За концептите сърце/душа/ум във фразеологичната

семантика на българския език като отражение на

националната ни менталност
Емилия Недкова

Известно е, че всяка национална култура формира свой собствен модел на света, който се реализира чрез езика като система от културни кодове. Така езикът се превръща в “уникален архив на историческата памет на народа”, пресъздава вярно начина му на живот, вярванията, психологията, морала му, нормите на поведение ( Кошарная, 2002 ).

Разбира се, като неразривно свързан с културата, езикът има възможност да отразява и общите, универсалните компоненти на човешката култура, и своеобразието на конкретния народ, неговия манталитет. Следователно съвсем убедително звучи мисълта, че хората, които говорят на различни езици, схващат света по различен начин, понеже всеки език анализира по специфичен начин обективната реалност ( Шаповалова, 2005 ).

От друга страна, параметрите на човешкия духовен свят се определят от задължителното условие човекът да осъзнава себе си като такъв и в същото време да се възприема и като представител на една или друга човешка общност. Така антропоморфният код, съдържащ се в езика, се схваща като единство от индивидуален и социален подкод.

В контекста на тази проблематика от особен интерес е изследването на някои концепти доминанти на вътрешния, духовния мир, които се съдържат във фразеологичната семантика на българския език и които отразяват българската национална менталност.

Настоящата работа си поставя за цел да анализира български фразеологизми ( = фразеологични единици=ФЕ ), съдържащи концептите сърце/душа/ум, като се изхожда от идеята, че те представляват доминиращи компоненти на духовния свят на българина.

1. В научната литература концептът се дефинира по различен начин, често пъти нееднозначно, ето защо трябва да уточним значението, с което ще използваме този термин тук. Според нас ( а така също и според някои други автори- вж. Фрумкина, 1992 ) една от най-сполучливите дефиниции принадлежи на А. Вежбицка, която под концепт разбира “обект от света на идеалното, имащ име и отразяващ културно обусловената представа на човека за света на действителността” ( вж. Вежбицка – цит. по Бабушкин, 1996 ). А. Вежбицка въвежда термините концепт минимум и концепт максимум ( съпоставими с идеята за формалното и съдържателното понятие на Кацнелсон – по Бабушкин, цит. съч. ). Съществува и друго подразделение на концептите: на лексикални и фразеологични.

За целта на настоящото изследване е нужно да изясним спецификата на фразеологичния концепт. Неговата природа е по-сложна от тази на лексикалния, тъй като се формира от концепти, които образно казано се възприемат като “строителни блокове за формиране на нови концепти, изразени чрез словосъчетание ( Еysenck, 1994 по Бабушкин, 1996 ). Фразеологичният концепт се свързва и с по-сложната природа на ФЕ като преосмислени метафорични съчетания, които съдържат вторично номинативен код.

Фразеологичните концепти на вътрешния, духовния свят на човека най-често се представят в езика чрез концептуални метафори, в основата на които лежат идеализирани когнитивни модели ( вж. Недкова, 2003 ). Когнитивният модел предполага наличието на някакъв стереотипен образ, с помощта на който се организират човешкият опит и знания за заобикалящия свят. Концептуалните метафори и съответстващите когнитивни модели, необходими за описание на вътрешния свят на човека, могат да бъдат представени във вид на универсални структури – чрез т.нар. ментални концепти, традиционно отнасящи се към сферата на духовния човешки свят ( вж. Пименова, 2005 ).

Разбира се, не трябва да се забравя, че някои метафори се отличават с по-голяма универсалност, която се проявява в различните езици и култури, а други са културно и националноспецифични.

Вътрешният свят на човека може да бъде определян като една област, в която доминира абстракцията. Следователно съставящите я компоненти трябва да се схващат като метафизични, иреални явления, предаването на които е възможно чрез специфични знаци, отразяващи съществуващия вече физически опит ( вж. Пименова, цит. съч. ).

Друг важен момент в изследването на семантиката на ФЕ ( както изобщо и на всички езикови единици, съдържащи културен код ) е да се осмисли наличието на т.нар. културна конотация в тях, като начин да се въплъти културният код в езиковия знак. Според В. Н. Телия културната конотация ( като базова за лингвокултурологията ) се определя като “интерпретация на денотативния или образномотивирания, квазиденотативния, аспекти в значението на културата” ( вж. Телия, 1996 ). Под категории на културата се разбират стереотипите, символите, еталоните, митологемите и др. знаци на общочовешката култура, усвоени от народа – носител на даден език. По този начин конотацията става свързващо звено между езиковия знак и културните концепти, а едновременно с това и инструмент за изучаване на тяхното взаимодействие ( вж. Опарина, 1999 ). Такова взаимодействие, описвано чрез категорията конотация, може да се открие и в лексикалния пласт на езика, но то е особено осезаемо във фразеологията.

Безспорно семантичният подход дава най-добра възможност да се отграничи културната маркираност при ФЕ като устойчиви словосъчетания и да се обясни ролята на образносвързания компонент при създаването на тази маркираност. Това в особена степен важи за такива ФЕ, при които в качеството си на семантично открояващ се компонент изпъкват абстрактни имена, т.е. назоваващи вътрешния, духовния свят на човека – например психологически, интелектуални качества, емоции, обозначение на взаимоотношения между хората, морално-етични и социални понятия. Очевидно в значението на такива субстантиви като сърце/душа/ум сигнификативният компонент значително преобладава над денотативния. Тяхната семантика се създава не чрез признаците на денотата ( тъй като в извънезиковата действителност не се откриват съответните им предметни референти или класове референти – денотати ), а се “конструира” когнитивно и на базата на културно значими интерпретации на членовете на езиковия колектив. Така фоновите знания, пресупозициите, мястото и ролята на обозначаваните явления в ценностната ориентация изпълняват важна роля за формирането плана на съдържание на тези единици, съдържащи културни концепти ( вж. Арутюнова, 1988 ).

Именно ФЕ фиксират във формата си на устойчиви и възпроизводими езикови единици най-важните ( с оглед на дадена лингвокултурна общност ) признаци на концепта.

Като изходна точка за анализа на ексцерпирания от нас фразеологичен материал ( от Фразеологичен речник на бълг. език, С. 1974/75, т. 1 и 2 ) възприемаме идеята на О. Дмитриева, че културните концепти трябва да се схващат като “многомерни смислови образувания, които имат образно (фреймово), понятийно-дефиниращо и ценностно измерения ( Дмитриева, 1997).

Прави впечатление, че ексцерпираните български ФЕ, съдържащи посочените концепти, представляват значителен по обем корпус единици ( над 500 ), като едно вглеждане в разговорната практика ни дава възможност да се убедим и в тяхната продуктивност. Този факт доказва значимостта на тези концепти като доминиращи при описанието на вътрешния свят на българина, като тяхната концептуализация, съпроводена с експликация на определена културна информация, се осъществява успешно именно чрез анализираните ФЕ.

Друг важен извод, който се налага във връзка с анализа на изследваните единици е, че съдържащите се в тях концепти ги презентират като реалии от системата на ценностните ориентации на българската лингвокултурна общност.

С оглед на казаното дотук, ще осъществим анализ на посочените концепти във фразеологичната семантика на езика ни чрез включването на фразеологизмите в определен аксиологичен модел, където езиковите единици ще бъдат знаци, кодиращи представите на българина за реализирането на т.нар. езикова картина на света. Целта е да откроим една приблизителна ценностна скала, адекватна на утвърдената система от морални норми и оценки на българина.

2. Сърцето, душата и умът като образи символи могат да бъдат разглеждани като “духовни центрове на човека”. В осмислянето им като компоненти от една абстрактна сфера обаче, без съмнение се открояват определени различия. Например душата и сърцето в нашата култура се свързват по-скоро с емоциите, с емоционалното начало, докато умът пряко кореспондира с интелектуалните и психологическите качества на човека. Този факт не изключва разбира се и възможността в редица случаи да се установи обратната взаимовръзка, поради наличието на многомерност и дифузност в смисловото съдържание на посочените концепти. Така образите в устойчивите словосъчетания, привнесени посредством свързването на отделните компоненти в тях, създават особен тип регулярност, основаваща се на асоциативно-парадигматични отношения. Терминът, въведен от В. Н. Телия ( вж. Телия, цит. съч. ), означава, че сходната образна мотивираност се проследява не само при съчетаването на една базисна дума, но същевременно свързва концепти, отнасящи се към едно и също или близки идеографски полета.

2.1. Както вярно отбелязва руската изследователка В. А. Маслова, цялата трудност в изследването на символите, образите, митологемите, свързани например със сърцето като концепт, се състои в това, че то не е само вместилище на емоциите” ( вж. Маслова, 2001 ). То е световен център на живота изобщо – физически, психически, духовен. На сърцето се приписват всички функции на съзнанието. Ето защо е помощта на ФЕ с компонент сърце на практика можем да опишем почти целия заобикалящ ни свят.

2.1.1. Някои от тях характеризират психологически и волеви качества на човека ( положителни или отрицателни ).

Например:

• 
  имам женско сърце; имам заешко ( пилешко ) сърце; имам бучимишово сърце ( ‘страхлив съм’ )
  
• 
  имам широко сърце; имам златно сърце; имам меко сърце ( ‘добър съм, отстъпчив съм’ )
  
• 
  имам циганско сърце ( ‘пощелив съм, искам всичко да имам’ )
  
• 
  нямам сърце; имам каменно сърце ( ‘лош съм’ )
  
• 
  каквото ми е на сърцето, това ми е на устата ( ‘искрен съм’ )
  
• 
  едно ми е на сърцето, друго – на устата ( ‘не съм искрен, откровен’ )
  

Например:

• 
  заболява ме сърцето; къса ми се сърцето; червей ми гризе сърцето ( ‘страдам’ )
  
• 
  трепка ми сърцето; сърцето ми пада в петите ( ‘страхувам се, вълнувам се’ )
  
• 
  мед ми капе на сърцето ( ‘доволен съм’ )
  
• 
  олеква ми на сърцето ( ‘освобождавам се от някаква грижа, тревога’ )
  

Например:

• 
  разбивам сърцето на някого ( ‘карам някой да страда’ )
  
• 
  печеля сърцето на някого ( ‘харесвам се’ )
  
• 
  сгрявам сърцето на някого ( ‘успокоявам, радвам някого’ )
  
• 
  откривам сърцето си пред някого ( ‘споделям с някого’ )
  

Метафоричният образ на сърцето, който се съдържа във всички тези ФЕ, безспорно има архетипна и митологична основа, която регулира метафоричната му употреба. Макар че в някои случаи метафората има по-универсален характер ( напр. имам каменно сърце; имам желязно сърце; имам златно сърце ), а в други е със специфична национална окраска ( напр. имам бучимишово сърце; имам циганско сърце; мед ми капе на сърцето ) тя винаги поражда наличие на културна конотация с ясно доловимо дефиниращо и ценностно измерение.

2.2. Не по-малко трудно е да се осмисли митологичната представа, свързана с концепта душа. Както е известно, мястото на душата се определя от различните народи по различен начин – в сърцето, в диафрагмата, в бъбреците, в пъпа, очите или мозъка. На праславянска основа лежи схващането, че душата е проявление на онази творческа сила, без която е невъзможен животът на земята. С тази представа са свързани например следните български ФЕ:

• 
  душата ми играе ( ‘жив съм’ );
  
• 
  душа дадох ( диал. ‘умрях’ );
  
• 
  бера душа; с душа се прощавам ( ‘агонизирам, умирам’ ).
  

Сърцето и душата, които в българската фразеологична семантика понякога се осмислят като еквивалентни понятия, могат да характеризират по аналогичен начин редица 2.2.1. психологически и волеви човешки качества:

• 
  широка душа ( под. широко сърце );
  
• 
  черна душа ( обр. златно сърце )
  

• 
  мед ми капе на сърцето ( на душата );
  
• 
  заболява ми сърцето ( душата );
  
• 
  скъсва ми се сърцето ( душата).
  

Душата на добрия човек излъчва позитивна енергия ( широка душа; от сърце и от душа; пълна ми е душата ), но у лошия тя е източник на злобата, агресивното отношение, негативизма ( черна душа; изяждам душата някому; изгарям душата на някого; бръквам в душата на някого ). Душата се превръща и в мярка за човешката съвест и морал. Изкушената душа е податлива към греха:

• 
  вземам си грях на душата;
  
• 
  продавам си душата на дявола;
  
• 
  губя душата си
  

- едвам душа нося; душата ми е в зъбите; душа под наем нося ( ‘много съм зле и скоро ще умра’ ).

Страданието на душата е представено и като мъчително усещане, бреме, тяжест, наложени върху цялата човешка психика:

- камък ми тежи на душата; свива ми се душата; тежи ми на душата ( ‘в тревога, в силно притеснение съм’ ).

• 
  напълва ми се душата; мехлем ( мед ) ми капе на душата; пълна ми е душата ( ‘доволен съм, радостен съм’ )
  
• 
  олеква ми на душата ( ‘успокоявам се’ )
  

Така душата на човека ( подобно на сърцето ) се превръща в център на неговите емоции, което на практика я отъждествява с неговата най-съкровена човешка същност.

2.3. Ако българската представа за сърцето и душата е, че те вместяват предимно човешките емоции, то умът е този, който е призван да има контрол над тях посредством способността му да упражнява разсъдъчност. Наличието на ум, разсъдък, интелект изобщо се възприема като универсална човешка ценност, тъй като умът управлява действията и постъпките на човека, спасявайки го от пагубни за него емоции и страсти ( хладен ум ). Митологичната представа, свързана с този концепт, е, че той е даден на човека от Бога, неговия създател, като частица от божествената светлина и разум, чрез който той се превръща в съзнателно същество, венец на божието творение, властващо над всички останали. Оттук и неговата значимост, ценност като божествен дар, който може да направи човешкия живот по-добър, по-смислен.

Затова умният, разсъдливият човек е ценен и високо уважаван. Това ясно проличава и от следните български ФЕ:

• 
  умът му реже като бръснач; сече му акъла.
  

Прави впечатление обаче, че не наличието на ум и разсъдък,а именно липсата им става най-често обект на експресивно изображение в преобладаващия брой ексцерпирани единици. Обяснението на този факт може би трябва да се търси в обстоятелството, че поначало по-любопитна и емоционално нюансирана е “тъмната” страна на човешкия характер, което обуславя и по-големия интерес на словотвореца към нея. Сред анализираните български ФЕ се открояват такива, които съдържат стереотипни образи, почти винаги специфично национални и свидетелстващи за характера на националното световъзприемане.

Например:

• 
  изкипял ( изветрял ) ми ума ( акъла );
  
• 
  кукувица ( чавка, патка ) ми е изпила ума ( акъла );
  
• 
  с кокоши ум;
  
• 
  ритнат в акъла;
  
• 
  умът ми е в краката;
  
• 
  нямам ум за пет пари
  

• 
  не съм с всичкия си ( ум ); умът ми не е на мястото; мръднал ми е акъла; замръкнал ми е ума ( диал. )
  

Например:

( ‘всички са за подчертаване, че някаква постъпка е много глупава или че някой е много глупав’ ).

От примерите се вижда, че покрай чисто оценъчното значение на посочените ФЕ, в тях се открива и сполучлива изява на чувството за хумор на българина като израз на неговото отношение към действителността, което в значителна степен се корени и в мирогледа му.

Изтъкнатата вече особеност на наличие на определена дифузност в смисловото съдържание на менталните концепти обуславя и факта, че ако в едни ФЕ концептът ум/разум се съотнася с представата за проявление на определени 2.3.1.интелектуални качества (или липсата на такива), то в други ФЕ той образно се асоциира с 2.3.2. действия или отношения, свързани с изявата на определени психологически и волеви качества или емоции и състояния.

Например:

• 
  не ми увира акъла ( ума ) ( ‘проявявам упоритост, инат ’ )
  
• 
  идва ми друг акъл ( ‘променям решението си’ )
  
• 
  повеждам се по акъла на някого; уйдисвам на акъла на някого ( ‘постъпвам под влияние на някого’ );
  
• 
  губя си ума ( ‘влюбвам се’ )
  
• 
  хвръква ми акъла ( ‘разсейвам се, забравям’ )
  
• 
  загубя и ума, и дума ( ‘силно съм смутен и объркан’ )
  
• 
  грабвам умовете на някого ( ‘възхищавам някого’ )
  
• 
  дохождат ми 300 ума ( ‘хрумват ми различни мисли’ )
  
• 
  Дойде ми умът, ама си пойде кумът ( диал. ‘употребява се в случаи, когато някой се вразуми късно’ )
  

И така, опитът да се очертае определен модел на ценностната ориентация на българския народ, на неговия духовен свят и манталитет посредством едно задълбочено вглеждане в българския език ( в частност във фразеологията ) дава възможност да се синтезира образът на хармоничната човешка личност. Тя се изявява в действеното съчетаване на интелект, разсъдливост, воля и емоционалност, присъщи и на българския национален характер.