Възраждане


БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОПИС



страница7/9
Дата22.07.2016
Размер1.91 Mb.
#1193
1   2   3   4   5   6   7   8   9
БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОПИС

Вера Бонева

Историческата съдба на българския народ в периода на преход към ценностите и стереотипите на Модерната епоха е обект на историописни интерпретации повече от век и половина. Творческите усилия на няколко поколения изследователи формират динамична интелектуална среда около нееднозначната проблематика на Възраждането. В осезаема близост до професионалните концепции за епохата битуват представите, формирани от художествената литература и от популяризаторските текстове, които насищат историописните реконструкции1 с подчертан етноцентричен патос. Значителна част от образите и идеологемите на предосвобожденското развитие са включени в политическо обръщение, поради обвързаността им с градивните тенденции на българското национално и държавно развитие в края на ХІХ и през ХХ в. Това обстоятелство поставя изследователския процес в изключително деликатно положение, произтичащо от необходимостта да се реконструира миналото в сложен диалог с властващите политически императиви. В някои случаи това въздействие се оказва конструктивно с оглед стимулиране на проучванията по определени теми. В други случаи то препятства естествения ход на историописния процес. Независимо от многопосочното въздействие на ред извъннаучни фактори върху развитието на знанието за Възраждането, съвременната хуманитаристика разполага с широкообхватен концептуален и фактографски ресурс по отношение на споменатата област. Този ресурс е формиран в хода на богата историописна традиция, в чиято еволюция ясно се открояват три периода:



  • първи период - до края на 90-те години на ХІХ в.;

  • втори период - от до средата на ХХ в.;

  • трети период - втората половина на ХХ в. Периодите са разграничени според логиката на променящите се историописни модели, институциални среди и политически системи. Най-стойностните явления във всеки един от тях са свързани с открояващи се авторски присъствия и с крупни книжовни начинания2. Исторически изследвания върху Българското възраждане
    до края на 90-те години на ХІХ в.

Възраждането
във възрожденската историопис


Първите тласъци за историописно осмисляне на все по-видимите промени в българското общество през третата четвърт на ХІХ в. идват от страна на руската славистика. Те са свързани с книгата на украинеца Юрий Иванович Венелин (1802-1839) ”Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношение к россияном” [”Старите и сегашни българи...”] (т. І, ІІ - 1829, 1841). Първият том на тази книга и Венелиновата статия ”За зараждането на новата българска литература” (1836) съдържат данни за етническите граници и демографския потенциал на българите, както и факти, свидетелстващи за състоянието на техния книжовен и църковен живот. Значимостта на Венелиновите проучвания се измерва както с центрирането на изследователския интерес върху обособяващата се южнославянска нация, така и с въздействието на тези проучвания върху тогавашното поколение възрожденци. Под тласъка на ”Старите и сегашни българи...” и на епистоларните си контакти с Венелин богатият български емигрант Васил Априлов (1789-1847) започва системна книжовна дейност. Съществена част от нея има отношение към историописния анализ на предходните български десетилетия. През 40-те години на ХІХ век се появяват три Априлови книги, съдържащи едни от най-ранните интерпретации на Възраждането: ”Денница на новобългарското образование” (1841), ”Допълнение към книгата ”Денница на новобългарското образование” (1842), ”Мисли за сегашното българско учение” (1847). В тях са откроени факторите, дали тласък за развитието на училищното дело и в едри щрихи е очертана географията на българското културно възраждане. В. Априлов има свое мнение за началото на процесите, които днес квалифицираме като общобългарски преход към Новото време. Това начало, според автора на ”Денница...”, е свързано с реформения период в Османската империя от 20-те и 30-те години на ХІХ в. - ”само преобразованието на Турция трябва да се смята за причина за зародиша на българската образованост”. Независимо от категоричността на цитираната мисъл, в други свои текстове книжовникът е склонен да отчита въздействието и на някои допълнителни фактори върху националната възмога на българите - културните комуникации с гръцкия народ, европейското Просвещение, активната антиосманска политика на Русия. Също извън пределите на професионалната историопис, но с частично оплодени амбиции за проследяване на същностни обществени тенденции се открояват приносите на ред книжовници и публицисти, утвърдили се в полето на новоболгарската култура през 50-те, 60-те и 70-те години на ХІХ век. Специфично място в споменатата група заема сливенецът Иван Селимински (1799-1867), който се отличава с ярко национално съзнание, формирано в условията на трудни емигрантски скиталчества по Балканите. Независимо че до края на живота си Селимински така и не усвоява книжовния български език, част от гръкоезичните му ръкописи оставят своя следа в историографията на Възраждането. Статията му ”Кратко изложение на отношенията на българите към съседните християнски народи” (1856) анализира историческите предпоставки и облика на българо-балканските отношения в средата на ХІХ век. ”Политиката на Русия и на великите сили към Турция и към подвластните й народи” (1859) е текст, в който са систематизирани факти и доводи, свързани със специфичната позиция на Русия по Източния въпрос след Парижкия мирен договор от 1856 г. Студията ”Българският черковен въпрос” (1861) представлява един от най-ранните исторически очерци за българо-гръцката църковна разпра. Църковно-националното движение е водеща тема и в историописното наследство на Георги Ст. Раковски (1821-1867). В поредица от статии и брошури от началото на 60-те години на ХІХ в. влиятелният публицист проследява в детайли ранните фази и текущото положение на църковните борби. Сред книжовното му наследство се открояват текстове с историческа проблематика, посветени на кърджалийското време, на хайдутството, на българското участие в балканските освободителните движения, на отражението на реформите в Османската империя върху съдбата на подвластното й християнско население. Интерес представляват конспективните записки на Раковски върху историческата еволюция на българите през последните десетилетия на ХVІІІ и първата половина на ХІХ в. В тях са отбелязани най-значимите факти и личностни присъствия, свързани с политическата и културната еволюция на нацията през ранновъзрожденските десетилетия. В края на 50-те и началото на 60-те години на ХІХ в. са лансирани и някои от концепциите за Възраждането на първия български професионален историк Спиридон Палаузов (1818-1872). При все че обектите на неговия научен интерес са разположени извън пределите на тази епоха, статията му за Мустафа Рашид паша, публикувана през 1858 г., показва дълбоко познаване на положението в Османската империя и по-специално на модернизационните усилия на част от султанските министри. През 1860 и 1861 г. Сп. Палаузов пише поредица от статии за петербургския вестник ”Северна пчела”, посветени на историята и съвременното състояние на църковното движение. Независимо от обвързаността си с текущите проблеми на общонационалната борба за църковен суверенитет, тези статии умело изтъкват факторите, провокирали българското национално обособяване през първата половина на ХІХ в. В плана на историописните интерпретации на Възраждането могат да се разглеждат и някои от предосвобожденските писания на Петко Р. Славейков (1827-1895), посветени на развоя на българското просветно дело. Сред тях се откроява брошурата ”Габровското училище и неговите първи попечители”, отпечатана в Цариград през 1866 г. Кратките Славейкови очерци върху отделни моменти от миналото на църковните борби или биографичните му ескизи за видни обществени дейци демонстрират умение за проникновен анализ на близкото минало. Юрдан Трифонов обаче предупреждава при всяко докосване до споменатите текстове да се има предвид, че и в историческите си съчинения Славейков е запазил ”особеностите на поет, публицист и общественик”, т.е. тези съчинения са доминирани не толкова от амбиция да се установят ”строго проверени факти”, колкото от стремеж да се отстояват определени идейни позиции. Препоръчаният от Ю. Трифонов подход е валиден и при оценката на историописното наследство на Любен Каравелов (1834-1879), свързано с възрожденското развитие. По правило Каравеловите текстове, принадлежащи към тази част от творчеството му, са свързани с трайния интерес на напористия интелектуалец към фолклора и етнографията. При все това някои статии от цикъла ”Записки за България и българите” и определени откъси от сборника ”Памятники народнаго быта болгар” (1861) могат да се разположат и в плана на историописните интерпретации. Още повече, че част от публицистичните статии и брошури на революционния лидер демонстрират зряло историческо мислене и познаване на българския обществен развой в пределите на ХІХ в. През 1870 г. във Виена е отпечатана книгата на Стефан Захариев (1810-1871) ”Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза”. Тя представлява обстоятелствено краеведско проучване на един регион от българската етническа територия, включващ градовете Пазарджик, Панагюрище, Пещера и прилежащите им 113 села. Наред с описания на бита и поминъка, училищата и църквите, данъците и самоуправленските традиции, обзорът на Ст. Захариев засяга и деликатния въпрос за исторически оформилите се отношения между местните общности, обособени по религиозен и етнически принцип - българи-християни, българомохамедани, турци, евреи, арменци, цигани, цинцари. В този смисъл книгата е първо по рода си възрожденско съчинение, третиращо сложната проблематика на многоетничността, присъща почти на цялата територия, върху която са разположени обиталищата на българската нация. Своеобразен знак за първост носи и очеркът на Пандели Кисимов (1832-1905) ”Черти от военния дух у съвременните българи”, публикуван в 31 поредни броя на в. ”Дунавска зора” през 1868-1869 г. Той представлява относително пространен разказ за антиосманските въоръжени прояви на българите до 60-те години на ХІХ в. Мотивът за написването на очерка е обвързан с политическата идеология на радикалната ни емиграция: ”Днес, когато се развива началото на народностите, всеки истински българин е длъжен да тури ръка на сърце си и да изпита дали в него има жила юнашка кръв, знак от военен дух, искра за свободен живот.” Независимо от очевидната си неизчерпателност, очеркът на П. Кисимов може да се приеме като начало на модерната българска историопис по проблемите на политическата ни история от епохата на Възраждането. По мнението на Василка Тъпкова-Заимова някои от книжовните изяви на Йоаким Груев, Васил Стоянов, Иван Богоров, Гаврил Кръстевич и Иван Касабов също могат да бъдат подложени на историографски анализ. Чрез отделни статии или в части от свои по-обширни съчинения изброените дейци формулират тези или реконструират обстоятелства, имащи отношение към Възраждането като обект на историописен разказ. Професионалните занимания на българина, представител на руската славистична школа, Марин Дринов (1838-1906) с история на южните славяни обвързват творчеството му и с възрожденската проблематика. Отпечатаната през 1869 г. книга ”Исторически преглед на българската църква от самото й начоло и до днес” съдържа документално защитена част, посветена на българо-гръцките църковно-народни отношения от ХVІІІ и ХІХ в. Най-трайното Марин-Дриново историческо съчинение, посветено на Възраждането, без съмнение е статията му ”Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му”, публикувана през 1871 г. Вниквайки дълбоко в Паисиевите послания, ученият формулира тезата за повратното значение на ”История славянобългарска” за националното консолидиране на сънародниците му. Пак от Дринов води началото си настойчивият интерес на българската хуманитаристика към разпространението - ръкописно и печатно - на Паисиевата история. Значително въздействие върху развоя на националната ни историопис оказва отпечатаната през 1876 г. в Прага монография на чешкия учен Константин Иречек ”История на българите”. Тя представлява първият цялостен обзор върху миналото на младата славянска нация, съставен по правилата на модерната европейска историческа наука. 8 от общо 24-те й глави са посветени на проблеми от политическото, църковното, културното и демографско развитие на българите през ХVІІІ и ХІХ в. Ползвайки широк кръг документи и предходни изследвания, монографията представя в съизмерим с постиженията на европейската историческа наука вид най-значимите моменти от обществено-политическото развитие на българите през последните два века на османското владичество. Високата историографска значимост на популярната Иречекова книга се изразява във факта, че тя задава основните теми и маркира водещите тълкувателни зони, в които ще се развива знанието за Възраждането докъм средата на ХХ в.

Възраждането
в следосвобожденската историопис


Осмислянето на Възраждането през 80-те и 90-те години на ХІХ в. е подвластно на все по-отчетливия култ към епохата на ”високите идеали”, противопоставяна на битово принизения и котерийно острастен текущ политически процес. До самия край на столетието практически всички историописни реконструкции на преосвобожденското развитие са плод на непрофесионални занимания и/или на публицистични начинания. Изключително силно въздействие върху оформящата се оценъчна система спрямо националното развитие до създаването на модерната българска държава оказват и ред извънисториописни фактори. Сред тях най-силно се открояват белетристичните и поетически текстове на Иван Вазов, посветени на героиката на Възраждането. Стихосбирката ”Избавление” (1878), поетическият цикъл ”Епопея на забравените” (1881), повестите ”Немили-недраги” (1883) и ”Чичовци” (1885), романът ”Под игото” (1889-1890) чертаят параметрите на новобългарския епос с посредничеството на магнетични образи и нетърпящи възражение внушения. Ведно със своите художествени носители още с първопоявата си тези образи и внушения прилягат плътно в основата на националния литературен канон, който по силата на своята универсалност задава в предварителен план отговорите на част от въпросите, към които професионалната историопис тепърва ще се насочва. В последните две десетилетия на ХІХ и първото десетилетие на ХХ в. са написани и отпечатани многобройни мемоарни текстове за Възраждането. Дейци от национална величина като Тодор Икономов и Пандели Кисимов, Тодор Бурмов и Сава Доброплодни, Светослав Миларов и Йоаким Груев, Иван Касабов и Марко Балабанов записват и отпечатват спомените си за видяното и преживяното в предосвобожденските години. По страниците на периодичните издания се появяват мемоарни бележки на по-малко известни комитетски съзаклятници и Ботеви четници, на поборници от Априлското въстание и опълченци, на учители, читалищни дейци, театрали. Живите разкази на реалните участници в историческите събития обогатяват картината на Възраждането с недоловими в официални документи и публицистични текстове детайли и гледни точки. Светлозар Игов находчиво квалифицира вълната от спомени, заляла книжовното поле на Княжество България, като ”мемоарен епос на бунта”. Безспорно най-емблематичният къс на този епос представлява книгата на Захари Стоянов (1850-1889) ”Записки по българските въстания (Разказ на очевидци)”, чиито три тома се появяват последователно в годините 1884, 1887, 1892. С неподражаем усет към образи и ситуации бившият революционер повествува - по думите на Ефрем Каранфилов - върху ”най-българското време”. От историографска гледна точка Захари-Стояновите интерпретации на предисторията, развоя и сетнините на Априлското въстание са стойностни с проникновеното навлизане в най-дълбоката тъкан на ситуации и личностни присъствия, свързани с развоя на революционните борби. Ведно с очерците за Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа ”Записките” създават онази интелектуална среда, в която се вкоренява присъщият на следосвобожденската действителност култ към героиката на Възраждането. Претовареното с възхвала и отрицателство Захари-Стояново историописно наследство е стойностно и с високия си коефициент на извънфактографска приложимост. Съхранило в неподправен вид патетиката на една отдалечаваща се епоха, то задава устойчиви параметри за анализ на предосвобожденското бунтовничество. С претенции за широкообхватна реконструкция на предосвобожденските политически движения е натоварена и книгата на Стоян Заимов (1853-1932) ”Миналото (Белетристични и исторически очерк из областта на българските движения 1870-1877)”, чиито четири части са отпечатани за пръв път във Варна в периода 1884-1888. Независимо от високото си образование, Ст. Заимов не обладава способността на Захари Стоянов да повествува - по израза на Димо Кьорчев - ”от дъното, от сърцето на самото събитие”. Вниквайки в някои от детайлите на революционните борби, понагласените Заимови разкази задават градивни провокации пред по-сетнешното проучване на комитетските дела. Захари Стоянов и Стоян Заимов са автори и на първите цялостни очерци за Васил Левски, появили се съответно през 1883 и 1895 г. Независимо че са разположени в своеобразен контрапункт една спрямо друга, тези две биографии дават силен първоначален тласък на общонационалния култ към магнетичната личност на Левски. Съществен принос в споменатата посока има и творчеството на Иван Вазов от това време. В ”Епопея на забравените” и в ”Немили-недраги” образът на комитетския лидер е изваян по начин, който по думите на Николай Генчев предлага цялостен тезис за същинското величие на Атостола. Един от ранните български опити за цялостно пресъздаване на националната ни история принадлежи на Светослав Миларов (1850-1892) и се съдържа в книгата му ”История на българския народ 679-1877”, отпечатана в Пловдив през 1885 г. Около половината от нейните 274 стр. са посветени на националното развитие през ХVІІІ и ХІХ в. като частта за Възраждането е доминирана от разказа за църковно-националното движение, в което авторът участва пряко. Редувайки лични спомени с общоизвестни факти, Миларов постига по-скоро справочно-енциклоподичен, отколкото историописно-аналитичен облик на своето изложение. Близък по формата на Миларовата история, но свързан и с книжовната форма на мемоаристиката, е трудът на търновския лекар Васил Хаджи Стоянов-Берон ”Археологически и исторически изследвания...” (1886). Опит за панорамно изложение на българското предосвобожденско минало прави в самия края на ХІХ в. и възрожденският учител и книжар Георги Г. Димитров (1838-1906). Книгата му ”Княжество България в историческо, географическо и етнографско отношение” е отпечатана в три тома и обема около 1300 стр. Написана е с претенции да представлява цялостна история на Възраждането. Тя обаче е по-скоро обстоятелствен корпус от факти, събрани старателно, но подредени не по правилата на модерната историопис. По справедливото мнение на Илия Тодев ”книгата на Г. Димитров е еднакво далече и от белетризираните мемоари, и от истинската научна история, дори и от научно подготвено историческо градиво”. Българското възраждане в българската историческа книжнина
през първата половина на ХХ век

Водещи
изследователи


В края на ХІХ в. на българския културен хоризонт се откроява фигурата на интелектуалеца Иван Шишманов (1862-1928). Свързан трайно с оформящия се облик на младата българска хуманитаристика, той оставя своя следа и в интерпретациите на възрожденската епоха. Нещо повече - в условията на следосвобожденска България именно неговите студии и статии по проблеми на националното ни развитие през ХVІІІ и ХІХ в. поставят същинското начало на научно-критическия подход към тази област. Изследванията на Шишманов за Константин Фотинов, Паисий Хилендарски, Васил Априлов, Неофит Хилендарски-Бозвели, Неофит Рилски, братя Миладинови, Георги Раковски са ситуирани умело в контекста на епохата. Анализът на политическите и културни феномени е реализиран при проникновено вглeждане в текста и контекста на многобройни източници. Професорът по всеобща литературна и културна история проявява склонност към паралели между Българското възраждане и общоевропейския развой. Студията му ”Западноевропейското и Българското възраждане” (1928) представлява провокативен принос към дебата за обвързаността на българския преход към Новото време с европейския Ренесанс. Прецизното вглеждане в историческия детайл у Шишманов е съчетано с умение за открояване на съществени процеси и водещи тенденции. Достойнствата на неговия изследователски подход намират може би най-пълен израз в студията ”Увод в историята на Българското възраждане”, отпечатана посмъртно през 1930 г. в представителния сборник ”1000 години България”. В нея в сбита форма са представени основните параметри на една зряла културно-историческа концепция за същността и характера на Възраждането; концепция, която в някои от основните си аспекти не е изгубила своята жизнеспособност и към момента. Приносът на Ив. Шишманов за проучването на възрожденската епоха има и някои по-прагматични измерения. В качеството си на държавник той съдейства за полагане началото на систематичното събиране на писмени и веществени паметници от Възраждането. По негова инициатива и под негово ръководство започва да излиза една от най-престижните научни поредици в областта на хуманитаристиката ”Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” (1889-1942). На страниците на изданието намират място многобройни изследвания и документални публикации за предосвобожденската история. Това обемно градиво превръща ”Сборник за народни умотворения...” в представителен историописен и извороведски корпус за Възраждането. Конкретен принос за научния анализ на редица проблеми на Възраждането има и професорът по българска история Васил Златарски (1866-1935). Основният интерес на влиятелния университетски преподавател е насочен към Средновековието. Но това не му е попречило да проучи внимателно Паисиевата и Спиридоновата история, ”Царственика” на Христаки Павлович, както и делата на някои църковни и просветни дейци. Върху тези анализи се уповават много от по-сетнешните изследвания на няколко поколения учени. Студията на В. Златарски за политическата дейност на епископ Софроний Врачански (1923) и очеркът му ”Български въстания и опити за въстания до средата на ХІХ в.” (1930) се открояват с фактографската си коректност и убедителност. Написани по правилата на класическия позитивизъм, те подсказват за възможността проучванията върху политическото възраждане да се осъществяват без излишна патриотична приповдигнатост и при строго съблюдаване на критическия подход към изворите. В началото на ХХ в. и докторът на университета в Берн Димитър Страшимиров (1868-1939) свързва трайно творческата си съдба с историята на Възраждането. Неговото най-открояващо се съчинение без съмнение е пространната ”История на Априлското въстание” в три тома, отпечатана през 1907 г. Разпростряната върху 1103 стр. книга проследява в детайли предисторията, подготовката, размаха и последиците на многозначното събитие, квалифицирано от автора ту като ”най-блестящата страница от новата ни история”, ту като ”луда работа”. Монографията е композирана умело и убедително върху основата на първокласни извори. Основателната бележка на Мария Велева, че научният апарат на набързо написаното изследване е ”небрежен”, не снижава високата историографска стойност на първата научна монография за Априлското въстание. Надарен с умение да се потапя плътно във възрожденския политически контекст, Страшимиров обладава способността да разказва увлекателно и темпераментно, без същевременно да губи усет за реалното разположение на фактическите ситуации. С известна уговорка Илия Тодев характеризира автора на ”История на Априлското въстание” като ”най-добрият изследвач на революционното ни движение през Възраждането”. Основание за подобна справедлива оценка дават и други текстове на Страшимиров. Сред тях се откроява студията ”Комитетско десетилетие (епоха на комитетите) 1866-1876” (1930), която отстоява основателната теза за приемствеността в развоя на комитетските начинания от средата на 60-те до средата на 70-те години на ХІХ в.; теза, поставена по-късно на втори план - не толкова по историописни, колкото по политически съображения. Д. Страшимиров има откроим принос и в областта на документалистиката. Публикуваният от него през 1908 г. първи том от поредицата ”Архив на Възраждането” е плод на упорита издирвателска и археографска дейност. В тази книга за пръв път са представени във вид, удобен за изследователска работа, множество документи, свързани с революционните изяви на радикалната ни емиграция. След отпечатването й амбициозният историк продължава мащабните си издирвателски начинания, които са особено плодотворни по времето, когато той завежда ”Архива на Възраждането” към Народната библиотека в София (1923-1939). През 1929 г. се появява и подготвеният от Д. Страшимиров документален сборник ”Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. 1. Извори” - една книга, в която е събрано епистоларното наследство на Левски ведно с други първокласни източници, свидетелстващи за забележителната дейност на Апостола. В продължение на няколко десетилетия след появата си този сборник представлява основно градиво за проучване биографията и дейността на В. Левски. Предимно в литературно-исторически контекст развива своята визия за Възраждането и един от най-проникновените познавачи на епохата Боян Пенев (1882-1927). Творчеството му е ориентирано към анализ и оценка на художествените текстове при отчитане на максимално широк кръг извънлитературни фактори. Пространните му изследвания върху Паисий Хилендарски, П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Л. Каравелов, Неофит Бозвели демонстрират умението на учения да прониква дълбоко в обществените и естетическите явления, да защитава специфичните си тези, да откроява значимото, да отдава дължимото на дребния факт, да разчита и най-нееднозначните послания на Възраждането. Същинските измерения на неговия широкообхватен поглед върху епохата се открояват в четиритомната му обзорна книга ”История на новата българска литература” (1930-1936), отпечатана посмъртно. В нея се съдържа най-разгърнатото за времето си повествование върху литературните процеси през Възраждането. Книгата има и висока историописна стойност, защото картината на изследваните художествени феномени е представена на фона на подробни обществено-политически и културно-исторически обзори. По мнението на Иван Сарандев културно-историческият метод на Боян Пенев представлява ”едно от високите постижения на българската историография и литературознание след Освобождението”. През 20-те години на ХХ век към възрожденската епоха насочва своя изследователски интерес професорът по сравнителна литературна история Михаил Арнаудов (1878-1978). Учен, открояващ се с неимоверна работоспособност, креативна мисъл и изчистен от всякаква маниерност повествователен стил, до средата на 40-те години той създава поредица от монографии за водещи възрожденци - Георги С. Раковски (1922), Неофит Хилендарски-Бозвели (1930), Иван Селимински (1931), екзарх Йосиф І Български (1940), епископ Иларион Макариополски (1925), епископ Софроний Врачански (1938). Следвайки стриктно методологическите правила на историческия позитивизъм, Арнаудов очертава в детайли обществената среда, в която се формират героите му, прецизно проследява основните моменти от биографиите им, анализира творческите изяви и участието на съответния възрожденец в развоя на националната идеология. Заедно с утвърждаването на персоналисткия подход към епохата Арнаудовите монографии/биографии задават модел за писане на подобен род съчинения, който ще се окаже изключително жилав - в най-добрия историографски смисъл. Най-авторитетният представител на българската народонаука твори в условията на широка откритост към други автори и към публиката. Неговите рецензии за открояващи се книги, посветени на културното и политическото възраждане, създават благоприятна интелектуална атмосфера за по-успешна комуникация на най-стойностните произведения с читателската аудитория. Същевременно М. Арнаудов подготвя за печат и публикува стотици популярни очерци и документи за личности и събития от предосвобожденското ни развитие. Редактираното от него списание ”Българска мисъл” се превръща в открита зона за популярни и научни текстове на други автори, посветени на Възраждането. При все че споменатата дейност създава предпоставки за известно преекспониране на някои традиционни постановки, както и за митологизиране на определени исторически образи, тя категорично е свързана с градивните историописни тенденции в периода между двете световни войни. През 20-те години в изследователското поле на възрожденската историопис се утвърждава и професорът по църковна история Иван Снегаров (1883-1971). Неговите проучвания са насочени най-вече върху развоя на православните институции по българските земи. Очерците му върху историята на Търновската и Пловдивската митрополии са съпроводени с публикации на стари църковни кондики, чиито преводи от гръцки език и коментари са подготвени лично от Снегаров. Сред открояващите се монографии на авторитетния църковен историк от това време са две книги от 30-те години - ”История на Охридската архиепископия-патриаршия” (1931) и ”Солун в българската духовна култура” (1937). Тези съчинения и към момента представляват пример за вещо владеене на фактографския апарат и за умело отстояване на убедителни научни тези. Трайна следа в историческото знание за Възраждането през първата половина на ХХ в. оставят и трима хуманитаристи, чиито научни занимания са центрирани върху средновековната епоха - Петър Ников, Йордан Иванов и Юрдан Трифонов. Независимо от различните мотиви, тласнали всеки един от тях към историята на бъгарското развитие от ХVІІІ и ХІХ в., резултатите са аналогични - стойностни историописни текстове и високо информативни документални публикации. Петър Ников (1884-1938) е утвърден специалист по средновековна история. Обръщането му към периода на Възраждането може да се тълкува и като персонален жест на уважение към неговия вуйчо митрополит Симеон Варненско-Преславски, подпомогнал Ников да получи високо образование в престижни университети. П. Ников е автор на монографията ”Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения” (1929) и на документалната книга ”Българското възраждане във Варна и Варненско. Митрополит Йоаким и неговата кореспонденция” (1934). Обзорното изследване за развоя на църковно-националното движение е написано върху основата на пространен изворов и историописен материал. То е скрепено с мотивирана концепция за мястото и ролята на църковните борби в националния развой през ХІХ в. Тази концепция е защитена документално и в професионално публикуваната кореспонденция на един от най-прозорливите гръцки архиереи, ангажирани с последната фаза на българо-патриаршеския спор - митрополит Йоаким Варненски. Независимо че някои от постановките на Ников са неприемливи от позициите на съвременното знание по проблема, приложеният от него научен метод и амбицията му за цялостно осмисляне на процесите представляват добър пример за продуктивна историописна работа. Професорът по българска литература Йордан Иванов (1872-1947) е автор на два обемни документални сборника за Македония, посветени на историческото развитие на областта от ІХ в. до Освобождението - ”Българите в Македония” (1917) и ”Български старини в Македония” (1931). Съдържанието на сборниците представлява пример за сполучлива издирвателска и археографска работа. Очеркът на Й. Иванов върху българо-гръцките отношения преди църковната борба, публикуван през 1911 г., отстоява основателната теза за продуктивния културен обмен между двата народа в периода на Ранното възраждане. Юрдан Трифонов (1864-1949) е дългогодишен секретар на Историко-филологическия клон на БАН. Той е автор на първата научна монография за Васил Друмев (1926), на аналитична студия за Зографската българска история (1940), на едно от най-добрите за времето си регионални проучвания - ”История на града Плевен до Освободителната война” (1933). Ю. Трифонов разработва възрожденските теми с прецизния маниер на работа с изворите, характерен за работата му върху средновековните текстове. Това обстоятелство лишава изследванията му от излишна емоционалност - елемент, който в повечето случаи препятства основополагащия научен принцип за обективност. В края на 30-те и началото на 40-те години докторът на Карловия университет в Прага Христо Гандев (1907-1987) навлиза в проблематиката на Възраждането с две впечатляващи монографии ”Ранно възраждане 1700-1860” (1939) и ”Фактори на Българското възраждане 1600-1830” (1943). През 1944 г. е отпечатана и студията на същия автор ”Търговската обмяна на Европа с българските земи през ХVІІІ и началото на ХІХ век”. Тези научни обзори са конструирани при старателно вглеждане в отбягвани до тогава публични територии - социалните отношения, ежедневието на възрожденския българин, стопанските феномени в тяхната връзка с реалната житейска практика. Гандев умело оборва мита за ”мрачните векове”, предшествали Възраждането, настоява за изместване началната граница на модернизационните тенденции в първите десетилетия на ХVІІІ в., разчита кодовете на епохата с посредничеството на извори, традиционно приемани за периферни - приписки, търговски бележки, кондики. Амбициозният порив за прочит на епохата с посредничеството на модерни западноевропейски изследователски похвати намира израз и в уводната лекция на Гандев ”Националната идея в българската историопис”, прочетена през юни 1940 г. в Софийския университет. Тя, както впрочем и всички споменати текстове на младия доцент, е свързана с ново и продуктивно изследователско направление спрямо епохата. Направление, което не получава възможност да се утвърди, тъй като само след няколко години историческата наука ще бъде изкуствено консолидирана около задължителния марксистко-ленински прочит на миналото. Обособяването на лявото направление в българската обществена мисъл и практика в края на ХІХ в. поражда и първите опити за осмисляне на Възраждането от позициите на марксизма. Димитър Благоев и Кръстю Раковски са най-ранните автори на подобен тип очерци. Същинското оформяне на марксисткото направление в историческото знание за епохата е феномен на междувоенния период. Този процес е свързан с имената на Иван Клинчаров (1877-1942), Георги Бакалов (1873-1939), Михаил Димитров (1881-1966) и Жак Натан (1902-1974). Още ранните работи на доктора по право Ив. Клинчаров маркират предпочитаните от марксистите историописни теми: 1) социално-икономическата проблематика, анализирана с посредничеството на теорията за класовата борба; 2) дейците от революционното крило на освободителното ни движение. Открояващият се с висока работоспособност комунистически функционер Георги Бакалов съставя и публикува обемни очерци за най-влиятелните революционери - Г. С. Раковски, В. Левски, Хр. Ботев. В поредица от полемични брошури той развива тезата, че идейното наследство на възрожденските революционери принадлежи на левите сили в тогавашното българско общество. В предговора на публикувания през 1960 г. том със събрани исторически съчинения на Бакалов Ж. Натан открито пише, че тези съчинения ”са писани във връзка с борбата срещу фалшификациите на българската история, към които прибягваше една част от българските историци, намиращи се в служба на българския фашизъм”. Цитираната квалификация демонстрира ярко отрицателския дух, присъщ на марксисткия историописен модел от първите следдеветосептемврийски десетилетия. В ”битката” за идейното наследство на възрожденците с не по-малка страст се включва и асистентът по психология Михаил Димитров. В резултат от неговите занимания с биографията и творчеството на Христо Ботев се появяват пет монографии, в които основното настояване е по посока на тезата за пряката приемственост между възгледите на гениалния поет и комунистическата идеология. Амбицията за отстояване на тази теза поражда и един от най-спорните въпроси около творчеството на Ботев - авторството на ”Символ верую на българската комуна”. Без да разполагат с оригинал, през 20-те и 30-те години Г. Бакалов и М. Димитров популяризират твърдението за принадлежността на този текст към публицистичното наследство на Ботев, позовавайки се само на един съмнителен препис. М. Димитров е автор на първия очерк върху историята на Добродетелната дружина, публикуван през 1930 г. в сборника ”1000 години България”. Междувременно той пише и поредица от популяризаторски статии за В. Левски, Л. Каравелов, Ст. Стамболов, за сблъсъка ”млади”/”стари” - все теми, даващи възможност за пропаганда на лявата интерпретация на Възраждането. В края на 30-те години започва своите системни занимания с възрожденска история Александър Бурмов (1911-1965). По това време той подготвя за печат съчиненията на белочерковския даскал Бачо Киро и публикува поредица от статии за революционното движение. През 1943 г. е отпечатана и монографията му ”Български революционен централен комитет 1868-1877”. Книгата е приета от историческата колегия с интерес. Тук обаче трябва се отбележи, че независимо от левите убеждения на Бурмов, неговото творчество до 1944 г. не принадлежи в пълна степен към марксисткото направление. То по-скоро е обвързано с традициите на позитивизма, подвластен в случая на един подчертано радикален светоглед.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница