Юзу “неофит рилски” р е ф е р а т по История на българската държава и право

”Средновековните български владетели”

д-р Костадин Паев

фак. No

Право, Паралелно обучение

Благоевград, 2007 г.

Средновековие (5 век - 1396)

Българската държава възниква като естествен резултат от обществено-икономическото и политическото развитие на славяните и прабългарите. Несъмнено важен фактор, който съдействал за тяхното обединение, била заплахата от Византия, която насочила своите усилия към политическо подчинение на новите заселници. На североизток Хазарският хаганат, а на северозапад аварите също така застрашавали тяхната независимост. При тази сложна ситуация и разположение на силите в Европейския югоизток само един нов тип политическа организация, която превъзхождала традиционните родово-племенни институции, би могла да гарантира самостоятелното развитие на славяни и прабългари. Важен фактор, който улеснил тяхното единодействие, бил липсата на съществена разлика в степента на обществено-икономическото им развитие. Не без значение е също, че двата етноса се познавали далеч преди да заживеят съвместно на Балканския полуостров. За създаването и консолидирането на българската държава съществено било обстоятелството, че прабългарите донесли със себе си значителен управленчески опит. Традициите на Велика България били все още живи и намерили благодатна почва за по-нататъшно развитие в Дунавска България.

Аспарух (Исперих, Испор, Есперих, Есперерих) е български владетел. Той е третият син на хан Кубрат, основателя на Велика България. Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г.

Нищо не е известно за живота на Аспарух до 671 г. Обстоятелството, че след разгрома на Велика България значителна част от населението го последва в похода на запад подсказва за достатъчния авторитет, който той е имал сред българите към този момент.

Дейност 671 - 680

През 671 г. Велика България е разгромена от Хазарския каганат. Една част от населението (предимно от племената кутригури и оногундури), наброяваща общо към 120-150 хил. души, начело с Аспарух се оттегля на запад от основната територия на Велика България, отвъд р. Днепър. Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток, Аспарух разполага центъра на владенията си при устието на р. Дунав. В периода 671-680 владенията на България включват земите от р. Днепър – на изток, до Карпатите – на запад (днешна Югоизточна Украйна и Молдова) и части от днешно Влашко, които части били завладени от Аспарух след 671г. През този период българите започват ежегодни набези в територията отвъд р. Дунав, както в Мизия, намираща се под контрола на славянските племена, така и в Тракия, владение на Византия. Особено голям поход е извършен през 679 г., когато българските войски достигат чак до Адрианопол (Одрин), където са разгромени от византийските.

Обстоятелството, че българите преместват центъра на държавата си до р. Дунав и честите и войнствени набези отвъд нея предизвиква тревога в Цариград, където считали териториите до Дунав за исконно византийски, само временно извън контрола на централното правителство. Това обстоятелство, както и тревогата от евентуално подчинение и включване на дунавските славяни в българската държава (преди да се преселят през 600-610 г. отвъд Дунава те били поданици на аварския каган и в този смисъл имало традиции за такива обединения, а освен това била налице и тенденция българските войски трайно да се задържат в Добруджа) провокира и похода на император Константин ІV Погонат срещу българите през 680 г.

Войната 679 - 681

Реално тази война започвa още през 672 г., с нападенията на българите, но до 679 г. се води предимно едностранно, тъй като Византия е ангажирана с тежкия конфликт с Арабският халифат, достигнал върха си с обсадата на Цариград между 674 и 678. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин ІV да насочи вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха. Първото действие е категоричният разгром на българската армия при Адрианопол през 679г., с което заплахата за Тракия е отстранена. Впоследствие императорът решава да пренесе действията на север, срещу центъра на българската държава – областта Онгъл, отвъд устието на р. Дунав.

През пролетта на 680 г. ок. 40 хил. византийска армия се придвижва по суша и море до делтата на Дунав и подлага на обсада българската армия в землената цитадела, издигната северно от реката. Отдалечеността и откъснатостта на театъра на военните действия (византийските армии не били минавали Дунава от времето на император Маврикий, преди 80 години, а Мизия била заселена вече с враждебни славяни), трудното снабдяване на армията, постоянните атаки на българските конни отряди и невъзможността да бъде щурмувано укреплението поради нестабилния блатист терен скоро дава да се разбере погрешността на избраната стратегия за похода. Отпътуването на императора за Месемврия, под предлог "лечение от подагра", понижава бойния дух допълнително. В тази обстановка българската армия атакува византийската и й нанася пълно поражение.

През лятото и есента на 680 г. българската армия нахлува и опустошава Тракия, като в късната есен отново разгромява противопоставилата й се византийска войска. Развоят на събитията принуждава визнатийското правителство да поиска мир.През 681 г. е сключен и мирният договор. С него Византия отстъпва на България областта Мизия (до р. Искър и без гр. Одесос) (това всъщност било формално, тъй като византийската власт над тези земи била несъществуваща), а България се съгласява да прекрати набезите си отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни.