За иконата на Св. Богородица Строга Светлозар Рулински (Русе)

За нашумелия през 80-те години на ХХ в. Драган от Охрид има достатъчно материали в мрежата. Напоследък се чуват гласове от Македония, че Америка е открита от македонец и аз нямам намерение да го опровергавам. Според Иван Димитров, автор на „Кралят на океана”, конквистадорът Алонсо де Охеда се е подписвал и като Драган да Лихнида (Охрид). Той бил обаятелен. Смел войн и славен мореплавател. Откривател на нови земи. Майстор на меча, хвърлял се пръв в битката. Той се уповавал на семейна реликва – икона на Св. Богородица, която носел винаги. Преди бой, той се усамотявал за молитва пред иконата. Това му спечелило прозвището „Рицарят на Мадоната”. Дълги години с много премеждия, той оставал невредим. Веднъж го ранила индианска стрела в крака, но Алонсо се излекувал.

Ще спомена някои от славните дела на героя. Извършил 4 самостоятелни плавания до Америка; открил Североизточния бряг на Бразилия; дал име на Венецуела (малка Венеция); спечелил за Испания войната на о.Еспаньола (Хаити).

С него са плавали Америго Веспучи и картографа де ла Коса, направил Мапа мунди; изявилите се по-късно Кортес, Писаро и Нунес де Балбоа.

По време на второто плаване на Колумб през 1493 г. де Охеда е на свой кораб. Бидейки приятели, те се договорили: който открие земя, да ѝ даде име. Случило се, че първия остров го открил Алонсо. За да почете адмирала, той му отстъпил правото си – Колумб го кръстил Доменика (неделя). Следващите 6 (неоткрити) острова великодушно предоставил на нашия герой. Може би той е предполагал, че след неделята ще последва понеделник и т.н., но последвала серията: 1. Санта Мария Галанте; 2. Санта Мария от Гваделупа; 3. Санта Мария Желаната; 4. Санта Мария от Монсерат; 5. Санта Мария Блажената; 6. Санта Мария Древна. На това място Колумб не издържал и добавил „и брадата”. Всичките тези острови от Малките Антили до ден днешен носят почти същите имена, включително последния. Това е Антигуа и Барбуда (антична и брадата) – понастоящем република.

Иван Димитров коментира случката като желание на Колумб да уязви Алонсо, като изтъкне неговата особеност, че е кьосе. Но много по-вероятно е той да се шегувал с най-милото, което има Рицарят на Мадоната – неговата икона защитница. Няма причина Колумб да не е хвърлил поне един поглед върху свещената реликва – имало е достатъчно възможности. Така или иначе, в католическия свят иконите са били рядкост, докато съвсем изчезнат. Но възниква въпрос – що за брадата Богородица е това? Има ли такъв феномен във вселената?

Отговорът е да. И то не от къде да е, а от Охрид. Аха, ще каже някой, Драган от Охрид носи Охридска икона, значи той е безспорен македонец! Нещата обаче са малко по-сложни. Има примери за не-епилирани Богородици от други места. Което пък не пречи Драган да си е от Охрид.

Както ще покажа по-нататък, съществува (в традиционната хронология) скок във времето от повече от 4 века, разделящ откриването на Америка и заличаването на Св. Богородица Никопея от Охридската Света София. Този анахронизъм, преплитащ Х и XIV в. се среща многократно, при различни обстоятелства, но няма да го коментирам тук.

За църквата „Св. София“ в Охрид Асен Чилингиров се противопоставя на официалното (югославско) мнение, че тя е построена от основи от Охридския архиепископ Лъв Пафлагонийски. По този начин църквата е всичко друго, но не и българска, а това е идеалната цел на югославските историчари. Но никакви усилия не са достатъчни, за да се скрие истината.

• 
  Борис Покръстител опасва царството си като с огърлица от храмове с име Св. София. При това се има предвид не измислените великомъченици София и трите и дъщери, а Божествената мъдрост. Те се появяват само в столици (на княжества и области). Започваме от Несебър, Солун, Охрид, през Софийската катедрала, Киев, Новгород, Полоцк и завършваме във Владимир. Един страничен въпрос – Защо катедралата в Москва не се казва Св. София? Все пак храмовият празник на катедралния московски храм Христос Вседержател е в деня на Божествената Мъдрост.
  
• 
  По византийския канон името на храма може да бъде обект, но не и принцип.
  
• 
  Византийската практика не познава кръстокуполните храмове. Те изобилстват в българската практика.
  
• 
  В Охридската „Св. София“ са открити изображения на голям брой папи, някои от които не канонизирани от Цариград. Заедно с това има образи на равноапостолите Кирил и Методий, а също и на първосвещеници на източни църкви. Това показва (по Чилингиров), че българската църква е била в приятелски отношения с другите християни, евентуално без Фенер.
  

В апсидата на църквата е открита композицията Богородица Никопея, която не може да се впише във византийския канон. Тъкмо затова при преустройството на храма (вероятно към 1037 г.) образите са замазани. Над нея е изобразена също Богородица Никопея, вече по канона византийски, но в много посредствено изпълнение.

- При реконструкцията на Лъв вместо централен купол се преминава към трикорабен модел. В основите на разрушения купол са открити множество глинени съдове, зазидани в три реда с гърлата надолу и попълнени с хоросан. Наречени „гласници” те олекотявали конструкцията, а може би подобрявали акустиката (за да оправдаят името си). Чилингиров пише за над 2000 цели и повредени съдове, намиращи се в местния музей. Без да са цялостно проучени, мнението на специалист е, че „... Голямо количество от този материал и особено различните типове и варианти съставят основата за типологическа и хронологическа класификация за периода от Х до ХIVв.” (Чилингиров 2013, 72). В Ермитажа се намира гласник от Новгородската „Св. София“, надписан очевидно на български:

„Стефанъ псл”.

Йордан Табов и Лидия Табова (С небо на Землю через хрустальные сферы) дават подробно обяснение за особеностите на Охридската Богородица. Областта в която е показан Христос, с бадемова или кръгла форма, не е медальон, а край на тунела, свързващ най-горното небе със Земята. По него се спуска Божият Син като напълно оформен юноша, държащ в десницата си Закона. В този случай ролята на Богородица е ограничена до поддържане на тунела, тя е с груби, земни черти, подчертан черен мъх под носа и по брадата. Това е нейната девствена природа, която не се нарушава от идването на Христос. Това са идеи на ранното християнство, наречени „гностицизъм”, „арианство”, „павликянство” и както ще видим с пряко продължение до богомилството. Тези идеи Фенер преследва още след Първия вселенски събор, като отрича законността на следващите 4 събора, а на Втория, всъщност нелегитимен събор обявява епископите на Илирик, Хемимонт, Мизия и Скития за еретици и ги отлъчва от църквата. Но понятието „ерес” действа в двете страни и спрямо казаните епархии, еретик е Цариградският първосвещеник.

В моментите, когато войските на Империята са контролирали споменатите територии, еретичните църкви са били събаряни, сривани, разорявани или правени негодни за богослужение. Изображенията им са били заличавани, понякога чрез снемане на хоросана до тухла и след ново измазване – изписвани наново и наново освещавани. Става дума за стотици проучени храмове и за неизвестен брой непроучени. Пример за масовото разорение на храмове виждаме в Първа Юстиниана, но и в Плиска и Преслав. Приписването на подобно светотатство на готи, хуни, славяни, авари и пр. е без значими доказателства.

Борбите между конкурентни християнски секти винаги са били безмилостни. Например храбрият мускетар Портос казва, че единственото престъпление на хугенотите е, че пеят на френски псалмите, които те самите пеят на латински.

В нашия случай различията опират до базови понятия. Това, разбира се, се вижда от иконите. Византийската (и католическата) Мадона е „епилирана”, миловидна, с прозрачна кожа. Христос е невинен младенец, който си играе с мирозданието. В Охрид, а и на други места виждаме една древна, строга Богородица, запазена по чудо.

Естествен е въпросът – има ли документ, който да показва непримиримостта на Византийската и Българската църкви? Отговорът отново е положителен. Това е Воденският надпис. Публикува го Божидар Димитров през 1997 г., но му слага клеймото „фалшификат”. В случая вярвам повече на Йордан Табов, който внимателно го изследва в „Антична България”. Ето текста на надписа по (Табов 2000, 82-83).

1. 
   В самодържавния град Воден Аз, Самуил, в Христа
   
2. 
   верен цар на българи и римляни, от бога въздигнат самодър-
   
3. 
   жец на всички страни от Рашка Долна до Македония, Теса-
   
4. 
   лиа и Хелада, внук на Шишман стария кавган на Търново,
   
5. 
   сътворих този дом навеки. Започнат беше при Йеремия, първия кръстенин
   
6. 
   на Мелник. Прави се за отпущението на греховете и спасението на българите
   
7. 
   от проклетия Сатанаил, който излиза от Цариград. Завършен беше този храм
   
8. 
   в 14-тата година от царуването ми. С помощта на пастира Гаврил, черноризеца
   
9. 
   на Мъглен, написах това в лето 6497 от сътворението на света, индикт 5.
   

Веднага личи отношението на Цар Самуил към Цариградския първосвещеник. Как може да имаш вземане-даване със слуги на Сатаната? Датировката на надписа е интересна, защото годината от сътворението съответства на индикт 2 по византийския календар. Това показва, че българската държава и църква има различна от византийската точка на сътворение на света, различно летоброене. То е съвсем близо (на пръв поглед) до началото, предложено от изследователите Таньо Танев и Ангел Манев.

1. 
   В епохата на цар Самуил българската и византийската църква са антагонисти.
   
2. 
   С падането на България рухва и българската църква. Счита се, че Василий II е потвърдил с документи правата на болярите и манастирите. За църквата това е нарушено веднага след смъртта на императора. Налага се по същество друга вяра, а еретиците са гонени безмилостно. Проблемът с гръцкия език в богослужението е най-малката беда. Това предизвиква емигрантска вълна на „бугри”, бабуни, катари, албигойци.
   
3. 
   За богомилите (българите християни) знаем от техните люти врагове. Те нямали църкви, икони, утвар. Как да имат, като църквите съборили, иконите изгорили, а съдовете откраднали. „Тайната книга на богомилите” е съчинена от инквизицията, а хулите на някой си презвитер Козма свидетелстват, че авторът е погърчен, т.е. продал душата си на Сатаната.
   
4. 
   При все това, остават различия между българското и гръцко православие. Налага се патриарх Евтимий да се заеме с превода на свещените книги – наново и от гръцки!, за да пребори ересите. Старите книги той унищожил. Това Кирил с Методия, Преславска и Охридска книжовни школи – в огъня! Това го пише в похвалното слово за патриарха. По времето на цар Иван Александър се наблюдава огромен ръст на преписване на книги. Дали пък новите книги не са заместили старите, станали неудобни български писания?
   

Източници:

1. 
   Иван Димитров. Алонсо де Охеда (документална монография). Кънчев и сие, Стара Загора, 1999.
   
2. 
   Асен Чилингиров. Охридската Св.София и нейното датиране. Херон прес, София, 20013.
   
3. 
   Йордан Табов, Лидия Табова. С небо на Землю через хрустальные сферы. БУЛГА МЕДИА, София, 2015.
   
4. 
   Йордан Табов. Антична България. Пи СИ ЕМ – 1, София, 2000.
   

Алонсо де Охеда /Драган Охридски/

Портрет на Алонсо де Охеда

Големи и малки антилски острови

Димитрий” в Охриде.

Рис. 6-2. Богородица Оранта. Фреска в церкви “Св. Петка”

в деревне Вуково, Болгария.

Рис. 6-3. Богородица Оранта. Фреска в церкви Св. Георгия