. Но преди всичко в душата им горят силни чувства към Христос и поради това те биха изпитвали угризения на съвестта, ако това, към което са се чувствали привлечени в предземното си съществуване като антропософски възглед, след това не бъде пропито от импулса на Христос. Това е едната група, естествено разгледана в нейната цялост.

Другата група живее по друг начин. Когато навлиза в своето настоящо въплъщение, тази група не е стигнала до онази умора от езичеството, до която са стигнали душите, които описах. В сравнение с другите, душите от тази група са били относително кратко време на Земята и са минали през малко въплъщения. В тези малко земни въплъщения те са се изпълнили с онези мощни импулси, които човек може да има точно тогава, когато в предишни земни съществувания е стоял в много жива връзка с множество езически богове и когато тази връзка все още силно действа в по-късните въплъщения. Това са души, които в първите християнски столетия не са били още изморени от старото езичество; в които езическите импулси са продължавали да действат силно, въпреки че клонят повече или по-малко към християнството, което бавно се издига от средата на езичеството. Тези души тогава приемат християнството предимно с проникнат от чувствата интелект, но все пак с интелект и са мислели много върху християнството. При това не става въпрос за учено мислене. Това са могли да бъдат относително обикновени хора, живеещи в прости условия. От друга страна е безразлично, дали е последвало по-късно въплъщение преди настоящото, защото то наистина изменя някои неща, но по-същественото е, че когато тези души минават през вратата на смъртта, имат ретроспективен поглед върху Земята и християнството им се явява като нещо, в което тепърва трябва да се враснат. Именно защото са по-малко уморени от старото езичество, защото още носят в душите си мощни импулси от него, те чакат най-после да станат истински християни.

Именно личностите, за които говорих тук преди осем дни, че са водили борба против езичеството на страната на християнството, принадлежат към такива души, които още носят в себе си много езичество, много езически импулси и всъщност чакат да станат истински християни. Когато тези души минават през вратата на смъртта, стигат отвъд в духовния свят, преминават през живота между смъртта и ново раждане и след това във времето, което посочих – първата половина на 19-то столетие или малко по-рано – застават пред мощните, величествени имагинации и там в тези имагинации виждат много импулси за пробуждане на тяхната дейност. Те приемат тези импулси предимно в своята воля. И бихме могли да кажем: Когато насочим окултния поглед върху това, което такива души носят именно в своята воля, точно в нея днес многократно се показва отпечатъкът на онези мощни имагинации.

Но душите, встъпващи в земния живот с такава нагласа, изпитват най-напред нуждата тук на Земята отново да изживеят онова, което са изживели в предземното си съществуване като меродавно в работата на кармата; също и тук отново да го изживеят по начина, по който то може да бъде изживяно на Земята. И така за първия вид души, за първата група души духовният живот в първата половина на 19-то столетие протича по такъв начин, че те проявяват стремеж, който произлиза от дълбокия им копнеж да станат съучастници в онзи свръхсетивен култ. Но при това те навлизат, бих искал да кажа, в известно мъгливо настроение, така че при слизането им на Земята остават само тъмни спомени, с които антропософията, превърната в земно учение, може да се свърже тогава несъмнено с пълно разбиране. Напротив, при втората група е като повторна среща, запланувана с решение, взето именно от тези души, които още не са напълно уморени от езичеството и са в очакване да станат християни в едно целесъобразно обективно развитие. Така е било, сякаш те са успявали да си спомнят за едно решение, което са взели в духовния свят в първата половина на 19-то столетие: Да пренесат долу на Земята всичко, което е стояло пред тях в духовния свят като мощни духовни образи, да го превърнат в земна форма. Именно когато насочим поглед върху някой антропософ, който преди всичко носи в себе си импулса по активен начин да сътрудничи с антропософията, именно между такива антропософи намираме души като тези, които охарактеризирахме. Двата типа трябва да се различават много ясно.

А сега, скъпи приятели, ще кажете: Да, всичко, което ни казваш, ни изяснява някои неща в кармата на Антропософското общество, но някой може да бъде обзет от страх пред това, което може да се случи, когато вижда, че се хвърля светлина върху някои неща, по отношение на които вероятно човек не би искал да го изтръгнат от определено незнание. Трябва ли сега да започнем да мислим дали принадлежим на единия или на другия тип?

На това трябва да бъде даден един напълно определен отговор. Отговорът, който трябва да бъде даден, е този: – Ако Антропософското общество е само нещо, което носи в себе си теоретично учение, или към него се присъединяват тези или онези идеи на космологията, христологията и т. н., ако по своята същност това учение би било подобно нещо, антропософията наистина не би била това, което трябва да бъде в смисъла на онези, които стоят в основата на нейния произход. Антропософията трябва да бъде нещо, което може да преобрази живота на истинските антропософи, което може да пренесе в духовното онова, което човек може да изживее днес само в неговите недуховни преживявания.

А сега аз ви питам: Действа ли особено зле върху детето, когато му се обяснят някои неща в определена възраст? До определена възраст децата не знаят дали са французи, германци, норвежци, белгийци или италианци, поне становището дали те са това или онова, няма голямо значение за тях. Те не знаят, така да се каже, нищо за това. Навярно не познавате шовинистични бозайничета, не познавате също шовинисти, които са на три годинки или нещо подобно. Човек осъзнава едва в определена възраст: Ти си германец, ти си французин, англичанин, холандец и т. н. Не се ли вживява човек по естествен начин в тях, като ги приема? Казва ли, че това е нещо, което не може да понесе, а именно да научи в определена възраст, че е поляк, французин, германец, руснак или холандец? Човек привиква на това, счита го като нещо разбиращо се от само себе си. Но това, мои скъпи приятели, става във външната, в сетивната област. Антропософията обаче трябва да издигне целия човешки живот на по-високо равнище. Човек трябва да се научи да понася нещо различно от това, което го шокира в сетивния свят, особено когато разбира неправилно. А между нещата, които трябва да се научи да познава и по естествен начин да се врасне в себепознанието е, че принадлежи към единия или към другия тип.

По този начин за човек се създава основата, по правилен начин да поставя в живота си другите проявления на кармата. И затова като първа насока трябваше да бъде показано как човек застава спрямо антропософията, спрямо цялата христология според особения начин на неговото предопределение и дали той е повече активен или пасивен в антропософското движение.

Естествено между двата типа съществуват също и преходи. Обаче преходите идват оттам, че онова, което идва от предишното въплъщение и действа в настоящето, се просветлява от още по-предишно въплъщение. Такъв много често е случаят при втората група души. При тях просветват още много неща от техните истински езически въплъщения. Оттам те имат напълно определена наклонност – да приемат веднага Христос като космическо същество. Това, което казвам тук, съвсем не е видно така ясно при едно идейно разглеждане, а много повече при практическо разглеждане на живота. Можем да познаем двата типа много по-добре по начина, по който те боравят с детайлите в живота, отколкото по техните мисли – абстрактните мисли нямат такова голямо значение за човека. И тогава ще открием например, че преходни типове се срещат повече между онези – естествено личното винаги се изключва, – които всъщност не могат да постъпят по друг начин, освен да внесат навиците от живота си извън антропософията в антропософското движение, които не са никак склонни да приемат особено сериозно антропософското движение, които се характеризират именно с това, че в антропософското движение много злословят по адрес на антропософите. Именно между тези, които злословят много по адрес на отношенията в самото антропософско движение, злословят именно по адрес на личности, злословят дребнаво, са и преходните типове, които се прехвърлят от едната в другата група. При тях двата импулса не са особено силно изразени.

При всички обстоятелства дори ако понякога това представлява като изследване на съвестта и на характера, трябва да имаме възможност да задълбочим антропософското движение в живота ни в този смисъл, че когато пристъпваме към тези неща да си създадем представи според нашата свръхсетивна природа, по какъв начин принадлежим на това антропософско движение. Благодарение на това постепенно ще се роди все по-силно одухотворено схващане за антропософското движение. Онова, което защитаваме като теория и което не е особено задълбочено, когато го защитаваме само по този начин, ще го прилагаме тогава и в живота си. Така получаваме възможност за силно приложение в живота, когато ние самите застанем в него съобразно тези неща. Това, че някой много говори за кармата, че едно се възнаграждава, друго се наказва от един живот в друг – не трябва да предизвиква особена болка в някого. Но когато се врязва в собствената плът и става въпрос настоящото въплъщение в живота ни да бъде разглеждано заедно с едно напълно определено свръхсетивно качество, което стои в основата му, то вече по-отблизо засяга собственото ни същество. А това, което внасяме чрез антропософията в земния живот и в земната цивилизация, трябва да бъде именно задълбочаването на човешкото същество.

Скъпи приятели, това беше едно разглеждане-въведение, което ще продължим следващия петък.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 11 юли 1924 г.
Членовете на Антропософското общество влизат в него, поради причини, които лежат в душевната им нагласа. Когато се говори за кармата на Антропософското общество, както го правим в момента, за кармата изобщо на антропософското движение, като изхождаме от кармическото развитие на членовете и на групите от членове, трябва естествено да се видят и причините за тази карма в душевното устройство на хората, които търсят антропософията. И ние вече започнахме да правим това. Искаме да се запознаем с още нещо относно това устройство на душата, за да можем след това да се впуснем също и в разглеждането на други въпроси, които засягат кармата на Антропософското движение.

Видяхте, че като най-важно в душевното устройство на антропософите посочих онова, което те са изпитали по време на въплъщенията си в първите столетия от основаването на християнството. Казах, че междувременно може да има и други някои въплъщения, но важното е въплъщението, което попада в периода от 4-то до 8-мо столетие. Разглеждането на това въплъщение ни показа, че трябва да различаваме две групи личности, които идват в антропософското движение. Ние характеризирахме тези две групи. Но сега искаме да обгърнем с поглед нещо общо, нещо което се отнася за всички и което лежи в основата на душите, минали през развитието, което охарактеризирах в последната лекция пред членовете на Антропософското общество.

Ако насочим поглед към първите столетия на християнството, ние се намираме в едно време, когато хората са били напълно различни от днешните. Можем да кажем: Когато днешният човек се събужда, влиза в своето физическо тяло с голяма бързина, разбира се с резервата, която обсъдих тук. Казах вече, че влизането във физическото тяло и разширяването в него трае целия ден; но възприятието, че азът и астралното тяло пристигат, става извънредно бързо. Днес за събуждащия се човек не съществува, така да се каже, никакво междинно време между съзирането на етерното тяло и съзирането на физическото. Човек бързо преминава през възприятието на етерното тяло, никак не го забелязва и при събуждането веднага се потопява във физическото тяло. Тази е особеността на днешния човек.

Особеността на онези хора, които са живели в първите столетия на християнството, се е състояла в това, че при събуждането си те ясно са възприемали: Аз навлизам в двойно естество, в етерното тяло и във физическото тяло. И те са знаели, че човек първо възприема етерното тяло и едва тогава навлиза във физическото си тяло. Ставало е така, че в момента на събуждането си, хората са имали пред себе си макар и не цялата панорама на живота си, но все пак много картинни образи от своя дотогавашен живот на Земята. Те са имали пред себе си и още нещо, което ще охарактеризирам след малко. Човек е стигал на етапи до това, което по време на съня остава да лежи в леглото – в етерното и във физическото тяло, – за цялото будно състояние това е създавало нещо различно от нашите днешни изживявания по време на будност.

От своя страна, когато днес разглеждаме заспиването, особеното е, че когато азът и астралното тяло излизат от физическото и етерното тяло, азът много бързо всмуква астралното тяло. И тъй като азът е напълно без опора в Космоса и още нищо не може да възприема, затова при заспиването човек престава да има възприятия. Това, което се появява като сънища, е само нещо спорадично, изолирано.

Не е било така в онези времена, за които говорих. Тогава азът не е всмуквал веднага астралното тяло, а това астрално тяло е оставало да съществува самостоятелно в своята собствена субстанция, след като хората са заспивали. То е оставало да съществува до известна степен през цялата нощ. Така че сутринта човекът не се е събуждал така, сякаш излиза от тъмнината на съзнанието, а се е събуждал с чувството: Ти живя в един изпълнен със светлина свят, в който ставаха най-разнообразни неща. Наистина това са били само образи, но всъщност там са ставали различни неща. Човекът от онова време е имал междинно усещане между будността и съня. Усещането е било леко, интимно, но е съществувало. Това състояние напълно престава да съществува при цивилизованото човечество в началото на 14-то столетие. Благодарение на него всички души, за които наскоро ви говорих, изживяват света различно от днешните хора. Нека си представим как хората в онова време, – следователно всички вие, скъпи приятели, – са изживявали света.

Поради това, че потопяването в етерното и физическото тяло е ставало по един по-особен начин, по време на своята будност такъв човек е виждал природата не само като прозаичен сетивен свят, както днешният човек прави това, допълвайки го само чрез своята фантазия. Той е виждал в природата, например в света на растенията, една цъфнала ливада като лека, синкаво-червеникава облачна светлина – именно, когато през деня Слънцето е светело по-меко, когато не е още в зенита си – сякаш една синкаво-червеникава, многообразно вълниста и ефирна светлина, една замъглена светлина се разпростира над цветната ливада. Това, което днес хората виждат като лека мъгла над ливадата, но което в този случай идва от изпарената вода, тогавашните хора са го виждали в духовно-астралното. Така те всъщност са виждали всяка корона на дърветата обвита в такъв облак, виждали са полетата с посеви, сякаш червеникаво-синкави лъчи слизат от Космоса и се потапят в почвата на Земята, разгръщайки се като мъгла.

А когато са наблюдавали животните, тези хора са придобивали впечатлението, че те имат не само физическа форма, а че тази физическа форма се намира в астрална аура. Те са възприемали спокойно и интимно тази аура само тогава, когато светлинните нюанси на слънчевите лъчи са действали по определен по-мек начин. Тогава са я възприемали. Навсякъде във външната природа са виждали да царува и да тъче нещо духовно.

И когато в онези времена някой е умирал, тогава това, което има пред себе си като ретроспективно виждане на своя земен живот през първите дни след преминаването през вратата на смъртта, за него е нещо познато. Защото тогавашните хора са имали съвсем определено чувство по отношение на това ретроспективно виждане на земния живот след смъртта. Те са имали чувство, което ги е карало да си кажат: Сега освобождавам от моя организъм онова аурично естество, което отива при ауричното естество, което съм виждал в природата. Моето етерно тяло отива в неговото собствено отечество – така те са чувствали нещата.

Естествено в още по-стари времена всички тези чувства са много по-силни. Но те съществуват, макар и в по-лека форма и през времето, за което говоря тук. И когато хората виждат това, след като са минали през вратата на смъртта, имат следното чувство: В цялото тъкане и в целия живот, който виждах в природата и в природните процеси, говори словото на Бог-Отец и моето етерно тяло отива при Бог-Отец.

Когато при събуждането си човек е виждал външната природа по описания различен начин, той е виждал също и своята собствена външност по начин, различен от днешния. При заспиване астралното тяло не е засмуквано веднага от аза. То е «звучало». И от духовните светове то звучи в спящия човешки аз – макар и не така ясно, както в прадревни времена, а в една по-лека, по-интимна форма. И при това звучене човек чува най-различни неща, които не може да чуе в будно състояние. При събуждането си той е имал ясното чувство: От заспиването до събуждането аз участвах в духовен разговор в светлите космически пространства.

И когато няколко деня след като е преминал през вратата на смъртта, човек е изоставял своето етерно тяло и е живял вече само в астралното си тяло, той е имал следното чувство: В това астрално тяло, в което съм живял всяка нощ по време на сън, аз изживявам по обратен път всичко, което съм мислил и вършил на Земята. И докато при събуждането човек е донасял нещо неопределено със себе си, сега, когато във времето между смъртта и ново раждане той по обратен път изживява своя земен живот в астралното си тяло, той чувства: В моето астрално тяло живее Христос. Не съм забелязал това, но всяка нощ моето астрално тяло живее в същността на Христос. Сега човекът знае, че докато изживява този протичащ в обратен ред земен живот, Христос не го напуска, защото се намира в неговото астрално тяло.

Виждате ли, под каквато и форма човек да е бил свързан с Христос в тези първи християнски столетия, дали така, както първата група хора, за която говорих, или както втората група, дали с повече езическа сила или уморен от езичеството, той несъмнено изживява след смъртта – макар и не на Земята – великото събитие на Тайната на Голгота, че ръководещото по-рано същество на Слънцето – Христос, се е съединило с тези, които живеят като хора на Земята. Това са изпитвали всички онези, които са се сближили с християнството в първите столетия на християнското развитие. За другите е останало повече или по-малко неразбираемо и неразбрано онова, което изживяват след смъртта. Това са обаче основните различия в изживяването на душите в първите християнски столетия и по-късно.

Но всичко това предизвиква и нещо друго – човек да гледа природата в будно състояние и да чувства, че тази природа е областта на Бог-Отец. Защото цялото духовно естество, което човекът забелязва да тъче и живее в природата, за него е израз, откровение на Бог-Отец. Той чувства пред себе си един свят, който по времето, когато Христос се явява на Земята, се нуждае от нещо: Нуждае се именно от приемането на Христос в земната субстанция заради човечеството. Човекът възприема още нещо като жив Христов принцип насреща на природните процеси и природните сили. Защото с възприемането на природата по такъв начин, е свързано съзерцанието на човека, възприемащ в нея духовно творчество и дейност.

Това, което хората чувстват като духовно творчество и дейност и което витае над всички растения и животни като преобразяващи се в себе си духовни форми, може накратко да бъде предадено от безпристрастно чувстващият го човек с думите: Това е невинността на природното битие. Да, скъпи приятели, това, което духовно може да се вижда, хората са го наричали именно невинност, девственост в царуването на природата и говорят за невинна духовност в творчеството на природата. Но това, което чувстват вътрешно, когато се събуждат, е, че от заспиването до събуждането те са били в един свят на ясно звучаща духовност. Те чувстват, че в него може да царува доброто и злото, че от дълбините на духовното говорят добри и зли духове, че добрите духове искат само да повдигнат невинността на природата по-високо, да я запазят, а злите духове предават на невинността виновност и грях. Навсякъде, където са живели такива християни, са е чувствало царуването на доброто и злото именно поради обстоятелството, че в спящото състояние астралното тяло не е било всмукано от аза на човека.

Не всички, които тогава са се наричали християни или някак си са стояли близо до християнството, са имали тази душевна нагласа. Но е имало голям брой хора, живеещи в южните и средните области на Европа, които са си казвали: Да, моето вътрешно същество, което се проявява самостоятелно между заспиването и събуждането, принадлежи на областта на един добър и един лош свят. И те много, много са размишлявали върху дълбочината на силите, предизвикващи доброто и злото в човешката душа. Пребиваването на човешката душа в един свят, в който се борят добрите и злите същества, добрите и злите сили, се е чувствало като нещо тежко за човека.

Тези чувства все още не съществуват в южните и средните области на Европа през първите столетия, но през 5-то, 6-то столетие те стават все по-чести. И това настроение на душата се развива именно между онези хора, които получават сведения от Изток – тези сведения от Изток достигат до тях по най-разнообразни начини. И понеже това душевно настроение се разпространява особено силно в онези области, в които след това изкристализира името «България» – това име остава, запазва се по забележителен начин и по-късно, когато съвсем други народи се заселват в тези области.1 В по-късните столетия, в продължение на много дълго време онези хора в Европа, които са развили особено силно това душевно настроение, са били наричани «българи». За западния и средния европеец в по-късните християнски столетия от първата половина на Средновековието българи са онези хора, които са особено силно докоснати от противоположността на добрите и злите космически духовни сили. Името


Каталог: files -> literature -> 1-ga
1-ga -> Взаимовръзки
1-ga -> Лекции държани в Берлин между 23. 1904 и 1906 г превод от английски: вера гюлгелиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от копие
1-ga -> Лекции 1910 г и 1917 г превод от английски: вера гюлгелиева
1-ga -> Лекции изнесени в Дорнах пред лекари и студенти по медицина
1-ga -> Лекции изнесени в Арнхайм, Торки, Лондон и Щутгарт между 28. и 27. 1924 г
1-ga -> Лекции държани в Лайпциг от 28. 12. 1913 до 1914 г
1-ga -> Лекции държани в Берлин, Щутгарт и Кьолн между 13. И 29. 12. 1907 г. Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис ga-101
1-ga -> Лекции и приветствие изнесено в Дорнах между 05. и 28. 09. 1924 г
1-ga -> Превод от немски: димо даскалов
1-ga -> 7 октомври 1904 год


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница