Възраждане
Изтегляне 1.91 Mb.
|
| Измежду по-заможните граждани,търговци и занаячии,както и на село сред заможните селски стопани започва бавното укрепване на българската буржоазия.Нейните представители стават инициатори и оглавяват политически, културни и духовни движения през Ранното българско възраждане.
Политическите движения и прояви се изразяват под формата на симпатии и стремежи към подкрепа на враговете на Османската империя ,както и в организиране на отпор и самоотбранана българските селища в годините на междуособици и анархия. Културно-духовното раздвижване в българското общество засилва интереса към образованието с пребладаването на светски и народностно български елементи като израз на прагматизъм и желание за разграничаване от другите народи в империята. През 18 век Просвещението обхваща цяла Европа като приема различни форми и се видоизменя според условията на отделните страни Гръцкото просвещение и зародилият се интерес към философията осъществява пренасянето на еврпейски идеи на балканска почва – чрез сръбското просвещение,свързано с имената на Йован райч и Вук Карди и чрез Русия.За това помагат и бългаските търговци и студенти в чужбина. Духовната пробуда през 18 век намерила израз в разцвета на дамаскинарскта книжнина.Спори се към коя епоха да бъде отнесена.Тя трябва да бъде приета като гранична книжнина между Средновековието и Възраждането.Между дамасккините личат имената на Неофит Рилски, Йосиф Брадати,Тодор Врачански,Роман Габровски. През 18 век се засилва книжовната дейност на католиците от Крастово, Виена, Загреб и Нови Сад.В Австрия е създадена школа,която продължава традициите на Филип Станиславов и неговия “Абагар”1651.Най.известните книжовници от тази школа са Георки Пейкич,епископ Антон Стефанов.Католическата литература има ясно изразен български характер. Ренесансовите мотиви се забелязват най-ясно в т.н. “Руско-славянска школа”,която се създава в Сремски Карловци.Към този център се числят големите книжовници от първата половина на 18 век-Христофор Жефарович и Партеней Павлович. Хр. Жерафорович е роден в Дойран и най-известното му произведение е “Стематография” отпечатана във Виена 1741. В нея са представени няколко славянски и не славянски герба. Представен е и българският герб-разярен лъв с корона на главата. Партений Павлович е роден в Силистра,учи в Букурещ и пътува из Европа и Балканите. През 1751 става епископ. Пише автобиография, оди за Русия и стихoтворения. Забелязва се засилен интерес към българите от страна на католическа Европа.Йосиф Асемани –перфект на Ватиканската библиотека и Блазиус Клайнер – “История ня България”1761.Появяват се две нови теории за българите “Зографската история” анонимна или написана от монаха Спиридон. и “История во кратце о болгарском народем словеском”1792.Но пръв изразител на идеите, породени от обществено-политическо развитие на българско възражденско общество и влиянията на европейски и балкански страни станал Паисий Хилендарски. Паисий Хилендарски е роден 1722 в самоковската епархия. Надделява на последък схващането, че е роден в Банско. През 1745 заминава при Брат си Лаврентий, игумен в Хилендарския манастир в Света гора и става монах. През това време манастирите се посещавали от българи и от светски лица от други балкански народи. Сред монасите си пробивала път националната идея. Разгаряли се спорове между сърби, гърци, румънци свързани със националния суверенитет и националните им идеи.В тази обстановка у Паисий Хилендарски се родила идеята да напише история за българите. Источници за написване на книгете той намира в книгата на Цезар Бороний “Деяния церковния и гражданския от Рождение Христово”1719,в нейния руски превод при Петър І,историческият труд на дубровнишкия абат Мавро Орбини “Книга историография”,”Славянское царство” издадени през 1601,а руския превод, който използва от 1722.След завръщането си от Австрия Паисий Хилендарски се премества в Зографския манастир, където през 1762 слага край на епохалното си дело - завършва своята “История славянобългарска”.”Историята” е сбито и ясно изложение на миналото на България. Той разказва за миналото в силно нациолистичен и романтичен дух.Из анализа на миналото Паисий извежда своите заключения, подчинени на определени исторически цели. Преди всичко той се стреми да пробуди националното чувство. В името на тази цел той атакува тези,които се срамуват от своя род и език. С тези си разсъждения Паисий Хилендарски чертае политическата програма на новата епоха, която главно се базира на националната идея.. В политическо отношение Паисий Хилендарски акцентува главно на националното обособяване на базата на езика, писмеността, културата и историческите тенденции. Осемнадесети век бележи началото на Българското възраждане, свързано с обновяването на стопанските отношения, духовен разцвет и национално израстване на българите. Предвестник на Възраждането е “История славянобългарска”, написана от отец Паисий Хилендарски през 1762 г. Формира се общонароден писмен и говорим език, което стимулира развитието на националната книжнина и литература. Развиват се националната просвета и култура, възникват множество училища и читалища. През 1869 в Браила се учредява Българското книжовно дружество. Борбата за църковна самостоятелност, ръководена от българските възрожденци Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, завършва с учредяването на Българската екзархия. Първият български екзарх Антим I е избран през 1872 г. С признаването на независимостта на българската църковна общност се определят етническите граници на българската нация в Османската империя. Осъществяването на българския духовен идеал и нарасналото национално самочувствие дават тласък на борбата за политическо освобождение. Заражда се Национално - освободителната идеология. Формирането на Национално- освободителното движение, на базата на организирани революционни действия, е свързано с делото на Георги Раковски, на Васил Левски - стратег и идеолог на българската национална революция, на писателя Любен Каравелов, на поета Христо Ботев. След неуспеха на четническата тактика, в Букурещ е създаден ръководен център на национално революционното движение - Български революционен централен комитет (1869 г.). Изгражда се Вътрешна революционна организация, която обединява българите за революционни действия. Удавеното в кръв Априлско въстание (1876 г.) има политически ефект и привлича вниманието на европейските държави към българския национален проблем. Руско - турската освободителна война 1877 - 1878 г. завършва със Сан-стефанския мирен договор, подписан на 19 февруари (3 март) 1878 г., според който възстановената българска държава включва земите с преобладаващо българско население. В историята на българския народ периодът XV-XVIIв. се определя като Късно Средновековие, а по-следните два века на османското политическо господство, през които се осъществява предхода от Средновеко-вието към Новото време, се обозначават като самостоятелна историческа епоха, известна под името Българско Възраждане. В резултат на възникващите буржоазни форми на стопански живот през XVIIIв. се изменя соци-алната структура на българското общество. Това води до ликвидирането на военноленната система в Осман-ската империя и замяната й със стоково-парични отношения. От социална гледна точка се обособява слабораз-вито буржоазно общество. Разгръщат се мощни движения за новобългарска просвета и църковна независимост, полагат се основите на светската култура. През тази епоха осезателно се проявява националноосвободителния подем на българите, който се изразява в борбите им за политическо освобождение. Той се увенчава с възобно-вяването на независим държавен живот. На основата на развитие на стопанските и културните процеси се формира и българската нация. Възражденският период по българските земи започва три века по-късно от Ренесанса в Европа. Той протича в рамките на една враждебна среда. Отражение оказват противоречията между европейските държави на Балканския полуостров и тяхното отношение спрямо Осман-ската империя. Със своята изостаналост тя се оказва пречка до края на XVIв. за приобщаването на поробените от нея народи към постиженията на европей-ската цивилизация. Това изоставане позволява на българския народ да черпи готов опит и форми от Западна Европа, като по този начин се скъсява времето за преход. Според Васил Априлов и Георги Стойков Раковски началото на Българското Възраждане е реформения акт на султан Махмуд II от 1826г. Марин Дринов го свързва с излизането на “История славянобългарска” през 1762г. Към това мнение се присъединява и Ив.Шишманов, който допълва, че Възраждането е колективно дело и че още преди Паисий Хилендарски има наченки на духовно пробуждане, визирайки Йосиф Брадати и произведенията му. Христо Гандев приема за начална година 1600г., свързвайки я с поява на новобългарския език и светска литература. Д. Косев защитава становището за втората половина на XVIIIв., а Н. Генчев, Дойно Дойнов и други подкрепят идеята за началото на XVIIIв., което се съпътства с промени в стопанската и социалната сфери. В историческата наука се водят спорове за началото и края на Възрожденската епоха, за вътрешната й периодизация и т.н. Николай Генчев смята, че XVIIIв. е времето, когато се проявява отчетливо цялата съвкупност от исторически явления и процеси, достатъчни по своята качествено нова социална същност да обозначат нов период в българската история. Според Димитър Косев Българското Възраждане е закономерен етап в историческото ни развитие и е в пряка връзка с развитието на Западна Европа. Петър Ников защитава становището, че развитието на идеята за национална църква стои в основата на този процес. Петър Мутафчиев, Михаил Арнаудов и други подкрепят хипотезата, че Българското Възраждане е вследствие на пробуждането на духовните сили на народа, успехите в образованието и развитiето на нравствено- религиозните и политическите идеи. Жак Натан предполага, че този период от българската история представлява превес на социално и култур-но преобразувание, който по своята съдържание се свързва с освобождението от османския феодализъм, а по форма е борба за национално, културно и просветно освобождение. Факторите, спомагащи за датировката на процеса, също са предмет на дискусии. Константин Иречек, Никола Милев, Христо Гандев, Иван Шишманов и други смятат, че главните “двигатели” за това са личнос-тите, манастирите и икономическите предпоставки. Според П.Мутафчиев, П.Ников, М.Арнаудов и други – то-ва е църковната идея, която по думите на М.Арнаудов представлява “мистичната вяра в собствените сили”. Д.Косев обособява няколко групи фактори. Напредъка на индустрията в Западна Европа води до икономическо оживление и развитие на търговията и занаятите по българските земи. Заражда се буржоазия с национални идеи, изразители на която са Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон и т.н. След военната ре-форма от 1826г., премахването на еничарския корпус и “ерата на танзимата” се стига до все по-силното налагане на стоково-паричните отношения, развитието на буржоазните идеи, борбите за независима църква, просвета и национално освобождение. Кримската война между Русия и Османската империя от 1853-1856г. е предпоставка за сътресения в самата империя. Според Ив. Шишманов, Боян Пенев, П. Ников, М. Арнаудов и други краят на възрожденската епоха са 60-те години на XIXв., когато завършва процеса на духовно обособяване на българската нация. Н. Генчев, Д. Косев и други приемат 1878г. в новоосвободените земи, когато там приключва процеса на социална, културна и политическа независимост на България. Те смятат, че възродителните процеси продължават в Македония, Източна Тракия и Добруджа. Вътрешна периодизация на периода правят Д.Косев, Ив.Шишманов, М.Арнаудов и други, но се приема тази, предложена от Н.Генчев в труда му “Българско Възраждне” за три етапа. Първият период – ХVIII – първата четвърт на XIX в., известен и като Ранно българско възраждане, се характеризира с разложение на военноленната система, разширяване на стоково-паричните отношения, формирането на нови обществени класи. През този етап се ражда буржоазната идеология, националната идея, като паралелно с това започва и процеса на културно и духовно осъзнаване на българите. Те вземат участие в освободителните борби на другите балкански народи и правят първи самостоятелни опити за отхвърляне на чуждата власт. Вторият период обхваща времето от първата четвърт на XIX – до края на Кримската война – 1853-1856г. Тогава се оформя буржоазната структура, поставя се начало на движенията за просвета и независима църква, ускорява се процеса на формиране на българската нация, преминава се към първи самостоятелни опити за освобождение. Третият период е от Кримската война до Освобождението през 1878г., когато завършва културното и духовното възраждане. Българското стопанско и социално развитие влизат в противоречие с абсолютизма и феодалния ред в Османската империя. Националноосвободителното движение навлиза във фазата на вътрешно - организирана подготовка за извоюване на политическо освобождение на българската нация. Ранното българско възраждане се свързва с обществено - икономически промени в българското общество и в Османската империя, които са предпоставка за развитие на националноосвободителната идеология. Раз-ложението на военноленната система води до криза в държавата. Неуспешните войни на Османската империя не мотивират спахиите и те започват масово да се откло-няват от военните си задължения и се стремят да станат владетели на собствени земи. Превръщането на земята в непосредствено владение на представители на военния и административния корпус става чрез откритото й за-грабване, присвояване й за неплатен дълг, закупуване и усвояване на пустеещите участъци. Същевременно цен-тралната власт пристъпва към отнемане на тимарите на отклоняващите се от военните си задължения спахии. Неуспешните войни не мотивират спахията. Така спахилъкът постепенно ограничава своя обхват и в българ-ските земи. Основната маса от селяните успява да съхрани владетелските си права върху обработваните учас-тъци. Това лишава държавата от войници, намалява степента на централизация, паралелно на което се събират и по-малко данъци. Според Страшимир Димитров отмяната на спахийската система става към 1834-1836г., а първите опити затова се датират от 1816г. Разпаденето на военноленната система през XVIIIв. освобождава хора, свикнали с добър начин на жи-вот. Те се стремят да запазят стандарта си, заграбвайки бившите си ленови земи, като ги обявява за свои частни владения, наречени чифлици. Такива се наблюдават в Тракия, Македония, Добруджа и други територии, в кои-то се използва наемния труд на поробеното население. Продукцията, произвеждана там, е предназначена за па-зара. Поради неблагоприятната среда, в която функционират, мнозинството от тях не се превръщат в предприя-тия от търговски тип. В чифлиците земята продължава да се обработва примитивно и широко да се прилага изполичарството, при което половината от реколтата взема чифликчията, и кесимджийството – обработ-ването на земята срещу определен данък – кесим. Тъй като Османската империя не може да се издържа от грабителски войни, тя трябва да се финансира чрез стопанска дейност. Управляващите разбират, че за получаване на по-високи доходи е целесъобразно да се осигурят известни възможности за стопанска инициатива на покорените й християнски поданици. През този пе-риод определен прогрес показва българското селско стопанство. На основата на нарастване на обработваемата площ за сметка на не-използвани земи се увеличава обема на селскостопанската продукция. Осезаем ръст се на-блюдава в продукцията на техническите култури – памук, тютюн и други. Устойчива е тенденцията за нараства-не на стоковостта на земеделската и особено живоновъдната продукция. Очертава се селскостопанска произво-дителна специализация в определени райони. В Южна и Средна Македония, Южна Тракия, покрай долното те-чение на р.Марица и Егейското крайбрежие вирее памука. В тези райони се съсредоточава и производството на тютюн, ориз мак и други култури, чиято продукция постъпва на вътрешния пазар или се изнася. В Хасковско, Казанлъшко, Търновско, Врачанско, Охридко и Битолско се отглеждат много черничеви дървета, които са ос-новна суровина за производството на коприна. Добруджа, Дунавската равнина, Тракия, полетата на Северна и Средна Македония се развиват като зърнопроизводителни центрове. По планинските райони се развива козе-въдството, пчеларството. В равнинните се отглеждат овце, говеда, свине и други. Новите буржоазни стопански форми се разгръщат и във възрожденския български град. Той става цен-тър на усилен икономически живот. Родопите се оформят като килимарски район, Карловско и Сопотско стават центрове за производство на розово масло, Самоковско, Софийско и Габровско се специализират в обработката на желязо, Сливен и Котел – в производството на аби и шаяци, Трявна – на зографството, Охрид – на кожухар-ството и т.н. Традиционните занаяти, като абаджийство, гайтанджийство, строителство, коларство, бъчварство, мутафчийство и т.н. изживяват подем, свързан с проникването на нови, модерни за времето си производства. Възприемат се нови технологии и с усвояването на нови форми на организация на занаятчиите, тъй като стари-те начини на производство се оказват неконкурентноспособни. Занаятчиите се обединяват в общи сдружения – т.нар. “еснафи”. Първият български еснаф е този на тенекеджиите, основан в Русе през 1617г. Постепенно от тях се отделят някои по-едри собственици и организират т.нар. “разпръсната манифактура”. Манифактурата представлява процес в производството, основан на вътрешната, т.е. разделението на труда и ръчната техноло-гии. Израстват и първите видни представители на търговското съсловие, благодарение на своята посредническа дейност между еснафите и пазара, или между чуждестранните сдружения и формиращия се български национа-лен пазар. Личат имената на братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово, братя Тъпчилещови от Калофер, братя Робеви от Охрид, Гюмюшгердан от Пловдив, братя Маджарови от Копривщица и други. Социалният об-лик на българският град се допълва от дребните и средните търговци, от наемниците в манифактурите и за-наятчийски работилници, и от други значително по-ниско стоящи в социално отношение обществени слоеве. Нарастването на българския елемент в градовете, превръщането на села в български селища от градски тип, увеличаването на българските манифактури, както и значителния дял на българите в търговията водят до сто-пански, културен и езиков контакт. Според Стр.Димитров още от XVIIв. има проникване на лихварския капитал в българското село, което се обуславя от създаването на чифлици, премахването на старото, феодално законодателство и отмяната на спа-хийската система. Развитието на стопанските връзки – вътрешни и външни, спомага за налагането на единен национален пазар. Според Виржиния Паскалева това става през първата половина на XIXв., а Н.Генчев защитава мнението за XVIII – началото на XIXв. Активизира се търговията и значително нараства нейния обем. Увеличава се стокообменът между сели-щата и районите на българските етнически граници. Тези земи се очертават като главен снабдител на пазараите в Османската империя със зърнени храни, плодове и зеленчуци, месо, млечни изделия, текстилни изделия и т.н. Зърнените храни, необработените кожи, вълната, памукът, коприната и други стоки се изнасят и извън предели-те на държавата. Осезаемо се разширява търговията с Англия, Холандия, Венеция, Генуа, Дубровник. От тях се внасят кафе, индиго, манифактурни и фабрични изделия и т.н. Една част от активните български търговци се ориентират към създавантео на свои търговски сдружения, като чрез тях започват да осъществяват икономичес-ки връзки с Русия, Молдова, Египет, Австрия, Индия. Постепенно възникват и български търговски колонии в Букурещ, Виена, Будапеща и други европейски градове. За около две-три десетилетия в тяхната дейност широко навлизат кредита, търговската марка, търговията по мостра. Нараства и ролята на панаирите, особено на тези в Узунджово, Сливен, Долян, Неврокоп, Преспа, Прилеп, които се обособяват като своеобразни общо-имперски “стокови борси”. По това време българските занаяти изживяват бурен подем. Стопанското оживление по българските земи и бързо променящите се политическа конюнктура в Бал-канските провинции на Османската империя създават реални предпоставки за изменението и на социалната структура на ранновъзрожденското българско общество. Постепенно и в селото, и в града се очертава една но-ва, буржоазна по същество прослойка от заможни търговци и манифактуристи, които заемат все по-важно мяс-то в културния и политическия живот. Тяхното по-ясно обособяване обаче е затруднено от изостаналото и кон-сервативно законодателство, прозволите, бюрокрацията и корупцията сред турските власти, което пречи на сто-панското укрепване и на инвестициите в промишленото производство. Въпреки тези затруднения се откриват нови възможности за относително “безпрепятствено” навлизане на Просвещенските идеи от Европа, за рефор-миране на местната просвета, за зараждане на националната идея сред покореното население, туй като “изтъ-нява границата” между Западна Европа и българите, което способства за своеобразна “дифузия”. Н.Генчев смята, че се осъществява предимно чрез езика с елементите на културната и църковната тра-диция, с постиженията на народната култура. Според същият автор не може да става дума за възстановяване или възраждане на старобългарската култура. От началото на XVIIIв. сред българите се наблюдава разширен интерес към просветата и грамотността, което се определя от потребностите на зараждащата се българска бур-жоазия; проникването на Ренесансовите идеи на Балканите, както и стопанските и културните промени. Разши-рява се броя на килийните училища, които обаче не са в състояние да дадат необходимите знания. Промяна се забелязва и в учебното дело – има засилен интерес към литературно-културната традиция, появяват се нови жанрове и форми, а така също и дамаскиновата и католическата книжнина. Ренесансови мотиви се срещат и в т.нар. “Руска славянска школа” с Христофор Жефарович и други. Йеросимонах Спиридон – с труда си “История во кротце о болгарском народе словенском”, Иван Раич – с “История разних славянских народ най-паче же болгаров, хорватов и сербов”, Атанас Наскович – “История славяноболгарского народа”, Христофор Жефарович, Филип Станиславов, Кръстю Пейкич, Партений Павлович и други имат заслуги за приобщаването на своите сънародници към просвещенските идеали и духовните цен-ности на Новото време. Кръстю Пейкич е представител на българската емигрантска католическа интелигенция и подготвя за печат редица книги във Венеция. Партений Павлович участва в политически мисии през 20-те и 30-те години на XVIIIв., а по-късно е избран за епископ викарий в днешна Сърбия, където осъществява проповедническа дейност. Христофор Жефарович написва една популярна сред българското население книга – първата печатна българска книга – “Стематография”, която излиза през 1741г. Тя съдържа гербове на славянски и съседните на тях народи със съответните пояснения и изображения на български и сръбски светци. Малко по-късно, през 1761г., се появява и из-готвената от Блазиус Клайнер “История на българския народ”. Във произведенията си българските обществени дейци от XVIIIв. отразяват зараждащото се национално един-ство и стремежа към самоопределение, търсейки основа в ми-налото. Те обаче остават само информатори, задо-воляващи интересите и търсенията на обикновените хора, но не успяват да дадат връзката минало-настояще. Новите политически идеи, които те прокламират, се изразяват в съживеното национално самочувствие, което личи в литературата, във все по-честото споменаване на “отечество”, “българи” и т.н. Паралелно с това се очак-ва помощ от чуждите страни – Австрия, Русия. Това личи в българските отряди, трупащи боен опит в Руско-турските войни от 1710, 1735-1739г.. През 1737г. обединените войски на тези две държави достигат до Ниш, ко-ито е катализатор за избухване на въстание в Трънско, Брезнишко, Радомирско, Кюстендилско, Пиротско. След детронирането на султан Ахмед III (1703-1730) се активизират и войнуците, дервенджиите и мартолосите, опит-ващи се да се изправят срещу властта, която иска да им отнеме оръжието. Засилва се и хайдушкото движение. Показателно за икономическите, културните и духовните промени в българското общество е делото на Паисий Хилендарски. Каталог: webftp -> Albena -> %D0%90%D0%BB%D0%B1%D0%B5%D0%BD%D0%B0%20%D1%83%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%89%D0%B5 Albena -> Тест по български език– 5 клас 1ва група Име: в коя от думите има грешка? Albena -> Тест по български език– 5 клас 2-ра група Име: в коя от думите има грешка? Albena -> Страница 52 Зад. 1 Отг. Б рами се хвана за решетката и Albena -> British international school classic Изтегляне 1.91 Mb. Сподели с приятели:
|