Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

ЯТАГАН И МЕЧ

пета част

© автор; Токораз Исто

гл. редактор: Христина Шопова

редактори: Владимир Фрит, Стоян Цветков, Алпер Мюмюн

тех. редактор: Йорданка Цветкашка предпечат: Христина Шопова печат: студио “Пиксел” ООД

 

форматиране и корекции: buba – 2016 год.

 

http://4eti.me ™

ISBN 978-954-25-0130-5

 

СЪДЪРЖАНИЕ

I Глава
ИБРАХИМБЕЙОВИЯ САРАЙ

Мъжът със сокола, който допреди малко бе държал ръката си върху ятагана, също беше развълнуван. Отначало той стоеше като парализиран и всичките му мисли и волята му за движение бяха изчезнали, причината за това беше, че пред него стои кесиджията – човекът убил учителя му Явуз Чилик. В първия момент, в който разбра, че стои пред кесиджията, изпита притеснение и в гърдите му се процеди тънка струйка страх. После го заля гняв, но когато се взря още по-добре в лицето на мъжа и разпозна чертите му, той вече съвсем се обърка. Всички тези чувства се смесиха с чувството на липса, с любов и един първичен повик на кръвта, които пронизваха цялото му същество. Ако беше по-слаб, щеше да се разплаче, но той не можеше, сълзите му бяха пресъхнали много отдавна. С тях той беше отмивал кръвта, която бе измърсявала паметта и съвестта му. Очите му не можеха да отделят и една капчица, те бяха пресъхнали и той вече никога нямаше да заплаче, дори за себе си.

– Братко! Братко! – двамата мъже тръгнаха един към друг, но после като че ли овладяха чувствата си и размислиха. И двамата като по команда спряха.

– Ти!? Жив ли си?! Мислехме, че си мъртъв! И майка и татко, и баба и дядо си тръгнаха от този свят, но всъщност в себе си те оплакваха... Петко!

Очите на еничара може би бяха пресъхнали, но сърцето му плачеше с кървави сълзи. Той си спомни лицата на майка си и баща си, на баба си и дядо си. Най-близките му хора, които толкова много обичаше, бяха мъртви. Сега разбра със сигурност, че са мъртви. Досега само го беше мислил и го очакваше, но сега за пръв път го научи със сигурност. Една от причините, за да не отиде досега в Боляровия хан, беше, че не се чувстваше готов за новината, че роднините му вече не са сред живите. Чувстваше известна вина, че е бил далеч от тях, когато това се бе случило. Едва сега, когато чу думите на брат си, Ибрахим разбра, че през цялото време е имало и още нещо. Той не искаше да вижда никого от Боляровите, защото там нейде, вътре дълбоко в себе си, той ги обвиняваше. Те го бяха прокудили и никога не го бяха потърсили. Скрито, неизказано, той ги беше обвинявал цял живот за това. Те го бяха предали, бяха го лишили от собствената си любов, защита и подкрепа, те го бяха направили сирак. Той ги обвиняваше за всичко, което му се беше случило, за това, че цял живот бе живял сам, че го бяха взели при девширме, че беше станал еничар, че цял живот беше живял като животно, цял живот или го бяха преследвали, за да го убият, или той бе преследвал, за да убие.

Сега усещаше силата и тежестта на всички тези обвинения. Той бе прав за себе си, те се бяха отнесли лошо с него. Бе сигурен, че и за него, както и за по-големия му брат, тъгата на родителите му е била безмълвна, а ето, за по-малкия му брат се бяха грижили и го бяха подкрепяли. Като че ли дяволът му шепнеше и той попита:

– Яне, майка и татко казаха ли нещо, което да ми предадеш? Някакви последни думи?

Явно кесиджията бе затруднен. Самият той беше израснал и живял далеч от родителите си и не бе имал подкрепата им, така както брат му смяташе. Сега обаче нямаше как да му разкаже за всичко това. Той бе свикнал да убива, но никога не бе обиждал хора, затова каза:

– Всъщност те рядко говореха за теб и не те споменаваха, а и аз не бях при тях, когато те са починали.

Яне се сети кога беше станало това и стисна юмруци. Все още искаше да отмъсти на Георги Шейтана за голямото зло, което беше сторил.

Ибрахим усети, че е прав.

– Рядко или никога не са ме споменавали?

Кесиджията бе съкрушен, той наведе глава.

– Яне, не ме лъжи!

– Никога!!! – като че ли, за да намери сили в себе си, за да каже тази дума, Яне я произнесе по-твърдо. Но тази твърдост беше вътрешна, като борба със себе си, а не насочена към брат му. Самият той беше сигурен, че след като ги беше напуснал, те бяха престанали да споменават и неговото име.

Двамата мъже .стояха и се гледаха. Чувствата в тях бушуваха като буря, душите и на двамата се разкъсваха. Цял живот бяха копнели за този момент, бяха се стремили един към друг и бяха мечтали да се срещнат, а ето сега стояха толкова близо и същевременно толкова далеч един от друг.

– Яне!

– Петко!

– Но как? Защо? – по-малкият брат явно бе стъписан. – Ти си предал нашата вяра и си приел исляма!? – след като произнесе това, то прозвуча на Яне още по-страшно. – Обрязан ли си? – Мисълта, че родният му брат е мюсюлманин, дълбоко го потресе. – Защо прие исляма?

– Аз съм еничар! – твърдо отговори Ибрахим.

– Еничар?! – изумлението на Яне растеше. – Значи освен вероотстъпник, си и родоотстъпник.

Ибрахим се почувства наранен. Винаги беше очаквал подобна реакция от българите. Именно затова той беше напуснал Филибе и като подгонено животно се бе оттеглил да живее тук, в конака, отделен от останалите хора. Сега обаче, когато чу тези думи от брат си, наистина го заболя.

– Вие ме предадохте и изоставихте! – Ибрахим за пръв път произнесе обвиненията, които цял живот беше спотаявал в себе си. – Ти с нищо не си по-добър от мен, независимо че си християнин! Дори и православен, душата ти може да бъде много по-черна от моята!

– Господи, помилуй! Господи, помилуй! Господи, помилуй! – каза Яне и се прекръсти три пъти. Той сметна думите на брат си за светотатствени, затова молеше Бог да му прости и по този начин му съобщаваше, че не е имал избор и е бил принуден да чуе тези думи. На Ибрахим всичко това му беше ясно, затова само се усмихна. Толкова наивно му се стори поведението на брат му.

На Яне може би не му хареса пренебрежителната усмивка на еничара, затова просъска:

– Не смей да светотатстваш!

Всичко това още повече подразни Ибрахим.

– Ти смяташ, че си по-добър от мен само защото си християнин! Вие ме предадохте! Вие ме изоставихте!

– Не смей да говориш така за майка и татко!

– Защо, да не би да лъжа?

– Те бяха праведни християни и никога нямаше да приемат, че си станал мюсюлманин и еничар! Срамувам се заради теб, братко! Смятах те за мъртъв и цял живот съм те носил като тъга и горчилка в сърцето си! Бих предпочел да си мъртъв, отколкото това, което виждам! Винаги съм си мислил, че ако беше останал жив, щеше да станеш голям човек. Винаги си ме превъзхождал във всичко и искрено вярвах, че ако си жив, си станал голям воин, богат търговец или учен и свят мъж. Имам чувството, че Дяволът те е съживил, за да очерни душата ти пред мен, за да ме разочарова. Ако е така, върни се в рая и не продавай душата си на Рогатия!

– Аз пак може да съм голям човек, какво общо има това с религията, която изповядвам?! Може би ти си твърде малък, за да го видиш и проумееш!

Яне Кесиджи посегна и хвана дръжката на меча, Ибрахим също се вкопчи в дръжката на ятагана си.

– Ти си срам за рода на Боляровите, ние сме благородни българи и винаги сме били християни! Добре че всичките ни роднини са мъртви, иначе щяха да умрат като разберат какъв си станал! Днес всички те сигурно умират за втори път!

– Как смееш?! – ядът на Ибрахим наистина беше много голям. Такава обида не беше получавал през целия си живот. Беше готов във всеки момент да скочи и да съсече собствения си брат. Сега той не осъзнаваше, че ако такава битка се състои, ще има само губещи. Или той щеше да загуби живота си, или щеше да убие брат си. Шейтанът като че ли го тласкаше към тази битка. И точно когато си наложи самоконтрол и благодарение на годините обучение и еничарство се въздържа, брат му каза:

– Не мога да те оставя така, ти си срам за нашия род! Защо се върна? Сега трябва да те убия, трябва да освободя душата ти! Покай се, ще те убия, за да спасиш душата си!

– Ибрахим ага! Ибрахим ага!

Ибрахим чу този глас някъде отстрани. Двамата мъже бяха толкова погълнати от това, което ставаше между тях, че не бяха забелязали как към тях се беше приближил някакъв конник. Ибрахим с усилие отмести поглед от Яне. Те двамата като че ли се бяха вкопчили с погледите си и сега му бе трудно да разкъса този "захват". Погледна към мъжа и веднага го позна. Това беше Али Мюзекки.

– Ибрахим ага, като станах тази сутрин, видях, че ви няма и реших да дойда да погледна как ловите. Как е уловът днес?

Ибрахим бе толкова потресен, че не можеше да произнесе и думичка. Той само махна с ръка. После се обърна към брат си, но от него не беше останала и следа. Като истински кесиджия той беше изчезнал, все едно се беше разтворил във въздуха.

У Ибрахим бе изчезнало всякакво желание за лов, а и вече знаеше чии са гълъбите, които ловуваше. Сети се, че всеки кесиджия отглеждаше гълъби на тавана на къщата си. Сети се за гълъбите на Велко в къщата близнак в Козбунар, после гълъби се бяха появили и в къщата в Еминьоню. Все тези гълъби. Какво общо имаха гълъбите с кесиджиите? Отщя му се да ловува. Обърна се и без да каже и дума се отправи към Арабкан. Повика Бурак, соколът явно не се интересуваше от това, което се случваше долу. В небето се виждаха няколко малки облачета от пух и пера, които се рееха и като че ли не искаха да паднат на земята, което означаваше, че оставена без надзор, у птицата се бе пробудил хищническият ѝ инстинкт да убива. Но това не беше лов, а безразборно и хаотично убийство. Убийство заради самото убийство. "Това е разликата между воина и убиеца – помисли си Ибрахим. – Воините убиват само когато се налага, когато са застрашени и от това зависи животът или каузата им.

Те убиват само колкото се налага. Убийците убиват заради самата смърт, те се опияняват от нея, на тях това им доставя удоволствие, докато на воина смъртта носи печал и тъга. Воинът не убива заради себе си, той осъзнава, че е проводник на божията воля." Някога, като млади еничари, момчетата обичаха да броят колко човека са убили техните командири и еничари ветерани. Явуз Чилик паша им обясняваше, че не винаги човекът убил най-много врагове е най-добрият воин. "От убиец не може да стане воин!" – казваше пашата, но момчетата не разбираха и не вярваха на думите му. Докато викаше птицата при себе си, Ибрахим се замисли колко души бе отнел през дългия си живот. Стотици?!

"Дали съм воин, или убиец?" – прошепна на себе си еничарът. После съжали, срещата с Яне явно много го беше разстроила, щом такива мисли се въртяха из главата му. Тази среща го беше разколебала, а това не му харесваше.

– Какво казахте, Ибрахим ага? – попита Али Мюзекки.

Ибрахим не отговори нищо, той дори не обърна внимание на думите на спътника си. Без никакво настроение, Ибрахим се прибра в конака. Али Мюзекки усещаше, че нещо се е случило, макар и да не можеше да разбере какво точно. Чак привечер той си позволи да заговори еничара, който все така стоеше умислен. Персиецът се притесняваше да не би този, когото цяла секта смяташе за Махди, да се поболее.

– Днес имате вид все едно сте видели джин, (дух, привидение, призрак) Ибрахим ага! Дори по-лошо, все едно, че сте видели самия Шейтан!

Ибрахим отново не отговори и персиецът разбра, че положението е наистина сериозно. Следващите дни всички като че ли чувстваха, че агата не е на кеф и стояха далеч от него. Ибрахим беше като болен, всички смятаха, че невярна болест го е поразила, само Али Мюзекки предчувстваше, че са го налегнали мрачни мисли, но и сам той не знаеше дали това има връзка със странния човек, с когото го беше видял да разговаря.

Всичко това продължи докато един ден нисък гологлав мъж не застана в средата на огромния двор на конака. Наоколо се суетяха аргатите. Али Мюзекки се приближи до човека. Той беше свалил шапката си и както се стори на персиеца, притеснено я мачкаше в коравите си работни ръце. По всичко си личеше, че мъжът е българин. Сигурно идваше с някаква молба. По олисялата му глава беше останала съвсем малко бяла и рядка коса, а мустаците му – бели и буйни, стърчаха настрани. Селянин, по всичко си личеше, че мъжът е селянин – по износената и протрита чохена аба, по протритите на коленете му потури. Беден стар селянин от съседните села. За последното Али разбра по това, че човекът беше дошъл до тук, до Ибрахимбейовите сараи, без кон или каруца, явно беше дошъл пеша от някое от близките села.

– Агам ага (агам – батьо),  кой си ти и откъде идеш?– попита персиецът, като се приближи до стареца. Той се сепна и го огледа внимателно, като че ли можеше отнякъде да го познава.

– Търся господаря на този сарай – каза мъжът с ясен и силен глас, който не подхождаше на вида му.

– Защо ти е господарят, байно? Аз ще ти свърша работа – Али Мюзекки се отличаваше с благ нрав и все още мислеше, че старецът се нуждае от някаква милостиня. Едва ли на тези години щеше да търси работа.

Изведнъж мъжът като че ли се преобрази, стана някак по-изправен и с г о-твърда стойка.

– Господарят ми трябва! Хабер имам за него – каза той още по-решително.

– Но ти дори не знаеш името му! – опита се все пак да бъде вежлив талибът Али.

– Знам името му! – сопна се старецът. – Някой си Ибрахим!

– Аз съм Ибрахим ага – разнесе се силен глас из целия конак.

Али Мюзекки и старецът се сепнаха и погледнаха нагоре, към широкия чардак на втория кат на сграда, в която живееха аргатите. Там като гръмоносен облак, със свъсени вежди, бе застанал еничарът и изглеждаше като сокол, готов във всеки момент да се спусне над двамата и да ги сграбчи с хищните си нокти. Явно агата беше подслушал целия разговор, не се беше стърпял и се беше намесил.

– Кой си ти и какво искаш? – гласът на Ибрахим беше страшен. Всички, които го чуха, притихнаха в очакване на беда. Дори сърцето на приятеля му Али Мюзекки се сви. В последно време не беше в добро настроение Ибрахим Селяхаддин. Открай време се бе променил, бе изчезнал веселият, умен и одухотворен мъж, който обичаше да се смее, да играе на игри и да ходи на лов със соколи. Соколът вече не летеше и не ловеше, а само тъжно кряскаше от кафеза си, напомняйки, че от странна болест и нега е болен господарят на сарая.

Старецът обаче не се уплаши, все така спокоен и изправен, с ясния си силен глас каза:

– Аз съм Кара Тозю, викат ми още Тозю Църнио – и спря, като че ли очакваше името му да означава нещо за мъжете и дори да ги впечатли.

Ибрахим наистина беше чувал това име, но не можеше да се сети откъде.

– Кой си ти и какво търсиш тук? – отново прогърмя гласът на еничара.

– Трябва да ви предам хабер!

Поведението на стария мъж наистина беше предизвикателно и това силно противоречеше на външния му вид. Али Мюзекки се молеше еничарът да не забележи това, защото в противен случай нищо добро не можеше да се очаква.

– Аз ли да дойда при теб, или ти ще слезеш? – въпросът, който старецът зададе, наистина беше оскърбителен. Али беше чувал легенди, които се разказваха за Ибрахим Джаббар, каквото бе името на господаря му преди. Еничарите още разказваха за битките му и за стотиците убити от неговата ръка. Вярно, че в последните години той се беше отдал на разходки, молитва и размисъл, и както сам много пъти беше казвал, не желаеше вече да убива, но твърдостта му винаги прозираше под воала на новия Ибрахим Селяхаддин.

Ибрахим ага не реагира на наглите думи на стареца. Той просто каза:

– Аз ще сляза! – след което пъргаво заслиза по стълбите. Той беше облечен с тъмносин къс елек, гологлав и с ятаган, който висеше на силяха, стегнат на кръста му. Докато слизаше по стълбите, които някак тъжно проскърцваха под тежестта му, попита:

– Кой те праща при мен?

– При вас, Ибрахим ага, ме праща Яне Кехая.

Ибрахим настръхна, кожата на лицето му като че ли стана още по-тъмна. Али не бе чувал за този Яне, но беше ясно, че е човек, когото еничарът добре познава.

– Той ви провожда хабер по мен и иска да му отговорите.

– Кажи? – каза намръщено Ибрахим, като гледаше отгоре по-дребния от него старец. Али се приближи, той чувстваше, че се случва нещо изключително и реши да бъде в помощ на своя господар. Не че Ибрахим ага се нуждаеше от нея или я беше поискал, но любопитството, което при учените преминава в любознателност, го накара да пристъпи напред. Сцената, а и всичко случващо се, беше прелюбопитно. Така той успя да чуе първите думи на този Кара Тозю, които той каза на еничара.

– Моят господар Яне Кехая се чувства обиден и смята, че двамата не можете да живеете толкова близо един до друг. Той смята, че за двама ви няма място под едно слънце, че не може да диша въздуха, който вие сте дишали. Някога той е приел да ви преследва, но ще ви даде шанс, като воин и човек на честта, да се защитите. Ето как ще стане всичко...

В този момент Ибрахим ага се обърна към Али Мюзекки и го погледна. Явно еничарът реши, че персиецът е чул достатъчно. Талибът се отдалечи, но продължи да наблюдава отдалеч. Изведнъж гласът на агата се извиси и отново стана възможно на Али да чува това, което казваше.

– Да му изпратя послание?! – изкрещя Ибрахим. – Сега ще му изпратя послание! – гласът на еничара беше страшен. Само за миг, един толкова бърз миг, че Али не успя да мигне с клепачите си, еничарът хвана дръжката на ятагана, извади го и преди още Али да разбере какво се случва, го стовари върху врата на клетия човек. Главата на Кара Тозю падна на земята. Отначало тя отскочи, а големите щръкнали настрани мустаци се смачкаха, но най-страшни бяха очите. Полузатворени, в тях се виждаше само бялото.

Али все още не можеше да повярва на очите си, за пръв път виждаше толкова бърза и брутална смърт. Отначало той не можеше да разбере какво се случва и всичко му изглеждаше някак нереално. Никога не бе мислил, че границата между живота и смъртта е толкова тънка. Един миг само и допреди малко живият човек, притесненият селянин, вече бе труп. Животът му бе изтекъл за един миг само. Едва ли човекът е знаел, че след миг вече ще бъде безвъзвратно мъртъв. Талибът бе втрещен от бързината, с която бе протекло всичко. Всичко бе станало толкова бързо, че в първия момент той още не можеше да усети смъртта и гледаше като на театър обезглавения мъж, от чийто врат шуртеше кръв. Една тънка струйка като фонтан пръскаше нагоре от врата и се разплискваше право в лицето на Ибрахим ага, като че ли да му отмъсти за това, което беше сторил. Миг след това коленете на трупа се подгънаха и той падна напред, като в първия момент се подпря на тях. Ръцете, все още живи, като че ли не бяха разбрали, че мъжът е мъртъв и че главата му се търкаля в тревата, се опитваха някак конвулсивно да се хванат за някаква опора и безпомощно, в едно последно усилие, опитаха да се уловят за нещо. Скоро те като че ли разбраха безсмислеността на всичко това и се отпуснаха безпомощно надолу, някак примирено, и трупът, с цялата си тежест, се пльосна напред.

Ибрахим стоеше, наблюдаваше цялата сцена и не помръдваше.

– Ето моето послание! – извика той, след което непоколебимо се обърна и тръгна, все едно нищо не се беше случило. Все едно просто бе казал своето послание и бе отпратил пратеника. Мисълта за смъртта едва сега нахлу в главата на талиба. Той беше милостив човек, никога не бе убивал дори животинка и бе потресен от лекотата и безцеремонността, с която еничарът пред очите му закла човек. Той смяташе, че познава българина, през цялото време се възхищаваше от неговата дълбока, ясна мисъл, от познанията му за света и от това, че почти нямаше място на земята, където агата да не е бил. И когато заговаряха за Персия, Арабия, Крим или дори за Европа, Али говореше за това, което е чел или чул, а Ибрахим казваше: "Когато бях там..." Въпреки че през живота си Али Мюзекки беше имал възможност да се срещне с много учени и духовни хора, някои от които бяха много известни и водеха последователи, а други даваха съвети на най-влиятелните владетели в света, Ибрахим Селяхаддин бе най-мъдър измежду тях, той светеше и разпръскваше светлина като голяма звезда, като самото слънце. Като член на сектата на Махди, Али знаеше предсказанието, че Ибрахим ще създаде последната секта в исляма и че това ще е последният пророк, сочещ единствено праведния път. И до този момент той беше сигурен в това, но изведнъж еничарът се бе превърнал пред очите му в звяр, беше отнел човешки живот с един замах само. Сега пред очите му се бе открила една друга същност на еничара, която досега не познаваше. В очите му той бе изминал за едни миг само пътя от светеца до убиеца. Каквото и да му беше казал старецът, агата уби един невъоръжен човек и като че ли нищо не трепна в душата му.

Ибрахим погледа още миг обезглавеното тяло. Целият свят за него се беше свил само до гледката на това тяло, някъде много далеч зад себе си дочу изпищяване на жена, явно някой от ратаите също беше видял обезглавения Кара Тозю. Краката на Али Мюзекки се подкосиха, той се свлече по очи, стомахът му се беше свил, а от очите му рукнаха сълзи. Той не плачеше заради мъртвия старец, а защото за пръв път се беше сблъскал със смъртта. После повърна...

За това си мислеше персиецът и по-късно, когато Ибрахим го повика при себе си. Ето, на пръв поглед двамата с еничара изглеждаха еднакви като хора, а всъщност колко различно реагираха, когато срещнеха смъртта. Колко ли хора трябва да е убил човек, за да гледа с такова безразличие на смъртта на някой човек? На Али му се струваше, че Ибрахим дотолкова е свикнал със смъртта, че дори я презира. Дори неговата собствена смърт сигурно нямаше да го впечатли. Ето какви бяха еничарите, ето защо в Персия се страхуваха от тях и ги ненавиждаха. Това бяха хора без дом и родина, смъртта беше единственият техен приятел и ги следваше навсякъде. Те не можеха да променят или прикрият природата си на убийци. И може би затова навсякъде след себе си сееха смърт и разруха. Това бяха еничарите! Сега той разбра поговорката, която тези воини цял живот повтарят: "Никой не се ражда еничар, но станеш ли, можеш да умреш само като такъв." Веднъж станали еничари, тези мъже не можеха да избягат от природата си на убийци. Ето, сега Ибрахим ага се беше преместил от столицата в родината си. Той самият беше роден и израсъл някъде из този край, но вместо да се успокои и да се радва на огромното си богатство, да събере харем и да си гледа старините, Ибрахим ага не можеше да избяга от природата си. Той беше свикнал да живее в пожар и огъня, с който го разпалваше, носеше със себе си. Сега Али Мюзекки си даде сметка, че сигурно Ибрахим ага смята света за лош, но всъщност еничарът провокираше тази лошота и може би затова всички хора мразеха еничарите, а те се молеха да умрат в битка, а не отритнати и в самота. Невъзможно е да обичаш и да бъдеш другар на еничар, ако ти самият не си еничар. Между тях и останалите хора имаше някаква преграда, някаква невидима ципа, която сега талибът виждаше и много добре усещаше. Някога той беше мислил, че тази преграда е ципа, а сега разбираше, че тя е непреодолима стена, по-дебела от крепостен зид. Ето защо помежду си еничарите се наричаха "йолдаши". Това показваше тяхната привързаност един към друг и означаваше другар или спътник. Те можеха да бъдат другари и братя само помежду си и никой, който не беше еничар, не можеше да ги разбере и да им бъде брат, другар или спътник. Те бяха спътници в своя си Път на еничара.