Възрожденски процеси сред балканските народи и възстановяване на националните държави на Балканите



Дата25.09.2017
Размер307.17 Kb.
#30942


Университет за национално и световно стопанство

Факултет: Международна икономика и политика

Катедра „Международни отношения”

гр. София

Разработка на тема:
Възрожденски процеси сред балканските народи и възстановяване на националните държави на Балканите

Изготвили: Проверил: Доц. Игор Дамянов

Йордан Петров – ф.н. 2716178, 4 курс, МО

Емил Бъчваров – ф.н. 2716209, 4 курс, МО

Иванка Даскалова – ф.н. 2716197, 4 курс, МО

Дата: 13.10.2010



Съдържание:

  1. Съдържание..................................................................................1 стр.

  2. Въведение в модерната история на балканските народи и държави. Методология и понятийно-терминологичен апарат........................................2 стр.

  3. Периодизация...............................................................................7 стр.

  4. Общи характеристики и специфични особености на възрожденските процеси на отделните балкански народи. Политчески, социални и икономически аспекти......................................................................................... 8 стр.

  5. Отражение на европейските социални, икономически и

политически процеси..................................................................13 стр.


  1. Използвани източници...............................................................16 стр.


Въведение в модерната история на балканските народи и държави. Методология и понятийно-терминологичен апарат

Балканското възраждане е изключително сложен и многоизмерен исторически процес. В този конкретен случай терминът „възраждане’ е в известна степен условен. Той се използва за обозначаване на съвкупността от онези икономически, социални, политически и културни процеси, които са твърде характерни за прехода от феодалната към капиталистическата обществена формация.

В социално-политическата сфера възрожденският процес се проявява в борбата на новата, за времето си, обществена класа – буржоазията и на формиращите се буржоазни нации за премахване на остаряващите и износени обществени и политически структури. В случая с Балканския полуостров, крайната цел на тази борба е национално освобождение и създаване на независими и самостоятелни държави на балканските народи.

В международен аспект началото на Балканското възраждане съвпада с възникването на Източния въпрос. Важна предпоставка за обединяване силите на балканските националнореволюционни движения е наличието на една обща цел – извоюване на национална независимост.

Балканските национални държави се появяват на историческата сцена през XIX век като рожба на националноосвободителното движение на балканските народи. Те се създават въз основа на народностния принцип, т.е. според правилото „за всяка нация — държава“. Само Сърбия и Черна гора се развиват като две сръбски държави, но е необходимо да се отчете обстоятелството, че черногорското население, макар и сръбско по произход, с течение на времето създава свой бит и традиция и започва да се изявява като отделна нация. От балканските национални държави само Гърция започва развитието си като независима държава, а всички други минават през етапа на автономията. Освен това нито една от тях при учредяването си не обединява в границите си цялата нация.

Създаването на балканските национални държави се обуславя не само и не единствено от националноосвободителното движение. Особено важна роля в случая играят Великите сили или извънрегионалните фактори, като тази особеност се превръща в закономерност и особеност за региона на Балканите. От съотношението на силите на международната арена, от съответната международна конюнктура най-често зависи както учредяването на отделните държави, така и техният статут, форма на управление, териториален обхват и граници. Всъщност Великите сили си присвояват правото да решават балканските проблеми в зависимост от целите на своята политика в Югоизточна Европа и Близкия изток.

Международните договори и актове по балканските проблеми обикновено предписват главното в държавния строй и управление на Балканите (автономия или независимост, териториален обхват и граници, форма на управление). Важно място в случая заема въпросът за формата на управление. При всички случаи тази форма е монархия. И това е напълно естествено — едри монархии като Русия, Австро-Унгария, Англия, Османската империя и др. могат да декретират създаването само на монархически държавен строй. Монархията е форма на управление, която позволява изграждането на по-консервативна държавна уредба, от което се оказват еднакво заинтересовани както Великите сили, така и консервативните среди в самите балкански страни. За Великите сили най-голямо значение придобива въпросът за княжеските престоли, държавните глави и правителства, чрез които всяка от тях осъществява влиянието си. На имотните класи монархията с консервативната си държавна уредба осигурява участието във властта.

Успоредно с монархията на Балканите се появява и републиката, ако не като непосредствена постоянна практика, то поне като опит и стремеж. Външен фактор на балканския републиканизъм са революционните движения в Европа, а негова вътрешна социалнокласова основа — революционно-демократическите сили в балканските страни. Още Ригас Велестинлис предлага създаването на „гръцка република“, която да обедини балканските народи. Развитието на републиканизма по-нататък се свързва с Наполеоновите войни и с установяването на републиканска форма на управление на Йонийските острови от 1800 г. до 1807 г. Въпреки това републиката като форма на управление в Гърция просъществува кратко. През 1830 г. Великите сили декретират монархия, а Гърция приема това решение. Всъщност отказът от републиката става своеобразна цена, с която гърците заплащат независимостта си.

По време на формирането и утвърждаването на първите национални държави на Балканите капиталистическите отношения в този район на света още не са господстващи, но тенденцията на обществено-икономическото развитие явно клони в полза на капиталистическата обществено-икономическа формация. Руши се османската социално-икономическа и държавно-политическа система и се заменя с нова, осъществява се преход към капитализма. От развитието на този процес са заинтересовани не само имотните класи (корабопритежатели, предприемачи, кнезове, войводи, земевладелци, търговци), но и народните маси, селяните, занаятчиите, интелигенцията. От тази гледна точка балканските национални държави, макар и да придобиват от време на време абсолютистко деспотични форми, съхраняват в себе си и елементи на освободителна общонародна организация.

Ако се обърнем към конкретната историческа действителност на Балканите, ще видим, че процесът на учредяване и изграждане на балканските национални държави протича в широки хронологични граници и има редица свои особености.

В историческото развитие на балканските народи през XVII–XVIII век възникват нови тенденции: разложение на османската социално-икономическа и държавно-политическа система; засилващо се съперничество между европейските сили за влияние и господство в европейския югоизток, поява и възход на балкански нации.

През XIX век тези тенденции напълно се изявяват и намират съответен израз в задълбочаването на т.нар. Източен въпрос. Налага се в крайна сметка перспективата за разрушаване на Османската империя, а на по-късен етап — и на Хабсбургската монархия, създаване на балкански национални държави и подялба на балканското „наследство“ на чуждите империи между тия държави.

В целия сложен комплекс от влияния и взаимоотношения, действия и противодействия, които се развиват на балкански терен през XIX век, централно място заема националният въпрос. XIX век става век на нациите и тяхната борба за национална еманципация, за разрушаване на чуждите империи, за национално освобождение, за създаване и укрепване на собствени национални държави, за реализиране на едни или други завоевателни и хегемонистични амбиции. Сега отграничаването между населението на Балканския полуостров се осъществява не само на църковно-религиозна основа, сега наред с религията и църквата голямо значение придобиват етническият произход, езикът, историята, националното съзнание и националното самочувствие. С други думи, отграничаването минава на национална основа, в резултат на което се „отглеждат“ модерни нации. На Балканите те са цяла дузина — гърци, сърби, румънци, черногорци, българи, турци, албанци, хървати, словенци, а напоследък и мюсюлмани (Босна) и македонци. Веднъж появили се и тръгнали по пътя на своя възход, всички те търсят своята национална изява, национална свобода и в крайна сметка — своя собствена държава, при един или друг териториален обхват, граници и взаимоотношения със съседите. Националната идея става голяма сила, която руши чуждите империи и ги лишава от историческа перспектива. И съвсем естествено възниква въпросът за подялба на чуждото наследство. Решаването на този въпрос неизбежно се свързва с учредяването и териториалния обхват на балканските национални държави. Оттук и проблемът за взаимоотношенията между балканските народи и противоречията между тях, които имат място в балканската действителност още от времето на прохождането на балканските нации и имат своите измерения и до днес.

Отделните нации на Балканския полуостров не се появяват на историческата сцена едновременно. Националноконсолидационните процеси тук започват през XVII–XVIII век в условията на чуждо господство (османско и хабсбургско) и продължават своето развитие и избистряне и след учредяването на балканските национални държави, а в някои случаи, както изглежда, и до нашето съвремие. Балканските нации, разбира се, не възникват от „нищото“. Напротив, много са факторите, които обуславят „националния“ им старт. Няма съмнение, че един от тези фактори е идващият от историята етнически произход. Защото е очевидно, че съвременните балкански нации водят началото си от съответните народи на първите държавни образувания на Балканите. Това обаче не може да се въздигне до ранга на задължителна норма, според която от един етнически произход да възниква една нация — ето например сърбите и черногорците имат общ етнически произход, а се изявяват като две национални общности. Същото може да се каже и за българите и македонците — последните се отделят в своя собствена национална общност.

Друг фактор, който се вписва в националноконсолидационните процеси на Балканите, очевидно е езикът — говорещите един език образуват една национална общност. Но и това не може да се въздигне до положение на задължително общо правило — в повечето случаи е така, но има изключения. И отново примерът са сърбите и черногорците, които говорят един език, но вече не са една нация. Сърбите и хърватите също говорят един сърбохърватски език, но са два народа. А не е ли такъв случаят и що се отнася до българите и македонците или румънците и молдованците?

Религията и църквата също играят значителна роля в националноконсолидационните процеси на Балканите.

Етнически произход, език, религия и църква, всичко това не е продукт на XVII или XIX век, а идва от историята, то е историческата основа на балканските нации. Към същата категория можем да отнесем и територията, на която всяка балканска нация започва своя първоначален старт. Многовековното чуждо господство обаче води до съществени демографски промени на Балканите: колонизация от Мала Азия, обезлюдяване на местности и райони, идване на нови заселници на обезлюдени места, бягства, преселвания отвъд Дунав, изобщо голямо разместване на човешки маси. Главната последица от това е наличието на области със смесено население, териториални единици, чието население принадлежи към две и повече националности (Босна — сърби, мюсюлмани, хървати), където национални граници не могат да се прокарат, без да се засегнат нечии интереси.

Важен национално консолидационен фактор, идващ от историята, е и държавността и държавната традиция на балканските народи. През XVII–XVIII век тя се развива или в Османската империя, или в Хабсбургската монархия, а основна нейна форма е вътрешното самоуправление и автономия. Автономният статут, макар и несигурен, временен и непълен, допуска създаването на местна администрация, става бариера срещу чуждото господство, съдейства за запазване на държавността и държавната традиция на балканските народи. Тук не става въпрос само за запазване на спомена за собствена държавност, а за нещо ново, което се вписва в националноконсолидационните процеси на Балканите. Някогашната феодална класа като организатор на средновековните балкански държави е унищожена или се приспособява към наложения от чуждите империи държавно-политически статут. В резултат на това тя слиза от сцената като носител на държавността и държавната традиция. В балканското общество обаче съзряват сили, зародили се в условията на чуждото господство, които стават наследници на средновековната държавност и традиция на балканските народи. Възникват предпоставки за преобразуване на средновековната държавност и създаване на тази основа на качествено нова, модерна по своята същност държавна концепция за организация на обществото. Тъкмо запазването на едни или други елементи на собствена държавност, появата и развитието на идеята за отхвърляне на чуждото господство и учредяване на собствена държава лягат в основата на националноконсолидационните процеси на Балканите.

Материалната основа на тази идея е проникването и развитието на капиталистическите отношения на Балканите. Още от XVII век започва процес на разложение на османската социално-икономическа и държавно-политическа система. Свързването на Османската империя с европейската търговия открива перспективи пред тимариоти и лихвари, откупвачи на данъци и др. да се обогатяват чрез изнасянето на излишъка селскостопанска продукция на пазара. И те започват да заграбват селскообщински и пустеещи земи и да ги превръщат в частни владения, чифлици.

Онова, което най-много подкопава султанския авторитет и власт, са възникналите през XVIII век сепаратистки движения. В резултат на сепаратизма Портата фактически губи властта в Тунис, Алжир, Триполи, Египет и Сирия. Местните владетели там основават едва ли не свои династии и започват да действат независимо от султана в Цариград. През втората половина на XVIII век отцепничеството намира пълен израз и на Балканите. В Шкодренския санджак властта заграбва Мехмед бей Бушатли, в Епир и Южна Албания установява господството си Али паша Тепеделенли, във Видин — Осман Пазвантоглу, а в Североизточна България (Силистра, Русе, Търново, Никопол) — Исмаил ага Тръстенеклията. Още по-безлична се оказва султанската власт в Босна и Сърбия. Босненските управители изпълняват заповедите на Портата само когато съвпадат с интересите на местната аристокрация, а еничарите от Белградския пашалък изобщо не се подчиняват и установяват свой отцепнически чифлигарско-деспотичен режим. Навсякъде връх взема грубият произвол, разбойничеството става повсеместно явление, възниква всеобща несигурност и опасност за живота, провинциите обедняват, по градовете се тълпят бедняци и скитници, готови да подкрепят какво да е бунтовническо начинание. Всичко това смущава нормалната стопанска дейност, липсва нормален правов ред, митническата политика на държавата не осигурява защита на местната промишленост, а грабежите и произволите обричат всяка предприемаческа дейност на сериозен риск.

Въпреки това в османските провинции на Балканите започва зараждане и развитие на капиталистически отношения. Това става по пътя на разширяване на стоково-паричното стопанство, увеличаване на търговския обмен и поява на капиталистически предприятия. Носители на новите отношения не са представители на османците — те предпочитат да влагат средствата си в лихварско-откупвачески операции — а представители на потиснатите балкански народи.

Проникването на стоково-паричните отношения и въвличането на Османската империя в европейския пазар влияят преди всичко върху селското стопанство. Основа на селскостопанското производство съставляват дребните селски домакинства, обработващи наследствена земя със собствен инвентар и добитък. Наред с тях обаче се появяват по-едри селскостопански земевладения, приспособяващи се към условията на стоковото производство. Селското стопанство се обвързва с пазара, започва разслоение сред селячеството, възниква и непрекъснато нараства групата на напълно безимотните селяни, появяват се нови форми на стопанисване и експлоатация в балканското село.

Появяват се освен това манифактурни, занаятчийско-промишлени, корабостроително-корабоплавателни (Гърция) и други предприятия от чисто капиталистически тип. Издигат се промишлено-занаятчийски градчета и паланки (Гърция, България, Сърбия), чието производство все повече се откъсва от непосредствения консуматор, като се диктува от потребителското търсене на пазара.

Всички тези промени са обособени от конкретни условия и закономерности плод на историческият период, в който се разгръщат. Също така са и основни насоки, без разбирането на които не бихме могли ясно да разберем и анализираме и без това сложните и разнопосочни влияния и процеси настъпващи на Балканите във време на обособяване на собствени държави. За по-нататъшното разбиране на процесите и вникването в интересите и целите е нужно да се запознем и с няколко основни понятия, които доизграждат в пълния му обхват възрожденския процес на Балканите.

Въжраждането като термин ни води към някакво възстановяване наново и възвръщането на нещо, което е било загубено за определен период от време. Буржоазията пък се разбира като социална категория, която е съставена от собственици, които широко използват наемен труд. Това име най-напред се дава на гражданите - търговци и занаятчии. Буржоазията е средна класа, между благородниците и селяните и именно в нея се проявява възрожденския процес в социално-политическата сфера. Автономията, като форма на управление, е много важен термин за това, защото през нея преминават почти всички балкански държави преди да извоюват своята независимост. Под автономия трябва да разбираме самоуправление на дадена политическа общност, но с ограничена в някакви рамки свобода, т.е. непълна независимост. Капитализмът, като носител на нещо ново и промяна в епохата на националноконсолидационни процеси на Балканите, също намира своето голямо значение. Под капитализъм се разбира икономическа система, основана на частна собственост върху средствата за производство; инвестициите се определят от частни, а не от държавни решения, а цените, производството и разпределението на стоки се формират в условия на свободна конкуренция на пазара.

Твърде сложни и взаимосвързани всички процеси и понятия обхващащи балканската действителност лежат в основата на разбирането на обособяването на национални държави в този регион. За да ги усмислим напълно, за да стигнем до изводи и, за да можем правилно да разчетем интересите и целите на всеки актьор е нужно да се започне с въведение в проблема, изясняване на основния понятийно-терминологичен апарат, след това да обособим историческите периоди, в които възникват процесите, да разгледаме подробно активността на всеки заинтересован етнос и нация и накрая да свържем всики процеси с икономическите, социални и политически аспекти.



Периодизация
Въпросът за началната и крайната граница на възрожденския процес сред балканските народи е обект на много спорове поради асинхроността в неговото развитие. Въпреки това мнозинството от изследователи приемат средата на XVIII век за начало на Балканското възраждане. Именно тогава започват процесите на активно буржоазно икономическо и идеологическо обновление на Балканите.

Балканските народи не тръгват едновременно по пътя на капиталистическото развитие. Капиталистическите производствени отношения се зараждат най-напред в Гърция, където самият характер на производствената дейност – корабостроене, корабоплаване, търговия – създава благоприятни условия за по-ранното им проникване и развитие. Поради това и новата буржоазна идеология тук си пробива път най-рано. Положителна роля затова изиграва и благоприятното политико-георгафско положение на Гърция, което е важен макар и второстепенен фактор. Пример затова е Албания, в която въпреки географската й близост с Италия – страната, в която идеите на хуманизма се появяват най-рано и която първа от западноевропейските държави тръгва по пътя на ренесансовото обновление, укрепването на позициите на феодализма в края на XVII век и господството на патриахално-феодалните отношения стават причина буржоазно-националната идеология да се наложи като господстваща в албанското общество едва през втората половина на XIX век.

Приблизително от средата на XVIII век датират и първите наченки на капиталистически производствени отношения в западните райони на Балканския полуостров – Хърватска и Словения, намиращи се по това време под австрийска власт. С по-бавни темпове и сравнително по-късно се развиват капиталистическите отношения в другите части на полуострова - България, Сърбия, Албания, Влашко и Молдова. Така приблизително в средата на XVIII век всички райони на Балканския полуостров се обвързват тясно с общоевропейското капиталистическо стопанство в резултат от засилването на европейската търговия с Османската империя и започват да изпитват влиянието на общоевропейската буржоазна идеология.

Определянето на обща крайна граница на Балканското възраждане също е повод за немалко спорове сред историците. Ако се приеме като основополагащ безспорният принцип, че Възраждането завършва с извоюването на национална независимост на отделните балканските народи, тъй като със създаването на новите национални държави в тях се утвърждава окончателно и буржоазно-капиталистическия строй, още по-ясно проличава асинхронността в развитието на балкански народи. В хронологично отношение създаването на независими балкански държави се простира в течение на един век. Този процес започва от началото на XIX век със създаването на гръцка и сръбска самостоятелни държави и завършва с Балканските войни, когато се създава албанската държава и турската национална държава остава да се развива главно в малоазиатските си предели. Затова се приема, че Руско-турската война от 1877-78 година и последвалият я Берлински конгрес са отправен момент в развитието на всички балкански народи, който бележи края на балканското възраждане и началото на нов етап от съществуването им. Създадена е българска държава, която макар и разпокъсана, потенциално може да се обедини. Сърбия, Румъния и Черна гора получават пълна политическа независимост, отхвърляйки окончателно васалитета си спрямо Високата порта и се разширяват териториално.Гърция присъединява Тесалия и Епир и Босна и Херцеговина фактически е присъединена към Австро-Унгария. В резултат на всичко това господството на Османската империя е ограничено върху значително по-малка територия. Така Берлинският конгрес през 1878 година става израз на онези нови тенденции в международното икономическо и политическо развитие, които довеждат света до прерастване на домонополистическия капитализъм на свободната конкуренция в зрял капитализъм или империализъм.


Общи характеристики и специфични особености на възрожденските процеси на отделните балкански народи. Политчески, социални и икономически аспекти
Основна задача в тази тема ще бъде не само да разгледаме историята на националното възраждане на всяка отделна балканска държава, но и да се открият и анализират основните характеристики и специфичните особености на възрожденските процеси на балканските народи. Ще проследим процесите, които протичат в отделните страни на Балканския полуостров, довели до предпоставките за Възраждането.

Може би е редно да се започне с отговор на въпроса кои са общите черти и специфичните характеристики в развитието на балканските народи през XVII-XIX век. Общите черти се наблюдават в почти всички сфери на живота. В историческото развитие на балканските народи през XVII–XVIII век възникват нови тенденции: разложение на османската социално-икономическа и държавно-политическа система; засилващо се съперничество между европейските сили за влияние и господство в Европейския югоизток; поява и възход на балкански нации.

В политически характер всички балкански народи живеят под османско управление, т.е. те са лишени от политическа независимост, нямат свои представители във властта. От тук и произлиза желанието на балканските народи да се борят за създаването на независими самостоятелни държави. Този въпрос става все по-актуален по време на Възраждането ( периода на формиране на буржоазни нации).

В социален аспект османското владичество напълно лишава балканските народи от собствена феодална класа. Голяма част от нея е физически ликвидирана, а други са помохамеданчени или имигрират в незасегнати от нашествието страни. Освободителната борба на балканските народи, антиосманска или антихабсбургска, в много случаи има и ясно изразен социален смисъл. Народът се включва в тази борба не просто за възстановяване на предосманските феодални порядки, а за утвърждаване на по-справедлив социален ред. Основните форми на тази борба са отказът да се плащат данъци, бягството от леновете на спахиите и другите феодали, укриването на реколта и добитък, хайдутството. Възникват понякога и по-широки въстанически движения, които освен антиосмански (или антихабсбургски) придобиват и ярко изразен антифеодален характер. През XIX век тези тенденции напълно се изявяват и намират съответен израз в задълбочаването на т.нар. Източен въпрос. Налага се в крайна сметка перспективата за разрушаване на Османската империя, а на по-късен етап — и на Хабсбургската монархия, създаване на балкански национални държави и подялба на балканското „наследство“ на чуждите империи между тeзи държави.

В целия сложен комплекс от влияния и взаимоотношения, действия и противодействия, които се развиват на балкански терен през XIX век, централно място заема националният въпрос. XIX век става век на нациите и тяхната борба за национална еманципация, за разрушаване на чуждите империи, за национално освобождение, за създаване и укрепване на собствени национални държави, за реализиране на едни или други завоевателни и хегемонистични амбиции. Сега самоосъзнаването между населението на Балканския полуостров се осъществява не само на църковно-религиозна основа („правоверен“ — „гяурин“, източноправославен — католик), сега наред с религията и църквата голямо значение придобиват етническият произход, езикът, историята, националното съзнание и националното самочувствие. На Балканския полуостров живеят следните народи — гърци, сърби, румънци, черногорци, българи, турци, албанци, хървати, словенци, а напоследък и мюсюлмани (Босна) и македонци. Отделните нации на Балканския полуостров не се появяват на историческата сцена едновременно. Националноконсолидационните процеси тук започват през XVII–XVIII век в условията на чуждо господство (османско и хабсбургско) и продължават своето развитие и избистряне и след учредяването на балканските национални държави, а в някои случаи, както изглежда, и до нашето съвремие.

Религията и църквата също играят значителна роля в националноконсолидационните процеси на Балканите. Веднага можем да констатираме, че източноправославният е или грък, или българин, сърбин и черногорец, но в никакъв случай хърватин, словенец или турчин, обратно — католикът става хърватин или словенец, а мюсюлманинът — турчин, в смисъл на национална принадлежност, в България пък турчин или българомохамеданин, в Босна и Херцеговина нито сърбин, нито черногорец, нито хърватин, нито турчин, а мюсюлманин. Но и това не може да се въздигне до ранг на универсално правило, тъй като не важи за албанците — и източноправославни, и католици, и мюсюлмани тук стигат до образуването на една обща албанска нация.

От изложеното дотук се вижда, че от XVII век на Балканите възникват Националноконсолидационни процеси, чиито контури най-общо могат да се очертаят така: разложение на османската социално-икономическа и държавно-политическа система, проникване на капиталистически отношения, замогване на средна класа, свързана с производството и пазара, създаване на местна интелигенция; просвета и наука, естествено научно мислене, търсене на корени в миналото, самоопознаване и преоткриване; приемане на идеите на европейското Просвещение, борба срещу средновековните представи за изместване на религиозното съзнание (християнско или мюсюлманско) от светското национално съзнание; на дневен ред по-нататък ще излезе въпросът за ръководството на духовния и политическия живот на нацията, за отнемане на това ръководство от църквата, за хегемония на светското училище, светското образование, светската наука, литература, изкуство, за националния език, за неговия правопис; и накрая естествено ще дойдат националните програми с основно искане за създаване на своя собствена национална държава.

Всичко това, разбира се, не става навсякъде еднакво. Напротив, налице са съществени различия и специфични особености при различните балкански народи. И това е напълно естествено. Общите и специфичните черти на възрожденските процеси могат лесно да се проследят при почти всички балкански народи, но ще е коректно да се разгледат и особеностите, които са характерни само за един народ и наложени от многовековното му развитие в конкретна историческа обстановка. Когато пишем за специфичното във възраждането на отделните балкански наорди, трябва да се има предвид, че то произтича, както от развитието им под османско господство, така и от особеностите ( географски, стопански, политически) на живота в различните части на Турската империя. В резултат на това пред българския, гръцкия, албанския, хърватския и сръбския наорд стоят по-различни задачи в сравнение със задачите, пред които е изправена например румънската буржоазна нация. Всички те пък от своя страна принципно се различават от проблемите, които трябва да решат т.нар. млади османи. Към специфичните черти също така можем да прибавим и някои характерни за отделни страни вътрешни въпроси, които предизвикват сблъсъци и борби между различните групировки вътре в нацията и чието разрешаване бележи нов етап в развитието на националната култура и идеология и в сплотяването на нацията. Към тези процеси можем да отнесен борбата за църковно-национална независимост в България, литературния и говоримия език в Гърция, стремежът за отоманизирането на езика, културата и образованието в Турция, въпросът за литературния и говоримия език в Гърция, борбата за обединяване на двете княжества Влашка и Молдова в единна румънска държава.

Също така е редно да се отчетат и различията в държавно-политическия статут, държавно-историческата традиция, църковно-религиозните отношения, социално-икономическото, политическото и културното развитие, връзките с Европа, проникването на просвещенските идеи са факторите, които обуславят различията и в националноконсолидационните процеси при отделните балкански народи. Да вземем например Гърция. Османското господство тук се упражнява преди всичко в социално-икономическата област, но що се отнася до духовната сфера — там се разпорежда Цариградската патриаршия. Може би затова гърците нямат период в историята си, през който да са били изоставили или забравили гърцизма. Напротив, Цариградската патриаршия векове наред работи и за разширяване на гърцизма далеч извън пределите на Гърция. Освен това като средиземноморска страна Гърция има преки връзки с Европа, а и много богати и влиятелни хора (търговци, фанариоти), както и просветени люде. Всичко това обуславя по-ранното възникване на предпоставките за консолидация на гръцката нация и нейната борба за политическа свобода и национална държава.

Или да вземем сърбите — османска власт, тимарска система, но собствена църква и патриаршия; Пречанските сърби — австрийска власт, но автономно управление и собствена църква и църковно-училищна автономия; черногорците — автономен статут, свой живот, бит, култура, религия. На всичко отгоре босненски мюсюлмани се издигат до най-високи постове в султанската администрация, а в султанския двор се чува сръбска реч. Същевременно сърбите са в непосредствен досег с просветения абсолютизъм на Австрийската империя, а Виена, Нови Сад и други места под Хабсбургите са и сръбски културни центрове, там се развива ново светско училище и образование, оттам идват просвещенските идеи на времето, а изучаването на историята служи като средство за национална консолидация и мобилизация. И не само че няма период на изоставяне и забравяне на сръбството, а напротив, непрестанно се пее, говори и разказва за битката на Косово поле, за Милош Обилич, кнез Лазар и други герои на сръбската съпротива срещу османското господство. Може би тъкмо затова сърбите първи на Балканите въстават в името на националното си освобождение и първи стигат до създаването на своя национална държава.

Друго е положението на българите. Те имат двама господари — в социално-икономическата и политическата област Османската империя, султанът, спахията и кадията, а в духовната сфера Цариградската патриаршия и гръцкото духовенство. При това България достига до европейската цивилизация и култура по-трудно и не непосредствено, а преди всичко чрез Гърция, Сърбия или Русия, и то с голямо закъснение. И тя има период на „гърчеене“, та се налага Паисий да се провиква „О, неразумни юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин“. Преди да поведе борба за своята политическа еманципация, тя трябва да постигне своето духовно освобождение. Може би тъкмо в това положение се крие причината, поради която българите не вдигат голямо въстание в началото на XIX век едновременно с въстанията на сърби и гърци.

Приблизително такова е положението и на Дунавските княжества — автономна власт, но османско-фанариотско господство, както и влияние на средновековната българска държава и влахобългарска книжнина. Оттук и процесът на румънизация на културния живот в княжествата като съществен елемент на румънското възраждане и просвещение.

Още по-неблагоприятно е положението на Албания: османска власт, три църкви и религии, влияние на гърцизма чрез Цариградската патриаршия, на Запада чрез католицизма и особено на Османската империя чрез исляма. Единственото, което напомня за албанската идентичност, са говоримият език и племенно-патриархалният бит на албанците. И въпреки близостта на Албания до Италия (респ. Европа) националноконсолидационните процеси тук закъсняват — едва в края на XIX и началото на XX век след преодоляване на много пречки и предубеждения се стига до обединяването на албанците мюсюлмани, католици и православни в единна албанска нация, която да поведе борба за своята еманципация, национално освобождение и собствена държава. При това и в този случай може да се констатира, че албанските колонии в чужбина са тези, които пренасят и внедряват на албанска почва просвещенските идеи на времето, в това число и албанската национална идея.

И все пак албанците стават нация още преди изтласкването на Османската империя от Балканите, докато босненските мюсюлмани и македонците — доста по-късно. В османския период от своята история мюсюлманите от Босна са част от господстващата класа в Османската империя или представляват своего рода привилегировано население, но не знаят и не говорят турски език. След оттеглянето на Османската империя настъпва австро-унгарски период от историята на Босна и Херцеговина (1878–1918 г.). Сега тамошните мюсюлмани ратуват за запазване на старите си привилегии, като търсят закрилата и на султана. След разпадането на Хабсбургската империя пък влизат в състава на Югославия и попадат между сърби и хървати като между чук и наковалня. И крайният резултат се оказва сегашното положение — нито сърби, нито хървати, нито турци, а нещо по-особено, мюсюлмани не само като религиозна, но и като национална общност. Освен религиозния очевидно голяма роля тук играе политическият фактор, респ. държавно-политическото развитие на Босна и Херцеговина от времето на ислямизацията насам.

Още по-фрапантна е тази роля в случая с черногорците — сърби по произход, език и територия (областите Зета и Рашка са първоначалните територии на средновековната сръбска държава), национално те се изявяват не като сърби, а като черногорци. Очевидно освен някои своеобразия в бита и културата важна роля тук играе черногорската държава (автономия и впоследствие независимост, собствена династия, международно признание, съюзничества, успешни войни и пр.).

Подобно е положението и в случая с македонците. В османския период от историята на Балканите за македонци в смисъл на някаква национална обособеност не се говори и не може да се говори — основната маса от населението там е част от българския народ и участва със свой принос в националноконсолидационните процеси на българите. След 1878 г. обаче Македония остава вън от пределите на учредената българска държава. И въпреки многото усилия обединение не може да се постигне, напротив, крайният резултат от развитието на събитията е раздалечаване, собствена македонска държава и поява на македонска национална общност.

Що се отнася до хърватите, то векове наред те защитават своето държавно-историческо право, своя език и култура, своята хърватска идентичност. Наистина, има прояви на маджаризация и германизация, но има и мощно противодействие (културно, просветно и политическо), което винаги устоява на външния натиск.

Малко по-друго е положението при словенците — слаба държавно-историческа традиция и масова германизация. За сметка на това пък словенците имат непосредствен контакт с Европа, особено с Наполеонова Франция. Тук икономическото развитие върви с по-ускорен темп, а интелигенцията е богата и влиятелна. И преоткриването, националната консолидация на словенците, не закъснява.

Веднъж преоткрили и почувствали се, тръгнали по пътя на своя възход, всички нации търсят своята национална изява, национална еманципация, национална свобода и в крайна сметка собствена национална държава. И тъй като Европейският югоизток е под властта на две чужди империи, Османската и Хабсбургската, историческото развитие на този район за дълго време се определя от задачата да се разрушават тези империи, без което не може да се постигне национално освобождение на балканските народи. Решаването на тази задача определя главното в историческото развитие на Балканите в продължение на повече от едно столетие.

От разрушаването на чуждите империи, т.е. от собственото си освобождение, най-заинтересовани са самите балкански народи. Още с появяването си на историческата сцена балканските нации повеждат борба срещу чуждите империи за премахване на съществуващата социално-икономическа и политическа система с нейната средновековна идеология и култура, за национална свобода, за собствена национална държава. Тази борба се развива като националноосвободително движение на отделните балкански народи, което непрекъснато набира сили, за да стигне до създаването на националноосвободителни организации и формулирането на конкретни националноосвободителни задачи, до въвличането на най-широки слоеве от населението в националноосвободителната борба, до национална революция от широк мащаб.

Основната движеща сила на тази революция е селячеството. Като най-многобройна част от населението, която носи при това главната тежест на чуждия икономически и националнополитически гнет, то се включва в борбата за национално освобождение и създаване на собствена национална държава с надеждата, че едновременно със сриването на чуждото господство ще се установи по-справедлив социален ред в аграрните и обществените отношения. Участието на селячеството в борбата я превръща в общонародно дело.

Възникващата и възхождаща буржоазия на отделните балкански народи е класата, която на този етап единствена може да възглави и възглавява националноосвободителното движение. Възприела основните принципи на новото време за икономическа и политическа организация на обществото, тази класа върви заедно с народа си срещу средновековието, в това число и срещу чуждите империи. През XIX век тя е водеща сила във върхови моменти от развитието на отделните балкански народи и играе прогресивна, а нерядко и революционна роля. В повечето случаи обаче тя е твърде слаба. Освен това част от буржоазията, нейният най-богат горен слой, стои настрана от националноосвободителното движение или е против него, свързана е с господстващите класи и управляващите среди в Османската в Хабсбургската империя и не споделя народните въжделения за национална свобода, държавна самостоятелност и независимост.

Особено важна роля в националноосвободителното движение на балканските народи играе свързаната с народа интелигенция. Тя стои начело на борбата срещу средновековното мислене, като го замества със светска просвета, наука и култура. Интелигенцията е тази, която моделира целия духовен и политически живот на всяка нация, без нейната предварителна работа на научно-просветно-културното и националното поприще не би била възможна никаква революция, никакво голямо националноосвободително въстание. Тя развива националната идея и формира националноосвободителната идеология, нейни представители най-често стават организатори на въстанически движения или стоят начело на национални организации.

Можем да направим извод, че за активирането на възрожденските процеси сред балканските народи играят много фактори, част от които са специфични за повечето народи, но има и такива, които играят роля само сред отделни народи, сред отделни етноси, на определена територия. Затова е трудно да се каже, че дадени фактори влияят само върху този процес или този народ, следователно би било коректно да се разглеждат процесите като взаимодопълващи се.



Отражение на европейските социални, икономически и

политически процеси
Силно влияние върху балканските народи оказва Френската революция от края на XVIII век. Идеите на просветения абсолютизъм, на френските просветители и култура намират широка почва за разпространение сред многобройните гръцки колонии в чужбина, сред гръцката аристокрация и интелигенция, сред по-образованите хора в Дунавските княжества и южнославянските области под австрийска власт. Френската революция и нейните лозунги намират горещ прием сред балканските народи, а Наполеоновите войни в Европа и Средиземноморието вдъхват надежда за скорошно освобождение на балканските народи с помощта на Франция.

Най-виден и ревностен последовател на Френската революция на Балканите става Ригас Велестинлис (1757–1797). Убеден републиканец и революционер, през 1790 г. Ригас организира в Букурещ тайно общество със задача да готви въстание в Гърция, установява връзки със свои сънародници, служещи на Френската революция, и съставя основните програмни документи на една общобалканска революция: декларация, конституция и бойна песен. Велестинлис предлага създаването на една демократична обществена уредба на Балканите, т.нар. Гръцка република, в която да се обединят всички балкански народи. Жителите на тази република — „гърци, българи, албанци, власи, арменци, турци и от всеки друг род“, упражняват суверенните си права в рамките на своите провинции чрез избрани пратеници за народния парламент. Гръцкият език се приема за задължителен в училищата на бъдещата обединена република. Ригас апелира за единство и солидарност на балканските народи в името на свободата, равенството, сигурността за живота и неприкосновеността на имотите. Макар и да признава свободата и равенството на народите „без разлика на религия и език“, той отдава предпочитанията си на гръцката нация, предвижда гръцка хегемония в бъдещата обединена държава.

Ригас Велестинлис не се ограничава само с пропаганда на своята програма, а се опитва да съчетае предлаганата общобалканска „революция“ с войните на Френската република. През 1797 г. той се отправя от Виена през Триест за Гърция, но е заловен от австрийските власти, предаден натурците и екзекутиран в Белград (1798). Идеите на Ригас стават съставна част на идеологията на най-демократичните кръгове на гръцкото и балканското националноосвободително движение.

Наполеоновите войни предизвикват държавно-политически промени и на Балканите. През 1797 г. е ликвидирана Венеция, а нейните владения в Средиземно море се разделят между Австрия и Франция. Към Австрийската империя минават Дубровник и Далматинските острови, към Френската република — Йонийските острови (Корфу, Кефалония и др.). Една година по-късно Наполеон започва поход в Египет, в резултат на което се озовава във война с Османската империя, а адмирал Ушаков атакува френските гарнизони на Йонийските острови. През 1800 г. в Цариград е подписан протокол, който учредява „Република на седемте съединени острова“, при пълна вътрешна автономия под сюзеренитета на Портата. Изработва се конституция, по която Йонийските острови се управляват до 1907 г., когато отнова са окупирани от Франция и стават френска провинция. А след окончателния разгром на Наполеон в 1814 г. островите от Йонийско море минават под английска власт.

Наполеоновите войни водят до известни изменения и в най-западните предели на Балканския полуостров. От завладените словенски и хърватски територии през 1809 г. Наполеон създава отделна френска провинция — Илирия, просъществувала до 1813 г. Личната зависимост на селяните е отменена, премахват се привилегиите на феодалите, въвежда се френски кодекс от закони, ограничават се правата на църквата, признава се словенският език като официален, откриват се училища и гимназии с обучение на роден език и пр.

В икономическо отношение още от втората половина на XVII век стават важни изменения в характера на търговските връзки на Балканите с Европа. Установява се системата на капитулации, западните държави откриват свои консулства в балканските търговски центрове, формира се прослойка от балкански търговци, които създават свои кантори и търговски колонии в чужбина — Виена, Венеция, Марсилия, Лайпциг, Москва, Анверс, Лондон и др. Израстват големи центрове на транзитната и международната търговия — Брашов, Белград — Земун, Солун и пр. Гръцките търговци образуват мощни компании, нараства ролята на гръцкия търговски флот, балканските търговци често приемат чуждо поданство, пътуват из разни европейски страни или за дълго отсядат в търговските кантори на европейските градове. При това търговията в условията на XVIII–XIX век вече не е обикновена размяна, а дейност, свързана с търсене и завладяване на нови пазари и осигуряване на суровини за промишленото производство. Търговията е тази, която нанася удар по системата на държавните монополи и доставки в империята и стимулира развитието на онези отрасли от икономиката, които се свързват със свободния пазар. Свързването на балканското производство чрез търговията с европейския пазар води до диференциация и специализация на производствените дейности по градове и райони: подбалканските градове — занаятчийско-промишлени изделия; Гърция — производство на маслини, стафиди, смокини, вино; Дунавските княжества, Добруджа, България — зърнени храни, пласирани в Цариград и Европа; Албания и Черна гора — скотовъдство с пазар в Италия; Сърбия — производител на свине и месни произведения за Австрия.

За разлика от Османската империя условията за развитие на капиталистическите отношения в балканските провинции на Австрийската империя са значително по-добри. Наистина през XVIII и първата половина на XIX век феодализмът тук още господства, но въпреки това капиталистическото развитие се осъществява сравнително свободно. Още през XVI век в Словения възникват предприятия от ранно-капиталистически тип. През XVIII век тук настъпва подем в развитието на рудодобивната промишленост (Идрия, Крайна), възникват големи текстилни и други манифактури (Любляна, Целовец, Горица и др.), процъфтява търговията с приморските градове, стоково-паричните отношения се налагат, формират се нови класи — буржоазия и пролетариат. Значителни успехи завоюва стопанското развитие също така на Трансилвания и Хърватия.

Всичко това води в крайна сметка до възникването и укрепването на един заможен слой от обществото, една средна класа, която става главен носител на обновителните процеси не само в областта на икономиката, но и в културно-политическата област, тя именно става двигател на националноконсолидационните процеси на отделните балкански народи. Нейната заслуга е колкото в материалната сфера, в развитието на производството и търговията, толкова и в духовната сфера, в подготовката на собствена интелигенция, която по-нататък поема и развива националната идея. Интелигенцията именно е тази, която развива просветата и културата, пренася идеите на европейското Просвещение на балканска почва и по този начин прави националната идея достояние на широки маси, на цели народи, които започват да се изявяват като модерни нации със свои собствени национални програми.



Използвани източници:

  1. Кръстьо Манчев „История на балканските народи” . Том 1 (1352–1878) ;

  2. Всемирная история, т. 5-7;

  3. Дамянов С. Нова и най-нова обща история , Т.1. В.Търново 1980;




| Page


Каталог: attach
attach -> Решение за отказ за заплащане на правна помощ служебно или по предложение на адвокатския съвет
attach -> Публични прояви в духовната сфера в горна оряховица март 2016 година
attach -> Национален календарен план за 2014 година I. Национални инициативи
attach -> Национален календарен план за 2015 година I. Национални инициативи
attach -> 10 ноември демократичното начало тогава и сега
attach -> Решение за въвеждане на културно-национална автономия в Пиринска Македония, като се подготви присъединяването на този край към нрм
attach -> Списък на възстановените заглавия към 31. 07. 2012
attach -> Секции за гласуване на избиратели с увредено зрение или със затруднения в придвижването
attach -> 1 април /неделя/, 10. 00 часа, център село Поликраище


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница