За единството между устната и писмената реч в съвременната

И ПИСМЕНАТА РЕЧ В СЪВРЕМЕННАТА

ПАРЛАМЕНТАРНА ПРАКТИКА

Донка Александрова

Опозицията „писана-устна реч" е обект на изследване, славословия и гневно отричане в продължение на векове, а няма да бъде пресилено да се ка­же - и на хилядолетия. Още Платон в диалога „Федър" разглежда „пригод­ността и непригодността на писането", при кои условия трябва да се пише и при кои да се говори. В защита на тезата си, че говоримата реч е по-богата и въздействуваща от писмената, той разказва за египетския бог Тевт (или Амон, както го наричат гърците), който открил пръв числата, смятането, ге­ометрията, астрономията, а също така и писмеността. По това време цар на Египет бил Тамуз. Бог Тевт отишъл при него и като му показал изкуствата, които открил, настоял те да станат достояние на египтяните. Царят се заин­тересувал каква е ползата от всяко от тях. За писмената Тевт казал:

Както се вижда от посочения откъс от „Федър" Платон съзира в писмена­та реч бариера пред общуването и което е още по-лошо - средство за мимик-рия на образованост. Писането според него крие опасност към него да посег­нат не само „сведущите", но и простосмъртните, онези, „които не бива да го разгъват". Писаното слово, за разлика от устното няма „баща", който да го защити, когато го оскърбяват без право, а „само то не е способно нито да се защити, нито да си помогне". Това е така, защото писаното слово е само бле­да сянка на устното ("живото, одушевено слово на знаещия"), което е по-съвър­шено, защото „се пише в душата на учещия под надзора па науката, способно да се защити и знаещо както да говори, така и да мълчи пред когото трябва'"

Аристотел в „Реторика", книга трета, (12), посветена на стила на орато­рската реч, говори, че „не е един и същ стилът па писаната реч и на устния спор, на речта в Народното събрание и в съда. Необходимо е да се знаят и два-

' Платон, Федър: Диалози, т. 2, София. 1982. ² Пак там, с.

та вида... Стилът на писаната реч е най-точен, а на устния спор - най-прили­чен на актьорска игра. (подч. -Д.А.) Последният има два вида: единият изра­зява характер, а другият - чувства... „ Аристотел предупреждава, че писани­те речи, четени при устен спор изглеждат сухи, докато ораторските речи, до­ри и тези, които са имали грандиозен успех, при четене, звучат простовато, защото не са предназначени за четене, а за устен спор. Затова, заключава Аристотел, „речите с актьорски стил, лишени от актьорско изпълнение, не постигат целта си и изглуждат глупави" Например, безсъюзията и многок­ратните повторения на едно и също нещо правилно се отхвърлят в писаната реч, но не и в речта на спора и ораторите се ползват от тях, защото те да­ват възможност за актьорска игра".³

Днес наличието на мощни електронни mass media, благодарение на които глобализацията по света се превръща в реалност с бързи темпове, ни изпра­вя пред нови взаимодействия, ново статукво както на устното, така и на пис­меното слово. Подобно на индийската култура и цивилизация, при които новото се имплантира с лекота в тялото на традицията, но без да измества или унищожава старото, като „старо" и „ново" заживяват в синхрон, пот­ребността от писани текстове за масовите медии поставя пред „писмената" и „устната" реч нови изисквания и хоризонти. И вече не противоборството, а взаимодействието между тях е на дневен ред.

* * *

"Писането" и „говоренето", т.е. писмената и устната реч най-често са противопоставяни по следните критерии:

1. 
   първичност - вторичност;
   
2. 
   едноканалност и многоканалност на въздействието;
   
3. 
   документалност - мимолетност;
   
4. 
   обем информация;
   
5. 
   структура на писмената и устната реч;
   
6. 
   емоционалност -рационалност;
   
7. 
   темпът на възприемане;
   
8. 
   „духът и буквата",
   
9. 
   колективно (фолклорно) - лично творчество;
   

1. Безспорен е фактът, че хронологически първа се появява устната реч, но от това не следва, че устната реч и сега продължава да бъде първична по от-

' Аристотел.

ношение на писмената. В наше време с разпространението на телевизията, радиото, компютъра се наблюдава тъкмо обратната тенденция - пишат се сценарии, скечове, фейлетони и др. писмени жанрове, предназначени за уст­но възпроизвеждане и възприемане. Те трябва да наподобяват устното сло­во, неговата непосредственост, мозаичност и фоничност (звукова пълнота). Дори старият римски девиз Littera scripta manet днес се видоизменя пак бла­годарение на елекронните медии - scripta, макар и не littera, остава и въздей­ствува ако не по-силно, то поне по-масово със синхронното обединяване на каналите (слово - музика - образ) и възможността за масово въздействие.

Върху слуховото възприемане, което е предпоставка за differentia specifica на устната реч, са правени многобройни лабораторни изследвания и наблю­дения. В Русия (Санкт Петербург) през 60-те години на XX век в Лаборато­рията по експериментална фонетика и психология на речта се извършват ре­дица експерименти, които потвърждават отново идеята , че писаното слово се твори по едни закони, а устното - по други. Тази разлика се диктува не са­мо от спецификата на тяхното възприемане, но и от самата природа на два­та процеса - „писане" и „говорене". Опитът с пре-предаване по верига от участници в експеримента на определен текст показва, че най-голямо изме­нение в текста внася онзи, който е принуден да „преведе"писмения текст към изискванията на устната реч. Веднъж преобразуван, текстът минавал по ве­ригата почти без промени. При пре-предаването на текста участниците пос­тавяли основното в началото, а след това отбелязвали подробностите.По то­зи начин косвено потвърждавали правилото за лийда (lead).⁵

2. 
   Писмената реч разполага с един от рецепторите на възприемащия - зри­
   телният, тя е едноканална, за разлика от устната реч. Човешкият глас със сво­
   ите модулации, сила, бързина, височина, темп, тембър създава такива смис-
   лоразличителни интонации, които се предават директно на реципиента, без
   необходимостта от описание (както е при писмената реч). Невербалната ко­
   муникация - жестове мимики, пози, проксемика, символиката на цветовете и
   миризмите и пр. носи информация, която може да допълва, коригира, а по­
   някога дори и да отрича съдържанието на вербалното съобщение. Устната
   реч притежава такива предимства пред писмената като възможността да бъ­
   де използвана при най-различни обстоятелства - тя не се нуждае от светлина,
   ръцете на общуващите могат да бъдат заети с обичайната им работа; общу­
   ващите могат дори да се хранят (колкото и това да е извън добрия етикет!)
   
3. 
   Поради своята документалност писмената реч още от времето на ръко­
   писните книги и много по-силно след XV в. (с установяването на Гутенберго-
   вата епоха) се ползува с преклонение и авторитет сред любознателната част
   от населението. Книгата е „паметта на човечеството". Но то среща не само
   поклонници, а и своите отрицатели. Дори такъв философ като Клод Леви-
   

Строс вижда в него „нещо исторически и функционално изчерпано" поради това, че предназначението на писаната литература е да бъде „най-здравата връзка" между езика и държавното насилие. Още в ранното християнство Климент Александроийски плаши читателя с книгата: „Който пише книги, дава меч в ръцете на дете"; Жан-Жак Русо в педагогическия си роман „Емил" препоръчва природата - „великата книга на света" като източник на знание, защото: „Дете, което чете, не мисли!"; Ханс-Георг Гадамер нарича писмено­стта „посредственост", а за Оскар Вилнер „писмеността е власт"⁶.

Писмената реч през вековете изпълнява ролята на главна трансмисия на културните ценности (успоредно с паметниците на архутектурата и фолк­лорното богатство). Устната реч поради своята еднократност (едва през XX век се появиха възможностите за „консервиране" на живата реч и общуване - радио, кино, телевизия, компютър) е в пряка зависимост от лесната декон-центрация на вниманието, краткотрайната памет, нетренираната наблюда­телност и пр. Тази мимолетност не се променя и от факта, че:

• 
  слуховото възприемане съединява трите равнища на сензорния анализ,
  който започва в слуховия анализатор и протича в мозъка⁷.
  
• 
  равнище на проекцията (projection level) - първичен анализ, който не се
  влияе от човешкия опит;
  
• 
  равнище на интеграцията (integration level) - при него елементите се обе­
  диняват и групират в зависимост от повторяемостта на ситуацията. Основ­
  ни са принципите на „последователност" и „затвореност";
  
• 
  равнище на представянето (representation level) - на това равнище се раз­
  познава слуховият образ. Появява се феноменът „константност" - субектът
  възприема еднозначно даден звук или комплекс от звуци независимо от ко­
  лебанията в характеристиките им , т.е. обвързва ги със значението.
  

4. 
   Обемът на възприеманата по слухов път (слушането) информация е мно­
   гократно по-малък от обема на информацията, която се възприема по зрите­
   лен път (главно чрез четенето). Социалната психология е доказала, че чрез
   слуха ние възприемаме много по-малко количество информация - около
   11%, докато чрез зрението постъпващата в съзнанието информация е около
   63-65%. За сметка на това при устната реч количеството на изразите (и мно­
   жеството повторения) е почти два пъти по-голямо в сравнение с писмената
   реч, съществува обратна пропорционалност между обема на подавания
   текст и обема на възприеманата от слушателя съдържателна информация.
   
5. 
   Различията между устната и писмената реч се наблюдават особено яр­
   ко в композицията. Устната реч се строи по закони, близки до тези на драма­
   тургичното действие, а не на линейната логическа последователност. В
   структурата на живото слово сякаш са позволени и желани всякакви „вол-
   

6

облагородяване и естетическото удоволствие от четенето на някои произве­дения на художествената литература в никакъв случай не могат да се срав­нят, още повече да отстъпят пред възприемането, например на някои парла­ментарни речи, докосването до които понякога води читателя до погнуса поради тяхното дребнотемие, буквоядство, неспособност да се види широта­та и перспективата в речта на опонента.

9. Историческата традиция е наложила схващането, че устната реч (най-често идентифицирана с народното тварчество) е плод на колективния ра­зум, докато писмената реч си има свой автор, т. е. тя е персонална. Днес и то­зи стереотип се променя. Но затова пък все още битува друг мисловен шаб­лон. Към устната реч обикновено се отнасяме като към компактно еднород­но явление с еднообразни характеристики (някои от които току-що посочих­ме) и изпускаме предвид своеобразието на нейните жанрове: фолклор, битов разговор, телефонен разговор, сценична реч, публична реч, ораторско изку­ство, радио-реч, телевизионна реч, кино-реч и др. Трудно може да се опреде­ли кой жанр оказва по-ефективно въздействие върху социума, но определе­но в нашето съвремие, стремящо се упорито към демократическо преустрой­ство особено въздействие върху мисленето и действията на хората оказват публичната реч в парламента и политическите организации, а така също и речево-визуалното въздействие на електронните медии.

Днес, в началото на XXI век ренесансът на древната реторика, започнал към 20-те години на миналия век в САЩ и 50-те години в Европа, продъл­жава да набира инерция. Много автори (А. Ричърдс, X. Перелман, Ст. Тул-мин, X. Джонстън, Р. Барт, Ж. Жьонет, групата на белгийските филолози „Мю"и др.) отново интерпретират древната теория на убеждаващата кому­никация, за да извлекат онези принципи и методи на речевото въздействие, така необходими за съвременната теория на комуникацията. Един от основ­ните аспекти на предмета на съвременната реторика е публичната реч.

* * *

Проблем със съществено значение, свързан с ефективността на обществе­ната комуникация, е разграничаването на публичната реч от битовия разго­вор. Още древните софисти, а след тях и Аристотел определят целенасоче­ния, телеологичен характер на публичната реч. Тъкмо различните цели на ораторите дават основание на Стагирит да създаде първата жанрово-видова класификация на ораторските творби на: делиберативни (съвещателни), съ­дебни и епидейктически (похвални или порицаващи). Аналогично на драма­тургичния текст, в който всяка дума, ремарка или пауза имат пряк адресат -режисьора, респективно зрителя, който зад всеки от тези знаци трябва да открие заложения подтекст, ораторът е длъжен да осмисли всяка идея, фра­за и дума, всеки пример, жест, мимика и пауза, за да сведе спонтанността до необходимия минимум. Тук с пълна сила важи оксюморонният девиз на М.

Докато в битовия разговор ролите на участниците в комуникативния процес се сменят фриволно, то в публичната реч (оратор - аудитория) роли­те са предварително фиксирани, при което ораторът осъществява лидерски функции спрямо слушателите. Провалът на оратора в монологичните орато­рски жанрове (лекция, доклад, слово, приветствие, изказване, интерпелация, съдебна реч и пр.) е сигурен при случаите, когато тези зафиксирани роли се разменят. Различна е ситуацията при диалогичните форми на публичната реч - дискусия, полемика, беседа, дебати, диспут и пр. Там действуват зако­номерностите на разговора и спора, при които ролите на пропонент, опо­нент и арбитър, също имат известна предпоставеност, следствие на обявена­та основна тема (теза и контра-теза), но в хода на действието те могат и да сменят ролите си, стремейки се към крайната цел - консенсусно решение в името на истината и обществената полза или победа на всяка цена.

Участниците в битовия разговор използуват лексиката на разговорния език с характерните за него стереотипи, диалектизми, жаргонни изрази, ар­хаизми, турцизми и пр., докато ораторът в своята публична реч има приви­легията и задължението да говори на литературен (книжовен) език. Това не означава, че за целите на идентификацията с аудиторията той не може да употреби думи от нейния речников запас - жаргонизми, поговорки, посло­вици, диалектно произношение и пр. Но основна остава неговата социална роля на възпитател (а не манипулатор!). Той носи „маската на учителя" (Бу-данцев), който е призван да учи чрез своето слово (docere, movere, delectare -М. Т. Цицерон), т.е. ораторът е призван да учи, да вълнува и да убеждава. Не само да казва истината, но и да убеждава другите в нея.

* * *

Ако леко перифразираме думите на Стагирит, парламентарната реч е не само най-отдалечена по съдържание и стил от писмената (най-близо до ар­тистичната), но и писмената реч е най-близо до епидейктическата (аксеоло-гическата), в която хвалиш или порицаваш с точността на психагога (да не

'

забравяме, че учителят на Аристотел - Платон наричаше реториката „пси-хагогия" ■+ ръководене на душите чрез словото). Ако продължим да се съвет­ваме с Аристотел, ще научим, че парламентарните речи принадлежат към де-либелативния жанр, т.е. съвещателното красноречие, често неправилно отъждествявано само с политическата реторика. То е много по-широко, но в случая ни интересува единствено политическия език в парламентарните де­бати и неговата реторическа ефективност.

Парламентарната публична реч в България (съзнателно не говоря за „красноречие", тъй като образците на ораторско изкуство в българското Народно събрание през последното десетилетие са твърде икономични) вече навлиза в „юношеската" си възраст. Паралелно с новородената демокрация, нещо повече, като неин главен инструмент, политиическият език съдържа всички известни на политолозите и реториците стилове: реалистичния стил-формулиран от Н. Макиавели във „Владетелят"; той се основава на здравия разум, контрола над емоциите и прагматизма; ораторът, който го владее, се стреми към света на абсолютната власт; изискания стил - форму­лиран от Капусчински в книгата му „Императорът", който се характеризи­ра с аристократизъм на духа, строго спазване на йерархията и фиксиране върху личността на владетеля; този стил позволява на американските медии да отразяват всичко, дори интимния живот на президентите; бюрократичния стил - блестящо описан в „Замъкът" от Кафка, който акцентира върху инс­титуционалните процедури, официалния характер на обществените взаимо­отношения; дава предимство на писмената реч и канцеларския език; този стил структурира всекидневния живот; и републиканския стил - отразен блестящо в трактатите на М. Т. Цицерон за ораторското изкуство и държа­вата, както и в писмата му до Атик; това е стилът на нашия идел за демок­ратичната дискусия, в която чрез убедителната сила на ораторска реч се пос­тига консенсус при парламентарното вземане на решения¹⁰. Независимо, че всеки от посочените политически стилове е подходящ, изявява се при опре­делени социално-исторически условия и има своите специфични морални предпоставки и следствия, ние ги виждаме в една неповторима амалгама в съвременната практика на българското Народно събрание. Те са присъщи на различните „бивши" и настоящи политици.

Българският политически език премина през няколко периода: от бурно­то отрицание на „дървения език", на авторитарно-партократичния, крайно идеологизиран език на Народното събрание от преди 10 ноември 1989 г., през войнстващата конфронтация между „демократи" и „комунисти" (всъщ­ност, все членове на бившата БКП) до опита да се разруши „двуполюсния модел" чрез победата на сегашното мнозинство в Парламента с лидер на партията НДСВ (Национално движение Симеон Втори) и министър-предсе-

10

дател на република България - прогонения преди 50 години монарх - Симе­он Сакскобурготски. Парадоксалната за света политическа ситуация в Бъл­гария през 2001 г., когато „царят" беше избран с внушително мнозинство на местните избори за премиер на републиката, беше увенчана с още един труд­но съедобен факт - на президентските избори в края на 2001 г. също така внушително и убедително беше избран лидерът на социалистическата пар­тия - Георги Първанов. Аномалии ли са това или закономерни следствия от разместените социални пластове, унищожената икономика и селско стопан­ство, бедстващото население, доведено до безизходица, разрушената ценно­стна система, от която брутално беше изгонена духовността, за да да се нас­тани Златният телец и неговите слуги - насилието, корупцията, проституци­ята, безнравствеността... Всичко това изкристализираше в политическия, респективно в парламентарния език.

Повече от пет десетилетия Българското Народно събрание не беше виж­дало такива полемични схватки, в които политическият враг беше оплюван, малтретиран, смачквай, унищожаван с всички средства. „На война като на война!" - казват французите. В словесната война (полемиката) на българс­ките депутати участваха и не-словесни оръжия - чупеха се микрофони, раз­разяваше се ръкопашен бой, хвърляха се документи. Но нека се спрем в ла-пидарен стил на онези страни от българската парламентарна реторика, кои­то представят нейния образ. И каква е взаимовръзката между писмената и устната реч в нея?

* * *

Затова новите участници в политическия спектакъл стъпиха на „сцената" на Народното събрание, натоварени с три тежки „чувала": първият от тях е идеологизираното възпитание, независимо от степента на критичност, с коя­то са се отнасяли към действителността от преди 10 ноември 1989 г. (не бива да се забравя, че България беше единствената страна сред бившия източен

блок, където нямаше организирано дисидентство!); вторият „чувал"беше опитът на западно-европейския и американския парламентаризъм, който привличаше новородените демократи неудържимо, независимо , че по-мъд­рите от тях прекрасно разбираха невъзможността да се присади лесно и бър­зо тази чужда на нашите исторически и социални условия парламентарна практика и третият"чувал", по-скоро липсата на тази трета тежест -полити­ческото образование и управленска култура, без които вече 14 години бълга­рският парламентаризъм се характеризира повече с деконструктивизъм, от­колкото с консенсусна, конструктивна практика. Демокрацията показа не само своите блестящи предимства, но и тъмните си страни. Ако всички граж­дани бяха за плурализма, свободата на словото, личната инициатива и пр., то едва ли има здравомислещ човек в България, който да приветства факта, че се нароиха почти двеста партии при население по-малко от 8 милиона. В парламента (поради партийните квоти, а не мажоритарния принцип на избо­ра) влизат хора без никакво политическо образование и опит, понякога до­ри не утвърдени експерти, а често случайни личности, попаднали в списъци­те на партийните мениджъри поради лични връзки и познанства или други странни критерии.

Като във всяка друга парламентарна демокрация дейността на български­те депутати се ръководи от Конституцията и Правилника на Народното съб­рание. Още от Търновската конституция (първият главен Закон на България, приет след Освобождението) пред кандидатите за народни представители не се поставят никакви изисквания за ценз (имуществен или образователен), ос­вен „да са книжовни", т.е. грамотни. Но в нея са включени „правилата за ред и приличие в заседанията". Авторите на този най-висш български закон са имали предвид не граматиката и словореда, като отбелязва в книгата си „Парламентарен говор и безмълвие" Г. Ганев, а приличието в неговите три аспекта - „интелигентност, възпитание на духа и гражданска етика"¹¹, които според видния народен представител не съществуват в настоящата парламен­тарна практика. Свободата на словото, мечтана от години, подобно на „Кри­воразбраната цивилизация" (популярна възрожденска драма от Добри Вой-ников) скъса всички бентове на благоприличието, уважението и културата на обшуването. Трибуната на Седмото Велико Народно събрание стана свиде­тел на истински пунически словесни войни между двата компонента на „разд­воения" политически език - „червените" (БСП и цялото ляво пространство) и „сините" (СДС и останалите партии от дясното пространство и Центъра). В Парламента, понятията за едни и същи събития и личности сякаш се оглеж­даха в криво огледало. Показателно е изследването на проф. Петър-Емил Митев, сравняващо българския и британския политически език: „В българс­кия политически oicueom тактическата дистанция преминава в стратегическа

Не само вербалната, но и невербалната комуникация в парламентарната зала - проксемиката (пространствено-времевата организация на общуване­то), кинесиката (жестовете, позите и лицевите изражения на депутатите), ин-тонацишята, гласовите данни, костюма, ритуалите и пр. през последните го­дини придоби своя особена окраска. Дори такъв на пръв поглед чисто тех­нически аспект от общуването като времетраенето на речите, репликите, и пр. представлява проблем. Правилникът на Парламента строго фиксира времетраенето на всяка парламентарно представена група. Председателят е този, който следи за правилното изразходване на времето. Но истина е, че той не е спортен рефер, отброяващ секундите. Когато депутатът разгръща важна идея, необходима за законопроекта или друга разглеждана тема, в правото на председателстващия е да удължи с минута-две и повече времето на изказването. Важен е действително духът, а не буквата на закона, какъв­то и да е той. Затова председателят е „пръв между равни" и ако има творчес-

'- Сб. „Медии и преход", София. 2000, с. 281.

¹³ Митев, П.-Е. Социалното изменение в политическите езици на демокрацията и протодемокрацията. II „Медии и преход", София. 2000. с. 286.

ко мислене и политическа зрялост и обективност не би повтарял до втръсва-не:"Времето Ви изтече, г-н X..."Научете Правилника!"

Годините на промяната са така заредени със страстите на критическата стихия, че българският гражданин може само да бъде благодарен, че в бъл­гарското Народно събрание не е въведено правилото на американския Се­нат, според което всеки сенатор може да говори без ограничение на време­то. И ако поиска да затрудни приемането на един законопроект, той може с часове да говори, за да попречи на гласуването. Тази форма на политическа обструкцшия в Сената се нарича флибустиер¹⁴.

Ритуалът в западните парламенти (университети и други институции) внася не само по-голяма тържественост и празничност в сценария на събити­ето.Чрез него се подчертава уважението и социалната стойност и авторите­та на институцията или личността, изпълняваща определена политическа, държавна, или научна длъжност. Така например, в британския парламент е задължително обръщението към даден депутат не по име, а по името на не­говия избирателен район. Смята се, че неуважението към един депутат е из­раз на неуважение към неговите избиратели¹⁵.

Съотношението между писмената и устната реч в Парламента се изразя­ва особено видимо в парламентарния контрол, на който в България са отре­дени три часа (11-14 ч. в петък). Обикновено всяко предложение се предхож­да от писмен проект за решение или друг акт от тези, които (по чл. 86 от Конституцията) Народното събрание приема - закон, декларация, съобще­ние и пр. Тази практика улеснява и съкращава времето за обсъждането, но в същото време често предрешава изхода от дискусията. По настояване на един от заместник председателите на Парламента (г-н Гиньо Ганев), тази практика е на път да се промеми в полза на свободната дискусия: например, изслушването на изявления на министър-председателя по негова инициати­ва или по искане на Парламента не винаги завършват задължително с гласу­ване на някакъв писмен акт¹⁶. Спорен остава и проблемът за писмената фор­ма на актуалните въпроси и особено на отговорите на министрите по тях. Процедурата на парламентарното действие дава възможност както на вно­сителя на актуалния въпрос, така и на министъра (или на Премиера!) да от­дели повече време за подготовка и планиране на общуването по време на парламентарния контрол, т.е. да не разчита не импровизация. В същото вре­ме практиката в други държави по света предполага по-голяма свобода в процеса на парламентарния контрол, при който не само се четат предвари­телно написаните въпроси и отговори, а се води естествен (т.е. сътворен в момента) диалог по проблема. В известна степен имитация на такъв диалог е наличието на възможност за „реплика" и „дуплика" в процедурата, но в

¹⁴ Ганев, Г. Парламентарен говор и безмълвие, с. 124.

¹⁵ Митев, П-.Е. цит. изследване

" Ганев, Г. Парламентарен говор и безмълвие, с. 77

тяхното регламентиране се крие известна доза изкуственост.

Многократно в историята се изтъква мисълта, че другото име на демокра­цията е дискусията (добронамереният, културен диалог, при който се изпол­зуват истинни доводи и целта е да се достигне до истинно и общополезно действие). При полемиката (словесната война) и диспута (интелектуална иг­ра, предназначена повече да убеди публиката в преимуществата на едната от спорещите страни), решаващ е победният изход от общуването. Дискусията, за разлика от тях съвмещава (съчетава) интересите, уважава другостта, стре­ми се към съвместно дирене на ефективното и за двете страни решение в име­то на „общото благо". За такъв парламентарен говор призовава един от ба­щите на най-новата българска конституция - Човекът-Парламент, както с уважение и признателност го наричат представители от всички парламентар­ни партии - Гиньо Ганев. Той е не само най-изявеният оратор на прехода у нас, но и единственият парламентарен ретор, т.е. учителят на депутатите по парламентаризъм и живо слово. На тази си роля той посвещава трите си кни­ги: „Викове и шепот", С, 1997 г.; „Парламентарен говор и безмълвие", С-, 2000 г., и „Измислени цитати", С, 2003 г. „Оставете Парламента да говори! -призовава той съгражданите си, защото „демокрацията е един непрекъснат разговор с всички и никой няма право да изключва когото и да е", защото „демокрацията не е само начин на управление на обществото, а и начин хо­рата на това общество да живеят заедно"¹⁷. „Демокрация, зачената с поляри­зация, допълва той, не може да бъде майка на обществото, което искаме. И ако не я освободим от бременността на политическите страсти и противопос­тавяния, то тя всекидневно ще ражда напрежение и невъздържани действия, които рушат сигурността на гражданите"¹⁸. Юридическата ерудиция и обща култура, политическият опит и библейската мъдрост у този оратор се съчета­ват с елегантната страст да иронизира опонента си. Подобно на древния Сок-рат той насочва майевтишта m СЛОВОТО ИВ СШО Ш СЪбвеВЛШВ М ЩШ-рията, а към цялото общество и в крайна сметка към самия себе си. Общест­вото трябва да се промени към по-добро, „реториката не трябва да служи на тяснопартииното ласкателство или заплаха, а на общограждапската и често надпартийна позиция, щом народният представител представлява не само сво­ите избиратели, а целия народ ", Юридическата точност го заставя веднага да посочи, че чл. 67 от Конституцията изисква от парламентарния оратор уме­нието да говори, а то не се състои само в това да чете писма на избиратели или актуални въпроси в деня sa парламентарен контрол. Подобно формално и примитивно отношение към задълженията на парламентарния оратор нямат нищо общо с действителното му призвание - да убеждава чрез словото, да ражда идеи и защитава тези, да подготвя себе си за речите. Ораторът в Пар-

ламента не бива да бъде „гробокопач на литературната реч ", той е длъжен да „принизява речта си до мисловните граници на слушателя, но да не го унижа­ва, прескачайки тези граници!". Като председателстващ Седмото Велико На­родно събрание Г. Ганев успява да овладее полифоничният спектакъл на она­зи „необходимост да се изкаже всичко онова, премълчавано години преди то­ва", когато депутатите „без да съзнават и да разбират, правеха авангардна ли­тература, описвайки с говор хода на мисловните си преживявания по повод на един законопроект, а не се съсредоточаваха върху неговите идеи и редакции и т.н. Така беше, другояче не момееше да бъде"¹⁹.

Той дирижира, режисира, поправя, обобщава, формулира точните реше­ния и пр. И в същото време негодува срещу онези 40 от общо 400 народни представители в Седмото Велико Народно събрание и 15 от 36-то Обикнове­но народно събрание от общо 240 депутати, които за целия период от време нито веднъж не са говорили от трибуната! Не убивайте езика и парламента­ризма - обръща се той към тях. В парламента няма място за грухонеми!

В същото време българската парламентарна практика ни поднася приме­ри на „публично мълчание", т.е. на скрито, подмолно, не-афиширано взема­не на решения и действия от съдбоносно значение за институцията, партията, коалиционните партньори и пр. И тук не става дума само за фобия към пуб­личността на средствата за масова информация, а за стил на мислене и управ­ление, които някои наричат „завръщане на монархическия дискурс"²⁰. Стру­ва ми се, че не става дума и само за „монархическо" мълчание, независимо от индикациите, които самият Симеон Сакскобурготски дава в някои от изявле­нията си. „Независимо от това дали продължавам да се чувствам цар или не, моят народ ме приема като монарх." или: „Заклех се пред България. Дали тя ще се нарича република, дали е царство, тя си е България, стига да е демок­ратична."²¹. Подобно „публично мълчание" демонстрират и други полити­чески фигури и депутати в България - бившият министър-председател вече повече от две години след падането от власт на ръководинето от него прави­телство - Иван Костов мълчи, лидерът на коалиционния патньор на управля­ващото мнозинство в Парламента - Ахмед Доган - перманентно „почти" мълчи... Едва ли е случаен фактът, че в Българското Народно събрание най-мълчаливият депутат е Ахмед Доган - за участието си в Седмото Велико На­родно събрание и още четири обикновени Народни събрания - всичко 13 из­казвания за 13 години, средно по една реч на година! Едва ли в света днес има по-последователен привърженик на Перикъл и Петър Първи, които знаели, че стойността на словото на държавника се повишава, ако звучи само в съд­бовни моменти. Но А. Доган, авторът на българския етнически модел, е всеп­ризнатият „балансьор" на политическата игра през годините на демократич-

" Ганев, Г.

ния преход. Означава ли това, че не откритата парламентарна дискусия е те­мелът на политическите решения, а нещо друго?!