За безкрайното съществуване на вселената



Дата23.10.2018
Размер49.92 Kb.
За безкрайното съществуване на вселената
Димитър Михалчев
<www.metaphysics.hit.bg/zabezkrainotosu6testvuvane.HTM>

Заглавието на разглежданата тема ни навежда на два главни въпроса:


1. Има ли съществуването на вселената начало и ще има ли то край?
2. Може ли вселената да бъде мислена като ограничена в пространството?
Двете тия питания могат да бъдат обединени в едно; Има ли светът начало и край в пространството и във времето?

Аз прочетох с интерес автореферата на др. Поликаров и се постарах да го разбера. Но има в него някои неща, които се отнасят до естествознанието и които - изповядвам се - не можах навсякъде да схвана. Едно обаче ми стана ясно: в основата на проблемата, която нашият млад философ обсъжда, лежи въпросът за времето и за неговото отношение към света.А тъкмо тази страна на работата, именно онтологическия аспект на проблемата, не е достатъчно разяснен в труда на др. Поликаров. С оглед на това, ще се спра на трите основни понятия, върху които неговата работа почива: вселена, време и пространство.

Явно е, че под думата "вселена" авторът разбира това, което хората наричат "свят". Едно нещо го има "във вселената", това ще рече: "има го в света".

Сетне: съществува ли вселената от вечност и ще дойде ли време, когато тя няма вече да съществува? Тук думите "вселена" и "свят" са равнозначни.

Дотук работата изглежда ясна. Но какъв смисъл свързваме ние с термина "свят"? Обикновено под тая дума хората подразбират всичко, което е съществувало и което продължава да съществува. С други думи: светът - това е съвкупността на всичко съществуващо, на всичко действително. Още по-инак казано: вселената, респ. Светът- това е действителнстта.
И ето сега, когато се питаме: имало ли е време, когато светът не е съществувал?-Ние искаме всъщност да знаем: имало ли е време, когато не е имало никаква действителност, а то значи: всъщност: имало ли е време, когато в действителност не е имало никаква действителност? Всеки чувствува, че в самото питане се крие една очевидна безмислица.
На дъното на тая безмислица лежи убеждението,че времето енещо, което предхожда действителния свят и в един или в друг момент на времето светът може да почне да съществува? На тая основа почива старото учение за сътворяването на света.
И наопаки, може ли да дойде едно време, когато светът би престанал да съществува? Който пита така, той гради върху възгледа,че действителното може да престане да бъде действително. Но какво значи това? Ние казваме на всяка крачка, че едно или друго нещо е съществувало до скоро, но сега е престанало да съществува. А това ще рече: действителното се е превърнало в недействително.

Но ако това можеше да бъде така, тогава историята, като ни говори за миналото, би се оказала наука, която се занимава с несъществуващото, сиреч наука, която изучава промените на недействителното. А с това никой сериозен човек не би се съгласил.

Ако от кръга на действителното би трябвало да се шкартира това, което не съществува вече, а също тъй и онова, което още не съществува, тогава кое остава да бъде смятано за действително? Очевидно настоящето, с други думи границата между несъществуващото вече и несъществуващото още. А това е също тъй една нелепост, понеже тогава не може да бъде действителна нито хартията, върху която пиша, нито дрехата, която надявам: нито едното, нито другото не съществува само един миг. Тука ние стоим изпречени пред проблемата за естеството на времето.

Где е времето? Съществува ли то преди нещата и какво място заема в света? С въпроса за времето се занимават и Демокрит, и Платон, и Аристотел, Плотин, Св. Августин, арбските и еврейските мислители на средновековието, да не говорим за новото време. За нас времето не съществува преди света. То съществува в самите неща, доколкото всяка вещ е нещо променливо. Всяка вещ крие в себе си една редица от моментни състояния, дадени в последовност. И тъкмо тази последовност е, която хората зоват време. И предметът А1 беше едно, после стана друго, трето и т. н. Сигнатурата на времето- това е винаги променливата вещ.А всеки индивид, всяка вещ е нещо, което безусловно се мени. Непроменлива вещ няма и не може да има.

Ако минем оттук към проблемите за света, не можем да не забележим, че една голяма част от мислителите са били обикновено склонни да смятат, че светът- това е една огромна, безкрайно голяма материална вещ, една световна вещ. Всички тела, всички вещи, всички предмети в света са нейните части: те са съставки на тая световна вещ.
При това положение, светът като световна вещ ражда всички антиномии, към които могат да бъдат отнесени и въпросите за началото и края на света. Ако светът представлява една безкрайно голяма вещ, той- като всяка вещ- трябва да бъде нещо, особено, различно от останалото. Но кое може да бъде онова вън от него, от което би трябвало да бъде различно и различено? Нали то е всичко, нали вън от него не може да има нищо?
После ние знаем, че всяка от вещите, които познаваме и които ни окръжават, е нещо променливо. Като такова, тя крие време в себе си, тя е във времето. Е добре, световната вещ, бидейки една, нито може да се мени, нито може да действува. Поради туй, тя е или причина на себе си/ causa sui – крайна причина/, както е учел Спиноза за своята единна, вечна и безконечна субстанция, или пък самата тя не е във времето, макар, че съставките и, респ. нейните модуси крият време в себе си.

И най-сетне, всяка вещ има свое особно място. Ако светът можеше да бъде схванат като една безкрайна световна вещ, тогава той не би имал свое особно място, защото "особно" значи различно от нещо, намиращо се вън от него. Обаче вън от него няма и не може да има нищо друго. Следователно, светът, като вещ трябва да бъде в пространството, сиреч трябва да се ограничава от неща, лежащи вън от него- което е невъзможно и немислимо, понеже той е всичко. Или пък светът, бидейки безкрайно голяма вещ, не се ограничава от нищо, но тогава не може да бъде в пространството. С други думи, светът има пространства в себе си, това са телата, от които се състои и които се взаимно ограничават, но самият той не е и не може да бъде в пространството…

По тоя път проблемата за света, взет като една световна вещ, ни води към цяла редица от антиномии и противоречия.

Тия противоречия, смятам аз, могат да се избегнат само тогава, когато се разбере, че светът не може да бъде никаква световна вещ. Той е единството на всичко действително. С други думи, той е единството на всички дейни връзки, преки или косвени, в които се намират предметите в света.

Така схваната, вселената не може да има нито начало, нито край. Действителното не може да стане недействително. Което е било действително- то си остава в света, то не може да "се превърне" в нещо недействително. Мисълта за едно подобно "превръщане" произтича от смесването на не вече действителното в недействителното. Според мене, това смешение извира от неразбирането на практическите съображения, които карат хората да не правят разлика между времето като обективна даденост и нейното субективно парцелиране на "минало, настояще и бъдеще". По субективни критерии ние наричаме миналата действителност "несъществуваща", но и като такава тя си остава в света, в кръга на действителното.

В дисертацията на др. Поликаров аз не намерих ясно изразено неговото отношение към погрешните основи, върху които се гради учението за света като основна вещ.


В заключение, като намирам, че кандидатската дисертация на др. Поликаров е все пак интересна и сериозно развита, която му дава пълно право да получи учената степен "кандидат на философските науки", аз бих го посъветвал преди да я напечата да отдели и една глава и върху онтологическата проблема досежно така нареченото "безкрайно съществуване на света". С това неговото предимно естественонаучно ориентирано разрешение на главния въпрос ще бъде закръглено и ще получи още по-голяма убедителност


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница