Взаимовръзки

Но ако в това отношение искаме да вървим заедно с великото преобразуване на чувствата и мисленето на човешката душа, необходимо в близкото бъдеще, за да върви цивилизацията нагоре, а не надолу, е необходимо да развием чувство за онова, което при обикновени обстоятелства е неразбираемо и за разбирането на което се изисква по-дълбоко проникване в човешките и световните закономерни отношения. Който намира всичко за разбираемо, естествено не се нуждае от нищо, за да разбере тези или онези по-дълбоки причини. Но такова разбиране е само привидно, защото ако някой счита, че всичко в света е разбираемо, означава, че е повърхностен по отношение на всичко. Защото за обикновеното съзнание повечето от нещата в действителност са неразбираеми. И за да може човек да изпитва удивление пред неразбираемостта даже на всекидневното съществуване, това всъщност е началото на истинския стремеж към познание.

Именно това е, за което от този пулт толкова често е прозвучавала въздишката: Дано сред антропософските кръгове съществува ентусиазъм за търсене, ентусиазъм за това, което се крие именно в антропософския стремеж. И този ентусиазъм трябва действително да започне да схваща чудесното във всекидневието като действително чудо. Тогава, както казах, човек ще бъде съблазнен да се насочи към причините, към долавяне на по-дълбоко скритите сили, лежащи в основата на заобикалящото ни съществуване. Тези състояния на удивление пред заобикалящия ни свят могат да се родят в човека от историческите разглеждания, но също и от това, което може да бъде наблюдавано в настоящето. При историческите разглеждания, често трябва да заставаме пред исторически събития, които се съобщават от миналото и изглеждат така, като че ли всъщност тук или там човешкият живот протича наистина безсмислено.

Но човешкият живот остава безсмислен, само когато го разглеждаме така, че насочваме погледа си към някое историческо събитие и не питаме: Как в това историческо събитие изпъкват определени човешки характери, как се проявяват, когато се появят в по-късно прераждане? Когато не питаме за това, определени исторически събития се явяват напълно безсмислени, защото не се реализират, защото изгубват смисъла си, ако не могат да бъдат изживени, ако в следващ земен живот не се преврънат в душевни импулси, ако не намират компенсация и не се реализират в следващи земни съществувания.

Така в появяването на личност, каквато беше Нерон, римският император Нерон, без съмнение лежи една безсмислица. За него още не сме говорили в антропософското движение.

Приемете в душата си всичко, което исторически се съобщава за римския император Нерон. По отношение на личност, каквато беше Нерон, животът изглежда като нещо, с което човек може безнаказано да се подиграва, като че ли би могъл да му се присмива, без да очаква никакви последствия, като че ли някой с абсолютно лекомислие може да заеме един авторитетен сам по себе си пост.

Нали би трябвало човек да бъде всъщност тъп, ако така гледа на това, което Нерон извършва и ако не може да стигне някакси дотам да се запита: Какво всъщност ще стане с такава душа, която, както Нерон, се подиграва на целия свят, която счита живота на другите хора, съществуването почти на цял град като нещо, с което може да играе? «Какъв артист изгубва светът с мен!» Както е известно, това е изказването, което се приписва на Нерон, което най-малкото отговаря на неговото мислене и чувстване. Най-голямото лекомислие даже в едно самопризнание, в една изповед; изключително разрушителна воля и инстинкт за унищожение, но така, че всичко това се харесва на тази душа.

Тук се отхвърля всичко, което може да направи впечатление на човека. Тук от личността излизат, така да се каже, разрушаващи света лъчи. И ние се питаме: Какво става с такава душа?

Трябва да сме наясно, че всичко, което се стоварва върху света, се отразява обратно в живота между смъртта и ново раждане. Това от своя страна трябва да се стовари в определена степен върху самата душа, понеже всичко, което е било разрушено чрез такава душа, се намира в живота между смъртта и ново раждане. Нерон се ражда отново няколко столетия след това, или след относително кратко време, ражда се в незначително съществуване на Земята, в което първо се изравнява само онова, което е ярост на разрушението, което е стоварил върху суверенитета, извършил го е по собствена воля, понеже така е искал. При това се изявява яростта, бихме могли да кажем, – ентусиазмът на разрушителната воля. В следващ живот е изправено вече нещо от тези неща и същата индивидуалност се намира сега в положение, при което също трябва да разрушава, но да разрушава в подчинено положение, сега трябва да се подчинява на заповеди. Тук тази душа стои пред необходимостта да усети какво чувства човек, когато не върши нещо по свободна воля, не го върши суверенно, самостоятелно.

Но при такива неща се касае наистина за това, да бъдат разглеждани обективно. Такава съдба, бих искал да кажа, – защото също и това, да бъде човек така жесток като Нерон, да проявява такава ярост за разрушение като Нерон, е съдба, – от една страна всъщност е достойна за съжаление. Не е нужно човек да храни злоба, да упражнява някаква остра критика. Тогава и той не би изживял онова, което е необходимо, за да разбере нещата в тяхното по-нататъшно протичане. Защото човек има възможност да вникне във всички неща, за които бе говорено тук, когато ги погледне обективно, не обвинява, а наистина разбира човешките съдби. Нещата се разкриват обаче, само когато човек може да ги разбере по категоричен начин. И фактът, че съдбата на Нерон застана пред моята душа, действително трябва да се припише на привидна случайност. Но това беше именно само привидна случайност, че тази съдба на Нерон застана веднъж особено силно пред душата ми.

Защото, виждате ли, когато веднъж се случи това потресаващо събитие, за което ще говоря веднага, което произведе особено силно и потресаващо въздействие в областта, за която става дума, бях на посещение при често споменаваната в моята автобиография личност, Карл Юлиус Шрьоер. И когато пристигнах там, той, също както и много други хора, беше безкрайно потресен от случилото се. И той изрече – всъщност така, че от начало беше като немотивирано – като от смътни глъбини на духа думата «Нерон». Би могло да се вярва, че това беше съвсем немотивирано. Но по-късно напълно можеше да се види, че всъщност тук беше казано нещо от Акашовите записи, само че чрез човешка уста. Касае се за следното:

Австрийският престолонаследник Рудолф беше величан като блестяща личност и се считаше за личност, будеща големи надежди за времето, когато щеше да се възкачи на престола. Макар и да се знаеха всякакви неща за този престолонаследник Рудолф, все пак всичко, което се знаеше, се схващаше като неща, присъщи на един «Grandseigneur», велможа. Във всеки случай никой не мислеше, че това би могло да доведе до сериозни трагични конфликти. И поради това изненадата беше извънредно голяма, страшно голяма, когато във Виена се узна, че престолонаследникът Рудолф е умрял по твърде тайнствен начин в близост до манастира Хайлигенкройц, в близост до Баден край Виена. Изнасяха се все повече и повече подробности и първо се заговори за «нещастен случай»; даже нещастният случай бе оповестен официално.

По-късно, когато нещастният случай беше вече оповестен официално, стана известно, че престолонаследникът Рудолф е пристигнал в ловното си имение, придружен от баронеса Вечера и че заедно с нея е намерил смъртта си.

Подробностите станаха толкова известни, че не е нужно да бъдат разказвани тук. Когато нещата станаха известни никой човек, който познаваше отношенията, не можеше да се съмнява, че престолонаследникът Рудолф се е самоубил. Защото обстоятелствата бяха такива, че в действителност след като бе издаден официалният бюлетин, в който се казваше, че е станало нещастен случай, първо унгарският министър-председател Коломан Тиша се обяви против тази версия и получи обещанието от тогавашния австрийски император, че няма да се толерира едно неправилно сведение. Защото унгарският министър-председател не искаше да защитава пред своя народ това сведение и енергично изрази това. След това обаче всред колегиума от лекари се намери човек, който тогава беше един от най-смелите лекари във Виена, който тряваше да извърши огледа на трупа и той каза, че не би подписал нещо, което не е доказано от обективните факти.

А обективните факти сочеха именно към самоубийство. След това се коригира предишното съобщение и самоубийството беше официално признато. И ако не би било налице нищо друго, освен фактът, че в едно извънредно католически настроено семейство, каквото беше австрийското императорско семейство, бе признато самоубийството, то вече единствено този факт би означавал, че всъщност човек не може да се съмнява в това. Следователно всеки, който може да съди обективно за факта, не ще се съмнява в това.

Но трябва да запитаме: Как е възможно, някой, който има такива блестящи перспективи, да пристъпи към самоубийство заради отношения, които при такова положение в живота без съмнение лесно могат да бъдат прикрити? Няма никакво съмнение, че не съществува обективна причина, престолонаследник да се самоубие заради любовна афера; искам да кажа, че няма налице обективна причина, обективно необходима причина за външните отношения.

И действително нямаше никаква външна причина, а беше налице фактът, че личност, на която непосредствено предстои да заеме престола, решава, че животът няма никаква стойност и това се подготвя естествено по психо-патологичен начин. Но психо-патологията също и в този случай първо трябва да бъде разбрана, защото в крайна сметка психо-патологията е също нещо, свързано с въпросите на съдбата. И основният факт, който действа тук в душата, е все пак този, че някой, който има най-блестящи перспективи пред себе си, намира, че животът е съвършено лишен от стойност.

Това е нещо, скъпи приятели, което принадлежи към факти, които трябва да приемем за неразбираеми в живота. И колкото много да е било писано, колкото много да се е говорило върху тези неща, всъщност разумно може да разсъждава върху тях само този, който си казва: Самоубийството, а също и предшестващото психо-патологично състояние е необяснимо за този отделен човешки живот на престолонаследника на Австрия Рудолф. Причината за него е необяснима от този отделен живот. Ако искаме да го разберем, в основата трябва да търсим нещо друго.

А сега представете си душата на Нерон – след като е минала още и през другото, за което говорих, – представете си душата на Нерон именно в този самоунищожаващ се престолонаследник, който понася последиците чрез своята смърт, чрез своето самоубийство. Тогава отношенията просто се обръщат. Тогава виждате, че в душата има тенденция, произхождаща от минали земни съществувания, че преминавайки през периода между смъртта и ново раждане тази душа непосредствено вижда, че от нея са излезли всъщност само разрушителни сили и тя трябва да изживее по блестящ начин, бих казал, обръщането.

Как е изживяно това обръщане? То е изживяно именно чрез това, че един живот, който външно съдържа всичко, което е ценно, се отразява навътре така, че носителят му го счита за лишен от всякаква стойност и сам слага край на живота си. За целта душата заболява, става полупобъркана. За тази цел душата си търси външното заплитане в съответните любовни афери и т. н. Но всичко това са само последици от стремежа на душата, бих искал да кажа, да насочи към себе си всички стрели, които по-рано е насочила срещу света. И когато вникнем в същността на такива отношения, виждаме да се развива извънредно голям трагизъм, но справедлив трагизъм, извънредно справедлива трагедия. И двете картини се подреждат заедно.

Често съм споменавал, че в основата на нещата, стоят дребни явления, които дават възможност в действителност да се направят сериозни изследвания в такива области. Тук някои неща трябва да съдействат в живота.

Както казах, когато стана това събитие, което произведе тогава такъв разтърсващ ефект, се намирах на път за Шрьоер. Не отидох там поради това събитие, но просто бях на път към Шрьоер. Той беше най-близкият човек, с когото говорих, така да се каже, върху този въпрос. Той спомена съвсем немотивирано Нерон, така че трябваше всъщност да се запитам: Защо този човек мисли точно сега за Нерон? Той започна разговор веднага с думата «Нерон». Тогава тази дума «Нерон» ме разтърси. Но тя ме разтърси толкова много, защото бе произнесена при особени обстоятелства, които ме впечатлиха, понеже два дни преди това при тогавашния германски посланик във Виена княз Ройс, имаше прием. Там присъстваше също и австрийският престолонаследник Рудолф и Шрьоер беше видял как странно се беше държал престолонаследникът два дни преди катастрофата. И това странно поведение два дни преди катастрофата при онзи прием, което Шрьоер описа много драматично и последвалото самоубийство два дни след това във връзка с произнасянето на думата «Нерон», беше нещо, което подейства така, че можах да си кажа: Сега има повод да бъдат проследени нещата. Но защо въобще проследявах много неща, които идваха от устата на Шрьоер? Естествено Шрьоер не можеше да знае нищо за такива неща и причината, за да проследя казаното от него, не беше, че приемах това като предзнаменование. Но някои неща, точно онези, които идваха привидно немотивирано, бяха важни за мен, важни чрез нещо, което веднъж по странен начин излезе наяве.

Веднъж водих разговор с Шрьоер върху френологията и той ми разказа нещо, всъщност не хумористично, но с известна вътрешна сериозност, с която говореше за такива неща. Сериозността му се познаваше от приповдигнатия му начин на говорене, който употребяваше също и във всекидневното общуване, когато искаше да каже нещо с пълна сериозност. Шрьоер каза: Веднъж ме изследва един френолог, опипа главата ми и намери там горе онова възвишение, за което след това ми каза: «Тук във вас се крие теософът.» Тогава не се говореше за антропософия, защото това беше през 80-те години; следователно не се отнася за мен, а се отнася за Шрьоер. Френологът го беше изследвал и му казал: «Тук се крие теософът.»

И фактически беше така. Външно Шрьоер беше всичко друго, само не теософ. Това се вижда добре от моята автобиография. Но именно там, където говореше за неща, които излизаха извън областта на мотивираното, което той казваше, точно там неговите изказвания понякога имаха извънредно дълбоко значение. Така тези две неща можаха да се съчетаят за мен – това, че произнесе думата Нерон и че чрез това външно констатиране на неговата теософия аз го считах за някой, в когото можех да се вслушам, на чиито немотивирани изказвания трябваше да обърна внимание.

И действително изследването на съдбата на Нерон подейства изясняващо относно по-нататъшната съдба на събитието в Майерлинг и можа да се открие, че в лицето на престолонаследника на Австрия Рудолф наистина имахме работа с душата на Нерон.

Това изследване, което продължи дълго – защото в такива неща човек трябва да бъде много предпазлив, – беше извънредно трудно, защото, естествено постоянно бях заблуждаван от всевъзможни хора – можете да вярвате или да не вярвате, – които претендираха, че са Нерон и твърдяха това с голям фанатизъм. Така че това, което изхождаше като субективна сила от такива «преродени» Нероновци, трябваше първо да бъде преборено. Тук трябваше да мина през трънлив храсталак.

Но, скъпи приятели, някой може да реши, че това, което ви казвам сега, е много по-важно, защото се разбира един исторически факт – именно Нерон – и в по-нататъшното разглеждане той е по-важен, отколкото да се разбере катастрофата от Майерлинг. Защото се вижда как такива неща, при които отначало на човек му се иска да каже, че възмущават, както битието на Нерон, и се изживяват в пълната космическа справедливост, как действително се изпълнява космическата истина и как неправдата се връща обратно върху този, който я е причинил, но така, че индивидуалността е включена в изправянето на неправдата. А това е присъщото на кармата.

И когато такава неправда е изравнена през отделни земни съществувания, както тук вече почти се изравнява, може да се покаже и нещо друго. Трябва се знае, че за изравняването е необходимо всичко, произхождащо от живот, считан за лишен от стойност, считан толкова много за безсмислен, че човекът се отказва от една голяма империя – а Австрия тогава беше още голяма империя – и от царуването в такава велика империя! Посягането върху собствения живот при такива обстоятелства има за последствие, че след като човек е минал през вратата на смъртта, за да живее по-нататък в непосредствено духовно съзерцание, там се изпълнява по ужасен начин това, което можем да наречем справедливостта на съдбата – изкуплението на неправдата.

Но от друга страна, ако се абстрахираме от това съдържание, в Нерон е имало изключително голяма сила. Тази сила не трябва да бъде изгубена за човечеството. Тази сила трябва да бъде пречистена. За това пречистване вече говорихме.

Когато такава душа се е пречистила, тя пренася силата, която е пречистена по благотворен начин и в следващите времена, в по-късни земни епохи. И точно когато чувстваме кармата като справедливо изкупление, никога не ще пропуснем да видим как кармата действа върху човека, изпитвайки го, как действа изпитващо даже тогава, когато той се държи в живота по възмутителен начин. Справедливото изкупление става, но човешките сили не се изгубват. А когато извършеното е изравнено чрез справедливото изкупление, тогава лошото, което някой е извършил в един човешки живот, при известни обстоятелства се превръща също в сила за доброто. Ето защо такава съдба, каквато описахме днес, е твърде разтърсваща.

Но с това, скъпи приятели, стигнахме до разглеждането на това, което можем да наречем добро и зло в светлината на кармата, добро и зло, щастие и нещастие, радост и страдание, както човек ги вижда да се явяват и да хвърлят светлина в неговия отделен индивидуален живот.

По отношение чувстването на морала на някой човек, миналите земни епохи, миналите исторически епохи са били по-възприемчиви, отколкото съвременното човечество. Съвременното човечество никак не е възприемчиво към въпросите за съдбата. Без съмнение тук-там се намира някой човек, долавящ намесата на съдбата, но истинското разбиране на великите въпроси на съдбата е все пак нещо изключително смътно и неразбираемо за днешната цивилизация, която разглежда отделния земен живот като нещо завършено за себе си. Нещата неминуемо се случват. Някой е сполетян от нещастие и хората говорят за това, че го е сполетяло нещастие, но не мислят по-нататък. Те не мислят по-нататък върху това и тогава, когато някой външно привидно съвсем добър човек, който по някакъв начин не е извършил нищо лошо, загива чрез нещо, действащо отвън като случайност – или може би не загива, а трябва да страда ужасно много чрез силно нараняване или нещо подобно. Хората не мислят как в един така наречен невинен човешки живот може да се случи нещо подобно.

Човечеството не е било винаги така невъзприемчиво и нечувствително по въпросите на съдбата. Не е нужно да се отиде много далеч в поврата на времето и тогава ще открием как хората са чувствували, че ударите на съдбата идват от други светове, че също и това, което човек сам си създава като съдба, идва от други светове.

На какво се дължи то? Дължи се на това, че в миналите епохи хората не само са имали инстинктивно ясновиждане, а когато инстинктивното ясновиждане вече изчезва, са имали традиции, създадени въз основа на резултатите от ясновиждането – но и външната организация е била такава, че хората не са разглеждали света така повърхностно, така банално, както се гледа на света днес в материалистическата епоха. Днес много се говори за вредата от чисто външно материалистическото и натуралистично схващане на природата, което вече е обхванало всички кръгове, обхванало е също и най-различните вероизповедания на религиозния живот. Защото религиите също са станали материалистически. Всъщност външната цивилизация не иска да знае за някакъв духовен свят в никоя област и се говори, че срещу подобно нещо трябва да се води теоретична борба. Но не това е най-важното. Теоретичното оборване на материалистическите възгледи не създава нещо особено. А важното е, че чрез възгледа, който без съмнение доведе човека до свободата и иска да го води и по-нататък до свободата, и който се появява в преходен период от историята на развитието на човечеството, е изгубено и това, което е съществувало като лечебно средство за външния сетивен възглед на човека в миналите епохи.

Естествено и гръкът в първите гръцки столетия – това продължава доста дълго – е виждал в природата около себе си външните явления. Той също е гледал природата, както днешния човек. Но е виждал природата малко по-различно, защото и самите сетива са минали през развитие, но това не е важното сега. Все пак гръкът е имал лечебно средство срещу вредите, които органически се пораждат в човека само чрез вглеждането в природата.

Действително на старини ние не ставаме само физиологически далекогледи, когато гледаме много навън в природата, но чрез гледането само навън в природата душата ни придобива определена конфигурация. Тя гледа в природата и в природата вижда, че всъщност не всички потребности на зрението са задоволени. Остават незадоволени още потребности на зрението. И всъщност това важи въобще за цялото възприемане, чуване, докосване и т. н. и за тях положението е същото: Остават незадоволени някои остатъци от възприемането, когато човек само гледа в природата. И гледането само навън в природата е приблизително такова, като че човек би искал да живее през целия си живот във физическото, без да яде достатъчно. Когато човек би искал да живее, без да яде достатъчно, естествено все повече и повече ще западне във физически смисъл. Но когато постоянно само гледа навън в природата, запада душевно по отношение на възприемането. Той започва да слабее душевно за своя сетивен свят. Това, че човекът започва да слабее за сетивния свят, са го знаели притежателите на мистерийната мъдрост.

Но те също са знаели чрез какво може да бъде изправено това слабеене. Те са знаели, че ако при архитектурата на храмовете се наблюдава съразмерността на носещите и притискащите части на постройката, или както в Ориента – формите, които всъщност представят нещо морално във външната пластика, ако се гледа това, което се предлага на очите като архитектурни форми, или като музикалното в архитектурата, те са знаели, че вътре лежи лечебното средство срещу изтощаването на сетивата, когато само гледат навън в природата. И когато гръкът е завеждан в храма, където е възприемал носещите и притискащите елементи, колоните и върху тях архитрава и т. н., когато е възприемал това, което е стояло пред него като вътрешна механика и динамика, тогава погледът е бил ограничаван. Но в природата човек гледа втренчено пред себе си, погледът отива в безкрайността и никога не стига до края. Всъщност човек може безкрайно да упражнява естествената наука за всеки проблем, може да продължава все по-нататък. Но погледът се ограничава, когато има пред себе си действителна архитектурна творба, която е способна да го хване, да го денатурализира. Ето виждате ли, тук имате нещо, което е съществувало в древни времена – това хващане на насочения навън поглед.

И от друга страна съвременното вътрешно съзерцание на човека не стига дотам, действително да слезе във вътрешността на човека. Всъщност, когато човекът днес иска да упражнява себепознание, вижда кипеж от всевъзможни усещания и външни впечатления. Там няма нищо ясно по някакъв начин. Така да се каже, човекът не може да улови себе си вътрешно. Той не стига до своето вътрешно естество, защото няма силата вътрешно да долавя духовно образното, както би трябвало да го долавя, ако действително би искал да стигне до своята вътрешност.

Тук наистина действа изпълненият с вътрешен пламък култ. Но всичко, което е от рода на култа, не само външният култ, а разбирането на света в образи, действа така, че човекът прониква до своята вътрешност. Докато с отвлечени понятия и представи човекът иска да стигне в своята вътрешност с цел да се самопознае, работата не върви. Но щом се потопи във вътрешността си с образи, които правят душевните изживявания конкретни, той успява да проникне в нея. Тогава се улавя вътре в себе си.

Колко често трябваше да казвам: Човекът трябва да медитира в образи, за да проникне действително в своята вътрешност. Това е нещо, за което вече достатъчно се говорѝ в публичните лекции.