За дисертационния труд на галин пенев „митът в онтологична перспектива” за присъждане на образователната и научна степен

„МИТЪТ В ОНТОЛОГИЧНА ПЕРСПЕКТИВА”

„ДОКТОР” ПО СПЕЦИАЛНОСТ „ЕСТЕТИКА (ФИЛОСОФИЯ

В дисертацията е анонсиран специален акцент върху „Диалектика на мита” – съчинението, чиято публикация през 1930 г. рязко променя съдбата на неговия автор. Равностойно са ползвани и „Допълненията” към този труд, които са в обем, съпоставим с този на публикуваното съчинение.

Като имаме предвид трудността на автор като Лосев, начинанието е дръзновено. Сергей Хоружий, автор от „Лосевския кръг”, споменава например, че философската аргументация на имеславието у Лосев е формалистична и схоластична, „чрез многобройни и невинаги съгласуващи се понятийни схеми, и чрез пространни списъци от тезиси” (Имеславие и культура Серебряного века: Феномен Московской Школы христианского неоплатонизма, 2002). Изброявайки множеството области на блестящата изява на Лосев, дисертантът споделя притесненията си от езотеричния му език и непроницаемостта в някои от ранните му съчинения, подчертавайки „Философия на името” като емблематичен по трудността си текст – което, впрочем, признава и сам авторът му (в разговор с Бибихин): „Лесно ли е да бъде поправена [ранната ми работа за името]? Сега пиша и по-разбрано, и по-логично, и по-вразумително. Това писах като младеж, едва бях завършил университет. Сега много не ми харесва схематизмът там, триадите…”

Второто ми впечатление за амбициозността на предлаганата на вниманието ни работа иде от начина на писането ù. Дисертантът сякаш не би се задоволил само с един прецизен анализ на Лосевите творби. На него му е нужно да провежда този анализ „откъм” самия Лосев – и тук не става въпрос за избор на интерналистки подход, а за опит за „сдвояване” с коментирания автор, за „плътно” следване и включване в неговата логика. Философстване „откъм” Лосев, но и à la Лосев. В проникновената си статия от 1923 г. – „За изучаването на Достоевски”, Георгий Флоровски казва следното: „Има само един път за адекватно постигане на „чуждото аз”. Това е пътят на съчувствената интуиция, на непосредственото виждане на чуждия свят. Трябва конгениално да овладеем фундаменталния светоглед на мислителя и да влезем в самия него, да се заразим с него…” Тъкмо опит за подобно постигане смятам, че представлява и обсъжданата дисертация на Галин Пенев. „Влизането в автора” обаче не изключва дистанцираността на отчуждаващото се изследователско „аз”, следователно възможността на критичната рецепция.

Уводът очертава предмета на изследването, обосновава тематичните рамки и заявява теза – изследването е прицелено да докаже, че митът във философията на Лосев може да се представи като форма на комуникация.

Първата глава има за цел най-общо да представи митологията на Лосев, ситуирана в руската религиозна философия. Коментарът е съсредоточен върху Лосевата представа за вечната актуалност на мита, съпоставена с разнообразието от гледища в същата плоскост. Сравнителният анализ между Лосев и Шелинг, Лосев и Касирер (и т. н.), е проведен компетентно и уверено. Същата компетентност съзираме и в тази част, която обсъжда характера на философията от руския Сребърен век, респективно вписването на Лосев в нея. Трябва да се отбележи, че анализът на спецификата на руската религиозна философия тук е направен и въз основа на нейния прочит от страна на самия Лосев, един от собствените ù ярки представители, т. е. едновременно става дума както за „Лосев в руската религиозна философия”, така и за „Лосев за руската религиозна философия”. Основателно акцентът и в двата ракурса е поставен върху метафизиката на всеединството, наложена в руската мисъл от Соловьов.

Освен със Соловьов, изследването прокарва паралели и с други конкретни фигури от Сребърния век, започвайки със Сергий Булгаков, с неговата софиология и особено със съчинението му „Философия на името”. Спецификата на вижданията на Лосев по отношение на имеславието е откроена на фона на тези и на Павел Флоренски, друг виден руски философски „имеславец”. Въвеждането на „магичността”, отнесена към името, е възлов момент в концепциите и на двамата, обозначаващ изначалния импулс и обща мотивация на руската философия като цяло – приоритетът на действието (по преобразяването) над рефлексията.

Компаративисткият анализ продължава с „реалиоризма” на Вячеслав Иванов, този „Данте на ХХ век”, както го нарича впоследствие Лосев (в разговорите си с Бибихин). Тук ми липсва „включване” и на още един емблематичен теоретик на символизма от Сребърния век – Андрей Бели (предвид и на близостта му с Павел Флоренски), чиито схващания биха допълнили представите на Вячеслав Иванов за синтетичното изкуство на всенародното действо и хоровата драма.

Втората глава – „Онтологичната перспектива на мита”, прицелена да представи „концептуалното цяло на собствената философия на Лосев”, е анонсирана и като „онтологически подстъп за един по-разгърнат прочит на основните определения в „Диалектика на мита” и „Допълненията””. Тя навлиза в същината на ранната философия на Алексей Лосев, в имеславските му занимания като въвеждащи, но и като увенчаващи всичко останало, доколкото според изказаните от него убеждения философията на името е единствено възможната и нужната, заслужаваща названието философия. Диалектиката на мита е също и диалектика на името, предвид известното Лосево определение за мита като „разгърнато митическо име”. Дисертантът е представил подробно енергийния тип онтология, специфична за Лосев, като внимателно е проследил и представил всички изведени от философа положения от този енергетизъм. Енергетизмът е „скелетът” на цялостната философска конструкция на Лосев и присъствието му като „подпорка” на отделните конкретни изследвания е винаги ясно доловимо.

След изясняването на особеностите на Лосевия език (и в плана на съвременните виждания за отношението философия – литература) анализът се спира на типа диалектика у Лосев (като „логическата конструкция на абсолютната стихия на мита”, както я определя философът в „Допълненията”), чиито корени са потърсени в древните извори. (В една бъдеща работа по темата цитирането на Плотин трябва да е по авторитетния български превод).

Успех за дисертанта е тази част от коментара за диалектиката у Лосев, отнасяща се до представянето (въз основа на текста от „Допълненията” към „Диалектика на мита”) на диалектическата схема на разгръщането на митическата първосъщност, на Едно. Следва внимателен и проникновен прочит на намиращите се в постоянно съотнасяне и преплетеност понятия у Лосев „символ”, „мит”, „логос”, „ейдос”, „име” и т. н. – точно в този пункт става особено релефно едновременното „плътно” следване на Лосев (разсъждаването „откъм” самия него) и спазването на тази дистанция, която да направи възможна рефлексията.

Като самостоятелен параграф в тази глава е включен коментар към тълкованието на Лосев от страна на Людмила Гоготишвили, известен ерудит по проблема. Обсъждайки Гоготишвили, дисертанът взема отношение към съпоставянето на руския философ с известни имена на съвременни феноменолози (и най-вече с Хусерл) и се съгласява с констатирания от авторката „диалектико-феноменологически статус на митическото име у Лосев”. Импулсирани от интерпретацията на Гоготишвили са последвалите разсъждения за отношението на диалектиката у Лосев към феноменологията.

Последната глава на дисертацията е съсредоточена върху мита като форма на съзнание и комуникация. Спецификата на Лосевите занимания с мита и разбирания за него е релефно очертана на фона на множеството налични в историята на мисълта концепции за мита. Специален акцент (с оглед на произтичащите следствия) е поставен върху твърдението на Лосев за заменимостта на мита единствено от друг мит. С други думи, обръщането към света „с митически очи” е неотменим и вечен ракурс на съзнанието ни, който е още по-ясно отчленим, когато е съпоставен с поезията, историята, с художествени форми като алегорията, баснята, приказката, от една страна, както и с религията и метафизиката, от друга. Именно в тези съпоставки, които авторът, следвайки Лосев, ни представя, изпъква заявеният в началото комуникативен характер на мита. Последните редове на работата са посветени на разбиранията на Лосев за мита като форма на комуникация, откриваща ни екзистенциално значим свят, както и като „арена” за осъществяване на личността – персоналистката онтология на руския философ е изявена пред нас с тази плътност, „вещественост”, „телесност”, присъщи на анализираната диалектика на мита.

Общото ми впечатление от работата дотук е, че тя е написана на адекватен на обекта си език и стил, че резултатът от предприетия опит за вникване в и представяне на света на Лосев е успешен. Показаната професионална компетентност дава основание да се претендира за присъждането на исканата научна степен.

Няколко думи за автореферата – той е изготвен добре, представя точно дисертационния труд, отразява разнообразната активност на дисертанта – публикации по темата, надхвърлящи задължителния брой, както и доста участия в семинари и конференции. Що се отнася до преценката на шестте научни приноса, необичайно дългата им формулировка определено ме затруднява. Съдържащите се там твърдения са неоспорими и аз нямам съдържателни възражения срещу тях, напротив, смятам, че могат да послужат за нещо като емблема на труда, като нейно експозе. Стандартният вид на тази част от цялостното дисертационно изследване обаче е друг. Наясно съм, че проблемът иде и оттам, че ако човек е скромен, критичен и взискателен към собствената си работа, то тоя тип самопреценка никак не е лесен. Затова ще се абстрахирам от представените формулировки, съсредоточавайки се главно върху изложението.