Взаимовръзки

Тук на Земята смъртта е нещо, което връхлита човека. Съвършено различно е положението при слизането от духовния свят. Там се касае за ясно и напълно съзнателно действие, за обмисляне, произтичащо от всевъзможни дълбочини на душата. Там се касае за това, човек да погледне каква извънредно голяма промяна настъпва с него, когато трябва да смени духовно-душевните форми на живота от предземното съществуване със земното съществуване. И при това слизане човекът вижда как просто трябва да се приспособи към условията на културата и цивилизацията, но също и към условията на тялото, които могат да му бъдат предложени в определена епоха. Като оставим настрана условията на културата и цивилизацията, нашата епоха не предоставя така лесно тела, в които животът да може да бъде прекаран по стария начин, както са живели посветените. И когато наближи времето, когато човешката душа, също и душата на древен посветен, трябва да използва човешко тяло, тогава е необходимо това човешко тяло да бъде прието такова, каквото е, и душата да се врастне във формата на възпитанието, в заобикалящия я живот, който може да съществува именно там. Но душата не изгубва това, което е развила в себе си по-рано. Само че то се изразява по друг начин. Основната конфигурация на душевността остава, но се проявява по друг начин.

Още от 3-то, 4-то следхристиянско столетие е така, че душата може много да се задълбочи чрез знанието за истините на посвещението, защото в 3-то, 4-то столетие, предимно в областите на Южна Европа и на Близкия Изток, телата следват душата и вътрешно така извършват органическите си функции, че могат да следват душата. Днес този, който, може би, още като посветен през първите християнски столетия е живял с много задълбочена, много мъдра душа, сега трябва да се потопи в едно от човешките тела, които поради протеклото развитие оттогава насам, са насочени преди всичко към външния свят, живеят във външния свят. Тези тела действат така, че няма възможност да се постигне онова голямо вглъбяване, онази голяма вътрешна концентрация на душевните сили, която още е възможна в 3-то, 4-то столетие след появата на християнството. И така, в развитието на Земята можеше да се случи следното. Разказвам ви именно неща, които се разкриват на ясновиждането.

Представете си, скъпи приятели, един мистериен център в Близкия Изток, мистериен център с всички качества, които е имал именно мистерийният център от Близкия Изток през първите столетия след основаването на християнството. В онези древни времена навсякъде там съществуват още традиции, в които участващите са дълбоко посветени в мистериите. Навсякъде съществува повече или по-малко съзнание за правилата, които е трябвало да се прилагат по отношение на душата, за да се придобият определени познания, водещи в гълбините на душата и извеждащи във Всемира. И точно в тези мистерии от Близкия Изток през първите столетия след раждането на християнството възниква голям въпрос.

През култовите места на тези мистерии протича извънредно голяма мъдрост. Достатъчно е само да прочетете описаното в моята книга «Християнството като мистичен факт», доколкото това можеше да бъде охарактеризирано в една публикувана книга и ще видите, че всички тези мистерийни мъдрости се стремят да разберат Тайната на Голгота. И в мистериите на Близкия Изток е живял великият въпрос: Как в човешката душевност ще се развие неимоверното величие на съдържанието, на истинското съдържание, вляло се в Земята чрез Тайната на Голгота? Как древната, прадревната мъдрост, която се издига до обитателите на звездите и включва в себе си познанието за божествено-духовни същества от най-различен вид, ръководещи вселената и човешкия живот, как тази прадревна мъдрост ще се съедини с това, което се съсредоточва, което се събира в Тайната на Голгота и което трябва да се влее сега в човечеството като импулси, изхождащи от едно висше слънчево същество, от Христос? Този е парещият въпрос на близкоизточните мистерии.

Там е имало един човек, посветен в мистерийната мъдрост тогава и този въпрос особено много е вълнувал неговите мистерийни чувства. Трябва да кажа, че прави извънредно разтърсващо впечатление, когато в търсенето на кармическите взаимовръзки човек попадне на този човек, наистина посветен в един такъв близкоизточен мистериен център в първите християнски столетия. Има нещо разтърсващо, защото този посветен изцяло е изпълнен със стремежа, да разбере цялото значение на Тайната на Голгота чрез всичко, което е узнал тогава от инициационната наука: Какво ще стане сега? Как тези слаби човешки души ще могат да приемат това?

И виждате ли, този посветен, изпълнил душата си с парещия въпрос за съдбата на християнството, един ден излиза в по-далечните околности на своя мистериен център и изживява нещо, което му прави потресаващо впечатление. Той изживява, виждайки, така да се каже, като посветен, как Юлиан Отстъпникът /Юлиан Апостата/ е злодейски убит. Със знанието на посветен изживява това.

Той знае, че Юлиан Отстъпникът до известна степен е бил посветен в древните мистерии и е искал по духовен начин да запази по-нататък за човечеството онова, което се култивира и живее в древните мистерии като го предаде по-нататък, искал е да съедини християнството с древната мъдрост на мистериите, проповяда в смисъла на древната мъдрост на мистериите, че наред с физическото Слънце съществува духовно Слънце, и който познава духовното Слънце, познава Христос. Но това е нещо, което се е считало за извънредно лошо във времето, когато живее Юлиан Отстъпникът и което води дотам, Юлиан Отстъпникът злодейски да бъде убит точно в похода си за Персия. Това преживява посветеният, този извънредно важен симптом на световната история.

Онези, които дълги години са слушали различни неща във връзка с кармическите взаимовръзки в световната история, ще си спомнят, че веднъж в Щутгарт говорих – както също и тук при Коледната конференция – за някои отдели на окултната история и споменах цялата трагичност, цялата трагична намеса на Юлиан Отстъпника в историята на света.

Това изживява този посветен, при когото, бих искал да кажа, цялата наука на посвещението, която е приел в един предноазиатски мистериен център, е осветена и озвучена от въпроса: Какво ще стане с християнството? И благодарение на този симптом пред душата му застава съвършено ясно, че ще дойде време, когато християнството ще бъде криво разбрано, ще живее само в традиции, хората няма да знаят нищо за възвишеността на слънчевия дух Христос, който живя в Исус от Назарет.

Всичко това се стоварва върху душата на този човек. И през останалата част от тогавашния му живот той изпада в елегично, изпълнено с тъга душевно настроение, породено от развитието на християнството. Този симптом действа върху него така смайващо, както подобно нещо може да подейства върху един посветен. Наистина, особено разтърсващо е да се види това. После отиваме по-нататък. Това душевно състояние, в което изпада съответният посветен, допринася скоро да се прероди отново по времето на 30-годишната война. В тази епоха лежат много извънредни и интересни прераждания, играещи голяма роля в историческото развитие на човечеството.

Той се преражда като жена, всъщност още преди 30-годишната война, в началото на 17-то столетие. Живее само в началото на 30-годишната война, съизживява нещо от това, което розенкройцерството е искало да коригира, бих искал да кажа, по духовен начин да подготви епохата на 30-годишната война, което след това е заглушено от грубостта и бруталността на 30-годишната война. Достатъчно е само да помислите как малко преди избухването на 30-годишната война се ражда «Химическата сватба на Християн Розенкройц». Наред с това има още много важни импулси, които се вливат в човечеството преди 30-годишната война да заличи и брутализира всичко.

Настъпва 19-то столетие. Тази личност, която някога изживява важния Юлиан Отстъпника-симптом чрез инициационното познание, която след това минава през прераждане като жена в 17-то столетие, отново се преражда. И сега тя излива всичко, което вътрешно е изживяла във въплъщението си като жена, излива навън всичко, което носи в себе си не като мъдрост на посвещението, а като разтърсващо съдържание на душевността си по отношение на този симптом, въздействал върху душата на посветения. В последната третина на 19-то столетие всичко това в нея се превръща в особен начин на разглеждане на света, в разглеждане на света, проникващо дълбоко в несъответствията на човешкото съществуване.

Но тази епоха на непосредственото настояще е характерна с това, че този, който донася древната мъдрост на посвещението от минали земни съществувания в живота на 19-то, 20-то столетие, не можеше да действа така ефективно чрез дела. Затова пък всичко, бих казал, което силно е метаморфозирало, привидно е станало външно, но все пак е останало вътрешно, което от сърцето на човека, където е живяла старата мъдрост на посвещението се измества силно метаморфозирано към сетивното наблюдение – сега проявява стремеж да се изяви в поетическа, в лирична форма.

Ето защо в последно време действително имаме великолепни доказателства – които са само непоследователни, същността на които не се разбира от времето, – върху които е работило не само онова от личността, съществувало в края на 19-то и началото на 20-то столетие, а в което е съдействало именно нещо като сътресение, връхлетяло един посветен в дегенерирали вече мистерии, в мистерии намиращи се в упадък. Това сътресение на душата действа по-нататък, разлива се в поетическо-художествено творчество и това, което действа от миналото по такъв особен начин, се изявява в личността на Ибсен.

И при такова съзерцание, всъщност самото развитие на човечеството с неговите тайни оживява в това, което особено в края на 19-то столетие не може да бъде делото на един човек, а където пред нас застава човекът, през който действат минали земни епохи.

Достатъчно е само да навлезем в такава тема и повече няма да губим уважение както спрямо развитието на световната история, така и към отделната личност, която величествено стои пред човечеството. Ние изживяваме нещо разтърсващо в тази област, ако погледнем тези неща с необходимата сериозност.

И ето, вече често сте слушали, че в ранното Средновековие е съществувал алхимик на име (Базилиус Валентинус) Василий Валентин. При разглеждане на световноисторическите връзки на кармата, което може да бъде направено във връзка с (Базилиус Валентинус), Василий Валентин, бенедиктинският монах, направил извънредно много в областта на медицинската алхимия, се получава нещо твърде забележително, показващо колко трудно е всъщност разбирането на нашата епоха.

В нашата епоха хората изживяват толкова много неща, които често пъти са не само неразбираеми, но и отблъскващи, грозни, в известно отношение ужасни, и относно които, разглеждащият само непосредствения сетивен съвременен живот, не може да изпита нищо друго, освен отвращение и разочарование.

Но нещата не стоят така за виждащия човешките исторически взаимовръзки. Нещата съвсем не стоят така! Понякога в някоя област на живота и днес се появява нещо, което хората, които го виждат, ругаят, което е разбираемо. Те го намират за отвратително, ужасно – и въпреки това, отвратителното, ужасното има нещо в себе си, пред което човек застава като омагьосан. Това ще се случва все повече и повече.

И така, в Средновековието съществува лекарят-алхимик Василий Валентин, бенедиктинският монах, извънредно много работил в лабораториите, намиращи се в манастирските изби и направил редица важни изследвания. Там се намират определени хора – негови ученици, които скоро след смъртта му описват това, което им е казвал Василий Валентин. Едва ли съществуват автентични съчинения от Василий Валентин, но има съчинения от учениците му, съдържащи много от неговата същинска мъдрост, от неговата алхимическа мъдрост.

Когато в определено време от моя живот видях един от учениците (последователите) на Василий Валентин, който особено силно привлече вниманието ми, ми се разкри, че той отново е тук, метаморфозирал по чуден начин по отношение на духовното си естество. Също и той е дошъл отново в 19-то, началото на 20-то столетие.

Но живялото в алхимичните елементи, се проявява външно неподредено, насочено към сетивата, в разглеждане на света, което, така да се каже, постоянно претопява алхимични понятия в сетивното наблюдение. Така че сетивното наблюдение на тази личност дава обобщение на външните факти, на това, което хората вършат, каквото се случва между тях, как хората говорят един с друг, което обобщение в много отношения е отблъскващо. Но то е отблъскващо именно затова, защото в миналото съответният е работил в областта на алхимията, опирайки се на Базилиус Валентинус и сега хвърля това в живота. Как хората се отнасят един към друг в живота, какво си говорят, какво вършат, той не вижда това както го вижда един обикновен еснаф днес – той бе далеч от това да го разглежда както прави това обикновеният еснаф, – а го разглежда с това, което е станало негово душевно око, носейки импулсите от алхимичното му време. И той прехвърляше едно през друго събитията, разиграващи се между хората, правеше от това драми и стана Франк Ведекинд.

Нали, тези неща трябва да се приемат само от гледната точка на копнежа за истинско човешко познание, тогава животът няма да става по-беден, а наистина ще става по-богат. Вземете само «Хидала» или някоя друга драма на Франк Ведекинд, при която на човек му се завъртява главата, когато иска да свърже по-ранното с по-късното. Но човек може да бъде омагьосан по особен начин, така че е напълно сигурен: Тук не се касае за това, че еснафите седят в партера и произнасят своите преценки. Те, разбира се, имат право от еснафска гледна точка, но съвсем не се касае за това. Касае се за това, че световната история е създала нещо особено, че един алхимичен начин на мислене, прехвърлен през столетията, се прилага върху човешкия живот и човешките дела и човешките разговори се смесват, както някога в една епоха, когато алхимията вече е в упадък, в кухните на алхимците се правят опити в реторти, смесват се веществата и силите, и се изпитва действието им.

Всъщност животът на хората също е определен чрез съдбовно-кармически отношения даже по отношение на времето, в което трябва да се явят тук на Земята. За да ви дам и за това пример, бих искал да обърна вниманието ви върху следното.

Нека насочим поглед назад в миналото, във времето, когато в Гърция съществува Платоновата школа, върху Платон, заобиколен от определен брой ученици. Тези ученици на Платон наистина са били с най-различни характери и в това, което Платон сам описва в своите «Диалози», където разговарящи едни с други личности се явяват с най-различни характери, вече имаме многостранна картина на Платоновата школа. В тази школа в различните времена има най-различни характери.

В Платоновата школа се намират две личности, които по твърде различен начин приемат това, което така величествено и просветляващо света се е насочвало от устата на Платон към неговите ученици, а също се е развивало и в разговори с учениците.

Едната от личностите, принадлежащи към кръга на учениците, е, бих казал, фино цизелирана личност от времето на гръцката епоха, една личност, особено достъпна за всичко, което, чрез изучаване идеите на Платон, кара човешките души да се издигат нагоре от Земята. Достатъчно е само да си представим как Платон навсякъде казва: Насреща на преходното, заставащо срещу нас в отделните събития, разиграващи се около човека, стоят вечните идеи. Материалното е преходно, то е само образ на вечната идея, която преминава през преходните по време явления като нещо вечно в постоянно редуващите се метаморфози. Така Платон повдига своите ученици от преходните външни сетивни неща до съзерцанието на вечните идеи, които се извисяват, така да се каже, както небесното над земното.

При това платоническо разглеждане самият човек е ощетен. Защото към човека, в който идеята става непосредствено жива и конкретна, не можем съвсем правилно да приложим Платоновия начин на мислене, той е твърде индивидуален. При Платон идеите са нещо носещо се над нещата. Минералите, кристалите, също и другите външни неща на сетивния свят отговарят на тези идеи. Гьоте проследява по същия начин първичното прарастение и разглежда типовете. При животните може да се постъпи по същия начин. При човека обаче, живата идея трябва да бъде проследена във всяка отделна човешка индивидуалност. Да се види «ентелехията» действаща в човека, извършва първо Аристотел, а не Платон.

Но там е един от учениците, който с душевна жар и всеотдайност неотклонно следва този небесен полет на платонизма, който по отношение на своите духовни възгледи може да се движи само в този небесен полет, в това възнасяне, в това себеиздигане над Земята, който действително – бих искал да кажа, – говори със сладко-зрели думи в Платоновата школа за възвишеността на носещата се над отделните неща идея. Този ученик, който с душата си всъщност постоянно се издига до тези идеи, но когато не живее в съзерцанието, със сърцето, с душата си скита между гърците, като твърде много обича да върши това, проявявайки най-топъл интерес към всеки отделен човек, когото срещне. Той насочва към хората, които така много обича, само своето чувство. Когато се намира в живота, съсредоточава чувствата си върху хората, от които мнозина обича, защото съзерцанието му постоянно го откъсва отново от Земята. Има много хора, които обича. И така при тази личност от учениците на Платон съществува определено разцепление между сърдечния живот по отношение на живите хора и душата, съзерцаваща в платоническия смисъл вечните идеи, когато в Академията слуша думите на Платон или със своите сладко-зрели думи сам формулира това, което платонизмът му дава в насоченото нагоре съзерцание. Нещо странно чувствително прониква в тази личност.

Тя се намира в близки приятелски връзки с друга личност от ученическия кръг на Платоновата школа. Отначало обаче, когато все повече и повече се развива това, а при въпросния приятел се развва друго качество, което веднага ще охарактеризирам, двамата се разделят. Не поради това, че любовта им охладнява, но животът ги разделя, защото се развива в различни насоки. Отначало те се разбират добре, а след това вече не могат. Така че единият, когото току-що описах, става, днес бихме казали, нервен, когато другият говори по своя начин.

И при другия е същото. Той не по-малко е склонен да насочва погледа си към вечните идеи, за които така живо се говори в Платоновата школа. Може също напълно да се възнесе, но няма онзи силен сърдечен интерес към другите хора, който има първият. Напротив, той се интересува по най-интензивен начин за старите митове, за старите легенди за боговете, които живеят в народа и с които се запознава. Дълбоко се интересува за това, което днес наричаме гръцка митология, за образите на Зевс, Атина Палада и т. н. Повече или по-малко минава покрай живите хора, без да им обръща внимание, но безкрайно дълбоко се интересува от боговете, които според възгледите му някога са живели на Земята и трябва да бъдат считани за прародители на хората. Той иска да приложи това, което с такъв подем изживява в душата си, върху разбирането на пълните с дълбок смисъл легенди за боговете и героите. Естествено отношението към легендите за боговете и героите в Гърция, където още живее всичко това, където то съществува не само в книги, а и в традициите, е съвършено различно от днешното.

Тази личност, която е вътрешно сприятелена с другата, също се отдръпва от това приятелство. И двамата се откъсват от приятелството. Но все пак като членове на Платоновата школа те остават свързани. Платоновата школа има нещо особено. Учениците ѝ развиват определени, отблъскващи ги един от друг сили, сили, които, след като са били събрани заедно в еднакъв период от време в Платоновата школа, искат да ги разделят един от друг. Поради това се развиват такива различни индивидуалности, които вътрешно са сърдечно свързани, но след това се развиват далеч една от друга.

Тези две личности се прераждат като жени в Италия по времето на Ренесанса и в днешно време отново идват на Земята така, че първият, когото описах, слиза много рано на Земята, а вторият, много късно. Това е свързано със силното решение, от което човек се нуждае за целта.

Когато първият, когото описах, минава през вратата на смъртта – понеже с духа си постоянно се възнася в свръхземното, но без целия, пълния човек, когото обхваща само в чувствата, – между смъртта и ново раждане може да схване всичко, което живее там, да речем, в първата йерархия, серафими, херувими и престоли, а също и нещо от втората йерархия, но не най-близката до човека йерархия, чрез която разбираме как е организирано човешкото тяло на Земята.

Едната личност е тази, която развива слабо предземно разбиране за човешкото тяло, която, когато се ражда отново, не приема даже и последните импулси и не слиза напълно в човешкото тяло, не се потапя напълно в него, а всъщност нещо от нея постоянно остава да витае отвън.

Приятелят от Платоновата школа изчаква с въплъщението. Това изчакване се получава затова, защото ако двамата биха дошли заедно на Земята, ако биха станали непосредствени съвременници, не биха могли да се понасят един друг. Но въпреки това, онзи, който безкрайно много е разказвал за срещите си с хората на другия, който не е общувал с тях, а се е занимавал с митове и сказания за боговете, на когото първият е разказвал така живо със сладко-зрял глас, е трябвало да направи силно впечатление върху другия, трябвало е да го превари, а другият да го последва.

Другият, понеже още на Земята е живял в имагинации, в имагинации за боговете, стига до голямо разбиране, бих искал да кажа, на това, което представлява човекът и онова, което е в човека. Поради това е искал да се издигне над своето време, да събере импулси, за да проникне съвсем дълбоко в човешкото тяло. Случва му се прекалено дълбоко да го обхване, да се потопи твърде дълбоко в него.

И така виждаме, че при две различно оформени съдби на две индивидуалности, принадлежащи на Платоновата школа, едната обхваща твърде малко тялото си при второто прераждане, а другата го обхваща прекалено силно. Едната не може да влезе напълно в тялото си, прониква в него само в своята младост, а след това скоро е изхвърлена навън и трябва да остане вън – Хьолдерлин.

Другият се потапя дълбоко в тялото си, поради особения начин на духовното развитието в миналото, потъва така силно в органите си, че почти през целия си живот боледува – Хамерлинг.

И така, пред нас имаме велики човешки съдби от поврата на времето, имаме техните импулси и можем да добием предчувствието как действат всъщност духовните импулси. Защото трябва ясно да поставим пред душата си такава индивидуалност, като Хьолдерлин, който, изхождайки от Платоновата школа, не може напълно да влезе в тялото си, трябва да стои вън от него, изживява в смътността на умопомрачението си подготвящите импулси за бъдещи земни съществувания, които го определят за нещо велико. Също и другият, Роберт Хамерлинг, чрез болестта на тялото му.

Болестта и здравето, когато се разглеждат във връзка със съдбата, се показват естествено съвършено различно, отколкото изглеждат, ако ги разглеждаме само в границите на един земен живот.

Мисля, скъпи приятели, че пред тайнствените събития, породени в човешките души от духовния свят, трябва да се роди свещено благоговение при такъв начин на разглеждане на живота. Наистина, постоянно трябва да повтарям, че предприех тези разглеждания, не за да задоволя някаква потребност от сензация, а за да ви въведа все по-дълбоко и по-дълбоко в познанието на духовния живот. А външният сетивен живот, животът на човека може да бъде обяснен само чрез това по-дълбоко проникване в духовния свят. Утре ще продължим разглеждането.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 27 април 1924 г.

Но чрез такива разглеждания на кармата, пред душата ни могат да се явят не само тези причинни взаимовръзки, но може да се изясни и нещо друго, което отначало изглежда неясно, неразбираемо за външното разглеждане на света.