Възраждане



страница1/9
Дата22.07.2016
Размер1.91 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9

Възраждане


 

Осемнадесети век бележи началото на Българското възраждане, свързано с обновяването на стопанските отношения, духовен разцвет и национално израстване на българите. Предвестник на Възраждането е “История славянобългарска”, написана от отец Паисий Хилендарски през 1762 г. Формира се общонароден писмен и говорим език, което стимулира развитието на националната книжнина и литература. Развиват се националната просвета и култура, възникват множество училища и читалища. През 1869 в Браила се учредява Българското книжовно дружество. Борбата за църковна самостоятелност, ръководена от българските възрожденци Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, завършва с учредяването на Българската екзархия; първият български екзарх АнтимI е избран през 1872 г. С признаването на независимостта на българската църковна общност се определят етническите граници на българската нация в Османската империя. Осъществяването на българския духовен идеал и нарастналото национално самочувствие дават тласък на борбата за политическо освобождение. Заражда се националноосвободителната идеология. Формирането на националноосвободителното движение на базата на организирани революционни действия е свързано с делото на Георги Раковски, на Васил Левски - стратег и идеолог на българската национална революция, на писателя Любен Каравелов, на поета Христо Ботев. След неуспеха на четническата тактика, в Букурещ е създаден ръководен център на националнореволюционното движение - Български революционен централен комитет (1869), изгражда се Вътрешна революционна организация, която обединява българите за революционни действия. Удавеното в кръв Априлско въстание /1876 г./ има политически ефект и привлича вниманието на европейските държави към българския национален проблем. Руско-турската освободителна война 1877 - 1878 г. завършва със Санстефанския мирен договор, подписан на 19 февруари (3 март) 1878 г., според който възстановената българска държава включва земите с преобладаващо българско население.



Паисий Хилендарски

Пръв идеолог на Българското възраждане и народен будител. Според утвърдени схващаня, на хилендарския монах Паисий принадлежи заслугата за духовното възпламеняване на Българското възраждане и полагането на основите на новата българска литература. За родно място повечето от неговите биографи сочат Банско. Светското му име вероятно е Пенко или Петър. Роден е в семейството на търговеца Михаил Хадживълчев. Сам посочва, че няма системно образование. През 1745 Паисий заминал за Света гора (Атон) и се установил при своя брат Лаврентий в Хилендарския манастир. Тук приел монашество и като таксидиот (монах, който пътува с поръката да събира помощи за манастир, или да кани поклонници) обикалял села и градове, за да събира помощи за манастира. Макар и да нямал високо образование, той отрано проявявал интерес към миналото на своя народ и това го подтикнало към написването на история. Друга съществена причина, за да се залови за тази своя идея, било и крайно тежкото положение на поробеното българско население, а така също и презрителното отношение на гръцкото духовенство в Атон към него и българския му произход. В продължение на 2 г. той упорито издирвал сведения из атонските манастири и из различни краища на българските земи по време на своите обиколки. През 1761 бил изпратен по работа на манастира в Сремски Карловци. Тук използвал престоя си, за да се запознае с някои съчинения в руски превод. След завръщането си в Света гора Паисий се преместил в Зографския манастир и макар да бил с разклатено здраве, успял да завърши своя труд “История славяноболгарска за народа и за българските царе и светци и за всички деяния и минало български” (1762). След това сам тръгнал да я разпространява между по-будните и просветени българи. Последното сигурно известие за него е от 1765, когато се срещнал с поп Стойко Владиславов (по-късно: Софроний Врачански).


“История славянобългарска”няма характер на научно и критическо изследване на миналото на българския народ. Това обаче не намалява ни най-малко нейното огромно значение. В сравнение с другите балкански народи през XVIII век българите като че ли закъсняват в пробуждането си. Но Паисий интуитивно намира най-силното средство – историята, за да извика за нов живот прекъсналия връзката с миналото български народ и така да отговори на нуждите на новата епоха. “История славянобългарска” е първото произведение на новата българска литерарура и историография. Целта на нейния автор е не само да даде знания за родната история, но чрез тях да вдъхне на българите национално самочувствие и да разпали у тях национално самосъзнание. Написана с голям патос, от нея лъха любовта на автора и към род и отечество. С пламенни слова той зове българския народ към национално пробуждане и отправя гневни укори към онези наши сънародници, които са се отрекли от своя род и език. Като разказва за миналото на българския народ, Паисий акцентира върху онези моменти от неговата история, в които българската държава е изживявала своята мощ. Това е направено с цел да въодушеви своите читатели и да им подскаже необходимостта от възстановяването и. Освен това, “История славянобългарска” представя живота на рода и езика. Род и отечество, чрез Паисиевата история добиват една нова, непозната и неизвестна дотогава нравствена стойност, превръщат се в мит, който става стимул за обши идеали и стремежи. Написана на достъпен и за обикновените орачи и копачи език, неговата история била четена с голям жар и се преписвала по всички кътчета на българските земи. И така, без да призовава пряко към революционна борба, Паисий всъщност повдига въпроса за извоюване на националната независимост на българския народ. Заедно с това той зове и към премахване на гръцкото църковно и просветно влияние и по такъв начин се явява и първият радетел за църковна независимост и просветна свобода. Обръщайки особено внимание на езика, и стремейки се към неговото опазване и развитие, Паисий може да бъде наречен и родоначалник на съвременния български език. Като цяло, “История славянобългарска” се смята за начало и програма за Българското възраждане, както и за първа изява на формиращата се модерна българска нация. Само няколко десетилетия след смъртта на Паисий неговото дело дало своите плодове: в българските земи се зародило просветно и църковно движение, а малко по-късно започнала и борбата за извоюване на политическата независимост. Проявил се към края на XVIII век в интелектуалния и политически живот на Европа, национализмът се явява като общоевропейско културно и политическо движение, насочено към разкриване на националната самоличност, към нови социални структури и дори към нови форми на търговски и културни контакти между отделните райони, нации и държави. Това означава, че раждането на нациите – въпрос още нерешен напълно в световната историография - трябва да се възприема като политически, социален и културен процес, а създадените национални държави – като социално-етнически организми, които олицетворяват идеята за политическо единство и независимост. В областта на политическото действие идеите на национализма съчетават по-ранните схващания за необходимостта от създаване на единна централизирана национална държава с идеите за народен суверенитет и национална идентичност. Политическата доктрина на национализма провъзгласява, че всяка нация, веднъж изявила се като отделна етническа единица, има право на собствено, в смисъл на независимо, управление. Главната цел на политическия национализъм е постигането на политическо признание за дадена нация или държава и на нейните “естествени” граници. Обикновено това се свързва с представата, че границите на държавата трябва да съвпадат с етническите граници на преобладаващата народност, със стремежа към създаване на самостоятелна национална държава. Идеите на национализма не се ограничават с въпроса за географските граници на държавата, а включват и тези за политическите институции, историята, езика, културата, обичаите, самосъзнанието, за тяхното утвърждаване и защита.
На Балканите процесът на поява на новите идеи и на тяхното разпространение се ускорява от просветения патриотичен елит на християнските народи в балканските провинции на Османската империя и диаспората. Новите идеи се разпространяват сред ограничени кръгове от населението чрез книгите и училищата, а сред народните маси се предават чрез словото. Сред народа тези идеи се разпространяват от местните духовници и просветители, които стоят все още близо до народа по своя мироглед, култура и начин на живот. От новите идеи те възприемат само онова, което служи на националната кауза, и го приспособяват към особеностите на страната и народа. Това дава възможност на населението да осъзнае своя историческа съдба, позволява да се създаде единство на възгледите чрез свързване наново с миналото, но с поглед към бъдещето и освен това да се издигне народното съзнание до степен на колективно чувство за единство на принадлежащите към една нация хора, за единност на тяхната територия, език, култура и национални интереси, като отчетливо се открояват и различията между балканските народи, които така преоткриват своя историческа и национална самобитност.
В българската история процесът на проявата на новите идеи и на тяхното разпространение в основни линии съвпада с възрожденската епоха. Епохата на Българското възраждане обхваща сравнително малък, но изпълнен с динамика и прогрес период в българското национално развитие. Той се характеризира с прехода от Средновековието към Новото време – на първо място с трансформацията на феодалните обществено-икономически отношения на територията на Османската империя в капиталистически и появата и развитието на българската буржоазия. Промените в културно-духовната област намират най-ярък израз в този период в едно могъщо движение за българска светска просвета. Наред с това духовното възраждане се проявява в продължителна борба срещу гръцката духовна власт за национална еманципация. В съдържанието на възрожденската епоха се включват също така и продължителните борби за политическо освобождение. Историческият път на българското развитие в тези векове (XVIII-XIX век) намира своята опорна точка в една съвкупност от фактори с най-разнообразна специфика (икономически, политически, битови, културно-духовни, демографски и др.), които най-общо довеждат до “революция” в мисленето на възрожденския българин. Революция, която извежда на преден план национализма като обществено-политическо и културно-духовно явление. Хронологично това явление съвпада с общоевропейския процес на развитие на идеята за свободната нация.
Българският възрожденски национализъм е с многостранни проявления във възрожденската история, стои в основата на всички процеси и събития, протичащи в българското общество: борбата за новобългарска просвета и култура, църковно-националното движение за независима църква и революционноосвободителната национална борба за политическо освобождение от властта на Османската империя. В революционноосвободителното национално движение се развива най-силно и последователно идеята за държавността, която обединява българския народ и насочва усилията му в една посока – борбата за национално освобождение. То със своите програмни документи, методи и средства за политическа борба като краен резултат от своята дейност допринася за освобождението на България от чуждата духовна и политическа власт. Българският възрожденски политически национализъм може да бъде определен като: “устойчива система от специфични ценности, идеали, исторически стремежи, осъзнати и рационално осмислени от личността или определена група хора, обединени от съзнанието за еднакво национална принадлежност, като начин на нейното активно и основателно обосноваване и отстояване, както и воля за това. Като идеология национализмът отстоява идеята за националната идентичност, националното единство, националният суверенитет, развива съзнанието за свободата и независимостта на отечеството, утвърждава върховенството на националната идея”. Националната идея надмогва местни, социални, икономически и културни различия и обединява всички социални групи и съсловия в една по-голяма и висша общност. Такова е политическото верую на българските възрожденци, посветили живота си на българската кауза. Пръв сред тях е Паисий Хилендарски, авторът на “История славянобългарска”.
На фона на общото развитие в неканоничната книжнина и на идейния й заряд “Историята” на Паисий изпъква със заложените в нея качествено нови идейни насоки. Различните тематични кръгове в творбата имат за своя ос чистия и неподправен национализъм на автора. За да могат те да бъдат откроени от общото съдържание на творбата без да се привнасят модернистични тълкования от гледна точка на целенасочен изследователски интерес, може да се допусне, че след обстойното запознаване със съдържанието на “Историята” много от детайлите в композиционното й съдържание стават понятни и за възрожденските българи. Процесът на формиране на националното съзнание е продължителен и сложен и точни граници в неговото развитие не могат да бъдат сложени, но той обективно е съществувал и в лицето на първите български възрожденци начело с Паисий Хилендарски. В средата на XVIII век Паисий Хилендарски се изявява като български патриот, като човек, който надхвърля границите на народностното чувство и стига до националното съзнание. Той е имал съвременници последователи. За влиянието на Паисиевата творба върху книжовника-копист може да се съди и от бележките, оставени в полетата на страниците на “Историята”. Автографичният характер на приписките ги прави един от най-важните извори за изследване на самосъзнанието на техния автор. В много от случаите те дават автентично отражение на етническите и религиозните представи за времето, в което са правени. Приписките носят информация за индивидуалните разбирания на своите автори. Така например в “Паисиева история” от 1811 год., препис, направен от Никола поп Лазаров, учител в Русе, и в компилацията от творбите на П. Хилендарски и йеросхимонах Спиридон, създадена от Дечо Йоанов Манафов от Севлиево, работил като учител в Габрово – т.нар. Габровска преправка от 1832 год. на “История славянобългарска” ясно се открояват най-характерните черти на обществено-политическите разбирания на копистите.
В преписа от 1811 година в бележка на книжовника се казва: “…прочетох тази историйца и разбрах какво е писано в нея, и вие, братя потрудете се та я прочетете за да бъде в полза на българите и похвала, а за пакост на гърците и сърбите.” (нал.82б). В Габровската преправка от 1832 година с бележка на книжовника (на л.121б-122а) се съобщава, че “Аз дотук събрах края за царете, князете, велможите, генералите, воеводите и всички велики началници”. Тези податки удостоверяват степента на осмисляне на фактологическата информация в “Историята” на Паисий Хилендарски и за улавянето от книжовниците-преписвачи на различните аспекти на идейния национализъм в творбата. Прави впечатление, че в Габровската преправка от 1832 г. книжовникът акцентира върху схемата на управление на българската средновековна държава посредством низходяща градация на държавната управленческа структура, изразена чрез йерархичната й стълбица в управлението, както и със съответстващите им управленски прерогативи с оглед мястото им в нея. Книжовниците създават своите преписи и компилации, подбудени от множество причини: “... не от многоученост писах, нито от много познание на правописа, а от много книголюбие и ревност – от сърце написах... за да известя за кралете и царете и как са се били българи и гърци, а после турците завзеха Българското царство в годината 1370 – виж!... От много желание се потрудих и я преписах “Историята”, да я имаме, понеже много пъти виждах как ни укоряват сърбите и гърците, че нямаме събрана на едно място своя история за българските царе и светци, които преди това са царували и светителствували. Поради това се разпалих от ревност по своя български род, за да не се изгуби”. Тези данни дават основание да се заключи, че е налице формирано национално самосъзнание. Етническата принадлежност се подчертава често с употребата на етнонима “българи” и е противопоставена на другите християнски православни народи в съседство, с които българите имат своите вражди на базата на траен опит от миналото. Така на преден план изпъква идеята за държавата на българите не само като отметка за нейното съществуване в историческото минало, но и като конкретен израз на характерните й особености – чрез вече споменатата йерархична структура на светската власт в държавата.
Паисий Хилендарски представя българската държава като една историческа реалност от миналото, която е загубила своята независимост и суверенитет под властта на османските султани. Но горещо вярва, че тя ще бъде отново възстановена, тъй като българският етнически потенциал е все още важен фактор, а българското население е компактна маса в българските етнически територии, които някога са били обединени в държавните граници на българското царство. “И струва ми се, че не окончателно бе отхвърлено и забравено от Бога (българското царство – б.м.Б.Р.)…кой ще последва неговите съвети, за да възстанови пак и събере разпръснатите и изцери съкрушените? Това знае само Бог със своите свети присъди”
Тази непоколебима вяра на Паисий, съзнателно изразена в “Историята” му, е отправната точка, от която той защитава своята народностна идентичност и повежда борба за културно-духовната и политическата еманципация на българите от другите балкански народи. С методите на идейно-психологическото въздействие, което може да се упражни с историческата книга, се осмисля екзистенцията на българите като една народностна общност, със своя етническа територия, език, бит и култура, историческо минало, религия и нравствени добродетели. Почувствали своето историческо значение и собствената си сила като народ, българите постигат много в своето развитие – изграждат свои икономически и духовно-културни структури в обществото (еснафи,общини и др.), които са успешен аналог на възникналите организационни форми при другите балкански народи и същевременно са средство за съпротива на чуждото културно, религиозно и политическо влияние сред българите. Това дава възможност за изключително динамичното развитие на българите, за осъзнаването им като нация, равностойна на балканските си съседи.
За Паисий освен земите между Дунав и Стара планина, в които българите първоначално се заселили и окончателно утвърдили своята върховна власт, към българското царство са трайно присъединени и населени с българи и “…цяла Тракия, Македония и част от Илирик. И населили се българите в тая земя и до сега както се вижда.”. Българският характер на тези земи се утвърждава от славните победи на българските крале и царе. За по-пълно териториално описание на етническите български земи Паисий използва известната му църковно-териториална организация на земите по епархии: “Търновска, Видинска и Нишка епархии, Скопската и цялата Охридска земя и патриаршия…епархиите Софийска, Филебелиска, Самоковска, Щипска, Струмишка и Едирне, …Драмска, Серска, Мелничка и Солунска епархии. И до днес българите седят и живеят в тая земя.”
Паисий търси произхода на българите в библейски времена, като подчертава и принадлежността им към славянските народи. В предхристиянското си развитие те са конен народ и езичници. Силата и славата на тяхното оръжие гарантирали независимото им държавно съществуване.

Така Паисий Хилендарски описва териториалния обхват на българските земи и генезиса и разселването на българите като народ. За държавата на българите авторът дава и конкретни сведения, които допълват цялостния етнически облик на българите и тяхната историческа характеристика. Формата на държавното управление е наследствена монархия, крепяща се на армията, набрана от народа, и на кодифицирани закони, определящи съдебния и правов ред в държавата. Паисий Хилендарски не пропуска да отбележи, че когато държавният суверенитет е застрашен от политиката на владетеля, той е отстраняван от народа с военна сила. Държавата изпъква като първостепенен фактор, оказващ влияние върху съдбините на българите. Тя ги консолидира и по същество е организираната житейска сила на народа.


Владетелското достойнство на българските царе е утвърдено с необходимата санкция - от “светския и духовен съвет му дали царска титла и венец…” (от Византия–бел.моя-Б.Р.). Престолонаследието се предава от баща на син по правото на първородството. Само в изключителни случаи престолът е заеман от други посочени наследници. Всички български царе са от царски род и племе. При узурпиране на царската титла и власт “българските господари и войски ги изгонвали и пак поставяли на българския престол от царски род и племе – и до последния цар Шишман.”. Като източник на царската власт Паисий посочва волята на Бога. Това схващане се подчертава и от изразената в съчинението неразривна връзка между светската власт и църквата. За авторитета на държавата и за засилване и укрепване на царската власт важно значение има и българската патриаршия като институция: “Докато българите царували поставяли патриарх и епископ от своя български род и търновският патриарх поставял архиепископ в Охрид. След патриарха пръв е охридският, по него преславският, после софийският. В Охрид, Преслав и София българските царе имали царски дворци и седели велики барони, поддържали българска войска и събирали данък от народа. Тук имали архиепископи, първи след патриарха. Така и във Видин имало велик барон и четвърти архиепископ след софийския архиепископ. Така българските царе имали четирима барони или бейлербегове, които са управлявали българската войска, също така и четирима архиепископи или митрополити, които били след търновския патриарх и които имали под своя власт много епископи из България над българския народ. Такава уредба и управление имали.” Това е българската държава от миналото, възкресена чрез историческия спомен и таланта на историка-изследовател П.Хилендарски.
Загубата на държавата като организираща сила на колективния отпор на народа срещу посегателствата и завоевателните стремежи на враговете дава своето отражение върху съдбините на българите. Унищожено от османците и включено в държавните граници на Османската империя, българското царство се превръща в блян за българите. Споменавайки за началните години на турското завоевание, П.Хилендарски пише: “…хората в онова време имали скръб върху скръб и жалост върху жалост. Плакали горко и жалостно за българското царство.” Вече изразените характерни особености на българската държавност придобиват по-ясен смисъл за българите, защото се превръщат в примери за аналогична съпоставка с робската действителност.
Паисий Хилендарски поставя ударение и върху развитието на българската култура. Той не се ограничава само с поднасянето на историческа фактология, а се стреми да изрази и взаимовръзката държава-религия-култура чрез общия ход на историческите събития. Акцентът пада върху развитието на българите като част от християнската цивилизация. Белег на това развитие са наличието на богословска книжнина и литературни произведения, “знания за всичко”, изгражданите църкви и манастири, организираните просветни центрове, в които протичал културният и духовен живот в свободна България. По този начин Паисий разкрива мащабите на българското културно-духовно развитие, мотивира схващането си за лидерското място на България сред другите славянски народи. Но на преден план изпъкват и противоречията, съществуващи между балканските народи (гърци, сърби, българи) не само по линия на конфликтите на военнополитическа основа, но и в сферата на противопоставянето им в областта на културно-духовното развитие. Това културно-духовно противопоставяне има политическа окраска. Пренесени във времето, когато националните държави вече не съществуват, а народите им са под властта на османските султани – “най-долни турски роби – и до тоя ден”, конфликтите набират нови сили поради протичащите и на Балканския полуостров национално-образувателни процеси, борбата за утвърждаване на националната идентичност и не на последно място подемa в освободителните борби на балканските народи срещу османската държава и деспотско-тиранската система на управление. Борбата между балканските народи е с оглед на постигането на културно-политическо надмощие и териториално разширение посредством асимилацията на по-слабо развития в културно, духовно и политическо отношение народ.
П.Хилендарски дава възможност на възрожденските българи да се запознаят накратко с историята на балканските си съседи. Отделя специална глава за сръбската средновековна история, с която ясно прокарва разграничителната линия между двата близки славянски православни народа. “Сърбите са много по-прости и по-бедни от българите”, но за тяхното прогресивно развитие влияние оказват и контактите им с т.нар. австрийски сърби, които, макар и под политическата власт на Австрия, се ползват от правото на религиозна свобода. Имат и свои училища. Сърбите са без какъвто и да е авторитет пред Паисий поради неравностойното им спрямо българите развитие в историческото минало, както и поради липсата на чужди извори и летописи за тяхното минало. Това всъщност са основните критерии на автора на “История славянобългарска”, по които ги обвинява в излишно, с нищо неподплатено самочувствие, което те демонстрират без основание пред българите в стремежите си да се самодокажат като народ, стоящ в своето културно-историческо и политическо развитие над българите. За П.Хилендарски тези настроения са плод на манипулация от най-общ характер по отношение на сръбското историческо наследство, като в много от случаите тя е целенасочена.
Главната заплаха за българския народ са гърците. В гръцката архиерейска власт над българите Паисий вижда главния източник на страдания за народа, който под политическото робство и безогледна експлоатация на османците търпи постоянни удари по народностния си демографски, икономически и културно-духовен потенциал. Принуден е безропотно да понася и произволите на гръцкото висше духовенство, под чиято власт са придадени и българите. Това положение на българския народ е представено от автора по следния начин: “После, когато турците завзели и поробили България, тогава цариградските патриарси с турска помощ и насилие отново завладели търновската патриаршия под своя власт и за пакост и поради злобата, която имали към българите, още от началото не назначават на българите епископи от българския род, но все от гръцки род. И не се грижат никак за българските училища и учение, но обръщат всичко на гръцки език. Затова българите са останали прости и неучени на изкусно писание, а много от тях са се обърнали към гръцката култура и учение и слабо се грижат за своето учение и език. Тая вина на българите произхожда от гръцката духовна власт. И голямо насилие търпят несправедливо в тях времена от гръцките владици, но българите ги приемат благоговейно и ги почитат като архиереи, плащат им двойно дължимото. Затова ще приемат от Бога своята награда за простотата и незлобието си. Така и ония архиереи, които с турска сила, а не с архиерейски закон причиняват на българите голяма обида и насилие, и те по своите дела и безсъвестност ще приемат своята награда от Бога, както е казано: въздай всекиму според неговите дела “. Корените на гръцката злоба са разкрити от П.Хилендарски в контекста на историческото повествование за противоборството между двата народа и техните царства в средновековието – “от това време (на цар Симеон – бел.моя, Б.Р.) между българите и гърците останала голяма вражда и порицание – и до днес.”
Паисий не допуска в продължаващата борба гърците да постигнат трайни резултати, които могат да окажат въздействие за приобщаване на българите към гръцката културно-политическа сфера на влияние. Ясно осъзнава, че гърците могат да използват само своите културни постижения, които обаче съчетани с духовната власт над християните в Империята могат да постигнат пълна асимилация на българския етнически елемент и ликвидиране на неговата народностна самобитност. За възрожденския будител въпросът за освобождението на българите от гръцката духовна власт е в Божиите ръце. Но остро реагира срещу гръцката пропаганда. На гръкоманията сред българите той противопоставя гръцката устойчивост срещу чужди културни влияния. За подобна устойчивост призовава Паисий Хилендарски. Гръцката култура е средството, което води българите към самоунищожение, тъй като в нейните основи стоят и много помпозност, фалшивост, хитрост и лицемерие. За да предпази от това зло българския народ, Паисий извършва своя подвиг – създава “История славянобългарска”. Както отбелязва авторът: “Тук не се писа, за да се похвалят българите, а гърците да се похулят, но забележи, читателю, както се намериха техните деяния, така и се и написа.

Софроний Врачански

За политическия поробител на България – османските турци – авторът дава сведения от периода на завоеванието на Балканския полуостров, като се срещат и податки за положението на българите за времето, в което той е живял (1722-1773). Непобедимостта на турците във военно отношение за автора е условна, тъй като те са побеждавани в бой от български и влашки войски. На тази основа Паисий стига до заключение, че съюзът между българи и гърци би могъл да спре завинаги турското настъпление. Но историческите реалности му дават основание да обвини гърците за османското нашествие, тъй като със своята военна политика са превърнали турците във фактор при разрешаването на балканските конфликти и са им предоставили възможност да осъществят своята военно-политическа експанзия на Балканите.


В съответствие с мирогледа на автора е разрешен и въпросът за освобождението на България от чуждата власт. Вярата в освобождението на българите е силна и непоколебима, но Паисий мисли, че Бог е този, който ще посочи народните водачи и ще им открие пътя към свободата. Единственото, което прави Паисий, са внушенията, че основни характеристики при обрисуването на българската ценностна система са: смелостта, силата, безстрашието в боя, колективността и организираността в битките, решителността и себеотрицанието в борбата с врага. Тези качества стоят в основата на военните победи на българите и предизвикват у врага страх и уважение, а на българите осигуряват спокойствие и сигурност. Така Паисий, без да отправя призив за радикална борба срещу потисниците, стимулира поддържането на българския боен дух, издигайки го до степен на добродетел.
На тази основа възрожденският политически национализъм в своето развитие достига до идеята за радикална организирана въоръжена борба срещу чуждата на българите власт на османските султани. Отърсвайки се от провиденциалистичното разбиране за хода на човешката история, българските възрожденци поемат пътя на борбата за възстановяване на загубената политическа и духовна независимост.
Израз на тези стремежи е участието на хиляди българи във всички фази на Първото сръбско въстание (1804-1813) и Руско-турската война от 1806-1812 год. В тях българите с оръжие в ръка допринасят за омаломощаването на турската държава и разгрома на военните й сили, нанасят силен удар върху международния авторитет на Империята. Това спомага за засилването на деградивните процеси в османската феодална система и държавна организация и същевременно дава увереност на потиснатите народи в близката справедлива победа на обединените християнски въоръжени сили над общия враг – Османската империя. Тя започва да губи тоталния си контрол над подвластното й християнско население на Балканите, което е мощен стимул за развитието на националноосвободителните движения и на борбата им за възстановяване на пълната политическа независимост и възраждане на националните държави. Създава се и първата българска емигрантска политическа организация – Българското политическо общество в Букурещ под ръководството на епископ Софроний Врачански.
Той е един от първите продължители на Паисиевото дело, автор е на първия препис на “История славянобългарска” от 1765 год. Имал щастието лично да се запознае с Хилендарския монах, Софроний поема пътя на борбата за утвърждаването на националното самосъзнание у българите, за изграждането на базата на народния език и писменост, култура, религия, историческо минало, етническа територия, демографския потенциал на народността, икономическа взаимозависимост и стопански връзки, общи стремежи за постигането на определени политически, икономически и културни резултати на една нова политическа категория – нацията.
Софроний Врачански се изявява на политическото поприще като идеолог и организатор след емиграцията си в Букурещ през първите години на XIX век. Този град става център и на политическата организация на българите във Влашко. Сведенията за политическата дейност на Обществото са от 1804 год. и се свързват с политическата мисия на двама българи – Атанас Некович и Иван Замбин в Петербург, където се явяват като представители на българския народ. Чрез депозирана молба до руския император те поискват покровителството му над българите. Връзките на двамата българи от Враца с българска политическа организация в ранния период от тяхната политическа дейност – до 1808 г., са обект на косвено доказване въз основа на документи, характеризиращи общия ход на политическата дейност на двамата българи. Независимо от липсата на документи, пряко удостоверяващи тяхната функция на политически пратеници на българския народ, ангажирането на Българското политическо общество в Букурещ с тяхната народополезна дейност дава основание да се твърди, че те са част от обществено-политическите среди на българите, които са организирани в Обществото, и изпълняват функцията на представителен политически орган на българския народ пред руското правителство и главното военно командване на руската армия, за което през януари 1808 г. Ив.Замбин получава пълни пълномощия от Софроний Врачански. Текстът на това пълномощно дава пълна представа за държавно-политическите разбирания на членовете на Българското общество в Букурещ що се отнася до възможните дипломатически и военни инициативи, които биха могли да доведат до освобождението на България. Своята патриотична дейност българските политически представители насочват към ангажирането на Русия със стремежите на българският народ за национално освобождение. За тази цел в текста на пълномощното на преден план са изведени общославянските и православнохристиянски корени като аргументи за единството между славянските народи на Балканския полуостров и Русия. Това единство “по свойството на вярата” и “по сходство на езика” е в основата на предаността на славянските народи под властта на Османския султан към Русия. Общославянското единство е най-ефектната инициатива в политическо отношение, която поставя под въпрос продължителността на османското господство на Балканите. Като естествен резултат от общата борба българските политически дейци в Букурещ виждат образуването на една могъща славянска държава посредством присъединяването на балканските области на Османската империя към територията на Русия. Това тяхно желание е в синхрон с руската външна политика. В този случай твърде важен е фактът, че подобни дипломатически инициативи са изхождали от руския владетелски двор. За тях споменава и С.Врачански: “... неоднократно обнадеждаваемы были от тех, особ которые посланы были в наших краях от двора всеросийского, чрез таковое влияние на мысли нашего народа возродило и более желания, при том же и преданы паче всего народа к Росии в том я по сану своему под клетвою могу сказать, что они все единодушно жаждут желанием быть с преданностью под росийского державою, но не имеют случая испросить оного себе величественного покровительства.”
В качеството си на официален политически ръководител на българския политически кръг в Букурещ, от името на целия български народ С.Врачански официално изразява в даденото пълномощно молбата на българския народ към руското държавно ръководство и българите да бъдат приети под управлението на руския монарх. Това предложение е в унисон с конкретната политическа и военна обстановка в балканските владения на Османската империя. Със съзнанието, че без руската могъща подкрепа и защита отхвърлянето на властта на Портата със собствените сили на балканските славянски народи е невъзможно, българските политически дейци се поставят в услуга на руската външнополитическа и военна доктрина. Посредством тази дипломатическа инициатива на българските пратеници в Петербург се установяват и контактите между емигрантския политически център на българите в Букурещ и руските правителствени и военни служби. По заповед на императора по повод на това писмо се завежда цяла преписка. В доклада си до генерал Продоровски за срещата си със С.Врачански и за водения между тях разговор генерал Милорадович докладва, че “...целият български народ желае да бъде под покровителството на Негово императорско величество или пък в негово поданство...”
Софроний Врачански отстоява своите политически разбирания със съзнанието, че е представител на всички “...единоверцев наших помянутой нации Славянского народа...”, “единоземцов наших в рассуждении Болгарии, Романии, Македонии...” Търсенето на историческа близост се прави преди всичко по отношение на потенциални съвременни съюзници – на първо място русите. С това българската политическа мисъл достига до нов етап в своето развитие. Политическата му програма предвижда извоюване на политическа автономия на България с решителната подкрепа на Русия, както и провеждането на редица реформи в икономическия, административно-политическия и културно-националния живот на българското население по двата бряга на Дунава.
По отношение на легитимността на самото Общество може да се каже, че в него участват българи с авторитет и влияние сред населението. Личността на епископ Софроний Врачански като организатор и политически ръководител на Обществото е достатъчна, за да се има предвид една значителна обществена подкрепа, тъй като С.Врачански се ангажира и като “архиерей болгарский”.
Като политически деятел той стои в основата на организирането на военноразузнавателна мрежа в помощ на русите, а също така дава своя принос за изграждането на самостоятелна бойна единица на българите в състава на руската армия – Българската земска войска от 1811 г. Това е първото военно бойно формирование, създадено от български доброволци, със свое командване, със собствена бойна история, организирано на основата на българските военни традиции.
Политическите принципи на С.Врачански допълват картината на неговата плодотворна дейност за формирането и идеологическия синтез на българския възрожденски политически национализъм.
Във възванието към българския народ от 1810 г. са заложени някои от основните схващания на автора за разрешаването на българския национален въпрос в контекста на руската имперска политика на Балканите. Освободителната мисия на Русия спрямо българите е изразена с ярък апологетичен патос. Даровитото перо на автора призовава българите да оказват пълно съдействие на руските войски. Но същевременно призовава народа да стои далеч от фронта на бойните действия, защото мисли, че българската свобода се крепи на руските щикове. Липсата на военна подготовка и политическа организация с централизирана и разклонена структура вътре в страната, която е в състояние да поведе българите на въоръжена борба и е с ясно формулирани политически цели, дава основание на руското командване да има резервирано отношение към въоръжените формирования и инициативи на българите. Руското командване не се противопоставя на вече формираните самостоятелни въоръжени отряди, но техните действия се възприемат като стихийни.
Руското главно командване се опира на българската буржоазия, влязла в редовете на Българската земска войска, набирана предимно от българи-емигранти във Влахия и Молдова.
За нивото на политическата култура на българската буржоазия във Влашко и Молдова, излъчила и военните командири на Българската земска войска, свидетелства и “Молбата” на С.Врачански, представена на М.Н.Кутузов в 1811 г. от името на всички българи-преселници в дунавските княжества. С нея се иска от руското правителство набелязване на мерки, предоставящи на българите от левия бряг на р.Дунав широки права, които им дават статут на автономия в областта и възможност за собствено етническо развитие в рамките на княжеството (Влашко) и под върховната власт на руския император. Тази “Молба” е първата политическа програма на българската емиграция за разрешаване на българския политически въпрос през Възраждането, тъй като се призовава и земите по левия бряг на р.Дунава бъдат поставени под властта на руския император. С това идеологическото развитие на българския възрожденски политически национализъм прави още една крачка към окончателното изясняване на своите политически принципи, на стратегията и тактиката в борбата за окончателното разрешаване на българския национален въпрос.
От политическия кръг дейци около С.Врачански изхожда и политическата прокламация към българския народ от 1813 г. Възванието също дава представа за идеите на Софрониевия политически кръг, работещ за националното освобождение на България. Негова важна специфична особеност е, че то е предназначено за “роду моему и моимъ любезнимъ соотечественныкамъ”, като по този начин успешно се съчетават дипломатическите инициативи на Българското политическо общество в Букурещ и опитите за активизиране на съпротивителните сили на българския народ срещу Османската власт. Пълният текст на прокламацията е:

“Любезныя соотечественныци!


Всякъ отъ васъ, въ каквото художество са намира – тарговецъ, майсторъ, гражданинъ и селянинъ, и кой отъ Iсторїа знаи какво да са имали нђкога и болгаритђ царство, не голђмо, но яко и какво нашитђ прадђди сосъ тђхното согласїе и любовъ много пути побеждаваха и разбиваха совершенно по-силнитђ царїе и покоряваха ги въ подданство, завладђваха земли и разшириха царството си до Вардаръ, Селеникъ и далђе, дђто и до днесъ обытаватъ нашитђ братїа. И додђ немаха помежду си завистъ и несогласїе, процвђтаху яко крїнъ и бђха страшни и грозни на своихъ враговъ (а на приятелитђ любими). Но от когато са породиха тђзи две злоби между тримата братїя, синови царя Шишмана, и повдигнаха единъ протывъ другаго бранъ, чрезъ който бранъ въ мало време ослабђха. Въ то време тђхнитђ неприятели, които до тогас завидуваха на тяхното согласїе, улучиха време да привикатъ отъ Азїа потомкитђ Мехмедови, които не донесоха сосъ себе си толко огнъ, мечъ, но донесоха и тђхното варварство, сосъ което потамиха и закриха Болгарїа какъ сосъ темна магла. И сосъ тђхное люто нападенїе не само властелиновъ и начлниковъ болгарскихъ изсђкоха, но и духовнаго чина людей истребиха и много путурчиха и отъ народа простый, дђто са разбђгаха по горы и пещеры да са укрие отъ смертоноснаго меча, тамъ умираха отъ глада.
О, несчастна Болгарїа, каковъ си тирана дочакала! Онъ та е покрылъ у варварство какъ въ таменъ облакъ и никога отдахновенїе не дава! Твоята свободностъ и твоитђ волни закони въ робство облече и окова въ тяшки оковы, подъ които четыри стотинъ годины страдаешъ това негово безъчеловђчно тыранство! Уви!!!
Ето, любезныя мои соотечественици, описувамъ ви во кратцђ приключенїето на нашитђ несчастны прадђди. А ние, понеже сме тђхни чада, защо пропущаваме това удобно време и не разбуждаме единъ другиго и да дадемъ помощъ, секи кой съ какво може: напримђръ старитђ люди сосъ наставленїе, богатитђ – сосъ помощъ, а младитђ – сосъ каквото можатъ. И вообще да речеме, кой съ каквото може да помогне, защо да не останимъ и ныя нищо по-доло отъ другитђ народи, каквото греци, серби, власи и прочее. И да не останемъ подъ клятва на нашитђ братїя, които са нахождатъ подъ тиранство, защото ще рекатъ: можало е да стани некое добро и за нази, но ный ни сме ся потрудили. Нынђ провиденїемъ божїемъ имами големи особи на приличното мђсто, които настояватъ съ големо прилежанїе да помогнатъ. А сега намъ не остава друго нищо, толко да са соединимъ единодушно, да ученимъ малое пожертвованїе, всякъ спорядъ силата негова, защото мнозина много можатъ да сторатъ, а един нищо не може.” Текстът на това пълномощно дава пълна представа за държавно-политическите разбирания на членовете на Българското общество в Букурещ що се отнася до възможните дипломатически и военни инициативи, които биха могли да доведат до освобождението на България. Своята патриотична дейност българските политически представители насочват към ангажирането на Русия със стремежите на българският народ за национално освобождение. За тази цел в текста на пълномощното на преден план са изведени общославянските и православнохристиянски корени като аргументи за единството между славянските народи на Балканския полуостров и Русия. Това единство “по свойството на вярата” и “по сходство на езика” е в основата на предаността на славянските народи под властта на Османския султан към Русия. Общославянското единство е най-ефектната инициатива в политическо отношение, която поставя под въпрос продължителността на османското господство на Балканите. Като естествен резултат от общата борба българските политически дейци в Букурещ виждат образуването на една могъща славянска държава посредством присъединяването на балканските области на Османската империя към територията на Русия. Това тяхно желание е в синхрон с руската външна политика. В този случай твърде важен е фактът, че подобни дипломатически инициативи са изхождали от руския владетелски двор. За тях споменава и С.Врачански: “... неоднократно обнадеждаваемы были от тех, особ которые посланы были в наших краях от двора всеросийского, чрез таковое влияние на мысли нашего народа возродило и более желания, при том же и преданы паче всего народа к Росии в том я по сану своему под клетвою могу сказать, что они все единодушно жаждут желанием быть с преданностью под росийского державою, но не имеют случая испросить оного себе величественного покровительства.”
В качеството си на официален политически ръководител на българския политически кръг в Букурещ, от името на целия български народ С.Врачански официално изразява в даденото пълномощно молбата на българския народ към руското държавно ръководство и българите да бъдат приети под управлението на руския монарх. Това предложение е в унисон с конкретната политическа и военна обстановка в балканските владения на Османската империя. Със съзнанието, че без руската могъща подкрепа и защита отхвърлянето на властта на Портата със собствените сили на балканските славянски народи е невъзможно, българските политически дейци се поставят в услуга на руската външнополитическа и военна доктрина. Посредством тази дипломатическа инициатива на българските пратеници в Петербург се установяват и контактите между емигрантския политически център на българите в Букурещ и руските правителствени и военни служби. По заповед на императора по повод на това писмо се завежда цяла преписка. В доклада си до генерал Продоровски за срещата си със С.Врачански и за водения между тях разговор генерал Милорадович докладва, че “...целият български народ желае да бъде под покровителството на Негово императорско величество или пък в негово поданство...”
Софроний Врачански отстоява своите политически разбирания със съзнанието, че е представител на всички “...единоверцев наших помянутой нации Славянского народа...”, “единоземцов наших в рассуждении Болгарии, Романии, Македонии...” Търсенето на историческа близост се прави преди всичко по отношение на потенциални съвременни съюзници – на първо място русите. С това българската политическа мисъл достига до нов етап в своето развитие. Политическата му програма предвижда извоюване на политическа автономия на България с решителната подкрепа на Русия, както и провеждането на редица реформи в икономическия, административно-политическия и културно-националния живот на българското население по двата бряга на Дунава.
По отношение на легитимността на самото Общество може да се каже, че в него участват българи с авторитет и влияние сред населението. Личността на епископ Софроний Врачански като организатор и политически ръководител на Обществото е достатъчна, за да се има предвид една значителна обществена подкрепа, тъй като С.Врачански се ангажира и като “архиерей болгарский”.
Като политически деятел той стои в основата на организирането на военноразузнавателна мрежа в помощ на русите, а също така дава своя принос за изграждането на самостоятелна бойна единица на българите в състава на руската армия – Българската земска войска от 1811 г. Това е първото военно бойно формирование, създадено от български доброволци, със свое командване, със собствена бойна история, организирано на основата на българските военни традиции.
Политическите принципи на С.Врачански допълват картината на неговата плодотворна дейност за формирането и идеологическия синтез на българския възрожденски политически национализъм.
Във възванието към българския народ от 1810 г. са заложени някои от основните схващания на автора за разрешаването на българския национален въпрос в контекста на руската имперска политика на Балканите. Освободителната мисия на Русия спрямо българите е изразена с ярък апологетичен патос. Даровитото перо на автора призовава българите да оказват пълно съдействие на руските войски. Но същевременно призовава народа да стои далеч от фронта на бойните действия, защото мисли, че българската свобода се крепи на руските щикове. Липсата на военна подготовка и политическа организация с централизирана и разклонена структура вътре в страната, която е в състояние да поведе българите на въоръжена борба и е с ясно формулирани политически цели, дава основание на руското командване да има резервирано отношение към въоръжените формирования и инициативи на българите. Руското командване не се противопоставя на вече формираните самостоятелни въоръжени отряди, но техните действия се възприемат като стихийни.
Руското главно командване се опира на българската буржоазия, влязла в редовете на Българската земска войска, набирана предимно от българи-емигранти във Влахия и Молдова.
За нивото на политическата култура на българската буржоазия във Влашко и Молдова, излъчила и военните командири на Българската земска войска, свидетелства и “Молбата” на С.Врачански, представена на М.Н.Кутузов в 1811 г. от името на всички българи-преселници в дунавските княжества. С нея се иска от руското правителство набелязване на мерки, предоставящи на българите от левия бряг на р.Дунав широки права, които им дават статут на автономия в областта и възможност за собствено етническо развитие в рамките на княжеството (Влашко) и под върховната власт на руския император. Тази “Молба” е първата политическа програма на българската емиграция за разрешаване на българския политически въпрос през Възраждането, тъй като се призовава и земите по левия бряг на р.Дунава бъдат поставени под властта на руския император. С това идеологическото развитие на българския възрожденски политически национализъм прави още една крачка към окончателното изясняване на своите политически принципи, на стратегията и тактиката в борбата за окончателното разрешаване на българския национален въпрос.
От политическия кръг дейци около С.Врачански изхожда и политическата прокламация към българския народ от 1813 г. Възванието също дава представа за идеите на Софрониевия политически кръг, работещ за националното освобождение на България. Негова важна специфична особеност е, че то е предназначено за “роду моему и моимъ любезнимъ соотечественныкамъ”, като по този начин успешно се съчетават дипломатическите инициативи на Българското политическо общество в Букурещ и опитите за активизиране на съпротивителните сили на българския народ срещу Османската власт. Пълният текст на прокламацията е:

“Любезныя соотечественныци!


Всякъ отъ васъ, въ каквото художество са намира – тарговецъ, майсторъ, гражданинъ и селянинъ, и кой отъ Iсторїа знаи какво да са имали нђкога и болгаритђ царство, не голђмо, но яко и какво нашитђ прадђди сосъ тђхното согласїе и любовъ много пути побеждаваха и разбиваха совершенно по-силнитђ царїе и покоряваха ги въ подданство, завладђваха земли и разшириха царството си до Вардаръ, Селеникъ и далђе, дђто и до днесъ обытаватъ нашитђ братїа. И додђ немаха помежду си завистъ и несогласїе, процвђтаху яко крїнъ и бђха страшни и грозни на своихъ враговъ (а на приятелитђ любими). Но от когато са породиха тђзи две злоби между тримата братїя, синови царя Шишмана, и повдигнаха единъ протывъ другаго бранъ, чрезъ който бранъ въ мало време ослабђха. Въ то време тђхнитђ неприятели, които до тогас завидуваха на тяхното согласїе, улучиха време да привикатъ отъ Азїа потомкитђ Мехмедови, които не донесоха сосъ себе си толко огнъ, мечъ, но донесоха и тђхното варварство, сосъ което потамиха и закриха Болгарїа какъ сосъ темна магла. И сосъ тђхное люто нападенїе не само властелиновъ и начлниковъ болгарскихъ изсђкоха, но и духовнаго чина людей истребиха и много путурчиха и отъ народа простый, дђто са разбђгаха по горы и пещеры да са укрие отъ смертоноснаго меча, тамъ умираха отъ глада.
О, несчастна Болгарїа, каковъ си тирана дочакала! Онъ та е покрылъ у варварство какъ въ таменъ облакъ и никога отдахновенїе не дава! Твоята свободностъ и твоитђ волни закони въ робство облече и окова въ тяшки оковы, подъ които четыри стотинъ годины страдаешъ това негово безъчеловђчно тыранство! Уви!!!
Ето, любезныя мои соотечественици, описувамъ ви во кратцђ приключенїето на нашитђ несчастны прадђди. А ние, понеже сме тђхни чада, защо пропущаваме това удобно време и не разбуждаме единъ другиго и да дадемъ помощъ, секи кой съ какво може: напримђръ старитђ люди сосъ наставленїе, богатитђ – сосъ помощъ, а младитђ – сосъ каквото можатъ. И вообще да речеме, кой съ каквото може да помогне, защо да не останимъ и ныя нищо по-доло отъ другитђ народи, каквото греци, серби, власи и прочее. И да не останемъ подъ клятва на нашитђ братїя, които са нахождатъ подъ тиранство, защото ще рекатъ: можало е да стани некое добро и за нази, но ный ни сме ся потрудили. Нынђ провиденїемъ божїемъ имами големи особи на приличното мђсто, които настояватъ съ големо прилежанїе да помогнатъ. А сега намъ не остава друго нищо, толко да са соединимъ единодушно, да ученимъ малое пожертвованїе, всякъ спорядъ силата негова, защото мнозина много можатъ да сторатъ, а един нищо не може.”

Биографични бележки

Поп Стойко Владиславов (роден, както сам посочва в "Житието" през 1739 г.), приел по-късно името Софроний Врачански, е роден в Котел в семейството на търговец на добитък. Учи в килийно училище в родния си град по славянски и гръцки черковни книги. Работи като абаджия, но се забелязва стремежът му към духовни занимания. През 1762 е ръкоположен за духовник. Работи като учител и книжовник в Котел. Съдбовна се оказва срещата му с Паисий Хилендарский в 1765 г. в Котел. Паисий му показва "История славяноболгарская", от която той прави първия препис, известен като Софрониев препис. Софроний Врачански е пътувал до Света гора (1770-1775). През 1792 г. напуска Котел. Служи в енорията в Карнобат. Отива в с. Арбанаси в манастир (1794), а на 17 септември с. г. е ръкоположен за епископ във Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди. Все по-трудни стават епископските му задължения. След случили се размирици във Враца (от войските на видинския паша Осман Пазвантоглу - 1797) напуска града и се скита из Северозападна България. За три години се задържа във Видин - този период е важен за изясняване на целите му като писател. През 1803 г. заминава за Букурещ - отново по народополезни дела. Там служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. От 1806 г. до 1812 г. е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след руско-турската война. През последните години се оттегля в манастир край Букурещ. Неизвестна е датата на смъртта (датира се по последния подписан документ от 2 август 1813 г.). Същата година Д. Попски пише за него ода. Най-добрите свои творби Софроний Врачански пише в букурещкия си период. "Кириакодрумион, сиреч неделник" е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на славянски и гръцки източници - единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Сборникът има историческо значение - поставя началото на новобългарската печатна книга - и налага говоримата реч като език на книжнината. Тя е широко популярна сред народа под името "Софроние". Пише и друг сборник "Неделное евангелское толкование" (1805 - археологически музей Шумен). "Житие и страдания грешнаго Софрония" и "Възвание към българския народ" превръщат Софроний в най-видния представител на българската литература от началото на XIX век.



Канонизиран на 31 декември 1964 г. от Българската православна църква.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница