Възраждане


Институциална среда, публикаторска база, постижения



страница8/9
Дата22.07.2016
Размер1.91 Mb.
#1193
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Институциална среда,
публикаторска база, постижения


Към началото на ХХ век се създава благоприятна институциална среда за развитие на българската историческа наука. Един от най-устойчивите компоненти на тази среда е Историко-филологическият факултет на Софийския университет. Както стана ясно, значителен брой от професионалните изследователи на Възраждането са на щатна работа в университета. Друго важно звено от тази система е Българското книжовно дружество, прерастнало през 1911 г. в Българска академия на науките. Чрез своя Историко-филологически клон академията осигурява на учените не само престижни титли, но и по-широки перспективи за научна работа. Археографската комисия и Архивът на Възраждането3 към Народната библиотека в София се оформят като важни звена за събиране и обработка на документи за епохата. Извън столицата споменатата дейност е поета частично от археологическите дружества, някои от които издирват и обработват, наред с археологическите материали, и документални паметници за предосвобожденската епоха. Създаденото в началото на ХХ в. Българско историческо дружество се оформя като специфична гражданска структура, чиято дейност е насочена най-вече към популяризиране на знания за миналото. В периода между двете световни войни то развива активна дейност - включително и свързана с Възраждането. През 90-те години на ХІХ в. се оформя публикаторската подсистема на българската историческа наука, която с известни изменения запазва своя облик до средата на следващото столетие. Материали за Възраждането системно се публикуват във финансирания от Министерството на просвещението Сборник за народни умотворения, наука и книжнина (1889-1942), както и в академичните поредици Сборник на БАН. Клон историко-филологичен и философско-обществен (1911-1943), Годишник на Софийския университет - Историко-филологически факултет (1910-1944). Голям брой статии и студии по въпросите на предосвобожденското развитие са отпечатани и на страниците на частните списания Български преглед (1894-1900), Българска сбирка (1894-1915), Минало (1909-1919), Българска мисъл (1925-1944), Българска историческа библиотека (1928-1933), Родина (1939-1941). Проблематиката е представена и в много от научните сборници по история - тематични или юбилейни. Монографиите по проблемите на Възраждането се отпечатват от БАН или от Университета - ако авторът е член на академията или университетски преподавател. В периода между двете световни войни няколко частни издателства също проявяват готовност да публикуват и разпространяват исторически книги за своя сметка. Част от изследванията са отпечатани със средства на авторите. Например, за книжовната поява на монографията ”Ранно възраждане” през 1939 г. Хр. Гандев заплаща на издателството 5000 лв., които взима взаем. Значителен брой исторически книги за Възраждането са публикувани със средства на обществени фондове или общини. Типичен пример в това отношение е ”История на Априлското въстание” на Д. Страшимиров, подготвена и отпечатана със средства, събрани в специален фонд за написване историята на въстанието в Четвърти революционен окръг. Към средата на ХХ в. в пределите на историческото знание за Възраждането са очертани основните проблемни зони, свързани с водещите направления в обществения живот - политическите движения и въоръжените борби, културните процеси и обновлението на образователната система, църковно-националното движение. В съществени подробности е реконструиран развоят на просветните инициативи и църковните борби, въстаническите опити и комитетските съзаклятия. Повествованието при повечето изследвания се осъществява в пределите на позитивисткия историописен модел. Спецификата на приложението на този модел по отношение на Възраждането намира израз в подчертаната склонност на повечето от авторите към оценъчност по скалата на националните ценности и в неприкрития пиетет пред героиката на Възраждането. Последното обстоятелство води до подчертана историографска доминация на съчиненията от типа биография. От кратките мемоарни очерци за отделни дейци до монументалните текстове на М. Арнаудов и Б. Пенев тези съчинения разказват историята на епохата с посредничеството на ярки личностни присъствия като осигуряват възможност за проникване в историческата плът на събитията с посредничеството на нейните действащи лица. Този подход има и някои съществени недостатъци. Той води до накъсване на представата за миналото и препятства проследяването цялостната еволюция на политическите, стопанските и културни феномени. В началото на ХХ век започват проучвания в области, които дотогава не са били обект на историописни очерци. Появяват се няколко подробни и компетентно написани обзора върху предосвобожденския периодичен печат с автори Юрдан Иванов, Васил Пундев, Борис Андреев. Стопанското развитие на българските земи през ХVІІІ и ХІХ в. е представено в трудовете на Юрдан Юрданов, Димитър Мишайков, Иван Сакъзов. Архитекти и изкуствоведи обръщат поглед към църковното строителство и църковното изкуство на Възраждането. Високи постижения бележат изследванията върху възрожденската литература и върху еволюцията на новобългарския книжовен език. Освен споменатите по-горе учени, плодотворни усилия в тези области влагат Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Божан Ангелов, Васил Киселков, Велчо Велчев, Иван Радославов, Петър Динеков и др. Отпечатаните в периода 1914-1934 г. четири книги на Никола Михов под общо заглавие ”Библиографски източници за историята на Турция и България” осигуряват стабилни книжовни ориентири на знанието за предосвобожденското развитие. През 1923 г. се появява и относително пълният библиографски обзор на Валерий Погорелов, в който са описани печатните български книги от периода 1802-1877 г. Като цяло към средата на ХХ в. в научно обръщение са включени най-съществената част от текстовете (ръкописни и печатни), свързани с развоя на новобългарската книжнина през Възраждането. Специфичен облик на историописния развой през първата половина на ХХ в. придават и многобройните проучвания върху възрожденското минало на отделни селища или региони. Книгите на Димитър Илков за Стара Загора, на Никола Табаков за Сливен, на Христо Семерджиев за Самоков, на Никола Начов за Калофер, на Димо Минев за Лясковец, на Петър Динеков за София, на Стилиян Чилингиров за Добруджа, на Анани Явашов за Разград, на Васил Кънчов и Йордан Иванов за Македония са концентрирали огромен обем факти и документални свидетелства за съответния къс от етническата ни територия. Написани невинаги в съответствие с най-строгите научни правила, регионалните исторически изследвания задават в провокативен план възможността процесите да се проучват не само по вертикала на общонационалните приоритети, а и по хоризонтала на житейската конкретика, концентрирана в съчетаното битие на някоя обособена в териториален план българска общност. До средата на ХХ в. са направени и няколко опита за написване на обзорни съчинения върху възрожденското минало. Първият от тези опити е несполучлив. Той е част от лансираната през 1895 г. инициатива за съставяне на енциклопедия с име ”Българско Отечество”. Редакционният комитет на енциклопедията възлага написването на текстовете за Възраждането на авторитетни познавачи на епохата - Тодор Бурмов, Пандели Кисимов, Васил Златарски. Някои от авторите написват своите очерци, но по ред финансови и организационни причини инициативата пропада. Като стойностни в информативно и оценъчно отношение могат да се откроят обзорните съчинения върху Възраждането, написани от Димитър Мишев (1916) и Михаил Арнаудов (1941). При все че не се докосват до всички аспекти на националното развитие, тези два очерка са конструирани върху продуктивни концепции за епохата, предполагащи възможности за открояване спецификите на българското развитие на фона на балканската и общоевропейска история. През 1939 г. Жак Натан публикува книгата си ”Българското възраждане”, в която е направен обзор на епохата от марксистка гледна точка. При все че тълкува Възраждането предимно в национален, а не толкова в социално-икономически смисъл, по утвърдена вече марксистка традиция Ж. Натан акцентува върху развитието на социалните отношения и на революционните борби през третата четвърт на ХІХ в. В периода между двете световни войни се разпространяват и обзорни книги върху историята на ХVІІІ и ХІХ в. от учебникарски тип. Техни автори са предимно гимназиални учители - Никола Станев, Иван Кепов, Иван Пастухов, Иван Стоянов, Иван Орманджиев. Колективният труд ”1000 години България”, отпечатан по повод хилядолетието на Симеоновата епоха (927-1927), съдържа над 700 стр. текст за Възраждането. Очерците са написани от най-добрите изследвачи на периода. Тези очерци илюстрират убедително както постиженията, така и слабостите, присъщи на знанието за Възраждането към 1930 г. Макар и в разноречив порядък сборникът чертае една уплътнена във фактографско отношение историописна реалност. Реалност, чиято културна значимост се подсилва и от обстоятелството, че в нейните предели са допустими разнородни методологически подходи и търкувателни позиции. Българското възраждане в българската историческа книжнина
през втората половина на ХХ век

От втората половина на 40-те
до средата на 60-те години


Събитията, последвали политическия преврат от 9 септември 1944 г., поставят своя отпечатък и върху развитието на знанието за Възраждането. В съответствие с правилата на новата система е наложен всеобхватен държавен контрол от тоталитарен тип спрямо историческата наука. Въведена е цензура върху ограничените по брой и одържавени издания и издателства. Ликвидирана е автономията на БАН и на Софийския университет. През 1951 г. е разтурено и Българското историческо дружество. Мащабните кадрови промени са осъществени предимно в съответствие с принципа на политическата целесъобразност. По стечение на обстоятелствата от уволнения и други репресии пострадват относително малко учени, занимаващи се с възрожденска история. В най-тежко положение е Михаил Арнаудов, който заради участието си в правителството на Иван Багрянов получава доживотна присъда от т. нар. ”Народен съд”. Под натиска на научната общност и с ходатайството на някои съветски професори Арнаудов скоро е освободен, но задълго остава в немилост. Част от изследователите на Възраждането, започнали своите кариери през 30-те години, съумяват да се впишат в конюнктурата и да намерят поле за изява и в новите условия. Към тази група принадлежат Ив. Снегаров и Хр. Гандев. Водещи позиции придобиват учени, които не са криели левите си убеждения още преди преврата от 9 септември - М. Димитров, Ал. Бурмов, Ж. Натан. Същевременно на т. нар. ”научен фронт” се утвърждават имената на историци, които дотогава не са се занимавали със системна научна дейност - Димитър Косев, Йоно Митев, Никола Кондарев, Христо Христов. При новите политически условия в групата на водещите изследователи на епохата се включва и бившият учител Иван Унджиев. Коренно променена е институциалната среда на науката. През 1947 г. е създаден Институтът за българска история към БАН4. Негова основна задача е събирането и публикуването на извори по българската история. Като специално звено за проучване на възрожденската история се оформя неговата секция ”Възраждане”. Тя е създадена през 1960 г. върху основата на бившия институт ”Ботев-Левски”, ангажиран през 50-те години с проучвания върху живота и дейността на двамата революционери. Секция ”Възраждане” е фактически приемник на кадрите и научните активи на бившия институт ”Ботев-Левски”. В нея през 60-те години работят както утвърдени вече специалисти като Михаил Димитров, Иван Унджиев, Крумка Шарова, така и по-млади учени от следващото поколение - Виржиния Паскалева, Горан Тодоров, Николай Жечев, Зина Маркова, Константин Косев, Румяна Радкова. Изтласкан встрани от водещото си място в системата на научното знание, Софийският университет продължава да бъде единственото място за подготовка на кадри с висше образование по история5. Преподаванията по нова българска история в университета по това време се осъществяват от Христо Гандев, Димитър Косев и Христо Христов. Силна редукция през втората половина на 40-те години претърпяват и изданията, свързани с историческата наука. Спрени са всички частни списания. След щателна проверка за методологическа ангажираност с марксистко-ленинската идеология статии и студии по проблеми на Възраждането се отпечатват от двете издания на Института по история - списание ”Исторически преглед” и поредицата ”Известия на Института по история”. В новото издание ”Известия на държавните архиви” се публикуват извори и обзори на архивни фондове. Продължава да излиза и годишникът на Софийския университет. Независимо че неговата читателска аудитория е твърде тясна, той също е подложен на стриктна цензурна намеса. Монографиите, документалните издания и научните сборници по правило се отпечатват в издателството на БАН, във Военно издателство или в издателство ”Наука и изкуство”. Част от книгите, свързани с революционното движение, се печатат в ”Партиздат”. През март-април 1948 г. под прекия надзор на комунистическия лидер Вълко Червенков е организирано национално съвещание на ”работниците на историческия фронт”. В него са набелязани основните приоритети за налагането на ”идейно-класовия” и ”партиен” подход в историята. По отношение на предосвобожденското развитие този подход означава следното: анализ на обществото от гледна точка на класовата теория; априорно обвързване на отделни социални прослойки с определени политически групировки; задължително изтъкване приоритета на ”революционната партия” в освободителното движение; заклеймяване всяка проява на буржоазен уклон у възрожденските лидери; разглеждане на мирните прояви на национално обособяване като второстепенни и дори политически непълноценни феномени; догматично прилагане на материалистическия подход при тълкуването на фактите от стопанския, социалния и културния живот. При все че съвещанието от 1948 г. протича под формата на дискусия, то изпълнява нормативни функции по отношение по-нататъшното развитие на проучванията върху българската история. Това развитие междувременно се осъществява под прекия надзор на отявлено политически фигури като председателя на БАН, Тодор Павлов, и под контрола на съветските историци. Не е случаен фактът, че отпечатаната в периода 1945-1948 ”История на България” (т. І-ІV)6 на съветския професор Николай Державин е препоръчвана като модел за марксистки анализ на българското минало. Думата ”марксистки” в случая е условна, защото книгата е написана в духа на ортодоксалния сталинизъм, предполагащ неисторични постановки за особеностите и характера на различните политически направления в предосвобожденското развитие. Разделяйки българската възрожденска буржоазия на едра, средна и дребна, Державин прикрепва всяка група към определено политическо направление, разгромява като ренегати и предатели всички среди на тогавашния обществен елит с изключение на онези, които остават под ръководството на Раковски, Каравелов, Левски и Ботев. Представената догматична схема хронологически е доведена до 9 септември 1944 г., когато под ръководството на Г. Димитров се били сбъднали идеалите на революционните лидери. В края на 40-те години налагането на новите идеологически рамки спрямо възрожденската историопис се осъществява и с посредничеството на класическия средновековен прийом на изземване и унищожаване на книги. В списъците на забранените книги попадат съчинения, свързани с по-ярко отстояване националната идентичност на българите. Успоредно с ликвидирането на ”фашистките” издания се преиздават марксистки текстове от предвоенния период, написани от Д. Благоев, Г. Бакалов, М. Димитров, Ж. Натан. Любопитното в случая е, че очерците, чиито автори са живи, се появяват в значително преправен вид, а съчиненията на починалите историци са снабдени с подробни пояснителни статии, написани в духа на актуалния към тогавашния момент вариант на комунистическата идеология. Петият конгрес на БКП, проведен през 1948 г., възлага на Института по българска история задачата за написването на нов обширен очерк върху българското минало, съобразен с властващите политически принципи. Авторският колектив е одобрен с решение на Политбюро на БКП. След подготовката на първоначалния вариант книгата е подложена на строга партийна цензура, включително и на обсъждане в Съветската академия на науките. Двата й тома се появяват съответно през 1954 и 1955 г. Текстът, посветен на Възраждането, е включен в първия том и е написан от Хр. Гандев, Ив. Снегаров, М. Димитров и Й. Митев. Ползвайки фактографския ресурс, натрупан до средата на 40-те години, и следвайки правилата на ”диалектико-материалистическия подход” книгата вкарва националното ни минало в клишетата, наложени от партийните инструктори и съветските ”редактори”. Официалните тези за ретроградността на буржоазията във всички фази от нейното развитие, за тежкото положение на бедстващия трудов народ, за предателската роля на чорбаджийството, за въоръжената борба като единствена перспективна форма на националната революция са облечени в безличния, но същевременно менторски стил, наложен тогава на цялата ни хуманитаристика. В интерес на истината трябва да се отбележи, че независимо от предварително зададената идеологическа рамка на текста Хр. Гандев и Ив. Снегаров съумяват да откроят в градивен порядък по-съществените постижения на културното и църковното възраждане, към които по правило моделът, наложен от Державин, подхожда пренебрежително. Същата констатация важи и за университетския курс на Д. Косев, отпечатан през 1951 г. под заглавие ”Лекции по нова българска история”. По стечение на обстоятелствата ”Лекции по нова българска история” от 1951 г. и ”История на България” от 1954 г. се превръщат в канонични текстове. Те стават модел за представяне и тълкуване на предосвобожденското ни развитие в цяла поредица популярни и учебни книги. Избраният от техните автори подход към структурирането на фактографския материал се оказва толкова жилав, че отзвуци от него могат да бъдат доловени в учебни и академични книги върху Възраждането до самия край на ХХ-я век. До средата на 60-те години българската историопис по проблемите на Възраждането се развива в регламентираните предели на предпоставени тези и догматични постановки. Към подложените на системни политически употреби събития и феномени на епохата са прикрепени официозни постановки, изобретени от комунистически функционери или от партийни чиновници, с които професионалните историци са задължени да се съобразяват. Залагайки обаче на здравата позитивистка традиция, характерна за националната ни историопис от първата половина на ХХ в., и в тези трудни условия колегията от специалисти съумява да обогати знанието за Възраждането с ред фактографски и документални приноси. В историографски обзор върху развитието на българската историопис за Възраждането от средата на 40-те до средата на 60-те години Виржиния Паскалева основателно откроява две основни изследователски линии в проучванията за епохата през споменатия период - социалноикономическото развитие и революционното движение. Стопанската проблематика се оказва актуална с оглед марксистката теза за определящата роля на икономическите отношения за развоя на обществените системи. Привличайки значим обем нови османотурски извори, Бистра Цветкова, Вера Мутафчиева и Страшимир Димитров подготвят поредица от статии и монографии върху аграрните отношения в Османската империя с оглед положението на българския народ. При все че робуват на традиционните марксистки схеми, проучванията на Хр. Гандев и на Хр. Христов за развитието на чифлишките стопанства по нашите земи обогатяват темата с високоинформативни конкретни наблюдения. Градското стопанство е обект на анализ в трудовете на Любен Беров, Николай Тодоров, Константин Косев. Специални приноси в изследването на външнотърговските контакти на българските земи през Възраждането има Виржиния Паскалева. Въпросите около социално-класовото разделение на обществото са от стратегическо значение за ”правилното” прилагане на марксисткия подход. Във връзка с това в началото на 50-те години се провежда дискусия по темата. Основните доклади, представени на дискусията, са публикувани на страниците на сп. ”Исторически преглед”. Трудният проблем за социалната принадлежност на чорбаджийството е третиран в изложенията на Димитър Косев, Жак Натан, Михаил Димитров, Йоно Митев, Иван Снегаров. Макар и с известни уговорки Косев и Снегаров защитават определено по-близката до действителността теза, че чорбаджиите са част от българската ”търговско-лихварска буржоазия”, а не феодали, както смята Ж. Натан. Доста сложна се оказва и задачата да бъде направен анализ на българското възрожденско общество от гледна точка на тезата за трите прослойки на буржоазията - едра, средна и дребна. Така или иначе форумът довежда до частично ”съгласуване на позициите” (Румен Димитров) обединени около декретираната от Вълко Червенков и Тодор Павлов концепция за предателската роля на българската буржоазия в собствената й революция. Марксисткото разбиране за характера и особеностите на революционното движение през Възраждането е оформено в основни линии преди 9 септември 1944 г. Тоталитарният режим създава предпоставки за неговото историописно преекспониране и за обвързването му с властващите комунистически идеологеми. Продължавайки традицията на персоналисткия подход, в новите условия историческите проучвания се концентрират върху биографиите и ”идеологиите”7 на водещите революционери. Както бе споменато, през 50-те години делото на Хр. Ботев и В. Левски е предмет на изследователска работа на самостоятелен научен институт. Научният секретар на института Ив. Унджиев по това време събира основния фактографски материал за по-късните си работи, посветени на двамата възрожденци. Ботев и Левски са обект и на няколко историописни очерка, подготвени от директора на въпросния институт М. Димитров. След закриването на института ”Ботев-Левски” М. Димитров се ангажира с проучвания върху Л. Каравелов. В резултат от тях през 1959 г. се появява биографичен труд за сложно скроения политически деец, разчетен схематично от позициите на класовата теория. Идейните възгледи на Каравелов са интерпретирани и в специална книга на Н. Кондарев от 1957 г. Представяйки председателя на БРЦК като последователен революционер, Кондарев прави опит да го нареди сред култовите фигури на Възраждането. Неуспехът на подобна амбиция през 50-те години е предизвестен, тъй като през целия период върху личността на многоизмерната личност на възрожденския интелектуалец тегне присъдата на Тодор Павлов: ”Любен Каравелов се оказа не на самия връх на гребена на революционната вълна, а на нейните сравнително по-ниски точки.” Образът на отявления неконформист Г. С. Раковски се вписва по-лесно в новата идейна среда. Статии и книги за него през този период подготвят Иван Кр. Стойчев, Никола Трайков, Андрей Цветков. Сред публикуваното по проблема се откроява двутомникът със студии и документи ”Г. С. Раковски. Възгледи, дейност и живот” (1964 и 1968 г.). В изданието образът на дееца е реконструиран в контекста на аксиоматичната постановка, че непокорният котленец е родоначалник на националнореволюционното направление в освободителното движение. С определен акцент върху най-радикалните изяви на възрожденеца са проследени много от съществените моменти на публичната му биография. Същински принос по отношение възможностите за проучване делото на Раковски представлява документалният четиритомник ”Архив на Раковски” (1952-1969), в който са включени голяма част от ръкописните извори, съхранени в личния архив на възрожденеца. И към момента това издание представлява авторитетно градиво за проучване на обществено-политическото и културното развитие на нацията през 40-те, 50-те и 60-те години на ХІХ в. Споменатите изследвания, както и обзорните текстове върху Възраждането, създават условия за подреждане ”пантеона” на радикалните възрожденски дейци в съответствие с властващите идеологеми. На най-високия пиедестал е поставен Ботев, поради възприетото мнение, че той се домогва до идеите на утопическия социализъм. Следват Левски и Раковски, чиито възгледи са квалифицирани като революционнодемократически. Каравелов е интерпретиран ту като революционер демократ, ту като буржоазен либерал; тази историописна нестабилност го изтласква на трети план. Всички останали възрожденци са извън пантеона, защото те са носители на буржоазнолиберална идеология или на още по-непрестижния просветителски светоглед. Представената схема работи с марксистка идеологическа среда, но терминологичният й ресурс е почерпен от анализа на явленията в руския обществен живот през ХІХ в. От там именно наготово са взети клишетата революционер демократ и буржоазен либерал. Тук трябва да се отчете обстоятелството, че въпросната схема е наложена на историческата колегия до голяма степен отвън - от публикациите на съветските историци (Николай Державин, Леонид Ерихонов, Сергей Никитин, Степан Сиделников), от речите на партийните лидери и от инструктивните изказвания на Тодор Павлов. Подобно твърдение намира основание във факта, че преди окончателното втвърдяване на марксисткия историописен модел се появява биографичният очерк на Д. Косев за П. Р. Славейков (1947-1949), в който се прокрадват нотки за възможността и Славейков да се мисли като първостепенен деец на Възраждането. Пак по това време (1946) е отпечатана и монографията на Хр. Гандев за мацинистките влияния върху възгледите на В. Левски. И двете книги подсказват готовност на историците да анализират личностите и обстоятелствата в малко по-близък до същинските исторически реалности план. Скоро обаче този подход се оказва идеологически невъзможен. До 1986 г. монографията на Косев си остава върху неизвестните на широката публика страници на годишника на Софийския университет, а съчинението на Гандев е подложено на съкрушителни критики. Политическата конюнктура след 9 септември 1944 г. предпоставя активен интерес към най-отчетливото събитие, свързано с въоръжената съпротива срещу османската власт - Априлското въстание. По правило то е определяно като”връхна точка на българската национална революция” (Д. Косев). Докъм средата на 60-те години върху тълкуването на въстанието тегне постановката за предателството на буржоазията в собствената й революция. В подобен контекст са разчетени нещата в юбилейната монография на Хр. Гандев, отпечатана през 1956 г., и в поредица от статии на водещи историци от този период - юбилейни и неюбилейни. Независимо от комунистическия догматизъм, подготвеният под редакцията на Ал. Бурмов тритомник с документи ”Априлското въстание 1876” (1954-1956) е книга с безспорни приноси в изворознанието на политическото Възраждане. По отношение на руско-турската война от 1877/78 г. още в края на 40-те години се налага тезата за безкористната помощ на руския народ за освобождението от турския феодален ред и за съществения руски принос при създаването на българската държава. Отговорността за разпокъсването на етническата ни територия от Берлинския договор е прехвърлена на западните велики сили - основно Великобритания и Австро-Унгария. Активизирането на проучванията върху българското опълчение довежда до публикуване на няколко очерка за това военно формирование, както и на един добър документален сборник в два тома - ”Българското опълчение” (1956-1959). Една от най-ярките фигури, свързани с проучванията на Възраждането в първите две десетилетия след 9 септември 1944 г. е Ал. Бурмов. До смъртта си през 1965 г. Бурмов написва поредица от статии върху историята на революционното движение от третата четвърт на ХІХ в. Публикува и текстове за Л. Каравелов, Г. С. Раковски, В. Левски, Хр. Ботев, четническото движение. Под негова редакция излизат редица научни и документални сборници. Студията му за ТБЦК и към момента е считана за първостепенен историописен факт. Вещ познавач на епохата, Бурмов насища своите текстове с неприсъща на тогавашната хуманитаристика страст и полемичност. Привидно несистематичен в писанията си, той има цялостна концепция за политическото Възраждане. И още нещо - Ал. Бурмов е единственият учен от своето поколение, който е направил школа от свои последователи. Голяма част от изследователите на Възраждането, започнали кариерите си през 50-те и началото на 60-те години се развиват под прякото ръководство на взискателния наставник. Последното обстоятелство е от съществено значение за осигуряване приемственост в развитието на научното знание. Подчертаната едностранчивост в еволюцията на знанието за Възраждането до средата на 60-те години довежда до пълно елиминиране на цели тематични области. Просветното движение е обект на ранните историописни текстове на Н. Жечев, В. Тонев, М. Гечев. По проблема пишат специалисти по история на образованието и регионални историци, но тези занимания по принцип се приемат за непрестижни. Църквата е обявена за ретрограден институт и по тази причина не се стимулират изследванията на църковното движение. По-обширни съчинения по проблема в първите следдеветосептемврийски десетилетия публикуват българският патриарх Кирил и всепризнатият доайен на църковната ни история Ив. Снегаров. Международните аспекти на националния въпрос - с изключение на българо-руските отношения - също са положени на втори план. В споменатата област, както и в деликатната зона на българо-балканските отношения, е твърде лесно да се изпадне в ерес по отношение външната политика на страната и на целия съветски блок; затова професионалните историци по правило странят от тези проблеми. В нарушение на правилото към средата на 60-те С. Дамянов публикува серия от статии, посветени на въздействието на френската политика върху българското национално развитие. Пак по същото време е отпечатан и подготвеният от В. Паскалева и Хр. Христов сборник от немски извори за Възраждането. И двата историописни факта подсказват, че е започнало известно пропукване на декретивния маниер на управление на хуманитарната наука. Констатираната тенденция се долавя и в появилия се в периода 1961-1964 г. тритомен вариант на следдеветосептемврийския марксистки очерк ”История на България”. Книгата е допълнена и преработена като от текста са отпаднали някои от най-необоснованите тези, свързани с политическата конюнктура от 50-те години. На 13-14 януари 1964 г. е проведено второ национално съвещание по история. Основният доклад е прочетен от фактическия доайен на историческата колегия Д. Косев. Очертавайки ”състоянието и задачите на българската историческа наука”, докладчикът не отрича ”принципа на партийност”. Той обаче настоява за по-суверенно развитие на науката - по отношение тематиката и изследователските подходи. Макар и в индиректна форма, Косев елегантно дезавуира някои политически конюнктурни и фактографски незащитими концепции за националното ни развитие през ХVІІІ и ХІХ в. Скоро след второто национално съвещание по история е възстановено и Българското историческо дружество. Чрез своите структури и кадри то осигурява възможност за по-широко популяризиране на историческите знания; включително и тези за Възраждането.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница