Взаимовръзки

И така, виждате три редуващи се едно след друго земни съществувания, важни земни съществувания – а от важните земни съществувания можем след това да проучим по-малко важните и сами да се насочим към разбирането на собствената карма, – така виждате три важни прераждания да се редуват едно след друго. Първо, дълбоко в Азия същата индивидуалност, явявайки се по-късно като Амос Комениус, приема в мистерийните школи на Азия цялата мъдрост на една древна азиатска епоха. Тя пренася тази мъдрост в следващото си прераждане, в което живее в двора на Харун ал Рашид, където се развива като велик организатор на онова, което се разцъфтява и вирее под закрилата и грижите на Харун ал Рашид. По-късно се явява отново, за да пресрещне, така да се каже, Бейкън от Верулам, прероденият Харун ал Рашид, и отново да се срещне с него сред европейската цивилизация, за да може да се осъществи всичко, което и двамата трябва да влеят в тази европейска цивилизация.

Това, което казвам тук, има голямо значение. Проследете само писмата, написани и изминали пътя – естествено по сложен начин, по-сложен отколкото това се случва с писмата, които днес се пишат – от привържениците на Бейкън или от хора, които по някакъв начин са стояли близо до културата на Бейкън, до привържениците на школата на Комениус, на мъдростта на Комениус. В писмата и в отговорите на писмата ще можете да видите това, което с няколко черти ви нарисувах на дъската /рис. стр. 18/.

Написаното в писмата, изпращани от Запад на Изток и от Изток на Запад, е живото сливане на две души, срещнали се по този начин, след като слагат основата за тази среща по времето, когато действат заедно на Изток в VIII и IX век, като по-късно се съединяват за противоположна и все пак хармонична съвместна дейност.

Виждате ли, така може да се изучава историята, така узнаваме как живите човешки сили действат в историята.

Или да вземем друг случай. При особена ситуация, погледът ми се спря върху определени събития, които стават в Североизточна Франция през VIII и IX век, малко по-късно от времето, за което сега говорих. Там се разиграват особени събития. Това е времето, когато още не са се образували големите държави и поради тази причина станалото засяга предимно по-малки кръгове от човечеството.

Една личност с енергичен характер притежава голямо имение точно в областта, която днес наричаме Североизточна Франция. Този мъж управлява своето имение по извънредно подреден начин, бих искал да кажа, по извънредно систематичен за тогавашното време начин. Той знае какво иска и е странна смесица от целеустремен човек и приключенска натура, така че от своето имение с по-голям или с по-малък успех, извършва малки военни нападения с хора, които, както е привично тогава, се поставят на разположение като наемни войници. Говорим за малки войскови части, с които съответният човек потегля и се опитва да оплячкоса това или онова.

С такъв отряд той потегля от Североизточна Франция. И обстоятелствата се стичат така, че друга личност, с по-малко приключенски наклонности отколкото първата, но достатъчно енергична, завладява цялото имение с всичкото имущество по време на отсъствието на собственика – днес това изглежда парадоксално, но тогава подобно нещо е можело да сe случи. Когато собственикът се завръща у дома си – той няма семейство, – намира, че друг собственик е завладял имението му. Събитията се развиват така, че той не може да победи новия собственик. Този е по-силен, има повече хора, повече войници. Първият не успява да го победи.

Но през онези времена не е било обичайно някой да потегли веднага за други страни, когато не преуспява в своята родина. Несъмнено тази личност е била авантюрист, но не успява да се измъкне така бързо, няма възможност за това. И заедно с група негови хора съответният става един вид крепостник в своето собствено предишно стопанство. Сега той трябва да работи като крепостник с група от онези, които заедно с него сe отправили към приключения, докато пo същото време му е било отнето имението.

Тогава се случва, че у всички тези хора, станали крепостници, докато по-рано са били господари, се създава настроение, особено враждебно на принципа на господството, на собствеността. И през нощите в тези гористи местности започват да се палят огньове, около които хората се събират и кроят всевъзможни планове срещу онези, завладели тяхното имение.

И става така, че предишният собственик, превърнал се от голям земевладелец в крепостник, повече или по-малко роб, сега освен с работата, която е длъжен да извърши, изпълва живота си и с планове как отново да завладее имението си. Той и неговите хора изпитват омраза към онзи, който му е отнел имението.

Настъпва време, когато тези две индивидуалности минават през портата на смъртта и между смъртта и ново раждане преживяват в духовния свят всичко, което може да бъде преживяно от онова време, след което се прераждат отново през XIX век. Изгубилият дом и стопанство, станал вид крепостник, даже роб, се преражда като Карл Маркс, основателя на новия социализъм. А другият, който в миналото му е отнел имението, се преражда като приятеля му Енгелс. Това, което имат да решават помежду си в миналия си земен живот, по време на дългия път между смъртта и ново раждане, се превръща в стремеж да изправят причиненото един на друг.

Прочетете какво се е случило между Маркс и Енгелс, прочетете всичко, което обрисува особената духовна конфигурация на Карл Маркс, и го съпоставете с факта, че тези две индивидуалности са съществували в VIII, IX век, както ви разказах. Тогава, бих могъл да кажа, върху всяко изречение на Маркс и Енгелс ще падне нова светлина и няма да изпаднете в опасност да кажете по абстрактен начин: «В историята едното е причинено чрез това, другото е причинено чрез онова». A ще видите хората, които пренасят от миналото в бъдещето нещо, изглеждащо съвършено различно, но въпреки това имащо известна прилика с предишното.

В VIII и в IX век, хората са се събирали около огъня в гората и са говорили по друг начин, различен от този, по който има основание да се говори в XIX век, когато вече действа Хегел, когато всичко се урежда с диалектиката. Но опитайте се да си представите гората в Североизточна Франция в IX век. Там седят съзаклятниците, проклинащи, хулещи на техния тогавашен език. И преведете си това в математически-диалектическата форма на XIX век, тогава ще имате намиращото се при Маркс и Енгелс. Тези са нещата, извеждащи извън сензационното, което лесно може да се свърже с идеи за конкретни реинкарнационни условия и които въвеждат в разбирането на историческия живот. И човек най-добре се предпазва от заблуждения, когато не се спира на сензацията, когато не само иска да знае как стои работата с прераждането, а се стреми да разбере всичко, което в развитието на историята е свързано с щастието и нещастието, със страданието и радостта на човечеството, когато човек се стреми да разбере всичко това от повтарящите се земни съществувания на отделните хора.

Когато още живеех в Австрия, въпреки че в Австрия се намирах сред германския елемент, в мен събуждаше особен интерес една личност, която беше полски държавен представител. Считам, че мнозина от вас ще си спомнят, че често пъти съм говорил за австрийско-полския представител на държавния съвет Ото Хауснер, който действаше особено през 70-те години. Онези, които са тук от по-отдавна, ще си спомнят. И откакто в края на 70-те, началото на 80-те години отново и отново слушах и виждах Ото Хауснер в австрийския парламент, този особен човек постоянно изниква пред очите ми. На едното си око носеше монокъл, с другото гледаше много умно, но така,


че с окото, което надничаше през монокъла издебваше слабостите на противниците. Когато говореше, проверяваше, дали стрелата е улучила.

При това, имаше твърде забележителни мустаци – което не исках да опиша с такива подробности в моята автобиография. Когато говореше, можеше да придружава с мустаците си по странен начин всичко, което казваше, така че играта на тези мустаци беше твърде загадъчно подвижна евритмия на това, което хвърляше по описания начин в лицето на насрещния депутат.

Беше интересна картина. Представете си: крайно лява, лява, средна партия, чешки клуб, след това крайно дясна партия, полски клуб.

Тук седеше Хауснер, а тук бяха всички негови противници от най-крайната левица. Там бяха всички те и най-куриозното беше, че когато Хауснер понякога се застъпваше за Австрия, по въпроса относно окупирането на Босна, получаваше бурни аплодисменти от хората на левицата. Когато обаче по-късно говореше за строежа на Албергската железница, срещаше абсолютна съпротива от страна на същите тези хора от крайната левица. И това противоречие се проявяваше при всичко, което казваше по-късно.

Но някои от нещата, които Ото Хауснер каза през 70-те и 80-те години като предупреждение, като пророчество, дословно се изпълниха до наши дни. Точно понастоящем имаме основание често да си припомняме това, което Ото Хауснер говореше някога.

Но едно нещо изпъкваше при Ото Хауснер във всяка негова реч и наред с други не особено важни неща в живота му, именно то ми даде подтик да проследя импулса на кармическия ход при тази личност.

Ото Хауснер почти не можеше да държи някоя реч, без между другото да отправи хвалебствия по адрес на Швейцария. Винаги даваше Швейцария за пример на Австрия. Понеже в Швейцария три народности се понасят добре помежду си и в това понасяне са образец, той искаше също и тринадесетте австрийски народности да вземат за образец Швейцария, и тези тринадесет народности да се понасят и разбират помежду си по федерален начин, както трите народности в Швейцария. Постоянно повтаряше това. Беше твърде забележително. Речите на Хауснер съдържаха ирония, хумор, вътрешна логика. Не винаги, но често пъти той постоянно се връщаше към хвалебствията по отношение на Швейцария. Винаги можеше да се види проява на чиста симпатия; това го бодеше, искаше да го каже. Освен това знаеше да подреди своята реч така, че всъщност никой не се сърдеше, освен група от левицата, от либералните депутати, която страшно се дразнеше. Много интересно беше човек да види как, когато беше говорил някой от депутатите на лявата либерална партия, Ото Хауснер се надигаше да държи насрещна реч и как с окото под монокъла нито за момент не отклоняваше поглед от него, обсипвайки левицата с най-невероятни оскърбления. В тази левица имаше значителни личности, но той не се спираше пред никого. И общо взето неговите гледни точки бяха винаги велики. Бeше един от най-образованите хора в австрийския парламент.

Кармата на такъв човек наистина може да ни заинтересува. Тръгнах от факта, че той имаше страстта постоянно да държи хвалебствени речи за Швейцария и че веднъж в реч за германския народ и германската държава, публикувана под формата на брошура, съпостави с голяма игривост, но и с гениалност всичко, което можеше да се каже за германската народност и против германския райх. В тази реч имаше нещо грандиозно пророческо, тя беше държана в началото на 80-те години, в нея германският райх бе пронизан до основи, за него беше казано всичко най-лошо, беше наречен разрушител на германската същност. И тези изречения бяха доказани. Това беше второто нещо, тази особена, бих казал, любяща омраза и мразеща любов към германската народност и към германския райх.

И третото беше, чe Ото Хауснер действително говореше извънредно оживено тогава, когато трябваше да бъде построен Арлбергският тунел, Арлбергската железница, пътят, който свързва Австрия с Швейцария, пътят, който трябваше да свърже Средна Европа със Западна Европа. Естествено той и тогава произнесе хвалебствията си към Швейцария, защото влакът трябваше да влезе в Швейцария. Но когато произнесе тази солена и пиперлива реч, но по толкова деликатен начин, човек наистина имаше чувството, че той знае как да започва с неща, които трябва да са били заложени в него от минало земно съществуване.

По онова време навсякъде се говореше за голямото предимство, което европейската цивилизация щеше дa има от съюза на Германия с Австрия. Тогава Ото Хауснер разви идеята в австрийския парламент – за което естествено всички други страшно се нахвърлиха върху него, – че Арлбергският път трябва да бъде построен, защото една държава, както той си представяше Австрия, съединяваща по образеца на Швейцария тринадесет народности, трябва да има избор, когато търси своите съюзници. Ако интересите ѝ диктуват, тя може да избере за съюзник Германия, а когато ѝ е необходимо, трябва да има стратегически път от Средна Европа към Запад, за да се съюзи с Франция. Естествено, когато това бе изказано в тогавашна Австрия, той, както се казва там, бе хубавичко нареден. Наистина речта му бе поръсена по най-чудесен начин с всички подправки. Тя даде насоката към Запада.

И когато съпоставих тези неща, открих как индивидуалността на Ото Хауснер е преминала от Запад към Изток през Северна Швейцария по времето, когато Галус и Колумбан са минали оттам. Той е трябвало да донесе християнството. Потеглил е с хора, импулсирани от ирландското посвещение. Заедно с тях е трябвало да пренесе християнството. По пътя, приблизително в областта на днешен Елзас, извънредно силно бива привлечен от древното германско езичество, привлечен от всичко, съществувало като стари спомени за боговете, като поклонение пред боговете, изображения на боговете, статуи на боговете в Елзас, в германските области и тук в Швейцария. Той приема всичко това много надълбоко.

И тогава в него се развива нещо, което от една страна бихме могли да наречем склонност към германската същност, нo от друга страна се развива също и противоположната сила – чувството, че тогава би отишъл твърде далече. И това, което изживява в мощно вътрешно преобразуване, в мощна вътрешна метаморфоза, се явява по-късно в неговите всеобхватни възгледи. Той можеше да говори за германската народност и за германския райх както някой, който интимно е бил запознат с тези неща, но всъщност ги е приел, без да е било необходимо да го стори. Тогава е трябвало да разпространява християнството. Така да се каже, той е навлязъл в тези области, без да е било нужно– това можеше да се долови от обръщенията в неговите речи – и искаше отново да се върне обратно, за да поправи тези неща. Оттам и страстта му към Швейцария, оттам и страстта за построяването на Арлбергския път. Можем дори да кажем, че– това се изразяваше и по външност в неговата фигура – той всъщност не изглеждаше като поляк. И при всеки повод Хауснер казваше, че по физически произход не е поляк, а само по цивилизация и възпитание, че в неговата кръв текат «ретскогермански» кръвни телца. От минало прераждане обаче си е донесъл склонността постоянно да гледа към една област, където някога е бил с Колумбан и свети Галус, където е искал да разпространява християнството, но е бил задържан от германското естество. Той, така да се каже, се е опитал да се роди отново в едно семейство, колкото е възможно по-малко полско и да стои далеч, но същевермено изпълнен с копнеж към всичко, в което изцяло се е намирал в миналото.

Виждате ли, скъпи приятели, това са примери, които днес исках да представя пред вас, за да насоча вниманието ви върху загадките на кармическото развитие. Следващият път ще разгледаме повече начина, по който доброто и злото се развиват в преражданията на човека и в историческия живот. По този начин ще бъдем в състояние, тръгвайки от по-важните примери, които срещаме в историята, да можем да хвърлим светлина върху всекидневните отношения.

Дорнах, 12 април 1924 г.

В последните ни разглеждания тук ставаше въпрос за обсъждането на конкретни кармически връзки, което винаги се прави не за да се разказват сензации относно редуващите се земни съществувания, а за да стигнем постепенно до действително конкретно разбиране на съдбовните връзки в човешкия живот. Описах редуващите се земни съществувания така, както могат да бъдат наблюдавани при повечето исторически личности, за да си създадем понятие – което не е особено лесно – как един земен живот въздейства на друг земен живот. При това винаги трябва да се има предвид, че от Дорнахската Коледна конференция е навлязло ново течение в антропософското движение. Относно това течение бих искал сега съвсем накратко да кажа няколко встъпителни думи.

Знаете, скъпи приятели, че след 1918-а година в Антропософското общество имаше всякакви стремежи. Тези стремежи имаха съвсем определен произход. Когато през 1913-а година бе основано Антропософското общество, касаеше се за това, изхождайки от един действително окултен основен импулс, веднъж да бъде поставен въпросът: Ще се развива ли по-нататък Антропософското общество чрез силата в членовете си, придобита дотогава? Това можеше да бъде проверено само чрез факта, че самият аз, ръководещ дотогава германската секция като генерален секретар, под формата в която антропософското движение съществуваше в Теософското общество, не поех в ръцете си ръководството на Антропософското общество, а исках да видя как то ще се развива от своята собствена сила.

Виждате ли, скъпи приятели, различно би било, ако самият аз бих искал да поема ръководството на Антропософското общество, както това стана при Коледната конференция. Защото естествено Антропософското общество трябва да бъде нещо съвършено различно, когато е ръководено от самия мен или от някой друг. И изхождайки от определени основания, Антропософското общество би могло по-добре да бъде ръководено, без самият аз, така да се каже, да трябваше да поема неговото административно ръководство. Ако бяха проговорили сърцата, биха могли да станат някои неща, които в действителност не можаха да се осъществят, не бяха направени, даже бяха направени отвън, срещу съпротивата на антропософите.

И стана така, че – естествено през време на войната нямаше много голяма възможност силите да се разгърнат на всички посоки – след 1918-а година, бих могъл почти да кажа, че състоянието, което царуваше, бе използвано от всички възможни страни, за да бъде направено това или онова. Ако тогава бях казал, че не трябва да стават някои неща, днес щеше да се говори: «Беше ли допуснато да стане това, сега на всички страни щяхме да имаме преуспяващи предприятия».

Затова през всички времена е било обичайно ръководителите на дадено окултно движение да оставят тези, които искат да направят нещо, да опитат как ще стане, за да могат да се създадат убеждения чрез самите факти. Този е единствено възможният начин да бъдат създавани убеждения. И така трябваше да стане и в случая.

И всичко случило се доведе дотам, точно от 1918-а година насам, да нарасне враждебността срещу Антропософското общество така, както можахме да констатираме и както тя същестува и до днес. Защото в 1918-а година тази враждебност още не съществуваше. Разбира се, имахме отделни врагове, но не се смущавахме от тях и нямаше нужда да се смущаваме. Но всъщност враговете израснаха като плевели от 1918-а година насам. И това предизвика днешното състояние, под влиянието на което например ми е невъзможно да изнасям публични лекции в Германия.

Точно сега, в настоящето на антропософското движение, всичко това не би трябвало да бъде премълчавано. Трябва ясно да го осъзнаем, защото не можем да напредваме, ако работим с неясноти.

Експериментирани бяха различни неща. Помислете само какви ли не експерименти бяха направени, за да бъдем в края на краищата, нека кажем, «научни», което може напълно да се разбере, имайки предвид характерите на хората. Защо пък учени, които участват в нашето общество, да не искат да се проявят научно? Но именно това дразни противниците. Защото, когато им се каже, че едно или друго нещо може научно да се докаже, те настъпват с техните стремежи, които наричат научни, и естествено тогава изпадат в ярост. Върху това трябва да бъдем напълно наясно. Нищо не дразни противниците толкова много, колкото възможността да се говори върху същите теми и по същия начин, както и те самите говорят, но както винаги се казваше, с малко «внасяне» на антропософия. Именно това «внасяне на малко антропософия» предизвика пораждане на тълпи от противници.

И когато се поддадем на илюзията, че бихме могли да спечелим хората от различни религиозни общества за Антропософията затова, защото отново им казваме същото или нещо подобно, което и те казват, само като в обясненията «внасяме малко антропософия», когато именно се поддадем на тази илюзия, много силно грешим по отношение жизнените задачи на антропософията.

Във всичко, което се случи на полето на антропософията от Коледната конференция насам, трябва да се влее съвсем нов импулс. И онези, които са забелязали начина, по който тук се представя антропософията, по който тя беше представена в Прага и в Щутгарт, ще са разбрали, че отсега нататък са налице импулси, които също и по отношение на противниците предизвикват нещо съвсем ново. Защото ако искаме да бъдем научни в обикновения смисъл на думата, както за съжаление мнозина искаха да бъдат, тогава се предполага, че е възможно да се спори с противниците. Но ако вземете лекциите, които бяха изнесени тук, лекциите, които бяха изнесени в Прага, в Щутгарт, можете ли да повярвате дори за момент, че се касае само за това да се спори с противниците? Самопонятно е, че не може да се спори с противниците, когато се говори за тези неща, защото как може да се спори с някого от днешната цивилизация върху това, че душата на Муавия се е преродила отново в Уодроу Уилсън!

Следователно в цялото антропософско движение сега има тенденция, която не насочва към нищо друго, освен оттук нататък най-сериозно да се спре спорът с противниците. Когато става въпрос за аргументи, и без това нищо не може да се направи. И най-после ще се разбере, че по отношение на противниците се касае само за отхвърляне на клеветите, неистините и лъжите. Не трябва да се поддаваме на илюзията, че можем да спорим върху такива неща. Те трябва да се разпространяват чрез тяхната собствена сила и мощ. Те не могат да бъдат решавани чрез диалектика.

Именно това е, което може би точно сега все повече и повече ще бъде разбирано също и от членовете на Обществото чрез поведението на антропософското движение, каквото то съществува от Коледа насам. И поради това, антропософското движение ще се изгражда занапред така, че няма да взима под внимание нищо друго, освен това, което духовният свят иска от него.

От тази гледна точка предприех различни кармически разглеждания и онези от вас, които присъстваха тук или които последния път бяха на моята лекция в Щутгарт, ще си спомнят, че се опитах да покажа как индивидуалностите, които през VIII и IX век от нашата ера живеят в двора на Харун ал Рашид в Азия, след смъртта им продължават да се развиват в различни посоки, а в тяхното ново прераждане играят също определена роля. Във времето, което можем да наречем «епоха на Тридесетгодишната война», малко преди това, от една страна имаме преродената индивидуалност на Харун ал Рашид в англичанина Бейкън от Верулам, а великият организатор в двора на Харун ал Рашид, живял там не като посветен, а като прероден древен посветен, тази индивидуалност намираме преродена в Амос Комениус. Тя живее повече в Средна Европа. Но от тези две течения всъщност много се е вляло в духовната част на по-новата цивилизация. Така близкият Ориент след Мохамедовата епоха живее в духовната част на по-новата цивилизация, от една страна в Бейкън от Верулам чрез преродения Харун ал Рашид, а от друга страна чрез неговия съветник, прероден в Амос Комениус.

Днес искаме да подчертаем, че развитието на човека не се разгръща единствено когато той се намира тук на Земята, а в съществената си част, също и когато хората се намират в духовния свят между смъртта и ново раждане. Затова можем да кажем, че както Бейкън, така и Амос Комениус, след като в известен смисъл затвърждават арабизма в европейската цивилизация от две различни страни, след смъртта си навлизат в живота между смъртта и ново раждане. Както Бейкън, така и Амос Комениус, имат контакт там с различни души, слезли на Земята по-късно от самите тях, които умират през XVII век и живеят по-нататък в духовния свят. През XIX век на Земята идват именно души, които са били заедно с душите на Бейкън и на Амос Комениус в духовния свят от XVII до XIX век.

Някои души се събират предимно около душата на даващия тон Бейкън, а други се събират около Амос Комениус. И макар това да е повече образно казано, не трябва да забравяме, че и в духовния свят, където хората пребивават между смъртта и ново раждане, така да се каже, съществуват ръководители и последователи – естествено при съвършено други условия. И такива индивидуалности действат не само чрез това, което са създали тук на Земята, като например съчиненията на Бейкън или съчиненията на Амос Комениус, или чрез това, което продължава да живее тук на Земята по силата на традицията. Но ръководещите духове действат също и чрез това, че в душите, които изпращат долу на Земята или с които са били заедно и които вече са били изпратени на Земята, те посаждат и оставят да покълне нещо твърде особено и в духовния свят. И така, между хората на XIX век се намират души, които в развитието си в предземното съществуванe ставaт зависими от един от двамата духове, зависими от безплътния Амос Комениус или от безплътния Бейкън.

И понеже, както казах, все повече и повече искам да ви запозная с начина, по който кармата действа конкретно, бих искал да обърна вниманието ви върху две личности на XIX век, имената им трябва да са познати на повечето от вас. Eдната от тези две личности е била особено повлияна в предземния си живот от Бейкън, а другата от Амос Комениус.

Когато разглеждаме Бейкън, така както той стои в земната цивилизация в земния му живот като лорд канцлер на Англия, трябва да кажем, че е действал по начин, позволяващ да се долови, че зад действията му стои един посветен. Целият спор около Бейкън и Шекспир, така както се води външно от литературните историци, е нещо извънредно празно, защото се изнасят всевъзможни хубави аргументи, които трябва да покажат например, че актьорът Шекспир всъщност не е написал своите драми, а те са били написани от философа и държавния канцлер Бейкън, и други подобни.

Всички, които работят с външни средства, търсят прилики в начина на мислене, заложен в Шекспировите драми и във философските трудове на Бейкън. По своето естество обаче тези външни неща са празни, защото не достигат до същността на въпроса. Истината е, че във времето, когато Бейкън, Шекспир, Яков Бьоме и още един друг са действали, е имало един посветен, който е говорил чрез четиримата. Оттук и тяхното родство, защото това, което те са дали, се дължи на един и същ източник. Естествено хората, спорещи с външни аргументи, спорят не за посветения, стоял зад личноститe, тъй като този посветен е описан в историята, както се описва някой модерен посветен като досаден покровител. Но той не е бил само това. Във външните си действия е бил такъв, но това е била преди всичко индивидуалност, от която се излъчвали извънредно големи сили и която стои зад философските трудове на Бейкън, зад драмите на Шекспир и произведенията на Яков Бьоме, а също и зад трудовете на йезуита Яков Балде. Когато вземем предвид това, при Бейкън в областта на философията, трябва да виждаме вече подбудителя на едно огромно, обширно течение на епохата.

Ако искаме сега да си представим какво може да стане от една душа, която в течение на две столетия в духовния свят е била напълно под влиянието на починалия Бейкън, – това е много интересен въпрос, – трябва да насочим поглед върху начина, по който Бейкън живее след смъртта си. За изследванията на човешката история, в бъдеще ще стане необходимо да сe разглеждат хората, живеещи на Земята не само до смъртта им, но и в действията им отвъд смъртта, където, ако са създали нещо значително в духовната област, те продължават по-нататък да въздействат върху душите, които слизaт по-късно на Земята.

Естествено тези неща понякога са шокиращи за хората на нашето съвремие. Така например си спомням – ще вмъкна само малко интермецо, – че веднъж стоях на гарата на един по-малък университетски германски град, стоях на вратата на гарата с познат лекар, който усърдно се занимаваше с окултизъм. Около нас имаше много други хора. Той се разгорещи и в своя ентусиазъм ми каза с малко по-силен тон, така че стоящите наоколо успяха да чуят: «Ще ви подаря биографията на Роберт Блум, но тя започва най-напред с неговата смърт». Понеже беше казано високо, всички наоколо бяха шокирани. Днес не може току-така да се заяви на хората: «Ще ви подаря биографията на един човек, но тя започва най-напред с неговата смърт».

Но освен двутомнатa биография на Роберт Блум, която започваше не с раждането, а със смъртта му, в тази насока – да се говори биографично за хората, след като са умрели, – е направено твърде малко. Обикновено се започва с раждането и се завършва със смъртта. Все още не съществуват много съчинения, започващи със смъртта.

Но за реалните събития се крие нещо извънредно важно точно в дейността, която човек върши след своята смърт, когато преобразените резултати от това, което е направил на Земята, предава на душите в духовния свят, души, слизащи на Земята след него. И съвсем не може да се разбере времето, следващо дадена епоха, ако не се насочи погледът също и върху тази страна на живота.

За мен ставаше въпрос да разгледам индивидуалностите, които са около Бейкън след смъртта му. А около него се намират индивидуалности, които в следващото време се раждат като изследователи на природата, но и такива, които се раждат като историци. И ако разгледаме влиянието на лорд Бейкън върху тези души, виждаме как това, което той е основал на Земята, материализмът, чистото изследване на сетивния свят – нали всичко останало за него е само идол, – отнесено и преведено горе в духовното, се превръща в радикалност. Така че тези души приемат в духовния свят импулси, които, след тяхното раждане, след тяхното слизане на Земята, ги карат да считат за вярно само това, което може да бъде видянo със сетивата.

Сега бих искал да говоря малко популярно, но ви моля да не разбирате това популярно съвсем дословно, защото естествено тогава ще бъде извънредно лесно да се каже: «Това е гротескно». Между тези души има също и такива, които според предишните си заложби, според заложбите на техните минали съществувания е трябвало да станат именно историци. Един от тях е от най-забележителните – разбирам забележителен там отвъд, още в предземния живот. Под впечатлението на импулсите, получени от лорд Бейкън всички тези души казват: «Сега вече не трябва да се пише история така, както са писали миналите историци, така че историкът да има идеи, да изследва взаимни връзки, а трябва да се изследват действителните факти».

Питам ви: Какво значи да се изследва действителният факт в историята? Най-важното в историята несъмнено са намеренията на хората, които не са действителни факти. Но тези души тогава не си позволяват да изследват това и най-малко си го позволява душата, която по-късно се явява като един от най-големите историци на XIX век, Леополд фон Ранке, предземен ученик на лорд Бейкън, прероден именно като Леополд фон Ранке.

Ако проследим сега земния исторически път на Леополд фон Ранке, възниква въпросът: Кой е всъщност неговият принцип? Принципът на Ранке като историк е, че в историята не трябва да се пише нищо друго, освен това, което може да се прочете в архивите. Цялата история трябва да бъде извлечена от архивите, от преговорите на дипломатите.

Ранке, който е германски протестант, но на когото това е съвършено безразлично заради разбирането му на действителността, работи обективно, т. е. пише историята с обективността на архивите. С такава обективност той написва историята на папите, най-добрата история на папите, която е била написана от чистата гледна точка на архивите. Когато четем Ранке, малко сме объркани, всъщност страшно объркани. Защото нещо пусто, нещо празно има в представата за този господин, стигнал до най-късна старост, но запазил своята подвижност и жизненост, заровен в архивите, съпоставяйки дипломатическите преговори. Това изобщо не е никаква действителна история. Това е история, която разчита само на фактите от сетивния свят, а за историята такива са тези архиви.

И така, вземайки под внимание и извънземния живот, имаме възможност да разберем, защо Ранке е станал такъв.

Но когато предприемаме такива разглеждания, можем да насочим поглед също и върху Амос Комениус, как е действал върху предземната воля на душите, слезли след това на Земята. И също, както Леополд фон Ранке става най-забележителният посмъртен ученик на Бейкън, така и Шлосер е най-бележитият посмъртен ученик на Амос Комениус.

А сега, когато четете историята на Шлосер, вземете цялата конструкция на изреченията му, основния му тон – навсякъде говори моралистът, онзи, който иска да завладее, да трогне душите, сърцата, който иска да говори на сърцата. Понякога това му се удава трудно, защото има една педантична черта. Той се обръща към сърцата по педантичен начин, но говори на сърцата, понеже е предземен ученик на Амос Комениус, приел е от него нещо, което се е намирало в този Амос Комениус, така характерен с духовната си същност.

Помислете, че идва все пак от мохамеданизма. Шлосер е нещо съвършено различно от духовете, присъединили се например към лорд Бейкън. Но също и Амос Комениус, в прераждането му като Амос Комениус, живее в действителния външен свят. Той навсякъде изисква нагледност в обучението, навсякъде трябва да има нещо образно в основата на обучението. Той изисква наблюдение, сетивното се подчертава, но по друг начин. Защото Амос Комениус същевременно е един от онези, които в епохата на Тридесетгодишната война най-живо се придържат към убеждението за настъпването на така нареченото «хилядолетно царство». Той е този, който в своята «Пансофия» изразява велики, всеобхватни световни идеи и иска да действа върху възпитанието на хората чрез ударната сила. Същото продължава да действа и в Шлосер, то се намираше вътре в Шлосер.

Споменавам тези два образа, Ранке и Шлосер, за да ви покажа, че само тогава можем да разберем това, което се явява в човека като духовно-творческо, когато вземем под внимание именно и извънземния живот. Само тогава можем да го разберем, както например разбрахме някои неща, благодарение на това, че взехме под внимание и разгледахме повтарящите се земни съществувания.

В разглежданията, които направих тук пред вас в миналите часове, стана ясно, че от едно въплъщение в друго се действа по твърде забележителен начин. Тези примери, както вече казах, ги споменавам, за да можем по-късно да навлезем в разглеждането на начина, по който някой може да започне да размисля върху своята собствена карма. Преди да пристъпим към разглеждането на начина, по който доброто и злото действат от едно въплъщение в друго, на начина, по който се проявяват болестите и др. пoд., трябва да изградим представа как действа всъщност това, което се появява в същинския духовен живот на цивилизацията.

Трябва да призная, скъпи приятели, че една от най-интересните личности от по-новия духовен живот по отношение на нейната карма беше за мен Конрад Фердинанд Майер. Защото, който разглежда Конрад Фердинанд Майер, както е живял като поета Конрад Фердинанд Майер, вижда, че най-хубавите му произведения почиват на това, че в човешката му конституция постоянно се проявява нещо като стремеж на аза и астралното му тяло да искат да избягат от физическото и етерното тяло.

У Конрад Фердинанд Майер настъпват болестни състояния, стигащи до границата на разстройството на духа. Това са състояния, които само в по-крайна форма създават онова, което всъщност при него винаги съществува в начална фаза, в «статус насценди»: същинското духовно-душевно естество иска да излезе извън тялото и само тънка нишка го свързва с физическо-етерното.

В тези състояния, в които духовно-душевното само леко задържа физическо-етерното, при Конрад Фердинанд Майер се раждат най-хубавите му произведения, даже най-хубавото от неговата поезия, както и най-хубавите му кратки стихове. Можем да кажем, че най-прекрасните поетични творби на Конрад Фердинанд Майер са родени, когато той се е намирал наполовина извън тялото. При него е имало твърде особено съчетание между четирите същности на човешката природа. Съществува действителна разлика между такава личност и един обикновен човек на съвремието. При обикновения човек на материалистическата епоха имаме много здрава връзка на духовно-душевното с физическо-етерното. При такъв човек духовно-душевното стои дълбоко вътре във физическо-етерното, засяда напълно там вътре. Докато при Конрад Фердинанд Майер не съществува такова нещо. При него има много нежна връзка на духовно-душевното с физическо-етерното. Да се опише душата на този човек действително принадлежи към най-интересните неща, които можем да направим по отношение на по-новото духовно развитие. Извънредно интересно е да видим как някои неща, които се явяват у Конрад Фердинанд Майер, изглеждат почти като размътено спомняне, като смътен спомен, който спомен обаче е станал нещо красиво чрез размътването. Човек постоянно има чувството, че когато Конрад Фердинанд Майер пише, той си спомня за нещо, но не точно. Той го изменя, но го изменя в нещо красиво и съвършено по форма. По чудесен начин това може да се наблюдава във всяко отделно произведение от неговите поетически творби.

Във вътрешната карма на човека имаме нещо твърде характерно, когато е налице определено съотношение на четирите същности на човешката природа – съотношението между физическото, етерното, астралното тяло и аза. Можем да проследим тази странно интимна връзка в миналото на Конрад Фердинанд Майер. Първо стигаме назад до Тридесетгодишната война. Там ми стана ясно, че при тази личност има нещо от един минал земен живот пo времето на Тридесетгодишната война. След това ми се разкри още по-предишен живот на Земята, протекъл преди епохата на Каролингите в миналото на италианската история.

Но при проследяване кармата на Конрад Фердинанд Майер особеното неясно очертание на неговото същество, което въпреки това се явява в такова съвършенство на формата, това неясно очертание се пренася върху изследването и тогава човек има чувството, че се обърква. Всъщност трябва да опиша тези неща наистина така, както те се разкриват. Когато се отиде обратно в миналото, през VII и VIII век на италианската история, появява се чувството, че се навлиза в нещо извънредно несигурно. Човек постоянно бива отблъскван и постепенно забелязва, че това не се дължи на самия него, а се крие в самите неща. Тук в душата, в индивидуалността на Конрад Фердинанд Майер, има нещо, довеждащо до объркване на самия изследовател. Защото, когато изследваме подобно нещо, постоянно трябва да се връщаме в настоящото прераждане, съответно в неотдавна изминалото, после в по-предното, след това отново – бих могъл да кажа – да спрем и отново да се върнем.

И така се получи следното: Трябва да си представите как всичко, живяло в една човешка душа в миналите ѝ прераждания, се явява в най-различни форми, в подобия, които външното наблюдение понякога съвсем не може да констатира. Вече видяхте това при други прераждания, които разгледах тук през тази седмица.

И така се стигна до прераждане през първите християнски столетия в Италия, където душата, която трябва да разгледаме, дълго време е живяла в края на първата половина на първото християнско хилядолетие в римския двор в Равена. Но тук се стига до объркване поради това, че човек трябва все пак да се запита: Какво живее в душата? В момента, когато, за да предизвика окултното изследване, човек се запита: «Какво е живяло в душата», нещата отново се заличават. Човек стига до изживяванията, които тази душа е имала, когато е живяла в римския двор в Равена. Навлиза в тези изживявания, вярва че ги има, а тогава те отново се заличават. И тогава постоянно бива довеждан обратно до живеещия в настоящето Конрад Фердинанд Майер, докато стигне до констатацията, че в този по-късен живот той сам заличава своето собствено душевно съдържание от предишния си живот. И едва след дълги усилия се установява как стоят нещата. Установява се, че Конрад Фердинанд Майер, т. е. индивидуалността, живееща в него, е живяла някога в Италия в определени отношения с един папа, който изпратил тази индивидуалност заедно с някои други с католическа християнска мисия в Англия. Така че тази индивидуалност, която след това става Конрад Фердинанд Майер, първо усвоява цялото чудесно чувство за формата, което може да се усвои точно в Италия пo онова време (за това чувство за формата говорят именно изкуствата на мозайката в Италия, за него говори старата италианска живопис, в по-голямата си част напълно заличена, престаналa да съществува) и след това с католическо-християнска мисия отива при англо-саксонците.

Един от другарите му основава епископството Кентърбъри. И случилото се в Кентърбъри, е свързано главно с това основаване. Индивидуалността, която по-късно се преражда като Конрад Фердинанд Майер, само присъства там, но тази индивидуалност е много подвижна, будна и дейна, с това тя предизвиква недоволството и гнева на един англо-саксонски главатар и е убита поради подстрекателство от негова страна. Това е, което първо се открива. Но през времето, когато пребивава в Англия, в душата на Конрад Фердинанд Майер има нещо, което не ѝ позволява да се радва на живота. Тази душа има всъщност своите корени в тогавашното италианско изкуство, ако искаме да наречем това така, в италианския духовен живот. Тя не се радва при упражняването на мисионерската си дейност в Англия, но въпреки това се посвещава на тази мисионерска дейност по интензивен начин, което предизвиква реакцията и убийството.

Неизпитването на радостта, по-точно отдръпването от нещо, което върши, следвайки друг подтик на сърцето си, но което върши с всичка сила, с цялата си преданост, действа по известен начин така, че при преминаването през следващия земен живот настъпва космическо размътване на паметта. Импулсът е налице, но той не се покрива вече с някакво понятие.

И така се получава, че по-късно, в прераждането като Конрад Фердинанд Майер в него се проявява неопределеният импулс: Аз действах в Англия, нещо там е свързано с Кентърбъри, бях убит поради моята връзка с Кентърбъри.

В отговор на това, сега през въплъщението като Конрад Фердинанд Майер се налага външният живот. Той изучава английската история, изучава Кентърбъри, изучава това, което стои във връзка с английската история и Кентърбъри. Насреща му се изправя Томас Бекет, канцлерът на крал Хенри ІІ през XII век. Насреща му се изправя особената съдба на Томас Бекет, който отначало е всемогъщ канцлер на крал Хенри ІІ, а след това е убит под неговото подстрекателство. Тогава в лицето на Томас Бекет, героят на Конрад Фердинанд Майер в живота му като Конрад Фердинанд Майер, се явява неговата собствена, полузабравена съдба – имам предвид, явява се в неговото подсъзнание, – полузабравена, защото естествено аз говоря за подсъзнателното, излизащо тук наяве. И той описва своята собствена съдба от далечното минало, описва я като история, разиграла се през XII век между крал Хенри ІІ и Томас Бекет от Кентърбъри. Нея той обрисува в своята поема «Светецът». Всичко е вярно – само че то става в подсъзнанието, което обхваща редуващите се земни съществувания, – всичко е така, като че ли в един земен живот, в ранна младост, един човек изживява нещо във връзка с някакво място, което забравя; може би го е изживял през втората, третата година на своя живот, може би тогава е изживял нещо, което остава в подсъзнанието. По-късно се явява друга подобна съдба, споменава се мястото, това място предизвиква у съответния човек особена симпатия за чуждата съдба и той я чувства по-различно, отколкото някой, който не влиза в идейна асоциация с мястото. Както това може да се случи в земния живот, така става и в конкретния случай, който ви описвам – дейността в Кентърбъри, убийството чрез краля на Англия на една личност, свързана с Кентърбъри, защото Томас Бекет е епископ на Кентърбъри. Съгласувайки тези мотиви, той описва своята собствена съдба в това, което излага.

Но с Конрад Фердинанд Майер нещата продължават по-нататък – това е интересното. След Италия той се преражда в епохата на Тридесетгодишната война като жена, преражда се като будна, пълна с духовни интереси жена във времето на Тридесетгодишната война и изживява някои приключения. Тази жена се омъжва за човек, който отначало взима участие във всичките вълнения и бъркотии, съществуващи през Тридесетгодишната война, но на когото след това всички тези неща му омръзват и той се преселва в Швейцария, в Граубюнден, заживява като филистерски господин. Жена му обаче възприема всичко, което става в областта на Граубюнден под влиянието на отношенията през Тридесетгодишната война.

Това отново е като покрито с един пласт, защото намиращото се в тази индивидуалност – бих могъл да кажа, – космически лесно се е забравило.

Въпреки това то отново изплува нагоре в изменена форма и тогава става по-величествено, по-интензивно. И от това, което жената преживява, се ражда чудесната характеристика на «Юрг Йенач», мъжът от Граубюнден. Когато разглеждаме Конрад Фердинанд Майер във въплъщението му като Конрад Фердинанд Майер, нямаме никакво обяснение за неговата особеност, ако не можем да изследваме кармата му. Защото всъщност трябва да кажа – това е казано cum grano salis, разбира се, защото думите не подхождат напълно, – че аз, така да се каже, завиждам на хората, които без много да мислят, разбират Конрад Фердинанд Майер. Докато още не познавах неговото предишно прераждане, само разбрах, че всъщност не го разбирам. Защото тази чудесна завършеност на формата, вътрешната радост, изпитвана при формата, чистотата на формата, силата, мощта, която живее в «Юрг Йенач», необикновената живост на личността, живееща в «Светеца» – човек трябва да е малко повърхностен, ако вярва, че просто разбира всичко това.

Но когато се вгледаме в красивите форми, които същевременно имат нещо линейно, нещо строго, които са нарисувани и не са нарисувани, виждаме в тях да живеят мозайките от Равена. В «Светецът» живее история, която някога е била изживяна от самата индивидуалност, но над която се е разпростряла душевна мъгла, така че от душевната мъгла изниква друга форма – знаем, че от душевността на жената е било възприето онова, което живее в поемата от Граубюнден «Юрг Йенач», а това, което живее като нещо атакуващо в тази граубюнденска поема, е смелчагата от Тридесетгодишната война, малко филистерски господин, но все пак е бил смелчага. Когато знаем, че тук в душата, в особена форма живее онова, което идва от минали земни преживявания, едва тогава започваме всъщност да разбираме. И тогава си казваме: «В древнитe времена на човешкото развитие хората са говорили без стеснение за начина, по който свръхземни духове са слизали на Земята, за начина, по който земните хора са възлизали в духовния свят след смъртта, за да действат по-нататък от този духовен свят и това е нещо, което отново трябва да дойде, иначе човекът ще остане при своя мироглед на дъждовен червей». Защото това, което днес се нарича естественонаучен мироглед е мирогледа на дъждовния червей.

Всъщност хората живеят на Земята така, като че ги засяга само Земята, а не целият Космос, който действа върху Земята и живее в човека, и като че ли миналите времена не продължават да действат чрез това, че самите ние пренасяме в по-късни времена онова, което сме възприели. Да се разбере кармата, не значи да се говори някак в понятия за редуващите се земни прераждания. Да разберем кармата, означава да чувстваме в сърцата си това, което можем да чувстваме, когато виждаме как чрез човешките души в по-късните епохи се влива съществувалото в минали времена. Когато виждаме как действа кармата, човешкият живот получава съвършено друго съдържание. Стоейки в човешкия живот, самите ние се чувстваме съвършено различно.

Явява се дух като Конрад Фердинанд Майер и чувства миналите земни съществувания като основен тон вътре в своето същество, като подтонове, които прозвучават насам от минали съществувания. Ние осъзнаваме това, което се крие тук едва тогава, когато развием разбиране за тези основни тонове. И прогресът на човечеството в духовния живот ще почива на възможността, че животът ще може да бъде разглеждан по този начин, че ще можем действително да проучим това, което от минали епохи на развитието на света протича чрез хората в по-късни епохи от развитието на света. Да се обясни особеността на някоя душа така, както психоаналитиците правят като по наивен начин се опитват да обясняват тази особеност «от скритите провинции на душата» – на скритото можем да припишем всичко, – това ще престане и хората ще търсят действителните причини. Защото работата на психоаналитиците, които в известно отношение все пак вършат нещо действително добро, понякога напомня за някой, който чува да се казва, че в 1749 г. на знатен гражданин във Франкфурт му се родил син, проявил се по-късно като много надарен, и днес още може да се покаже мястото, където се е родил този човек, проявяващ се по-късно като Гьоте. Тогава започва да се разравя Земята, за да се търси, чрез какви изпарения са се родили неговите заложби. Така изглеждат понякога и психоаналитиците. Те ровят долу в почвата на душата, в «скритите провинции», които самите те откриват като хипотетични, докато всъщност трябва да се търси в миналите земни съществувания и в съществуванията, които се намират между смъртта и ново раждане. Там се открива разбирането за човешките души. В действителност човешките души са много по-богати и ние не бихме могли да познаем тяхното съдържание само от един единствен земен живот.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 23 април 1924 г.

В последно време особено много подчертавах, че историческият живот на човечеството трябва да се разглежда в непосредствена връзка с разглеждането на самия човек. Целият ни стремеж е насочен към това, да поставим човека отново в центъра на разглеждането на света. С това се постига нещо двустранно: Първо, благодарение на това изобщо става възможно разглеждане на света, защото онова, разпростряното в извънчовешката природа около човека, представлява само една част, определена област от света. Разглеждане на света, което се ограничава до тази област на природата, изглежда също като разглеждане на растенията, което винаги остава само при наблюдаването на корените, зелените листа и стеблата и никога не стига дотам, да види цветовете и плодовете. Такова разглеждане просто не вижда цялото растение. Бихте ли могли да си представите едно същество, което винаги се ражда и живее във времето, когато растенията израстват само до образуването на зелените листа, което никога не вижда цветовете и умира по времето, когато трябва да се покажат цветовете, и отново се ражда, когато са се появили корените и листата? Такова същество никога не би могло да познае цялото растение, то би говорило за растението като за същество, само с корени и листа.

В подобно положение по отношение на цялото възприемане на света е стигнало модерното материалистическо схващане. То разглежда само по-обширната основа на живота, но не и това, което израства от целостта на развитието и битието – самия човек. Нашето занимание с природата трябва да бъде изцяло такова, че природата да се разглежда в нейната обширност, но веднага да ни се яви така, като че трябва да създаде човека сама от себе си. Благодарение на това човекът наистина се явява като микрокосмос, като концентриране на всичко, намиращо се в ширините на космоса.

Щом приложим върху историята този начин на разглеждане, вече не сме в състояние да разглеждаме човека само така, че силите на историята да са концентрирани върху човека и да виждаме в него единно същество, а трябва да разглеждаме човека както минава през различни земни съществувания, защото в един земен живот той е свързан с по-стара епоха, в друг земен живот с по-късна епоха. И обстоятелството, че това е така, поставя човека, но сега вече цялостта на човека, индивидуалността на човека, отново в центъра на разглеждането. Това е едното, което се постига чрез такъв светоглед относно природата и историята.

Другото е, че именно когато поставим човека в центъра на разглеждането, ще бъде постигнато етически това, че известна скромност ще влезе в човешкия характер. Нескромността всъщност идва само от липсата на познание за човека. От едно проникващо, обширно познание за човека във връзка с мировите и историческите събития без съмнение няма да следва човек да се надценява, а следствието ще бъде той да схваща себе си по-обективно. Именно ако човекът не познава себе си, в него се разрастват чувства, идващи от непознатото естество на неговото собствено същество. От него изникват инстинктивни емоционални пориви и тези, коренящи се в подсъзнанието инстинктивни пориви, правят човека нескромен, горд и т. н. Когато съзнанието слиза все по-дълбоко и по-дълбоко в областите, в които човек опознава себе си както принадлежи на ширините на вселената и на живота в редуващите се исторически събития, в човека ще се развие скромност според един вътрешен закон. Защото приспособяването към мировото съществуване винаги предизвиква скромност, а не надменност. Всичко, което в антропософията може да бъде култивирано като действително, истинско разглеждане, има и изцяло етическа страна, проявява своите етически импулси. Антропософията няма да създаде мироглед за живота, както по-новото материалистическо време, което счита етиката, морала за нещо външно, а за нея етиката, моралът е нещо, което израства вътрешно от всичко, което се разглежда.

Така бих искал да покажа как в определени човешки същества предишни епохи се пренасят в по-късни епохи чрез самите хора. Бих искал и днес да покажа това с отделни примери. Има един, бих могъл да кажа, твърде пленяващ пример, който може да ни доведе до разглеждане на швейцарските области.

Нека насочим поглед към един човек от предихристиянското време, живял около едно столетие преди основаването на християнството – разказвам това, което можеше да бъде намерено чрез духовнонаучно разглеждане, – една личност, която е вид надзирател на роби. Както казах, тя е живяла едно столетие преди основаването на християнството като един вид надзирател на роби в южните области на Европа.

Под надзирател на роби в онова време не трябва да си представяме нещо, предизвикващо при тези думи същевременно определени чувства и усещания в нас. В древността робството се е считало за нещо нормално, а във времето за което говоря тук, то е било вече значително смекчено и надзирателите на роби са били образовани хора. Даже в онова време учителите на много важни хора често са били роби, защото между робите също е имало образовани хора. Литературното образование, научното образование е било усвоявано по онова време от много от тях. Следователно, когато в това отношение разглеждаме древността, трябва да си създадем по-здравословни възгледи за робството, без разбира се, ни най-малко да го защищаваме.

Виждме личност, чиято професия е да се занимава с разпределението на работата, с третирането на голям брой роби. И тази личност, която е извънредно любвеобилна, кротка личност, която, ако би следвала себе си, би вършила всичко за да направи живота на робите по-лек, е подчинена на една друга сурова, груба личност. Според днешните наименования бихме нарекли другата личност началник. Наашата личност е трябвало да му се подчинява. Чрез това се получават някои неща, пораждащи ненавист у ръководените. И тогава установяваме, че когато личността, за която говоря, надзирателят на робите, минава през вратата на смъртта, през времето между смъртта и ново раждане тя е заобиколена от всички души, свързани с нея като роби, когато е бил техен надзирател. Но особено силно е свързана индивидуалността на тази личност с началника, именно чрез това, че като надзирател на робите, е трябвало да следва този началник, да му се подчинява, макар и често пъти против волята си, но според нравите на онова време сред такива социални отношения. Това създава дълбока кармическа връзка. Но по-дълбока кармическа връзка създават и отношенията, съществували във физическия свят между надзирателя на робите, бихме могли да кажем, учителя на робите и самите роби.

И така, трябва да си представим, че в живота между смъртта и ново раждане се развиват по-нататъшни отношения между всичките човешки индивидуалности, за които говоря сега.

В 9-то християнско столетие индивидуалността на този надзирател на роби отново се ражда в Средна Европа, но като жена. Сега имаме работа с едно прераждане на надзирателя на роби като жена и понеже именно кармическите връзки са такива, като жена на онзи началник, който се преражда пак като мъж. И между двамата се развиват не твърде блестящи брачни отношения, които напълно изправят кармически създаденото от тогава, когато са били родени като надзирател на роби и началник във времето в началото на първото столетие преди християнското летоброене. Сега през 9-то християнско столетие този началник се намира в Средна Европа сред общност, чиито граждани живеят в извънредно фамилярни отношения. Там той е един вид общински чиновник, който всъщност е слуга на всички, и всички го третират като буфер.

Когато изследваме нещата, откриваме, че членовете на тази обширна община са някогашните роби, между които е била разпределяна работата и които в миналото са били ръководени и третирани по споменатия от мен начин. Следователно началникът е станал, така да се каже, слуга на всички и трябва да гледа как се изпълнява кармически голяма част от онова, което заради неговата бруталност е било направено на тези хора от надзирателя на робите.

А жена му е прероденият надзирател на роби, който, бих могъл да кажа, по определен по-тих, по-уединен начин страда от впечатленията, които сега идват от постоянно недоволния предишен началник в неговото настоящо прераждане и можем да проследим в подробности как кармата се изпълнява тук.

От друга страна обаче виждаме как тази карма не е изпълнена изцяло, не е изпълнена в нейната цялост. Изпълнява се само част от тази карма. Само това, което е станало между тези двама човека, между надзирателя на роби и неговия началник. Това кармическо отношение се изчерпва със средновековното прераждане в 9-то столетие, защото жената изплаща дълга си тук, изпитвайки върху собствената си душа бруталността на някогашния си началник, който сега е неин мъж.

Но тази жена, въплъщение на някогашния надзирател на роби, се преражда отново, преражда се така, че по-голяма част от душите, някогашните роби обединени по-късно в голямата община, чиято съдба следователно тази индивидуалност съизживява два пъти в земния живот, тази общност, свързана с бившия надзирател на роби и с бившата жена, сега идва на Земята като онези деца, с чието възпитание тази личност, тази индивидуалност се залавя особено задълбочено в нейното ново въплъщение. Защото това прераждане е прераждането на Песталоци. И ние виждаме, че всичко, което живее сега в Песталоци като извънредно голяма благост, като въодушевление относно възпитанието в 19-то столетие, е кармическото изпълнение по отношение на хората, с които два пъти е бил свързан по описания начин – кармическото изпълнение на онова, което е изживяно, изстрадано и изпитано в миналите въплъщения.

Това, което се явява в отделни личности, става прозрачно, застава пред душата в неговата разбираема обективност едва тогава, когато наблюдаваме как на задния фон на един настоящ земен живот се явяват миналите земни съществувания. И понякога в някой земен живот се проявяват черти на човек, които не са свързани само с предишното въплъщение, а с още по-предното въплъщение, даже и с по-далечно въплъщение. Виждаме как в определена вътрешна духовна последователност действа заложеното в отделните въплъщения. То продължава да съществува по-нататък, когато човекът минава през земните съществувания, но също и през живота между смъртта и ново раждане.

И в това отношение особено пленяващо е разглеждането на един земен живот, какъвто е този на Конрад Фердинанд Майер, който вече разгърнах пред присъстващите тук в Дорнах преди Великденската конференция.

Конрад Фердинанд Майер е особена загадка за онзи, който вътрешно разглежда неговия живот и същевременно може да се възхищава до най-висока степен на поетическите му творения. Поетическите творения на Конрад Фердинанд Майер имат чудесен хармоничен стил в своята форма и можем да кажем, че това, което живее в Конрад Фердинанд Майер, всъщност постоянно се носи малко над земното по отношение на стила, а също и начина на мислене, усещане и чувстване. Когато се задълбочаваме в творбите на Конрад Фердинанд Майер, забелязваме как е потопен в духовно-душевната си същност, винаги готова да се откъсне малко от физическо-телесното. Когато разгледаме по-благородните поетически творения на Конрад Фердинанд Майер, също и съчиненията му в проза, си казваме: Тук има нещо творческо, което постоянно иска да надрасне връзката с физическото тяло. То се е изразява чрез това, че Конрад Фердинанд Майер, в своето въплъщение като Конрад Фердинанд Майер, фактически трябва да изживее болестни състояния, при които душевно-духовното се отделя от физическо-телесното до много висока степен, така че се явяват налудничави състояния, или състояния, подобни на умопомрачение. Забележителното е, че най-хубавите неща са създадени от него в такова състояние на отделяне на духовно-душевното от физическо-телесното.

Но когато се опитаме да изследваме кармическите връзки през земния живот на Конрад Фердинанд Майер, се объркваме. Не можем да се оправим веднага, когато искаме да проследим нишката, свързваща сегашната инкарнация на Конрад Фердинанд Майер с предишните му инкарнации. Първо сме пренесени в 6-то столетие след Р. Хр., но после отново сме отхвърляни обратно в 19-то столетие във въплъщението като Конрад Фердинанд Майер, защото при наблюдението самите неща ни насочват, съблазняват ни да се заблудим. Трябва само добре да си представите как действителният стремеж за познание в тази област среща извънредно големи трудности. Който се задоволява с фантастични неща, за него е много лесно да стъкми нещо за себе си. Но който не се задоволява с фантазии в тази област, а с изследването си фактически прониква до точка, където намира, че нагласата на душата му е подходяща за изследването, за него не е лесно, когато проследява нещата, особено при такава сложна индивидуалност, каквато ни се представя в Конрад Фердинанд Майер. При изследването на кармическите връзки през няколко земни съществувания не получаваме никаква особено голяма помощ, ако насочваме погледа си върху особено значими неща. Това, което е най-очебийно при човека, което възприемаме когато срещнем човека или научаваме от историята нещо за него, той го е получил всъщност предимно от земната околна среда. Като човек сме продукт на заобикалящата ни земна среда много повече, отколкото си мислим. Чрез възпитанието приемаме онова, което се намира в заобикалящия ни земен свят. Едва когато съзрем и схванем по-деликатните, по-интимните черти на даден човек, когато конкретно схванем тези черти, те ни отвеждат през живота между смъртта и ново раждане обратно в миналия живот.

А за такова разглеждане може да бъде по-важен начинът, по който разглеждаме жестовете на човека, постоянните навици, отколкото разглеждането на онова, което той върши например като знаменита личност. Начинът, по който някой държи нещо, или по който по навик отговаря на нещо – не това, което отговаря, а как отговаря, като например, че първо винаги отхвърля и едва когато не може вече по друг начин, се съгласява, или с добродушие хвали нещо и т. н., – такива черти са най-важното и когато специално ги вземем под внимание, те застават в центъра на разглежданията и от тях израстват много неща. Трябва да разглеждаме начина как някой хваща нещо, как прави това съвсем обективно, дали го изработва художествено, тогава нещата не остават при разглеждането на жестовете, а около жестовете се изгражда образът на един друг човек.

Може да се случи следното. Има хора, които имат навик, да речем, преди да започнат някаква работа да движат ръцете си по определен начин. Познавах хора, които не можеха да вършат никаква работа, без първо да съберат ръцете си. Нека си представим такъв жест съвсем обективно, но с вътрешно художествено чувство, така че пластично да застане пред нас, след което да отделим вниманието си от човека, правещ този жест. Но този жест не остава сам. Той се превръща и израства в друга форма. И когато пристъпим към тази форма, тогава тази форма, този образ се превръща в нещо, което най-малкото сочи към нещо в миналото въплъщение или в още по-миналото въплъщение. При това може да се разбере, че жестът се прилага към предмет, който още съвсем не е съществувал в миналото въплъщение – да речем, – към вземане в ръце на книга или нещо подобно. Но в живота трябва да имаме предвид такъв вид жестове или такъв вид навици, за да можем да се върнем обратно.

При индивидуалност като тази на Конрад Фердинанд Майер важното е, че тя твори с определена наклонност – искам точно да го изразя – да освобождава духовно-душевното си естество от физическо-телесното. Това е опорна точка, но от друга страна е нещо, което лесно може да въведе в заблуждение.

А сега нека да се пренесем в 6-то столетие. Отначало имаме чувството, че той трябва да се намира тук. И намираме една личност, живяла в Италия, която е минала през различни съдбовни моменти в онова въплъщение, живяла е там с един вид двойна природа, от една страна с извънредно голямо въодушевление отдадена на това, което за нас, живеещите по-късно почти се е изгубило във външния свят, което обаче е съществувало във времето на величественото развитие на изкуството и което можем да видим още в изкуството на мозайката. В това развитие на изкуството в Италия, в края на 5-то, началото на 6-то столетие, е живяла личността, на която се натъкваме в началото. Така се представят първо нещата.

Но сега цялата картина отново се затъмнява и сме отхвърлени обратно в живота на Конрад Фердинанд Майер. И тъмнината, която виждаме при разглеждането на човека от 6-то столетие, озарява сега образа на Конрад Фердинанд Майер в 19-то столетие. И ние сме заставени отново да насочим поглед върху това, което Конрад Фердинанд Майер върши в 19-то столетие.

Насочени сме към това, че в разказа си «Светецът» той обрисува Томас Бекет, канцлера на Хенри ІІ, крал на Англия. Имаме чувството, че това е извънредно важно. Имаме също чувството, че впечатлението от това минало съществуване ни тласка точно към това действие на Конрад Фердинанд Майер. Но сега отново сме отблъснати обратно към 6-то столетие и този факт не ни дава никакво обяснение там. И така често пъти сме тласкани насам-натам между тези две прераждания, между съмнителното въплъщение в 6-то столетие и въплъщението като Конрад Фердинанд Майер, докато най-после откриваме, че разказът за Томас Бекет се е родил в Конрад Фердинанд Майер, защото цялата история има нещо подобно с това, което самият той е изживял в 6-то столетие, когато е отишъл от Италия в Англия като член на католическа мисия, изпратена от папа Григорий. Тук намираме втората същност от двойната природа на Конрад Фердинанд Майер, лежаща в миналото му прераждане. В миналото прераждане през 6-то столетие от една страна той е бил въодушевен почитател на всичко, което се е намирало в такова изкуство, което след това е преминало в изкуството на мозайката. Оттам е и неговият всеобхватен талант за формата. Но от друга страна е бил въодушевен представител на католицизма и поради тази причина взима участие в тази мисия. Членовете на мисията основават Кентърбъри, мястото, където след това е изградено епископството Кентърбъри.

Индивидуалността, която след това живее като Конрад Фердинанд Майер в 19-то столетие, е била убита в миналото си въплъщение от един англосаксонски главатар, при извънредно интересни обстоятелства. Нещо юридически-клеветническо и дребнаво, скалъпено по груб начин се намира в това, което се разиграва някога при убийството на тази индивидуалност.

Знаете, скъпи приятели, че когато в кръга на нашето внимание, също и в обикновения земен живот настъпи нещо, което, да кажем, прозвучи по-особено, например веднъж чуваме едно име – може да не обърнем силно внимание на това, – но по-късно във връзка с това име може да се появи сбор от идейни асоциации. Чрез особените обстоятелства, при които този член на католическа мисия в Англия е свързан с това, което по-късно става епископство от Кентърбъри, понеже градът Кентърбъри е бил основан от тази мисия, всичко това продължава да живее по-нататък, живее всъщност по-нататък в звука на името Кентърбъри. И така вътрешният звук на това име Кентърбъри отново оживява във въплъщението като Конрад Фердинанд Майер.

Чрез това Конрад Фердинанд Майер по асоциация е доведен до Томас Бекет, лордканцлера от Кентърбъри, който е бил канцлер на Хенри ІІ от династията на Плантагенетите убит по рафиниран начин. След като първо е фаворит, след това, понеже не се съгласява с определени условия на Хенри ІІ, той е убит по заповед на Хенри ІІ. Тези подобни-неподобни съдби водят дотам, че онова, което Конрад Фердинанд Майер изпитва върху собственото си тяло в минало въплъщение в 6-то столетие, далече от неговото тогавашно отечество, той го разказва като история, в която описва съвсем други образи.

Но помислете само колко интересно е това! Когато човек го разбере, вече не е тласкан насам-натам. Tогава се вижда как точно поради това, че Конрад Фердинанд Майер също и в 19-то столетие притежава един вид двойна природа, духовно-душевното му естество лесно се отделя от физическо-телесното. Понеже в него живее двойна природа, на мястото на това, което е изживяно в реалността, се поставя нещо друго, което е само подобно на изживяното, както често пъти образите се изменят във фантазията на хората. В обикновената фантазия на човека в течение на земния живот, образите се изменят така, че фантазията твори свободно. В течение на земните съществувания нещата се изменят така, че друго историческо събитие, имащо нещо общо със съответното само по отношение на образното естество, се поставя на мястото на действителното събитие.

Сега тази индивидуалност, която е изпитала това и то е останало у нея – продължаващо да действа през две съществувания между смъртта и ново раждане, като след това се явява в разказа «Светецът» – тази индивидуалност се преражда по-късно, а именно по време на 30-годишната война, но сега като жена. Достатъчно е само да си спомним, какви хаотични състояния са съществували навсякъде по време на 30-годишната война в Средна Европа, за да почувстваме какво е изпитала в душата си една нежно чувстваща жена, която преживява хаотичните състояния през времето на тази война. Тази жена се омъжва за еснафски, педантичен, тесногръд човек, който не може да издържи в по-късна Германия и се преселва в Швейцария, в Граубюнден, намирайки ново отечество. Той оставя всъщност на жена си да се грижи за дома. Самият той повече бездейства. Но жената е могла да наблюдава много неща. Върху душата ѝ действат дори особените, простиращи се назад в историята традиционни отношения в Граубюнден. И изживяните реални опитности в тази женска душа, оцветени, нюансирани от преживяванията с ограничения тесногръд мъж, проникват от своя страна в дълбочината на индивидуалността и продължават да живят по-нататък през живота между смъртта и ново раждане. Имаме работа с въплъщение през 6-то столетие като жена през време на 30-годишната война на онзи, който по-късно е Конрад Фердинанд Майер. Тази индивидуалност отново оживява в Конрад Фердинанд Майер. И това, което някога е изживяно от жената, по фантастичен начин бива преобразено в разказа «Юрг Йенач», написан от Конрад Фердинанд Майер.

Така в душата именно на личността Конрад Фердинанд Майер, имаме нещо продължаващо да действа, съставено от подробности на миналите въплъщения. Обаче това, което се явява като завършена в себе си индивидуалност, която откриваме, разглеждайки литературните творби на Конрад Фердинанд Майер, – понеже там се изявява именно в рязко очертани форми като художник, когото съвсем определено можем да охарактеризираме, защото се изразява именно в конкретни форми, – точно това заблуждава, защото от тези ясно очертани форми човек веднага бива насочен към неустойчивата, двойствена човешка същност.

Който разглежда само поета Конрад Фердинанд Майер, само знаменитата личност, създала творбите, положително не ще стигне дотам да узнае нещо за миналите въплъщения на тази личност. За да се постигне това, трябва от поетическите му творения да насочим поглед върху човешкото в него и тогава зад картината се появява онова, което представлява формите на миналите въплъщения.

Колкото и парадоксално да изглежда това за съвременния човек, човешкият живот може да бъде задълбочен само тогава, когато го задълбочаваме по този начин, като се насочим от историческото, външно историческото, което днес често наричаме история, към разглеждането на човека в историята. Обаче той не може да се разглежда като принадлежащ само на една епоха, като живеещ само в един земен живот, а трябва да се разглежда само като се наблюдава как индивидуалността преминава от един земен живот в друг, и как след това действа в междинното време, в живота между смъртта и ново раждане, преобразявайки точно онова, което през земния живот се проявява повече в подсъзнанието, което обаче напълно е свързано с действителното образуване на човешката съдба. Защото изграждането на човешката съдба не протича в това, което е ясно в интелекта, а протича в това, което живее и твори в подсъзнанието.

Бих искал да насоча вниманието ви върху още един пример на такова действие, преминаващо в историята чрез човешките индивидуалности. В първото столетие, или около 100 години след раждането на християнството в лицето на Тацит имаме извънредно знаменит римски писател.

Освен в други съчинения, Тацит е показал и в своята «Германия» как е умеел да пише в извънредно точен, сбит стил, как предава историческите факти, географските описания в чудесно закръглени изречения, действащи като истински епиграми.

Можем също да си спомним, че той, великият светски човек, който всъщност знае всичко, което тогава се е считало за заслужаващо да се знае, живял едно столетие след основаването на християнството, споменава за Христос само мимоходом като за някого, когото юдеите са разпънали на кръста, което обаче няма никакво особено значение. И въпреки това Тацит фактически е един от най-великите римляни.

С Тацит е била сприятелена онази личност, позната в историята като Плиний Младши, написал много писма и възхищавал се много от стила на Тацит, така че Плиний Младши, който сам е бил писател, се е отдавал изцяло на възхищението си към Тацит.

А сега да разгледаме първо Плиний Младши. Плиний Младши естествено минава през вратата на смъртта, минава през живота между смъртта и ново раждане и се преражда отново в 11-то следхристиянско столетие като княгиня от семейството Тусчия в Италия, която се омъжва за княз от Средна Европа, чиито земи са били заграбени от Хайнрих Черния от франкско-салическата царска фамилия и който иска отново да намери здрава почва в Италия. Беатриче притежава замъка Каноса, където по-късно Хайнрих ІV, приемникът на Хайнрих ІІІ, Черния, трябва да извърши знаменитото си покаяние пред папа Григорий.

Маркграфинята Беатриче била извънредно активна личност, интересуваща се от всичко, което се разиграва там. Тя е трябвало особено много да се интересува, защото мъжът ѝ, Готфрид, още преди да се ожени за нея, бил изгонен от Елзас от Хайнрих Черния. Дошъл в Италия, той се оженва за Беатриче, но продължава да бъде преследван от Хайнрих ІІІ, Черния. Хайнрих бил твърде властен господар, който сваля един след друг своите князе и съседните главатари, върши каквото си иска, не се задоволява веднъж да изгони някой, а прави това и втори път, ако изгоненият се е настанил някъде. Това е, както казах, твърде властолюбив господар от голям формат в Средновековието. И когато Годфрид вече се бил настанил в Тусция, той отново първо го изгонва и след това отвежда маркграфинята със себе си в Германия.

Чрез това към внимателното наблюдение на италианските отношения от страна на Беатриче се присъединява наблюдението на германските отношения. Така че в тази жена имаме много представителна личност от онова време, остро наблюдаваща, извънредно активна, енергична жена, която същевременно има голямо сърце и голяма далновидност.

Когато Хайнрих ІV трябва да предприеме своето пътешествие за покаяние в Каноса, дъщерята на Беатриче Матилда, е собственичка на Каноса. Тя, която се намира в много добри отношения с майка си, съединява в себе си всички качества на майка си и всъщност е още по-превъзходна жена. Това са две извънредно симпатични жени, дълбоко заинтересувани от всичко, случващо се там под царуването на Хайнрих ІІІ и на Хайнрих ІV.

Когато се задълбочим в това, откриваме нещо забележително: Маркграфинята Беатриче е прероденият Плиний Младши, а дъщеря ѝ Матилда е прероденият Тацит. Намираме следователно Тацит, който описва историята в древни времена – нали на жената, когато е велика, е свойствено именно наблюдението, – намираме Тацит като наблюдател на историята в голям мащаб, като участник, непосредствен участник в историята, защото Матилда е именно собственичката на Каноса и там се разиграва цялата сцена, – нещо, чрез което се решават извънредно много неща в Средновековието. В това прераждане ние го намираме като наблюдател на историята.

Тези две личности, дъщеря и майка, вътрешно много се срастват една с друга, и професията им на писатели от миналото ги дарява със способността да схванат в подсъзнанието си историческите събития с цялата им интензивност и с това инстинктивно много силно да се свържат с развитието на света, както в природата така и в историческия живот.

В по-късно време става следното. Виждаме Плиний Младши, прероден в Средновековието като маркграфиня Беатриче, и отново прероден в 19-то столетие в романтична среда, в романтично обкръжение, как приема всичко романтично, не бихме казали с въодушевление, но с голяма естетическа наслада. Виждаме го как първоначално стои във всичко романтично, от една страна свързан с тази романтика, а от друга получил чрез роднинството си малко обучен писателски стил. Той се вживява в обучения стил – имам предвид обучен писателски стил, а не стил на живота, – но този стил не подхожда на неговата природа. Той постоянно гледа да се освободи от него, иска да го отхвърли.

Тази личност, която следователно е прероденият Плиний Младши, преродената маркграфиня Беатриче веднъж отива на посещение у някого, разлиства отворена на масата книга, написана на английски език и както съдбата определя нещата, извънредно силно е завладяна от стила ѝ. В този момент той чувства: Стилът, който придобих от физическите си родственици, не ми допада. Този е моят стил, този е стилът, от който се нуждая, на него трябва да се възхищавам, него трябва да усвоя.

Той става писател, става подражател на този стил – естествено не педантичен подражател, а художествен подражател в най-добрия смисъл на думата, става подражател на този стил в естетично-художествен смисъл.

Отворената на масата книга, която довежда личността дотам, да изчете колкото е възможно повече от това, което успява да намери от нейния автор, е «Representative Men» /Видни хора/ от Емерсън. И съответният усвоява нейния стил, превежда веднага две части, става извънредно голям почитател на Емерсън и не се помирява, докато не среща нейния автор също и в живота.

Имаме работа с едната личност, която чрез възхищението си към другата личност намира себе си, открива собствения си стил, а прероденият Плиний Младши и преродената маркграфиня Беатриче е Херман Грим. В лицето на Емерсън имаме работа с преродения Тацит, и преродената маркграфиня Матилда.

И ето отново, в неговото възхищение към писателя Емерсън и в начина, по който Херман Грим среща Емерсън, намираме отношението на по-младия Плиний спрямо Тацит. Бих могъл да кажа, че във всяко изречение, което Херман Грим написва оттогава, можем отново да видим как възкръсва старото отношение между Плиний Младши и Тацит. Виждаме възхищението, което Плиний Младши изпитва към Тацит отново да излиза на преден план, можем да кажем, като напълно съвпада с възхищението, което Херман Грим храни към Емерсън.

И едва сега ще разберем в какво се състои великият стил на Емерсън, ще разберем как Емерсън отново изживява по особен начин и проявява онова, което е свойствено за изживяването на Тацит. Как работи Емерсън? Хората, посещавали Емерсън, откриват как работи. Той стои в стая с много столове и много маси. Навсякъде са отворени книги, Емерсън се движи между тях. Отвреме навреме прочита по някое изречение, обмисля го и с голям размах образува от него велики епиграми. Така създава своите книги. И в картинен образ имаме точно това, което самият Тацит прави в живота си. Което Тацит възприема от живота, както се е движел навсякъде, Емерсън от своя страна го намира в книгите. Всичко оживява отново.

И ние имаме непобедим стремеж у Херман Грим да стигне до Емерсън. Самата съдба го довежда при книгата «Видни хора». В нея веднага вижда: Така трябва да пишеш ти, това е твоят стил. Както казах, той има обучен стил от чичо си Якоб Грим, от баща си Вилхелм Грим. Изоставя този стил. Съдбата го довежда до съвършено друг стил.

И ние виждаме как историческите интереси на Херман Грим, който има определено вътрешно душевно отношение към Германия, свързано с дълбок интерес към Италия, изплуват в съдържанието на съчиненията на Херман Грим.

Това са факти, показващи ни как стават такива неща. А кое води до такива неща? Ето, виждате ли, касае се за това да получим представа, около която нещата да кристализират. Първо бе образувана представата за Херман Грим, който отваря книгата на Емерсън «Видни хора». Херман Грим чете по твърде особен начин. Херман Грим прочита нещо и веднага се дръпва назад от прочетеното. Той положително и този път е сторил това, защото този жест се получава, като че ли би искал да глътне прочетеното изречение по изречение. Този вътрешен жест на поглъщане на изреченията е онова, което можа да доведе от Херман Грим до неговите минали въплъщения. А разхождането пред разтворените книги и малко вцепенената римска стойка, в която Херман Грим го вижда за първи път, когато се срещат в Италия, е това, което от своя страна води от Емерсън до Тацит. Човек трябва да има пластично наблюдение, за да проследи тези неща.

И вижте, скъпи приятели, това трябваше отново да ви скицира с един пример как трябва да бъдат задълбочавани историческите разглеждания. И такова задълбочаване трябва вече да се появи всред нас. Защото тези неща трябва да бъдат резултат на импулса, който трябва да навлезе в нашето Антропософско общество чрез Коледната конференция. В бъдеще ние мъжествено и смело трябва да вървим към разглеждане на великите духовни отношения, трябва да застанем там, където действително се разглеждат духовните взаимовръзки. За целта се нуждаем преди всичко от сериозност, сериозност в отношението ни към антропософския живот.

И тази сериозност ще се влее в Антропософското общество, когато онези, които искат да направят нещо за него, все повече и повече вземат под внимание това, което сега всяка седмица се изпраща в кръга на всички наши антропософи, което се съдържа в приложените към списанието «Гьотеанум» «Съобщения». Тези съобщения описват как в смисъла на Коледната конференция бихме могли да си представим, че в клоновете, в събранията на членовете се работи, учи, действа и те ни описват също и това, което става. Нали носят наименованието: «Какво става в Антропософското общество». Тези съобщения искат да разпространят общо мислене над цялото Антропософско общество, обща атмосфера да лъха над хилядите антропософи. Когато живеем в такава обща атмосфера, когато разберем какво означава, «антропософските ръководни принципи» да станат мисловни импулси и чрез това Гьотеанумът реално да бъде поставен в центъра чрез инициативата на езотерическия президиум – от мен постоянно се подчертава, че сега имаме работа с президиум, който схваща своята дейност като инаугуриране, разкриване и втъкаване на езотеричното в работата, – когато правилно го разберем, тогава това, което трябва да тече в антропософското движение, по правилен начин ще бъде носено от него по-нататък. Защото антропософското движение и Антропософското общество трябва да станат едно. Антропософското общество изцяло трябва да приеме антропософските задачи за свои.

И можем вече да кажем: Когато ще имаме това общо нещо, което действа като общо мислене, то ще бъде в състояние да носи също и действително духовно всеобхватни и обширни познания. Но тогава в Антропософското общество ще живее сила, която всъщност би трябвало вече да живее в него, защото новото развитие на цивилизацията, ако не иска напълно да изпадне в упадък, се нуждае от мощен подем.

Дори да изглежда парадоксално това, което трябва да се каже относно редуващите се земни съществувания, този, който наблюдава точно, който обръща внимание даже и на стъпките, които правят хората, за които се говори при такива повтарящи се земни съществувания, вече ще разбере колко реално е обосновано изнасяното в това отношение. Когато се стараем с духовен поглед да обгърнем духовните сили по този начин, можем да проникнем в действителността на живота и в творческата работа на богове и хора.

Това, скъпи приятели, бих искал да поставя пред душата ви, бих искал да потопя в сърцата ви и да го вземете със себе си като чувство от Великденския семинар. Тогава този Великденски семинар ще стане нещо като опресняване на Коледната конференция. Ако Коледната конференция трябва да действа по правилен начин, трябва всъщност да бъде опреснена, като че ли е настояща, чрез всичко, което се развива от нея.

Нека от тази Коледна конференция да се развият много неща във все по-нататъшно обновление. И нека се развиват преди всичко чрез истински, сърцати души, смели души на антропософи, стоящи в живота като представители на антропософското дело. Когато от организираните от нас прояви все повече и повече расте смелостта в душите, в сърцата на нашите антропософски приятели, тогава най-после ще израсне и това, от което в Антропософското общество – като тялото – се нуждаем за антропософската душа. А то е смело внасяне в света на откровението на духа, необходимо за по-нататъшното развитие на хората в настъпилата светла епоха, която следва след изтичането на Кали-Юга. Ако се почувстваме с това съзнание, ще действаме от него също и смело. И нека всяка от нашите организирани прояви бъде енергизиране на такава смелост. Нека то бъде такова, благодарение на факта, че действително сме в състояние да схващаме сериозно това, което изглежда парадоксално и глупаво за онези, които в много отношения дават тон на живота днес. Но което е давало тон в определено време, много пъти бързо е било замествано от това, което е било подтискано преди. Нека от признаването на историята, свързано с напредъка на човешкия живот, да се породи именно смелостта на антропософската деятелност, необходима за по-нататъшния прогрес на цивилизацията на човечеството.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 26 април 1924 г.

Който насочи поглед към редуващите се епохи от развитието на човечеството, ще види, че в течение на човешката история са настъпили големи промени в начина на мислене и чувстване, във всички възгледи и схващания за живота. Без съмнение, миналото не предизвиква такова дълбоко впечатление в човека, както това, което следва да се случи, което ще трябва да бъде създадено в бъдеще. Но който с необходимата задълбоченост разбира как душите на хората са се променили в течение на земното развитие, няма да отстъпи уплашен и ще приеме като нещо необходимо промяната в душевността си, водеща го, разглеждайки един или друг човек, до разбирането не само на едния земен живот на поредица от земни съществувания, доколкото те могат да бъдат прозряни.

Мисля, че при примери, като тези, за които говорихме последния път – Конрад Фердинанд Майер, Песталоци и др., може да се види как чисто човешкото разбиране на дадена личност и любовта към нея могат да нараснат, когато разглеждаме последния земен живот на фона на това, от което именно е предизвикало този последен земен живот.

За да стигнем до истинската плодотворност на тези неща, бих искал още веднъж да се върна към въпроса, който вече засегнах пред мнозина от присъстващите тук. Това е въпросът, изникващ от факта, че именно при духовнонаучните разглеждания често пъти трябва да се говори, че в древни времена е имало посветени личности, надарени с ясновиждане, личности, които са могли да съобщават събитията от духовния свят, следователно са били посветени. От това може да изникне въпросът: Къде живеят тези посветени в наше време? Как стои въпросът с тяхното прераждане?

За да отговорим на този въпрос, е извънредно необходимо да обърнем внимание колко e различен един следващ земен живот от предишен земен живот по отношение на знанието и познанието; колко различни могат да бъдат два последователни земни живота също и по отношение на други прояви на човешката душа. Когато във времето, в което човек прекарва между смъртта и ново раждане, наближи моментът да слезе на Земята, за да се свърже с физическо-етерния организъм, в него стават много неща. Вярно е, че насоката към семейството, народа и др. п. отдавна е определена, но решението да се извърши тази извънредно голяма промяна в съществуването от духовно-душевния свят във физическия свят, налага извънредно много неща. Защото трябва само да помислите, скъпи приятели, това не е така, както става тук на Земята, където всъщност, когато човек измине своя нормален живот, постепенно отслабва и според опитностите, които е имал на Земята, сам допринася за решението да приеме друга форма на живота при преминаването през вратата на смъртта