За имената на българските владетели от средновековието
Изтегляне 170.63 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Bahlow, Hans, Deutsche Namenlexicon, 1962.
- Kretschmer, P., Mythische Namen. – Glotta, 15, 1927.
- Влахов, Кирил, Тракийски лични имена, София, 1976.
|
ЗА ИМЕНАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ ОТ СРЕДНОВЕКОВИЕТО Николай Тодоров Имената на българските владетели отдавна са обект на интерес от страна на учените. Въпреки, че не всякога по личното име на един или друг човек може да се съди за неговия народностен произход, все пак донякъде и личното име може да бъдe ориентир поне за принадлежността на съответната личност към една или друга културна среда. Представените тук наблюдения са част от по-голямо проучване. Имената на българските владетели са само една малка част от имената, употребявани от нашия народ през вековете, като само писмено фиксираните възлизат на повече от 40 хиляди лични и фамилни имена. Основната цел беше да се определи мястото на българската антропонимична система в контекста на антропонимичните системи на европейските народи от старо и ново време. За целта бяха проучени имената на траките, старите келти, старите илирийци, готите, старите германци, немците, и северо-германските народи, а също и имената от надписите от римско време, намерени по българските земи. Като резултат бяха съставени 8 сравнителни антропонимични речника, като бяха установени близо 400 “тракийски”, 4000 “старокелтски”, 765 “староилирийски”, близо 1300 “готски”, над 6500 „старогермански“, близо 2800 немски, близо 2000 италиански, близо 500 северогермански антропонимични съответствия на имена, употребявани от българите най-малко в продължение на 13 века и до днес. Дали всички имена, отбелязвани в съответните антропонимични речници като келтски са действително келтски или тракийски, респективно готски, старогермански и пр., каква е етническата принадлежност на носителите на имената от надписите, намерени по българските земи – всичко това може да бъде предмет на дискусии. Немските автори, които предимно са се занимавали със старогерманските имена, са включили в старогерманските и старонемските именници много имена, които със сигурност не са германски. Например Ernst Förstemann, съставителят на меродавния старонемски именник “Altdeutsches Namenbuch” включва в речника си имена на личности, известни като хуни: Атила, брат му Бледа, Белизар или Велизарий (римски пълководец от хунски произход), много готски имена1 и пр., което значи, че не всичко, включено в един старонемски именник е действително старонемско и старогерманско. Колегата пък на Försteman, - Franz Stark в книгата си “Die Kosenamen der Germanen“ изрично посочва, че голяма част от включените в книгата му имена са от келтски или друг произход. Произходът и корените на един народ са много сложна материя, за изясняването на която могат да спомогнат включително и имената, които той използва днес или е използвал в по-ранни периоди от своето развитие. Това, което може с голяма степен сигурност да се твърди, е че имената, съдържащи се в речниците на имената на старите народи, са споменати в еди кой си век, в документ или писмен източник от еди кой си век или година. А тъй като тези документи или други писмени източници са създавани в Европа, то ние можем да твърдим, че съответното име се е употребявало в Европа не по-късно от еди кой си век или еди-коя си година. Ако това име се употребява и днес, то ние можем да твърдим вече със сигурност, че това днешно име е старо име. По такъв начин, под изразите “старогермански”, “келтски”, “готски”, “илирийски” и др. имена трябва да се подразбират не толкова “чисти” германски, келтски, готски, илирийски и др. имена, колкото имена, употребявани в Европа от нейното старо население. За нас е важно, че българският народ в периода от 7 до 21 век (а по всяка вероятност и по-рано) е използвал и масово продължава да използва днес хиляди имена, писмено отбелязани като антропоними от народи, считани за старо, или автохтонно население на Европа. Как изглеждат в този контекст личните имена на българските владетели? По долу представям в азбучен ред имена на български владетели от Средновековието и членове на техните семейства, от една страна - и техни съответствия и прилики, намерени в именниците на старите европейски народи.
Някои етимологични бележки за старите български имена Асен, Асян, Асэн, Асян. Тракийските имена Ασιανος, Assius, „старокелтско“: Assenio, Assenionis; “немско, старонемско”: Assen, Asen. Най-вероятно да е теофорно име, от арийските божества асите, по чието име са наречени и генетично свързаното с траките малоазийско племе асите, а чрез тях и континента Азия. Аспарух, Есперих, Есперерих, Исперих, Есперих, Есперерих, Исперих. Както е отбелязано по-горе, на тези имена отговарят „старокелтски“: Asperiacum, Asperius; „готски“: Esperigo, Asparigus, Asperigo. Името на основателя на българската държава съвсем ясно се члени на две съставки: Аспар-, (Еспер-, Еспе-) и –рих(-риг). Първата съставка се съдържа в тракийските имена Βετ-εσπιω1, Ουτ-ασπιω2, Esbe-nus, Εζβε-νις3 , и се извежда от и.-е. *ek`uo-s4, ср. трак. aspo “кон”.5 Втората съставка –рих(-риг) е от келтски произход и означава “владетел”. По такъв начин името на Аспарух, Есперих, Есперерих ще е означавало “владетел, княз на конниците,” или “владетел-конник”. Наставката -рих е била типична и за готските владетели, ср. Теодо-рих, Ермана-рих и др. Във връзка с гореказаното интересен е фактът, че въпросното име (Asparigus, Esperigo, Asperigo) срещаме и у готите в Испания, където и днес съществува местност Asparigos. Кубрат, Куврат, Коврат, Курт, Κοβρατος, Κουβρατοσ. Името Кубрат от гледна точка на европейските езици досега не е тълкувано. Почти общоприета е тюркската етимология, която, от моя гледна точка има един съществен недостатък: не се привежда нито едно тюркско име Кубрат или подобно на него (както впрочем не се привеждат тюркски антропонимични съответствия и на другите тъй наречени “прабългарски” имена). У келтите се среща име Coberatius,1 като Холдер привежда следния източник: (Metz) Robert-Cagnat fasc. 3, p. 148: D(is) M(anibus) Coberatius Coberillo). Това име може да бъде изтълкувано по няколко начина, в зависимост от това, как ще го членим. Ако членим Co-berat, името може да бъде изтълкувано буквално като “събирател”, “обединител”. Ако се члени Cobe-rat, името ще означава нещо като “победител”, ср. келтск. cobо “победа”, галски имена Cob-nertus, Ver-cobius. Коренът kub-, наред с kab-, kau-, kuv- Кречмер2 счита за един от малоазийските варианти на индоевропейски корен, означаващ първоначално според В. В. Иванов и В. Н. Топоров3 “жрец, мъдрец”, (ср. също и др.-инд. kavi), който корен споменатите автори съзират и в думата коварьнъ, кова с първоначално значение “мъдър, благоразумен”; а както е известно, при келтите и траките именно жреците са били истинските водачи на народа. Възможно е и членение Cober-atius, както всъщност го члени и Холдер. В такъв случай имаме келтски корен “cobero“ – “желая, нуждая се” и името означава “желан, нужен, необходим” (ср. бълг. Жельо). В последния случай същото обяснение може да се даде и за “прабългарското” владетелско име Кубер (ср. също и келтските имена Cober, Coberillo). Индоевропейския произход на името Кубер може да се види и от староиндийското Kuberа означаващо “бог на сенките”. Ако анализираме морфемния състав на името Кубрат, тук се открояват две келтски съставки: ku “силен, голям” и brat “съд, съдия”, ср. галски лични имена: Bratu-spantium, Mandu-bratius, Cassi-bratius. И на края, ако се приеме, че истинското име на владетеля е било Коврат, то би могло да е от келтск. kovero-s “верен, справедлив”. Виждаме, че който от многото варианти на името на този владетел да се приеме за верен, имаме съвсем логични обяснения и антропонимични успоредици от келтския или другите индоевропейски езици и нямаме никаква нужда да търсим тюркски корени там, където тях ги няма и не може да ги има. Името Курт, Курт, Курат може да е свързано със стар келтски корен cur-, съхранен в староирландския: caur, cur „герой, мъжествен”, curato “мъжество”, ср. кураж., англ. Courage; вероятно тук спада и коренът кор-ав, диал. кур-ав. Суфиксът –т е суфикс за атрибутивно причастие, както и за прилагателни в индоевропейските езици, ср. бълг. скри-т, ви-т, немск. sat-t “сит”. Баян. Старокелтското име Bajan най-вероятно да е свързано с келтския корен ba-, означаващ “говоря”, в смисъл “заповядвам”, ср. българското бая, басня. Тервел, Тервель, Тервень. Старокелтското име Tarvillus се състои от келтск. корен tarv-, означаващ “бик” и умалителния суфикс –ill, което буквално преведено означава същото, както и името на българския владетел Телец, телець. Холдер1 привежда в речника си името на династа на северната дакийска граница Tarvos: Ταρβον δυναστην. Дечев2, позовавайки се на наличието на името Τερβοσ като название на селище във Витиния, стига до извода, че това име е тракийско и също е означавало “бик”. Руският изследовател Гиндин обаче извежда витинския топоним Τερβος, и съответните тракийски лични имена Ταρβος:Τερβος от хето-лувийския корен tarpa, едното от значенията на който, според него било “владетел”, като привежда за доказателство и царското име Ταρβος 3. Севар, севаръ. “Старонемско”: Sevarin. Същевременно би могло да бъде изведено от реконструираната тракийска глоса *saw(a) благо, добро, съдържаща се в названието на тракийско божество Σαον, ср. ликийско лично име със същия корен Ssewa1. Вероятно същият корен се съдържа и в имената Севт (на тракийски владетели), а също и Севда. Сигурно оттам идва и значението “любима”; обяснението, че Севда било турско име2, което означавало “черна”, а оттам “любима”, не издържа на никаква критика – нито при турците, нито при българите черния цвят не се асоциира с нещо хубаво, напротив: черна чума, черно-чернило и пр. Кормисош, кормисошь, Кормесий. „Старокелтско“: Curmissus. Същият корен прозира и тракийското Κυρμι-ληνος, един от епитетите на Аполон – божество от догръцки произход (ср. и друг негов тракийски епитет Κρελ-ληνος, а също епитет на тракийския бог Сабадзий – Αρσι-ληνος). Винех, винехъ. „Старонемско“: Winicho. Старонемския корен win- означава „приятел“, ср. Baldowin. Умор, оуморъ. “Старокелтско име Umorci. Индоевропейският корен *mor-, mar- означава “голям, велик, славен”. Род Дуло, доуло. Коренът се съдържа в тракийските имена: Δουλη, Dula-zenus, Δουλη-ζελμις, Δυλυ-πορις, < ие *dhol, гр. θολος кубе, кръгло здание, вероятно храм. вж. също и старокелтското име Dullus и старогерманското Dulo. Род Ерми, ерми. Етимологията на това родово име е възможно да бъде изведено от названието на главния тракийски бог Ερμεας. Вж. също и името на един от 70 апостоли от Тракия Ерм3. Род Вихтун, вихтунъ. “Старогерманско” име Wichto, което би могло да се изведе от келтския корен viko “боря се, сражавам се”, vikta “борба”. съответно името ще е означавало войн, ратник. Род Вокил, вокиль, оукиль. Името съдържа корен vok-, ср. келтск. Voco, Vocorix, което означава (победен) вик, ср. бълг. диал. окам.
Archiv für Сeltische Lexikographie, III Band, 1 Heft, Index omnium vocabulorum linguae priscae Gallicae et vetustae Britannicae quae in grammaticae celticae etitione altera explanantur, - Halle, 1905. Bach, A., Die deutschen Personennamen (Deutsche Namenkunde), 1952.
Bahlow, Hans, Deutsches Namenlexicon, 1972. Bahlow, Hans, Mitteldeutsches Namenbuch, (Nach schlesische Quellen), Neustadt an der Aisch, 1975. Drosdowski, G., Duden, Lexicon der Vornamen, Mannheim 1974. Duridanov, Ivan, The Language of the Thracians Evans, D. E., Gaulish Personal Names, Oxford, Clarendon Press, 1967. Foerstemann, E. Altdeutsches Namenbuch, Personennamen, Graz, 1966 Förstemann, Ernst, Altdeutsches Namеnbuch, (Orts- und sonstige geographische Namen), Graz, 1967. Freeman, Philip, The Galatian Language, A comprehensive survey of the ancient Celts in Graeco-Roman Asia Minor Friedrich, Ludwig, Die Geographie der ältesten deutschen Personennamen, Giessen, 1922. Gottschald, M., Deutsche Namenkunde, Berlin,1982. Gottschald, Max, Die deutschen Personennamen , Berlin, 1940. Holder, A., Alt-celtischer Sprachschatz, I – III. Graz, 1961-1962. Internationales Handbuch der Vornamen, Frankfurt am Main, 1986. Iordanis, De origine actbusque Getarum, Roma 1991. Kaufmann, Henning, Altdeutsche Personennamen, Graz, 1968. Krahe, H., Lexikon altillyrischer Personennamen, Heidelberg, 1929.
Kribitsch, Dorothea, Vorgotische, gotische, langobardische und fränkische Elemente in den Familiennamen FriaulsMackensen, L., Das grosse Buch der Vornamen, München, 1990. Mackensen, Lutz, Das große Buch der Vornamen, München, 1958. Maier, Bernhard, Kleines Lexikon der Namen und Wörter keltischen Ursprungs / München, 2003. Minkova, Milena, The personal names of the Latin inscriptions in Bulgaria, Frankfurt, 2001. Osygus, Käthe, Die Personennamen des Wetzlarer Urkundenbuches Piel, J. M.,/Kremer, D., Hispano-gotisches Namenbuch, Der Niederschlag des Westgotischen in den alten und heutigen Personen- und Ortsnamen der Iberischen Halbinsel, Heidelberg 1976. Pokorny, J., Indogermanisches etymologysches Wörterbuch, I, Bern – München, 1959. Reichert, Hermann, Lexicon der altgermanischer Namen, Wien, 1987. Reichert, Hermann, Lexicon der altgermanischer Namen, Wien, 1987 . Resch-Rauter, Inge, Unser celtisches Erbe, Wien, 1994. Schlaug, W., Die altsächsischen Personennamen vor Jahre eintausend, Lund, 1963 . Schlaug, W., Studien zu den altsächsischen Personennamen des elften und zwoelften Jahrhunderts, Lund, 1955. Schönfeld, Moritz, Wörterbuch der altgermanischen Personen- und Völkernamen, Heidelberg, 1911. Seеbicke, Wilfried, Vornamen, Wiesbaden, 1977. Socin, A., Mittelhochdeutsches Namenbuch, Basel, 1903. Stark, Franz, Die Kosenamen der Germanen, Wien, 1866. Stokes, Whitley, Urceltischer Sprachschatz, Übersetzt, überarbeitet und herausgegeben von Adalbert Bezzenberger, Göttingen, 1899. Studerus, Gottlieb, Die alten deutschen Familiennamen von Freiburg im Uechtland. Werle, Georg, Die ältesten germanischen Personennamen, Straßburg, 1910. Seibicke, Wilfried, Vornamen, Wiesbaden, 1977. Zgusta, L., Kleinasiatische Personennamen, Prag, 1964. Бешевлиев, В., Проучвания върху личните имена у траките, София, 1965. Влахов, Кирил, Тракийски лични имена, София, 1976.Гиндин, Л. А., Древнейшая ономастика Восточных Балкан, София, 1981. Готи и Гети, сборник,съст. Асен Чилингиров, София, 2005. Гръцки извори за българската история, София, 1954. Дечев, Д., Трако-келтски езикови успоредици. София, 1922. Дечев, Д., Характеристика на тракийския език. С., 1952. Иванов, В. В., Топоров, В. Н., Этимологическое исследование семантически ограниченных групп лексики в связи с проблемой реконструкции праславянских текстов. Советское языкознание, 1973. Иордан, О происхождении и деяниях гетов, Гетика, Санкт-Петербург, 1997. Ковачев, Николай, Честотно-етимологичен речник на личните имена у българите. Велико Търново, 1994. Латински извори за българската история, София, 1958. Прокопий Кесарийский, Война с готами, Москва, 1996. Табов, Йордан, Интерполация за българите в “Историята” на Лъв Дякон (въпроси и отговори). История, № 6, София, 2004. 1 Напоследък се намериха нови доказателства за тракийския, а не германския произход на готите, вж. сборника “Готи и гети”, София 2005. 1 Кацаров 1, № 755. 2 Кацаров 1, № 78. 3 Дечев, 1952, с. 47. 4 Pokorny, с. 301. 5 Първите две имена (или по-скоро писмени варианти на едно и също име) са намерени в тракийски надписи недалеч от Варна като епитети на тракийския конен бог Херос, и са тълкувани от българския траколог Дечев като ездачът Херос (Дечев, 1952, с. 20). 1 Holder, I, 1053. 2 P. Kretschmer, 1927. 3 Иванов, Топоров, 1973, с. 155. 1 Holder, II, 1743. 2 Дечев, 1922, с. 26. 3 Гиндин, 1981, с. 95. 1 L. Zgusta, 1964. §1413. 2 Ковачев, 1994, с. 458. 3 Чилингиров, 2005, с. 66. 1 Gottschald, M., Deutsche Namenkunde, Berlin, 1982. 2 Bahlow, 1972. Каталог: blgary antichna svjat blgary antichna svjat -> Етнонимът “българи” от европейска гледна точка йордан Табов, Милош Сидоров blgary antichna svjat -> Култът към тангра във връзка с един балкански палеотопоним blgary antichna svjat -> Българи в троянската война йордан Табов Изтегляне 170.63 Kb. Сподели с приятели:
|