Възникване на правото в българия

Още в додържавния период съществуват обичаи, с помощта на които се уреждат отношенията между индивидите в общността. Езическата религия утвърждава непосредствените житейски потребности под формата на различни обичаи. Така в рамките на рода те се приемат като даденост и необходимост.

Със създаването на българската държава през 681 г. започва изграждането не само на държавните структури, но и на правните норми, чрез които да се регулират взаимоотношенията на нейното население, както и тези между властта и управляваните. В тази първоначална фаза на изграждане на новата държава, съставена главно от две различни народности, се сблъскват обичайните правила на двата народа - прабългарския и славянския. Родовите или племенните структури начело със старейшините (като характерни техни органи), обичайноправните норми и процедурни правила са базата на започващото да се изгражда българско право.

Първата фаза в развитието на българското право се нарича дофеодална. Тя започва от образуването на българската държава и завършва с покръстването на българския народ (681 - 865 г.). Това е езическият (дохристиянският) период. През него укрепва не само българската държава, но и обичайното право, а частично и постепенно - и началното българско право, създадено от съответните държавни институции. Нуждата от последното е съчетана с нуждата от създаване на една единна държава и общество, изградени на базата на ред и сигурност, с добра организация и с нормално функциониране. Това общество създава и развива, макар и примитивно, гражданското право в отделни негови клонове.

Съюзният характер на държавата обуславя наличието на административен и правен дуализъм. Първото формирало се право в средновековната българска държава е обичайното право, което по своята същност е система от обичаи на прабългари, славяни и заварено население, които се санкционират от държавата. С нейното възникване някои обичаи на двете племена се запазват, предимно тези, които имат общо социално значение или от които е заинтересована имотната прослойка. Обичаите, които се запазват след създаването на държавата се скрепяват с държавна принуда. Тези от тях, които се санкционират от държавата, придобиват качеството на обичайно-правни норми.

През този първи период всяка от двете общности славяни и прабългари има свое обичайно право. С развитието на българската държава и задълбочаване на феодалните отношения протича процес на взаимно проникване на славянските и прабългарските обичаи. След създаването на самата държава различията между двата етноса постепенно започват да изчезват. В отделните райони възникват специфични правни системи, които се различават по своето съдържание. Днес могат да се видят в различните традиции, запазени в страната.

В зависимост от своя произход, форма, съдържание форми на приложение българското средновековно право се развива като обичайно и писано право, т.е. включва две основни форми. Източниците на феодалното право са оскъдни. До покръстването основното право е обичайното право и обичайната система е единствената действаща по българските земи.

Най-характерни черти на обичайното право са няколко: устна форма - обичайно-правните отношения не са фиксирани в писмени сборници; консерватизъм - характерът на обичайно-правните норми е религиозен, те се прилагат дълго време в непроменяема форма; конкретност и индивидуалност - всяка една от нормите се отнася за точно определен случай; казуистично - не съдържат общи правила. По отношение на съдебна система няма разделение на функциите между съдебните и административни органи. Всички държавни и военни лица могат да извършват правораздаване. Правораздаване извършват и народните събрания.

Обичайното право предхожда основаното от закона. За първи писани български закони се считат Крумовите от началото на IX в. Появата им е породена от феодализацията на българското общество, както и от политическите промени в държавата. Целта на законите е да се установи ред в страната. По този начин държавата взема в свои ръце защитата на интересите на членовете на самото общество, като регламентира престъпните състави, определя конкретните наказания и осигурява тяхното изпълнение.

След покръстването България навлиза в нов етап от своето развитие. Засилва се властта на българския владетел, укрепва българската държава, утвърждава се църквата като религиозен институт и едър собственик на земя. Покръстването има за резултат превръщането на България в модерна европейска християнска държава, а възприемането на славянската писменост превръща България в център на развитие на славянската култура. Българският народ запазва своята културна идентичност и става творец на европейската култура. Част от тази политика е и утвърждаването на писаното право.

Приемането на християнската религия оказва най-силно влияние върху развитието на средновековното право. Въвеждат се много юридически промени, а законодателството се развива. Налага се държавната юрисдикция при наказателни дела, развиват се и се обособяват отделни правни отрасли.

Писаното българско средновековно право е силно повлияно от Византия. Създава се предимно чрез рецепция на съществуващи византийски юридически сборници - с канонически и светски правни норми. Писаното право се прилага само в големите административни центрове в държавните и църковните съдилища, тъй като липсват съдебни органи, които да прилагат повсеместно писаното право. Отделните законодателни актове и сборници нямат действие върху цялата територия. Съществува и липса на унификация на писаното право - различните законодателни актове уреждат по различен начин едни и същи правни институти.

Покръстването на българския народ променя не само неговите вярвания, но и обществено-държавния му бит. Християнството в България е предшествано от друго историческо събитие - създаване на славянската азбука през 855 г. от Кирил и Методий. За твърде кратко време се появява обширна писменост, в която влизат не само преведените от братята и съратниците им богослужебни книги, но и други законодателни сборници. В България се появяват преводите на византийски духовни и светски закони от Номоканона, който е наречен „Законоправило”, тъй като в най-ранните епохи на християнството “канон” означава правило на християнски живот. Твърде скоро се появява друго название, а именно „Кормчая книга”.

Номоканонът е византийски юридически сборник, който рецепира римско право и съдържа както Апостолски и Съборни правила относно строгия вътрешен ред на църквата, така и граждански (императорски) разпоредби, визиращи взаимоотношенията между църквата и държавата. По своята същност Кормчая книга представлява Номоканона, който е преведен от най-древния славянски език – старобългарския, и приспособен за местните нужди. Чрез Славянския Номоканон се консолидира славянската църква като свещена институция на идеологията и културата и се предопределя отговорната ѝ историческа мисия на Балканския полуостров. Стабилизира се нейната организаторска, възпитателна и съдебна дейност. Чрез славянски думи и фрази, с които се назовават юридически термини, се постига приобщаването на славянските маси към универсалната юридическа терминология, като се създават предпоставки за единство между нравственост и право. Появата на този кодекс е обусловена от практическата необходимост на духовните лица да притежават не само духовните правила, но и действащите светски закони.

„Закон за съдене на людете” е първият достигнал до нас текст на законодателен паметник на писаното право на България. Съставен е през втората половина на ІХ век или началото на Х век по времето на Княз Борис І (Михаил) или Цар Симеон І. В него са реципирани голяма част от текстовете на титул ХVІІ на Византийската Еклога, като са направени редица изменения. Съществуват и редица нови текстове без аналог във византийското право.

Съпоставката на Земеделския закон със съдържанието на по-късни извори доказва сходства, свидетелстващи за неизменчивостта на обичайните правни норми. В него място са намерили и славянските обичаи. Така например що се отнася до статута на жената в дофеодалния период, така и през целия период на феодализма, тя има ограничена дееспособност - не може да се разпорежда с имуществото си без съгласието на съпруга си. Християнското законодателство разширява дееспособността на жената - тя става равноправен член на семейството редом с мъжа, има инициативата за развод, собственик е на зестрата си, иска се съгласието ѝ при брак на децата, след смъртта на съпруга управлява семейното имущество и се признава за глава на семейството, при което децата са длъжни да я слушат и да ѝ се подчиняват².

Значителна част от разпоредбите в първите български законодателни паметници имат наказателно-правен характер. В нито един обаче не се намира една завършена система на престъпленията и наказанията. Нито един закон не обхваща системно и изчерпателно наказателно-правните състави и съответните санкции. Отделните правни блага - живот, чест, собственост и т.н., са вземани под правна защита в различно време, по различен начин и в различна мярка. В зависимост от тежестта на престъплението се предвиждат и два вида наказания – светски и духовни. Светските са смъртно наказание, членовредително наказание, опозорителни наказания, заточение, конфискация, затваряне в тъмница и глоби. Освен светските наказания в средновековните правни паметници се срещат и духовни. Това са проклинянето, отлъчването от църквата и анатемата.

Българското обичайно право се запазва дълго време и не е заменено изцяло от писаното право поради няколко причини. Първата се отнася до традицията – обичайното право обхваща по – широка област на правни отношения и се прилага по лесно от населението. Писаното право има ограничено приложение от гледна точка на неговия обхват. То не обхваща напълно отношенията. Обичайното и писаното право се допълват в правната система. По своята форма обичайното право е устно. От уста на уста от поколение на поколение. Обичайното право е единно. Най – типични прояви на обичайното право са кръвната мъст, откупът и клеветата. Писаното право в средновековната българска държава изпитва взаимно влияние от обичайното право. Прилагането на писаното право е трудно и ограничено, почти непознато. Няма изграден апарат за неговото прилагане. Този правен език е непознат за голяма част от обществото. Законите не достигат до масата от обществото. Писаното право се сблъсква с консерватизма на обичайното право.

Благодарение на своя консерватизъм българското обичайно право се запазва и по времето на византийската власт. Византийските императори допускат прилагането му сред българското население. Следи от обичайното право се запазват и през XIII-XIV в., но от това време има още по-малко извори, с които да се определи полето на приложение.

Петрова, Г., История на българската държава и право (680-1878), С., 2009

Токушев, Д., История на българската средновековна държава и право, С. , 2010

Торбов, Ц., История и теория на правото, С., 1992