За да бъде известно на земята Твоето спасително изцеление сред всичките народи



страница3/55
Дата07.05.2018
Размер7.61 Mb.
#67742
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   55

Скоро обаче народът отново Го потърси. Хората предположиха, че е отишъл на любимото Си място за почивка, и тръгнаха натам. Не успя да прекара и час в усамотение. Но това не Го натъжи. Голямото чисто и състрадателно сърце на добрия Пастир беше изпълнено с любов и съчувствие към тези неспокойни, жадуващи души. Служи им през целия ден, а вечерта ги изпрати да си отидат по домовете и да си починат.

В живота Си, изцяло посветен на другите, Спасителят намираше пролука в непрекъснатата работа и съприкосновението с човешките нужди, за да се оттегли в уединение и ненарушавано от нищо общение със Своя Отец. Отиваше в планината и там, където можеше да бъде насаме с Бога, изливаше сърцето Си и се молеше за тези страдащи, грешни и нуждаещи се души.

Когато Исус каза на учениците Си, че жетвата е голяма, а работниците ­ малко, не ги подбуждаше да работят непрекъснато, но им заръчваше: “Молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си” (Матей 9:31). Думите, пропити с най-дълбоко съчувствие: “Дойдете в уединено място и си починете малко” се отнасят не само за първите ученици, но и за Неговите уморени работници днес.

Всички, които се намират в Божието училище, имат нужда необезпокоявани да общуват със собственото си сърце, с природата и с Бога. Те трябва да заживеят живот, който не е в унисон със света, с навиците и обичаите му. Всеки трябва лично да се запознае с Божията воля. Всеки трябва да чуе как сам Бог му говори. Когато стихне всеки друг глас и мълчаливо зачакаме Него, мълчанието на душата позволява да доловим Божия глас. Той ни нарежда: “Млъкнете и знайте, че Аз съм Бог!” (Пс. 46:10) Това е най-действената подготовка за всяка работа за Бога. Онзи, който успява по този начин да умножава силите си сред забързаната тълпа и да намалява напрежението от усилената работа, ще бъде обграден от светлина и спокойствие. Ще се увеличават както физическите, така и духовните му сили. Ще излъчва Божествена сила, проникваща в сърцата на хората.

Докосване с вяра

“Вярата е ръката, която улавя вечността.”

“Ако се допра до дрехата Му, ще оздравея!” (Матей 9:21) Тези думи изрече една нещастна жена, която двайсет години бе страдала от болест, превърнала живота є в бреме. Всичкият є имот бе отишъл по лекари и лекарства, само за да чуе, че заболяването є е неизлечимо. Но когато чу за Великия Лекар, надеждата є се съживи. Тя си повтаряше: “Само да можех да Го доближа, за да Му кажа, и ще бъда излекувана!”

По това време Христос бе на път към дома на Яир, юдейски началник, който Го беше помолил да излекува дъщеря му. Настоятелната молба: “Малката ми дъщеря бере душа! Моля Ти се да дойдеш и положиш ръце на нея, за да оздарвее и да живее” (Марк 5:23) беше трогнала нежното, състрадателно Христово сърце и Той веднага бе тръгнал с началника за дома му.

Вървяха бавно, защото тълпата притискаше Спасителя от всички страни. Пробивайки си път, Той се приближи до мястото, където беше страдащата. Жената на няколко пъти напразно се беше опитвала да стигне до Него. Сега є се предостави случай, но се чудеше как да Го заговори. Не искаше да Го спира, но беше чула, че човек можел да се излекува само с едно докосване до дрехата Му. Страхувайки се да не изпусне тази единствена възможност за избавление, тя си пробиваше път напред с мисълта: “Ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея!”

Христос знаеше всяка мисъл на сърцето є и си проправи път към нея. Знаеше голямата є нужда и є помагаше да изяви вярата си.

Когато мина покрай нея, жената се наведе и едва можа да докосне края на дрехата Му. В същия момент усети, че е излекувана. В онова едничко докосване бе вложена вярата на целия є живот. Болките и слабостта є изчезнаха в миг. Почувства тръпка, подобна на електрически ток, който премина през всяка нейна клетка. Обзе я усещането за пълно здраве. “И тя усети в тялото си, че се изцели от болестта” (Марко 5:29).

Много искаше да изкаже благодарността си на могъщия Помощник, Който с едно докосване беше направил за нея повече, отколкото лекарите в продължение на дванадесет дълги години, но не посмя. Изпълнена с благодарност, тя се опита да се оттегли от тълпата. Изведнъж Исус се спря, огледа се и попита: “Кой се докосна до Мене?”

Петър го погледна учуден и отговори: “Наставниче, народът Те притиска и гнети, а ти казваш: “Кой се допря до Мене?” (Лука 8:45)

Но Исус каза: “Някой се допря до Мене, защото Аз усетих, че сила излезе от Мене” (Лука 8:46). Той можеше да различи докосването с вяра от случайния допир на някой от тълпата. Беше докоснат с определена цел и беше реагирал.

Христос не зададе въпроса от любопитство. Той искаше да даде урок на народа, на учениците и на жената. Искаше да изпълни наскърбените с надежда; искаше да покаже, че вярата е тази, която е дала целебната сила. Доверието на жената трябваше да се изтъкне. Бог трябваше да бъде прославен чрез изповяданата от нея благодарност. Христос искаше тя да разбере, че Той одобрява нейната вяра. Не искаше да я остави да си отиде с непълно благословение. Не биваше да си тръгне в неведение за това, че Той е знаел за страданията є, че е оценил вярата є в Неговата сила да спасява всички идващи при Него, както и състрадателната Му любов.

Поглеждайки към жената, Христос настоя да се разбере кой Го беше докоснал. Разбрала, че не може да се укрие, тя излезе трепереща напред и се хвърли в нозете Му. Със сълзи от благодарност Му разказа пред целия народ защо бе докоснала дрехата Му и как веднага бе излекувана. Страхуваше се, че е постъпила дръзко; но от устата на Христос не прозвуча и нотка на упрек. Говореше с одобрение и с много любов и съчувствие към човешкото страдание: “Дъще, твоята вярата те изцери! Иди си с мир!” (Лука 8:48) Колко утешително звучат тези думи! Изчезна страхът, че Го е наскърбила, нищо не можеше да помрачи радостта є.

На любопитната тълпа, която се притискаше към Исус, не бе дадена никаква жизнена сила. Но страдащата жена, която Го докосна с вяра, получи изцеление. Така в духовен план случайното докосване се отличава от докосването с вяра. Само голямата вяра в Христос като в Спасителя на света не може да спаси душата. Спасителната вяра не е просто съгласие с евангелската истина. Истинската вяра се изразява в приемането на Христос като личен Спасител. Бог даде Своя Единороден Син, за да мога АЗ, като вярвам в НЕГО, да не погина, а да имам вечен живот (Йоан 3:16). Когато дойда при Христос в съгласие с Неговото слово, аз трябва да вярвам, че получавам Неговата спасителна благодат. Животът, който живея сега, трябва да го “живея с вярата в Божия Син, Който МЕ възлюби и предаде Себе Си за МЕНЕ” (Гал. 2:20).

Мнозина смятат вярата за някакво убеждение. Спасителната вяра е действие, чрез което приемащите Христос влизат в завет с Бога. Живата вяра означава приемане на живителна сила и упование, чрез които душата побеждава с Христовата благодат.

Вярата е победител, по-силен от смъртта. Когато болните с жива вяра отправят поглед към Могъщия Помощник вместо към гроба, ще усетят чудодейния резултат; ще се влее живот и в тялото, и в душата им.

Когато имате работа с жертви на лоши навици, насочвайте очите им към Исус, вместо да съсредоточавате вниманието им към гибелта и отчаянието, към които клонят. Карайте ги да гледат към славата на небесните неща ­ това ще допринесе за избавлението на тялото и душата им ­ и да не мислят за всичките ужаси около гроба, които в такива случаи обикновено се въртят в главите на безпомощните и привидно безнадеждните.

“Той ни спасява не чрез праведните дела, които сме сторили, но чрез Своята милост.”

Слугата на един стотник (командващ 100 войници) лежеше парализиран. При римляните слугите са били роби. Те се продавали и купували по пазарите и с тях често се злоупотребявало, били жестоко малтретирани. Но този началник беше много привързан към своя слуга и искрено желаеше той да оздравее. Вярваше, че Исус може да го изцели. Не беше виждал Спасителя, но онова, което бе чул за Него, го беше изпълнило с вяра. Въпреки отношението на Рим към юдеите този римлянин беше убеден, че тяхната религия превъзхожда неговата. Вече се беше отървал от националните предразсъдъци и омразата, които разделяха победителите от победения народ. Отнасяше се с уважение към богослуженията и се държеше любезно с юдеите, като с Божии поклонници. В Христовите учения, за които му бяха разправяли, беше намерил онова, от което душата му се нуждаеше. Думите на Спасителя бяха близки до неговите духовни разбирания. Но сам се смяташе за недостоен да се приближи до Великия Учител и се обърна към еврейските старейшини да Го помолят за изцелението на слугата.

Старейшините представиха случая на Исус и казаха: “Той заслужава да Му сториш това, защото обича нашия народ и ни е построил синагогата” (Лука 7:4, 5).

Но по пътя за дома на стотника Исус получи вест от него: “Господи, не си прави труд, защото не съм достоен да влезеш под стряхата ми” (Лука 7:6).

Спасителят все още продължаваше да върви по пътя Си и началникът дойде лично, за да даде по-пълни обяснения. Каза: “Затова не счетох себе си за достоен да дойда при Тебе; кажи само дума и слугата ми ще оздравее. Защото и аз съм човек, поставен под власт, и имам подчинени на мен войници; и казвам на един: Иди! и той отива; и на друг: Дойди! и дохожда; и на слугата си: Направи това! и го прави” (Лука 7:7, 8).

“Аз представлявам римската власт и моите войници признават авторитета ми за най-голям. Така и Ти представляваш властта на Безконечния Бог и всяка твар е послушна на Твоето слово. Ти можеш да заповядаш на болестта да изчезне и тя ще Те послуша. Кажи само дума и слугата ми ще бъде здрав” (Матей 8:8, 9).

“Както си повярвал, така нека ти бъде!” ­ каза Исус. “И слугата оздравя в същия час” (Матей 8:13).

Еврейските старейшини бяха препоръчали военачалника на Христос поради благодеянията, които той беше правил на народа им. “Той е достоен за това ­ заявиха те, ­ защото ни съгради синагога.” Но сам началникът каза за себе си: “Не съм достоен”. И все пак той не се побоя да измоли помощ от Исус. Разчиташе не на своята доброта, а на милостта на Спасителя. Всичко, което можеше да Му предложи, беше голямата си нужда.

По същия начин всеки човек може да стигне до Христос. Той ни спасява “не чрез праведни дела, които сме сторили, но по Своята милост” (Тит 3:5). Мислиш ли, че не можеш да се надяваш на благословение от Бога, защото си грешник? Помни, че Христос дойде на света, за да спасява грешници. Нямаме нищо, което да ни препоръча пред Бога. Едничката молба, която можем да Му представим, е нашето безпомощно състояние, което налага необходимостта от Неговата изкупителна сила. Когато напълно се откажем от всяка самонадеяност, можем да погледнем към кръста на Голгота и да кажем:

“Нищо с ръката си не донасям, Господи!

Но с вяра се хвърлям в сянката на кръста Ти!”

“Ако можеш повярва! Всичко е възможно за този, който вярва” (Марк 9:23). Вярата ни свързва с небето и ни дава сила да се справим със силите на тъмнината. В Христос Бог ни е осигурил възможността да победим всяко зло в себе си и да устоим на всяко изкушение, колкото и силно да е. Но на мнозина им липсва вяра и затова остават далече от Христос. В своята безпомощност такива души трябва да се уповават на благодатта на своя състрадателен Спасител. Не разчитайте на себе си, а на Христос. Този, Който изцеляваше болните и изгонваше бесовете, когато живееше между човеците, е все още същият могъщ Спасител. Затова приемете Неговите обещания като листа от дървото на живота: “... който дойде при Мене, никак няма да го изпъдя” (Йоан 6:37). Когато отивате при Него, вярвайте, че Той ви приема, защото го е обещал. Никога не ще погинете, ако постъпвате така, никога!

“Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че “когато още бяхме грешници, Христос умря за нас” (Римл. 5:8).

“Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас? Оня, Който не пожали Своя Син, но го предаде за всички ни, как не ще ни подари заедно с Него и всичко?” (Римл. 8:31,32)

“Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито което и да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ” (Римл. 8:38, 39).

“Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!”

Проказата беше най-страшната от всички познати в Изтока болести. Нейната неизлечимост и заразност, както и страшните последици върху жертвите є, изпълваха и най-храброто сърце с ужас. Евреите я смятаха за наказание поради грях и затова я наричаха “бич Божи” и “пръст Божи”. Понеже се вкореняваше дълбоко и беше неизцерима и смъртоносна, я възприемаха като символ на греха.

Според ритуалния закон прокаженият се обявяваше за нечист; всичко, което докосваше, ставаше нечисто. Дори въздухът ставаше нечист от неговото дихание. Подобно на мъртвец, той биваше отлъчван от човешкото общество. Когато някой биваше заподозрян, че страда от тази болест, трябваше да се представи на свещениците, които решаваха съдбата му. Ако го обявяха за прокажен, биваше изолиран от семейството си, отстранен от израилевото общество и осъден да общува само с боледуващи от същата болест. Изключение не се правеше дори за царе и управници. Цар, заболял от тази болест, трябваше да се откаже от скиптъра си и да се отлъчи от обществото.

Далече от приятели и роднини, прокаженият трябваше да носи проклятието на болестта си. Беше длъжен да обявява високо нещастието си, да разкъсва дрехите си и гръмогласно да предупреждава всички да бягат от гибелното влияние на неговата близост. Викът “Нечист! Нечист!”, който се разнасяше от изолираните самотници, беше сигнал, всяващ страх и ужас у хората.

В областта, където работеше Спасителят, имаше много страдащи от тази болест. Когато вестта за Неговите дела стигна до ушите им, между тях се намери един, в чието сърце се породи вярата, че ако отиде при Исус, ще бъде изцелен. Но как да се добере до Него? Като осъден на постоянно заточение, можеше ли да се представи пред Онзи, Който единствен би му помогнал? А дори и да можеше да го изцели, нямаше ли и Той като фарисеите и лекарите да произнесе проклятие над него и да го предупреди да не се приближава до жилищата на людете?

Нещастникът си спомни всичко, което беше чувал за Исус. Нито един от потърсилите Неговата помощ не е бил отблъснат. Реши да намери Спасителя. Макар и отлъчен от градовете, се надяваше да Го срещне по някой страничен път, на някоя планинска пътека или когато проповядва извън селищата. Трудностите бяха големи, но това бе единствената му надежда.

Прокаженият отдалеко долови няколко думи от устата на Спасителя. Видя как полага ръка върху болни, как сакатият, слепият, парализираният и страдащите от различни болести оздравяват и благодарят на Бога за избавлението си. Неговата вяра укрепна. Той се приближаваше все повече до затаилото дъх множество. Наложеното му изолиране, сигурността на народа, страхът, който всяваше ­ всичко бе забравено. Живееше само с надеждата да бъде излекуван.

Видът му беше отвратителен. Болестта бе сложила своя отпечатък и умиращото му тяло беше страшно за гледане. При появата му народът се стъписа. Ужасени, всички се заблъскаха един в друг, за да избягнат всякакъв допир с него. Някои се опитваха да му попречат да се приближи до Исус, но напразно. Той не виждаше и не чуваше нищо. Виковете на отвращение минаваха покрай ушите му, без да ги чуе; виждаше само Божия Син, чуваше само гласа, който дава живот на умиращите. Успя да се промъкне до Него и се хвърли в нозете Му с вика: “Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!” (Матей 8:2). Исус отвърна: “Искам, бъди очистен!” (Матей 8:3) и положи ръката Си върху него.

В миг прокаженият се промени до неузнаваемост: кръвта му оздравя, нервите отново станаха чувствителни, мускулите заякнаха. Неестествено бялата люспеста кожа, характерна за проказата, стана чиста като на малко дете.

Ако фарисеите бяха разбрали, че е излекуван прокажен, омразата им към Исус така би ги заслепила, че щяха да издадат фалшива присъда. А Спасителят искаше тя да бъде безпристрастна. Затова заповяда на човека да не казва никому за изцелнието си, а незабавно да се отправи към храма, да се покаже на свещеника и да принесе заповяданата от Мойсей жертва, преди да се е разнесъл слухът за чудото.

Преди приемането на жертвата от свещениците се изискваше да изследват приносителя и да установят неговото пълно оздравяване.

Такова изследване бе извършено; свещениците, които бяха осъдили прокажения на заточение, освидетелстваха неговото оздравяване. Излекуваният човек бе отново върнат в дома и в средата си. Само той си знаеше колко скъп му е този подарък ­ възвърнатото здраве. Влезе отново в човешкото общество и в семейството си. Макар че Спасителят го беше предупредил да бъде внимателен, той не можеше да премълчи станалото. Където и да отидеше, с радост свидетелстваше за мощта на Онзи, Който го бе излекувал.

Когато в началото дойде при Исус, той беше “цял в проказа”. Нейната смъртна отрова беше проникнала в цялото му тяло. Учениците се опитаха да попречат на Учителя да го докосне, защото който се докоснеше до прокажен, сам ставаше нечист. Но Исус не стана нечист, когато положи ръката си върху болния. Проказата бе очистена. Така е и с проказата на греха ­ и тя е дълбоко вкоренена, смъртоносна, невъзможно е да се очисти с човешка сила. “Цялата глава е болна и цялото сърце е изнемощяло. От стъпалото на ногата дори до главата няма здраво място, но струпеи и посинения и гноясали рани” (Исая 1:5, 6). Но когато дойде да живее между човеците, Исус не бе опетнен. От Неговата Личност се излъчваше целебна сила. Грешникът, който падна в нозете Му и извика с вяра: “Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!”, получи отговора: “Искам, бъди очистен!”

В някои случаи на лекуване Исус не даваше веднага исканото благословение; но в случая с проказата молбата бе удовлетворена моментално. Когато се молим за земни благословения, отговорът на молитвата ни може да се забави или пък Бог може да ни даде нещо по-добро от онова, за което сме Го молили. Не е така обаче, когато се молим за освобождаване от грехове. Неговата воля е да ни очисти от греха, да ни направи Свои чеда и да ни даде възможност да водим свят живот. Христос пожертва Себе Си заради нашите грехове, за да ни избави от този лукав свят според волята на нашия Бог и Отец. “И увереността, която имаме спрямо Него, е това, че ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша; и ако знаем, че ни слуша за каквото и да Му попросим, знаем, че получаваме това, което сме просили от Него” (Гал. 1:4; 1Йоаново 5:14, 15).

И ще намерите покой

Исус гледаше наскърбените и окаяните, онези, чиито надежди бяха рухнали и които се опитваха да удовлетворят копнежа на душата си със земни радости, и призова всички да намерят покой в Него.

Ласкаво молеше изтерзания народ: “Вземете Моето иго върху си и научете се от Мене, защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си” (Матей 11:29).

Тези думи Христос отправя към всички хора, защото всички са отрудени и обременени, без разлика дали го съзнават или не. Всички са потиснати от различни несгоди, които само Христос може да премахне. Най-тежкото бреме, което носим, е бремето на греха. Ако трябваше да го носим сами, то би ни смазало. Но Безгрешният се е натоварил с него вместо нас. “... Господ възложи на Него беззаконието на всички ни” (Исая 53:6).

Той понесе товара на нашите грехове, за да не тегне на крехките ни плещи, за да ни осигури спокойствие. Понася и тежестта на нашите безпокойства и болки. Кани ни да възложим на Него всичките си грижи, защото Той ни носи в сърцето Си.

По-големият Брат на човешкия род стои пред вечния Божи трон и вижда всяка душа, която е обърнала лицето си към Него като към свой Спасител. Той познава от опит човешките слабости, знае нашите нужди и силата на нашите изкушения; защото “е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях” (Евреи 4:15). Той бди над вас, страхуващи се хора! Изкушавани ли сте? Той ще ви избави! Слаби ли сте? Ще ви подкрепи! Невежи ли сте? Ще ви просвети! Наранени ли сте? Ще ви излекува! Наистина Господ “изброява числото на звездите, нарича ги всички по име”, а също “изцелява съкрушените в сърце и превръзва скърбите им” (Псалм 147:4,3).

Каквито и да са вашите грижи и изпитания, представяйте ги пред Господа. Духът ви ще бъде подкрепен, за да ги понесете. Ще ви бъде отворен път, за да можете сами да се избавите от затрудненията и мъчнотиите. Колкото по-слаби и безпомощни се чувствате, толкова повече ще укрепнете с Неговата сила. Колкото по-тежки са тегобите ви, толкова по-пълноценна ще бъде почивката ви, когато ги възложите на Него.

Обстоятелствата може да разделят приятели; неспокойните води на широкия океан може да застанат между нас и тях; но никакви обстоятелства, никакви разстояния не могат да ни разделят от Спасителя. Където и да сме, Той е от дясната ни страна да ни помага, да ни подкрепя и утешава. Христовата любов към Неговите изкупени е по-голяма от любовта на майката към детето є. Наша привилегия е да се отдадем на тази любов и да кажем: “Искам да Му се доверя, защото Той пожертва живота Си за мене!”

Човешката любов може да се промени, но Христовата любов е неизменна. Когато Го призоваваме за помощ, Той простира ръка, за да ни избави.

“Защото, ако и да изчезнат планините и да се поместят хълмовете, пак Моята благост няма да се оттегли от тебе и заветът Ми на мир няма да се помести, казва Господ, Който ти показва милост” (Исая 54:10).

Лекуване на душата

“За да знаете, че Човешкият Син има власт на земята да прощава грехове.”

Много от хората, които търсеха помощта на Христос, сами бяха виновни за болестите си, но Той не ги отпъждаше, а ги изцеляваше. Когато Неговата сила проникваше в тях, те осъзнаваха греховете си и мнозина биваха излекувани както от физическите си страдания, така и от духовните си заболявания.

Такъв беше случаят с парализирания от Капернаум. И той, подобно на прокажения, беше изгубил всякаква надежда за оздравяване. Болестта му беше последица от греховния му живот. Страданията му се увеличаваха и от угризенията на съвестта. Напразно беше търсил помощта на фарисеите и лекарите за избавление от това зло. Вместо лек те го обявиха за неизцерим, осъдиха го като грешник и твърдяха, че ще погине от Божия гняв.

Парализираният беше напълно отчаян. Тогава чу за Исусовите дела. Някои, също като него грешни и безпомощни, бяха излекувани. Това му даде кураж да повярва, че и той можеше да бъде изцелен, стига да бъде занесен при Спасителя. Но когато си мислеше за причината на своята болест, губеше надежда. И все пак не можеше да не използва възможността да бъде излекуван.

Най-силно копнееше да се освободи от бремето на греха. Жадуваше да види Исус и да получи опрощение и мир с Бога. Тогава щеше да бъде доволен да живее или да умре, според Божията воля.

Нямаше време за губене. Изсъхналото му тяло носеше вече белезите на смъртта. Помоли приятелите си да го занесат с постелята му при Исус и те го сториха. Но тълпата, която се беше скупчила около и в дома, където Спасителят беше спрял, бе толкова гъста, че за болния и приятелите му бе невъзможно да се доближат до Него или поне отдалеко да чуят гласа Му. Исус поучаваше в дома на Петър и учениците Му както обикновено бяха най-близо. “Там седяха фарисеи и законоучители, дошли от всяко село на Галилея, Юдея и Ерусалим...” (Лука 5:17). Много от тях бяха шпиони и търсеха повод да обвинят Исус в нещо.

Напиращата отвън тълпа беше най-разнородна: очакващи избавление, изпълнени със страхопочитание, любопитни и невярващи. Имаше хора от различни народности и обществени класи. И “сила от Господа бе с Него да изцелява” (Лука 5:17). Духът на живота витаеше над сборището. Но фарисеите и книжниците не усещаха Неговото присъствие. Те нямаха нужда от нищо и не търсеха изцеление. “Гладните напълни с блага, а богатите отпрати празни” (Лука 1:53).

Носачите на парализирания много пъти се опитваха да си пробият път през тълпата, но все безуспешно. Болният се оглеждаше с неизказана мъка. Как да се откаже от надеждата, когато толкова дълго жадуваната помощ беше така близко? По негова молба приятелите му го изнесоха на покрива на къщата, отвиха го и го спуснаха в нозете на Исус.

Проповедта беше прекъсната. Спасителят погледна печалното лице и видя молещите очи, отправени към Него. Познаваше добре копнежа на тази обременена душа, защото Той беше пробудил съвестта є още в дома на болния заради тежките грехове. Когато човекът се разкая за греховете си и повярва в силата на Спасителя да го изцели, Господнята милост благослови душата му. Исус беше видял как първата искрица вяра се беше превърнала в убеждение, че Той е едничката надежда на грешника. Беше видял как болният с всеки опит да се доближи до Него израства духовно. Христос беше привлякъл страдащия при Себе Си. И сега изрече думи, които прозвучаха като музика в ушите му: “Дерзай, синко! Прощават ти се греховете” (Матей 9:2).




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   55




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница