Взаимовръзки

По този начин преподаваното с инспирираща сила в школата на Шартр, е пренесено и в клюниаценския орден. По-късно добива светски вид в това, което абатът на клюниаценците, Хилдебранд, който става папа под името Григорий VІІ налага на църквата. Но това учение продължава по-нататък да се преподава с извънредно голяма чистота в школата на Шартр и 12-то столетие блести в светлината на тези учения. Там е имало един човек – Аланус от Лил, който е превъзхождал всички други и който, бих искал да кажа, с идеализирано вдъхновение е разкривал тайните на седемте свободни изкуства и връзката им с християнството.

Аланус от Лил разпалвал духом учениците в Шартър именно в 12-то столетие. Той дълбоко разбирал, че в следващите столетия Земята няма да може да ползва онова, което се учи, което се преподава по такъв начин – защото това е не само платонизъм, а учение за мистерийното съзерцание от преди платоновото време, само че това съзерцание е приело християнството в себе си. И още докато е жив Аланус от Лил учи онези, за които предполага, че го разбират: Сега за известно време на Земята трябва да действа аристотелски оцветено познание в строги понятия и идеи. Защото само така може да бъде подготвено това, което отново трябва да дойде като духовност в по-късни времена.

Когато някои днешни хора четат литературата от онова време, им се вижда суха, но тя не е суха, когато човек успее да си изработи представа за това, което е стояло пред душите на тези, които са преподавали и действали в Шартр. Чувството на свързаност с живите богове на седемте свободни изкуства е действало живо също и в поезията, която се ражда в Шартр. И в убедителното и внушителното за този, който може да го разбере, съчинение «Битката на седемте изкуства», чувстваме духовното дихание на седемте свободни изкуства. Всичко това действа в 12-то столетие.

Виждате ли, това още тогава е живяло в духовната атмосфера и проявявало своето действие по определен начин. Имало е известно сродство с школи, които все още са съществували в Северна Италия, в Италия въобще, в Испания, но са били твърде спорадични в своето съществуване. Но познанието живо се е разпространявало по-нататък в най-различни течения по Земята. А към края на 12-то столетие много от това се намира в университета на Орлеан, където са съществували някои инспирации чрез школата на Шартр и по този начин са се култивирали забележителни учения. Случва се така, че един човек в Италия, който пребивава като посланик в Испания и се намира под въздействието на значително историческо събитие, получава нещо като слънчев удар и под влиянието на този лек слънчев удар всичко, което е получил в своята школа като подготовка, се превръща в мощно откровение. Той вижда това, което човек е можел да види под влияние на живия принцип на познанието, вижда мощно издигащата се планина с всичко, което живее в минералите, растенията и животните, явява му се богинята Природа, явяват му се елементите /стихиите/, планетите, богините на седемте свободни изкуства, явява му се Овидий като главен учител. Още веднъж пред душата на един човек застава онова мощно видение, което така често е стояло пред човешките души в първите столетия на християнството. Това е видението на Брунето Латини, което след това преминава у Данте и потича от Дантевата Божествена комедия.

Нещо друго се случва с всички, които са действали в Шартр, когато минават през вратата на смъртта и влизат в духовния свят. Това е значителен духовен живот, който Петър от Компостела, Бернардус от Шартр, Бернардус Силвестрис, Йоханес от Шарт-Салисбъри, Хенрик д, Андели, съчинил «Битката на седемте изкуства» са водили, но особено се отличава този на Аланус от Лил. Той по свой начин съчинява книгата «Против еретиците», в която се обръща срещу еретиците в християнския смисъл, като изхожда от старото съзерцание, именно от съзерцанието на духовния свят.

Всички души-индивидуалности, действали като последни отзвуци на древната съзерцавана мъдрост, влизат в духовния свят, в онзи духовен свят, където подготвяйки се за земното съществуване се намират много значителни души и скоро трябваше да слязат в земното съществуване, за да действат в смисъла, на поврата, настъпил в 14-то и 15-то столетие.

Там имаме духовно съществуване, скъпи приятели. Последните велики учители от Шартр току-що са пристигнали в духовния свят. Онези, които са поставили началото на кулминацията на схоластиката, се намират още в духовния свят. И зад кулисите на човешкото развитие в началото на 13-то столетие се разиграва един от най-важните обмен на идеи между онези, които идвайки от школата на Шартр, занасят в свръхсетивния свят още древния ясновиждащ платонизъм, и онези, които се подготвят да занесат долу аристотелизма като т велик преход за създаването на нова духовност, която трябва да се влее в развитието на човечеството.

Тогава се стигна до споразумение като индивидуалностите, произхождащи от школата в Шартр, казват на тези, които тъкмо се готвят да слязат в сетивно-физическия свят и да развиват аристотелизма в схоластиката като подходящ елемент на епохата: За нас първоначално не е възможно да действаме на Земята, защото Земята сега не е в състояние да култивира живото познание. Това, за което още можахме да се грижим като последни носители на платонизма, трябва сега да бъде заменено от аристотелизма. Ние оставаме тук горе. И духовете от Шартр останават в свръхсетивния свят, без да навлязат досега в земни въплъщения. Но те мощно съдействат при изграждането на онази величествена имагинация, изградена именно в първата половина на 19-то столетие, за която ви говорих.

Те действат в пълно съзвучие с онези, които първо слизат на Земята с аристотелизма. И особено в ордена на доминиканците имаиндивидуалности, участващи в този свръхсетивен договор с духовете от Шартр, които така да се каже, са се споразумели с тях: Ние слизаме на Земята, за да култивираме по-нататък познанието на аристотелизма. Вие оставате горе. Ние ще можем да останем във връзка с вас също и на Земята. Засега платонизмът не може да вирее на Земята. Ще ви намерим отново, когато се завърнем обратно в духовния свят и когато ще трябва да бъде подготвена епохата, в която отново ще бъде развита духовността заедно с духовете от Шартр, след като Земята е преминала през схоластичното развитие на аристотелизма.

От изключително дълбоко значение е моментът, когато Аланус от Лил – така се е наричал той по време на своето земно съществуване – изпраща от духовния свят долу на Земята един добре обучен от него в духовния свят ученик, за да протекат на Земята всички разногласия, които могат да съществуват между платонизма и аристотелизма, но така, че в схоластичния принцип по онова време да се роди хармония. Особено в 13-то столетие се действа така, че да може да се слее работата на онези, които на Земята се намираха в доминикански одежди и останалите отвъд, в другия свят, тъй като отначало те не могат да намерят земни тела, за да изразят своя особен род духовност, която е далеч от аристотелизма.

И в 13-то столетие се ражда именно чудесно съвместно действие между онова, което става на Земята, и това, което се влива отгоре. Често хората, които действат на Земята, нямат съзнание за това съвместно действие, за разлика от онези, които действат отвъд. Това е живо съвместно действие. Бихме могли да кажем: Принципът на мистериите е възлязъл в небесата и оставя слънчевите си лъчи да падат надолу върху това, което действа на Земята.

Това съвместно действие стига до детайли и може подробно да бъде проследено. В своето собствено земно развитие като учител в Шартр, Аланус от Лил е можал да стигне само дотам, в определена възраст да облече одеждата на цистерциенците и да стана свещеник в техния орден. В цистерциенския орден са били запазени последните упражнения, целящи да събудят платонизма и платоническия възглед и да го свържат с християнството. Аланус от Лил изпраща свой ученик на Земята, за да може задачата, която трябва да се поеме от аристотелизма, да въздейства по-нататък чрез доминиканския орден. Преходът, който става, се изразява външно чрез знаменателен симптом. Онзи, бих искал да кажа, свръхземен ученик на Аланус аб Инсулис на Земята първо носи одеждата на цистерциенския орден, но по-късно я заменя с одеждата на доминиканския орден.

Тук срещаме индивидуалности, които през 13-то и малко по-късно – в 14-то столетие, действат съвместно по свръхсетивен начин. Това са значително по-късните схоластици и техни ученици, – човешки души, които продължително време са свързани една с друга и от своя страна са отново свързани с великите духове от школата в Шартр.

Тук имаме, онзи величествен, мощен световноисторически план, който е насочен към това, онези, които не могат да слязат на Земята и да достигнат до аристотелизма, да се задържат горе в духовния свят и да чакат, докато другите култивират по-нататък долу на Земята онова, в което те са така силно вътрешно свързани с останалите горе, да го култивират под влияние на строгите понятия и идеи, произхождащи от аристотелизма. В това 13-то столетие случващото се действително е като разговор, воден отдолу-нагоре и отгоре-надолу, от земния свят към духовния и от духовния към земния.

Само в тази духовна атмосфера може да действа също и истинското розенкройцерство.

И след като слезлите на Земята, за да дадат импулса на аристотелизма, са изпълнили тук, така да се каже, тяхната задача и отново са възнесени в духовния свят, тогава там се провежда съвместна дейност между платоници и аристотелици. И около тях се намират сега онези души, за които ви говорих – душите на двете групи, които охарактеризирах.

Така че в кармата на антропософското движение по определен начин са се влели множество ученици от Шартр и в тази група със своя живот са всички онези души, които са приели в себе си едното или другото от двете течения, за които говорих в последните дни – защото в този кръг живеят много хора, които днес не са намерили още пътя към антропософското движение. Но в някои техни изживявания се е подготвяло онова, което днес се намира на антропософското поле.

Нещо забележително се случва например в цистерциенския орден, когато Аланус аб Инсулис, Аланус от Лил облича цистерциенската одежда, ставайки със своя платонизъм цистерциенски свещеник. Всъщност това остава свързано с този орден. И вече мога да кажа: Защо в такива връзки, които трябва да бъдат разкрити тук сега, да не могат да се направят също и малки лични забележки, които не можаха да бъдат включени в моята «Автобиография» – искам да кажа: Онова, което трябваше да ме научи да познавам някои взаимовръзки в това направление – други взаимовръзки се получиха всъщност от съвършено други направления – беше, че в моя живот, до ваймарската епоха, пред очите ми непрестанно се появяваше цистерциенският орден и все пак по определен начин бях държан далеч от този орден. Израснах, така да се каже, в сянката на цистерциенския орден, който има важни клонове около Винер Нойщадт. Свещениците от този орден възпитаваха по-голямата част от младежите в областта, в която израснах. Постоянно виждах одеждата на цистерцианския орден – бялото расо, бялата служебна дреха с черния пояс, наричаме го «стола». И ако в моята «Автобиография» бих имал повод да говоря върху подобни неща, бих казал: Всичко в моята младост беше насочено натам – да не мина по онзи път на образование, по който минах през реалното училище във Винер Нойщадт, а през гимназията. По онова време това беше една цистерцианска гимназия. И силите, които едновременно ме привличаха и отблъскваха, бяха забележителни.

Целият кръг от калугери, който слушаше богословие във Виенския университет и беше около Мария Евгения де ле Грацие, се състоеше от цистерцианци. Най-интимните богословски разговори, най-интимните разговори върху христологията имах именно с цистерцианците. Искам само да загатна това, защото то оцветява погледа към 20-то столетие, когато цветът на Шартр светеше в цистерциенския орден. В забележителната ученост на цистерцианците, която беше тъй привлекателна, живееше – без съмнение по корумпиран начин – нещо от вълшебството на Шартр. Най-важното за множество разнообразни неща беше изследвано от цистерцианци, които добре познавах. За мен бяха от изключителна важност фактите, при които можех да кажа: Невъзможно е такива хора, които бяха ученици на Шартр, да са се въплътили тук; но за погледа вече се разкриваше, че някои от индивидуалностите, които са били свързани с школата от Шартр – ако мога да нарека това така – са се вселили за кратко време в хората, които носеха одеждите на цистерцианския орден.

Отделено с тънка стена, на Земята продължаваше да действа това, което беше подготвено в свръхсетивния свят по начина, който ви описах, и което след това доведе до голямата подготовка на първата половина на 19-то столетие. За мен беше забележителен разговорът, който цитирах в моята «Автобиография», разговор за същността на Христос, който водих с един свещеник от цистерцианския орден при излизането ми от дома на поетесата Де ле Грацие. Този разговор бе воден фактически не от днешната догматично-богословска гледна точка, или от гледната точка на неосхоластиката; а бе воден с пълното задълбочаване в онова, което някога е съществувало, с аристотелско контуриране на понятията, но също и с платоническо просветление.

Това, което трябваше да се роди в антропософията, светеше вече, макар и по пълен с тайнственост начин, през събитията на времето. То светеше, макар и не чрез впрегнатата в едно или друго конфесионално или социално течение човешка душа, а чрез онова, с което тя е свързана с великите духовни течения, които действат на Земята. И вече можеше да се види как това, което е действало върху различни области при отделните хора, от настъпването на епохата на Михаил до изтичането на Кали-Юга, Духът на времето, говори така, че това говорене е зов за антропософските откровения. Можеше да се види как антропософията се ражда по жив начин като същество, което трябва да бъде родено, но което почива като в майчина утроба в онова, което от първите християнски столетия на Земята подготви школата на Шартр и след това намери своето продължение в свръхсетивния свят във взаимна дейност с онова, което продължаваше да действа на Земята в аристотелически оцветената защита на християнството.

Тогава, от онези импулси, които намираме в съчинението на Аланус от Лил «Против еретиците» се поражда нещо подобно на «Summа fidei catholicae centia gentiles» на Тома Аквински. И така се ражда след това онова течение на времето, което виждаме от всички картини, в които доминиканските църковни учители тъпчат с крака Аверое, Авицена и други. Така е изобразена живата защита на духовното християнство, но същевременно и преходът в интелектуалистичното.

Скъпи приятели, не мога по теоретизиращ начин да изложа това, което е свят от факти, защото чрез всеки теоретичен начин нещата биха избледнели, биха изгубили своята интензивност. Исках да представя пред вашата душа факти, от които да почувствате, на какво се натъква погледът, когато искаме да го насочим върху душите, които преди тяхното настоящо земно съществуване са минали през едно духовно развитие между смъртта и едно ново раждане така, че на Земята в тях се ражда копнеж към антропософията.

В света действат съвместно най-противоположните възгледи, които създават едно цяло. И сега душите, които в 12-то столетие работят във великата школа от Шартр и онези, които са свързани с тях чрез една от най-големите духовни общности, но в свръхсетивния свят в началото на 13-то столетие, – духовете от Шартр сега действат съвместно с душите, които съвместно с тях са култивирали аристотелизма, безразлично дали едните действат тук на Земята, а другите все още в свръхсетивния свят в стремежа да създадат нова духовна епоха в земното развитие. Сега за тях е важно да съберат душите, които от дълго време са свързани с тях, да съберат душите, с които може да бъде основана една духовна епоха, за да създадат по някакъв начин за относително кратко време всред отиващата иначе към гибел цивилизация възможността за съвместно действие в земна инкарнация на духовете от Шартр от 12-то столетие и свързаните с тях духове от 13-то столетие, за да могат те да работят съвместно в земното съществуване, да могат да действат заедно, за да развият отново духовността в цивилизацията, която иначе плува във водите на залеза и упадъка.

С това исках да ви опиша намерения, които днес се култивират, така да се каже, – не на Земята, а между небето и Земята, тях именно исках да опиша. Задълбочете се върху това, което се крие в тези намерения и върху вашите души ще подейства основата на това, което трябва да доведе до сливането на човешките души в атропософското движение.

В онова смътно, инстинктивно състояние на изживяване на духовния свят, каквото съществува някога, човек не би могъл да стигне до свободата. Той не може да достигне и до самостоятелно мислене, което можем да наречем използване на интелигентността от отделния човешки индивид.

И двете способности е трябвало да се появят в определен момент – личното свободно използване на интелигентността и свободата на човешката воля. Ето защо за човешкото съзнание е нужно да бъде затъмнен първичният, инстинктивен поглед в духовния свят. Всичко това се случва, макар и не напълно ясно за всеки отделен човек, но все пак се случва за цялото човечеството. С изтичането на 19-то столетие завършва и тази тъмна епоха, която затъмнява духовния свят, но в замяна на това открива използването на интелигентността и на свободната воля. Днес навлизаме в епоха, в която действителният духовен свят отново трябва да достигне до хората, по онези пътища, по които това е възможно.

Без съмнение, можем да кажем: Тази епоха не започва по твърде светъл начин. Наистина, именно първите десетилетия на 19-то столетие донасят всичко лошо на човечеството, всичко лошо, което то е изживяло някога по време на своята история. Това от своя страна не пречи да е настъпила възможността в човечеството да проникне светлината на духовния живот. Бих искал да кажа, че хората по инерция продължават да се придържат към навиците на тъмната епоха и тези навици навлизат в 20-то столетие, проявявайки се по много по-лош начин, отколкото по-рано в тъмната епоха Кали-Юга, защото сега вече е възможно насреща да се прояви светлината на истината.

Знаем също, че това обръщане на цялото човечество към пълна със светлина епоха се е подготвило благодарение на факта, че в края на 70-те години на 19-то столетие е настъпила епохата на Михаил. Нека поставим пред душите си казаното, че епохата на Михаил започва в последната третина на 19-то столетие.

Трябва да си изясним, че както във физическия сетивен свят около нас са трите природни царства – минералното, растителното и животинското царство, така и в духовния свят ни заобикалят по-висшите царства, които в най-различните лекции назовахме като царства на йерархиите. Също както от човека слизаме надолу в царствата на природата и стигаме до животинското царство, така, когато се издигаме нагоре в свръхсетивното, стигаме до царството на ангелите. Ангелите имат задача да ръководят отделните човешки същества, да ги закрилят, когато минават от едно земно съществуване в друго. Така че задачите, които изникват за духовния свят по отношение на отделните хора, се падат на съществата от царството на ангелите.

Отивайки нагоре стигаме до царството на архангелите, които имат най-различни задачи. Една от тези задачи е да направляват и ръководят основните тенденции в редуващите се епохи по отношение на хората.

В течение на около три столетия до края на 70-те години на миналото столетие тече господството на Архангел Гавраил. За този, който не разглежда повърхностно, а дълбоко развитието на човечеството, господството на Гавраил се проява във факта, че в събитията, които засягат човечеството са били вложени извънредно важни импулси предимно в силите, които можем да наречем сили на наследствеността. Никога силите на физическата наследственост, които действат през поколенията, не са били от такова значение, както в последните три столетия преди последната третина на 19-то столетие.

Това се изразява във факта, че проблемът за наследствеността става натрапващ се през 19-то столетие, когато човечеството чувства как душевни и духовни качества в човека са зависими от наследствеността. Хората се научават най-после да чувстват това, което в 16-то, 17-то, 18-то и в голяма част от 19-то столетие царува като природен закон в човешкото развитие.

В това време те внасят в духовното си развитие и качествата, които са наследили от родителите и прародителите си. Същевременно особено важни стават онези качества, които са свързани с физическото възпроизводство и размножаване. Външен признак за това е интересът, проявен към въпросите за размножението и въобще към всички полови въпроси в края на 19-то столетие. Тогава най-важните духовни импулси достигат до човечеството като се стремят да се осъществят чрез физическата наследственост.

Като пълна противоположност на тази епоха ще бъде епохата, в която Архангел Михаил ръководи и направлява човечеството. Тя започва в края на 70-те години на миналия век. В нея именно се намираме сега и тя свързва своите импулси с това, което се учим да разпознаваме като светла епоха, започваща в 20-то столетие. Тези два импулса, две течения се преплитат. Днес искам да насочим поглед първо върху това, което е особеност на дадена Михаилова епоха. Казвам, на «дадена епоха на Михаил», защото виждате ли, с това ръководство и направление, за които току-що говорих, едно от съществата в царството на архангелите поема в течение на около три столетия духовното ръководство на онази област от човешкото развитие, където са главните цивилизационни импулси. Както казах, Гавраил поема ръководството в 16-то, 17-то, 18-то, 19-то столетие. Той е заместен сега от Михаил. Има седем такива архангели, които ръководят човечеството като отделните периоди на тяхното ръководство се повтарят циклично. Живеейки днес в епохата на Михаил, имаме повод да си спомним за последната епоха на Михаил, през която е ръководел човечеството. Тази епоха на Михаил, която предхожда основаването на християнството и Мистерията на Голгота, завършва в древността с делата на Александър Велики и с основаване на Аристотелевата философия.

Когато проследим всичко, станало в течение на три столетия в Гърция и в околността на Гърция в предхристиянското време до времето на Александър Велики и на Аристотел, също имаме епоха на Михаил. В една Михаилова епоха според особените ѝ заложби най-характерното е, че духовните интереси на човечеството дават тон на времето. И именно в нея през света минава едно космополитическо, всеобщо течение. Националните различия престават да съществуват. В епохата на Гавраил всред европейската цивилизация и нейното американско отражение се създават националните импулси.