Взаимовръзки

Такова душевно устройство са имали повече или по-малко хората, за които говоря тук, душите, които в по-нататъшното си развитие стигат дотам, да виждат онези мощни картини в свръхсетивния култ, в първата половина на 19-то столетие и да вземат участие в него. Всичко, което тези души са могли да преживеят в тяхното включване в борбата между доброто и злото, е пренесено през живота между смъртта и ново раждане. И това нюансира, оцветява душите, които след това застават пред мощните образи на свръхсетивния култ.

Но към това се прибавя още нещо. Тези души са, така да се каже, последните, които в европейската цивилизация още са запазили нещо от отделното възприемане на етерното и астралното тяло в будно и в сънно състояние. Приличайки си по тези особености на душевния живот, те са живеели в общности. Онези християни, които все повече и повече се присъединяват към римската църква, ги считат за еретици. В онова време хората не са стигнали дотам, да осъждат еретиците със същата строгост както по-късно, но въпреки това те са считани за еретици. Другите получават от тях предизвикващо страх впечатление, а именно, че тези еретици виждат повече, отколкото другите хора и чрез тяхното особено възприятие по време на сън стоят спрямо божественото по начин, различен от другите. Другите хора, между които те са живеели, отдавна са загубили това и са се приближили повече до онази душевна нагласа, която през 14-то столетие става нещо всеобщо за Европа.

Но когато тези хора, за които говоря, тези хора с отделното възприемане на астралното и етерното тяло, минават през вратата на смъртта, те също се различават от онези, които на Земята са били различни от тях. И не трябва да се вярва, че между смъртта и ново раждане човек не участва в това, което става в човешките отношения на Земята. Така, както гледаме оттук към небесно-духовния свят, така и между смъртта и ново раждане душите гледат от небесно-духовния свят към Земята. Както оттук вземаме участие в духовната същност, така и обитателите на духовния свят вземат участие в това, което земните същества изживяват на Земята.

Времето, което описвам, бе последвано от период, когато християнството в Европа се приспособява към факта, че човек не знае повече нищо за своето астрално и етерно тяло. Християнството се приспособява да говори за духовния свят, без да има тези основни изисквания към човека. Защото помислете, скъпи приятели: Когато през първите столетия старите християнски учители говорят, все още има голям брой християни, които могат да приемат думите като истина само на основата на външния авторитет; по-наивното основно настроение на онова време, кара хората да възприемат тези думи, когато извираха от едно топло и ентусиазирано сърце. И колко горещо и ентусиазирано са проповядвали сърцата в първите столетия на християнството, хората не могат да си съставят никаква представа днес, когато толкова много неща са преминали единствено само в словесна проповед.

Но онези, които са говорили на такива души, каквито описах тук, какви думи са можели да кажат? Да, скъпи приятели, те можеха да кажат: Насочете поглед към онова, което се показва в растенията като блестящо преливащо се сияние в цветове на дъгата, към това, което се показва в природа на животните като горещи страсти, насочете поглед върху това: То е отблясъкът, то е откровението на духовния свят, за който и ние говорим, духовният свят откъдето произхожда Христос. Когато на такива хора се е говорело за духовните мъдрости, не се говори като за нещо непознато; на тях им се е припомняло това, което при определени обстоятелства, при меката слънчева светлина са можели да видят като дух в природата.

Когато им се е казвало, че съществува Евангелието, което носи блага вест за духовния свят, за духовните тайни, когато им се е говорело за тайните на Стария завет, тогава не им се е говорело за нещо непознато, а е било възможно да им се каже: Тук е словото на Стария завет. Това слово и Евангелията са написани от онези човешки същества, които наистина по-ясно от вас са чували шепота на духовността, в която се намират душите ви между заспиването и събуждането, но вие знаете за този шепот, защото си спомняте за него, събуждайки се сутрин. На тези хора е можело да им се говори по този начин като за нещо познато. До известна степен в разговорите, които свещениците и проповедниците са водели с тях по онова време, е имало нещо от това, което е ставало в самите им души. Така в тези времена словото е било още живо и е можело да бъде култивирано като нещо живо.

И когато тези души, към които се е отправяло живото слово, след като преминават през вратата на смъртта и поглеждат надолу към Земята, виждат залеза на живото слово и имат чувството: Логосът залязва. Това е основното чувство на тези души, които минават през вратата на смъртта след 7-то, 8-то, 9-то столетие или даже още по-рано. Насочвайки поглед надолу към Земята, те чувстват: Тук долу на Земята залязва живият Логос. И в тези души наистина живеят думите: «И словото стана плът и живя между нас», – те са чувствали: Хората все по-малко имат дом за словото, което трябва да живее в плът, което трябва да продължи своя живот на Земята.

Това създава едно основно настроение, основното настроение на душите, които живеят в духовния свят между 7-то, 8-то и 19-то, 20-то столетие, макар и да са имали по някое прекъсване в някой земен живот. Основното настроение е: Христос наистина живее на Земята, защото понесе смъртта за Земята, но тя не може да го приеме. На Земята трябва да се развие силата, която да даде възможност на душите да приемат Христос! Това живее заедно с всичко друго, което описах, именно в тези души, които в земния си живот са били считани за еретици. В тези души през времето между смъртта и ново раждане живее потребността от ново откровение на Христос, от ново възвестяване на Христос.

При такова устройство на душата тези безплътни хора изживяват как на Земята се случва това, което за тях всъщност трябваше да е напълно непознато по време на земния им живот. Те се научават да разбират какво става там долу на Земята. Те виждат как душите на Земята все по-малко и по-малко са обхващани от духа, как дори вече няма хора, на които може да се каже: Носим ви благата вест за духа, който все още можете да виждате, носещ се над растителния свят, проблясващ в животните. Ние ви учим на Завета, написан от онези звуци и тонове, в които още чувате да шепти ехото на нощните изживявания. Всичко това вече не съществува.

Те виждат отгоре, където нещата се представят съвършено различно, как в християнското развитие се създава заместител на старото слово. Защото в крайна сметка, макар и да е нужно проповедниците да говорят именно по този начин на по-голяма част от хората, тъй като в земния живот тези хора нямат никакво съзнание за духовното, цялата традиция, цялото използване на словото идва още от времена, когато е естествено да се предположи, че когато се говори за Духа, хората все още чувстват нещо от него.

Всичко това всъщност напълно изчезва около 9-то, 10-то, 11-то столетие. Тогава даже и в слушането се ражда съвършено друга нагласа. Когато по-рано хората слушат да говори човек, който говори от духа и е ентусиазиран и изпълнен с Бога, те са имали чувството, че при слушането излизат сякаш извън себе си, че навлизат малко в своето етерно тяло, напускат до известна степен своето физическо тяло. А от друга страна са имали чувството, че се приближават до своето астрално тяло. Те действително все още са имали лекото чувство, че когато слушат, излизат извън себе си, изпадат в известна унесеност. Те не са обръщали още толкова внимание на това, което слушат, а по-скоро на онова, което вътрешно изживяват при леко екскарниране, леко трансово състояние. Те са живели със Словото, изричано от хората, одухотворени от Бога.

Това изчезва в 9-то, 10-то, 11-то столетие и напълно се изгубва към 14-то столетие. Хората все повече само слушат, без да имат горните изживявания. Тогава се ражда потребността, когато се говори за духовното да се апелира към нещо друго. Тогава се ражда потребността – този, който трябва да слуша, да извлича онова, което е нужно, за да си изработи възгледи за духовния свят. Ражда се потребността човека така да бъде повлиян, че дори в това втвърдено тяло да почувства подтик да каже нещо за духовния свят. И от това се създава потребността учението за духовния свят да бъде дадено под формата на диалог с въпроси и отговори. Когато се задава въпросът – въпросите винаги имат нещо сугестивно в себе си: Какво е кръщението? – съответният човек бива подготвен да даде определен отговор, или: Какво е конфирмацията? Какво е Светият-Дух? Какво представлява смъртта? Кои са седемте главни грехове? Със създаването на тази игра на въпроси и отговори, се замества самопонятното елементарно слушане. И в това време, първо за онези хора, които постъпват в училища, в които това е можело да се извърши, се ражда катехизисът – изучаването чрез въпроси и отговори на онова, което може да се каже за духовния свят.

Виждате ли, ние трябва да насочваме поглед към такива събития. Когато са гледали надолу към Земята, душите, които се намират горе в духовния свят виждат това особено ясно: При хората трябва да дойде нещо, което не сме познавали и не ни е интересувало! Това, че долу на Земята се ражда катехизисът, създава в тези души мощно впечатление. Когато историците външно разглеждат пораждането на катехизиса, те не показват нищо особено. Особеното идва, когато се разглежда пораждането му от гледна точка на свръхсетивния свят: Там долу хората трябва да изпитат нещо съвършено ново в най-голямата дълбочина на душата си. Под формата на катехизма те трябва да изучават това, в което трябва да вярват.

С това ви описвам едно усещане, едно чувство. Друго чувство ще трябва да ви опиша по следния начин. Ако се върнем назад в първите столетия на християнството, тогава не е съществувала още възможността човекът като християнин да отиде в църква, да седне или коленичи и да слуша литургията от началото, от интроитуса до молитвите, които следват причастието. Тогава не е било възможно за всички да слушат цялата литургия, а онези, които стават християни, са разделени на две групи: катекумените /изучаващите катехизиса/, на които е позволено да присъстват на литургията /богослужението/ докато евангелието се прочита до края; след евангелието се е подготвял оферториумът /главната част на литургията/, тогава те трябва да излязат. Вътре в църквата са можели да останат само тези, които дълго време са били подготвяни за свещеното вътрешно душевно настроение, с което да бъде възприета тайната на транссубстанцията /превръщането на хляба и виното в тялото и кръвта на Христа/; това са били така т.нар. транссубстанти, те са можели да слушат литургията до края.

Това е било съвършено различно участие в литургията. Хората, за които ви говорих, че в душите са минават през състоянията, които ви описах, гледат от духовния свят надолу към Земята и виждат особено онова невъзможно за тях събитие на катехизисното преподаване. Тези хора са запазили повече или по-малко в техния култ стария християнски обичай: да позволят на човека да слуша цялата литургия, да участва в нея едва след дълга подготовка. Тези хора, за които ви говорих, напълно са познавали една екзотерична /външна/ и една езотерична /вътрешна/ част на литургията. Те са считали за езотерична част тази, която следва след транссубстанцията.

Отгоре те гледат това, което става във външния култ на християнството. Виждат, че цялата литургия е станала екзотерична,

Табела 5
и се извършва също и пред този, който още не е развил необходимото душевно настроение, като минава през особена подготовка. Но може ли човекът на Земята действително да стигне до Тайната на Голгота, когато не чувства транссубстанцията, превръщането по свещен начин? По този начин тези души са чувствали нещата по време на живота между смъртта и ново раждане. Този, който не разбира транссубстанцията, не разбира Тайната на Голгота. Така са мислели те тогава: Христос не се познава вече в неговата същност; култът вече не се разбира.

Всички тези чувства се разтварят в дълбоката същност на тези души. И когато гледат надолу към онова, което се развива само като символ при четенето на литургията – така нареченото санктисимум /пресвято/, в което причастието се намира върху подложка във формата на полумесец, тогава са чувствали: Ето живият символ за това, че някога хората са търсили слънчевото същество в Христос; защото върху всеки санктисимум, върху всяка дарохранителница се намират лъчите на Слънцето. Обаче връзката на Христос със Слънцето е била изгубена; тя съществува вече само в символа. Тази връзка е останала до ден днешен в него, но самият той не се разбира! Това е било второто чувство, от което след това израсва засиленото разбиране, че хората трябва да добият ново чувство и познаване на Христос.

В други ден, в следващата лекция ще говорим по-нататък за кармата на Антропософското общество.

Днес трябва да прибавим и нещо трето. И едва когато поставим пред нашата душа тези три предварителни духовни условия за духовно развитие в настоящето и бъдещето, тези духовни условия, които са способни да съберат заедно определен брой хора, още преди да са слезли във физическия свят в последната третина на 19-то столетие или около поврата между 19-то и 20-то столетие, едва когато се запознаем с тези предварителни условия, ще бъде възможно да разберем отделни извънкармически събития, влели се в онези съществувания, свързани по определен начин с антропософското движение.

Особеното отношение към природата и позицията спрямо духовното, развита днес вече до такава висока степен, води своя произход именно от времето, започнало в 14-то, 15-то столетие. По-рано отношението на човечеството към духовното съществено е различно. Хората са се приближавали до духовното не в понятия и идеи, а в изживявания, които все още са прониквали, макар слабо и повърхностно, до духовното.

Когато днес говорим за природата, имаме лишена от живот, мъртва абстракция. Когато говорим за духа, имаме нещо неопределено, което предполагаме по някакъв начин в света и обхващаме с абстрактни идеи и понятия. Не е така във времето, когато душите, обединени днес от копнежа за духовност, са имали своето най-значително минало въплъщение и в него са слушали онова, което мъдрите ръководители на човечеството са можели да им кажат относно потребностите на техните душите.

Първо трябва да бъде взета под внимание онази епоха, която се простира до 7-то, 8-то християнско столетие, когато все още съществува макар и слаба връзка на човечеството с духовния свят, едно изживяване на самия духовен свят, когато стремящите се към познание хора стоят в жива връзка с него. След това имаме епохата, която започва от 7-то, 8-то столетие и трае до великия поврат в 14-то, 15-то столетие, когато онези души, които през първите християнски столетия се намират на Земята в описаната от мен епоха, вече живеят в духовния свят в периода между смъртта и ново раждане.

Макар от 6-то, 7-то, 8-то столетие нататък да не съществува вече никаква непосредствена връзка с духовния свят, все пак в отделни учебни центрове е останало известно съзнание за тази връзка. Там се говори за познанието все още така, както през първите християнски столетия се е говорело. И тогава наистина е било възможно отделни избрани хора да получат вътрешни импулси от начина, по който им се е говорило за духовния свят; възможно е било поне в отделни моменти те да проникнат в духовния свят. Винаги са съществували центрове, където се е учело по такъв начин, че днес хората трудно биха си съставили представа за този начин на преподаване.

Това приключва всъщност едва в 12-то, 13-то столетие и тогава то се влива в едно значително поетическо творение – в Божествената комедия на Данте. В него изживяването на хората намира своя край. В онова, което е съществувало преди появата на комедията, се е разгръщал чудесен период от човешкото развитие, защото в това развитие постоянно са се проявявали действията от Земята и действията от свръхземното. Двете постоянно се сливат, защото хората на Земята са изгубили връзка с духовния свят, а хората, живеещи в духовния свят и изживели някога тази връзка тук на Земята, сега изпитват особено, изпълнено с болка настроение при гледането на това, което става долу. Те виждат как това, което сами са изживявали на Земята потъва. И въодушевяват, спиритуализират от свръхсетивния свят индивидуалности в сетивния свят, за да създадат тук и там още по някой център, където да се култивира онова, което създава връзката на хората с духовността.

Нека си изясним –загатнах за това тук преди няколко години, – как до 7-то, 8-то столетие като следствие от предхристиянското посвещение, християнството е приемано в такива центрове, които все пак съществуват като центрове на познанието и остатъци от мистериите. В тези центрове хората са подготвяни първо не чрез обучение, а чрез насочено към духа възпитание на тялото и на духа за онзи момент, когато са можели да започнат да съзират духовното, което се изявява около човека на Земята. Тогава техният поглед се е насочвал навън към минералното и растителното царство, както и към всичко, което живее в животинското и в човешкото царство. И тогава те са виждали аурично да разцъфтяват и да бъдат оплодени от Космоса духовно-елементарните същества, които живеят във всичко природно.

Преди всичко им се явява – като едно същество, което те могат да заговорят като човек, същество от по-висше естество – «богинята Природа». Това е онази богиня, която те виждали пред себе си в пълния ѝ блясък, не мога да кажа «телесно», а по-скоро «в душевна форма». Тогава не се е говорело за абстрактни природни закони, а за творящата навсякъде в природата сила на богинята Природа.

Тя е метаморфоза на старата Прозерпина, онази творяща богиня, с която по определен начин се е свързвал търсещият познание. Тя му се явява от всеки минерал, растение, животно, явява се от облаците, планините, изворите. Хората чувствали, че тази богиня, която твори през зимата под Земята, а през лятото над Земята, е помощникът на онова божество, за което говорят евангелията. Тя представлява божествена сила, действащо божествено същество.

И когато човек, който се стреми към познание, е достатъчно обучаван от тази богиня относно минералното, растителното и животинското естество, когато е въведен в живите сили, чрез нея той се е научавал да познава природата на четирите елемента: земя, вода, въздух, огън. Той се е научавал да познава как сред минералното, растителното и животинското естество витаят и тъкат конкретно разливащите се над света четири елемента: земя, вода, въздух, огън. И самият той с етерното си тяло се е чувствал вплетен в тъкането на земното с неговата тежест, на водата с нейната живителна сила, на въздуха с неговата събуждаща усещане сила, на огъня с неговата запалваща аза сила. В това се е чувствал вплетен човекът. Той е чувствал това като дар на поучението, получено от богинята Природа, приемница и метаморфоза на Прозерпина. И усилията на учителите са били насочени към задачата да доведат учениците до предчувствието за живото общуване с изпълнената от Бога и от божествената субстанция природа; да проникнат до тъкането и живота на елементите.

След като учениците са стигнали толкова далеч, те са били въвеждани в планетната система. Тогава са научавали как при опознаването на планетната система се получава и познание за човешката душа: Научи се да познаваш как подвижните звезди се движат на небето и ще научиш как твоята собствена душа действа, тъче и живее вътре в теб. Това е било поставяно пред учениците.

След това те били довеждани до това, което се нарича «Великият океан». Този океан е космическото море, което от планетите, от подвижните звезди извежда към почиващите звезди, към неподвижните звезди.

Тогава са прониквали в тайните на аза благодарение на това, че са можели да познаят тайните на неподвижните звезди.

Днес хората са забравили, че са съществували такива форми на обучение. Но те са съществували. Такова живо познание е било култивирано чак до 7-то, 8-то столетие в места, където са били запазени старите мистерии. А като учение като теория то е култивирано и по-нататък до поврата от 14-то към 15-то столетие, за който така често говорих. И в отделни центрове, където са били култивирани такива учения, можем да проследим как при възможно най-големи трудности са продължили да живеят тези стари учения, макар и почти умъртвени до понятия и идеи, но все пак до такива живи понятия и идеи, че в отделни хора все още са можели да събудят стремеж нагоре към всичко, за което ви говорих.

В 11-то, особено в 12-то и чак до 13-то столетие съществува чудесна школа, където учителите са знаели как учениците са били довеждани до изживяването на духовното в предишните столетия. Това е великата школа на Шартр, в която са се слели всички възгледи, произлезли от живата духовност, която ви описах.

В Шартр, където днес още се намират чудесните шедьоври на архитектурата, е достигнал един лъч на още живата мъдрост на Петър от Компостела, действал в Испания и развивал там живото мистерийно християнство, говорещо за помощницата на Христос – Природата. Той е казвал, че едва когато природата въведе човека в елементите, в света на планетите, в света на звездите, едва тогава той ще узрее, – отново не мога да кажа, телесно, а душевно – да опознае седемте помощнички, които са заставали пред човешката душа не като абстрактни теоретически понятия, а като живи богини: граматика, диалектика, реторика, аритметика, геометрия, астрономия, музика. Учениците са се научавали да ги познават като живи божествено-духовни образи.

За такива живи образи говорят събраните около Петър от Компостела. Ученията на Петър от Компостела светят в школата на Шартр. В тази школа учи и Бернардус от Шартр, който е разпалвал духом своите ученици, въпреки че не е можел вече да им покаже богинята Природа и богините на седемте свободни изкуства. Той обаче говори така живо за тях, че образите на фантазията са заставали пред учениците така, че всеки час учене в дадена наука се е превръщало в блестящо изкуство.

Там обучава и Бернардус Силвестрис, който в мощни описания прави да възкръсне пред учениците онова, което е именно древната мъдрост. Там преподава преди всичко Йоханес от Шартр, който е говорел за човешката душа по истински величествен и вдъхновен начин. Този Йоханес от Шартр, когото наричали също Йоханес Салисбъри, развива възгледи, в които разглежда Аристотел, разглежда аристотелизма. Там върху особено предпочитаните ученици се е действало така, че те са получавали разбиране, че на Земята не може вече да съществува учение, каквото е имало по време на първите християнски столетия, че развитието на Земята не може вече да понася това. На учениците се е обяснявало, че съществува древно, почти ясновидско познание, но то се затъмнява, заглъхва. Сега може само да се знае за диалектиката, реториката, астрономията, астрологията, но не могат да се виждат богините на седемте свободни изкуства, защото по-нататък трябва да действа Аристотел, който още в древността е израснал до висотата на понятията и идеите, необходими на петата следатлантска епоха.